Барбара Бретън
Този път завинаги (1)

Първа глава

— Татко ще се жени.

Маги О’Брайън стисна волана и погледна часовника. Беше седем сутринта. Днес навършваше трийсет и пет години, а вместо да се излежава, трябваше да закара дъщеря си на училище, без дори да си свали пижамата. Прекрасен рожден ден, няма що!

— Какво каза?

Никол тръсна глава и лилавата й коса закри лицето й. Беше петнайсетгодишна и винаги се носеше по последната мода.

— Татко ще се жени — повтори.

— Днес ли? — нима ще се ожени на рождения й ден! Не можеше да повярва, въпреки че се бяха развели преди две години.

— Разбира се, че не! Сигурно по Коледа — раздразнено отвърна Никол.

— Е… — рече Маги и млъкна. Какво можеше да каже? След по-малко от два месеца щеше да има нова госпожа Чарлс О’Брайън. — Кога научи?

Момичето вдигна рамене:

— Не помня. Преди около седмица.

Седмица ли? Маги си пое дълбоко дъх и си наложи да брои до десет.

— Защо не си ми казала?

— Сега нали ти го казвам!

„Брой до двайсет, Маги! Дори до трийсет. Само не се ядосвай!“

— Можеше да ми го съобщиш по-рано.

— Забравих.

— Забравила си, че баща ти ще се жени?

Никол въздъхна отегчено:

— Голяма работа!

— Голяма работа ли? — тя се запита защо прави от мухата слон. Напълно естествено е бившият й съпруг отново да се ожени. — Всъщност може би си права. Няма значение. С баща ти сме разведени от две години. Ако иска да се жени — прав му път! Не ме е грижа! — включи мигача и добави: — Но се тревожа как бракът му ще се отрази на двама ви с Чарли.

Зави по Мейн Стрийт и паркира пред гимназията.

— По дяволите, не спирай тук! Не искам съучениците ми да те видят, по пижама.

— Не по моя вина изпусна автобуса.

— Косата ми беше още мокра.

— Тогава ставай по-рано и всичко ще е наред.

— Мразя те!

— Знам. Като пораснеш, ще превъзмогнеш омразата си.

Никол изскочи от колата, тресна вратата и се затича към сградата.

Маги си спомни, че като момиче също се срамуваше да я видят с майка й. Когато отиваха да пазаруват заедно, сестрите й Клеър и Елинор винаги се криеха, щом видеха някой познат. Не искаха приятелите им да разберат, че жената с боядисаната коса и с прекалено много руж е майка им. Каква ирония на съдбата! Напоследък сестрите й се срамуваха от нея.

Непрекъснато я критикуваха. Не че й мислеха злото, просто се притесняваха за нея. Стояла си все вкъщи, скапвала се от работа, забравяла, че в живота има и удоволствия. Може би бяха прави. След като се омъжи, роди две деца. Съпругът й Чарлс беше военен, поради което често сменяха местожителството си. До края на живота си нямаше да забрави пътуванията с двете невръстни деца, с двете кучета, котката и папагала.

Съпругът й се интересуваше само от кариерата си. Тя проявяваше разбиране. Нейното задължение беше да поддържа семейното огнище и тя се справяше отлично.

Можеше да превърне една къща в уютен дом само за няколко часа. Сприятеляваше се бързо с хората, които бяха важни за кариерата на съпруга й, и ги забравяше още по-бързо, когато изчезнеха от живота й. Опитваше се да си внуши, че този начин на живот й харесва, но осъзнаваше, че се примирява само защото се надяваше след пенсионирането на Чарлс да си купят къща и да пътуват само за удоволствие.

Разбира се, надеждите й не се сбъднаха… като повечето мечти. Една нощ, когато се готвеше за поредното преместване, Чарлс се прибра и й съобщи, че е решил да остане на служба, тъй като скоро щели да го повишат. Надявал се тя да прояви разбиране, правел го за доброто на семейството.

Шест месеца по-късно тя го помоли за развод. Нямаше скандали. Просто един хубав ден всичко свърши. Чарлс беше назначен за военно аташе в Лондон, а Маги се върна в Ню Джърси, където беше родена и израснала. Живееха в къща, заобиколена от безкрайни полета и вековни гори, сред които можеше да се разхожда и да мечтае на воля.

Мечтата й да има семейство се беше сбъднала… поне донякъде. Имаше добра работа. Беше решила да завърши образованието си. Какво й трябваше повече? Е, в живота й нямаше кой знае колко страст и любов, но това не я тревожеше. Добре, че сестрите й не знаеха, че Чарлс ще се жени.

Спря на кръстовището, щастлива, че никой не я е видял. След три минути щеше да си е вкъщи и никой нямаше да разбере, че е излязла по пантофи и пижама.

Но за нейна изненада видя луксозните, коли на сестрите си на алеята пред къщата. Какво търсеха толкова рано тук?

Разтрепери се. Сигурно се бе случило нещо с децата. Никол бе добре. А Чарли? Беше го качила на училищния автобус преди час. Направи й впечатление, че шофьорът е нов, и си науми да се обади в училището и да попита за името му…

„Моля те, Господи, дано да не му се е случило нещо лошо!“

Тя се затича към къщата. Вратата беше отворена.

— Клеър! Елинор! Какво става? Къде сте?

— Честит рожден ден, Маг! — сестрите й изскочиха иззад ъгъла и я прегърнаха. — Изненада!

— Изненада ли? Направо щях да получа инфаркт!

— Остаряваш, Маг — усмихна се Клеър. — Трийсет и пет е опасна възраст.

— Помислих, че нещо е станало с децата, че са се обадили от училището и… — задави се от вълнение и млъкна.

— Казах ти, че ще се притесни. Трябваше да изчакаме отвън — обърна се Ели към Клеър.

— Не се тревожи, няма да умре. Освен това всяка жена, която си позволява да излиза от къщи по пижама й пантофи, си получава заслуженото! — Клеър внимателно огледа Маги. — За Бога, госпожо, къде ти е умът? Май не си на себе си.

— Не бой се, още съм с всичкия си. Просто изпълнявах родителските си задължения.

— Никол сигурно пак е изпуснала автобуса — предположи Клеър, която имаше слабост към момичето.

Маги въздъхна. Когато бяха малки, тя се грижеше и за двете си сестри. Логично бе да се предположи, че ще я уважават като майка, ала те не я щадяха. Освен това бяха толкова красиви и елегантни, че я караха да се чувства остаряла и зле облечена.

— Разбира се, че го изпусна. А Чарли разля портокаловия сок върху ризата си и трябваше да гладя нова. Да не говорим, че Тигър повърна на дивана — тя се пресегна да оправи косата си. — Не си мислете, че имам навика да се разхождам по пижама. Днес е изключение… — промърмори и мислено добави: „Как ви харесва? Добре дошли във вълнуващия свят на самотната майка.“

— Всичко знаем — рече Клеър. — Ник ни каза.

— Какво? — сепна се Маги и си помисли: „За Бога, дано не знаят за Чарлс!“

— За Чарлс — Ели, която не беше особено тактична, потупа сестра си по рамото, сякаш галеше послушно куче.

— За Чарлс ли? — нямаше още осем сутринта, а пред нея се очертаваше отвратителен ден. — Не е възможно! Та аз току-що научих!

Сестрите й се спогледаха.

— Стига с тези погледи!

— Точно така. Излей си душата. Това е най-добрият начин да преодолееш мъката.

— Мъка ли? — Маги се засмя. — Каква мъка? Чарлс ще се жени — прав му път!

— Можеш да споделиш с нас — промълви Ели. — Ние сме ти сестри. Ще те разберем.

— Точно така — допълни Клеър.

— Запомни — продължи Ели. — Лесно е да объркаш самотата с любов.

Тя знаеше, че са добронамерени, че се опитват да я успокоят. Тези две преуспяващи дами си мислеха, че знаят какво е да отглеждаш сама две деца, да работиш неуморно, да учиш задочно и да се тревожиш, че не си избрала верния път. Обичаха я, но не я разбираха, защото нямаха нейния опит.

— Откъде научихте?

— Ник ми се обади — измънка Клеър. Личеше си, че се чувства неловко.

— Кога?

— Веднага щом научи.

— Така ли? — знаеше, че дъщеря й и сестра й са много близки, но никога досега не беше изпитвала такава ревност. Изведнъж й се прииска да се върнат дните, когато Никол беше безпомощно бебе и нямаше нужда от никого, освен от нея.

— Ами… ти беше на лекции и…

Маги я прекъсна:

— Недей! По-добре не ми казвай.

— Не разбираш. Тя имаше нужда да сподели с някого и…

— Знам — прекъсна я Маги — и нямам нищо против. С Никол сте добри приятелки. Много се радвам. Искате ли кафе?

— Ако желаеш да сменим темата, просто кажи — тросна се Ели.

— Искам.

— Добре — съгласи се Клеър, — защото и без друго нямаме време — погледна часовника си. — Кога трябва да сме там?

— В осем и половина — отговори Ели. — И е крайно време Маги да се размърда, освен ако не е решила цял ден да се разхожда по пижама.

Сестрите й явно бяха намислили нещо.

— Ще благоволи ли някоя от вас да ми каже за какво става дума?

 

 

— Нямам нужда от фризьор — протестираше тя. — Само трябва да се наспя като хората.

Стилистът, висок тъмнокож на име Андре, рече:

— Прическата ви е ужасна, мила госпожо. И каква е тази опашка? На вашата възраст! Да не сте в прогимназията? Освен това косата ви е започнала да се прошарва.

— Глупости! Още не съм престаряла!

Андре посочи сестрите й:

— Госпожите са в разцвета на силите си, но също имат по някой побелял кичур.

— Добре, ще се примиря с боядисването, но не разрешавам да ме подстригвате.

Андре огорчено възкликна:

— Чухте ли? Не ми разрешава да й отрежа косата!

Клеър скочи:

— Разбира се, че ще я подстрижеш. Нали затова сме дошли?

— Не, не давам! Косата си е моя. Нямам ли право на мнение?

— Не — извикаха и тримата.

— Мумифицирала си се, Маг! Май забравяш, че вече не е 1982 година и не си на осемнайсет.

— Благодаря, че ми напомни.

Фризьорът махна ластика и разреса косата й, която се разстла върху раменете й като копринена завеса. Внезапно Маги си спомни, че съпругът й се възхищаваше от косата й. Когато бяха младоженци и тя не подозираше, че един ден в живота му ще се появи друга жена, Чарлс често прокарваше пръсти през лъскавата и грива, казваше й, че е луд по нея, а тя му шепнеше, че винаги ще бъдат заедно, че никой не е в състояние да ги раздели.

— Отрежете я цялата! — обърна се тя към слисания стилист.

— Веднъж започна ли, връщане няма! — предупреди я той.

— Чудесно. Режете!

 

 

Като излязоха от фризьорския салон, отвън ги чакаше лимузина.

— Не мога да повярвам! — възкликна тя слисано. — Не е за мен, нали?

— Разбира се, че е за теб — отвърна Клеър и я прегърна. — Да не мислиш, че подаръкът ти е само едно подстригване?

— Вече не знам какво да мисля — Маги приглади косата си — още не беше свикнала с новата прическа. — Май напълно съм си загубила ума — може би Андре я беше лишил не само от косата, но и от способността да разсъждава трезво. Чувстваше се като нов човек — по-спокойна, по-свободна.

— Няма какво толкова да му мислиш — подхвърли Ели, наблюдавайки шофьора, който заобиколи лимузината и отвори задната врата. — Остави всичко в наши ръце. Багажът ти е готов. Купихме ти дрехи за пътуването. Никол ще гостува на Клеър. Семейство Джордано ще се грижи за Чарли. Моя милост ще наглежда менажерията. От теб се иска само да се забавляваш.

Сестрите й бяха уредили да прекара уикенда в Атлантик Сити. Щеше да отиде дотам с лимузина и да се настани в шикозен апартамент в един от най-луксозните хотели в града.

— Заслужаваш много повече — промълви Клеър и като никога се просълзи. — След всичко, което направи за мама миналата година… Ако не беше ти, сигурно нямаше да е между живите.

— Винаги си ни помагала — намеси се Ели. — Крайно време е да изразим нашата признателност.

Тя им благодари и се опита да изглежда доволна, но истината беше, че предпочиташе да си остане у дома, да се излежава по пижама и да гледа телевизия.

Шофьорът й показа как да включи телевизора, радиото, климатика и осветлението в купето, посочи й барчето, леда и чашите.

— Ако имате нужда от още нещо, натиснете бутона до ключа за лампата и ще бъда на ваше разположение — рече най-накрая, спусна преградата и потегли.

Тя се отпусна на кожената седалка и тежко въздъхна. Не можеше да понася Атлантик Сити. Нима сестрите й не знаеха? Това място беше изискано и помпозно, а тя обичаше обикновените неща. Мразеше тълпите. Не обичаше да си хвърля парите на вятъра. Хазартът не я влечеше.

Не беше като фаталните жени от филмите, които се обличаха в черно, пушеха пури и шепнеха съблазнителни слова. Всеки, който я види, би разбрал, че е домакиня. Какво прави в тази лимузина?

Тя се погледна в огледалото. Единственото нещо, което не се бе променило от предишния й вид, беше погледът й. Тя беше подстригана, боядисана, гримирана и си мислеше, че по-прекрасна не може и да бъде. Дори на сватбата си не бе изглеждала така добре. Представи си как пазарува в местния супермаркет и съседката я подминава, без да я познае. „Хей, Мари! Да не ми се сърдиш?“ — щеше да извика тя, а Мари щеше да зяпне от учудване, когато разбереше с кого разговаря, и цяла година щеше да се чуди какво се е случило. Какъв беше смисълът да се гримираш и гласиш, ако не да накараш приятелите ти да позеленеят от яд и злоба?

Какво ли щеше да каже Чарлс, ако можеше да я види? Сега не беше моментът за такъв въпрос. Всъщност вече нямаше значение какво мисли той, но тя щеше да се радва, ако той все още изпитваше някакви чувства. Може би каквито тя изпита, когато Никол й каза, че ще се жени. Тя не съжаляваше, че са разведени, но мисълта, че той се женеше за друга, я караше да се разплаче.

Краят на брака им означаваше край на толкова много мечти и надежди. На малките шеги в края на деня, на споделените грижи. Краят на мечтата, че ще бъдат заедно, заобиколени от деца и внуци. Маги знаеше, че Чарлс ще посвети своя живот на децата си по същия начин, както и самата тя.

Изведнъж й се прииска да се прибере вкъщи. Можеше да помоли шофьора да я откара. Нали има рожден ден? В крайна сметка не каза ли Клеър, че може да прави каквото си иска? Ще накара шофьора да я откара у дома и няма да казва на сестрите си. Чарли ще прекара нощта при приятелите си Кайл и Джеръми Джордано, а Никол ще бъде в луксозния апартамент на Клеър. Никой няма да разбере, че гледа телевизия, похапвайки си от храната, която ще вземе от някоя закусвалня. На следващата отбивка ще му кажа — помисли си тя, докато изфучаха покрай Хоумдел и се отправиха на юг. Чувстваше се толкова удобно, сякаш си беше в хола. Само че холът не се движеше и не й показваше цялата есенна гама от цветове, която се разкриваше, докато минаваха около това, което беше останало от вековните гори. Подминаха поредната отбивка, а после и още една. Беше толкова лесно да се облегнеш на кожената седалка, да се оставиш на течението и да не правиш нищо.

Това не беше характерно за нея и не беше сигурна, че я бива за тази работа. Маги беше човекът със списъците, плановете и отговорностите още от десетгодишна. Не можеше току-така да промени навиците си. Когато вълшебниците са давали своите подаръци на новородените, те са зарадвали Клеър с красота, Елинор — с интелигентност, а Маги — с чувство за отговорност. Е, можеше да се нарече и с гузна съвест, която непрекъснато я терзаеше. Ако на някого се наложеше да остави децата си за известно време, да му се закара колата на автомивка или да се вземат дрехите от пералнята, трябваше само да се обади на Маги. Тя нямаше да откаже. „Маги е като благотворително дружество — беше изтърсил веднъж съпругът й пред група колеги на коктейла във Военния клуб. — Винаги можеш да разчиташ на нея.“

Сестрите й искаха да й се отблагодарят за всичко, което беше направила за семейството, но тя знаеше, че не това е причината за тази изненада. Те я съжаляваха. За тях тя беше само една застаряваща, разведена и самотна домакиня с две деца, която живееше в Централен Ню Джърси. Мъжко момиче, което се опитва да навакса в колежа, като ходи на лекции две вечери в седмицата, и работи почасово. И ако някога се случеше да отскочи до „Пица Хът“, си мислеше, че е направила кой знае какъв подвиг. Беше ги чула веднъж, когато си приказваха за нея. По онова време току-що се беше развела и се грижеше за майка си, която се възстановяваше от инсулта в дома й. Маги се опитваше да се установи с децата в града, в който беше израснала. Беше изпълнена със страх и тревоги, както и със слаб оптимизъм. Ели и Клеър бяха дошли на вечеря и тя, без да иска дочу разговора им в кухнята. „Горката, Маг! Жал ми е за нея. Много й се струпа напоследък. Обзалагам се, че съжалява за раздялата с Чарлс.“

Подобно твърдение й се стори глупаво и тя го отдаде на младостта и липсата на опит на по-малките си сестри. Но то се загнезди в ума й и започна да я гложди. Понякога, когато беше преуморена от работа, се чудеше дали наистина не направи грешка, като се разведе. Чарлс беше добър съпруг. Двамата живееха добре, но един ден просто осъзнаха, че не такъв живот искат. Когато се разведоха, и двамата изпитаха облекчение. Тя знаеше много добре, че тяхното време вече беше отминало, но имаше чувството, че новината за предстоящата сватба на Чарлс е затворила напълно вратата, която ги свързваше. Тази врата, която дори разводът не успя да затвори напълно.

 

 

Конър Райли веднага я забеляза.

Тъкмо подаваше ключовете от колата си на пиколото и беше готов да грабне грубата си чанта и да се запъти към фоайето, където го чакаше брат му, когато чу плътния й глас и тихия й смях. Обърна се и я видя. Имаше къса тъмна коса и прекрасна усмивка, за която не бе и мечтал — широка и истинска. Наблюдаваше я, докато отиде до шофьора и стисна ръката му. Беше висока около метър и петдесет и пет. Не тежеше повече от четирийсет и пет килограма. Очите й бяха сини като небето.

Тръсна глава. Откъде, по дяволите, му хрумваха подобни тъпи сравнения! По-добре да си гледа работата, вместо да превъзнася разни трийсетгодишни синеоки брюнетки. Шестнайсетте години служба в полицията го бяха научили за броени секунди да прецени характера на човека и бързо да запомни лицето му. Работата му налагаше да не влага много чувства, а да ги заключи някъде дълбоко в сърцето си. Те пречеха на преценката му. Можеше да види несъществуващи неща и да пропусне много важни детайли.

По дяволите, нямаше да позволи това да се случи отново! Не и този уикенд! Просто ще поиграе малко на зарове и блекджек, ще пийне повече и ще се опита да забрави. Ако можеше да се справи с това през този уикенд, значи все още имаше шанс да оцелее.

Камериерът приближи синеоката жена и й каза нещо. Тя кимна и той пое странните й куфари от шофьора на лимузината и ги натовари на количката.

Тези куфари привлякоха вниманието на Конър — бяха прекалено обикновени. Единият беше тъмносин като тези на военните, а другият беше от бежова кожа. Жената беше лъскава, разглезена и богата. Куфарите не бяха.

— Прекалено е богата за теб — рече някой зад гърба му. — Или е омъжена, или е от хайлайфа. И в двата случая не става.

Конър преметна саковете си през рамо и се обърна към по-малкия си брат Мат:

— Не се ли разбрахме да се срещнем във фоайето?

— Така е — отвърна Мат, — но почнах да се чудя дали не съм сгрешил. Колко време му трябва на човек, за да си вземе саковете?

— Защо ми задаваш такива въпроси? Това е твоят хотел. Може би ти трябва експерт по мениджмънт?

Мат беше умникът в семейство Райли. Беше успял да преодолее семейната традиция и за разлика от братята си не беше полицай или пожарникар, а си беше намерил работа, при която не се налагаше да носи оръжие или да е с униформа.

— Вечеря в осем — напомни му той. — „Нироус“ е на третия етаж.

Конър предпочиташе закусвалните, но тази вечер беше на разположение на брат си.

— В осем, на третия етаж. Там съм.

Запътиха се към асансьорите, които се намираха в далечния край на фоайето, минаха покрай малка стая. Конър видя тъмна ламперия, кожени мебели, маслени картини, тъмнокосата жена и куфарите, които не й отиваха. Тя седеше върху модерен стол с брокат по ръбовете, докато администраторът разговаряше по телефона.

— Казах ти, че не е от твоята класа. Това е рецепцията за важни клечки — Мат изгледа пак брат си. — Освен това откога си падаш по кльощави брюнетки? Мислех, че харесваш големите гърди, дългите крака и…

— Млъкни — прекъсна го той добродушно. — Още си много млад, за да ме разбереш.

Мат беше на двайсет и шест, но усмивката му беше като на осемгодишен.

— Казах на една от сервитьорките в коктейлбара за голямото ми братче. Казва се Лиза. Тази вечер е на смяна от четири до полунощ. Тя е по-подходяща за тебе, отколкото малката брюнетка там. Може би…

— Да — отвърна Конър. — Може би.

 

 

Маги го забеляза още пред хотела, докато разговаряше с пиколото, което взе нейния багаж. Беше висок, с широки рамене и няколко бели кичура в гъстата кестенява коса. В този момент слънчевата светлина падна върху лицето му и това привлече вниманието й. Няколко бели косъма в косата на жената незабавно я изпращат при фризьор. Няколко бели косъма в мъжката коса и той е на корицата на списание „Пийпълс“.

Погледът му беше дълбок, чувствен и проницателен. Тя искаше да му отвърне също толкова предизвикателно, но в този момент се появи някакъв мъж. Сигурно така беше по-добре, тъй като не можеше да му предложи нищо вълнуващо. Само щеше да стане за смях и да развали почивката си още преди да е почнала.

Беше забравила за него, докато не го видя отново да минава покрай рецепцията. Той й се усмихна. Е, поне й се усмихваше. Съвсем сигурна беше, че очите му се присвиха и устните му се свиха в усмивка, която омекоти грубите му черти. Тя отвърна на усмивката му. После до него се появи онзи мъж от паркинга и за своя голяма изненада тя изпита разочарование. Явно усмивката му не беше предназначена за нея. Ако имаше поне малко опит, нямаше да се заблуждава така!

Жалко, че Клеър и Ели не бяха с нея да й казват тези неща. Маги беше много наивна, когато се отнасяше до отношенията между мъжете й жените. Дори Никол разбираше повече от нея, а още нямаше петнайсет. Маги беше много сериозна и отговорна, твърде заета, за да обръща внимание на всички тези глупости. При последната си среща с мъж тя му беше казала, че е по-добре да не й се обажда вече, защото няма никаква вероятност да излязат отново.

— Не можеше ли да му го кажеш по-тактично? — беше я попитала сестра й на следващия ден.

— Мисля, че бях достатъчно тактична — защо трябваше да го лъже, след като нямаше никакво намерение да се обвързва?

Клеър разказа за тази случка на Ели. Тя пък сподели с майка им, майка им — с лелите, те на братовчедите й всички роднини започнаха да я наричат „Терминатора“. Това й се стори забавно, въпреки че не можеше да разбере какво толкова лошо има в това да казваш истината. А ако в живота й нямаше място за друг мъж?

— Заповядайте, госпожо О’Брайън — русокосата красавица на рецепцията и подаде луксозния ключ. — Апартаментът ви е на трийсет и втория етаж. Гледката ще ви хареса. Можете да посетите „Огъстъс Клъб“ по всяко време, където нашите гости могат да пийнат или хапнат нещо двайсет и четири часа в денонощието.

Тя изпрати Маги до асансьора, намиращ се близо до скъп бижутериен магазин, който имаше за цел да освободи големите риби от някой и друг долар. Маги се държеше така, сякаш не го забелязваше, но когато администраторката си тръгна, тя се загледа в диамантите и рубините, големи колкото яйца. Бижутата бяха толкова изящни, ослепителни и примамливи, че тя едва се спря да не влезе в магазина и да си сложи всичко.

Апартаментът й се оказа също толкова невероятен. Пиколото я очакваше в коридора. Усмихна й се като че ли бяха стари познати и я въведе в апартамента. Той включи осветлението и тя си помисли, че не трябваше да оставя слънчевите си очила в чантата. Прозорците гледаха към океана, а слънчевата светлина се отразяваше в стените с огледала и тя почти се заслепи. Стилът на апартамента беше смесица от Луи XIV, ранен Бордело и старинен римски, разбира се, чувстваше се влиянието и на Вегас.

— Това е барът — рече пиколото и посочи към лъскав махагонов шкаф с позлатени дръжки. В него бяха наредени блестящи кристални чаши. — Вътре има всичко, което можете да пожелаете. Ако се нуждаете от нещо, само натиснете бутон номер пет и Стивън ще се радва да ви обслужи — той й показа хладилниците. Единият беше в гостната, а другият — в спалнята. После продължи с трите тоалетни, джакузито, ваната, огромното легло, отрупано с възглавници, и шезлонга от червено кадифе, обърнат към океана.

Сетне й обясни къде са ключовете за осветлението, бутонът за пердетата, скрит зад статуята на Цезар и Клеопатра, четирите телефона и сейфът. Тя се сети, че трябва да му даде бакшиш едва когато той приключи и вместо да си тръгне, започна да й обяснява всичко отново. Маги отвори портмонето си, като се чудеше колко би трябвало да му даде. По долар на куфар? Пет долара общо? Сигурно щеше да се изсмее и да извика персонала да я изхвърли. Ще му даде десет. Той поблагодари и си тръгна, но тя не затвори вратата, докато не се увери, че не се е изложила.

— А сега какво? — попита тя статуите на Цезар и Клеопатра близо до прозореца, но те не й отвърнаха.

Беше един часът следобед и не знаеше какво да прави. Имаше резервация за вечеря в „Нироус“, каприз на Клеър и Ели. При мисълта за това я побиха тръпки. Сигурно щеше да е пълно с влюбени двойки, които ще си шепнат и ще пият шампанско. Ще си шепнат, разбира се, и ще танцуват на нежна музика, толкова нежна, че би разбила и малкото, което е останало от сърцето й. Самотната вечеря в заведение на трийсет и пет годишния й рожден ден едва ли би повдигнало духа й. Особено като знае, че бившият й съпруг няма да вечеря сам на следващия си рожден ден.