Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
A Study of History, –1961 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)
Допълнителна корекция
NomaD (2019)

Издание:

Арнълд Тойнби

Изследване на историята

Том 1

Възникване и развитие на цивилизациите

 

Първо издание

 

Copyright

1946 by Oxford University Press; renewed 1974 by Arnold J. Toynbee and Dorothea Grace Somervell (Vols I-VI)

1957 by Oxford University Press, Inc.; renewed by Robert Somervell, Mary Brautaset, and Lawrence Toynbee (Vols VII-X)

 

© Иво Гарвалов, преводач

© Андрей Лазаров Пантев, предговор

© ИК „Христо Ботев“, София, 1995

 

Под общата редакция на проф. д-р Андрей Пантев

 

Превод от английски: Иво Гарвалов

Редактор на превода: Петър Димитров

Редактор на издателството: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Издателски №9050

Печатни коли 24. Формат 84/108/32

 

ISBN 954-445-369-5 (т. 1)

 

На корицата — фрагмент от картина на Салвадор Дали

 

Издателска къща „Христо Ботев“

София, 1995

 

 

Издание:

Арнълд Тойнби

Изследване на историята

Том 2

Разпадане и разлагане на цивилизациите

 

Първо издание

 

Copyright

1946 by Oxford University Press; renewed 1974 by Arnold J. Toynbee and Dorothea Grace Somervell (Vols I-VI)

1957 by Oxford University Press, Inc.; renewed by Robert Somervell, Mary Brautaset, and Lawrence Toynbee (Vols VII-X)

 

© Иво Гарвалов, преводач

© ИК „Христо Ботев“, София, 1995

 

Под общата редакция на проф. д-р Андрей Пантев

 

Превод от английски: Иво Гарвалов

Редактор на превода: Петър Димитров

Редактор на издателството: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Издателски №9054

Печатни коли 28,50. Формат 84/108/32

 

ISBN 954-445-370-9 (т. 2)

 

На корицата — фрагмент от картина на Салвадор Дали

 

Издателска къща „Христо Ботев“

София, 1995

 

 

Издание:

Арнълд Тойнби

Изследване на историята

Том 3

Универсални държави и универсални църкви. Перспективите на западната цивилизация

 

Първо издание

 

Copyright

1946 by Oxford University Press; renewed 1974 by Arnold J. Toynbee and Dorothea Grace Somervell (Vols I-VI)

1957 by Oxford University Press, Inc.; renewed by Robert Somervell, Mary Brautaset, and Lawrence Toynbee (Vols VII-X)

 

© Иво Гарвалов, преводач

© ИК „Христо Ботев“, София, 1995

 

Под общата редакция на проф. д-р Андрей Пантев

 

Превод от английски: Иво Гарвалов

Редактор на превода: Петър Димитров

Редактор на издателството: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Издателски № 9054

Печатни коли 33. Формат 84/108/32

 

ISBN 954-445-371-7 (т. 3)

 

На корицата — фрагмент от картина на Салвадор Дали

 

Издателска къща „Христо Ботев“

София, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция
  3. — Допълнителна корекция

XIV.
Детерминистични решения

Какво тогава предизвиква разпадането на цивилизациите? Преди да приложим собствения си метод, който предполага събиране на уместните конкретни исторически факти, нека по-добре разгледаме някои решения на проблема, които се реят високо при търсенето на своите доказателства и разчитат или на недоказуеми догми, или на неща извън сферата на човешката история.

Една от вечните слабости на човешките същества е да приписват неуспехите си на сили извън техния контрол. Тази умствена маневра е особено привлекателна за чувствителните мозъци в периоди на упадък и падение. По време на упадъка и падението на елинистката цивилизация е обичайно различните философски школи да обясняват социалното разложение, за което съжаляват, но не могат да спрат, като случайно и като неизбежна изява на всепроникващото начало на „космическата старост“. Такова е гледището на Лукреций (вж. „За природата на нещата“) през последното поколение на елинисткото смутно време. Същата тема се появява отново и отново триста години по-късно в полемична творба на един от отците на западната църква, св. Киприан, когато елинистката универсална държава започва да се разпада. Той пише: „Трябва да осъзнаем, че епохата сега е сенилна. Липсва й жилавостта, която я държеше на крака, жизнеността и якостта, които я правеха силна. Намаляват зимните дъждове, които подхранваха семената в земята, и летните горещини, под които зрееха реколтите, това е присъда, произнесена над света. Това е законът на бог. Това, което е било, трябва да умре, а което е пораснало, трябва да остарее.“

Съвременната физика избива почвата под краката на тази теория — във всеки случай, доколкото става дума за сега съществуваща цивилизация. Вярно е, че модерните физици предвиждат в невъобразимо далечно бъдеще „спиране“ на „часовника“ на вселената като резултат на неизбежното превръщане на материята в радиация, но това бъдеще е, както казахме, невъобразимо далечно. Джеймс Джийнс пише: „Ако погледнем с мрачен поглед към бъдещето на човешката раса, да предположим, че може да се очаква тя да оцелее още два милиарда години — период, почти равен на досегашната възраст на Земята. Тогава, разгледан като същество, на което е съдено да живее седемдесет години, човекът, макар и роден преди седемдесет години, е само на три дни. Съвсем неопитни, ние стоим пред първия проблясък на зората на цивилизацията. С време великолепието на утринта ще повехне в светлината на обикновен ден, а тя, в много отдалечена епоха, ще отстъпи на вечерния здрач, предвестник на вечната нощ. Но ние, децата на утрото, няма какво да се замисляме за далечния залез.“[1]

Обаче днес на Запад застъпниците на предопределеността или на детерминистичното обяснение на разпадането на цивилизациите не се опитват да свържат съдбите на тези човешки институции със съдбата на физическата вселена като цяло. Вместо това се позовават на закон за остаряването и умирането, които според тях има „юрисдикция“ над цялото царство на живота на тази планета. Шпенглер, чийто метод е да въведе метафора и после да строи аргументацията си върху нея, сякаш тя е закон, изведен от наблюдавани явления, твърди, че всяка цивилизация изживява същата поредица възрасти, както човешкото същество. Но неговото красноречие на тази тема никога не е равностойно на доказателство, а вече отбелязахме, че цивилизациите в никакъв смисъл не са живи организми. Обективно те са общият знаменател между съответните полета на действие на многобройни отделни човешки същества, които са живи организми, но не могат да съживят гигант по тяхно подобие на пресечната точка на собствените си сенки и да вдъхнат в това невеществено тяло дъха на собствения си живот. Субективно погледнато, обществата са различими сфери на историческо проучване. Индивидуалните енергии на всички човешки същества, представляващи така наречените „членове“ на обществото, дават жизнените сили, чието действие прави историята на това общество, включително продължителността на живота му. Да се твърди догматична, че всяко същество има предопределена продължителност на съществуване, е толкова глупаво, както да се твърди, че всяка пиеса трябва да има еди-колко си действия.

Можем да отхвърлим теорията, че разпадането става, когато всяка цивилизация наближи края на биологическото си съществуване, защото цивилизациите не са подвластни на биологическите закони. Но има и друга теория, според която по някаква необяснена причина биологичните качества на индивидите, чиито взаимоотношения представляват цивилизация, тайнствено упадат след определен — неясно какъв — брой поколения. Фактически, че опитът на цивилизациите в крайна сметка неминуемо влошава расите. В одите на Хораций има пасаж „Дегенерирали отци — дегенерирало семе, скоро ще породим долнокачествена раса.“ Това означава да се постави каруцата преди коня и резултатът от социалния упадък да приемем за негова причина. Защото макар че с времето обществото запада, а членовете му заприличват на пигмеи или инвалиди, сравнени с величествените си праотци от времето на социален растеж, да се приписва заболяването на дегенериране е фалшива диагноза. Биологическото наследство на епигоните е същото като на пионерите, а всички старания и постижения на пионерите са по силите и на потомците им. Заболяването, което спъва усилията на рожбите на упадъка, не е парализа на естествените им способности, а разпадане на социалното им наследство, което им пречи да намерят излаз за ненакърнената им готовност за ефективна и творческа социална дейност.

Тази несъстоятелна теза — че расово дегенериране е причина за разпадането на обществото — понякога се подкрепя с наблюдението, че по време на междуцарствието преди окончателното разлагане на едно западащо общество и появата на ново, родствено на предишното, често има преселение на народите, по време на което населението на двете последователни общества получава прилив на „нова кръв“. По логиката „щом следва, значи е причинено от него“ се предполага, че новият приток на творческа мощ, проявявана от новата цивилизация, докато тя е в растеж, е дар на „новата кръв“ от „чист източник“ в „примитивната варварска раса“. Оттук се заключава, че загубата на творческа мощ на предшестващата цивилизация сигурно се дължи на някаква расова анемия, която може да се излекува само с преливане на здрава кръв.

В подкрепа на този възглед се цитира пример от историята на Италия. Сочи се, че жителите на Италия са проявявали изключителна творческа мощ в последните четири века преди Христа и отново за около шест века от XI до XVI, а пък тези два периода са отделени от друг с хилядолетие на упадък, безсилие и възстановяване, когато е изглеждало, че достойнствата съвсем са напуснали италианците. Тези поразителни превратности в италианската история не могат да бъдат обяснени, твърдят привържениците на расовата теория, ако нахлулите готи и лангобарди не бяха влели нова кръв в италианските вени в интервала между двете велики епохи на италиански постижения. Този еликсир на живота след векове на инкубация дава новото италианско раждане или Ренесанса. Липсата на свежа кръв е причината Италия да отпада и да запада под Римската империя след демоничния изблик на енергия в дните на Римската република. И тази енергия, бликнала при зараждането на републиката, безспорно била резултат от по-ранно вливане на свежа варварска кръв по време на преселението на народите, предшествало възникването на елинистката цивилизация.

Расовото обяснение на италианската история до XVI в. на християнската ера е повърхностно правдоподобно, стига да се задоволим да спрем на тази точка във времето. Но ако позволим на мисълта си да пропътува от XVI в. до наше време, ще видим, че — след нов период на упадък през XVII и XVIII в. — Италия става сцена (през XIX в.) на ново съживяване, толкова драматично, че терминът „ризорджименто“ (възраждане) сега се използва без уговорки не само във връзка с това съвременно повторение на средновековния италиански опит. А какво вливане на чиста варварска кръв предшества този последен изблик на италианска енергия? Отговорът, разбира се, е „никакво“. Главната непосредствена причина според, изглежда, пълното съгласие на историците за италианското „възраждане“ от XIX в. е общото разтърсване и предизвикателството пред Италия от изпитанието да бъде завладяна и временно управлявана от революционна, после от Наполеонова Франция.

Не е по-трудно да се намери нерасово обяснение за предишното въздигане на Италия в началото на второто хилядолетие на християнската ера и за предишния й упадък, проявил се през последните два века пр.Хр. Този упадък е очевидно възмездието за римския милитаризъм, довел на Италия ужасяваща поредица от социални беди вследствие на Ханибаловите войни. Началото на социалното възстановяване на Италия през следелинисткото междуцарствие може да се проследи със същата сигурност до делото на творчески личности от старата италианска раса — по-специално до св. Бенедикт и папа Григорий Велики, които са отци не само на подмладена Италия от средните векове, но и на новата западна цивилизация, част от която са средновековните италианци. И обратното — когато изследваме районите на Италия, прегазени от „чистокръвните“ лангобарди, намираме, че от тях се изключват Венеция и Романя, както и други области, играли роля в италианското възраждане и много повече отличили се в сравнение с градове, известни като центрове на лангобардската власт — Павия, Беневенто и Сполето. Ако искаме да подновим едно расово обяснение на италианската история, лесно можем да представим доказателства, че ломбардската кръв е била позорно петно, а не еликсир.

Можем да изтикаме привържениците на расовата теория от единствената им останала опора в италианската история, като предложим нерасово обяснение на издигането на Римската република. То може да се обясни като отклик на предизвикателството на гръцката и етруската колонизации. Трябвало ли е местните народности на Италийския полуостров да се примирят с избора между изтребление, подчинение или асимилиране, които гърците налагат на братовчедите си в Сицилия, а етруските — на местните жители на Умбрия? Или пък да отстоят срещу нашествениците, като по собствен избор възприемат елинистката цивилизация, но на собствени условия (както Япония възприема цивилизацията на Западна Европа) и да се издигнат до равнището на ефективност на гърците и етруските? Римляните се решават на втория отговор и с това си решение стават автори на собственото си последвало величие.

Справихме се с три детерминистични обяснения за разпадането на цивилизациите — теорията, че те се дължат на „изчерпване“ на „отмереното време“ във вселената или на старостта на Земята: теорията, че една цивилизация, като жив организъм, има продължителност на живота, определена от биологичните природни закони; и теорията, че разпадането се дължи на влошаване на качеството на индивидите от една цивилизация в резултат на това, че родословието им твърде дълго е държало баснята за „цивилизованите“ предци. Имаме да разгледаме още една хипотеза, обикновено наричана теория за циклите в историята.

Измислянето на теорията за цикли в историята на човечеството е естествена последица от сензационното астрономическо откритие, очевидно извършено от вавилонското общество някъде между VIII и VI в. пр.Хр., че трите видими и познати цикъла — ден и нощ, лунният месец и слънчевата година — не са единственият пример за периодично повторение в движението на небесните тела. Че има също по-мащабна координация в движенията на звездите, в сила за всички планети, както и за Земята, Луната и Слънцето. И че „музиката на сферите“, композирана от хармонията в този небесен хор, се върти в пълен кръг, акорд по акорд, в немислимо голям цикъл, който прави слънчевата година нищожна. Изводът е, че ежегодното раждане и умиране на растенията, видимо управлявани от слънчевия цикъл, се дублира в редовното раждане и умиране на всичко според графика на космическия цикъл…

Разумът задължава ли ни да вярваме — независимо от предполагаемото влияние на звездите — в циклично движение на човешката история? Ние самите не подбудихме ли към това в настоящото изследване? Какво да кажем за тези движения от Ин към Ян, от предизвикателство към отклик, от родствата назад и напред, които изяснихме? Не са ли те вариации върху изтърканата тема, че „историята се повтаря“? В движението на всички тези сили, тъчащи паяжината на човешката история, определено има очевиден елемент на повторение. Все пак совалката, която върви напред и назад в стана на времето, през цялото време създава гоблен, в който се вижда замисъл, а не само безкрайно повторение на една и съща мостра. Това го отбелязвахме неведнъж. Сравнението с колелото само по себе си дава пример, че повторението върви едновременно с прогреса. Движението на колелото естествено е серия повторения спрямо собствената му ос, но колелото е направено и приспособено към оста, за да придаде движение на носителя, което е смисълът на съществуването му, а то може да се движи само поради кръговото движение на колелото около оста, но това не задължава носителя да се върти в кръг като въртележка.

Тази хармония на две различни движения — голямото необратимо движение е породено от малкото повтарящо се движение — е вероятно същността на това, което наричаме ритъм. А тази игра на силите може да се забележи не само в механизмите, но и в ограничения ритъм на живота. Годишното редуване на сезоните, пораждащи годишното оттегляне и завръщане на растителността, е направило възможна вековната еволюция на растителното царство. Печалният цикъл на раждане, възпроизвеждане и умиране е направил възможна еволюцията на висши животни, включително човека. Последователното придвижване на чифт крака позволява на пешеходеца да изминава разстояние, помпените движения на дробовете и сърцето позволяват на животното да изживее живота си, тактовете в музиката и стансите в поезията позволяват на композитора и поета да развият темата си. Самата планетарна „голяма година“, която може би е в началото на цялата философия на циклите, вече не може да се сбърка с цялостното и всеобхватно движение на звездния космос, в който нашата местна слънчева система се е смалила до микроскопичността на прашинка под увеличителните лупи на днешната западна астрономия. Повторителната „музика на сферите“ става просто акомпанимент в разширяващата се вселена на звездни облаци, които очевидно се отдалечават един от друг с невероятна скорост, докато относителността на структурата пространство-време придава на всяко последвало движение на огромния звезден ред невъзвратима историческа уникалност на драматично положение в пиеса, в която актьорите са живи личности.

Така че откриването на периодични повторителни движения в нашия анализ на процесите в цивилизациите не предполага, че самият процес е цикличен като тях. Напротив, ако може да се направи някакъв оправдан извод от периодичността на тези дребни движения, той е, че голямото движение, на което малките са подвластни, не е повтарящо се, а напредващо. Човечеството не е Иксион, прикован завинаги към колелото си, нито Сизиф, завинаги обречен да търкаля камъка си към върха на планината и да гледа отчаяно как той пак се връща обратно.

Това трябва да насърчи нас, децата на западната цивилизация, докато днес се носим нанякъде сами и около нас има само поразени и сразени цивилизации. Може би смъртта, изравнителката, ще положи ледената си ръка и върху нашата цивилизация. Но не сме пред невъзвратимото. Мъртвите цивилизации не са мъртви поради съдбата или „в хода на природата“ и затова нашата жива цивилизация не е невъзвратимо предварително обречена да се присъедини към другите. Макар шестнадесет цивилизации вече да са загинали, доколкото можем да съдим, и девет други може би сега са на смъртен одър, ние — двадесет и шестата — не сме принудени да поверим загадката на съдбата си на слепия арбитраж на статистиката. Божествената искра на творческа мощ още е жива в нас и ако имаме милостта да я разпалим в огън, звездите в орбитите си не могат да попречат на нашето усилие да постигнем целта на човешкото усилие.

Бележки

[1] Jeans, Sir J. Eos: or the Wider Aspects of Cosmogony, pp. 12–13, 83–84.