Барбара Бретън
Този път завинаги (10)

Десета глава

— Не се качвайте на дивана! — предупреди ги Маги, докато разкопчаваше каишките им. Трябва да ви изсъхнат лапите.

Знаеше, че е глупаво да говори на кучетата, но те поне я слушаха, за разлика от децата й. Е, в повечето случаи; разбира се.

Животните въобще не проявиха интерес към дивана. Заскачаха щастливо покрай нея, като не спираха да завират мокрите си муцуни в ръцете й. Тя ги прегърна. Забравяше, че са като две огромни деца и имат нужда от повече внимание.

— Вие поне се радвате, че съм си вкъщи, нали? — изрече Маги, като изрита обувките си и се заизкачва по стълбището.

Все още беше обидена от хладното посрещане на дъщеря си. Опитваше се да се успокои — все пак Никол беше петнайсетгодишна. Младите бяха непостоянни и избухливи, ала от тази мисъл не й стана по-леко. Обичаше я много, но двете въобще не се разбираха. Виж, синът й беше друга работа. Чарли беше открито, лъчезарно момче и с него нямаше никакви проблеми. Ала Никол беше съвсем различна.

— Нормално — казваше майка й всеки път, когато тя се оплакваше. — Момченцата обичат повече майките си, момиченцата — бащите.

Маги затвори за миг очи й се опита да си спомни баща си. Дон Халоран беше починал преди двайсет и пет години, но тя още си спомняше миризмата на пурите му и аромата на лимон от афтършейва му. В тъмната му коса се забелязваха червени проблясъци. И Никол имаше същата коса.

Всяка година й беше все по-трудно да си представя лицето му. Не след дълго щеше да стане невъзможно и щяха да останат само снимките.

Но денят, в който баща и почина, щеше да остане завинаги в паметта и. Предишната седмица беше навършила десет и беше толкова щастлива. Онази сутрин седна на масата и заяви, че в къщата има достатъчно бебета и не иска и да чува за още. Сестрите й бяха на две и на три годинки и Маги виждаше, че те се ползват с привилегии и родителите й им отделят повече внимание. Крайно време беше да направи нещо по този въпрос. Баща й седеше на масата, пиеше второто си кафе и усмихнат погледна съпругата си. Не можеше да забрави щастливата му усмивка. Очите му бяха присвити, а лицето му не изглеждаше толкова изпито. Гледаше майка й с толкова нежност и любов, че тя никога нямаше да забрави този поглед.

Въпреки че бяха минали много години, спомените не избледняваха. Тогава Маги видя баща си за последен път. Спомняше си, че сестра Мери Алойшъс прекъсна часа по история и прошепна нещо на сестра Мери Бенедета, а после и двете я изгледаха и тя се разплака. А след това и другите малки момичета, въпреки че не знаеха още нищо.

— Татко ти е претърпял злополука — каза й сестра Бенедета, докато я извеждаше от стаята. — Ще те заведем у дома, за да бъдеш утеха на майка си и сестричките си.

Маги недоумяваше как може да им бъде утеха, но щеше да направи всичко по силите си, щом сестрите й казваха, че така трябва. И сега, двайсет и пет години по-късно, тя все още продължаваше.

Беше пред стаята на дъщеря си. Това не бяха най-хубавите й спомени. И тя като Никол беше момичето на татко и затова толкова страдаше. Слава Богу, че бащата на Никол бе все още жив, независимо че бяха разделени. Но Маги се чудеше как се справяше дъщеря й.

— Ник? — Тя почука леко на вратата. — Може ли да вляза?

Никакъв отговор.

— Ник?

— Както искаш!

Не й прозвуча като покана, но Маги знаеше, че няма да получи друга. Никол беше седнала с кръстосани крака на леглото си. Около нея бяха пръснати модни списания, гримове и какво ли не още. Пишеше нещо в някаква папка.

— Имаш ли нещо против да седна?

Момичето сви рамене.

— Можеш да правиш каквото си искаш. Живеем в свободна страна.

Колко пъти беше казвала същите думи на майка си? Тя седна до едно издание на „Ел“. От корицата му я гледаше красивото лице на млада жена.

— Знаеш ли, че приличаш малко на нея — каза тя.

Никол вдигна светкавично глава:

— Наистина ли мислиш така?

— Да — отвърна Маги. — В очите и носа. Наистина.

Дъщеря й отново се наведе.

„Само не казвай нищо за косата й, Маги!“

— В хладилника има малко пица — рече тя.

Така й се искаше да се наведен да я прегърне, както правеше, когато Никол беше бебе.

— Каква?

— С чушки и с гъби.

— Заедно? — попита Никол и сбърчи чело.

— Поотделно, разбира се — засмя се майка й. — Друго си е пица с чушки! — Маги очакваше дъщеря й да се усмихне на тази шега, но тя не го направи. — Баща ти да се е обаждал?

— Откъде да знам, като си забравила да включиш секретаря.

— Извинявай, скъпа. Ако искаш, можеш да му позвъниш утре след училище. „Знам колко ти липсва. И на мен ми липсва моят баща.“

Никол сви рамене. Маги се изправи.

— Е, мисля, че е време да си лягам — докосна косата на дъщеря си — бе мека като коприна и толкова лилава. — Не забравяй да си навиеш часовника.

— Няма.

Вероятно това беше най-дългият им разговор от няколко месеца насам. Маги не искаше да си тръгва, но не биваше да прекалява. Тъкмо се канеше да каже лека нощ, когато телефонът иззвъня. Намръщи се.

— Нали се разбрахме нещо за разговорите след девет? — попита неодобрително Маги. Понякога правилата бяха глупави, но важен бе принципът те да се изпълняват. Ненавиждаше се, когато се държеше като тирании, но това беше неизбежно в семейство с един родител.

Никол я погледна надменно и грабна слушалката.

— За теб е — рече тя. — Някакъв мъж. Търси те и по-рано.

— Някой ме е търсил? — „Успокой се, Маги! Не може да е той.“

— Ъхъ. Забравих да ти кажа.

Едва не получи инфаркт. Чувстваше се глупаво. Сякаш беше на годините на дъщеря си. Възвърна самообладанието си и без да обръща внимание на любопитната си дъщеря, взе слушалката.

— Не можех да чакам повече — чу тя завладяващия глас на Конър.

— Разбрах — трудно й беше да се преструва на безразлична.

— Предполагам, че това е дъщеря ти.

— Да.

— И в момента те слуша.

— Точно така. Защо не изчакаш секунда да отида в стаята си — рече тя и се обърна към дъщеря си. — Легни си рано, мила — Маги се наведе и я целуна по косата, чийто цвят наподобяваше цвета на патладжан.

Никол посочи телефона, наведе се по-близо към майка си и попита:

— От университета ли е?

— Не. Един познат — не би излъгала дъщеря си, но все още не можеше да й разкрие цялата истина. Никол нищо не каза. — До полунощ да си легнала, разбрахме ли се? — опитваше се да се държи както обикновено, макар че беше толкова развълнувана.

Маги отиде в стаята си.

— Съжалявам, че се забавих толкова — извини се тя и се сви на стола пред прозореца.

— Няма проблем. Ако моментът не е подходящ…

— Не, не! — усмихна се и прошепна: — Исках да кажа, радвам се, че се обади.

— Не можех да чакам повече.

— Ако не беше позвънил, щях да полудея. Само да беше видял изражението на Никол, когато ми подаде телефона!

— Надявам се да не съм ти създал проблеми.

— Не, разбира се. Според нея въобще не съм готина и върша само глупости и тъпотии.

— Брей, значи въобще не те познавам!

— Да, истинска загадка съм.

— Липсваш ми.

Дъхът й секна:

— И ти ми липсваш.

— Не биваше да те пускам.

Чувстваше се, сякаш бе пияна и във вените й течеше шампанско, което бе завладяло тялото й и думите й.

— Напротив. Задълженията ми… — а нима той нямаше? Едва ли беше така, въпреки че не знаеше много за сегашния му живот и работата му като ченге.

— Искам да те видя отново.

Маги сладко се засмя. Наистина беше замаяна:

— Аз също.

Тя му каза какъв е графикът й, а той тихо подсвирна. Но въпреки своите задължения й каза, че е готов да се срещне с нея, където и когато й е удобно.

— Искаш ли утре да мина да те взема за закуска преди работа? — предложи Конър.

— О, в никакъв случай! — „Успокой се, Маги! Не ставай истеричка!“ — Исках да кажа, че нямам много време сутрин, а и…

— Страхуваш се да не ме види някой?

Тя въздъхна.

— Да. Все още не съм готова да им кажа. — „Чуй се само! Да не си тръгнала да се омъжваш?“ — помисли си тя.

— Имам нужда от теб.

— Аз също.

— Трябва да ти кажа много неща, Маги.

Тя затвори очи и си припомни къщата в Кейп Мей, огъня, вълшебното легло… Усети пръстите му върху кожата си, дъха му, горещ и влажен, между бедрата си. Удоволствието му, когато проникна в нея, и изпадна в екстаз…

— Утре — направо й се зави свят от спомените. — Имам два свободни часа по обяд.

Имаше едно ресторантче по шосе 18, което и двамата знаеха и харесваха.

— В „Кадилак“ — изрече Конър и тя си го представи каки се усмихва.

— Единственото заведение в Ню Джърси с големи розови перки, висящи на вратата, а? — тя се засмя.

— В дванайсет и половина?

— В дванайсет — дали щеше да издържи дотогава?

 

 

— Едно сепаре, моля — обърна се Конър към сервитьорката на следващия ден в ресторанта. — За непушачи. В дъното до прозореца, ако обичате — искаше да я види, когато пристигне. Щяха да имат на разположение сто и двайсет минути заедно и той нямаше намерение да пропусне нито една.

— За колко души? — сервитьорката имаше къдрава руса коса. Приличаше на захарен памук, само дето не беше розов. Беше постоянен клиент тук, но никога не беше обръщал внимание на косата й.

— За двама.

Тя взе менютата и рече:

— Последвайте ме.

От една сервитьорка се очакваше да се усмихва, но тази никога не го правеше. Сигурно беше една от собственичките, иначе не можеше да си обясни факта, че досега не са я уволнили.

— Какво ще кажете за това? — тя се изправи срещу едно от сепаретата в средата на редицата.

Той посочи към последното.

— Онова там е по-добре.

Никаква реакция. Тя се отправи към посочената маса и хвърли менютата на масата.

— Приятен обяд.

Дори не го погледна.

Той съблече коженото си яке и го сложи на закачалката над стола. Всъщност разбра защо тя се държи така. По дяволите, та и той беше същият. Това бе единственият начин да не полудееш при някои професии. Да работиш, но без да влагаш чувства. А сервитьорката с бухналата коса беше усвоила майсторски техниката.

Понякога се чудеше дали това не беше причината, за да загуби Боби. На срещата днес адвокатът му каза, че е вредно да мисли това.

— Никой не те обвинява в нищо — бе казал Глен, почесвайки носа си с показалеца и палеца. — От прокуратурата просто искат да знаят какво точно се е случило. Случаят е ясен като бял ден — Уокър е виновен, не ти.

Всеки повтаряше това — другите ченгета, собственикът на магазина за обувки, който бе на местопрестъплението. По дяволите, та нали самият Уокър се беше признал за виновен пред разследващите полицаи. Нямаше съмнение, че Алън Уокър беше застрелял и убил детектив Боби Дикарло през нощта на петнайсети октомври преди една година.

Тогава защо не можеше да забрави? Защо не можеше да си прости?

— Направихте всичко, което можахте — беше му казал собственикът на магазина за обувки. — Видях ви. Знам какво се случи.

„Глупости!“ — помисли си Конър и погледна през прозореца. Имаше един важен елемент, който всички изпускаха. Не можеше да позволи просто ей така да убият партньора му с куршум, който е предназначен за него.

 

 

Маги осъзна, че отец Рурк говори на нея.

— Извинете, отче. Бихте ли повторили?

— Всичко наред ли е, Маги? — попита я той. — С госпожа Мартинес се питахме какво ще кажеш за менюто, което сме избрали за празника на Сейнт Джуд, а ти гледаш през нас.

— Можеш ли да повярваш — рече Айлин Мартинес с дяволита усмивка. — Нашата Маги се изчервява.

— Не е вярно. Просто си мислех за… — за какво? В енорията беше тихо. Муха да бръмне, щеше да се чуе.

Каква ли беше тази безбожна врява? Шумеше котелът в мазето.

— Май ще ни трябва нов котел.

— Трябва да се замислим за заем и да помолим епископа за разрешение да действаме — рече свещеникът и погледна към Маги, която още не можеше да се съсредоточи. — Заеми се с това, Маги.

Направо щеше да се разплаче. Само това й липсваше. Щяха да са й необходими доста време и усилия. Вярно беше, че следва журналистика, но тук се искаше талант. Беше готова да му заяви, че този път трябва да потърси помощ някъде другаде. Все пак тя беше на по-часова работа, при това с оскъдно заплащане и наистина нямаше време за толкова важен проект. Е, ако кажеше това, отец Рурк щеше да използва чара си и пак щеше да я убеди. По-добре беше да си спести думите.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — рече тя и се изправи. — Знам, че е рано, но бихте ли ме извинили, трябва да тръгвам. Обещавам, че в събота ще дойда в осем и ще пооправя нещата.

— Надявам се, че вкъщи всичко е наред рече свещеникът.

Беше толкова щастлив и добродушен, че трябваше да полага доста усилия, за да си придаде сериозен вид. Острите му нравоучения не подхождаха на жизнерадостното му и румено лице.

— Разбира се отвърна тя и си помисли: „Просто имам среща и може да има задръстване.“

Убеди себе си, че не лъже, а само премълчава някои неща. Напоследък все по-често и се случваше.

— Ще се радваме да си щастлива, Маргарет — рече отец Рурк и се усмихна, а тя трепна, щом чу кръщелното си име.

Когато се насочи към колата си, се почувства гузна. Познаваше стареца от малка. Когато баща й почина, цялата енория им помогна. Отецът беше като член на семейството, предложи им това, което им липсваше — мъжка подкрепа. Беше мил човек и тя го обичаше. Всеки път, когато я попитаха защо работи в енорията за толкова малко пари, тя отговаряше, че за нея е удоволствие да го прави и че би го правила дори без пари, ако нямаше деца. Подобни приказки винаги вбесяваха Ели:

— По-добре се запиши на няколко бизнес курса, вместо да си губиш времето.

Качи се в колата. Срещата й беше след един час. До ресторанта имаше половин час път, така че можеше да пооправи грима и косата си и да благодари на Господ. Клеър й беше подарила дрехи за рождения ден. Беше със светлосиния пуловер и с полата на плисета. Погледна се в огледалото.

О, Не! Никол беше права. Ушите й наистина стърчаха! Как беше позволила на Андре да я подстриже толкова късо? Приличаше на жената котка! Почуди се дали не е прекалено късно да отскочи до магазина за перука. Мисълта беше толкова абсурдна, че се засмя и запали мотора. В края на краищата вече се познаваха. Той я беше виждал с тази прическа. Познаваше всяка част от тялото й. Нямаше причина да изпада в паника.

И все пак й се стори, че гримът й я прави твърде бледа. Дори ружът не беше подходящ. Още малко и щеше да се запита защо не беше отишла на зъболекар да й почисти зъбния камък, да си направи коламаска или да отиде на пластичен хирург да й увеличи бюста!

— Защо просто не платиш на Уинона Райдър да те смени днес? — рече тя на жената в огледалото.

Знаеше, че няма причина да е нервна, но това не й помагаше. А ако магията я нямаше вече? Случваха се и такива работи. Двама души се срещат, между тях пламва огънят на неудържима любов и след няколко дни всичко приключва. Дали на острата флуоресцентна светлина в ресторанта няма да се чувстват като непознати?

Сестрите й бяха прави. Тя не беше жена, която ще легне с първия срещнат. Те го знаеха. Майка й го знаеше. Всеки, който я беше срещал, го знаеше.

Всички, освен Конър. За Бога, а ако той си мислеше, че това е нещо нормално за нея не знаеше дали да се смее, или да плаче. Чувстваше се толкова странно, че й беше трудно да се овладее. Сякаш не се намираше в реалния свят.

„Едва ли е така, Маги. Иначе спомените от Кейп Мей нямаше да ги има.“

Мразеше този глас. Винаги я объркваше. Не беше направила нищо лошо. Просто това, което се беше случило, не беше в стила й.

„Или ти си мислиш така! Може би това е жената в теб, която потискаш“ — възрази гласът.

Сексът с Чарлс беше хубаво нещо. Нямаше оплаквания, но когато се разведоха, не й липсваше много. Беше затънала до гуша в работата, училището, полагаше усилия да бъде най-добрата майка на света. След това беше толкова уморена и заета, че съвсем забрави как е било е Чарлс. С Конър беше по-различно. Като експлозия, изригващ вулкан, въобще всичко, свързано с огън, но също имаше и много нежност. Минаваше всякакви граници.

Беше навлязла в една забранена за нея територия и въобще не беше предполагала, че може някога да се чувства по този начин.

Шосе 1 бе претоварено. Мина покрай книжарница „Бордърс“, покрай три мексикански ресторанта, павилиони за бързо хранене, кина и сергии. Продължи покрай най-големия китайски ресторант в света, който приличаше на зала за боулинг, и накрая пристигна пред ресторант „Кадилак“.

Както обикновено паркингът беше препълнен, но богинята на любовта бдеше над нея и й показа едно празно местенце. Тя не можеше да не се усмихне, докато паркираше до маздата с цвят като косата на дъщеря й. Беше единайсет и петдесет. Почуди се дали да изчака в колата, или да влезе и да намери сепаре за двама.

А може би той вече беше вътре и се чудеше защо се бави? Изведнъж я обзе паника.

„Не сте женени. Ако нещо не върви, можеш да си тръгнеш“ — каза си тя. Престраши се и влезе. Посрещна я една сервитьорка, която беше като препарирана. Опита се да не обръща внимание на прическата й в стил „Мари-Антоанет“ — бяла перука, щръкнала един метър над главата й нито на това, че дъвче дъвка.

— Маса за един?

— За двама. Той може да е вече тук.

— Един висок, с буйна коса и кожено яке?

— Сигурно е той — кимна Маги.

— Чака ви вече от час — поясни сервитьорката и я огледа. — Насам, моля.

Значи я е чакал! Не беше възможно! Никой не я бе чакал досега. Нямаше нужда да го правят. Тя идваше винаги по-рано. Дори в банята имаше часовник, за да не закъснява за лекции.

„Не си въобразявай кой знае какво, Маги! Може би е свършил по-рано и е нямал какво друго да прави.“

Може би да, може би не. Единственото, в което беше сигурна, бе, че той е в ресторанта и скоро ще го види.

Минаха покрай една маса, където възрастна двойка спореше за варените яйца, после покрай мъж и жена на средна възраст, които явно нямаха какво да си кажат, и покрай млада майка с три деца, които горяха от желание да се бият помежду си. Жената я погледна и Маги съчувствено й се усмихна. Знаеше какво значи да мислиш само за децата си. А най-странното бе, че точно тези, които най-много обичаш, можеха да те побъркат за една секунда.

После го видя и вече нищо друго нямаше значение.

 

 

Той я забеляза още докато паркираше. Беше толкова очарователна.

Доста дълго остана зад волана и за момент той си помисли, че може да реши да си тръгне. Искаше му се да почука по стъклото като Дъстин Хофман в „Абсолвента“ и да я извика, но преди да успее, тя слезе от колата и се насочи към входа. Беше облечена в синьо и ходеше като кралица.

Сервитьорката със стърчащия шлем на главата спря за момент. Той успя да види една грациозна ръка над лъскавата и тъмнокестенява коса, в която можеха да се забележат кестеняви и златни оттенъци. Маги се спря за момент и Конър видя усмивката й. Не знаеше на кого и защо се усмихваше, но остана поразен от силната ревност, която изпита. Той никога не бе ревнувал. Изглежда, бе по-сериозно, отколкото си мислеше.

Тя не знаеше, че той я наблюдава. Беше малко нервна и уплашена и доста млада да има петнайсетгодишна дъщеря. После го видя.

Изведнъж всичко друго изчезна — нямаше го шумът, нито миризмата на бекон и ароматът на прясно кафе. В ресторанта настъпи тъмнина. После тя се усмихна и слънцето отново изгря за пръв път в неговия живот.