Барбара Бретън
Този път завинаги (9)

Девета глава

За момент в стаята настъпи гробна тишина. После сестрите й започнаха да се смеят като побъркани. На Маги направо й идеше да ги удари с вестник по главите.

— Толкова ли е смешно?

— Да-а! — рече Клеър и избърса очите си. — Направо не мога да разбера откъде ми хрумна тази идея. Извинявай — отново избухна в неудържим смях и се хвана за облегалката на стола, за да не падне.

— Добре, че спомена „Кама Сутра“, направо бях започнала да се връзвам — допълни Ели.

— За малко да се заблудя — подкрепи я Клеър. — Стори ми се толкова сериозна.

— Аз говоря съвсем сериозно.

Отново настъпи мълчание. Можеха да чуят как Никол разговаря по телефона от стаята си и как една от котките хърка във всекидневната.

— Престанете да ме зяпате така! — тя нервно приглади роклята си. — Не съм направила нищо лошо!

— Извинявай, но не мога да повярвам! — обади се Клеър. — Никога не си била с някого само за една нощ.

— Не е престъпление, нали? — предизвикателно изрече тя.

Направо не можеше да ги търпи повече. Настрои се войнствено. От момента, в който слезе от лимузината, сякаш цялото семейство се беше наговорило да отнеме и последната радост, която изпитваше.

— Шегува се — каза Ели. — Не би го направила. Можеш ли да си представиш тя да излезе с непознат? — и отново се засмя.

Маги беше бясна.

— Виж й лицето! — подхвана отново Клеър. — Не мисля, че се шегува. Определено крие нещо.

— Казах ти, че идеята с Атлантик Сити е отвратителна — отвърна Ели.

— Хайде, бе! А на Луната ли трябваше да я изпратим според тебе?

— Познавам сестра си — заяви Ели. — Тя…

— Достатъчно! Мислите си, че ме познавате, но сте сгрешили! — прекъсна ги Маги гневно. — Нямате дори бегла представа на какво съм способна и ако не престанете да ме обсъждате, ще започна да викам.

— Чуваш ли я само! Направо е полудяла — рече Клеър.

— Не съм полудяла — възрази тя и притисна роклята до гърдите си. „Напротив мисля, че намерих пътя към сърцето си.“ — Просто ми омръзна да се държите така с мен! Не съм петгодишна. Престанете да ме покровителствате!

— Не знаеш какъв е животът — продължи Клеър. — Обещай ми, че няма да спиш с никого без презерватив.

— Защо си толкова сигурна, че не съм го направила вече? — изчерви се Маги.

— Не можеш да ни излъжеш, Маг. Познаваме те много добре — Ели не беше далеч от истината.

— Така ли — засмя се нервно тя. — Тогава защо нищо не забелязахте, преди да видите роклята? Дори сега не сте сигурни. Само предполагате. Е, решете де, спала ли съм с някого или не?

— Не е смешно! Тревожим се за теб. Нали ние те изпратихме в Атлантик Сити — отвърна й Клеър.

— Само ни кажи откъде взе роклята и ще те оставим на мира. — Нямаше представа колко обвинители беше поразила с този сладък гласец.

— Може би съм решила да похарча малко пари! Това да ви е хрумвало? — тя не се предаваше лесно.

— Не — рекоха в един глас те.

— Не се обиждай, Маг, но си стисната — заяви Ели.

— Падаш си по евтинийките — подкрепи я Клеър.

— Отвратителни сте! Не мога да повярвам, че мислите така за мен! — Маги ядосано поклати глава. „Така значи — стисната и задръстена смотанячка.“

— Разкажи ни. Носим отговорност за теб. Боже Господи — възкликна Клеър, — а ако беше попаднала на някой откачалник? Щяха да минат седмици, докато те открият разфасована на парченца. Как мислиш, че щяхме да се чувстваме? — по-малката й сестра винаги драматизираше нещата.

— Аз съм на трийсет и пет. Не носите никаква отговорност за мен. Мисля, че съм достатъчно голяма, за да отговарям за себе си.

Сестрите й се спогледаха.

— Видях ви — рече Маги. — Да не мислите, че съм сляпа?

— Не, но беше омъжена доста дълго време, а сега се намираш в двайсети век, скъпа! Животът е вече друг — сряза я Ели.

— Известно ми е.

— Е, тогава ще ни кажеш ли откъде се появи тази рокля? — попита я настоятелно Клеър. — Както вече обещахме, ако ни кажеш, ще те оставим на мира.

Сестрите й я гледаха учудено. Тя взе роклята, облече я и с усмивка заяви:

— От „Кеймарт“. Купих я от „Кеймарт“.

 

 

— Сигурна съм, че лъже — Клеър се обърна към Ели, докато се прибираха вкъщи.

— Разбира се, че лъже — съгласи се тя. — Човек не може да намери подобна рокля в „Кеймарт“.

Клеър въздъхна ядосано:

— Не говоря само за роклята. Мисля, че крие нещо. Не хапна нищо. При това поръчахме любимата й пица с чушки.

— Вярно, че беше разсеяна, но не мисля, че е способна да пази тайна.

Клеър й хвърли смразяващ поглед.

— Ще се учудиш колко лесно може да се научи човек да лъже, особено ако се срамува от нещо.

— Тя не се срамуваше.

— Напротив. Не забеляза ли как само се изчерви, като видяхме роклята?

— Хубава рокля, а? — рече Ели и въздъхна. Имаше слабост към красивите дрехи. — Нещо неповторимо!

— „Кеймарт“ — друг път! Да не мисли, че сме вчерашни! Човек не може да купи подобна дреха оттам. Или от който и да е друг търговски център.

— Още малко и щеше да си признае, но нещо я спря — припомни й Ели.

— Помисли си само — каза Клеър, докато паркираше пред къщата на Ели. — Онзи ден я намерихме по пижама, а днес се появява с тази рокля! Всичко е ясно според мен!

— Купила я е, за да не се разхожда по пижама — рече Ели и се разсмя.

— Не бих се учудила — усмихна се против волята си Клеър.

— Истината е, че сестра ни не би си хванала любовник. Не е в стила й. Май този път прибързахме със заключенията.

— Добре, по това не обяснява откъде се взе тази рокля.

Ели се замисли:

— Все пак нали беше в Атлантик Сити. Вероятно е спечелила някой и друг долар в казиното и е решила да пръсне малко пари.

— И си е купила рокля, така ли?

— Точно така. Знаеш, че ако спечели нещо на тези машинки, ще го инвестира някъде, а няма да продължи да играе.

Клеър се съгласи, но беше разочарована. Тя все още вярваше в приказките и много й се искаше Маги да е срещнала своя принц.

 

 

Точно в осем Чарли нахлу в къщата. Маги слагаше остатъка от пицата във фризера, когато чу веселия лай на кучетата, които посрещаха сина й. Тя избърса ръце и се провикна:

— Тук съм, миличък!

Той се втурна в кухнята и прегърна майка си. Беше едва на девет, но вече й беше трудно да предвиди действията му.

— Липсваше ми — рече тя, докато галеше тъмнорусата му коса. — Май си пораснал.

— Госпожа Джей сготви лазаня — каза той и започна да души във въздуха. — Пица?

— Знам колко обичаш лазанята на госпожа Джей. Не ми казвай, че си още гладен!

— Поне едно парче! — той подскачаше пред нея, както правеше, когато беше малък. — С чушки е, нали?

— Разбира се — отвърна майка му и те удариха длани. — Нима може да е друга! — тя му отряза едно парче, наля му чаша мляко и седна срещу него. Колко обичаше този сладур! След няколко години той щеше да се превърне в намръщен младеж, който едва ще издържа да живее под един покрив с нея и да се съобразява с мнението й, но засега все още беше нейното малко момченце, нейната светлина в живота. — Е, добре ли си прекара с Кайл и Джеръми?

— Ъхъ — Маги устоя на желанието да се пресегне през масата и да избърше мустаците от мляко със салфетка. — Играхме си с влакчетата. Но най-много ми хареса видеото.

— Хубави ли бяха филмите?

— И още как! „Джурасик парк“, „Загубеният свят“ и „Годзила“ — сините му очи блеснаха от въодушевление. — Кайл ги има и трите.

— Еха! Щастливец, а! Беше му купила „Годзила“ и „Джурасик парк“. Зарече се при първа възможност да му вземе и „Загубеният свят“. Като гледаше лицето му, реши, че ще му то подари за Коледа.

Той изяде пицата и Маги му подаде шоколадовите сладки. Докато ги опитваше, той й разказа за електрическите влакчета на Кайл. От думите му остана с впечатление, че с тях си играе повече бащата на Кайл, но си замълча.

— Е — попита тя, като пооправи косата си, — да забелязваш нещо?

Той я погледна за момент и после рече:

— Ъхъ. Подстригала си се. Искам още мляко!

 

 

Маги изведе кучетата на разходка около девет часа. Дъждът беше спрял и паветата блестяха на светлината на уличните лампи. Тук-там се виждаше дим от комините, който се издигаше към нощното небе, което й напомни за наближаващата зима. Тигър и Дейта не горяха от желание да се разхождат. Стъпваха внимателно, за да не се измокрят, и крадешком поглеждаха към Маги. Тя се засмя.

— По-големи сте от мен. Дъждът няма да ви навреди.

Обичаше да се разхожда вечер. Понякога си мислеше, че сигурно затова харесва толкова кучетата си, те бяха идеалното й извинение да излезе след вечеря навън и да помечтае. Чарлс не обичаше вечерните обиколки. Нито децата. Разходката на кучетата се превърна в единственото й удоволствие. Тогава й оставаше време да обмисли събитията от деня. За съжаление вторник и четвъртък не можеше да излиза, защото ходеше на училище и децата се грижеха за Тигър и Дейта. Ако ги нямаше тези разходки, сигурно щеше да полудее.

Но тази вечер дори това не я успокои. Чувстваше се особено напрегната. Сякаш беше отсъствала от къщи години наред, а не само няколко дни. Сестрите й я накараха да се замиели дали изобщо някой я познава достатъчно добре. И двете бяха правили каквото си искат — бяха се влюбвали, грешали, страдали и преживявали мъката си. Защо пък тя да няма техните права и привилегии?

Маги беше единствената в семейството, която беше решила да се омъжи и да има деца, и когато се върна след развода, всички я посрещнаха, сякаш беше войник, завърнал се от полесражение, поизморен, но победил. Точно както едно време на чаша вино в кухнята на Маги, казваха те. И когато вечерята свършеше, сестрите й се връщаха към вълнуващия си живот, а тя оставаше в кухнята.

Опита се да им разкаже за Конър, но те не я чуха. Не смяташе да изплюе камъчето, но все пак трябваше да даде някакво обяснение за роклята. Каза им всичко, но те не й повярваха. Помислиха, че говори всичко това, за да ги дразни. За момент й се стори, че Клеър й повярва. Особено докато я поучаваше за презервативите. Но беше сгрешила. За тях тя винаги щеше да остане скучната Маги, една целомъдрена майка на две деца, живееща в щата Ню Джърси.

Тя си спомни за Конър. За два дни той научи за нея повече, отколкото който и да е друг. Не че сестрите й не я обичаха. Напротив! Просто някои хора се забелязваха, а други не. Тя беше от вторите. Не защото така искаше, а заради обстоятелствата. Винаги беше готова да се жертва заради сестрите си. Освен това беше омъжена и имаше деца. И идва един ден, в който не знаеш как да живееш.

Когато се разведе, трябваше да започне всичко отначало. Животът й изцяло се промени. Премести се в Монтгомъри, купи си къща, намери си работа, започна да учи… Намери си любовник.

Мисълта за това я накара да потръпне. И без него си живееше добре. Е, не че животът й беше кой знае колко вълнуващ, но все пак имаше достатъчно работа, за да й липсва нещо. По природа беше емоционална, но потискаше желанията от. Така беше по-лесно. Защо му трябваше на човек да си създава проблеми с разни чувства, след като има толкова друга важни неща!

След срещата с Конър вече не можеше да се сети кои бяха тези „други толкова важни неща“.

Чувстваше тялото си по различен начин. Желанията й, мислите й се бяха слели в едно. Нямаше вече разлика между тяло и дух. Чувстваше се по-силна от всякога. Преди да го срещне, не знаеше какво беше пропуснала, а сега се чудеше как щеше издържи без него и какво, по дяволите, я накара да му каже да се чуят след една седмица. Каква идиотка само!

„Не си на себе си, Маги! Трябва ти малко време, за да разбереш какво става.“ — времето едва ли щеше да промени чувствата й. По-скоро щеше да я накара да го желае още по-силно.

„Вече те е забравил“ — обади се някакво коварно гласче.

Не е възможно. Все още помнеше погледа му, когато се разделиха, който показваше, че той споделя чувствата й.

За съжаление не можеше да бъде сигурна. Уикендите в Кейп Мей нямаха нищо общо с истинския живот. Тигър кихна. Дейта се почеса. Маги въздъхна. Реалният живот, а! Да, бе, напълно бе забравила за него!

Тя се запъти към къщи.

— Махай се! — викаше Никол на малкия й брат, който тичаше из стаята й. — Само да си припарил и ще те убия!

Чудеше се дали да не хвърли мобифона по него, но имаше вероятност да се счупи и после нямаше как да разкаже подробностите на Мелиса за престоя й у леля Клеър. Чарли се беше промъкнал, докато разговаряше с приятелката си, и се беше опитал да й открадне дневника.

— Значи, както ти разправях — продължи тя, щом успя да изгони брат си, — леля Клеър мисли, че трябва да боядисам косата си кестенява.

— Не може да бъде! Лилавото ти отива — Мелиса измуча като крава.

— Знам — съгласи се тя и дръпна един кичур пред очите си, за да провери дали косата й цъфти, — но според нея вече не е модерен.

— Ъ? — Никол си представи обърканото лице на приятелката си. — Нищо не разбирам.

В крайна сметка не Мелиса беше момичето, което четеше модни списания по цял ден и което се интересуваше какви са последните писъци на модата. Лилавото можеше да се носи някъде в покрайнините на Ню Джърси, ала не и в Ню Йорк.

— Леля Клеър ги разбира тия работи. Тя… О, чакай малко! Някой звъни.

Сърцето й щеше да изхвръкне. Може би беше Стийв де Вито. Майка й беше забравила да включи телефонния секретар. Той сигурно се беше обаждал, но не е намерил никого. Нямаше намерение да пропусне разговор с него. За нищо на света! Тя пое дълбоко дъх и рече с възможно най-прелъстителния си глас:

— Да?

— Не мога да чакам повече, Маги — беше някакъв мъж, но със сигурност не беше баща й. — Седем дни са цяла вечност!

— Кой е? — рече тя намръщено. И какви бяха тези глупости за някакви си седем дни?

— Извинете — изрече той след секунда. — Казвам се Конър Райли. Търся Маги. Вкъщи ли е?

— Не, не е — тросна се тя. Конър Райли? Какво тъпо име! Ама че гадост! Не можеш да се отървеш от ирландци.

— Знаете ли кога ще се прибере?

— Разхожда кучетата.

Какво го засягаше?

Той млъкна. „Добре! И аз не искам да говоря с теб“ — помисли си тя.

— Бихте ли й предали, че съм я търсил. Пак ще се обадя.

Момичето измърмори нещо, той благодари и затвори.

— Къде беше? — попита нетърпеливо Миси. — Направо заспах.

— Говорех по телефона. Някакъв търсеше майка ми.

— Да не би да си има приятел? — представяше си как кафявите й очи щяха да изхвръкнат.

— Я стига — сряза я Никол. — Сигурно е някой загубеняк от университета, който иска лекции — не й се вярваше. Сети се за думите на леля си Клеър, но замълча. Не беше възможно. Нали всички й се подиграваха, че около нея не се навърта нито един мъж. Не можеше да си я представи да има таен любовник, да не каже на никого. Майка й щеше да свика семейно събрание, преди да излезе с някого.

— Та какво казваше за косата си? Нищо не разбрах. Защо да не е на мода?

Никол се излегна отново на леглото и се опита да обясни новите модни тенденции на приятелката си. Това беше много по-приятно, отколкото да мисли за майка си.