Мария Барет
Интимни лъжи (9)

Девета глава

Холи си поръча кафе и препечени филийки в ресторанта на хотела. Изобщо не се чувстваше гладна, но беше спала лошо и й предстоеше пълен с напрежение ден — трябваше да се нахрани. Закуската пристигна след няколко минути. Холи наля чашата си до половината с топло мляко, допълни я с кафе и прибави три бучки захар. Отпи една глътка, веднага се почувства по-добре и започна с препечените филийки.

— Добро утро!

Кит, облечен в тъмен костюм и с „Таймс“ под мишницата, беше застанал до масата и я наблюдаваше.

Холи вдигна поглед.

— С мен ли ще закусиш?

— Не, закусих в стаята си. Трябваше да се обадя на няколко места.

— Поработали?

— Моля?

Холи преглътна хапката си.

— Извинявай, забравих, че устата ми е пълна. По работа ли?

Кит се поколеба, след това издърпа един стол и седна.

— Нещо такова. Отмених полета си в края на седмицата и се обадих на шефа си в Ню Йорк да ми даде две седмици отпуска — каза бързо той, тъй като не беше сигурен в реакцията й.

Холи пусна филийката и го погледна втренчено. Самата идея Кит да се навърта наоколо я изнервяше. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да въвлече в тази история и някой друг, а и не го искаше. Продължаваше да си повтаря, че онова миналата нощ е било грешка, че се е чувствала самотна и разстроена и то изобщо не е трябвало да се случва.

— Какво си направил? — ахна ядосано тя.

Кит посрещна спокойно погледа й.

— Добре ме чу.

Холи вирна брадичка.

— Не мислиш ли, че това е малко самонадеяно?

Това си беше емоционален шантаж! Как можеше да си въобразява, че един глупав, луд момент на страст означава връщане там, откъдето са започнали?

— Сигурно не ти е хрумвало, че може и да не искам да останеш — рече ледено тя.

— Да, мина ми през ума — отговори Кит, — но реших въпреки това да го направя.

— О, така ли?

— Да, така — той потисна раздразнението си, устоя на изкушението да й каже, че се държи детински, и извърна поглед.

— Боже мой, Кит Томас, вбесяваш ме, направо ме вбесяваш! — избухна неочаквано Холи. Не искаше да й се пречка, можеше само да обърка нещата! Дори при мисълта за това изпадаше в паника. — Защо, по дяволите, си мислиш, че имаш някакво божествено право да се месиш в живота ми? — тя впери ядосан поглед в тила му, докато той се правеше, че не е чул, а гневът й нарастваше с всяка изминала секунда. — Кит! На теб говоря, за Бога!

Той се обърна към нея и повдигна едната си вежда.

— Говориш ми?

— Добре де! — отвърна троснато тя. — Крещя ти! Защо трябва да ме е грижа? Писна ми да се разпореждаш и да поемаш нещата в свои ръце, сякаш съм някаква идиотка, неспособна да оцелее без теб! — тя го изгледа ядосано с пламнало лице, без да обръща внимание на погледите на останалите в ресторанта. — Е, оправях се без теб в продължение на две години, нали? И сега ще успея да се справя!

Лицето на Кит заприлича на буреносен облак, но той се сдържа и каза възможно най-спокойно:

— Аз не съм ластик, Холи, не мога да идвам и да си отивам по твое желание. В един момент ми се обаждаш и молиш за помощ, а в следващия ми казваш да се махам. Имаше нужда от подкрепа и аз взех решение да остана. Нямам нужда от позволението ти и ако си мислиш, че това има нещо общо с миналата вечер, то жестоко грешиш, защото няма абсолютно нищо общо! Това беше една глупава грешка и двамата го знаем. Така че престани да се държиш детински и приеми предложението ми, докато е в сила.

— Детински? — Холи бутна шумно стола си назад и се изправи. Кит я беше улучил по болното място. — Детински? Ха! — тя хвърли салфетката си на масата. — Какво детинско има в това, че искам да бъда независима?

— Само че това не е независимост, Холи! Ти просто искаш постоянно да имаш надмощие, да вземаш всички решения — Кит също беше повишил глас, но бе толкова ядосан, че не го забелязваше — Помогни ми, Кит, махай се, Кит! Доволна си само когато ти диктуваш условията!

Той се изправи и двамата се изгледаха вбесено, без да обръщат внимание на суматохата, която създаваха, на погледите, всеобщото смущение и застаналия наблизо келнер.

Гневът на Холи се стопи толкова неочаквано, колкото и беше избухнал.

— Кога си станал толкова агресивен? — попита тъжно тя. — Откакто си се върнал, не правим нищо друго, освен да се караме.

— Уча се от грешките си, Холи — рече Кит. — Или ти отвръщам с крясъци, или ме смачкваш. Дори в крайна сметка стана така, както ти искаше — дай ми малко пространство, Кит, обичам те по свой собствен начин, Кит…

— Не беше така! Знаеш, че не беше! Ти си този, който… — Холи млъкна и захапа кокалчетата на пръстите си, за да не заплаче.

— Който какво, Холи? Който направи това, което ти искаше, който те остави да се оправяш сама?

— Оставил си ме да се оправям сама? Ти просто си отиде! Не ме слушаше, не ме разбираше, не…

— О, слушах, и то здравата! — рече Кит. — И разбирах. Искаше да се махна от живота ти, за да потръгне галерията, за да получиш това, което искаше!

— Не, не беше така! Аз…

Холи отново млъкна и по бузите й се затъркаляха сълзи. Тя подсмръкна шумно и си избърса очите и носа с опакото на ръката.

Кит я гледаше, без да знае какво да прави. Холи имаше невероятната способност да го вбесява и веднага след това да го трогва, както никой друг на света. Когато я видя, че отново се овладява, той преглътна и се обърна настрани. Нямаше намерение да се огъва, не и този път. Преди да си тръгне, я погледна през рамо и каза:

— Имаш номера ми. Няма да ходя никъде — после, без да каже нито дума повече, се отдръпна от масата и напусна ресторанта, като пътьом кимна на келнера.

Холи се отпусна тежко на стола, бръкна в чантата си и потърси салфетка. Когато намери, издуха шумно носа си и се почувства малко по-добре. Погледна гърба на Кит, който в този момент излизаше от залата. В този нов Кит имаше нещо вбесяващо — нещо, което направо я караше да излиза от кожата си, и въпреки това бе адски привлекателно.

„Значи миналата вечер не означава нищо за него, така ли? — помисли си умърлушено тя, вдигна салфетката от масата и отново се зае със закуската. — Е, главата си залагам, че и за мен не означава нищо! Ама че копеле! Как смее дори да си помисли такова нещо?“ Изяде останалата част от препечената филийка, почти без да усети вкуса й. Беше твърде разстроена, за да мисли за храна.

— Проклетият Кит! — промърмори тя. — Да пукна, ако му се обадя!

След това стана и излезе от ресторанта, като остави двамата японци от съседната маса със зяпнали уста.

 

 

Само че в два и двадесет същия следобед решителността й бе значително намаляла. Чувстваше се нещастна и объркана. Докато стоеше на паважа пред ресторанта и чакаше Джил и Софи да излязат, й се искаше с Кит да не са се разделяли в толкова лоши отношения. За момент дори си помисли да се върне в галерията и да му звънне оттам, само че, разбира се, нямаше да го направи.

Софи излезе на стъпалата и Холи се насили да се усмихне, но се чувстваше толкова унила, че усмивката заприлича повече на гримаса.

— Здрасти — рече тя, като направи втори опит да се усмихне. — Майка ти готова ли е?

Софи кимна.

— Сега плаща сметката.

Тя застана до Холи, тропна няколко пъти, за да се стопли, и бръкна дълбоко в джобовете на дънковото си яке.

Холи я наблюдаваше. В нея имаше едновременно толкова много и толкова малко от Санди. Тя въздъхна и се обърна на другата страна.

 

 

Обядът с Джил и Софи бе преминал доста мрачно. Холи ги слуша учтиво повече от час и половина как разправят разни истории за един непознат за нея човек, човек, обичан от семейството си, щастлив и вдъхновен от живота. Беше видяла проблясъци от съпруга си в хобитата, нещата, които харесваше и не харесваше, но не й се струваха познати хуморът, състраданието и добротата, които очевидно бе притежавал Алекс Търнър. Ако Джил не беше го разпознала в снимката на Холи, ако Софи не беше потвърдила, че имат същата снимка на Санди у дома си и ако не бяха сверили някои неща — бенката на шията, премахната оперативно, и любовта му към ветроходството, — то тогава Холи щеше да е абсолютно убедена, че се е омъжила за някой друг. Сега знаеше само, че се е омъжила за същия човек, но го е накарала да покаже най-лошите черти от характера си. Той бе живял с нея заради секса, може би и заради безплатното легло в Лондон, но със сигурност не за любов или дори компания, не и в смисъла, в който бе възприемал Джил.

Тя се обърна, когато Джил се показа и слезе по стъпалата.

— Още веднъж благодаря за обяда — рече Холи. — Беше много полезно за мен.

Джил кимна и закопча скъпата си чанта. За Холи може да бе от полза, но за нея беше истинско мъчение. През изминалия час и половина тя наблюдава внимателно тази жена, но не видя в нея нищо от себе си. Беше доста мила, очевидно много умна и някак земно, екзотично привлекателна, но толкова се различаваше от Алекс, че Джил не виждаше как е могло да има някаква връзка между тях. А може би не бе имало — в разказите й за Санди не се усещаше никаква искра, никакви проблясъци на любов.

— Мислиш ли, че оттук ще хванем лесно такси? — попита тя.

Холи огледа шосето.

— Толкова, колкото и от всяко друго място, предполагам.

Наблюдаваше уличното движение, без да знае как да прикрие изненадата си. Осъзна, че я е извадило от равновесие не само описанието на Алекс, дадено от Джил, а и самата жена, за която се беше оженил. Тя се обърна и погледна бледорусата й коса, кремавия вълнен костюм с панталони и мекото кашмирено палто. Джил бе толкова различна от нея, че Холи потръпна и сведе очи към собствените си дрехи — черни, непрозрачни чорапи с дупка на бедрото, която, слава Богу, не се виждаше; минипола на шотландско каре и тъмночервено вълнено сако; блестящи черни лачени обувки с връзки и пончо. Не виждаше в тях нищо класическо или шикозно — сякаш или не мислеше за външността си, или не й пукаше особено за нея, та я беше нахвърляла набързо, със странното си чувство за стил. Косата й представляваше туфа от къси, тъмни вълни, вечно несресани, прибрани зад ушите, за да се виждат големите й сребърни обици. Шикозната прическа на Джил не помръдваше и всяко едно косъмче си беше на мястото.

Напълно потисната, Холи отново впери поглед в уличното движение. Санди очевидно бе имал щастлив брак — защо, за Бога, бе изложил всичко това на риск? И защо бе избрал именно Холи, избор, който тя винаги бе считала за погрешен, макар никога да не си го бе признавала?

Най-накрая забеляза едно такси и облекчена изтича на пътя да му махне. Не искаше повече да мисли за това, беше й дошло до гуша. Крайно време бе да забрави цялата тази работа. Санди го нямаше, всичко бе свършено. Трябваше да се махне — от галерията, от цялата тази ужасна бъркотия и от усложненията с Кит, — преди да допусне някоя друга ужасна грешка в живота си.

Таксито забави ход и Холи изтича да поговори с шофьора.

— Спирка Виктория, моля — после махна на Джил и Софи и им каза: — Ще ви закара там доста преди влака.

Джил се усмихна сковано. Нямаше намерение да се връща направо в Съсекс. Искаше да отиде в офиса на Алекс и да огледа малко. Софи беше права. Обедът може и да бе минал ужасно, но я беше убедил в същото — че нещо не се връзваше. Всъщност нищо не се връзваше. Тя отвори вратата, изчака Софи да влезе и се качи след нея.

— Чао — рече Холи и след това прибави не особено убедително: — Страшно се радвам, че се запознахме.

Софи се усмихна.

— И аз.

Джил само кимна.

Холи се отдръпна назад. Шофьорът включи брояча, даде мигач и се вля рязко в движението.

— Чао — каза тя само с устни, вдигна ръка да им махне и се обърна.

Когато бръкна с ръце в пончото, усети, че това е било една огромна загуба на време, и тръгна умърлушено към спирката на метрото.

 

 

Денят вече гаснеше, когато Холи най-сетне успя да прекоси Лондон и да стигне до галерията. Витрините на магазините вече светеха. Тя махна на един-двама собственици, когато наближи галерия „Григсън“, и надникна в магазинчето на семейство Пател, на три врати от нейната, за да поздрави госпожа Пател.

— О, Холи! Слава Богу, че се върна! — госпожа Пател се измъкна забързано иззад тезгяха, облечена в сари на цветя. — Имаше проблем с магазина ти, Холи, скъпа. Не успяха да влязат, слава Богу, но снощи полицаите бяха тук и не успяха да те намерят!

Холи замръзна за момент, след това се обърна и тръгна към вратата.

— Мусти! Ела тук! — извика госпожа Пател на съпруга си. — Трябва да отида с Холи до магазина й.

Господин Пател се показа иззад мънистената завеса.

— Ако можем да направим нещо за теб, само ни кажи, Холи! — извика той, докато заемаше мястото си на столчето зад тезгяха.

Но Холи не го чу. Преди господин Пател да довърши изречението си, вече беше излязла на улицата и тичаше към галерията. На петдесет метра по-надолу се закова на място и впери поглед в закованата с дъски врата.

— О, Боже! — имаше късмет: прозорците от огледално стъкло си стояха непокътнати, само вратата беше разбита. — Полицията ли направи това, госпожо Пател? — попита тя и посочи дъските и хартиената лента.

— Да. Холи, скъпа, искаш ли да дойдеш при нас и да поседнеш? Можеш да позвъниш на полицията от нашия телефон.

Холи се приближи, притисна нос до огледалното стъкло и погледна в тъмната вътрешност на галерията. „Май всичко си е на мястото“, помисли си тя, докато броеше наум картините.

— Какво се е случило? Имате ли някаква представа?

— О, да! Бяхме си легнали, беше около единадесет вечерта. Алармата се включи и Мусти стана и слезе по халат. Полицията дойде много бързо, Холи, скъпа. Струва ми се, че всичко стана за няколко минути.

Холи се отдръпна назад.

— Не бях вкъщи — промърмори тя.

Госпожа Пател сви рамене.

— Мисля, че който и да е бил, е избягал отзад, когато е видял полицейската кола. Тук нямаше никого и полицаят каза, че не виждал нищо да е пипано. Може да са били деца, Холи, скъпа, само бели правят.

Холи кимна. Лицето й беше пребледняло и й се виеше свят.

Госпожа Пател я хвана за ръката.

— Ела при нас да изпиеш чаша чай — рече любезно тя. — Ще се почувстваш много по-добре, ако глътнеш нещо топло.

Холи кимна и се остави да бъде отведена.

— Трябва да отида до полицията — рече неубедително тя.

Госпожа Пател цъкна неодобрително.

— Мусти ще те закара, когато се почувстваш по-добре, Холи, скъпа.

Стигнаха до магазинчето. Господин Пател излезе, за да помогне, и въведоха Холи нежно и внимателно, сякаш беше ранена. Тя се усмихна на суетенето им. След малко вече седеше и пиеше мълчаливо чая си, но през цялото време стомахът й бе свит на топка.

Когато видя лицето й, господин Пател каза:

— Холи май вече иска да иде в полицията. Остави чая, Холи, скъпа. Веднага ще те закарам. Само да си взема ключовете.

Холи се изправи с облекчение.

— Благодаря ви, бяхте толкова мили.

След това остави чашата на тезгяха. Нямаше търпение да отиде в полицията, да разбере фактите и да си изясни нещата. Тя последва господин Пател навън до колата.

— Ще се обадя да ви кажа какво е станало — рече тя на госпожа Пател, докато се качваше в колата. — Още веднъж ви благодаря.

— Лоша работа, Холи, скъпа — рече господин Пател, докато потегляше. — Но съм сигурен, че няма за какво да се притесняваш.

Не особено убедена, Холи кимна, опита се да се усмихне и двамата продължиха пътуването в мълчание.

 

 

Един час по-късно Холи отново се намираше в галерията. Беше повикала хора от денонощната служба за поставяне на стъкла да оправят вратата. Реши, че има нужда от почивка и трябва да затвори галерията до настъпването на новата година.

Полицаите смятаха случилото се за най-обикновено престъпление. Не бяха успели да намерят нищо, което да показва, че някой е преместил или откраднал нещо, а и самата Холи виждаше, че нищо не липсва. Казаха й, че такива неща се случват често, и че нямало защо да се притеснява. Имала късмет, че й се е случвало само веднъж.

Но Холи не можеше да потисне тревогата си. В стомаха й се бе образувал малък, стегнат възел, който не й даваше мира, караше я да се чувства напрегната и й нашепваше, че става нещо зловещо. Положението излизаше от релси и просто трябваше да си вземе почивка.

Тя седна на бюрото с тефтерчето за ангажименти, отвори го на тази седмица и посегна към папката с адресите. Имаше да свърши няколко неща, първото, от които да отмени двете срещи на Санди за следващите дни. Тя погледна първия адрес в папката и набра номера. Линията беше изключена.

— Странно — промърмори тя и веднага позвъни на службата за телефонни справки. Даде им името и адреса на клиента, които Санди беше записал, и зачака.

— Да? Няма такова име на този адрес? Сигурна ли сте? Можете ли да опитате със същото име на „Гросвенър Стрийт“, а не „Роуд“ или „Авеню“? Да, ще изчакам.

Докато чакаше, прелисти папката, за да провери още веднъж дали Санди не е записал този клиент и на друго място. Момичето от другия край на линията отново се обади.

— О, изобщо нищо? Добре. Благодаря ви.

Холи затвори. Това все трябваше да има някакво разумно обяснение. Може би го беше записал погрешно. Тя провери втората среща, записа си адреса и телефона на втория клиент и набра номера.

— Ало, здравейте, мога ли да говоря с господин Джордж Уайт, моля? — след това каза притеснено: — Няма ли? Сигурен ли сте? О, да, разбирам. Благодаря ви. Извинявайте за безпокойството.

Остави слушалката и остана загледана втренчено в тефтера. На първия номер нямаше никакъв Джордж Уайт, нито пък Пери Лукас на втория. Тя прехвърли картичките в папката за адреси, като се чудеше дали да не опита с всичките, но след това отхвърли тази идея. Сигурно бе станала грешка. Трябва да бе набрала погрешно номера. Тя опита още веднъж, чу същия сигнал и веднага затвори. Значи сигурно бе записан погрешно — и тези неща се случваха, хората постоянно бъркаха телефонни номера. Холи си погледна часовника и реши да се обади на „Сотби“, преди да са затворили. Санди имаше с тях уговорена среща, за да вземе някои картини, оставени за оценка, и тя трябваше да я отмени.

Обади се на отдел „Съвременно изкуство“, даде името, което Санди беше записал, и веднага я свързаха.

— Мартин Хотън.

— Здравейте, господин Хотън, името ми е Холи Григсън от галерия „Григсън“. Мисля, че имате уговорен час със съпруга ми, Санди Търнър.

— Така ли?

Това свари Холи неподготвена. Тя се поколеба малко и каза:

— Аз… ъъъ… имам записан час в тефтера си. Съпругът ми е трябвало да вземе от вас някакви картини, които са ви били дадени за оценка. Картини от Маркъс.

— Съжалявам, госпожо Григсън, но не зная нищо за това. Сигурна ли сте, че става дума за мен, а не за някой друг оценител?

Холи беше слисана. Това не беше възможно, сигурно полудяваше!

— Госпожо Григсън?

— О… ъъъ… да. Помислих, че става дума за вас, но сигурно съм се объркала.

— Можете ли да почакате за минутка? Ще проверя при колегите си, за да видя дали някой от тях не знае нещо. Как беше името на художника?

Главата на Холи бучеше и тя отговори с усилие:

— Благодаря ви, но няма нужда да си правите труда, наистина. Познавате ли съпруга ми, господин Хотън?

— Не съм сигурен, но мисля, че не. Господин Търнър ли казахте?

— Да — думата излезе от устата й шепнешком. Тя се покашля. — Ами Маркъс? Оценявали ли сте преди негови картини?

— Не, съжалявам, но мисля, че не. Откъде е той?

— О, няма значение — неочаквано Холи усети, че се изчервява. Трябваше да затвори телефона. — Съжалявам, че ви изгубих времето, господин Хотън — промълви тя. — Благодаря ви за помощта.

След това, без да дочака отговор, затвори, хвана главата си с две ръце и изстена:

— О, Боже! Какво става, по дяволите?

Усети напиращите сълзи и прехапа устни, за да ги спре. Ръката й се насочи сама към телефона, за да набере номера на Кит, но Холи успя да се сдържи и стана. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да се набърка и Кит, и без това се чувстваше достатъчно смутена. Тя закрачи напред-назад из галерията. Монотонността на движението я успокояваше. Накрая се върна на бюрото. Възнамеряваше да позвъни на останалите номера в папката и да открие кои от тях са фалшиви, ако не всичките. Нищо чудно това да имаше някакво логично обяснение, просто трябваше да го открие.

Тя седна, отвори на „А“, сложи пръст под първия номер и посегна към слушалката. „Държиш се смешно — каза си решително. — Трябва да се овладееш!“ Неочаквано, точно когато ръката й докосна слушалката, телефонът звънна.

— По дяволите! — Холи подскочи от уплаха. Минаха няколко секунди, докато се овладее и вдигне слушалката. — Ало? — гласът й излезе като едва доловим шепот. — Софи! — възкликна тя. — Да, добре съм… Не, не бях тук. Нещо се случи с галерията и трябваше да отида до полицията… Така ли? Какво, от три часа насам? О, Боже, съжалявам, откакто влязох тук, не съм пускала телефона — тя млъкна и се заслуша. Софи се беше опитвала да се свърже с нея целия следобед. Звучеше ужасно изплашена и говореше несвързано. — Виж, Софи, успокой се и ми кажи какво се е случило.

Докато слушаше отговора, вдигна ръка към гърдите си и усети пулса в гърлото си.

— Офисът му? Обърнат с краката нагоре? Какво, папки, компютри, всичко? — тя кимна, като слушаше напрегнато. — Ужасно! — побиха я студени тръпки. — Да, разбира се, че мога. Къде е офисът? Да, знам го — и записа адреса на тефтера пред себе си. — Обадихте ли се на полицията?

Тя се изправи и посегна към пончото, докато продължаваше да слуша почти истеричния глас на Софи от другия край на линията. Какво изобщо правеха двете в Сити? Джил й беше казала, че си тръгват направо за Съсекс.

— Добре, стойте там, ще дойда възможно най-бързо.

Секунди по-късно затвори и без да се замисля повече, набра номера, който вече знаеше наизуст.

— Стая 114, моля — каза тя на операторката и зачака нервно. — Здрасти, Кит, аз съм — Холи млъкна. Изведнъж не знаеше как да продължи. Последва кратко мълчание, след това рече: — Съжалявам, беше прав — досега рядко се бе извинявала за нещо. — Днес следобед открих в галерията някои наистина странни неща, а сега ми се обади Софи, дъщерята на Санди — после прехапа устни и каза тихо: — Имам нужда от помощта ти, Кит, моля те!

Отново настъпи мълчание и тя притаи дъх, докато чакаше отговора. Секунди по-късно примигна, за да спре напиращите сълзи на облекчение, издиша и му даде адреса на инвестиционната фирма на Александър Търнър в Сити.