Барбара Бретън
Този път завинаги (2)

Втора глава

— Лиза каза, че не си й се обадил.

Конър допи уискито си и махна на келнера за друго.

— Не съм длъжен, Мат.

— Предположих, че…

— Грешка първа — рече той и разчупи хлебчето си. — Предположенията винаги те въвличат в неприятности.

— Не знаеш какво пропускаш. Тя е умна, красива и забавна — докосна чашата си с вино. — Можеше и да е по-зле.

— Виж какво — келнерът постави ново уиски пред него. — Щом като е толкова хубава, защо не я поканиш ти?

— Бих го направил, но трябва да мисля за репутацията си. Не бива да излизам с жена от персонала.

Конър се канеше да възрази, когато непознатата се появи на входа. Не знаеше името на тази жена. Носеше тъмни панталони, светлосиня туника и един ред перли на врата. Никакви други бижута, освен някакъв часовник с каишка от тъмна кожа. Обувките й бяха с нисък ток. Изглеждаше страхотно! Като жена, която знае какво иска и как да го постигне — помисли си той.

Оберкелнерът я придружи до масата й и той долови парфюма й — изкусителен, натрапчив и женствен. Женствен. Тя беше дребничка, но съвсем не бе момиче. Държеше се като истинска жена. Изглеждаше изискана. Само по страните и имаше следи от възглавницата. Явно току-що беше станала от леглото.

Жена като нея не би останала сама. Сигурно беше прекарала следобеда в прегръдките на някой мъж, но къде беше той сега?

Келнерът остави на масата само един стол. Значи щеше да вечеря сама? Не му изглеждаше като жена, която обикаля казината в търсене на мимолетни връзки. Но хората рядко са такива, каквито изглеждат. Сигурно спеше с някой женен мъж от Филаделфия и сексът им беше толкова хубав, че тя му прощаваше някое и друго прегрешение.

— Ако искаш, мога да разбера коя е — Мат се забавляваше и изглеждаше леко отегчен. Той си беше галеникът в семейството и все още си мислеше, че заслужава пълно внимание.

Конър го погледна и се зае със салатата си.

— Или можеш да вдигнеш задника си и сам да я попиташ — продължи брат му в същия дух.

— Предизвикваш ли ме?

Мат поклати глава.

— Надявам се никога да не остарея дотолкова, че да не мога да спечеля жената, която ми харесва.

— Какви ги дрънкаш!

— Видях ти лицето, братле. Хлътнал си. Признай си!

Конър нищо не каза. Брат му имаше навика да се рови в живота на другите. Брюнетката наистина му допадаше. Искаше да знае всичко за нея: името й, телефонния й номер, защо вечеря сама? Защо тези големи сини очи всеки момент щяха да се разплачат и защо, по дяволите, го интересуваше толкова?

 

Защо просто не поставят на масата й плакат с надпис: „Вечерям сама“.

Струваше й се, че всички я гледат, когато келнерът отнесе излишните прибори.

— Искате ли да видите менюто с вината, мадам?

Само това й липсваше! Тогава всички сигурно щяха да си изцъклят очите! Едно е да вечеряш сама, но да се наливаш сама е просто жалко.

— Не, благодаря! Една минерална вода, моля.

Келнерът кимна и се отдръпна като придворен в покоите на кралицата. Това сравнение й се стори смешно, но нямаше с кого да се посмее, затова просто взе менюто. Беше свикнала да се храни сама. Всеки четвъртък вечер грабваше по един сандвич между работата и училището и никак не се притесняваше, когато препускаше със сандвич в едната ръка и учебник в другата. Но, разбира се, закусвалнята „Кадилак Динър“ не можеше да се сравнява с този ресторант, който наподобяваше древен римски амфитеатър, с множество раболепни сервитьори, сцена и музика. Да. Музика. И то каква! Сякаш пианистът знаеше всичките й тайни и свиреше специално за нея. От малка си падаше по романтични балади.

— По дяволите! — промърмори тя и се опита да спре напиращите сълзи.

Може би, ако остави двайсет долара в чашката за бакшиши, пианистът ще престане да натиска клавишите на сърцето й. Беше толкова уязвима тази вечер и не можеше да се преструва, че се чувства страхотно да вечеря сама.

За малко щеше да проспи вечерята. Ех, де да имаше този късмет! Камериерката й беше почукала, за да я попита дали има нужда от нещо. Изкушението да си остане в стаята и да разчита на обслужване по стаите за вечеря, беше огромно, но сестрите й щяха да бъдат съкрушени да разберат, че не е приела техния подарък. Щяха да й задават много въпроси и Маги щеше да се чувства ужасно, ако не дадеше правилните отговори.

Ето защо сега се намираше сред двойки на средна възраст, самотни вдовици с посивели коси, които се чудеха къде да похарчат парите от застраховките на мъжете си, и двама мъже. Вероятно бяха братя, ако се съдеше по приликата им. Разпозна по-възрастния — той беше на паркинга, онзи, който й се усмихна, докато се регистрираше в хотела. Не можеше да се каже, че е красив. Беше с буйна коса и груби черти, но имаше някаква твърдост и мъжественост у него, които я привличаха неудържимо. По-младият беше бледо копие на другия мъж. Вероятно са братя — помисли си тя. Бяха разгневени, което много й напомни на Клеър и Ели, когато се карат.

По-възрастният повдигна глава и я погледна. После леко й се усмихна. Тъжна усмивка, направо те разтърсва — помисли си тя.

Стига толкова! Твърде много емоции за делова жена като нея. Не знаеше дори името му, професията, миналото, а вече започваше да се увлича по този мъж, а и най-тъпото бе, че никога нямаше да го опознае. Човекът просто я беше погледнал. „Престани, О’Брайън! Мисли си за нещо друго! За автомивки, супермаркета «Шопрайт», за ипотеки… Остави мъжете с тъжни очи за отраканите жени, които си падат по тях.“ Тя вече имаше едно момченце с тъжни очи и една тийнейджърка, които бяха забравили как да обичат майка си.

Може би един ден ще пробва да се усмихне на някой мъж в ресторант, за да види какво ще стане, но точно сега флиртовете съвсем не й влизаха в плановете.

— Като че ли клъвна, братле — рече Мат, докато брюнетката подаваше листа с менюто на сервитьора. — Хайде, усмихни се и дай всичко от себе си. Всичко или нищо! От години ти повтарям все едно и също.

— Първо си изтрий млякото от устата и тогава ми давай съвети — рече той и отмести чинията си. Беше загубил апетит. — Не се нуждая от помощта на хлапак, на когото доскоро съм сменял пелените!

— Запази си речите за Еди и Винс — продължи Мат, след което поръча още една бутилка вино. — На мен тия не ми минават — той си взе парче солен хляб от кошничката между тях. — Ти дори не си на земята. С един удар ще те повали, ще ти види сметката.

— Престани! Забрави бейзболните глупости и ми разкажи за Шон.

Синът му беше на деветнайсет и благодарение на стипендията си и това, че Конър ставаше рано сутрин да изпълнява задълженията си, учеше в Калифорнийския университет. Беше умно момче и всеки път, когато баща му се питаше защо е на този свят, се сещаше за него. Той беше причината.

— Хуманитарните науки не му се удават много, но знаеш, че е цар на естествените. Според един от професорите направо си губи времето с този футбол.

— Ако не беше футболът, нямаше да е там.

Никое ченге от Ню Джърси не би могло да си позволи синът му да учи в толкова скъп университет! Дори и с помощта на бившата си жена и новия й съпруг.

— Мислят, че ще влезе в медицинския факултет — рече Мат, докато мажеше хлебчето с чесън с масло.

— Защо досега не ми е казал?

Мат отхапа от хлебчето и повдигна рамене.

— Ти си неговият старец. Той иска да е самостоятелен.

— Значи медицина? — не предполагаше, че може да изпита такава болка. — Интересува ли се?

— Пихме по няколко бири в „Мексиканска среща“ в двора на университета. Трябваше да го видиш само! Сякаш беше един от студентите по медицина! Говори на техния език, направо е един от тях. Идеята да стане доктор много му допада.

— Едно е да му допада, друго е да има воля да учи.

— Така е. Но за това ще си поговорите, когато си дойде за Деня на благодарността.

И двамата бяха наясно, че Конър ще говори с него много по-рано. Шон беше добър футболист и можеше да направи кариера във висшата футболна лига, но една травма би сложила край на всичко. Счупен крак, разместено рамо или някоя от онези ужасни болки в гърба.

Виж, лекарската работа беше нещо друго. Никой няма да ти се обажда в три часа през нощта, за да ти каже, че синът ти е пострадал. Лекарите не оставят жените си вдовици на трийсет години с две малки деца. Те не убиват.

Брюнетката с големите сини очи се зае с някакво тъмно ястие с листа. Дали имаше деца? Дали ще го разбере, ако й разкаже за Шон, ще почувства ли болката от гордостта, която изпитваше, или ще го гледа с широко отворени, неразбиращи очи. Дали ще разбере, че за него най-важното нещо беше бъдещото на Шон, много повече отколкото неговото. Толкова много искаше синът му да не допуска неговите грешки! Разводът с майка му Линда беше най-непростимата. Тя мразеше професията му. Всички в семейството й, както и в неговото, бяха полицаи и тя се бе заклела да не се омъжва за полицай. Когато след дипломирането си той реши да постъпи в полицията, тя му постави ултиматум: или нея, или работата. Опита се да й обясни, но възгледите им коренно се разминаваха както, след като размисли, е било винаги. Няколко години след развода им тя се омъжи повторно и роди още три красиви и здрави деца. Съпругът й беше счетоводител.

— Виж — рече Мат, — ще ти призная нещо, но не се сърди. Поканих Лиза да се присъедини към нас за десерта. Уредих да почива по-късно.

— Забрави! Не ме интересува.

— Казах й, че и двамата ще сме тук.

— Твой проблем, братле. След вечеря отивам в казиното. Ако ти трябвам, там съм.

— Тя ще се обиди.

— Ще й обясниш.

— Ще си помисли, че не се интересуваш от нея.

— И ще е права.

— Ще реши, че съм я излъгал.

— А не си ли?

— Хайде, стига! Ще изглеждам като пълен идиот!

— За съжаление вече е късно. Тя е тук.

На вратата се показа млада блондинка и се приближи с предизвикателна походка към тях. Конър веднага разбра, че това е Лиза. Той бутна стола си назад и стана да я посрещне. Брат му също. Мат сияеше от радост така, сякаш беше глътнал стоватова крушка. Конър беше прав. Отдалече личеше, че е лапнал въдицата по неподходящо момиче.

Мат целуна Лиза по розовата й страна.

— Лиза, това е по-големият ми брат Конър.

Тя се усмихна с поразително белите си зъби и попита:

— Вие сте ченгето, нали?

Той се ухили и й стисна ръката.

— Детектив — отвърна. — Мат винаги забравя, че има разлика.

Очевидно беше, че и Лиза не си падаше много по подробностите. Или поне що се отнасяше до него. Тя му се усмихна чаровно и после се обърна към Мат, който й поднесе стол, за да седне.

— Няма да повярвате каква ужасна нощ изкарах — каза тя, докато се настаняваше между двамата. Носеше къса черна пола, тесен червен пуловер и обувки с високи токчета. — Да не би да си мислят, че работя за едното благодаря!

Стори ли му се, или усмивката й стана още по-широка. Конър забеляза също как и брат му губеше почва под краката си.

— Само да завърша право и ще зарежа тази работа! — усмихна се на Конър тя. — Такива истории мога да разкажа за това място — изглеждаше адски разгневена, — че даже и едно ченге няма да ми повярва.

Конър се беше наслушал на подобни приказки, тия му ги бяха разправяли поне още десет хиляди души. Той се усмихна любезно, а тя се впусна да разказва някаква история за двама милионери, почитатели на бакара. Мат я беше зяпнал в захлас и поглъщаше всяка нейна дума.

Прекалено стар съм за тези игрички — помисли си той, докато се взираше в полупразната си чаша с уиски. Разговори. Блондинки с огромни очи и чаровни усмивки. Млади мъже, които не могат да откъснат очи от тях. Надежди и хормони. Това е всичко! Именно надеждите и хормоните, а също и невинността бяха тези, които постепенно изчезваха, докато не останеше само горчивият вкус на съжалението.

Конър беше разбрал, че Дениз и близнаците ще прекарат седмицата при майка й във Флорида. Всички я убеждавали, че трябва да се отдалечи от онова място, за да забрави спомена за нощта, в която късметът на Боби му изневери. Казаха му, че имат нужда от почивка, за да се възстановят и да се запасят с енергия. „Тази година доста ти се струпа. Трябва да си отдъхнеш“ — каза шефът му, когато Конър започна да протестира.

И така, той реши да си вземе отпуск и да отиде до Мейн за няколко дни. Щом се нагледа на скали и водопади, отскочи до Пенсилвания и се върна обратно. Мислеше си, докато летеше до Калифорния, дали да не види Шон, но той и без това щеше да си идва за Деня на благодарността. Синът му беше на деветнайсет и нямаше нужда от него. Сетне Мат му предложи да го посети в Атлантик Сити и той се съгласи. Лишеният от блясък Вегас. Така бившата му жена наричаше Атлантик Сити. Е, градът вече беше променен: грубите постройки бяха изместени от по-луксозни и по-големи сгради, които убиваха тъгата у хората. По тази причина тук идваха толкова много вдовици и вдовци с празни погледи и хора без късмет. Човек отива в Атлантик Сити, за да стане някой друг, защото не харесва това, което е, и може би си мисли, че ще намери по-доброто си „аз“. А може би се надява да открие голямата си любов, да печели в някоя от хазартните зали и да живее за мига.

Той остави уискито си и се облегна. Малкият му брат продължаваше да разговаря със сервитьорката — студентка по право. Макар и двамата да се преструваха, че не се интересуват един от друг, между тях имаше силно сексуално привличане. Дали разбираха какво става? Или се водеха от някакъв сляп инстинкт? Конър не знаеше дали са прави или грешат, но химията си беше химия и той се почувства твърде стар покрай тях.

— Един танц? — неочаквано се обърна сервитьорката към него.

— Какъв танц? — попита глуповато Конър.

Тя му се усмихна и той се запита колко ли време прекарва пред огледалото.

— Ами танц. Нали знаете, поклащане в такт с музиката. Малко ретро, но става.

Той се обърна към брат си, който можеше успешно да играе ролята на някой мъченик.

— Объркали сте. Трябва да поканите Мат. Той е танцьорът в семейството.

— Не мога да танцувам с Мати. Ще се отрази зле на кариерата му.

— Танцувай с оберкелнера, ако искаш — тросна се Мат, — защо въобще обръщам внимание на това?

— Защо да не платя сметката и да ви оставя да се разберете?

— През това време можем да изкараме един танц, нали? — примоли се Лиза. — Моля ви!

Сега тя изглеждаше като малко дете, което си иска играчката и е готово да се разплаче, ако не я получи. Нима можеше да й откаже?

— Добре. Но ще съжалявате. Аз съм ужасен танцьор.

Щом излязоха на дансинга, тя рече:

— Извинете ме, че бях толкова настоятелна, но исках да поговорим.

Господи! Чувстваше се твърде неудобно, а Мат ги гледаше кръвнишки. Така навремето плашеше играчите от малката лига.

— Вижте, Лиза, не знам какво ви е казал Мат, но…

— Аз го обичам!

Това признание го свари неподготвен. Какво Можеше да й каже?

— Май ви настъпих…

Тя поклати глава.

— Нищо ми няма. Обичам го и той ме обича, но е прекалено горд, за да го признае.

— Знаете ли, опита се да ме сближи с вас?

— Да, да, знам. Понякога е голямо магаре — рече Лиза и хвърли убийствен поглед на брат му. — Иска да ме отдалечи от себе си, защото се страхува за кариерата си.

— А има ли причина?

Тя се поколеба.

— Не знам. Ако ме обича, би трябвало да няма. Изкарвам достатъчно пари, за да завърша образованието си. Мислите ли, че това ще означава нещо за него? Той споменавал ли е за мен?

Какво трябваше да й отговори, по дяволите? Без съмнение между тях имаше привличане, но любовта бе нещо съвсем друго. Мат се интересуваше само от кариерата си и от своето бъдеще и лесно можеше да нарани една жена.

— Не биваше да ви питам. Извинявайте. Това не е ваша работа. Трябва да седнем и да се разберем двамата с него.

— Така смятам и аз — усмихна се той.

— Имате хубава усмивка — рече тя.

— Съжалявам.

— Не беше честно. Каквото и да има, то е между Мат и мен и ние трябва да се разберем помежду си.

— Това е добър план.

— Имате хубава усмивка — тя го целуна по бузата. — Трябва по-често да се усмихвате.

Той не можа да се сдържи и погледна към масата на брюнетката. Тя го наблюдаваше. За миг си представи, че танцува с тайнствената непозната.

 

 

Няма по-жалка гледка от зрял мъж, който си мисли, че ще изглежда по-млад, ако приятелката му е ученичка в прогимназията, каза си тя, докато ги гледаше. Поне можеше да я прегърне като хората! Какво казваха монахините едно време? „Когато танцувате, оставете малко място и за Светия Дух.“

Между тях имаше достатъчно място за всички апостоли! Той дори не я прегръщаше. Как ли се държеше, като останат насаме?

Танцът свърши и блондинката го целуна. Той се обърна към Маги, а тя забеляза неудобството в погледа му. Така е, като излизаш с ученички — помисли си тя.

Отказа се от крем карамела и отпи от кафето си. Беше прекарала по-голямата част от вечерта в наблюдение на тази странна тройка и точно когато си мислеше, че е разгадала отношенията им, се оказа, че е сгрешила. По-възрастният мъж стана да танцува с младата жена, въпреки че според предположенията й той нямаше нищо общо с нея. През повечето време просто отпиваше от уискито си и гледаше тъжно, докато младежът до него оживено разговаряше с жената. Няколко пъти погледите им се срещнаха, но Маги винаги отместваше очи. Не беше свикнала да флиртува.

А и ако той си падаше по блондинки с къси поли, вероятността да я забележи беше равна на нула. Тя седеше с късата си тъмна коса и наниз перли и не беше нито висока, нито бляскава или пък руса, а и не беше млада.

 

 

Радваше се, че Чарлс е избрал улегнала жена за съпруга. Сали се занимаваше с графичен дизайн и не носеше миниполи. Беше малко странна, доста шумна и обичаше да се смее — съвсем различна от послушните жени, които мъжете предпочитат за вторите си бракове.

Пък и Чарлс я обичаше. Това беше най-странното. Благоговееше пред нея. Дебнеше всяко нейно движение, изпиваше я с поглед, сякаш беше съчетание от Мишел Пфайфър и Памела Андерсън. За Маги Сали беше приятна жена на средна възраст, за Чарлс беше богиня. Той се женеше за нея, защото я обичаше и искаше да прекара дните си с нея. Изведнъж й се прииска и с нея да се случи същото.

Тя поиска да плати, но сервитьорът се забави и тя се подразни. Сигурно имаше някакъв проблем. Всички сервитьори се бяха събрали пред вратата на кухнята и гледаха към нея.

Чудесно! Сигурно бяха объркали резервацията и сега се чудеха как да й връчат огромната сметка, която може да надхвърли разходите й за един месец. Тя седеше и търпеливо чакаше присъдата си. Какво друго можеше да прави? Цигарите й липсваха в подобни моменти, защото просто не знаеше къде да си дене ръцете. Струваше й се, че пушачите винаги контролират нещата. Обикновено започваше да барабани нервно по масата, да маха въображаеми прашинки от ръкавите си или да прокарва ръка през косата си. Е, сега вече нямаше толкова коса.

Можеше ли да е по-лошо?

„Как се насадих така! Моля те, Господи, нека ми донесат сметката по-бързо! Нищо друго не искам. После ще се скрия в стаята си и ще си гледам тихо и кротко шоуто на Летерман.“ Тя дори не го харесваше, но предпочиташе всичко друго пред тази мъчителна агония на масата. Маги отново погледна към келнера, но точно в този момент вратата на кухнята се отвори и отвътре излязоха хора от персонала, които се запътиха към нейната маса.

— Честит рожден ден!

Бяха наобиколили количка с огромна торта. Свещите блестяха така, сякаш бяха запалили олимпийския огън. Нима трябваше да ги палят всичките? Годините не я безпокояха, но при гледката на всичките тези пламъчета и най-самоуверената жена би се почувствала неудобно.

Щом стигнаха до нея, спряха, а оберкелнерът се изпъчи и тържествено изрече:

— Честит рожден ден, мадам! Тортата е за вас. А сега духнете свещичките.

Човешките дробове не бяха в състояние да се справят с тази задача. За това чудо трябваше пожарогасител, помисли си тя. Пое дълбоко въздух, кръстоса ръцете си под масата и се помоли на светиите, защото тази вечер щеше да има нужда от тях.

 

 

Останаха само три свещички. Ресторантът гръмна от аплодисменти, а тя пак пое въздух и довърши задачата си. Усмихна се любезно на сервитьорите, които й честитиха рождения ден и отнесоха тортата обратно в кухнята, за да я нарежат. Тя се чудеше дали има възможност да изчезне.

Конър не можеше да нарече себе си сантиментален. Но му изглеждаше, че тази жена не беше от любовниците, които живееха в сянката на съпрузите. А и когато ставаше дума за любов, дори и най-умните жени оглупяваха.

Ако сестра му можеше да прочете мислите му, сигурно щеше да го обвини, че разсъждава като човек от каменната ера. Кой знае? Може би тя просто беше някоя преуспяла дама или от шоубизнеса, както бе предположил Мат, която наемаше лимузини и луксозни апартаменти, вечеряше в най-скъпия ресторант. Може би идваше да похарчи малко пари, да поиграе на бакара и после да се върне в Гринидж Вилидж или Вашингтон обратно към ежедневието.

Ако не друго поне можеше да я разбере. Какво толкова? И двамата бяха сами. Мати и Лиза така или иначе не забелязваха никого около себе си. Какво го спираше? Вече не беше дете. Едва ли щеше да умре, ако отиде до масата и тя му каже да се разкара. По-скоро щеше да съжалява, ако пропусне момента. Е, това беше разбрал, за разлика от някои свои връстници — че човек може да съжалява единствено за пропуснатите моменти, когато просто се оставяме на течението и не се борим.