Барбара Бретън
Този път завинаги (11)

Единадесета глава

Каква сърдечна усмивка! Лицето й сияеше и той си помисли, че може би това сияние се дължи на него. Скочи на крака и едва не събори сервитьорката.

— Ти си тук! — възкликна щастливо Маги. Друга жена на нейно място би се престорила на безразлична, щеше да изчака реакцията му, ала не и тя. Маги казваше всичко, което мислеше.

— Малко подраних — рече той. Сега се чувстваше повече като младеж, отколкото когато беше такъв.

— Знам. Цял час — тя изглеждаше толкова доволна, че му се прииска да я беше чакал цяла нощ. Беше готов на всичко, за да я направи щастлива както сега.

Стояха прави на пътеката и се усмихваха. Не знаеше как се беше случило, но в един момент седнаха един срещу друг, а в следващия — тя се оказа в обятията му. Не можеше да не я целуне. Устните им се докоснаха бързо и нежно, а той направо обезумя от страст, когато вдъхна аромата на косата и кожата й. Искаше да пъхне ръка под полата й, да я почувства и да наблюдава насладата и удоволствието в сините й очи.

Тя се изчерви и той се учуди дали не е направил нещо, за да издаде мислите си, или тя просто ги беше прочела. Не би се учудил. Връзката между тях беше толкова силна. Той не се беше сблъсквал с такова нещо преди.

Седнаха един срещу друг. Той се запита как ли би се чувствал, ако седеше срещу нея всеки ден. Дали някога щеше да се насити да съзерцава сладкото и лице, или всеки ден ще е Великден?

— Мразя двойките, които се натискат по масите — рече Маги и сбърчи нос от отвращение. Той забеляза няколко лунички по него. — Предпочитам да те гледам.

Той се пресегна и хвана ръката й.

— Радвам се, че дойде.

— Аз също — двайсет и четири каратовата усмивка грейна отново.

— Видях те, докато паркираше. За момент се уплаших, че ще си тръгнеш.

— Хрумна ми нещо такова. Помислих си, че сигурно съм сънувала, че има нещо между нас.

— Определено не сънуваш.

— Радвам се — рече тя и смело посрещна погледа му.

— Липсваше ми.

— Ти също. Не е ли смешно? Миналата седмица по това време дори не се познавахме, а сега…

— Сме любовници — подсказа й той.

— Да. Любовници — повтори Маги, и двамата се засмяха.

— Видях те, когато си тръгваше в неделя. За малко да те последвам.

— Ще ми се да беше го направил. Можеше да спреш лимузината.

— И да ме арестуват — усмихна се той.

— Сигурно имаш доста влиятелни приятели. Все някой щеше да ти помогне.

— Остават сто и единайсет — рече Конър, като гледаше часовника си.

— Какво сто и единайсет?

— Минути, преди да се разделим.

Дъхът й спря.

— Не биваше да го казваш. Предпочитам да вярвам, че имаме на разположение цял ден и цяла нощ.

Той искаше същото. Желаеше да я заведе у дома, да заключи вратата, да запали огън в камината, да налее вино, да я прегърне, да я люби, да я слуша, да й разказва истории… После да повтори всичко отначало и може би след една-две години щеше да се увери, че всичко е истинско, че тя е истинска, защото още сега можеше да се събуди и да се окаже, че е било просто сън.

Маги се чувстваше по същия начин. Беше напрегната, развълнувана, уплашена, че всичко става толкова бързо и няма време да го осъзнае. Беше като в приказка, но истинска. Той беше нещо ново и в същото време толкова близко и познато. И това беше най-странното. Сякаш бяха създадени един за друг. Това беше съдба!

Двамата си поръчаха сандвичи с яйца и кафе. И това ако не е съвпадение!

Тя му разказа за празника на енорията, докато пиеха кафе и чакаха обяда.

— Мислех си, че от мен се иска само да поддържам кореспонденцията, но се оказа, че трябва да правя много повече. Енорията на Сейнт Джуд в Хондурас беше унищожена от урагана „Мич“ през 1998 и оттогава енориашите се опитват да помогнат с каквото могат — храна, лекарства, пари. Човек забравя за глада и мизерията, ако не ги вижда.

— Такава е човешката природа. Не може да издържа дълго време на страдание.

— Вярно е. Затова ни струва много усилия да поддържаме желанието на хората да помагат — тя му каза, че ще им трябват трийсет години, за да възстановят всичко.

— Значи след трийсет години все още ще си там?

— Надявам се. Целият ми брачен живот премина в местене от място на място. Иска ми се да се задържа малко на едно място.

За момент замълчаха, докато сервитьорката им поднасяше сандвичите.

— Забравили са да ти сложат салата. Ето! Вземи от моята — той я погледна развеселено. — Извинявай. Толкова съм свикнала да решавам проблемите на децата, та забравям, че…

Той се пресегна и взе от нейната салата.

— Хей! Нищо не съм казал — успокой я, но тя все още се чувстваше глупаво.

— Трудно е човек да отвикне. Веднъж във Вашингтон отидохме на една вечеря. За нещастие седнах до командира на Чарлс и докато се усетя, му нарязах филето.

— А той?

— Беше прекрасен човек. Когато приключих той си взе вилицата и рече: „Оттук нататък мога и сам.“ Направо ми идеше да потъна в земята от срам.

— Сестра ми Сюзън беше толкова заета да обсъжда политиката в Деня на благодарността, че без да се усети, наряза пуйката и започна да ми тика едно парче в ухото.

— Колко деца има? — попита Маги през смях.

— Шест. Кейтлин се появи като подарък за четирийсетия й рожден ден.

Я виж ти! Е, все пак и Маги наближаваше четирийсетте.

— Вината съм искала да имам голямо семейство, но с това местене не можех да гледам повече от две деца.

— А пък аз исках да имам цял баскетболен отбор. Без значение мъжки или женски.

— Направо си те представям повел тълпата! Сигурно щеше да си строг треньор.

— Най-строгият.

— Но със златно сърце.

Той й се усмихна.

— Ама не казвай на никого. Ще ми развалиш репутацията.

— Не се притеснявай. Умея да пазя тайни — той беше красив и сексапилен мъж и искаше да има много деца! Тя отправи няколко молитви към Сейнт Джуд, че го познава. — Според сестрите ми съм се родила в неподходящо време. Мислят, че щях да съм страхотна фермерка, която да готви за едрите си синове и да шие бални рокли за дъщерите си.

— Съгласна ли си с тях?

Маги пое дълбоко дъх и го погледна в очите.

— Мисля, че съм създадена, за да бъда част от голямо семейство. Най-добре се справям, когато съм между хората, които обичам. „Такава съм, признавам си. Само това ме интересува“ — помисли си тя.

Той замълча. Стори й се, че това продължава цял век. Все пак трябваше да знае какво да очаква. По-добре беше сега да си изяснят отношенията, да разберат повече един за друг, а този разговор беше доста важен.

— Моето семейство също е много сплотено — обади се Конър и Маги изпита облекчение. — И двете ми сестри живеят на пет минути път от родителите ни. Останалите също не са много далеч.

— Малко са хората като нас. Повечето семейства са разпръснати из цялата страна.

Той се натъжи и тя веднага се сети за Шон.

— Извинявай. Забравих, че синът ти е в Калифорния.

— Може би именно поради това продължавам да живея толкова близо до останалите.

— Моят бивш съпруг не можеше да разбере тази логика.

— Нито моята бивша съпруга.

Бяха забравили за обяда си. Времето минаваше неусетно. Съществуваха само те двамата. Държаха си ръцете и си шепнеха. Сервитьорката мина два пъти покрай тях и погледна недоволно към неплатената сметка, но те не й обърнаха внимание. Щяха да компенсират закъснението си с голям бакшиш.

Най-сетне Маги се насили да погледне часовника си:

— О, не! Минава два! В три имам среща в университета. Няма да успея! — скочи тя.

Обикновено имаше часове във вторник и четвъртък, но днес се бяха разбрали с няколко колега да се съберат и да си разяснят някой неща.

Той плати сметката и двамата оставиха бакшиш.

— Не искам да си тръгваш — каза й, докато стояха пред комбито й.

— Повярвай ми, аз също не искам, но трябва.

— Ще вечеряш ли с мен в петък?

Тя се поколеба:

— Не знам дали ще мога. Искам да кажа… Този уикенд… — „Никол е на петнайсет, а и Чарли не е толкова малък. Имаш и семейство, и приятели. Могат да ги гледат една вечер.“ — Да — съгласи се тя. — Да, да, да! — а после извика отново и двамата не можеха да спрат да се смеят.

— Всичко ще бъде наред — успокои я той. — Ще видиш.

— Много говориш. Целуни ме.

Правеше го страхотно, изкусно, като професионалист. Заслужаваше най-престижната награда, олимпийски златен медал. Някои мъже се целуваха по задължение, Конър не беше от тях. Беше нежно, бавно, вълнуващо, както всичко, което правиха. Устните му бяха плътни, сочни и меки. Маги стисна леко долната му устна между зъбите си и избухна в смях, когато той изненадан отвори очи. Бяха толкова близо, че не можеха да дишат и миглите им се докосваха.

Колко секси беше да наблюдаваш любимия, докато се целувате, да виждаш как чертите му омекват от опиянение, а очите горят от наслада. Желаеше го толкова много, че се изкушаваше да прати по дяволите училището и срещата и да го замъкне на задната седалка на колата си и да се любят върху легло от тестове по психология и празни опаковки от „Хепи Мийл“.

Не искаше да се разделят. По дяволите, уговорката! Искаше да се любят тук и сега!

— Срещата ти. Ще закъснееш.

— Не ми пука! — заяви тя и го привлече към себе си. Целунато страстно и колкото и да не й се вярваше, трябваше да изчезва, защото за съжаление бе най-заетата жена на света.

— Ще ти се обадя довечера — обеща той, докато тя тръгваше. — По кое време?

Тя се замисли. Всяка вечер Чарли се включваше в Интернет, после Никол говореше с приятелките си.

— В десет и половина. Дотогава другите ще са си легнали и ще успея да се добера до телефона.

— Значи до десет и половина — съгласи се Конър и я целуна. Наблюдаваше я как излиза от мястото за паркиране и се насочва към шосе 18.

Тя знаеше това, защото също го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.

 

 

— Какво правиш тук? — попита го Джо Войтович, когато го видя да влиза в участъка час по-късно. — Мислех, че си на почивка.

— Не позна — отвърна Конър и стисна ръката на ченгето, което познаваше откакто беше постъпил на служба. — Просто бях няколко дни в Ей Си — и тези няколко дни бяха променили живота му, но той нямаше намерение да го споделя дори и със стар приятел като него.

— И как мина? — попита го Джо.

— Горе-долу.

— По-добре е, отколкото моето положение тук. Казах на Пати, че както е тръгнало, по-добре да напусна. Не мога да си почина. А теб какво те води насам?

„Имах нужда да видя какво става, Джо. Имам някакво гадно предчувствие“ — помисли си той, а на колегата си каза:

— Минавах и рекох да се отбия да видя дали нямам някакви съобщения, както и да се обадя тук-там.

— Ако бях в почивка, изобщо нямаше да стъпя тук.

— Аз не съм в почивка, Джо. Знаеш много добре — тази принудителна отпуска му беше наложена от началника и съвпадаше с началото на процеса.

— Просто не мисля, че идеята ти е добра. Може би трябва да изчакаш.

— Пъдиш ли ме, Джо?

Конър се опита да се успокои. Колегата му не беше виновен.

— Глупости! — беше толкова притеснен, че Конър почти го съжали. — Просто моментът не е подходящ. Дениз беше тук в петък. Събрахме се в кабинета на Гатман. Дадоха й почетна значка, като възпоменание за…

— Смъртта на Боби, Можеш да го кажеш. Бях там. Знам какво стана.

— Боби липсва на всички ни. Ние също го обичахме.

Думите на приятеля му го развълнуваха. Имаше навика да забравя за болката на останалите. И техният свят бе спрял да се върти след смъртта на Боби Дикарло.

— Е, как е Дениз? — опита се да се извини той. — С децата ли беше?

— Не. Беше ги оставила при майка си. Добре изглеждаше. От време на време дори се усмихваше.

„Не като на погребението“ — помисли си той, — когато крещеше и го наричаше страхливец и убиец.

— Значи затова капитанът ме накара да се махна? Не е искал да видя Дениз.

— Него питай, човече. Откъде да знам какво е искал капитанът!

Когато Боби беше жив, Дениз го включваше във всички семейни тържества, като се почнеше от рождените дни, та до Коледа. Беше кръстник на второто им дете — Дженифър-Мари. Не беше виждал Джени от близо осем месеца.

— Толкова я боли — беше казала майката на Дениз, когато се обади да разбере как са. — Само като те погледне, и се сеща за Боби. Все й се струва, че ще изскочи отнякъде, както едно време. Просто не издържа, Конър.

Затова той престана да се обажда. Какво друго можеше да направи? Дениз и децата бяха неговата връзка с приятеля му. Сега той се чувстваше още по-виновен и самотен отпреди.

Всички казваха, че не го винят за смъртта на Боби. В доклада ясно пишеше, че не е можел да направи нищо. Момчето го държеше на прицел. Но Конър знаеше, че всичко се беше променило. Старите му приятели не го поглеждаха, когато минаваше покрай тях. Поздравяваха го студено. Чувството за гняв и предателство беше навсякъде около него. Уж бяха против въоръженото момче, ала сега се бяха обърнали срещу него.

Струваше му се странно. Защо беше така? Може би, защото се беше провалил в най-важния момент и това бе струвало живота на партньора му. За подобно нещо наказание нямаше, но му стигаше фактът, че трябва да живее с тази мисъл до края на живота си.

Новината за смъртта на детектив Боби Дикарло разтърси цялата околия. Той беше първият офицер, застрелян по време на изпълнение на задълженията си в сто и десет годишната история на града. Обществото негодуваше, че подобно нещо се е случило в малкото им мирно градче. Негодуванието премина в тъга по отминалото време, когато всичко е било далеч по-сигурно.

Репортерите разнищваха историята цяла година и Конър знаеше, че този случай бе от изключителна важност за цялото общество. Със започването на процеса снимката на Боби отново щеше да се появи навсякъде.

Конър не можеше да понася тези камери, наглите репортери, които му задаваха болезнени въпроси. Нямаше да забрави как неговата снимка бе до тази на Боби във всички вестници и показана по новините в шест.

А Маги? Студена пот изби по гърба му. Тя не знаеше нищо за тази шибана история. Или ако беше чула, не знаеше, че той е замесен. Беше усетила неговата тъга. Свари го неподготвен с въпроса, който му зададе онзи ден, а той беше готов да сподели всичко. Ала някак не намери думи да й каже как е позволил партньорът му да бъде убит.

 

 

— Маги! — рече сърдито Джанин. — Има ли някакъв смисъл да продължаваме, ако не внимаваш?

Маги виновно примигна и се опита да се съсредоточи.

— Съжалявам — извини се тя и се опита да се върне на земята. — Просто съм малко разсеяна — спомни си целувката му с цялата еротика и страст, нещо много по-вълнуващо отколкото маркетингът и неговите принципи.

— Тогава по-добре да приключваме. Имам достатъчно друга работа, за да си губя времето с глупости.

— Не. Ще се опитам да се съсредоточа. Обещавам.

Джанин я погледна недоверчиво, но се съгласи да продължат поне още половин час.

Маги наистина положи усилия, като се опита не само да се съсредоточи, но и да зададе някой и друг подходящ въпрос. Но в момента беше в състояние само да брои листчетата на някоя маргаритка и да си играе на „обича ме — не ме обича“. Джанин сигурно смяташе, че е пълна глупачка, щом проваля толкова важна среща. И имаше право. Все пак се чудеше как ли ще реагира, ако й каже, че си е намерила любовник. „Правихме любов, дъждът не спираше да вали, а дървата пукаха в камината. Не мога да ям, не мога да спя, не мога да престана да мисля за него.“

— Не мога повече — Джанин затвори учебника. — Направо е смешно, Маги. Та ти въобще не ме слушаш.

— Права си. Така е — съгласи се тя.

— Наред ли е всичко? — попита Джанин малко по-спокойно. — Държиш се странно.

— Знам. Чувствам се прекрасно! Срещнах един мъж.

— О, Маги! — развика се въодушевено Джанин и я прегърна силно. — Кой? Къде? Кога? Какво стана? Изплюй камъчето, де!

— Запознахме се този уикенд. Полицай е. Видяхме се на паркинга, после във фоайето и в ресторанта. Той ме покани на танц и… — тя въздъхна щастливо. — Какво повече да кажа? Подхождаме си.

— Не е женен, нали? Моля те, кажи ми, че не е!

Маги се усмихна.

— Не е.

— Така се радвам — рече приятелката й и я прегърна отново. — Точно от това имаш нужда. Един лек флирт ще те съживи малко.

„Май е повече от флирт — помисли си тя по-късно, докато отиваше за колата. — Влюбвам се.“

Така й се искаше да може да разкаже на някого, но семейството й не разбираше от романтика.

Не че не вярваха в любовта от пръв поглед. Напротив. Просто не мислеха, че тя трае повече от четирийсет и пет минути.

Майка й Рита беше имала един добър и един лош брак. Разбира се, вече не желаеше дори да чува за подобно нещо. Харесваше мъжете, но не искаше да се обвързва с тях. Казваше, че те са като книги — не ти трябва да ги притежаваш, за да ги прочетеш.

Сестрите й бяха съгласни е нея. Ели се криеше зад адвокатската си професия, а Клеър — зад кариерата си на модел. И двете не вярваха в брака. Примерът на майка им и сестра им беше достатъчен. Те не искаха да допускат същите грешки. Маги се опитваше да им обясни, че бракът й с Чарлс е бил добър, но просто в един момент са разбрали, че не се обичат вече.

Тя все още вярваше в семейството, брака, мечтите. И може би беше срещнала един мъж, който споделяше нейната вяра.

Може би бе открила спътника в живота си.