Барбара Бретън
Този път завинаги (13)

Тринадесета глава

За съжаление се случи нещо непредвидено, Конър трябваше да пристигне след петнайсет минути и така щеше да се срещне с цялото семейство. Рита беше решила, че точно тази вечер ще събере всички у тях, за да им разкаже за пътуването си, да покаже снимките и да раздаде подаръците, които беше купила. Естествено бе, че най-приятното и удобно място за момичетата Халоран бе къщата на Маги, само че беше забравила да го съобщи и й бе позвънила едва преди час.

— Знам какво си намислила. Искаш да го видиш — заяви Маги.

— Много си подозрителна, мила — съвсем невинно отвърна майка й.

— Трябваше да се сетя, че си намислила нещо още когато отказа да се прибереш във върховния си апартамент, в който няма деца и домашни любимци и пушенето е разрешено.

— Обичам да съм покрай вас, скъпа.

— Така ли? Направо ти повярвах! — продължаваше Маги, докато търсеше любимата си спирала.

Когато каза на сестрите си, че няма да е вкъщи, за да присъства на срещата, те се престориха на учудени.

— Нямах представа — сериозно заяви Клеър.

— Нито пък аз — Ели се обърна към Рита: — Трябваше да ни кажеш, мамо!

— О, моля ви! — рече Маги. — Не на мен тези! Ясно ми е какво става — сестрите й се спогледаха, а Рита започна разсеяно да си оправя хавайската риза. — И ако си мислите, че ще ви позволя да го тормозите, сбъркали сте.

Точно в този момент Никол се втурна в стаята с розова хавлия, яркооранжеви чорапи и тъмносиня кърпа, увита около мократа й лилава коса. Какъв кич! И все пак беше великолепна!

— Кого ще тормозим? — включи се тя.

— Приятелят на майка ти — поясни Клеър.

Никол направи гримаса и седна на един от кухненските столове.

— Говорих с него. Голям глупак!

— Никол! — възмути се майка й. — Не е честно!

Дъщеря й сви рамене.

— Какво?

Ели и Клеър веднага започнаха да я разпитват, но Ник не каза нищо повече. „Само така! Това е моето момиче!“ — Маги беше доволна. Тя извади ютията и започна да глади любимата си черна рокля.

— Това ли смяташ да облечеш? — попита Никол.

— Да. Защо? Не ти ли харесва?

Никол отново сви рамене, но този път Маги не беше толкова въодушевена от държанието й.

— Роклята е прекрасна, скъпа — отбеляза Рита с тон, който подразни дъщеря й. — Сигурна съм, че все още е на мода.

— Не знам за какво говорите. Тази дреха е универсална — заяви Маги.

Сестрите й си размениха многозначителни погледи.

— Тази дължина вече е демоде — рече Клеър спокойно.

— Напомня ми за времето, когато сестра Имакулата обличаше някоя рокля, за да отиде на опера.

— Момичета! — Рита едва се сдържаше да не се разсмее. — Оставете сестра си на мира!

— Я, стига, мамо! — Маги наля вода в ютията и нагласи термостата. — Няма нужда да ме защитаваш.

Рита се нацупи и тя за малко да се почувства виновна, но те не й оставиха време дори за това. Три поколения жени от семейство Халоран я наблюдаваха как си глади роклята така, сякаш им беше съобщила, че ще избяга с Шон Конъри, Мел Гибсън и Харисън Форд едновременно и ще живее щастливо с греховете си. И вероятно, ако го беше направила, щяха да са по-малко учудени.

— Ти ходи, ние тук ще си прекараме добре — Клеър намигна на племенницата си. — Ще си поръчаме китайска храна и ще си клюкарстваме за теб. Ще бъде страхотно.

Никол беше бясна. Преструваше се, че не ги слуша, и се взираше в портативния телевизор, инсталиран на един от кухненските шкафове.

„Днес бяха избрани съдебни заседатели за процеса по убийството на детектив Боби Дикарло, който се очаква да започне идната седмица в Самървил…“

— Би ли изключила този телевизор, Ник? — обади се Ели. — Последното нещо, което ми се слуша след уморителен ден в съда, са новините. Днес вече се наслушах на глупостите на един от защитата.

Никол изпълни желанието на леля си. Маги се обърна, за да зърне навреме снимката на красив, тъмнокос млад баща е двете си дъщерички. Какъв ужас! Тя се опита да не мисли за това. Животът и в този момент бе толкова безметежен, че не искаше да се натъжава.

— Къде каза, че отиваш? — попита невинно майка й. „Бива си те, мамо, но на мен тия не ми минават!“ — помисли си тя и отвърна:

— На вечеря.

— Къде?

— Не зная точно — което не беше лъжа, защото не знаеше точния му адрес.

— А ако изникне нещо непредвидено?

— Ще си взема мобилния телефон.

— Сестра ви е станала страшно потайна — рече майка й, като отпиваше от домашния си коктейл.

— Такава е, откакто се върна от Атлантик Сити — отбеляза сестра й Клеър, смучейки парченце лимон. — Разбрахме, че е срещнала някого, но тя се опита да ни заблуди.

— През цялото време говори с него по телефона заяви Никол, без да поглежда към майка си. — Затова прокара още един.

Очите на трите жени се приковаха в Маги.

— Какво? — попита тя, чувствайки се като Лихтенщайн, който се опитва да защити границите си от НАТО — Нямам ли право да се забавлявам? Мислехте ме за такава загубенячка, че никой не би ме поканил на вечеря?

— Не си загубенячка, Маги, а пестелива — рече Клеър, — и бих искала да видя мъжа, който те е побъркал дотолкова, че да си купиш нов телефон.

Рита и Ели избухнаха в смях. Никол не реагира, но беше ясно, че е съгласна е думите на леля си.

Маги погледна часовника. Не виждаше нищо смешно в тъпите им шеги.

— За Бога! — извика тя. — Няма да успея!

Дано само Конър да не подранеше.

 

 

Конър пристигна по-рано.

Паркира до бордюра. На пощенската кутия все още се различаваше името на предишния собственик, а отгоре с малки светлоотразителни буквички беше написано името „О’Брайън“.

Изгаси мотора и изскочи от джипа. Какъв голям двор! Тревата беше окосена, но храстите още не бяха подрязани. Покрай пътеката бяха насадени жълти и оранжеви цветя. Под единия прозорец имаше захвърлен скейтборд, малко по-нататък забеляза баскетболна топка и кош. На верандата беше седнало момченце, а до него лежаха две спящи кучета от незнайна порода. То погледна към мъжа. Имаше очите и косата на майка си. Кучетата се събудиха.

— Всичко е наред, малките — успокои ги момченцето и ги почеса зад ушите. После погледна към Конър. — Ти си оня, дето излиза с майка ми, нали? — значи притежаваше още една от чертите на майка си — прямотата.

— Казвам се Конър Райли — представи се той и се зачуди дали да не подаде ръка, но се въздържа. Замисли се, че ако беше на неговата възраст, това нямаше да му се понрави. — Ти сигурно си Чарли? — момчето само кимна. Не се предаваше лесно! — А защо си седнал отвън с Тигър и Дейта?

Чарли посочи отегчено към вратата:

— Всички са вътре. Помагат на майка ми да се приготви.

Едва ли това беше най-приятната новина.

— Кои всички?

— Всички. Баба Рита, леля Клеър, леля Ели, мама и тъпата ми сестра.

— Значи си успял да се измъкнеш? — „Не те обвинявам, приятел. Наистина звучи малко страшничко“ — помисли си Конър.

— Ъхъ.

Чарли зарови лице в козината на едното от кучетата и това напомни на Конър за Шон, когато беше още малко момче. Беше пропуснал толкова много от детството на сина си! Когато го изпрати през септември, беше още момче, а когато го посрещна след няколко месеца, се сблъска с непознат мъж. Чарли му напомняше всичко онова, което бе пропуснал, и изпита състрадание към баща му, който сега бе далече оттук.

Отвътре се чу смях. Подобен на онзи, когато жените се надсмиват над някой нещастник. Подозираше, че той е въпросният нещастник.

Конър клекна и започна да чеше по-голямото куче зад дясното ухо.

— Бива ли те под коша? — попита той.

— Бива ме — отвърна детето и се надигна.

— Мен също. Какво ще кажеш за една игра?

— Може.

Конър се ухили. Едва ли някой може да иска повече от едно деветгодишно момче — допреди малко изглеждаше отегчено, а сега лицето му сияеше от щастие.

— Да ти дам преднина?

— Как пък не!

— Добре. Смятай се, че съм те бил.

Никол чу смеха на брат си и тежките стъпки под баскетболния кош.

— Каква е тази врява? — позаинтересува се леля й Клеър.

— Онзи кретен играе баскетбол — уведоми я племенницата й.

— С кого? — попита леля й Ели.

— Не знам — тя сви рамене. — Сигурно с някого от тъпите си приятели.

— Я, чуйте — намеси се баба й. — Аз не мисля така. Всички се втурнаха към вратата. Баба й я избута, за да може да види първа какво става. Лелите й не останаха по-назад. Следващия път, когато й кажеха да се държи като възрастен човек, щеше да им припомни този случай.

— Висок е — отбеляза баба й. — Бих казала, че е около един и осемдесет и пет.

Леля й Клеър се надвеси над рамото на баба й.

— Според мен е около един и деветдесет.

— Има страхотна коса — намеси се леля й Ели.

— Коса ли? — удари я Клеър през ръката. — Я му виж дупето! Направо води класациите!

Никол не можеше да разбере какви ги говорят. Пред нея стоеше възрастен мъж, който не беше дори наполовина красив колкото баща й.

 

 

Конър тъкмо се канеше да забие, когато ги видя. Три много красиви жени, високи почти колкото него. Две от тях бяха към трийсетте, най-красивата вероятно беше майка им. Зад тях стоеше изключително чаровно момиче с яркооранжева кърпа. Гледаше го така, сякаш всеки момент щеше да го стъпче с крак. Беше сигурен, че това е дъщерята на Маги.

Ама че семейство от амазонки! Не можеше да се начуди какво прави Маги сред тях. Сигурно е осиновена. Нямаше начин!

Четирите го зяпаха така, сякаш бе реклама за новите серии на „Междузвездни войни“.

— К’во ще кажеш да ги поразкършим, а? — прошепна той на Чарли.

— Готово — малкият се ухили. — Ще им видим сметката.

— Разбира се — отвърна Конър. После им се усмихна. — Една игра?

— Шегуваш се — рече едната. Сигурно бе Ели — адвокатката. — Знаеш ли колко са ми скъпи обувките?

— Твой ред е — обади се другата и той предположи, че е Клеър. Беше поразително красива, но й липсваше женската мекота, която правеше Маги изключителна. — Искате ли преднина? — попита ги тя. Двамата с Чарли се засмяха. — Добре, но после да не ме вините за провала си.

— Бройте и мен — включи се Рита. — Преди цял век бях капитан на отбора по бейзбол.

Той се усмихна. Тя също. Имаше същата усмивка като Маги. Е, май наистина й бяха роднини!

Никол въздъхна и се прибра. Ели се облегна на верандата:

— Аз ще отразявам събитията.

Харесваше му как всички се бяха обединили, дори и само за да разберат що за човек е.

Те умееха да играят. Отне му десет секунди, за да разбере това. Не се и замисляха, преди да парират ударите му. Не му трябваше много време да го разбере. Дори на Чарли не прощаваха, а той беше само на девет. Рита беше много агресивна и сякаш се опитваше да му даде урок.

 

 

Маги беше щастлива, че косата й е къса, иначе щеше да й трябва цял век, докато я изсуши. Сега осъзна колко й е било трудно да поддържа дългата си до кръста коса. Сресваш я безкрайно, оправяш заплетеното, сушиш я цяла вечност й за какво — да я вържеш отзад. Сякаш беше толкова отдавна, когато седеше в салона на Андре, упорстваше да запази косата си и сметна новата си прическа за идиотска.

Изключи сешоара. Изглеждаше много добре. Нямаше по-щастлива от нея в целия щат, когато се усмихна на отражението си в огледалото.

Бързо сложи обиците — сребърни халки. Гримът й не беше на ниво, но нямаше време да се занимава с него. Най-важното беше да не остави чудовищата Халоран да нападнат Конър.

Обувките и портмонето й бяха в банята. Тя бързо се насочи натам. Обу се и се намръщи. Стягаха й. Къде й беше портмонето? Огледа се — на леглото. Грабна го и се запъти към коридора. Времето, за което се приготви този път, 64 истински рекорд. Ще им каже „довиждане“ и ще го чака на верандата. Както едно време. Смешно как някои неща не се променят, независимо от възрастта.

— Тръгвам — предупреди тя, докато минаваше през кухнята. — Не стой до късно, Никол!

Хм. Странно. Беше прекалено тихо. Тя се наведе и погледна вътре. Нищо чудно — нямаше никого. „Моля те, Господи, сега не е времето да ми въртиш номера. Прости греховете ми, Боже!“

Точно в този момент чу виковете от двора и разбра, че най-лошите й страхове са се сбъднали.

Ели се беше облегнала на перилата.

— Няма да се забави дълго — каза тя, щом я видя. — Момичетата направо ги разбиха.

— О, Боже! — изпъшка многострадално Маги. Майка й и сестра й се опитваха да унищожат единствените свестни мъже в живота й! Лицето на Чарли беше напрегнато. И Конър не изглеждаше кой знае колко добре. Маги трябваше да ги спре, преди Рита и Клеър да са ги направили на пух и прах.

Конър се готвеше да подава, когато я видя. Усмихна се и това бе най-хубавата усмивка, която бе виждала в живота си. Той заряза играта и се насочи към нея. Сякаш съществуваха само красивото му лице и мелодичният му глас, а покрайнините на Ню Джърси й се сториха като романтичните пейзажи на Париж.

Колкото повече я приближаваше, толкова по-широка ставаше усмивката му. Грееше от щастие. Маги се затича към него и той я сграбчи в обятията си.

— Липсваше ми.

— Ти също.

Конър вдигна брадичката й с пръст и я целуна пред цялото семейство и съседите. Целувката беше кратка, но толкова сладка, че тя въздъхна, замаяна от удоволствие.

— Мамо! — извика измъчено Чарли.

Беше време да тръгват.

— Не ми харесва — заяви Клеър няколко минути след това.

— И на мен — съгласи се сестра й.

— Но Маги не мисли като вас — Рита сложи ръка на главата на внука си. — И там е проблемът.