Барбара Бретън
Този път завинаги (12)

Дванадесета глава

— Ще си имам личен телефон! — Никол изгледа майка си все едно си беше пробила носа и си беше избръснала главата. — Сериозно?

Тя се приближи към нея и разроши бретона й — момичето мразеше това. Но този път Никол щеше да го преживее.

— Разбира се. Въпреки че ще трябва да го делиш с Чарли.

Това означаваше, че ще може да говори е Миси и Стейси часове наред, без никой да я притеснява.

Тя се хвърли на врата на майка си, което не беше лесна работа по простата причина, че Никол бе с няколко сантиметра по-висока от нея.

— Страхотна си! Не мога да повярвам!

За миг Никол се почувства отново малка и в безопасност, нищо не можеше да й се случи, щом майка й бе наблизо. Не беше изпитвала това чувство на сигурност отдавна, всъщност след развода на родителите си. Все се страхуваше оттогава, както и когато за пръв път влезе в новото училище.

— Не забравяй, че и брат ти ще го ползва! Сигурна съм, че ще се разберете.

Майка й изглеждаше щастлива и малко глуповато. Сякаш бе една от нейните връстнички, а не зряла жена.

— Толкова е хубаво! Ще се обадя на Миси, за да й кажа още сега.

Маги хвърли поглед към часовника на нощното шкафче:

— Вече е десет и половина. Утре ще й кажеш.

— Не е толкова късно. Не си е легнала още.

Майка й я погледна някак гузно. Изглеждаше доста странно. Никол не я беше виждала такава преди и малко се притесни.

— Не тази вечер, скъпа. Телефонът ми трябва.

Изведнъж Никол разбра всичко.

— Заради онзи мъж е, нали? Онзи, който ти се обади в неделя вечерта? — значи затова искаше да купи нов телефон! Не защото се интересуваше от нея, а заради себе си, за да може да си говори с онзи тъпак.

— Да. Така е, скъпа — призна си тя.

— Кой е той?

— Казва се Конър.

— От университета ли се познавате? — тъп въпрос! Едва ли го е срещнала в някой бар!

— Не.

Момичето се опита да прикрие изненадата си, но не успя:

— Къде го срещна тогава? — „Не и в енорията!“ Майка й замълча и отклони погледа си. Явно обмисляше какво да каже. После пое дълбоко дъх и изрече:

— Запознахме се миналия уикенд.

— Значи в Атлантик Сити? — попита невярващо тя. Можеше спокойно да озвучава анимационните филми на Дисни.

— Да. Има ли нещо лошо в това?

— Не мога да повярвам! Познаваш го от два дни и му даваш телефона ни! Ако аз бях направила подобно нещо, щеше да ме убиеш!

— Не ми харесва тонът ти, Никол!

— Не ми пука! А на татко няма да му хареса какво си направила.

— Не е негова работа! Мислех, че ми вярваш поне малко — рече майка й обидено.

Гласът й потрепери, а това бе доказателство, че Никол доста я бе разстроила. Изглеждаше наранена. И дъщеря й не се чувстваше по-добре, но кой я питаше. Никой не я попита нито за развода, нито за преместването им в Ню Джърси, нито за женитбата на баща й. Всичко се променяше около нея, а тя беше безсилна да попречи това да се случи.

Конър и Маги прекараха четири часа на телефона в понеделник вечер и седем във вторник. Добре, че се беше сетила да прокара още един телефон. Тези разговори бяха единствената им връзка. Разказваха си за детството, за радостите и бедите си. Той й сподели за провала си на абитуриентския си бал, когато красавицата на класа му беше отказала в последния момент. Маги му разказа за своя бал и за това как никой не я поканил на танц. Тогава Конър й заяви, че ако е бил там, тя щеше да е единствената жена, която би поканил. Тя му каза, че ако е била на мястото на онази красавица, никога не би се отказала да отиде с него на бал. През повечето време си говореха за незначителни неща, даваха си глупави обещания, но докато споделяха всичко това, се сближаваха още повече.

— Хайде да пием кафе — предложи той в сряда сутрин. Бяха разговаряли цяла вечер.

— Не мога. Заета съм — рече тя и се сви до телефона.

— Не и ако се срещнем веднага.

Беше толкова упорит. Това й харесваше. Никой до сега не я беше ухажвал толкова настоятелно и с такава страст.

— Не бива.

— Защо?

— Майка ми се прибра вчера от Карибските острови. Днес ще ми показва снимки на закуска. Трябва да съм тук, когато се събуди.

— Ако тръгнеш веднага, ще изпием по едно кафе, ще хапнем понички и ще се прибереш, преди някой да е усетил.

Това беше лудост, както беше лудост и фактът, че бе будна в пет часа сутринта и говореше по телефона с мъж, който я караше да трепери от вълнение и да вижда цветовете на дъгата.

Не можеше да устои на предизвикателството.

Срещнаха се в „Дънкин Донатс“ близо до административно търговския център. Когато го видя, облегнат на джипа, направо щеше да затанцува от щастие. Неумело направи сложна танцова стъпка на паркинга, а той я грабна в обятията си и я поведе към входната врата, танцувайки танго. Остана без дъх, изпълнена е желание и смях.

Заведението беше празно. Маги избра малка масичка до прозореца, докато Конър се редеше на опашката. Не беше му казала какво иска, но имаше предчувствието, че ще отгатне вкуса й. Той улучи в десетката, като поръча три понички със сладко от малини. Явно светиите бдяха над тях още от първата им среща.

Подаваха си малки хапки, докато се гледаха с изгаряща страст. Не забелязаха как в този момент в закусвалнята влезе висока и слаба блондинка.

— Маги О’Брайън! — извика тя изненадана. — Нима това си ти?!

„О, не! Ейми Уайнтроб! Най-голямата клюкарка в целия щат!“ — ужаси се тя. Идеше й да се скрие под масата.

Усмихна се нервно и рече:

— Разбира се, че съм аз. Просто си смених прическата.

— Чудесно! — Ейми започна да оглежда новата прическа на познатата си, като не пропускаше междувременно да поогледа и Конър. — Страхотна е! Но какво, за Бога, те накара да го направиш?

Маги й разказа накратко историята, а другата жена не спираше да охка и да ахка, изумена от новия й външен вид, да не говорим пък за новото й гадже.

— Изглеждаш добре — Ейми погледна към Конър. „И той не е за изхвърляне“ — помисли си. — Казвам се Ейми Уайнтроб.

Маги въобще не възнамеряваше да ги запознава, но какво можеше да направи.

— Конър Райли.

„Значи Райли“ — помисли си Маги. Три нощи наред си разговаряха по телефона, а не се беше сетила да го попита за фамилията му. Тя протегна ръка и рече:

— Маги О’Брайън. Приятно ми е.

Той се засмя.

— О’Брайън, а?

— Райли, значи? — отвърна също толкова весело тя.

— Уайнтроб — Ейми изглеждаше объркана. — Въпреки че това сигурно е някаква шега.

Маги се опита да намери смислено обяснение, без да се налага да казва много. Другата жена се престори, че й вярва, което пък не заблуди никого.

— Ох! — въздъхна Маги, докато гледаше как маздата на познатата й се отдалечава. — Сега вече всички ще разберат за нас.

— Нямам нищо против.

— Лесно ти е на теб. Не си отраснал тук.

— Точно за това става дума, Маги. Щом си израснала тук, значи би трябвало да не те интересува какво мислят хората.

Но не беше точно така. Тази връзка вече излизаше от контрол и семейството й едва ли щеше да стои със скръстени ръце. Мисълта за това я побъркваше. Предпочиташе да го запази в тайна колкото е възможно по-дълго.

— Така ми се иска да не споделяме с никого. Поне още малко.

— Не можеш да забраниш на хората да говорят, Маги — рече той и я погали показалец по ухото, докосвайки златната й халка.

— Напротив — целуна върха на пръста му, когато никой не ги гледаше. — Можем да си построим свой таен свят, който да е само наш.

Разбира се, той беше прав. Не можеше. Ако разбираше нещо от любовни връзки или тайни срещи, едва ли би стояла в местната закусвалня с любовника си. Не знаеше как да се крие. Децата й вече се досещаха, така че рано или късно трябваше да им каже.

Имаше време.

 

 

Маги се промъкна през задната врата. Майка й беше в кухнята. В къщата миришеше на кафе и цигари. При нормални обстоятелства Маги щеше да й направи забележка, но сега се чувстваше като виновна тийнейджърка и само повдигна неодобрително вежди.

— Не го казвай — рече майка й още преди да е продумала. — Забравих, че беше забранила да пуша тук — после посочи към отворения прозорец. — Виж! След пет минути въобще няма да се усеща, че съм съгрешила.

Рита беше около шейсетгодишна красива, едра жена, с добре поддържана червена коса, сини очи и повече енергия от трите си дъщери взети заедно. Беше борбена жена, готова да преживее овдовяването и втория си брак, за да запази семейството си цяло. Миналата година беше получила инфаркт, но вече се бе възстановила напълно и човек не би казал, че й се е случило подобно нещо.

— Е, къде беше? Чух те, когато излезе.

Дъщеря й свали палтото си и го сложи на облегалката на стола, а после остави голям плик с понички на масата.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че бях по работа?

Рита разбърка кафето си и попита:

— А искаш ли?

Маги си наля кафе.

— Да. Ако това означава, че ще спреш с въпросите.

Рита постави ръка върху рамото на дъщеря си.

— Скъпа, ако имаш някакви проблеми…

Нямаше намерение да притеснява майка си. Отпи от кафето и каза:

— Срещнах един човек, мамо. Казва се Конър и мисля, че е сериозно.

Рита замълча. Маги знаеше какво си мисли.

— От трите ми дъщери най-много се тревожа за теб.

— За мен ли? — възкликна удивено тя. — Но аз никога не съм ти създавала проблеми. Или забрави? — като малка винаги спазваше вечерния час, редовно си чистеше стаята, създаде деца… Майка й грешеше. Та Нали Ели беше амбициозната твърдоглавка, а Клеър — немирница с лабилна психика.

— Винаги си имала неосъществими мечти.

Маги се засмя.

— Мисля, че ме бъркаш със сестрите ми, мамо. Аз съм домакиня. Те мечтаят за кариера във Върховния съд и за корицата на „Вог“. Аз винаги съм искала само да имам добър брак и щастливо семейство.

— Точно за това става дума. Върховният съд едва ли може да ти разбие сърцето така, както един мъж.

Маги започна да се изнервя.

— Не мисля, че има такава опасност.

— Ели и Клеър ми разказаха за пътуването до Атлантик Сити, скъпа. Знам колко вълнуваща може да е една връзка — дъщеря й се опита да протестира, но Рита продължи: — Знам също колко лесно се греши.

— Нямам представа какво са ти казали, но мисля, че прибързваш с изводите.

— Сестрите си може и да излъжеш, но не и мен, дъще — майка й посочи лъскавата повърхност на тостера на шкафа. — Първо се погледни в огледалото и после ми кажи, че прибързвам.

Маги не го направи. Пределно ясно й беше какво ще види — замечтаните очи на една влюбена жена.

— Не съм малка. Знам какво правя. Не се притеснявай.

— И аз мислех така, когато се ожених за Кал, но знаеш какво стана.

— Не можеш да правиш подобни сравнения. Когато татко умря, те остави да се грижиш за три невръстни деца. Кал бе като Божи дар.

— А ти да не би да си в по-различно положение? Имаш две деца, които ще израснат, преди да се усетиш, почасова работа, нямаш никакви планове…

— Мамо! И дума не може да става за сравнение! Чарлс все още е баща на децата си. Не бяга от отговорности и задължения, билото финансови или не. Винаги ми е помагал. Може би не мога да си позволя най-скъпите дрехи за децата, но се справям — освен това скоро щеше да си вземе дипломата и да започне по-доходна работа. Защо трябваше да обяснява всичко това на майка си?

— Никога не знаеш на какъв ще случиш, преди да се омъжиш за него. Дотогава всичко прилича на бал с маски.

— Всички правим грешки. Кал беше мръсник, но ти го изгони.

— Не навреме!

— Напротив.

— Бих направила всичко за вас. Животът си бих дала — рече майка й, а жизнерадостното й лице се натъжи от спомена.

— Знам — очите на Маги се напълниха със сълзи. — Всички го знаем.

— Само като си помисля колко мъки ви струваше това…

Тя пое ръката на майка си и я стисна леко.

— Винаги си се грижила за нас. Ако мога да бъда поне наполовина като теб, това ми стига.

Рита се разплака и се усмихна на дъщеря си:

— Никой не може да обича децата ти повече от тебе, Маги. Никой!

 

 

Мат се обади късно във вторник, за да го покани на мач.

— Слушай, Конър, имам билети за мача на Холифийлд утре вечер. Татко и Еди ще минат да те вземат към шест и половина.

— Това е чудесно, но утре не мога — рече Конър, докато изучаваше празния хладилник. Маги щеше да дойде на вечеря, а той се нуждаеше от магьосник, за да приготви някое кулинарно чудо.

— Я, стига! Човече, говорим за мача на Холифийлд! Световният шампион, тежка категория. Не би го пропуснал!

— Благодаря за предложението, но ще трябва да ти откажа.

Мат замлъкна.

— Какво ти става? Работа ли имаш или нещо друго?

— Нещо друго.

— Не искаш да дойдеш на мача на Холифийлд! Говоря за Евандар Холифийлд?

— Чу ме добре.

Мат почука с пръст по слушалката. Тръпки полазиха Конър от стържещия звук.

— Сигурно телефонът не е наред. Не е възможно брат ми да пропусне подобен мач!

— Напротив.

— И ще ми кажеш ли защо?

— Нямам такова намерение.

— Заради жена е, нали?

Едва сега Конър разбра защо Маги искаше да запази връзката им в тайна поне за известно време. Отношението на роднините го плашеше.

— Да — отвърна той, докато търсеше кутия бира в хладилника, която бе зърнал преди време до млякото с отдавна изтекъл срок на годност. — Заради жена е — нямаше намерение да лъже, нито да се изповядва.

— Познавам ли я?

— Не. — „Нито ще ти кажа коя е. Поне не тези дни.“

Мат беше изтърсакът в семейството и беше разглезен. Мислеше си, че всички са длъжни да му споделят тайните си и да му угаждат и на най-малкия каприз. Такъв си беше от малък. Конър беше сигурен, че след разговора им Мат веднага ще се обади у дома, за да им се оплаче.

Явно не им беше писано да запазят връзката си в тайна. Може би съдбата им беше да се изправят пред критичните погледи на семействата си. Всеки път, когато Конър видеше Маги, все повече се влюбваше в нея. Миналата седмица по това време, ако някой му беше казал какво ще се случи, той щеше да му се изсмее в лицето. Щеше да му каже, че не вярва в любовта от пръв поглед или в хилядите клишета, създадени, за да прикрият похотта, страстта и желанието. Не че в тях имаше нещо лошо. Човек получава, каквото заслужава.

Но когато ставаше дума за Маги, нещата стояха по друг начин. Думите бледнееха. Не можеше да опише чувствата си към нея, тези силни и магически емоции. Всеки път, когато си мислеше, че е намерил подходящата дума, разбираше, че тя не е достатъчна. Без тази жена за него не съществуваше нищо. Той се нуждаеше от нея.

Когато бе с нея, забравяше за всичките си грешки и несполуки. Когато я държеше в обятията си, забравяше за Боби, Дени и невръстните им деца. Когато я любеше, настъпваше мир и тишина, които не бе чувствал от онази ужасна нощ, която промени всичко.

Ако имаше възможност, щеше да й обясни всичко това още тази вечер, да вдигне проклетия телефон и да се изповяда, да поеме своя риск. И колкото по-рано, толкова по-добре. Не биваше да чака. Животът предлага на човек всякакви изненади. Боби му даде този урок със смъртта си. Сега си жив, мечтаеш за бъдещето, кроиш планове, а след няколко секунди всичко е свършило! Само с едно щракане на пръстите, само с едно мигване и си хвърлил топа!

Последният ден от живота на партньора му беше толкова обикновен! Професията на детектива не е кой знае колко интересна. Следобед бяха ходили във ферма за коне, за да разпитат притежателката за откраднат расов арабски жребец. Жената беше направо съсипана. Тя обичаше този кон. За нея това не беше само бизнес и начин да се печелят пари. Много страдаше от загубата.

— Какво мислиш? — беше го попитал Конър на връщане, докато се качваха в седана без полицейски обозначения.

— Чувствам се като Коломбо. Отдавна не бяхме попадали на нещо добро.

Не знаеха нищо за конните надбягвания, но пък малко разнообразие от нападенията и обирите бе добре дошло.

— Трябва да се отбия във „Вашите играчки“ — каза Боби — и да купя кукла Барби за рождения ден на Тина.

Конър се възмути.

— Кукла Барби? Детектив Кен! Как може — бяха свикнали да се шегуват помежду си.

— К’во да ти кажа! Семеен човек съм — рече хрисимо приятелят му и вдигна рамене.

Така си беше. И това му харесваше. Животът му се въртеше около жената и децата. Обичаше си работата, но с удоволствие щеше да се пенсионира и да си живее спокойно с Дениз. Не искаше много.

Конър винаги беше край тях. Дени непрекъснато го канеше на семейните тържества. Беше кръстник на малката им дъщеря. Едно лято Боби беше научил сина му Шон как да лови риба, като използва мухи за стръв. Бяха решили да ознаменуват завършването му с пътуване до Адирондакс.

В онзи ден Конър спря пред магазина за играчки.

— След пет минути съм тук. Няма да се бавя.

— Хайде, върви да вземеш Барби, но побързай — Конър продължи да се шегува. — Само да не ми лепнат някой фиш за неправилно паркиране.

Боби се отправи към магазина. От радиото бумтеше „Мо Таун“, Конър се облегна на седалката и затвори очи. Навън беше невероятна жега. Точно в този момент чу шум. Веднага се изправи. Партньорът му тичаше през паркинга.

Той го последва. Някаква жена викаше, после се чу и мъжки глас. Крадяха кола! Мамка му! Тичаше с всички сили след Боби. Преди няколко години в подобна ситуация в съседен град беше убит един учител. Положението не биваше да се подценява. Но тази жена имаше късмет — те бяха там. Щяха да се справят.

„Много си бавен! Тичай, Райли, по-бързо!“

Боби знаеше как да печели време, как лека-полека да застане между престъпника й жертвата, докато Конър пристигне. Всичко щеше да е наред.

„Какво ти става, старче? По-бързо!“

Не му достигаше въздух. Кога беше загубил формата си? Не можеше да прекоси един паркинг.

Хайде… хайде!

Жената се беше свила на земята пред блейзъра си. Боби се бореше с кльощавия престъпник със сиво яке. Слънцето ярко заблестя й погледът на Конър бе привлечен от зловещото оръжие в ръцете на престъпника.

„Не стой тук, жено! Махай се! Бягай! Той не нека теб, а колата ти!“ — мислено й извика той.

Тя стоеше неподвижно, докато Боби се опитваше да измъкне пистолета от ръцете на мъжа.

„Още пет метра… можеш да издържиш… всеки ден го правиш… Какво ти става, по дяволите? — повтаряше си Конър. Беше бавен. Имаше чувството, че при всяка крачка са минали години. Сякаш стоеше на едно място. — Вземи му оръжието, Боби, вземи му оръжието! Не го оставяй да те притисне до колата, мамка му!“

Боби го погледна. Направи знак към жената. Сякаш му казваше: „Махни я оттук, а аз ще се погрижа за останалото!“

Конър сграбчи жената и я избута настрана. Стой тук! Тук!

Боби беше там. Той се втурна към него. Трябваше да спечели време, да говори. Не! Нямаше време за приказки.

„Боби… Пистолетът! Хайде, вземи го! Хайде! Какво гледаш?… Движи се! Защо, по дяволите, нищо не правиш? Хайде!… Правил си го… Хайде, преди онзи да е…“

Разнесе се изстрел.