Барбара Бретън
Този път завинаги (18)

Осемнадесета глава

Маги отпиваше от кафето си и го наблюдаваше как се облича, за да отиде в съда. Беше сложила възглавниците зад гърба си и се бе завила със златистото одеяло. Трябваха й няколко чаши кафе, за да се събуди и да го посъветва как да се облече. Помогна му с избора на вратовръзка, каза му, че е по-подходящо да облече бледосинята риза, а не бялата и се опита да му вдъхне кураж. Колкото и да се преструваше, че тази сутрин е най-обикновена, не се справи много добре. Раят, в който обикновено се намираше, когато бе с Конър, отстъпи на тъжната действителност.

— Не знам по кое време ще ме призоват — облече палтото си и вдигна рамене. — Ако приключа до обяд, можем да…

— Няма да имам време — отвърна Маги. Видя изражението на лицето му и разбра, че го е обидила.

— Щях да се радвам да прекараме деня заедно.

— Де да можеше! В девет и половина ще се срещна с Джанин, а в един имам тест. После се налага да поработя в енорията. А междувременно трябва да напомни на децата си, че все още съм тяхната майка.

— Ти си заета жена — той я целуна по челото. — Знам. Радвам се, че намираш време и за мен.

— Аз също. А сега тръгвай, за да избегнеш задръстванията. Не искам да закъснееш заради мен.

Той отново я целуна, но този път по устните. Неусетно се притисна до тялото му, желаеше да усеща топлината и мириса му, да почувства ръцете му.

— Не искам да те загубя. Всичко ще се оправи. Ще намерим начин.

— Няма да ме загубиш — рече тя, но и двамата усещаха, че просто се опитва да го успокои. Нещо между тях се беше променило. Не знаеше дали и магьосник щеше да им помогне.

Конър пъхна ръцете си под тениската й, погали я, стигна до гърдите и ги обхвана.

— Това не е достатъчно. Искам да ми вярваш. Искам да спечеля сърцето ти.

Маги заключи след него и опря чело на вратата. Затвори очи и се заслуша в шума от двигателя.

— Ти вече си го спечелил — прошепна, когато всичко утихна.

Просто не беше сигурна дали има някакво значение. През целия си живот е била майка, мислила е само как да се грижи за тях, как да ги направи по-щастливи, как да им осигури спокоен и безопасен живот. Едва напоследък започна да мисли по същия начин и за себе си — какво би я направило щастлива.

Струваше и се странно, че е сама в къщата. Не беше свикнала. Освен снимките, които беше видяла още първата нощ, тук нямаше други лични вещи, които да говорят за миналото на Конър. Обикновените мебели, които се срещат във всяка къща — телевизор, диван, няколко стола и рафтове навсякъде. Напълно мъжки стил — мека кожа, нежна като женско лице. Дърво, излъчващо топлина и уют, меки възглавнички, огромна камина, прозорци без завеси, от които се откриваше великолепен изглед.

Защо не можеха да се задоволят само с това? Едно местенце, където да са сами и да опознават телата и душите си. Където можеха да заключат вратата, да спуснат щорите, за да забравят за грозната действителност и да създадат друг по-хубав свят, изпълнен с любов и романтика.

Тук можеха да останат поне за малко сами. Но защо не можеше да съчетае задълженията си на майка и сестра с тези на приятелка и любовница? Щом това беше невъзможно, защо не можеше да бъде дъщеря, сестра, майка, приятелка и любовница едновременно? Защо трябваше всичко да се обърква? Защо не можеше да бъде щастлива?

Как Чарлс бе успял да срещне Сали, да я направи част от своя живот, да осъществят мечтите си, да забравят скучното и сиво ежедневие? Той можеше да вижда децата един-два пъти годишно в зависимост от това, дали работата му позволяваше. Разбира се, желаеше Никол и Чарли да обикнат Сали, както той самият бе направил това, но ако това не станеше, нямаше да настъпи краят на света. Във всеки случай присъствието на Сали в тяхното семейство бе съвсем незначително, защото не бе ежедневно. Не беше честно, защото какво право имаха сестрите и родителите да ти държат сметка за личния ти живот, да те упрекват? Да не одобряват новия ти приятел?

Това нямаше да я безпокои, ако знаеше какво става в сърцето й. Защо бе толкова объркана, защо имаше чувството, че е на кръстопът.

 

 

Гарата на Принстън Джанкшън беше претъпкана с хора, които отиваха в Манхатън. Някои пиеха кафе от „Уауа“ или „7-Илевън“, а други се разхождаха нетърпеливо по перона и надничаха да не би случайно влакът да подрани. Всички те й се струваха толкова стари и уморени. Беше едва осем сутринта.

— Майка ми ще ме убие, ако разбере какво смятам да правя — рече Миси може би за стотен път, откакто слязоха от училищния автобус и пътуваха на стоп до гарата.

Никол я погледна отегчено:

— Ти няма да правиш нищо, Миси, разбери. Аз рискувам. Ако майката ще убива някого, това ще съм аз.

— Да, но аз съм с теб и ще отида в Манхатън, без да се обадя. А ако нещо се случи? — гласът на Миси потрепери и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Нищо няма да се случи — успокои я приятелката й. — Ще се приберем, преди дори да са разбрали.

— А ако от училище се обадят да питат къде сме?

— Ще престанеш ли най-накрая! Говориш като майка ми.

Не че напоследък я виждаше много често! Откакто беше започнала сесията й, за нея и Чарли се грижеше баба Рита. Струваше й се, че това продължава цяла вечност. Все пак Никол имаше подозрения, че майка й не прекарва цялото си време в учене.

За съжаление все още намираше време да разбие мечтите й на пух и прах. Леля й Клеър беше обяснила, че няма повече да правят снимки. Не спомена, че майка й е причината за това решение, но Никол знаеше, че тя е виновна. Беше ги чула, докато се караха в неделя вечерта. Трябваше да е пълна глупачка, за да не се досети. Само като си помисли как тя полудя, когато намери снимките. Естествено, че майка й е виновна.

Ако беше скрила снимките по-добре, това нямаше да се случи. Леля й щеше да й намери работа мечта, а тя щеше да подпише договора с любимия си червен химикал и преди да разбере, щеше да е богата звезда. Щеше да отиде да живее в Лондон при баща си. Не искаше да среща Сали, но все някак щеше да го преживее. Това бе мечтата на живота й, а леля й Клеър щеше да се погрижи Никол да има най-доброто.

Нямаше значение. Никол избута бързо Миси към две празни седалки, веднага щом се качиха във влака. Не й вървеше много в последно време. Слава Богу, че леля й Клеър й беше върнала снимките. Това беше нещо като утешителна награда. Сама щеше да си намери работа! Щеше да открие онзи отракан агент, който бе помогнал на леля й. В единайсет имаше интервю, което означаваше, че ще има и много други красиви момичета с големи амбиции. Но ако не станеше нищо, щеше да отиде другаде. Все някой щеше да я хареса. Сигурна беше. Имаше толкова много възможности. В компютъра си имаше около един мегабайт памет с визитни картички на модни агенции. Майка й ще се побърка, ако разбере. Все разправяше, че фотографите обичат да се възползват от красивите и невинни момичета, които можеха да им бъдат дъщери, а Никол само привидно се съгласяваше с нея. Понякога майка й се държеше така, сякаш бе от друга планета. Какви глупости само говореше!

— Онези там ни зяпат — промърмори Миси. — Дърти мръсници!

— Не им обръщай внимание — Никол се бе усъвършенствала в това.

— Дебелият ни се смее. Какво да правя?

— Не го гледай — нима беше толкова глупава?

Мъжете непрекъснато я зяпаха, ала тя не им обръщаше внимание. Не ги гледаше, за да не ги окуражава и те я подминаваха. Приличаха й на чайките на брега на морето, които те наобикалят и чакат да им подхвърлиш храна. Не им обръщай внимание й те ще се насочат към друга жертва. Това бе принципът.

— Страх ли те е? — попита Миси.

— Малко.

— А мен много, макар че не ми предстои интервю.

— Слушай, все още сме на гарата, ако искаш, можеш да се върнеш. Няма да полудея, ако остана сама, нито ще ти се сърдя.

— Не — приятелката й поклати глава. — Няма да те оставя да ходиш сама, няма да стане? Аз съм единственият човек на света, който знае какво правиш в този момент.

Никол я погледна и се засмя.

— Е, не правя кой знае какво. Освен това може да не харесат снимките, само ще ми загубят времето и ще трябва да търся някаква друга възможност.

Миси тежко въздъхна:

— Как няма да ги харесат, Ник! На тях изглеждаш като Шарън Стоун!

— Може да не им трябва Шарън Стоун. Днес може да са в настроение да търсят Гуинет Полтроу.

— Тогава ще станеш Гуинет Полтроу! Как не бях забелязала по-рано? Ама ти приличаш на нея!

— Въобще не приличам на нея.

— Знаеш какво искам да кажа. Родена си за звезда!

— Може би си права — рече тя, докато вратите на влака се затваряха и той потегли. Може би един ден щеше да е достатъчно известна и богата, за да прави каквото си пожелае, без да се съобразява с никого.

 

 

— Закъсняваш — рече Глен Матюсек, адвокатът на Конър.

— Напротив, подранил съм. Часовникът ти избързва.

Глен погледна часовника в антрето.

— Няма значение — рече той и се ръкува с Конър. — Как я караш?

— Бил съм и по-добре. Ще се радвам, когато всичко това приключи.

Адвокатът прокара ръка през косата си. Имаше перфектен маникюр.

— И аз. Ще се чувствам по-добре, когато видя това копеле зад решетките.

Конър посочи към съдебната зала:

— Тя тук ли е?

— Дениз ли? Да. На първата скамейка, с майка си и сестрите си — Глен го изгледа. — Притесняваш ли се?

Той поклати глава.

— Просто не съм я виждал отдавна — също и децата. Беше загубил толкова много със смъртта на Боби — партньор, приятел, семейство. Много добре знаеше, разбира се, че неговата загуба не можеше да се сравни с тази на Дениз.

— Не забравяй, че не ти си обвиняемият. Отговаряй на въпросите, без да навлизаш в подробности. Не се поддавай на чувства, запази самообладание. Говори на адвоката, на съдията, на заседателите, не обръщай внимание на онзи кучи син и всичко ще е наред.

— Значи да запазя самообладание?

— Точно така. Предупреждавам те. Стегни се. Съдийката Драймънд си я бива. Само да си изпуснеш нервите, и тежко ти! Бъди внимателен с Уокър, Конър. Само една дума и край. Не можеш просто така да пречукаш копелето — довърши Глен.

„Просто се въздържай и отговаряй на въпросите. Това е!“

Добър съвет! Но как да го спази? Не знаеше как ще се почувства, когато се изправи срещу копелето, което уби Боби. Там беше и Дениз, жената на партньора му, майка на двете му дъщери. Една дума значи. По дяволите, как да не пречука онзи нещастник. Лесно му беше на Глен да дава съвети! Все пак трябваше да опита. Трябваше да помни, че не е обвиняем, а свидетел. Надяваше се, че всичко ще бъде наред.

— Време е — каза Глен и стегна вратовръзката си.

Конър кимна:

— Да влизаме.

Залата беше по-малка, отколкото си я спомняше. Преди няколко години беше влизал тук като свидетел по дело за изнудване. Тогава беше останал впечатлен от стените с орнаменти и високите тавани. Нима обществените сгради не се строяха така, че да напомнят на всеки един смъртен мъж или жена колко незначителни са те. Днес обаче не се чувстваше по този начин. Единственото, което виждаше, беше убиецът на приятеля си. Уокър седна до адвоката си. Не че приличаше на убиец. Очевидно пънкарят с бръсната глава и заредено оръжие се бе превърнал в чист и изискан мъж с костюм и вратовръзка. Бе сложил отлично поддържаните си ръце на банката. Света вода ненапита.

Но Конър познаваше този поглед, защото той го преследваше от години, предизвикваше го, тревожеше го, подлудяваше го. Не можеше да го сбърка. Уокър не можеше да прикрие и него. В този момент му идеше да го убие. Защо не го бе направил преди година, когато имаше тази възможност!

— Спокойно — предупреди го Глен. — Не го гледай! Не го оставяй да ти влезе под кожата.

Конър се опита да отпусне юмруци и пое дълбоко въздух. Залата миришеше странно — на нафталин, сапун и дърво. Почувства се по същия начин както когато летяха с Мати. Пилотът бе завъртял самолета в кръг по настояване на Мати, а Конър всеки момент щеше да се прости със закуската си.

Нима злото нямаше край! Вече двайсет години всеки Божи ден Конър се бореше безмилостно с него. Нима целият му живот беше отишъл напразно! Кой би повярвал, че зад това детско лице се крие хладнокръвен убиец? Да, това бе истината — никакви спекулации, никакви слухове. Конър бе там, бе го видял със собствените си очи, беше го чул и не беше направил нищо, за да го спре. Сега вече бе късно. Тази мисъл щеше да го измъчва цял живот. Знаеше това, защото погледна вдовицата на Боби. Каквото и да е наказанието за убиеца е детско лице, половината трябваше да изтърпи Конър.

 

 

— Маги! Колко пъти ще си гледаш часовника? — Джанин вече губеше търпение.

— Вече е почти обяд. В един часа имам изпит. Мисля, че е по-добре да приключваме за днес.

— Почти сме готови.

— Да — тя пресмяташе колко време ще й е необходимо, за да се добере до колата. — Ако и Алекс добави нещо гениално, направо ще ги смаем.

— Да се срещнем след изпита, ако искаш. Ще вземем Алекс и ще се подготвим за презентацията. Какво ще кажеш?

— Трябва да отида до енорията — Маги започна да събира листовете и книгите си и ги пъхна в огромна пазарска чанта.

— Ще ти посветя дисертация: „Жената, която работи по деветдесет и шест часа в денонощието“.

Маги се засмя.

— Де да бяха толкова. Тогава може би щях да се справя.

— А ако успея да накарам Алекс да се видим след шест? Можем да поработим час-два. Ще е от полза.

Маги с нежелание се съгласи. Напоследък бе доста разсеяна и трябваше да се реваншира. Уговориха следващата си среща и тя се спусна към колата си. Радиото беше настроено на местните новини и тя го включи.

„Пътят по шосе номер девет…“

„Хайде, хайде, де, побързай, какво ме интересува пътят!“

„Делото Уокър беше прекратено тази сутрин, след като един от съдебните заседатели влезе в болница със силни болки в гърдите. Делото ще бъде възстановено този следобед с друг съдебен заседател. Дау Джоунс продължава да…“

Тя изключи радиото. Де да можеше да изключи така лесно и чувствата си!

 

 

— Ето адреса — червенокосата млада жена бутна листчето в ръката на Никол. — Кажи му, че те изпраща Бено от „Стар Тракс“ за специални.

Момичето взе листа и го погледна. Адресът беше някъде във Форт Лий.

— Какво ще рече специални? — попита Миси, докато се чудеше как ще отидат дотам.

— Той знае — отговори жената. — Просто се отпусни и ни остави да си гледаме работата.

— Не можем да отидем — рече Миси, щом излязоха на пренаселената улица — Нямаме достатъчно пари. По-добре се обади и отложи срещата.

— В никакъв случай! — Никол я хвана за ръката. — Не изминах толкова път за тоя, дето духа. Аз отивам.

— Ник! Имаме само пет долара плюс билетите за влака. Нямаме шанс.

— Ще пътуваме на стоп.

Миси поклати глава.

— Мисля, че е по-добре да се приберем.

— Ти се прибирай! — тросна й се Никол. — Аз имам работа за вършене.

— Не мога да те оставя сама.

— Напротив. Прибери се и замажи положението в случай, че някой ме търси — не че някой щеше да забележи отсъствието й, но все пак…

Горката Миси! Сякаш камък й падна от сърцето. Направо щеше да се разплаче от щастие. Сигурно и Никол щеше да се чувства така, ако цял живот беше прекарала в един малък град, в една малка къща. Не я плашеха промените и новите неща, както и пътят й до Форт Лий.

 

 

Джак Олифант беше притежател на магазина за обувки „Джак Пейлес“, който се намираше до магазина за играчки, където беше убит Боби Дикарло.

Соня Бернщайн, областният прокурор поделото, беше застанала срещу Олифант, който вече се беше представил официално пред съда.

— Господин Олифант, ще отречете ли, че сте се обадили, за да съобщите за убийството на детектив Боби Дикарло?

— Не… — той разтърси глава. — Да, всъщност аз се обадих.

Човекът беше уплашен. Конър забеляза потрепването на дясната му вежда, лекото потропване на десния му крак, сякаш нямаше търпение да се измъкне от съдебната зала. Ръцете му трепереха. Той погледна за момент към Конър. После към Уокър. Лицето му се изчерви и той погледна обратно към областния прокурор. Необходими са здрави нерви, за да преживееш подобен род изпитания. Ако се оставиш на страха, това само влошава нещата.

— Господин Олифант, моля ви, разкажете ни точно какво се случи в онзи следобед.

— Проверявах една кредитна карта — знаете колко са бавни компютрите — когато чух, че някой вика. Помислих си, че сигурно става нещо. Вижте, нашият квартал е спокоен. Не се случват подобни неща. Тъй че излязох да видя какво става. Със съседите сме организирали нещо като патрул, нали разбирате, не искаме неприятности около нас.

— И какво видяхте, когато отидохте до вратата, господин Олифант?

— Видях онзи мъж — рече той и посочи към Конър.

Прокурорката отбеляза името и показанията за протокола.

— Какво друго видяхте?

— Детектив Райли държеше детектив Дикарло.

— А какво беше състоянието на детектив Дикарло?

Погледът на Олифант се местеше уплашено от човек на човек.

— Не съм лекар, но веднага разбрах, че той… Исках да кажа, кръвта… — тъжно поклати глава. — Беше навсякъде. Навсякъде! Не ми изглеждаше голям здравеняк. А имаше толкова кръв!

В залата се чу стон. Беше Дениз. Звукът прониза сърцето на Конър. Той трябваше да отиде до нея, да сложи ръка на рамото й, да признае вината си, да й каже, че ако имаше някакво достойнство и смелост, мъжът й нямаше да лежи сега в гроба, а те нямаше да страдат в тази зала в този слънчев есенен следобед. Конър избута стола си назад, но силната ръка на Глен му попречи да се изправи.

— Не — изрече адвокатът така, че само Конър да го чуе. — Не го прави.

Съдията изчака една минута и внимателно и любезно предупреди Дениз, чието лице бе заровено в рамото на майка й Ан. Последния път, когато Конър бе видял Ан, бе на погребението на Боби. Тя се извърна от него, сякаш никога не се бяха смели заедно в кухнята на Боби, когато кръщаваха дъщеричката му.

— Господин Олифант, казахте, че сте чули някакъв шум? — припомни прокурорката.

— Да.

— Това означава ли, че сте чули изстрел?

Олифант се обърка. Отново погледна към Конър, Уокър и прокурорката.

— Не знам.

— Не знаете или не си спомняте?

— Не си спомням.

— Имаше ли някой друг, освен тях?

— Не знам. Помня само кръвта — той погледна объркано към Дениз. — Исках да кажа… Това ме потресе. Обадих се на 911.

— Някой каза ли ви да го направите?

— Не помня — Олифант се замисли за момент и посочи към Конър. — Може би е извикал за помощ.

Глен погледна към Конър, но той вдигна рамене. Не си спомняше.

— Но не сте сигурен, така ли?

— Не. Не съм.

Разпитът продължи в същия дух още петнайсетина минути и свидетелят бе освободен.

— Половин час почивка — обяви съдията. — И след това продължаваме със следващия свидетел.

Всички се изправиха и останаха по местата си, докато съдията не напусна залата. Конър стигна до вратата няколко секунди по-рано от Дениз Дикарло. Той се поколеба и й направи път. Тя го погледна безчувствено и го подмина.

Конър я извика, но предположи, че не го е чула, защото не се обърна.