Барбара Бретън
Този път завинаги (5)

Пета глава

Конър пусна водата докрай и влезе под душа. Бяха се уговорили с Маги да се срещнат долу след четирийсет и пет минути, и той не желаеше да я кара да чака.

По-зле беше и от някой пубертет. Всяко хлапе на негово място щеше да се оправи по-добре, щеше да използва случая да я целуне във фоайето. А вместо това трийсет и девет годишният Конър не знаеше как да постъпи. Толкова му харесваше да се наслаждава на прекрасното й и мокро от дъжда лице. Тръпнеше, когато докосваше ръката й. Искаше да я задържи колкото се може по-дълго при себе си.

Трябваше да я целунеш, приятел! Може да нямаш втора възможност.

А може би не беше така? Все пак целият ден беше техен. Щяха да го прекарат в красивия и романтичен Кейп Мей. Тогава щеше да се престраши.

А, така значи? А откъде си толкова сигурен?

Нали щяха да бъдат заедно? Какво повече му трябваше! Ако отново се видеха, нямаше как да не се целунат. Привличането между тях беше изключително силно. Чисто и просто химия. Или пък съдба. Каквото и да беше това, то бе реално.

А ако тя не се появи, господинчо? Тогава какво?

Конър спря душа. Е, на този въпрос не можа да отговори. Още си представяше елегантния й гръб, когато си тръгна от „Клейуос“ миналата нощ. Осъзнаваше, че Маги е от жените, които биха отказали решително, ако не го желаеха.

— Ще дойде — промърмори той. — Каза, че ще дойде и това означава, че ще го направи.

Но не беше съвсем сигурен.

 

 

Маги седеше на пода пред гардероба и беше готова да се разплаче. Беше се увила в хавлиен халат, на чийто преден джоб бе гравирана емблемата на хотела. Мокрите й коси се спускаха над челото и страните й. Беше се сковала от объркване. Чудеше се какво да облече на това пътешествие до Кейп Мей в дъжда с мъжа, когото не познаваше, но искаше толкова много да я целуне. И сестра й Клеър — моделът — щеше да се затрудни. Очевидно бе, че дънките и пуловерът не бяха подходящи за разходка из стария викториански град. Не можеше да облече и снощния тоалет. Тогава й оставаше само една възможност — още нещо, за което сестрите й се бяха досетили — полата. От колко време не беше носила пола! В университета ходеше по дънки, из къщи се разхождаше по фланела, а на работа обличаше панталон. Жените носеха поли, за да привлекат вниманието на силния пол и да покажат хубавите си крака. Дали им харесваше или не, отдавна бяха преминали детската си възраст.

Но той вече я беше видял без грим, така че едва ли можеше да го уплаши повече.

Чуден човек! Първо му беше избягала в бара, после я бе видял бледа като платно и мокра като кокошка и въпреки това не преставаше да я ухажва.

Той те харесва, Маги. Как се чувстваш при тази мисъл?

— Радвам се и още как — рече тя, загледана в купчината дрехи, разхвърлени по леглото.

Спомни си случката във фоайето. Когато Конър я докосна, тя без малко да припадне от вълнение. Маги беше практична жена — разумна и отговорна. Не като някои, които плачат на „Титаник“. Напротив, тя дори се чудеше как може Джак да се жертва, за да живее Роуз. Ако една майка се пожертваше за децата си, би било нормално, ала наистина не разбираше как някои жени гледат тези блудкави любовни истории.

Маги бе зряла жена, майка на две деца, имаше две луди сестри, които се интересуваха от прическата и грима й и бяха възхитени от синята плисирана пола, която правеше краката й да изглеждат по-стройни. Дали щеше да изглежда добре? Да, оставаше само да облече една бяла блуза и шарен пуловер и щеше да заприлича на девойче от прогимназията. Едва ли щеше да му хареса.

По-добре да не мисли за това.

„Слушай сърцето си, Маги. Престани да се тревожиш за това какво ще кажат другите и започни да мислиш за себе си.“

Но Клеър бе модел, а Ели се славеше със стилното си облекло в съда. Щом те двете смятаха, че ще изглежда добре, значи наистина щеше да е така.

 

 

Конър сновеше неспокойно из фоайето. Повтаряше си, че не тя закъснява, а той е подранил с десет минути.

Часът на срещата наближаваше. Джипът беше паркиран до бордюра и наглеждан от пиколото, за която услуга беше заплатена солидна сума. Тя никак не си падаше по джиповете, въпреки че непрекъснато й се налагаше да пътува с децата. Той си я представяше в малка мазда или порше например, в нещо малко и изящно като нея. Зачуди се дали не е късно да наеме някоя класическа лъскава кола, която тя да хареса. Май се престараваше?

Конър не харесваше спортните модели. Джипът можеше да премине през какви ли не препятствия, също като притежателя си. Ако Маги не беше разбрала това досега, щеше да има възможност да го научи, щом се качи в джипа.

— Не си те представях с джип — рече Маги, докато закопчаваше предпазния колан. — По-скоро с някоя малка и секси спортна кола.

— А аз си помислих същото за теб.

— Така ли? — тя го погледна учудено. — Имам две деца и можеш да бъдеш сигурен, че не се разделям с комбито си.

— Що се отнася до теб, едва ли мога да бъда сигурен в каквото и да било.

Тя извърна глава и се почувства някак странно:

— До известна степен си прав.

Конър превключи на първа и се присъедини към сутрешното движение.

— Благодаря — прокара ръка по таблото между тях. — Този джип ми харесва. Толкова е… чист.

Конър гръмко се засмя.

— Досега съм чувал какво ли не, но не и това.

— Трябва да видиш моята кола — каза Маги с широка усмивка — и ще разбереш за какво ти говоря. Празни опаковки от „Хепи Мийл“, хартии, футболни принадлежности, кънки за лед, балетни пантофки и остатъци от храна. Прилича на вехтошарски магазин — зъбите й бяха дребни, бели и равни, устните й — плътни и сочни. Контрастът между тъмната коса, светлосините очи и бялата кожа несъмнено беше удивителен. Направо се побъркваше при вида й.

— А моят джип пък прилича на подвижна канцелария — Конър посочи небрежно задните седалки. — Навсякъде са пръснати папки. Това направо побъркваше… — партньора ми, не довърши той. Не. Днес няма да говори за това. Просто ще се наслаждава на усмивката й.

Маги забеляза, че Конър се напрегна, но не се издаде. Той й разказа как веднъж намерил бележчица сред куп документи, докато шефът му не е могъл да открие нищо в папките си.

— Бих искала и аз да мога така — Маги разтърси глава и меките й къдрици проблясваха при всяко нейно движение. Направо го хипнотизираше. — Откакто намерих училищния хамстер в багажника, се опитвам всяка седмица да почиствам, но не е толкова лесно.

— С Шон нямах възможност да изживея подобни мигове — рече той, докато се включваха в магистралата на юг. — Виждах го през няколко месеца и той се променяше изненадващо бързо.

Маги се пресегна и сложи ръка на рамото му. Въобще не подозираше какво влияние му оказва. Ако знаеше, щеше да властва над света.

— Мислил, ли си някога да се преместиш в Калифорния, за да си по-близо до него?

— Разбира се. Но не искам да го притеснявам. Бившата ми съпруга и мъжът й са добри родители и се опитват да изградят едно добро семейство. По-скоро ще им преча.

— Е, ти и Калифорния — не се връзвате много.

— И в полицейския участък на Лос Анжелис мислеха така — беше се явил на интервю едно лято, но професионалните му навици коренно се разминаваха с тамошните изисквания.

— Ти си типичен представител на Джърси — рече Маги и се обърна към него. — Кореняк си, нали?

— Ще ми повярваш ли, ако отрека?

— Не.

— Права си. Отгледан съм в Южен Джърси. Повечето от братята и сестрите ми все още са там.

— Братя и сестри? Колко деца сте?

— Трима братя и две сестри. А вие?

— Две сестри и баня.

— Две бани, но и те не стигаха.

— Представям си.

— Къде си отраснала? — попита Конър. — Сигурно в Гринидж или в Апър Ийст Сайд.

Изуменото и лице го накара да се засмее.

— Помниш ли, когато ти казах за училището на дъщеря ми? И аз завърших там, но преди осемнайсет години.

— Защо се върна в Монтгомъри?

— Знаеш ли колко много хора ми задават този въпрос след раздялата ми с Чарлс? Питат ме как издържам в този квартал, след като съм живяла в Италия, Япония и в други прекрасни места. Истината е, че само тук — в Монтгомъри — се чувствам у дома. И ако децата ми са щастливи поне наполовина колкото мен, значи всичко е наред.

— А ти щастлива ли си? — досега никой не й беше задавал този въпрос. Всъщност не знаеше какво точно означава да си щастлив.

— Доволна съм — рече Маги след кратка пауза.

— Но щастлива ли си?

— Не съм нещастна.

— Има разлика.

— Може би съм прекалено заета, за да я усетя — рязко отвърна тя.

— Извинявай. Понякога забравям, че животът не е стая за разпит.

Маги кимна:

— Въпросът ти беше прекалено личен. Мога ли и аз да ти задам един такъв?

— И вече няма да ми се сърдиш?

— Зависи от отговора — отвърна му тя.

— Питай? Ще рискувам.

Конър забеляза как стегнатите й гърди се повдигнаха леко, докато си поемаше дъх. Тя сключи ръце в скута си най-вероятно за да не треперят. Подозираше, че въпросът ще е коварен.

— Някой те е наранил. Мога да видя болката в очите ти. Преди малко започна да казваш нещо, но не довърши. Ще ми разкажеш ли?

— Задай ми друг въпрос — отвърна Конър, без да я погледне. — Друг път ще ти отговоря.

„Друга жена — помисли си тя, докато настъпи гробно мълчание. — Някоя жена е разбила сърцето му, и то съвсем наскоро. — Стана й тъжно. Сякаш нещо в нея угасна. — По-добре разбери сега, за да не страдаш по-късно, Маги. Беше готова да стигнеш до края с този мъж, а той дори още страда за друга.“

 

 

Пътуваха през равната земя на юг от Атлантик Сити. Въздухът беше прохладен, а докато минаваха край Ег Харбър, се долавяше мирисът на океана. Маги се чудеше как може такива тежки горски масиви да се намират толкова близо до брега. Дъждът беше спрял и слънцето се опитваше да пробие през облачната пелена. Край тях профуча открита червена кола с двама ентусиасти, а златнорусите им коси се развяваха на вятъра.

— Да си майка, това е присъда. Първото нещо, за което си помислих, като видях младата двойка отпред, е, че може да настинат.

— А сега се опитай да мислиш като ченге. Червена спортна кола и две богати деца в нея. Направо си просят неприятностите — Маги веднага си представи какви ли не беди. — Направо са си живи мишени — добави Конър.

— Не и тук — каза тя, когато забеляза две еленчета да тичат покрай пътя. — На това хубаво място не може да се случи нищо лошо.

— Права си. Тук не би могло да се случи нищо.

Маги долови тъгата в гласа му и гневът й изчезна мигновено. Минаваше й лесно. Сестрите й бяха истински бомби със закъснител, можеха да се разплачат всеки един момент. Може би този факт се дължеше на това, че Маги беше най-голямата и беше като майка за тях, когато те бяха малки. Никога не можа да си позволи да изрази свободно чувствата си, така че се научи да ги потиска. Тази необяснима ревност въобще не й беше присъща.

— Не става дума за жена — рече Конър.

— Какво?

— Нали ми зададе въпрос? — срещна погледа й. — Отговарям ти. Не е свързано с жена.

— Нима съм толкова прозрачна?

— Не. Просто исках да знаеш.

Преминаха покрай Си Айл Сити и отбиха вляво за Кейп Мей. Видяха гостилница „Котва“, пристанище „Палачинките на Майк“. Лодката беше боядисана в жълто, все едно някой току-що беше повърнал върху нея. Маги започна с въодушевление да говори за лодката, но се улови, че майчинският й инстинкт е толкова силен, че чак започна да използва описанията на сина си Чарли. Ами той точно така беше нарекъл тяхната къща, когато я видя за пръв път и после цялото семейство продължи да използва глагола „повръщам“ като висша форма на гадост.

От двете страни на пристанището бяха подредени лодки — рибарски, за развлечение, туристически, чието предназначение беше да покажат играта на делфините и китовете, в противен случай трябваше да върнат парите на туристите.

— Имах една такава — рече той и посочи голяма лодка, която се поклащаше изящно от лявата им страна.

— Така ли?

— Нали знаеш поговорката? В живота ти има два щастливи мига. Единият — когато си купиш лодка, а другият — когато я продадеш. Прекарвах повечето време от отпуската си да я поправям.

— Не ми изглеждаш като човек, който си пада по лодките. Имах чувството, че обичаш да летиш.

— Ако знаеше как се страхувам от летене, нямаше да го кажеш.

— И ти ли? Опитвах какво ли не — хипноза, тапи за уши, едно-две мартинита, но не можах да преодолея страха.

Те си разказаха няколко весели истории във връзка с това и замълчаха, след което почувстваха облекчение. Едва ли можеше да се нарече облекчение мълчанието между двама души, които се привличат неудържимо. Маги чувстваше ту вълнение, ту уплаха, възбуда и апатия. Беше обърнала живота си на триста и шейсет градуса и не знаеше по кой път да поеме. Тази кратка авантюра би допаднала повече на сестрите й, докато за нея беше като разходка на Луната — непозната и опасна.

Последния път, когато излезе с мъж, настоя всеки да вземе своята кола и да се срещнат в ресторанта. Беше сигурна, че един или два пъти бяха излизали в гимназията. Следващият момент, който си спомняше, бе как се чукаха на паркинга, а това едва ли беше мястото, за което си беше мечтала.

Тя погледна Конър и каза:

— Конър?

— Това е старата част на Кейп Мей. Съществува още преди архитектите да построят това място.

Той скочи от колата и отиде от другата страна, за да й отвори. Никой друг не го беше правил преди, с изключение на шофьора на лимузината вчера, на когото остави бакшиш.

Наоколо имаше две бараки, които приличаха на приюти за бездомни, и шест-седем заблудени туристи, които си купуваха закуски пред подвижния прозорец на една от тях. На другата висеше табела: „Сувенири“.

Маги не можеше да си представи как тази паянтова сграда може да бъде магазин. В този момент заваля проливен дъжд.

По дяволите, защо не си беше взела горна дреха!

— Чакай малко — Конър отвори багажника и извади дебела блуза с качулка, на чийто гръб пищеше „Университет Рътгърс“, и й я подаде. — Май ще имаш нужда от нея.

— Направо ми четеш мислите — рече тя и я облече. Почувства се страхотно с тази блуза. Все още можеше да се усети неговият одеколон и едва устоя на изкушението да зарови лице в нея.

— Малко ти е голяма — отбеляза Конър, когато видя, че пръстите на ръцете й едва се подават от ръкавите.

— Харесва ми — Маги дръпна ципа. — Благодаря.

Той беше щастлив. Следващия път, когато облече блузата, щеше да почувства мириса на парфюмираната й кожа и формите на гърдите й. Отидоха до плажа и той й показа кораба „Атлантъс“, който потъваше бавно от Първата световна война насам. Чувстваше се като екскурзовод, който не си върши добре работата. Млъкни и я остави да се огледа. Като възбуден пубертет си.

Обаче се страхуваше, че в тишината тя ще чуе как лудо бие сърцето му.

„Кажи нещо — мислеше си тя, докато й разказваше защо в армията смятали, че бетонният кораб е много добра идея. — Ако продължаваш да мълчиш, ще помисли, че си тъпа. Не ти се случва всеки ден да ти разказват за циментов кораб, нали? Попитай го нещо. Кажи мнението си. Недей просто да стоиш и да го зяпаш, като че ли е древногръцки бог.“ Харесваше й да слуша гласа му, думите му. Същевременно се страхуваше, че ако самата тя проговори, ще издаде колко много се вълнува.

Ръцете им се докоснаха случайно, докато се разхождаха по плажа, и те се хванаха за ръце. Дланта й се загуби в неговата. Маги изглеждаше крехка като птичка, но беше силна. Изненадващо силна. Тя се грижеше за себе си и семейството си и Конър й се възхищаваше.

Той нямаше рози, за да ги хвърли в краката й, нито диаманти, които да сложи в ръцете й. Можеше само да говори, затова й разказа за приливите и отливите, за фазите на луната, за тревите и скалистия бряг и за ниските дюни, които се простират чак до водата. И когато вече беше казал всичко, не остана нищо друго, освен да я целуне.