Арнълд Тойнби
Изследване на историята (32)

1.
Социален бент

Когато растяща цивилизация се разпадне поради покваряване на привлекателното дотогава творческо малцинство и превръщането му в отблъскващо доминиращо, един от резултатите е отчуждаването на бившите му привърженици в навремето примитивните общества, които цивилизацията в етапа на растежа повлиява в една или друга степен чрез въздействието на културното си излъчване. Отношението на бившите привърженици се променя от възхищение, изразяващо се в подражание, във враждебност, избухваща във военни действия, и тези военни действия могат да имат един или друг от двата алтернативни изхода. На фронт, на който местният терен предоставя на агресивната цивилизация възможност да настъпва до естествена граница във формата на някое неусвоено море или непремината пустиня, или непреодоляна планинска верига, варварите могат да бъдат покорени. Но когато такава естествена граница липсва, географията действа в полза на варварите. Когато отстъпващите варвари имат зад себе си неограничена сфера за вариране, агресивната цивилизация с военното си превъзходство рано или късно стига до черта, в която военното превъзходство е неутрализирано от все по-удължаващото се разстояние на фронта от оперативната база на агресора.

По тази военна линия тя се променя в статична война, без да се е стигнало до военно решение, като и двете страни живеят една до друга, както творческото малцинство на цивилизацията и възможните му привърженици са живели, преди разпадането на цивилизацията да ги опълчи едно срещу друго. Но психологическото отношение между страните няма да се обърне от враждебност в предишното творческо взаимодействие, няма да има и възстановяване на географските условия, при които това културно взаимодействие навремето е ставало. В етапа на растежа цивилизацията постепенно изчезва в околното варварство през широкия праг, предлагащ на външния нападател лек достъп до подканващите пространства вътре. Промяната от приятелство във враждебност преобразува този проводим културен праг в изолиращ военен фронт. Промяната е географски израз на условията, пораждащи героична епоха.

Героичната епоха е фактически социална и психологическа последица на кристализирането на прага и нашата цел сега е да проследим тази поредица от събития. Необходим фон за това начинание е изследване на варварските военни банди, които са преодолели праговете на различни универсални държави, а един преглед от този вид вече бе опитан по-горе в това изследване и отбелязахме различимите постижения на тези военни банди в сферите на сектантската религия и епичната поезия. В сегашното ни търсене този предишен оглед може да бъде използван за илюстриране, без да има нужда да се повтаря.

Военният праг може да се оприличи на внушителен бент през дълга открита долина — внушителен паметник на човешкото умение и мощ, предизвикващи природата, и все пак опасен, защото предизвикателството към природата не е нещо, което човек може безнаказано да си позволи.

В арабо-мюсюлманската традиция има разказ, че навремето в Йемен е имало исполинско творение, известно като язовира или бента на Маариб, в който стичащите се от източните планини води се събират в огромен резервоар и след това напояват огромна площ от страната и дават живот на интензивна система за обработване на земята, изхранваща гъстото население. След време, според традицията, този язовир се разкъсва, опустошава всичко и хвърля жителите на страната в такава бедствена нищета, че много племена са принудени да емигрират.^[1]

Тази история служи за обяснение на началния импулс на арабското преселение на народите, което евентуално извлича от Арабския полуостров маси с такава стремителност, че ги води отвъд Тян Шан и Пиренеите. Превърнато в образ, това става история на всеки праг на всяка универсална държава. Дали социалната катастрофа на разкъсването на военния бент е неизбежна трагедия, или е могла да се избегне? За да отговорим на този въпрос, трябва да анализираме социалните и психологически резултати от намесата на строителите на бента в естествения ход на отношенията между цивилизацията и външния й пролетариат.

Първият резултат от издигането на бент е да създаде резервоар от едната си страна, но резервоарът, колкото и да е голям, има ограничения. Той обхваща само част от дори собствения си басейн на водосбор. Има остра разлика между потопената част и района отзад или отвъд, който е оставен сух. Вече отбелязахме контраста между ефекта на прага върху живота на варварите около него и незасегнатата вцепененост на примитивните народи в по-далечната вътрешност. Славяните продължават спокойно да водят примитивния си живот в Припятските блата в течение на две хилядолетия, през които първо ахейските варвари, разтресени от близостта си до европейската граница по земя на „минойската таласокрация“, а след това тевтонските варвари, преминаващи през същото преживяване поради близостта си до европейската граница по земя с Римската империя преминават в настъпление. Защо варварите в „резервоара“ са толкова необикновено разтревожени и какъв е източникът до следващия достъп до енергия, който им позволява неизменно да разкъсват прага? Можем да намерим отговорите на тези въпроси, ако продължим нашето сравнение с географското положение в Източна Азия.

Нека предположим, че въображаемият бент, който символизира прага в нашето сравнение, е бил построен през някоя висока долина в района, сега пресечен от Великата китайска стена в сегашните китайски провинции Шенси и Шанси. Какъв е основният източник на внушителната водна маса, налягаща горната страна на бента? Макар водата очевидно да се е стекла от горната страна на бента, основният й източник не може да е там, защото разстоянието между бента и вододела не е голямо и зад вододела се простира сухото Монголско плато. Основният източник фактически ще се намери не над бента, а под него, не в Монголското плато, а в Тихия океан, чиито води са преобразувани от слънцето в пара и отнесени от източния вятър, докато, сгъстени от хладния въздух, падат като дъжд в басейна на водохващането. Психическата енергия от страната на варварите през прага се получава само в незначителна степен от собственото оскъдно наследство на презграничните варвари. Основната част се черпи от огромните запаси на цивилизацията, която е построила бента, за да се охранява.

Как става това преобразуване на психическата енергия? Процесът на преобразуване е разлагането на културата и нейното образуване на нова сплав по нов модел. Другаде в това изследване сравнихме социалното излъчване на културата с физическото излъчване на светлина, а тук трябва да припомним „законите“, до които стигнахме в този контекст.

Първият закон е, че цялостен културен лъч, като цялостен лъч светлина, чрез дифракция се разлага на спектър от съставните си елементи в хода на проникване в непокорна среда.

Вторият закон е, че дифракция може да стане без въздействието на чуждо общество, ако излъчващото общество вече се е разпаднало и е преминало в разложение. Растяща цивилизация може да се определи като такава, в която съставните части на културата й — икономическа, политическа и „културна“ в строгия смисъл — са в хармония. По същия принцип разлагаща се цивилизация може да се определи като такава, в която тези три елемента са влезли в разнобой.

Третият ни закон е, че скоростта и мощта на проникване на цялостен културен лъч са средна величина от различната скорост и мощ на проникване, които проявяват икономическият, политическият и „културният“ компоненти, когато в резултат от дифракцията те се движат независимо един от друг. Икономическият и политическият компоненти се движат по-бързо от културата, непреминала през дифракция. „Културният“ компонент се движи по-бавно.

Така в социалното общение между разлагаща се цивилизация и отчуждения й външен пролетариат през военния праг дифрактираното излъчване на цивилизацията претърпява печално изтощение. Практически всякакво общение е спряло, освен икономическото и политическото — търговията и войната. От двете търговията по различни причини става все по-ограничена, а войната — все по-вгнездена. При тези зловещи предзнаменования селективнияг мимезис, доколкото става, става по инициатива на самите варвари. Те проявяват инициативата си, като имитират тези елементи, които те приемат, по начин, който прикрива отблъскващия източник на това, което се имитира. Примери като узнаваеми приспособявания в практически нови творения вече бяха дадени в предишна част на това изследване. Тук е нужно само да припомним, че „резервоарът“, който варварите заемат, е висшата религия на съседната цивилизация във формата на ерес (например арийското еретично християнство на готите) и цезаризма на съседна универсална държава във формата на безотговорно царуване, основано не на племенен закон, а на военен престиж, докато способността на варварите за оригинално творчество се проявява в героичната поезия.

2.
Натрупването на натиск

Социалният бент, създаден с установяването на праг, се подчинява на същия природен закон като физическия бент, създаден с построяването на язовир. Водата, натрупваща се над язовира, търси да си възвърне общо ниво с водата отдолу. В структурата на физическия бент инженерът влага предпазни клапи във формата на шлюзове, които могат да се отворят или затворят според обстоятелствата, и това предохранително съоръжение не се пренебрегва от политическите инженери на военен праг, както ще видим. В този случай обаче съоръжението само ускорява катаклизма. При поддържането на социален бент отслабването на натиска с регулирано изпускане на вода не е практично. Не може да се изпусне нещо от резервоара, без да се подкопае бентът, защото водата над бента, вместо да се вдига и да пада с промените на влажно и сухо време, в случая непрекъснато се повдига. В надпреварата между нападение и отбрана нападението не може да не спечели в крайна сметка. Времето е на страната на варварите. Може обаче да се проточи времето, преди варварите отвъд прага да осъществят пробива си в жадуваните владения на разлагащата се цивилизация. Този дълъг период, през който духът на варварите е дълбоко повлиян и изопачен от въздействието на цивилизацията, от която те са отделени, е необходим пролог към „героична епоха“, в която прагът е сринат и варварите правят каквото искат.

Изграждането на праг пуска в действие игра на социални сили, която задължително завършва катастрофално за строителите. Политика на отказ на общуване с варварите отвъд е съвсем непрактична. Каквото и да реши имперското правителство, интересите на търговци, пионери, авантюристи и т.н. неминуемо ги влекат отвъд границата. Поразителна илюстрация на тази тенденция сред жителите на граничните райони на универсалната държава да действат съвместно с варварите отвъд границата дава историята на отношенията между Римската империя и хунските евразийски номади, изтръгнали се от евразийската степ към края на IV в. сл.Хр. Макар че хуните са необикновено свирепи варвари и макар че тяхното господство над прага на Римската империя е мимолетно, отбелязани са три забележителни случая на побратимяване в откъслечните данни от този кратък епизод. Най-удивителният пример е панонският римски гражданин на име Орест, чийто син Ромул Августул ще постигне безславна известност като последния римски император на Запада. Този Орест за някое време е нает от прочутия хунски военен вожд Атила като негов секретар.

От всички стоки, преминаващи навън през неефикасно обезопасения праг, оръжията са най-значими и в количествено, и в качествено отношение. Варварите никога нямаше да нападнат ефективно, без да използват оръжията, изковани в арсеналите на цивилизацията. На северозападната граница на Британската индийска империя след около 1890 г. „напливът на пушки и муниции в територията на племената изяло променя характера на граничните военни действия“^[2] и докато презграничните патани и белуджи имат за най-ранен източник доставки на съвременни западни дребни оръжия, то систематичното ограбване на британските войски в Индия от другата страна на линията, „нямаше да има причина за опасения, ако не беше огромният ръст на търговията с оръжия в Персийския залив, която първоначално е в ръцете на британски търговци“^[3] — поразителен пример за тенденцията частните интереси на поданиците на империята да търгуват с презграничните варвари, което е против обществените интереси на имперското правителство да задържа варварите.

Трансграничният варварин обаче не е доволен само да практикува превъзхождащата тактика, научена от съседната цивилизация. Той често я усъвършенства. Например на морската граница на империята на Каролингите и кралство Уесекс скандинавските пирати толкова добре използват техниката на корабостроенето, придобита вероятно от фризийските жители на крайбрежните райони на зараждащото се западно християнство, че завладяват контрола над моретата и с него инициативата в настъпателни военни действия, които започват да водят по крайбрежията и нагоре по реките на западните християнски страни, станали техни жертви. Когато, плавайки нагоре по реките, стигат до предела за навигация, те заменят едно заето оръжие с друго и продължават кампанията си на гърба на откраднати коне, защото са усвоили франкското изкуство на кавалерийски бой, както и фризийското изкуство на навигацията.

В дългата история на военния кон най-драматичният случай, в който варвари го обръщат срещу цивилизацията, от която са го придобили, може да се намери в Новия свят, където конят е непознат, докато не е внесен от следколумбовите западни християнски завоеватели. Поради липса на опитомени животни, които в Стария свят са основа на начина на живот на номадските животновъди, Великите равнини на басейна на Мисисипи, които биха могли да бъдат рай за пастирите, остават ловни полета на племената, с усилия преследващи дивеч пеша. Късното идване на коня в тази идеална за коне страна въздейства върху живота на емигранта и туземеца и в двата случая революционно, но по различен начин. Внасянето на коне в равнините на Тексас, Венецуела и Аржентина превръща в номадски животновъди потомците на 150 поколения пастири, а същевременно прави подвижни военните банди на индианските племена във Великите равнини отвъд границите на испанското вицекралство в Нова Испания и от английските колонии, по-късно станали Съединени щати. Заетото оръжие не дава на презграничните варвари крайна победа, но им позволява да отложат окончателното си поражение.

Докато XIX в. вижда в индианската прерия в Северна Америка едно от оръжията на европейските узурпатори, използвано срещу самите тях, XVIII в. вече е видял горските индианци да използват европейския мускет във войната на стреляне от прикрития и засади, в която заслоняващата гора е станала съюзник на индианците. В дните преди откриването на огнестрелните оръжия съответно приспособяване на съществуващите оръжия на агресивна цивилизация към горски условия позволява на варварите в отвъдрейнските гори на Северна Европа да спасят все още покритата с гори Германия от римското нашествие през 9 година сл.Хр.

Линията по военната граница между Римската империя и североевропейските варвари в резултат остава мирна през следващите четири века. Обяснението е очевидно. Това е линията, отвъд която гората, съществуваща след последното заледеняване, все още решително преобладава над равнините, отворили пътя на римските легиони от Средиземно море до Рейн и Дунав. От тук нататък Римската империя постепенно увеличава числената си сила по тази най-дълга линия в Континентална Европа, за да уравновеси постепенното засилване на военната ефективност на презграничните варвари, които трябва да задържа.

На антиварварските граници на все още оцелелите местни държави на западнизиращия се свят, който в наше време обхваща цялата — освен малка част — обитаема и проходима повърхност на планетата, два от непокорните нечовешки съюзници на варварите вече са надиграни от съвременната западна индустриална техника. Гората става жертва на хладната стомана, докато в степта проникват автомобили и самолети. Планинският съюзник на варварите обаче се оказва по-костелив орех и планинският ариергард на варварството проявява в последната си безнадеждност внушителна изобретателност да обръща в собствена полза, на собствен терен, някои от последните приспособления на индустриалната западна военна техника. С това планинците рифи прехвърлят теоретичната граница между испанската и френската зони в Мароко и в Анбал през 1921 г. нанасят на испанците поражение, сравнимо с гореописания случай от 9 година сл.Хр. Това кара френското правителство в Северозападна Африка да се разклати из основи през 1925 г. Със същата ловкост махсудите пресичат нееднократните британски опити да ги покорят през деветдесет и осемте години от 1849 г., когато британците вземат от сикхите тази антиварварска граница, до 1947 г., когато те се освобождават от все още нерешения проблем на индийската северозападна граница, като оставят внушителното си наследство на Пакистан.

През 1925 г. настъплението на рифи за малко не пресича коридора, свързващ окупираната част на френската зона в Мароко и основната част на френска Северозападна Африка. А ако рифите бяха успели в опита си, те щяха да изложат на опасност цялата френска империя на южното крайбрежие на Средиземно море. Интереси, сравними по значимост, са заложени за Британския радж в Индия при изпитанието на сила между варварите махсуд и въоръжените сили на Британската индийска империя в кампанията през 1919–1920 г. В нея, както и във военните действия на рифите, войнствената сила на варварите лежи в умелото приспособяване на съвременни западни оръжия и тактика към неблагоприятен терен. Сложните и скъпи съоръжения, изобретени на европейските бойни полета през войната от 1914–1918 г. за операции на равна земя между организирани армии, са много по-малко ефикасни против групи племенни бойци, спотайващи се в планинската плетеница.

За да победят, даже неубедително, презграничните варвари, които са усвоили военното умение, както показват махсудите през 1919 и рифите през 1925 г., силите, стоящи зад застрашените прагове, трябва да вложат усилия, които — измервани по човешка сила, съоръжения и пари — са съвсем непропорционални на оскъдните ресурси на противниците стършели. Наистина това, което през 1881 г. Гладстон нарича „ресурси на цивилизацията“^[4], може да бъде пречка почти толкова, колкото и помощ в този вид военни действия, защото подвижността на британските индийски сили е намалена поради многобройните принадлежности, от които зависи, за да утвърди превъзходството си. И още, ако британските индийски сили са спъвани от това, че носят много и не могат да нанесат бърз и ефективен удар, махсудите имат прекалено малко, по което може да се удари. Целта на наказателна експедиция е да накаже, но как се наказват подобни хора? Да се сведат до нищета? Те вече са в нищета, възприемат този си начин на живот като подразбиращ се от само себе си, дори ако не им се нрави. Техният живот вече е — по думите на Томас Хобс при описанието на „състоянието на природата“ — самотен, беден, по-неприятен, по-брутален и по-кратък и ако е възможно, може ли някой да гарантира, че тях много ги е грижа? Тук достигаме пункт, вече отбелязан в друг контекст по-горе в това изследване — че примитивно общество се възстановява по-бързо от общество, радващо се на висока материална цивилизация. То е като непретенциозния червей, който, разрязан по средата, не обръща внимание и продължава, както по-рано. Но да се завърнем към рифите и махсудите, които се провалят — досега — в опита да доведат до успешен завършек нападенията си над цивилизацията, и да възобновим изследването на процеса на тази трагедия в случаите, когато достига петото действие.

Връхната точка в граничната война, която променя равновесието на силите, отслабва цивилизацията, участваща в нея, като поставя монетарната й икономика под напрежението на все по-усилващо се данъчно бреме. От друга страна, тя само стимулира военния апетит на варварите. Ако презграничните варвари бяха останали непроменени примитивни хора, много по-голям дял от общата им енергия щеше да е посветена на изкуствата на мира и съответно по-голямо насилствено въздействие щяха да изпитат от наказателното унищожаване на продуктите на мирния им труд. Трагедията на моралното отчуждение на досега примитивното общество от съседната цивилизация щеше да бъде, че варварите са пренебрегнали предишната си мирна производителност, за да специализират в изкуството на граничната война, първо в самоотбрана, а после като алтернативен и по-вълнуващ метод за препитание — да ореш и жънеш с меч и копие.

Тази поразителна неравностойност в материалните последици на граничната война за двете воюващи страни се отразява в голямото и растящо неравенство между тях в морала. За децата на разлагаща се цивилизация нескончаемата гранична война означава бреме на увеличаваща се финансова цена. За варварите същата война не е бреме, а възможност, не тревога, а възбуда. При това положение не е учудващо, че страната, издигнала прага и освен негов автор е станала и негова жертва, няма да се примири със съдбата си, без да опита и последното средство да привлече на своя страна варварския си противник. В предишна част вече разгледахме последиците от тази политика и тук не е нужно да припомняме това, което намерихме преди, че това средство за предотвратяване на рухването на прага фактически ускорява катастрофата, която е планирал да избегне.

В историята на борбата на Римската империя за спиране на неумолимото накланяне на везните в полза на презграничните варвари, политиката да се набират варвари, за да задържат други варвари, попарва първоначалните си надежди — ако ще повярваме на враждебно настроен критик на администрацията на Теодосий I, — като обучава варварите в римското военно изкуство и същевременно им дава да разберат слабите места на империята.

В римските военни сили дисциплината свърши и всяка разлика между римлянин и варварин се заличи. Войниците от двете категории са изцяло примесени една с друга в чиновете, защото дори дневникът за раждането на войниците във военните поделения вече не се поддържа. Варварите, дезертирали от презграничните варварски военни банди в римската имперска армия, се намират свободни, след като са записани в римските поделения, да си отидат у дома и да изпратят на мястото си заместници, а когато решат, могат да възобновят службата си при римляните. Тази крайна дезорганизация, преобладаваща сега в римските военни поделения, не е тайна за варварите, тъй като — с широко отворени врати, както е, за общуване — дезертьорите им дават пълни сведения. Изводът на варварите е, че римското общество е толкова зле ръководено, че приканва да го нападнеш.^[5]

Когато такива добре обучени наемници минават масово от едната страна към другата, не е чудно, че те често са в състояние да нанесат последен удар на разклатената империя, но ще трябва още да обясним защо толкова често се обръщат против наелите ги. Техният личен интерес не съвпада ли с професионалните им задължения? Редовното заплащане, което получават, е по-изгодно и по-сигурно от плячкосването, което извършват при епизодичните си нападения. Защо тогава стават предатели? Отговорът е, че обръщайки се против империята, която са наети да отбраняват, варварските наемници наистина действат против собствените си материални интереси, но с това не извършват нищо необичайно. Човек рядко се държи главно като „хомо економикус“ и предателят наемник взема решения под импулс, по-силен от всякакви икономически съображения. Простият факт е, че той мрази империята, чието заплащане получава, и моралното скъсване между двете страни не може непрекъснато да се кърпи с делова сделка, която не е гарантирана от страна на варварина от някакво истинско желание да има участие в цивилизацията, която се е заел да отбранява. Отношението му към нея не е вече почитание и подражание, както е било през по-щастливите дни, когато тази цивилизация е била още в привлекателния етап на растежа си. Посоката на мимезиса отдавна е обърната и цивилизацията не само не запазва престижа си в очите на варварина, а напротив, сега варваринът се радва на престиж в очите на представители на цивилизацията.

Ранната римска история е описвана като история на обикновени хора, вършещи необикновени дела. В късната империя е трябвало да бъдеш необикновен човек, за да вършиш каквото и да е обикновено нещо. А тъй като империята се е посветила от векове да ражда и обучава обикновени хора, необикновените хора от последните й епохи — Стилихон, Аеций и техните подобни — все повече се черпят от света на варварите.^[6]

3.
Катаклизмът и последиците от него

Когато бентът се разпуква, цялата натрупана от горната му страна вода се стича яростно надолу по стръмните места към морето и това освобождаване на дълго насъбирани сили довежда до тройна катастрофа. Първо, пороят унищожава човешки постройки в обработваните земи под пропукания бент. Второ, потенциално животворната вода се излива към морето, без да е служила на човека за човешките му цели. Трето, изливането на водите изпразва резервоара, като оставя бреговете високи и сухи и така осъжда на смърт растителността, успяла да пусне корени там. Накратко, водите, които някога са били плодотворни, докато бентът е на мястото си, правят опустошения навсякъде в земите, които оголват, както и в земите, които потопяват, веднага щом разпукването на бента ги освобождава от контрола, налаган им до този момент от наличието на бента.

Този епизод от човешката борба с физическата природа е подходящ за сравнение с това, което става при рухването на военния праг. Последвалият социален катаклизъм е бедствие за всички, но обсегът на опустошението е обратен на това, което е можело да се очаква, защото най-много пострадали не са бившите поданици на покойната универсална държава, а привидно спечелилите варвари. Часът на техния триумф се оказва и тяхно поражение.

Какво е обяснението на този парадокс? То е, че прагът е служел не само за опора на цивилизацията, но и за щастлива защита на самите агресивни варвари против демоничните саморазрушителни сили вътре в общността им. Видяхме, че близостта на прага поражда неразположение сред презграничните варвари наоколо, защото преди това примитивната им икономика и институции се разлагат под дъжда на психическа енергия, излъчвана от цивилизацията зад прага, полъхваща през бариерата, която сама си е препятствие за по-пълно и по-плодотворно общуване, характерно за отношенията между растяща цивилизация и примитивните й привърженици отвъд открития и приканващ праг. Видяхме също, че докато варварите са ограничени извън границите, те успяват да превърнат поне част от този прилив на чужда психическа енергия в културни продукти — политически, художествени и религиозни, — които са донякъде приспособяване на цивилизованите институции и донякъде нови творения на самите варвари. Фактически докато бентът задържа психологическите смущения, на които е изложен варваринът, защото те се задържат извън рамките, в които могат да дадат не напълно деморализиращ резултат. Тази спасителна преграда осигурява съществуването на самия праг, който варварите искат да разрушат, защото прагът, докато държи, осигурява заменител до някаква степен, на дисциплината, от която примитивният човек е лишен, когато разчупването на примитивните обичаи го превръща в презграничен варварин. Прагът го дисциплинира, като му дава задачи за изпълнение, цели за постигане и трудности за преодоляване, постоянно поддържащи усилията му на нужната висота.

Внезапното рухване на прага помита тази защита, дисциплината отпада и същевременно варваринът е призван да изпълнява задачи, твърде трудни за него. Ако презграничният варварин е по-брутален, както и по-сложен, от примитивния си предшественик, варваринът от по-късни дни, преодолял границата и изрязал за себе си държава-наследник от изоставените владения на покойната империя, става по-деморализиран от преди. Докато прагът стои, оргиите му на леност, прекарани в консумиране на награбеното в успешен набег, трябва да се заплатят с трудностите и суровостите на защита от наказателна експедиция, неизбежно предизвикана от набега му. А когато прагът се е разпаднал, оргиите и леността могат да бъдат безнаказано удължени. Както забелязахме по-горе в това изследване, варварите осъждат себе си на долната роля на лешояди, хранещи се с мърша или червеи, пълзящи по труп. Ако тези сравнения изглеждат прекалено брутални, можем да оприличим ордите триумфиращи в амок варвари сред руините на цивилизация, която не могат да оценят, с банди зли юноши, избягали от контрола на дома и на училището, които са един от проблемите на свръхразрасналите се градски общности в XX в.

Качествата, проявявани от тези общества, и достойнствата, и недостатъците, очевидно са тези на юношеството. Характерната черта е еманципиране — социално, политическо и религиозно — от ограниченията на племенния закон. Общата характеристика на героичните епохи не е нито детска, нито зряла. Типичният човек от героична епоха трябва да се сравни с младеж. За истинска аналогия трябва да се обърнем към случая на младеж, надраснал и идеите, и контрола на родителите си — такъв случай може да се намери сред синовете на неизискани родители, които, чрез влияния отвън, в училище или на друго място, придобиват познания, поставящи ги в положение на превъзходство сред околните.^[7]

Един от резултатите на упадъка на примитивния обичай сред примитивните варварски народи е, че властта, преди осъществявана от родствени групи, е прехвърлена на комитет, орган от индивидуални авантюристи, дали обет за лична лоялност към вожд. Докато цивилизацията поддържа в универсалната държава подобие на власт, такива варварски военни вождове и техните комитети могат при случай да оказват успешно услугата да осигуряват буферни държави. Историята на салическите франкски пазачи на границата на Римската империя в Долен Рейн от средата на IV до средата на V в. сл.Хр. може да се приведе като един от многото примери на това състояние на нещата. Но съдбите на държавите-наследници, създадени от варварски завоеватели във вътрешността на бившите владения на изчезнала универсална държава, показват, че този груб продукт на лишения от съдържание варварски политически гений е съвсем негоден за задачата да носи бреме и да решава проблеми, оказала се вече твърде голяма. Варварската държава-наследник се задейства сляпо по силата на дискредитираната банкрутирала универсална държава и тези грубияни ускоряват идването на неизбежната си съдба на предателство спрямо себе си, под напрежението на морално изпитание, на нещо гибелно фалшиво вътре в тях, защото държавно устройство, основано единствено на непостоянната лоялност на банда въоръжени главорези на безотговорен военен вожд е морално непригодно за управляване на общност, направила дори неуспешен опит да създаде цивилизация. Разтварянето на примитивните родствени групи във варварските комитети е бързо последвано от разтваряне на самите комитети в чуждото покорено население.

Варварите-нарушители всъщност осъждат себе си на морално разпадане, което е неизбежна последица от нарушението на собствените им морални норми, но те не се поддават на съдбата си без духовна борба, оставила следи в литературните им паметници — митове, ритуали и стандарти на поведение. Повсеместният главен мит на варварите описва победоносната битка на героя с чудовище, за да достигне до съкровище, което неземният враг отказва на човечеството. Това е общият мотив в разказите за борбата на Беоулф с Грендел и майката на Грендел; битката на Зигфрид с дракона; подвига на Персей, обезглавил горгоната, и следващия му подвиг — спечелването на Андромеда с убийството на морското чудовище, което заплашва да я погълне. Мотивът се появява отново при успеха на Язон да надхитри змея, пазач на златното руно. Този мит изглежда продължение до другия свят на психологическата борба в собствената душа на варварина за спасяване на най-голямото духовно съкровище на човека — рационалната му воля — от демонична духовна сила, изпусната в подсъзнателните дълбини на психиката при разтърсващото преживяване да преминеш наведнъж от познатата ничия земя на прага в омагьосания свят, открит след рухването на бента. Всъщност митът може да е превод в литературно описание на ритуалния акт на заклинание, при който военно победилият, но духовно изтерзан варварин, се е опитал да намери практическо лекарство за опустошителната си психологическа болест.

При появяването на специални стандарти на поведение, приложими към особените обстоятелства на една героична епоха, можем да видим нов опит да се поставят морални граници на опустошаването от демон, изтърван в душите на варварските вождове и господари на повалена цивилизация поради падането на материалния бент на прага. Хвърлящи се в очи примери са ахейците в Омировите „Айдос“ и „Немезис“ („Срам“ и „Възмущение“), както и омеядският исторически „Хилм“ („преднамерено самовъздържание“).

Най-важната характерна черта на „айдос“ и „немезис“, както и на честта изобщо, е, че те влизат в действие само когато човек е свободен, когато няма насилие. Ако вземете хората, откъснали се от всичките си стари санкции, и изберете сред тях някой силен и размирен вожд, който не се бои от никого, най-напред ще помислите, че такъв човек е свободен да върши каквото му хрумне. След това ще намерите, че при цялата му необузданост, ще възникне някакво действие, което го кара да се чувства неудобно. Ако го е извършил, той „скърби“ за извършеното и то витае в него. Ако не го е извършил, той „отбягва“ да върши подобни неща. И това е не защото някой го насилва или пък защото някакъв определен резултат ще падне върху него, а просто защото той изпитва „айдос“.

„Айдос“ е това, което чувствате по повод някое свое действие, „немезис“ е това, което чувствате за действието на друг човек. Или най-често е това, което си представяте, че другите ще чувстват по ваш адрес. Но да допуснем, че никой не види. Действието, както добре знаете, е нещо, по повод на което се изпитва „немезис“ само че там няма кой да чувства. Но ако сам не харесвате това, което сте извършили, и изпитвате „айдос“, неминуемо съзнавате, че някой или нещо не ви харесва или не ви одобрява. Земята, водата и въздухът са пълни с живи очи. И те, които са ви видели, са гневни поради нещото, което сте извършили.^[8]

В следминойската героична епоха, както е описана в Омировия епос, действията, предизвикващи „айдос“ и „немезис“, са страхливост, лъжа и вероломство, липса на почитание и жестокост или предателство спрямо безпомощните.

Извън въпроса за злодеяния, извършени спрямо тях, групи хора са по-склонни да бъдат обект на „айдос“, отколкото други. Има хора, в чието присъствие човек изпитва срам, стеснителност, страхопочитание, по-остро от обикновено чувство, че си се държал добре. И такъв вид хора обикновено възбуждат „айдос“. Разбира се, има царе, старейшини и мъдреци, принцове и посланици и т.н. — все хора, към които естествено изпитвате почитание и чието добро или лошо мнение е важно в света. Все пак ще намерите, че не тези хора, а съвсем други, са най-силно заредени с „айдос“, пред които все повече съзнавате своята недостойност и чието добро или лошо мнение някак необяснимо тежи повече в крайна сметка — обезправените на земята, наранените, безпомощните и сред тях най-безпомощните от всички — мъртвите.^[9]

Противоположно на „айдос“ и „немезис“, които проникват във всички сфери на социалния живот, „хилм“ е достойнството на политиците. То е нещо по-сложно и в резултат по-малко привлекателно от „айдос“ и „немезис“. „Хилм“ не е израз на смирение, негова цел е по-скоро да унижи противника, да го обърка, като му представи в контраст своето собствено превъзходство, да го учуди, като проявява достойнство и спокойствие в поведението. В основата „хилм“, както повечето арабски качества, е достойнството на перченето и показа, с повече самохвалство, отколкото реална същност. Репутация за „хилм“ може да се придобие на евтина цена на елегантен жест или звучно остроумие преди всичко в анархична среда, каквато е било арабското общество, където всеки акт на насилие неминуемо предизвиква в отплата „хилм“.

Тези характеристики на същността на „хилм“, „айдос“ и „немезис“ показват колко деликатно са приспособени стандартите на поведение към специфичните условия на героична епоха. И ако — както вече подхвърлихме — на героичната епоха е присъщо да бъде преходен етап, най-сигурният белег за края й е залезът на специфичните й идеали. Когато „айдос“ и „немезис“ изчезват от погледа, тяхното изчезване подбужда вик на отчаяние. Хезиод се терзае от илюзорното си убеждение, че изчезването на тези мъждукащи светлини, поддържали чедата на тъмната епоха, вещае настъпване на постоянен мрак. Той не подозира, че това изгасване на нощните светлини е предвестник на връщането на деня. Истината е, че „айдос“ и „немезис“ се връщат на небето веднага щом незабележимата поява на раждаща се нова цивилизация прави пребиваването им на земята излишно, като вкарва в обращение нови достойнства, които са социално по-конструктивни, макар естетически да са по-малко привлекателни. Желязната епоха, която Хезиод оплаква — че не се е родил в епохата, в която живата елинистка цивилизация се надига от руините на мъртвата минойска цивилизация. А Абасидите, които нямат нужда от „хилм“, който е бил наложителен за техните омеядски предшественици, са били държавници, които слагат печата на подвига на Омеядите и се възползват от заличаването на сирийския праг на Римската империя, за да създадат отново сирийска универсална държава.

Демонът, завладял душата на варварите веднага щом кракът им стъпи отвъд сринатия праг, наистина е труден за заклинание, защото успява да изврати самите достойнства, с които се е въоръжила жертвата му. За „айдос“ може да се каже това, което мадам Ролан казва за свободата: „Какви престъпления са извършени в твое име!“ Чувството за чест на варварина „реве като хищен звяр, който никога не знае кога е заситен“^[10].

Зверства в голям мащаб са отличителна черта на героичната епоха в историята, както и в легендите. Деморализираното варварско общество, в което се извършват тези мрачни дела, е толкова запознато с осъществяването им и толкова тъпо да осъзнае ужаса им, че бардовете, чиято задача е да обезсмъртят паметта на военните вождове, не се колебаят да струпат върху героите и героините грехове, в които те може би не са виновни, когато очернянето на характерите им възвеличава тяхното умение. Не само срещу официалните си врагове героите извършват ужасяващите си зверства. Ужасите на разграбването на Троя са надминати от ужасите в семейната вражда в дома на Атрей. „Домове“, така разделени вътре в себе си, едва ли ще удържат дълго.

Сензационно внезапно падение от видимо всесилие е характерната съдба на варварска сила от героична епоха. Поразителни исторически примери са залезът на хуните след смъртта на Атила и този на вандалите след смъртта на Гензерих. Тези и други потвърдени от историята примери правят вероятно традиционното вярване, че вълната на ахейските завоевания по същия начин се разпада и рухва, след като е погълнала Троя, и че убитият Агамемнон е последният всеахейски военен вожд. Колкото и широко да разгръщат подобни военни вождове завоеванията си, те не са в състояние да създадат институции. Съдбата на империята на дори по-изтънчения и по-цивилизован военен вожд Карл Велики илюстрира по драматичен начин тази неспособност.

4.
Фантазия и факт

Ако има истина в представената картина, присъдата за героична епоха може да бъде само сурова. И най-меката съдебна присъда ще я обвини, че е била безплодна лудория, докато по-строги съдии ще я изобличат като престъпно безчинство.

Тази премерена оценка, направена през бездната на петнадесет века, едва ли е щяла да задоволи елински поет, горчиво съзнаващ, че все още живее в морален бордей, създаден от варварски приемници на „таласокрацията на Минос“. Престъпност, не проста безплодност, е основното в присъдата на Хезиод над следминойската героична епоха, която в негови дни все още витае над раждащата се елинистка цивилизация.

В социални термини героичната епоха е глупост и престъпление, но в емоционални термини тя е велико преживяване, вълнуващо преживяване на пробив през бариерата, която е спирала предшествениците на варварските завоеватели за поколения, и разливане по видимо безграничния свят, което им е изглеждало, че дава безкрайни възможности. С едно славно изключение всички тези възможности се оказват плодове на Мъртво море. Но сензационната пустота на провала на варварите в социалната и политическата плоскости парадоксално служи за успеха на творческата работа на техните бардове, защото в изкуството може да се извади от провала повече, отколкото от успеха. Нито една „история на успеха“ не може да достигне ръста на трагедията. Ободряването, породено от преселението на народите, скоро превърнало се в деморализиране на опиянените души на хората на действието, вдъхновява варварския поет да превърне паметта на порочността и негодността на героите си в безсмъртна песен. В очарованото царство на тази поезия варварските „конкистадори“ постигат вживяване във великолепието, измъкнало им се в реалния живот. Умрялата история разцъфтява в безсмъртна небивалица.

Обаянието, излъчвано от героичната поезия върху поклонниците й, ги примамва да видят във въображението си това, което е всъщност жалък промеждутък между смъртта на една цивилизация и раждането на приемника й като — можем да го наречем не без умишлена ирония в терминологията на това изследване — героична епоха, епоха на герои.

Най-ранната жертва на тази илюзия е, както видяхме, поетът. „Тъмната епоха“, която е продължението на героичната епоха, както се вижда ретроспективно, няма основание да се срамува от мрака, което означава, че възпламенителните огньове на варварите поне са изгорели докрай. И макар пепел да задушава повърхността на набраздена от пламъци почва, тъмната епоха се оказва творческа, каквато героичната със сигурност не е. В подходящо време се ражда нов живот, за да покрие плодородното пепелно поле с филизи в нежно зелено. Поезията на Хезиод, толкова делнична, поставена редом с тази на Омир, е един от тези предвестници на връщащата се пролет, но този честен хроникьор на мрака преди зазоряването е все още толкова заслепен от поезия, вдъхновена от неотдавнашните нощни подпалвания, че приема на вяра като историческа истина въображаемата Омирова картина на расата от герои.

Илюзията на Хезиод изглежда странна, като се има предвид, че неговото описание на расата от бронз, което ни е оставил редом с възпроизвеждане на Омировата фантазия, е безмилостно разобличаване на варварина, какъвто е в действителност. Но и без това подсказване героическият мит може да бъде взривен, като се възпламенят вътрешните данни. Излиза, че героите са живели в зли времена и умрели от жестока смърт от расата на бронза, а Валхала се оказва бордей, когато изключим изкуствените светлини и разгледаме внимателно в трезвата светлина на деня тази поетическа идеализация на бурни битки и необуздани пирове. Бойците, които получават право да бъдат приети във Валхала, са всъщност същите демони, срещу които са проявявали умението си. Изчезвайки от лицето на земята чрез взаимно унищожение, те облекчават света от безредието, което сами са създали, и осигуряват щастлив край за всички освен за себе си.

Хезиод може би е първият, но по никакъв начин не е последният, който е подлъган от великолепието във варварския епос. В предполагаемо просветения XIX в. сл.Хр. намираме философ-шарлатанин да пуска в ход мита за благотворна „нордическа раса“, чиито кървави дела действат като „еликсир на младостта“, когато се вливат във вените на „изхабено общество“ и можем да бъдем поразени в сърцето, като наблюдаваме политическите загадки на жизнения френски аристократ да подстрекават расов мит у пророците на демоничния германски неоварваризъм. Настояването на Платон поетите да бъдат прогонени от неговата „държава“ получава ярко значение, ако проследим причинно-следствената връзка между авторите на саги и създателите на Третия райх.

Но има случаи, когато варварският натрапник извършва в крайна сметка скромна услуга на потомството. При прехода от цивилизации от първо поколение към тези от второ натрапилите се варвари в някои случаи осигуряват връзката между покойната цивилизация и новородения й наследник, както и при последвалия преход от второто поколение към третото връзката се осъществява от какавидите-църкви. Сирийската и елинистката цивилизации например са свързани по този начин с предшестващата минойска цивилизация чрез външния пролетариат на тази минойска цивилизация, а хетската цивилизация е в същото отношение спрямо предшестващата я шумерска цивилизация, индуистката цивилизация — спрямо предидущата древноиндийска култура (ако фактически тази последната е имала собствен живот, независим от шумерската цивилизация). Скромността на така оказаната услуга изпъква при сравнение с какавидите-църкви. Докато вътрешният пролетариат изгражда църкви, външният пролетариат, който рои военни банди, е страничен продукт на психологическо отцепване от разлагащата се цивилизация. Вътрешният пролетариат очевидно придобива и предоставя на бъдещите поколения много по-богато наследство от миналото. Това става очевидно, ако сравним дълга на западната християнска цивилизация към елинистката с дълга на елинистката цивилизация към минойската. Християнската църква е била елинизирана до насищане, а поетите омирици не знаят почти нищо за минойското общество — те представят своята героична епоха на празно място и само бегло споменават за могъщия труп, върху който лешоядите герои — „грабители на градове“, както се гордеят да наричат себе си, — извършват своите пирове с трупове.

Така показана, услугата на ахейците и другите варвари от тяхното поколение, които са играли същата свързваща роля, изглежда, се смалява до изчезване. До какво всъщност се свежда тя? Реалността й става очевидна, когато сравним съдбините на цивилизациите от второ поколение, сродени с предшествениците си чрез тази тънка варварска връзка със съдбините на други цивилизации от второ поколение. Всяка вторична цивилизация, несродена чрез външния пролетариат на предшественицата си, трябва да бъде сродена чрез доминиращото малцинство на предшествениците си. Това са единствените възможности, тъй като няма какавиди-църкви, възникнали от зачатъчни висши религии на вътрешните пролетариати на първичните цивилизации.

Значи имаме две групи цивилизации от второ поколение — тези, сродени с предшественицата си чрез външния пролетариат, и тези, сродени чрез доминиращите малцинства на предшественицата си, и в едно друго отношение тези две групи са на противоположните полюси. Първата група е толкова различна от предшествениците си, че самият факт на родството става съмнителен. Втората е толкова тясно свързана с предшествениците, че може да се оспори тяхната претенция за отделно съществуване. Три известни примера от втората са вавилонската, която може да се разглежда или като отделна цивилизация, или като продължение на шумерската, и юкатанската и мексиканската, които са свързани по същия начин с маянската. След като сортирахме тези две групи, можем да продължим, като отбележим още една разлика между тях. Групата на свърхродствените вторични цивилизации (или мъртви стъбла на първични цивилизации) се провалят, докато цивилизациите от другата група — елинистката, сирийската, древноиндийската — успяват. Нито една от свърхродствените цивилизации не ражда преди собственото си издъхване универсална църква.

Ако си припомним нашия извод, че редът на хронологически успял тип общество е същевременно възкачващ се ред по стойност, в който висшите религии са най-високата достигната степен, сега ще отбележим, че варварските какавиди на цивилизациите от второ поколение (но не на тези от третото) имат за своя заслуга честта да са участвали в еволюцията на висшите религии. Предположението може да се покаже по-ясно чрез следващата таблица:

     Минойска цивилизация         Индска култура
                 ↓                          ↓
        Следминойски варвари       Слединдска култура
       (филистимляни, ахейци)            (арии)
        ↓                ↓                 ↓
    Сирийска           Елинистка       Древноиндийска
  цивилизация        цивилизация       цивилизация
       ↓              ↓        ↓     ↓           ↓
     Ислям     Християнство    Махаяна          Индуизъм
(Произлиза     (Произлиза от   (Произлиза от    (Произлиза от
от сирийската  елинистката       елинистката        древноиндийската
цивилизация    цивилизация     и древно-        цивилизация
чрез           чрез вътрешния  индийската       чрез вътрешния й
вътрешния й    й пролетариат)  цивилизации      пролетариат)
пролетариат)                   чрез вътрешните
                               им пролетариати)

Бележка: „Чудовищният рояк жени“

Можело е да се очаква, че героичната епоха ще бъде парекселанс мъжка. Данните не ни ли убеждават, че това е епоха на брутална сила? А когато поводите на силата са отпуснати, какъв шанс имат жените да удържат своето срещу физически по-силния пол? Тази априорна картина се опровергава не само от идеализираните описания в героичната поезия, но и от историческите факти.

В героичната епоха големите катастрофи са дело на жени, дори ако ролята на жената е привидно пасивна. Ако незадоволеното желание на Албоин спрямо Розамунда е причина за изтребването на гепидите, вероятно е опустошаването на Троя да е провокирано от задоволяването на желанието на Парис спрямо Елена. По-често жените са неприкрито интригантите, чиято злоба подтиква героите да се убиват един друг. Легендарната свада между Брунхилда и Кримхилда, разразила се евентуално в избиването в дунавската резиденция на Етцел, съвпада с истинските данни за свадата между исторически съществувалата Брунхилда и врага й Фредегунд, която струва на държавата, наследник на Меровингите (държава, наследник на Римската империя) четиридесет години гражданска война.

Влиянието на жените над мъжете през героичната епоха не се проявява единствено в злата воля да ги подтикват към братоубийствена борба. Нито една жена не е оставила по-дълбоки следи в историята от майката на Александър, Олимпиада, и майката на Муавия, Хинд, и двете обезсмъртили себе си с пожизнено влияние над страховитите си синове. Но списъкът на Гонерили, Ригани и лейди Макбет, подбран от доказани исторически факти, може да бъде безконечно удължаван. Може би има две линии на обяснение на това явление — едното социологическо, другото психологическо.

Социологическото обяснение ще се намери във факта, че героичната епоха е социално междуцарствие, през което традиционните обичаи на примитивния живот са разчупени, докато нови обичаи не са създадени от раждащата се цивилизация или раждащата се висша религия. В това мимолетно положение социалният вакуум се запълва с индивидуализъм, толкова абсолютен, че погазва вродените разлики между половете. Забележително е да намериш този необуздан индивидуализъм да носи плодове, едва ли различими от тези на доктринерния феминизъм, съвсем извън емоционалния обсег и интелектуалния хоризонт на жените и мъжете в подобни периоди. Като подходим към проблема от психологическата страна, може да се предположи, че печелещите карти на варварските кръвопролитни борби за съществуване не са груба сила, а настойчивост, отмъстителност, непреклонност, хитрост и предателство. А това са черти, с които грешната човешка природа е толкова богато надарена при жените, колкото и при мъжете.

Ако се запитаме дали тези жени, които използват „чудовищното си управление“ в ада на героичната епоха, са героини, злодейки или жертви, няма да стигнем до ясен отговор. Това, което е ясно, е, че тяхната трагична морална двойственост ги прави идеални обекти на поезията. Не е учудващо, че в епичното наследство на следминойската героична епоха един от любимите жанрове е „каталогът от жени“, в който разказът за престъпленията на една легендарна мъжкарана и страданията й извикват легендата за друга в почти безкрайна верига на поетични възпоминания. Исторически съществувалите жени, чиито мрачни приключения отекват през тази поезия, щяха да се усмихнат сухо, ако са знаели предварително, че възпоминание за възпоминанието един ден ще породи „Сън за руса жена“ във въображението на викториански поет. Те категорично са щели да се чувстват повече у дома си в атмосферата на третата сцена на първо действие на „Макбет“.