Миси кимна и се затича да хване влака. Никол върна билета и си купи друг за автобуса за Форт Лий. Форт Лий се намираше точно срещу Хъдсън. Познаваше квартала, защото там живееше една нейна братовчедка. Бе изключително хубаво място и не можеше да се сравнява с това, където живееше семейството й. Въпреки че си умираше от страх, за нищо на света нямаше намерение да го показва пред приятелката си.

В автобуса имаше само три свободни места. Тя седна почти на края до една възрастна дама със скъпо синьо палто. Косата й беше грижливо поддържана, а в скута си държеше лъскави пликове от „Блумингдейл“. Тя се усмихна. Никол също. Надяваше се, че не е любопитна като приятелките на баба й Рита, защото в противен случай едва ли щеше да остане незабелязана. За щастие още щом потеглиха дамата затвори очи и не промълви нито дума.

Пътуването до Форт Лий беше кратко, но отегчително. Затова пък Никол имаше възможност да събере мислите си. Колко щеше да е хубаво, ако майка й не се беше намесила и не бе забранила на леля Клеър да й помага? Леля й щеше да й покаже тоалетите, да я представи на хората в бранша, щеше да се погрижи всичко да върви по план. Тя бе красива, но също така и изключително умна и ако кариерата на Никол бе в нейните ръце, щеше да постигне чудеса. А какво стана? Майка й и леля й решаваха бъдещето й вместо нея, баба Рита бе съкрушена, дори и леля Ели взе страна. За какви се смятаха, за господари на вселената ли? Какво право имаха да се месят в личния й живот? Още малко и ще започнат да й нареждат как да се облича. Може би си мислеха, че са й нещо като шефове, но жестоко се лъжеха. Как щяха да се изненадат само. Ще видят те! Баща й също имаше право на мнение в тази сложна ситуация и тя бе сигурна, че той щеше да се застъпи за дъщеря си. Нали все й казваше, че прилича на манекенка. Снощи му позвъни, но се обади Сали. Никол мислеше да затвори, но Сали попита:

— Никол, ти ли си?

Не можеше да се измъкне.

— Аз съм.

Сали започна да й обяснява, че била безкрайно щастлива, че винаги може да остави съобщение на Чарлс в работата и Никол много му липсвала.

— Татко там ли е? — прекъсна я момичето.

— В Кувейт е, скъпа. Не зная кога ще се прибере — направи кратка пауза и продължи: — Важно ли е?

Никол се замисли. Така отчаяно се нуждаеше да говори с баща си, но знаеше, че е невъзможно.

— Не. Просто му кажи, че съм го търсила — рече Никол.

Сали беше разочарована. Сякаш й се искаше да си побъбрят още, но тя затвори телефона. Не я чувстваше достатъчно близка, за да споделя проблемите си с нея. Можеше да е омъжена за баща й, но нямаше нищо общо с личния й живот.

Във Форт Лий пристигна по обяд. Срещата й беше в два. Имаше достатъчно време, за да се ориентира къде се намира фотографското студио. Форт Лий се оказа по-голям, отколкото си спомняше. Започна да се притеснява дали студиото не се намира на другия край на града. Защото ако беше така, трябваше да вземе друг автобус и да похарчи всичките си пари. Слава Богу, че точно в този момент мина един куриер и любезно я упъти към тухлена триетажна сграда, на четири пресечки от мястото, където се намираше.

Студиото, „Гло-Джон“ се намираше на втория етаж. Вътре миришеше на мухъл. Беше прашно и мръсно. Опита се да не обръща внимание как зловещо тракаха токчетата на обувките й, докато изкачваше стъпалата. На майка й това място щеше да й се стори кошмарно. Никол си каза, че е станала ужасно разглезена и капризна. Това местенце бе идеалната атмосфера за един фотограф, неговият оазис. Хората на изкуството не обръщат внимание на мръсните подове и застоялия, въздух. Защо да го прави тя?

Върху матираното стъкло на вратата с яркочервена боя беше написано: „Гло-Джон“.

Неописуемо вълнение обзе Никол. Защо леля й Клеър не беше тук да я види! Но животът продължаваше. Щяха да се изненадат, когато видят снимките на Никол в модните списания, нали?

Заседанието на съда продължи в два следобед.

— Щатът призовава за свидетел детектив Конър Райли.

Сякаш в него нещо се пречупи. Вина, тъга, любов — всичко изчезна. Остана само омразата — дълбока, разяждаща, не му даваше покой. Той мина покрай Уокър. Усети страха на тази долна отрепка. Нито костюмът, нито вратовръзката, нито маникюрът му, нищо на този свят не би могло да скрие истинската му същност. Негодникът знаеше това. Осъзнаваше, че и Конър е наясно с това. Всичко бе изписано на лицето му, в празния му поглед, докато Конър го подмина и се отправи към свидетелското място.

Бе готов да извърши престъпление. Трябваше само да се протегне и да го хване. Какво щяха да му направят, ако го удуши? Това дело и без друго беше пълен фарс! Всичко стана, защото Уокър отрече вината си. А така щеше да има поне справедливост. Щеше да го стисне за гърлото, пръстите щяха да потънат дълбоко, а той щеше да наблюдава как очите му се разширяват от страх, осъзнавайки, че умира и няма връщане назад.

Конър се приближи бавно към съдията.

— Сложете дясната си ръка върху Библията и повтаряйте след мен…

Конър зае свидетелското място. Малък микрофон стърчеше близо до дясното му коляно. Записваха на касета всяка негова дума, снимаха всяко негово действие, съдебният секретар стенографираше показанията му. На него не му пукаше.

Дениз го гледаше от скамейката. Заболя го, не виждаше нищо друго, освен нейното лице.

Представи се — каза името си, полицейския си чин, стаж, настоящо местожителство. Беше го правил стотици пъти за стотина дела. Заемаше мястото си, отбелязваше фактите и отново се връщаше в реалния живот, забравил за показанията. Това бяха чужди проблеми. Но днес не можеше да се дистанцира.

Соня беше станала добър специалист. Едва ли някой можеше да се досети, че някога бяха излизали заедно. Тогава и двамата бяха млади, самотни и наскоро разведени. Изражението на лицето й не издаваше и частица от разочарованието, което може би я бе накарал да изпита.

— Детектив Райли, какво ви накара да отидете до магазина за играчки до паркинга онзи следобед?

Той се опита да не обръща внимание на тъжния поглед на Дениз, не можеше да издържа и миг повече.

— Боби… Детектив Дикарло… искаше да купи… нещо оттам.

— Помните ли точно какво искаше да купи?

— Кукла Барби за дъщеря си.

Дениз отново изхлипа. Съдията стисна чукчето. Конър трепна, но успя да задържи погледа си върху прокурорката. Това бе най-малкото, което би могъл да направи за Боби.

— Вие влязохте ли в магазина?

— Не.

— Значи останахте в колата?

— Да.

— Слушахте ли радио?

— Не си спомням.

— Не си спомняте дали сте слушали радио?

— Не. Мисля, че не слушах.

— Видяхте ли как детектив Дикарло влиза в магазина?

— Не.

— Какво стана, след като детектив Дикарло ви каза, че отива да купува кукла Барби?

— Преди това бяхме ходили в една ферма за коне на Ривър Роуд. Вече ставаше късно. Бяхме уморени. Просто затворих очи, за да си почина.

— Затворихте очи?

— Бяхме в тих квартал. Всичко изглеждаше спокойно. Нямах причина да… — не се доизказа и си помисли: „Млъкни! Млъкни, по дяволите! Няма нужда да се оправдаваш.“ — Да, затворих очи. Не мислех за нищо. Просто се радвах на тишината. — „Да, бе, полузаспал, отнесен. Какво си мислеше, че светът е прекрасен?“

— И колко време останахте в това състояние?

— Не знам. Минута. А може и по-малко. — „Хайде! Какво ти става, по дяволите? Можеш да се справиш и по-добре!“ Той усещаше погледа на Уокър. Кучият му син му се присмиваше.

— И какво стана тогава, детектив Райли?

— Чух шум, отворих очи. Боби бягаше през паркинга.

— Какво направихте?

„Нищо. Абсолютно нищо. Не и когато трябваше“ — помиели си той и отвърна:

— Излязох от колата и го последвах.

— И защо детектив Дикарло бягаше през паркинга?

— За да предотврати опит за кражба на кола. Пред черен блейзър лежеше жена и крещеше.

— Тази жена в залата ли е?

— Да — посочи чернокоса дама. — Госпожа Майлс.

— А мъжът, извършител на престъпното деяние, тук ли е?

— Да — челюстта му се схвана, тялото му се вцепени. Погледна към пулсиращите си крака.

— Бихте ли ми го посочили, детектив Райли?

Конър посочи отрепката в чисто нов костюм и вратовръзка! Искаше му се да държи зареден пистолет.

— Моля да се впише в протокола, че свидетелят е разпознал обвиняемия Алън Уокър.

Уокър не трепна. Беше трениран добре. Независимо какво казваха другите, независимо какво се случваше, лицето му не издаваше никакво вълнение. Ако от поведението ти зависи дали ще се спасиш от доживотен затвор, би изиграл и ролята на Хамлет, за да опазиш задника си от решетките.

— Разкажете ни какво се случи след това.

Конър описа накратко събитията. В залата настъпи пълна тишина, нарушавана само от тихите стонове на Дениз, които се забиваха като смъртоносни стрели в сърцето му.

Областната прокурорка се приближи:

— Значи сте видели как обвиняемият е дръпнал спусъка?

— Не съм сигурен — отвърна и мислено добави: „Нямам какво да ти кажа, Соня! Бях там, но не бях на себе си!“

— Не си спомняте, така ли?

— Не знам. — „Не дрънкам глупости, Соня. Просто сякаш не бях там, сякаш този момент е изтрит завинаги от паметта ми. В първия миг видях онзи нещастник с оръжие, насочено към главата на Боби, а в следващия се обаждаха за свещеник.“

— Но нали сте били там?

— Да.

— И не сте видели, когато обвиняемият е дръпнал спусъка?

— Не си спомням добре.

— Има ли вероятност някога да си спомните, детектив Райли?

— Не — нито сега, нито когато и да било. Спомняше си само откъслечни моменти и звуци от живота на един мъж. Картини, които можеха да останат завинаги в мрак.

Конър им разказа за погледа на Боби. После за кръвта, която течеше от устата му. Каза им, че преди да умре, Боби бе стиснал ръката му и бе прошепнал името на жена си. Това беше. После пристигна линейката и някакъв човек с рижа коса и пъпчиво лице е написал: „Време на настъпване на смъртта — 16.38“.

После бе помолил Конър да се разпише. Това беше всичко. Сложиха белезници на този нещастник Уокър и го отведоха.

— Съжалявам много — не спираше да се извинява той. — Това не беше планирано.

Сложиха Боби на носилка, покриха го е груб бял плат и също го отнесоха.

Когато Конър свърши, Соня го изгледа продължително.

— Нямам повече въпроси, детектив Райли. Свободен сте.

Към три часа Маги пътуваше към енорията, за да поработи поне няколко часа. Беше сигурна, че се е провалила на теста. Не можеше да се съсредоточи върху напечатаните един след друг въпроси. Щом влезе в колата, пусна радиото, но не съобщиха нищо за делото, разбра само прогнозата за времето. Очакваха се поройни дъждове, затова предупреждаваха за обичайните за крайбрежните зони наводнения.

Отец Рурк я посрещна.

— Майка ти се обади — каза той, докато Маги закачваше якето си и пъхна чантата си под бюрото. — Не е спешно, Маги, не гледай така, сякаш светът е свършил. Обади й се, когато можеш.

Тя вече набираше номера.

— Вратата на гаража заяжда — подхвана я Рита. — На кого да се обадя?

— Не знам. Ще видя какво мога да направя, когато се прибера. Внимавай Тигър да не се измъкне.

— Той вече се измъкна. Излегнал се е на верандата на Джоан!

Маги се засмя.

— Всичко друго наред ли е?

— Чарли е горе и се преоблича. Ник още не се е прибрала.

Маги погледна часовника си.

— Не се тревожи. Сигурно е у Миси.

— Видях приятеля ти по телевизията.

Майка й изрече с по-особен тон думата „приятел“, но Маги не й обърна внимание.

— Е, и? Даде ли вече показания?

— Казаха… Чакай, записах си го… Къде си сложих очилата? А, ето ги! Така. Ще ти цитирам, Маги, записах си всичко дословно, за да те информирам. Казаха: „Детектив Конър Райди е неспособен да разпознае обвиняемия.“

Маги замълча. Беше й казал, че не си спомня. Тя му бе отвърнала, че вероятно това е начин да се защити от мъчителното осъзнаване, че се е провалил и не е спасил живота на най-добрия си приятел.

— Маги? Там ли си? От колата ли ми се обаждаш?

— Не, мамо, обаждам се от работата. Извинявай, но се разсеях. Случайно да споменаха още нещо във връзка с процеса?

— Не, но показаха как твоят красавец излиза от заседателната зала. Изглеждаше доста нещастен.

— Не би могло да е иначе, майко. Боби е бил негов партньор и най-добър приятел. Сигурно не му е лесно.

— Просто не мога да разбера защо не е видял сметката на онази отрепка Уокър! Та Райли е едър мъж. Би могъл да…

— Мъжът е носел пистолет. Нима ти би се хвърлила срещу зареден пистолет?

— Бих направила всичко за човека, когото обичам. Ако някоя от вас беше в опасност, бих дала живота си, за да я спася. Един пистолет не би могъл да ме спре.

— Защо си толкова сигурна? — попита я Маги. — Не можеш да знаеш как ще реагираш в подобна ситуация.

— Напротив, скъпа. Не се мисли в подобни ситуации, Маги. Няма какво да се мисли. Човек или е готов да се жертва, или не. Това е!

— Ако искаш да кажеш нещо за Конър, по-добре го кажи!

— Какво бих могла да кажа за Конър. Та аз едва го познавам.

— Мислиш си, че той се е провалил, нали? Мислиш си, че е виновен за смъртта на партньора си.

— Не съм казвала подобно нещо.

— Не е и нужно! Винаги си успявала да наложиш мнението си, без дори да казваш и една дума.

— Защо се нахвърляш така върху мен?

— Омръзнахте ми всички с глупавите си намеци!

— Не ти правя никакви намеци!

— О, напротив! Всички вие непрекъснато ме тормозите. И то заради какво — естествено, че заради Конър. Не пропускате нито един случай! Писнахте ми!

— Съжалявам, че мислиш така.

— Аз също! Не стига, че съм объркана, ами и вие с нищо не ми помагате.

Маги се разплака и прекъсна връзката. Обърна се и видя отец Кевин, младият помощник на отец Рурк. Наблюдаваше я от вратата.

— Нямах намерение да подслушвам — изрече той смутено.

Тя бързо избърса сълзите си. Беше ядосана.

— Извинявай — каза. — Майка ми… — сви рамене и се опита да се засмее, но не успя. — Това е стара история.

— От най-старите. Ставаше дума за мъжа, с когото се срещаш, нали?

— Или аз говоря прекалено високо, или ти си най-добрият подслушвач, когото познавам!

Той се усмихна.

— Може би от двете по-малко.

— Може би.

— Майка ти не го харесва, нали?

— Цялото ми семейство е против него. А неговото — против мен.

Отец Кевин седна на ръба на бюрото.

— А ти как се чувстваш?

— Как, по дяволите, да се чувствам! Извини ме, отче. Днес беше ужасен ден.

— Няма проблем, Маги. Все още искам да знам какво чувстваш към мъжа, с когото се срещаш.

Тя си спомни часовете, прекарани в обятията на Конър, незабравимите и сладки мигове в рая и лицето й поруменя.

— Той ме кара да се чувствам щастлива — отвърна. — Но… — разтърси глава. — Едно време беше лесно. Знаех точно какво искам и полагах всички усилия, за да го постигна.

— Била си по-млада, Маги — гласът на Отец Кевин й действаше успокояващо. — Тогава не си имала две деца, за които да се грижиш.

— Никол е толкова нещастна! Мислех си, че причината е възрастта й, но според Клеър й липсва баща й.

— Защо не поживее известно време с Чарлс?

— Добре й е тук — Маги се изнерви. Отец Кевин започна да й досажда. Защо не отиде да се прави на психоаналитик някъде другаде! — През лятото ще прекара две седмици с него. Чарлс непрекъснато се мести, отче. Сега живее в Лондон и често пътува по работа — тя го стрелна с поглед. — Споменах ли, че наскоро се ожени?

Свещеникът замълча за малко:

— Знаеш какво мисли католическата църква за разводите, Маги. Животът продължава. Все пак не сме създадени, за да сме нещастни и самотни.

— Не разбираш, отче. За него е по-лесно. Не му се налага да се оправдава за всяко свое действие пред децата.

— А на теб?

— Понякога се чувствам длъжна да им кажа нещо — ако не на тях, то на майка си или на сестрите си, а сега дори и на свещеника!

— Чарли и Никол не харесват ли твоя приятел?

— О, Чарли е луд по него — само представата как двамата играят баскетбол или ловят риба край канала я накара да се почувства щастлива. — Никол създава проблеми.

— Тя е на петнайсет, нали? Може да е от възрастта.

Маги се засмя.

— Отче, дори не можеш да си представиш как се чувствам — споровете за цвета на косата й, ужасният грим, обиците, домашните, музиката, шокът, когато откри наскоро снимките й, за чието съществуване имаше вина и Клеър. — Какво ли не опитах, но нищо не помага. Тя е нещастна, а аз не мога да й помогна.

— Може би първо трябва да помогнеш на себе си.

— Нищо не е толкова лесно, когато става дума за деца. Ти не разбираш.

— Сигурно си права. Но аз мисля, че най-добрият подарък, който може да получи едно дете, е майка му да е щастлива и домът му да е уютен. Нищо друго не е от значение.

— Никога не си бил женен. Нямаш деца. Не знаеш какво е да представиш някого на семейството, някого, към когото имаш силни чувства, а те да го посрещнат враждебно.

— Отношението на семейството ти повлия ли на връзката ти?

— Разбира се, че не.

— Тогава защо им обръщаш внимание?

— Защото имат право на мнение! — пое си дълбоко дъх, за да овладее вълнението, бушуващо в гърдите й. — Какво семейство мога да създам с него, ако те не го харесват!

— Ти избираш бъдещето си. Знаеш, че е така. Не си осемнайсетгодишна. Ти сама градиш бъдещето си. Семействата ви ще ви последват, независимо дали одобряват решенията ви или не.

Маги го погледна:

— Затова трябва да позволят на свещениците да се женят. Ако имаше малко повече опит, нямаше да говориш така.

— Родителите ми се разведоха, когато бях на единайсет. Майка ми се омъжи повторно, когато станах на тринайсет — очите на свещеника се насълзиха.

— Ясно. Значи си се разбирал с втория си баща. Ходили сте заедно за риба и сте се наслаждавали на залеза. Искрено се радвам за теб.

Той скръсти ръце и продължи:

— Три пъти бягах от къщи. Спуках гумите на камарото му. Роднините ми искаха да ме пратят във военно училище.

— И така се оказа в семинарията — не можеше да сдържи смеха си. Само като си представеше какви ги е вършил сериозният отец Кевин.

— Донякъде. Том е добър човек и когато най-накрая се уморих да го мразя, успях да разбера това. Той единствено ме подкрепи, когато реших да следвам.

— Прекрасна история, но не мога да разбера какво общо има с моята — отвърна Маги.

— Майка ми го обичаше. Тя знаеше, че е добър човек и че ще бъде добър баща. Омъжи се за него въпреки несъгласието на роднините. И сега съм щастлив, че го направи.

— Откъде е била толкова сигурна, че това е правилното решение? — прошепна Маги.

— Довери се на сърцето си. Понякога то е най-добрият съветник.

— Ето! Точно за това става дума. Тя е знаела какво иска.

— А ти се съмняваш?

— Да, съмнявам се — най-накрая осъзна тя.

Каза го! Толкова й беше трудно да си признае. Истината бе някъде дълбоко в нея, напираше да излезе, ала Маги я потискаше. Просто не искаше да я осъзнае. Когато Конър спомена бъдещето им, Маги направи огромна стъпка назад, и то без да си обясни причината. Може би не искаше да се обвързва? Може би не беше сигурна, че това е мъжът, с когото да сподели живота си? Откриваше повече смисъл във въпросите, а не в отговорите.

Каза му, че й харесва да живеят така, да останат любовници завинаги, да живеят в измислен свят, никога да не се сблъскват с действителността и никога да не бъдат обезпокоявани от когото и да било. Но всъщност излъга и него, и себе си. Имаше същите мечти както когато беше момиченце и се грижеше за сестрите си. Искаше да има свой дом, семейство и добър съпруг, който да я подкрепя във всичко. Мъж, който да я обича въпреки всичките й недостатъци.

Копнееше за момента, в който щеше да е абсолютно сигурна, че го е намерила. Без съмнения, без подозрения, без заблуди.

Но шансът за това бе един милион на едно. Все едно да спечелиш от лотария.

Към следващата част или към съдържанието

Барбара Бретън Този път завинаги (19)

Метаданни

Данни

Този път завинаги

Информация

История

Сваляне / Връзки

Деветнадесета глава

Барбара Бретън
Този път завинаги (19)