Барбара Бретън
Този път завинаги (15)

Петнадесета глава

— Без майтап! — провикна се в ухото на Никол Миси. — Манекенка?

Никол не можеше да обвинява най-добрата си приятелка, че не може да повярва. Дори на нея й беше трудно да си го представи.

— Наистина — протегна дългите си крака. Синият лак вече й беше омръзнал. Трябваше да го смени. — Леля Клеър каза, че фотографът й мисли, че ще успея.

— Ще можеш ли да си запазиш цвета на косата?

— Не. Трябва да го жертвам, както и четири килограма от теглото си.

— Четири килограма? Че ти и без това не си дебела! Какво, да не искат да станеш скелет?

Никол търпеливо й обясни, че обективът прави човека по-дебел и затова трябва да отслабне, за да изглежда добре и да представи отлично дрехите.

— Видя ли си снимките?

— Да. Трябва да ти ги покажа! Изглеждам поне на двайсет и пет. — Направо не можеше да се познае!

— Наистина!

— Утре ще ги видиш — обеща й тя.

— И кога ще те снимат пак?

— Не знам. Зависи.

— Аха! Значи още не си казала на майка си?

— Не мога. В момента не е тук. Излезе с онзи мъж, за когото ти разправях.

— Онзи дето все звъни?

— Да — Никол й разказа за това как се беше държал с Чарли, сякаш му е син.

— А Чарли? Сигурно е бил отвратен.

— Ами! Това нищожество няма търпение отново да се срещне с оня тип, за да играят баскетбол.

— Готин ли е?

— Глупости! Старец!

— А майка ти? Харесва ли го?

— Остави го да я целуне пред всички. Не мога да повярвам, че му позволи да го направи.

— Мислиш ли, че са влюбени — рече Миси замечтано.

— Едва ли. Звучи ужасно.

— Баща ти е влюбен. Защо не и майка ти?

— Защото не е такава, затова! — освен това тя не беше убедена, че баща й е влюбен в Сали. — Много е заета, за да се занимава с глупости.

— А ако вече не е? — Миси продължи да дърдори глупости. Никол едва се сдържаше да не затвори.

Искаше да си запуши ушите. Приятелката й не знаеше какво приказва. Нейните родители не бяха разведени и никога не бяха напускали Джърси.

Понякога Никол си мислеше, че сърцето й ще се пръсне от мъка. Всички се заблуждаваха, че не страда заради връзката на баща си със Сали, но всъщност толкова много я болеше, че не можеше дори да се разплаче. Все си мислеше, че разводът на родителите й е просто някаква глупава грешка и че те отново ще се съберат.

Защото беше хубаво, въпреки че само тя си спомняше. Дори Чарли вече нямаше нищо против това, което се случваше. Иначе защо щеше да се прави на толкова щастлив с този кретен, приятеля на майка й? Би трябвало да не му харесва, че някакъв си непознат я целува. Когато видя това, й се прииска да го ритне. Кой му даваше правото да го прави? Майка й трябваше да го отблъсне. А може би не искаше? Тази мисъл я караше да се чувства отвратително.

Спомни си деня, в който родителите им им съобщиха за развода. Извикаха ги във всекидневната и ги накараха да седнат. Чарли беше на седем — прекалено малък, за да се досети. Но не и Никол! Тя беше усетила тъгата в гласа на майка си, беше видяла изражението на баща си. Когато им казаха, Чарли се разплака. Никол не пророни сълза. Изслуша ги спокойно и щом приключиха, попита:

— Мога ли вече да се кача в стаята си?

Те се спогледаха и майка й кимна в знак на съгласие. Тя се излегна и дълго време се взира в тавана, без да мисли за нищо.

— Много се гордеем с Никол — казаха те на семейния терапевт, който ги прие като част от процедурата по развода. — Реагира като зрял човек — тревожеха се за Чарли, който плачеше непрекъснато, но той забрави всичко за месец, а дъщеря им все още се надяваше на чудо, въпреки че бяха минали вече две години.

 

 

Маги и Конър седяха пред камината и вечеряха. Хранеха се взаимно с марули, подправени със зехтин и лимон, сухар и пиеха вино от устните си. Не спираше да я целува. За десерт имаше капучино и бишкоти с шоколад. Докато лежаха на пода, Конър облиза шоколада от устните й и продължи да я мъчи с изкусните си милувки. Тя възкликна:

— Не съм сигурна, че на моята възраст е здравословно да се любя на пода. Боже, колко хубаво и мъчително беше!

Той я прегърна така страстно чувствено, че бе почти като да правят любов.

— Аз не се оплаквам от болките си в коленете, нали?

— Болят ли те?

— Много! Едно време твърде много играех футбол.

— Да не казваш на никого, но и моите не са много добре — тя му разказа за кънките на лед в Швейцария и за това как върху нея бе връхлетяла дебелата като свиня жена на полковника. — Приземих се на колене. Опитах се да поддържам версията, че съм се навели, за да отправя една бърза молитва, но никой не ми повярва — беше прекарала нощта в болницата. Операцията не й се размина.

Конър целуна и двете й колена и удоволствието премина през цялото й тяло. О, Боже! Бе открила за себе си, че има още една ерогенна зона.

— Трябва да се прибирам — каза Маги, притиснала устни до рамото му със затворени очи.

— Остани!

— Не мога.

— Майка ти ще гледа децата.

— Не мисля, че е правилно.

— Не искам да си тръгваш.

— Аз също, но трябва.

Настъпи тишина. Не спираха да се докосват и да се целуват.

— Вече двайсет години съм сам. Мислех си, че така съм щастлив — призна й той.

— А аз две. С децата живеех добре. Не съм предполагала, че ми липсва нещо, докато не те намерих.

— Би могла да срещнеш някой симпатяга със солидна банкова сметка и мерцедес.

— Не искам. И ти би могъл да си намериш някоя като сестра ми Клеър, млада, красива, без деца.

— Не искам. Предпочитам теб и твоите деца.

Тя не можа да я държи усмивката си.

— Та ти почти не знаеш какви са! Чарли е добро дете, но Никол ми създава неприятности.

— Ще се оправи.

— Децата променят всичко — опита се да мисли трезво, докато той описваше кръгове около гърдите й. — Винаги се съобразявам с тях. Без изключение.

— Така и трябва да бъде. Разбирам те.

— Между нас нещата се развиха толкова бързо! Сигурно трябва да позабавим темпото поне малко?

— Щом трябва.

— Какво ще кажеш утре да ни дойдеш на гости?

— Мисля, че идеята е страхотна.

 

 

— Ти си откачил — рече Мат две седмици по-късно. — Направо си луд! — думите му не оказаха никакво въздействие.

— Брат ти е прав — намеси се Франк, главата на семейство Райли. — Защо да си губиш времето с някаква разведена жена с деца? Повярвай ми, не ти трябват чужди проблеми. Светът е пълен с жени, само това ще ти кажа.

Конър отпи от бирата си. Защо, по дяволите, цялото му семейство беше настроено срещу Маги? Първо майка му. Погледна го с присвити устни, нещо, което той ненавиждаше, промърмори нещо подобно на „Това е чудесно, синко!“. После двете му сестри, които се спогледаха над спящите си бебета и му казаха, че са се надявали Конър да ги зарадва с племенник или племенничка, преди децата им да са влезли в колеж. А сега дори брат му и баща му не го оставяха на мира. Тази жена го караше да се чувства добре. За пръв път след смъртта на Боби се чувстваше щастлив.

— Разбираш за какво говоря — продължи брат му и си поръча още една бира „Гинес“. — Напоследък много ти се насъбра. Уморен си. Не можеш да направиш правилна преценка.

— А ти можеш, така ли?

— Може би. Знам, че последната година беше тежка за теб, но не бива да се обвиняваш за смъртта на Боби. Не те свърташе на едно място, а сега се появяваш и казваш, че си срещнал самотна майка с две деца и си готов да се ожениш за нея. Просто се опитваш да изкупиш вината си. Това е! В нейното семейство виждаш всъщност семейството на Боби.

Конър го гледаше като втрещен.

— Наистина ли си вярваш или просто си говориш ей така?

— Ей — обиди се Мат. — Няма да ти навреди да отидеш на психоаналитик! Само един-два сеанса, за да опознаеш себе си.

Беше го правил след смъртта на Боби. Психоаналитикът му беше казал: „Не мога да ви помогна, ако не ми съдействате.“ След тези думи Конър стана и си излезе. Не го биваше много по приказките. Обичаше сам да се справя с болката. После се появи Маги и всичко се промени. Все още не знаеше отговорите на всички въпроси и може би никога нямаше да ги научи, но му беше достатъчно, че отново беше намерил смисъла на живота. Преди година нямаше да повярва, че това е възможно.

— Не се сърди. Просто ти мисля доброто. Да се грижиш за нечии деца не е лесна работа. Защо ти е?

Конър отпи от бирата си.

— Да, бе! Ти всичко знаеш. Затова ли разкара Лиза?

Мат го погледна вбесен.

— Казах ти, че между нас няма нищо.

— Тези ги разправяй на някой друг. Нали ви видях. Тя беше най-хубавото нещо, което ти се е случвало някога, но ти си прекалено тъп, за да го осъзнаеш.

Брат му винаги бързаше. Искаше да получи всичко, и то веднага — пари, престиж, власт. Лиза все още учеше и й предстоеше още много, преди да поеме своя път в адвокатската професия, а Мат не знаеше да чака. За него тя беше само една сервитьорка с големи мечти.

— Защо си усложняваш живота? Искам да ми отговориш само на този въпрос.

— Брат ти е прав — отново го подкрепи баща му.

— Бракът не е само удоволствия. Защо да поемаш такава отговорност?

Конър си помисли за съпруга на бившата му жена. Добре, че и той не мислеше като тях. Беше отгледал Шон като свой син. Възхищаваше се на смелостта му. На Конър тепърва му предстоеше да опознае децата на Маги, а с дъщеря й нямаше да му е лесно, но той нямаше намерение да казва това на баща си и брат си. Щеше да положи усилия, и то с огромно желание.

— И двамата говорите така, сякаш сме в каменната ера. Пък и кой ви е говорил за брак? Само споменах, че се виждам с една жена на име Маги, която има две деца, и направо ще вдигнете къщата във въздуха!

— Напоследък да си се поглеждал в огледалото? — попита го баща му. — Само слепец не би забелязал, че си влюбен. Липсва ти само венчалната халка!

— Виж какво, решил съм да я доведа на кръщаването и ако не ме оставите на мира…

Баща му вдигна ръце.

— От мен няма да чуеш нито стон.

— Прави каквото искаш — отсече Мат и се приготви за още една игра билярд. — Какво ме интересува! Проваляй си живота!

 

 

— Отново ли ще идва? — попита Никол, докато закусваха късно в неделя сутринта.

Маги се опита да не се ядосва. Изглежда, винаги, когато ставаше въпрос за Конър, дъщеря й искаше да я вбеси.

— Да, отново. Отиваме на кръщенето на племенника му. Помниш ли? Поканихте да дойдеш?

— Много важно — рече дъщеря и.

— Все пак ще се радвам.

— Не мисля.

— Чарли ще е с нас.

— Че има ли друг избор!

„Не се нервирай, Маги! Така нищо няма да постигнеш. Ако се предадеш сега, какво ще правиш после?“ — помисли си тя.

— Напоследък не споделяш, Ник. Липсваш ми — времето й беше заето с Конър и университета. Чувстваше се виновна. Трябваше да обръща повече внимание на дъщеря си, да се интересува какво прави тя, да й помага. Като си помислеше, че преди не я изпускаше от очи нито за миг. Още щом се роди, Маги се превърна в неин ангел хранител и не даваше и косъм да падне от главата й. — Бих искала да прекарваме малко повече време заедно.

Гневът на Никол премина. Може би все още имаше надежда за Маги. Може би малкото й момиченце още съществуваше. Тази мисъл й вдъхна сили.

— Ти дори не ме забелязваш!

— Забелязах, че косата ти вече има нормален цвят.

— Вече ми беше омръзнала — сви рамене Никол.

Маги се пресегна и я погали.

— Радвам се отново да видя естествения й цвят. Чудесна е.

Очите на дъщеря й заблестяха от вълнение:

— Мисля си дали да не я боядисам зелена?

— Никел! — рече майка й и я погледна с укор. Отдавна не бе използвала галеното й име. — С какво съм заслужила това?

Момичето изведнъж избухна в сълзи.

— Татко се обади тази сутрин. Оженил се! Снощи! Дори не благоволи да ме предупреди!

Маги едва успя да се сдържи да не се разплаче. Този път й беше тъжно за дъщеря й, а не заради Чарлс и Сали. Толкова много болка! Как й се искаше да знае какво да направи, за да изчезне тази тъга!

— О, скъпа, съжалявам. Все пак знаеше, че баща ти ще се жени. Не е кой знае каква изненада.

— Напротив! Не вярвах, че ще стане така. Не предполагал, че ще се ожени. Трябваше да… — тя продължи да плаче.

— Мислеше си, че с баща ти пак ще се съберем така ли?

Никол не отговори.

— Мила, дори и баща ти да не беше се оженил за Сали, ние едва ли щяхме да се съберем отново. Нали ти обясних. С баща ти се уважаваме, но любовта изчезна през годините. Вече не се обичаме както преди.

— Може би, ако не беше срещнала онзи мъж…

— Не. Дори и тогава.

— Не разбирам — Никол избърса сълзите си. — Мислех си, че когато човек е влюбен, това трае вечно. Как може така изведнъж да престанеш да обичаш някого?

„Господи, моля те, помогни ми да й обясня нещо, което и аз не разбирам!“ — помисли си Маги.

— С баща ти много се обичахме. Сега също, но по различен начин.

— Защо? Не мога да разбера защо нещата се променят. Това означава ли, че един ден няма да ме обичаш?

— Винаги ще те обичам, мила моя. Ти си моето малко сладко момиченце.

— И защо да ти вярвам? И на татко каза, че ще то обичаш, а не стана така. Защо с мен да е по-различно? — извика Никол и изхвърча от стаята.

Маги се чувстваше ужасно. Колко пъти бяха разигравали тази сцена? Разгневена тийнейджърка. Стъписана майка. Вратата се блъска: Преди винаги оставяше дъщеря й да си поплаче, но този път скочи от стола й я последва.

— Скъпа, трябва да поговорим — каза тя пред заключената врата. — Никол, моля те, не ме отбягвай.

Как бяха стигнали дотук? Беше носила това дете в утробата си девет месеца, беше сменяла пеленките й, беше я успокоявала, а сега стоеше пред затворената врата и се молеше да стане някакво чудо. Тя чу скърцането на леглото, после тихите стъпки и звука от ключа. Не можеше да повярва.

Натисна бравата, вратата се отвори и Маги видя дъщеря си. Бе притиснала лице в пухкавите бели и розови възглавнички. Слънцето блестеше в косата й, като й придаваше златист оттенък. Объркването, гневът — всичко изчезна и се появи любовта.

— О, скъпа… — тя седна на ръба на леглото и постави ръка на крехкото й рамо. Изведнъж беше разбрала причината за сълзите й. — Знам колко много ти липсва.

— Мразя го. Как може да се ожени за някоя, която не познавам!

— Не е искал да те нарани — какво трябваше да каже, за да успокои дъщеря си? — Със Сали се познават отдавна. Просто са решили да се оженят. — „Ето! Каза го.“ Все пак светът не беше свършил! Нещата щяха се оправят. — Знаеш колко далеч е татко, Ник. Сигурно се е чувствал самотен — как да обясни на едно петнайсетгодишно момиче, че времето е безмилостно и че понякога няма друг начин, освен да рискуваш?

Никол я погледна.

— Можех да отида да живея при него. Чарли щеше да остане при теб.

— Идеята ти не е добра — внимателно изрече Маги. — С баща ти решихме, че е по-добре да останете при мен — бяха прекарали цялото си детство в движение. Време беше да се задържат на едно място.

— Така мислите вие, а на някого пука ли му какво мисля аз?

Маги се канеше да възрази, когато видя блестящата гланцова хартия под леглото й. Тя се наведе и извади около десетина снимки. Бяха черно-бели и всичките бяха на дъщеря й. Изглеждаше поне с пет години по-възрастна.

Никол се изправи и я погледна предизвикателно.

— Мои са — тя се опита да ги измъкне от ръцете на майка си. — Няма да ти ги дам!

— Откъде се появиха? — момичето замълча и се начупи. — Никол! Питахте нещо! Кой ги е правил? — снимките бяха предизвикателни, лишени от всякаква наивност, секси.

— Един човек.

— Как се казва? Откъде го познаваш?

— Не си спомням.

— Не си спомняш как се казва? Как така не си…

— Приятел е на леля Клеър.

— На Клеър? Тя има ли нещо общо с това?

— Тебе така или иначе не те интересува нищо друго, освен новия ти приятел. Нямаш време за нас.

Маги се почувства виновна.

— Не е честно, Никол. Знаеш, че не е така. Обличай се! Идваш с нас.

— Няма да дойда.

— Без повече коментари. Ще отидем.

— Защо си го изкарваш на мен? Какво съм виновна, че спиш с някакъв кретен? — Маги никога не беше удряла дъщеря си, но този път едва се сдържа. Отдръпна се, преди да го е сторила. — Обличай се! Ще говоря с Клеър, когато се приберем.

— Искам си ги обратно! Мои са си!

— Няма да стане. А сега се обличай. Конър ще дойде след час и нямам намерение да го карам да чака.