Мария Барет
Интимни лъжи (5)

Пета глава

Полицейско управление — Челси, 6,00 ч.

— Какво има, Пийт? — главен началник Харт тъкмо сваляше палтото си, когато сержант Дейвис почука на вратата му. — Първият от проблемите за деня, предполагам! Хайде, давай.

Дейвис влезе в кабинета и сложи няколко защипани с кламер листа на бюрото му.

— Страхувам се, че да, сър — каза той. — Но е и много странен, радвам се, че ви го предавам!

— За какво става дума? — Харт вдигна първия лист, погледна го и го обърна от другата страна. — Молба 584, какъв е проблемът с нея?

— Брайтънското управление — отговори Дейвис. — Всичко е записано тук, има и копие от техния формуляр.

— Аха… — Харт продължи да чете. — Разбирам — след това вдигна поглед. — Според мен това е за Централния разузнавателен отдел, а ти как мислиш?

Сержантът се усмихна.

— Робърт? — извика главният началник през вратата на преградната стена. — Ела тук!

Сержант Робърт Иймс се появи почти веднага.

— Сър?

— Проблем за Централния разузнавателен отдел, Робърт, ще оставя сержант Дейвис да ти обясни. Издирване на изчезнало лице — той стана и заобиколи бюрото. — Кафе?

И двамата полицаи кимнаха.

— Добре — Харт се отправи към вратата — Ако искаш, можеш да го възложиш на някои от стажант детективите, Робърт. Нека някой друг върши черната работа!

Иймс се усмихна.

— Добра идея, сър, нека да поработят, мързеланковците!

 

 

Холи не можа да спи цяла нощ. В осем сутринта вече седеше в леглото си с чаша чай в ръка и се чудеше дали да отваря галерията тази сутрин. Всъщност размишляваше върху това вече час, но така и не можеше да стигне до някакво решение. Тя отпи още една глътка чай, докато се двоумеше за пореден път, и се сгуши под завивките. Честно казано, искаше само да затвори очи и да спи, да се изолира от всичко — от скарването с Кит, от изчезването на Санди, от съмненията и объркването, от тревогата. Искаше й се, когато се събуди, никое от събитията през последните двадесет и четири часа да не се е случвало. Тъкмо оставяше чашата на нощната масичка, когато телефонът звънна и я изтръгна от леността.

— Ало? — Холи посегна към писалката и листа, които беше сложила до леглото си предната вечер, но ръката й застина във въздуха. — О, разбирам — тя си пое рязко дъх. — Да, разбира се, веднага ще дойда. Проблем ли казвате? — Холи издиша бавно. — Не, естествено, че не можете, разбирам. Ще дойда възможно най-бързо.

След това затвори, отметна юргана и се втурна към чантата си. Порови в нея, извади си портмонето и намери номера на Кит в хотела.

— О, слава Богу! — промърмори тя, изтича обратно до телефона и без да се замисли, набра номера. — Стая 114, моля — почака малко. — Кит! Слава Богу! — после продължи, без да спре да си поеме дъх. — Току-що ми се обадиха от полицията и ме помолиха да отида в управлението. Има някакво развитие, но не искаха да ми кажат как… — млъкна, когато Кит я прекъсна. — О… — отвърна с тънък глас и захапа един от ноктите си. — Разбирам. Не, естествено, че не! Извинявай, не се сетих. Среща ли? Да, очевидно. Съжалявам, аз… — гласът й се стопи. Силното напрежение веднага отстъпи място на разочарование. Тя сложи ръка на слушалката и си пое дълбоко дъх, като се мъчеше да не заплаче. След това започна да навива стегнато кабела около пръста си, докато слушаше. — Не, естествено, че разбирам — промърмори тя. Беше много глупаво от нейна страна да очаква нещо друго след скарването тази нощ. — Да, разбира се, че трябва да го направиш… — Холи се отпусна на ръба на леглото, уморена и нещастна. — Ще ти се обадя да ти кажа, да, по-късно.

При мисълта, че трябва да отиде сама в управлението и да се изправи пред това, което я очакваше там, й се доплака. Изобщо не трябваше да му се обажда, разбира се, че нямаше да й помогне. Просто в първия момент й се бе сторило съвсем логично да му се обади.

Тя преглътна с мъка, сдържа дъха си, за да не заридае, и каза бързо:

— Наистина трябва да вървя, ще закъснея. Все пак ти благодаря. Довиждане! — и затвори. — Глупава, глупава жена! — извика и покри лицето си с ръце.

Само че празната стая не й отговори и гласът й се стопи в тишината.

 

 

В другия край на Лондон, в хотелската стая, Кит затвори рязко телефона и закрачи нервно напред-назад. След няколко минути отново вдигна слушалката и набра лондонския офис на фирмата.

— Здравейте, Люси Йейтс, моля — изчака да го свържат.

— Здрасти, Люси, тук е Кит Томас — Люси Йейтс беше адвокатката, която работеше от британска страна по сделката, заради която беше дошъл. — Готово ли е всичко за срещата тази сутрин? — той забарабани с пръсти по нощната масичка. — Добре, браво! Виж, Люси, появи се нещо — още докато го изричаше, знаеше, че звучи глупаво. Предишната вечер си беше казал да стои настрана, че тя не се е променила, че обича да получава, без да дава. Само че не бе в състояние да се спре. — Може да ми се наложи да напусна срещата с около час по-рано — продължи той. — Мислиш ли, че ще успееш да я довършиш сама? — докато слушаше отговора й, се изправи. Колкото и неразумно да се бе държала Холи през нощта, съпругът й беше изчезнал, нуждаеше се от него и не можеше да я остави сама в такъв момент. — Страхотно! — рече той. — Правиш ми огромна услуга, благодаря ти. Тръгвам. Ще се видим след двадесет, двадесет и пет минути, зависи от метрото — след това посегна и свали палтото си от облегалката на стола. — Точно така! До след малко.

Накрая остави слушалката, затвори куфарчето и си навлече палтото.

Макар да си беше легнал сърдит и да се бе събудил, твърдо решен да забрави цялата работа с Холи, само час по-късно вече преправяше програмата си, за да успее да се срещне с нея. Той грабна куфарчето и се отправи към вратата. „Значи нищо не се е променило“, помисли си, докато вървеше към асансьора, но вместо да го вбеси, това му се стори странно вълнуващо. Той се усмихна и слезе във фоайето на хотела.

 

 

Холи седеше, сгушена в палтото си, и отпиваше от кафето, донесено й от полицайката. В управлението не беше студено, но я тресеше. Беше стиснала здраво чашата, за да не личи, че й треперят ръцете.

Вдигна поглед, когато сержант Робърт Иймс се върна в стаята, и си помисли колко малко й прилича на полицай. Дребният, спретнат младеж с официални обноски и малки, кръгли очила щеше да изглежда по на място в банка.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, госпожице Григсън — той седна срещу Холи и извади пакет цигари. — Имате ли нещо против? — след това тръсна пакета и й предложи една.

— Не, благодаря — отговори Холи и се опита да се усмихне. — Отказах ги преди година. Сега малко съжалявам.

Иймс кимна, запали и вдиша дима.

— Госпожице Григсън, Холи, съжалявам, че трябва отново да ви притеснявам, но може ли да изясним още веднъж някои неща по молбата?

Холи се поколеба. Наистина не знаеше какво става. Бяха дали съвсем кратки обяснения на всичките й въпроси за проверката и чакането.

— Вижте — започна тя, — не зная защо е всичко това, но веднъж вече отговорих на въпросите ви и не виждам защо трябва да го правя повторно, без да ми се даде някакво разумно обяснение.

Иймс изтръска пепелта и Холи забеляза ръцете му — бели и пухкави.

— Разбирам ви, Холи, но всичко, което мога да кажа в момента, е, че не ви разследваме по никакъв начин, а просто се опитваме да проверим данните по този случай. Има проблем с молбата за издирване и трябва да бъда напълно сигурен в информацията, за да продължим разследването.

— Разследването? — попита Холи и застана нащрек.

— Да погледнем — Иймс извади молбата, попълнена от Холи предишната вечер. — Може ли да повторим данните, които ни предоставихте?

— Добре, хайде — въздъхна тя. Не можеше да проумее какво повече може да им каже.

— Пълното име на съпруга ви е Александър Ричард Търнър?

Холи кимна.

— Дата на раждане двадесет и първи април 1948 година, на възраст четиридесет и осем, роден в Лондон, Великобритания. Британец, бял, висок метър и осемдесет и осем?

— Да.

— А сега — петна, белези, татуировки, физически особености. Писали сте, че освен петънца по кожата, лунички и други подобни, единствената му особеност е малкият двусантиметров белег от лявата страна на шията, точно над яката, от отстраняване на бенка. Това ли е всичко?

Холи кимна.

— Напълно ли сте сигурна, че това е всичко? Няма изкуствени зъби, рождени петна, други белези?

— Не! — Холи поклати невярващо глава. — Вече ви казах. Защо все пак искате да знаете?

— Съжалявам, не исках да ви разтревожа. Налага се да питам.

Холи наведе глава и се загърна още по-плътно с палтото.

— Продължавайте — каза тихо тя.

— Ръст — среден; коса — светлокестенява, къса, леко начупена, посивяла на слепоочията; очи — зелени; без очила или контактни лещи. Тен — светъл; без мустаци или брада. А сега дрехите. Съпругът ви е носил тъмносин костюм на тънки райета, конфекция от Остин Рийд; риза — марка „М и С“, раирана, не помните подробности. Обувки — черни, кожени, марка „Чърчис“, номер — не помните, около единадесети. Тъмносиньо вълнено палто; часовник — „Таг Хойер“, от неръждаема стомана, мъжки, водонепропусклив. Да? Всичко ли е правилно?

Холи отново кимна.

Иймс остави формуляра в папката и погледна този под него. Освен адреса, занятието и датата, когато лицето бе видяно за последен път, данните в двете молби — в оригинала и изпратеното по факса копие от Брайтън — бяха едни и същи. Той взе шофьорската книжка и отново я погледна. Номерът, датата на изпита и датата на раждане бяха абсолютно еднакви с тези в копието от Брайтън. Брачното свидетелство беше истинско, Холи Григсън бе точно тази, за която се представяше, и не притежаваше негова скорошна снимка — нищо странно за човек, който има какво да крие. Той затвори папката и си пое дълбоко дъх.

— Холи, един последен въпрос. Познавате ли някой от Западен Съсекс, окръг Брайтън?

— Брайтън? — повтори като ехо Холи.

— Или Западен Съсекс?

Тя помисли малко.

— Не, никой, доколкото си спомням.

— Разбирам — сержант Иймс посегна отново към цигарите си, но след това спря и помисли малко. — Холи, ще ме извините ли за малко? Искам само да проверя нещо при началника си.

Холи кимна.

— И след това ще мога да си вървя?

Иймс се спря и я погледна. Горката жена, не заслужаваше това, но пък кой ли го заслужаваше.

— Да — отвърна той. — След това ще можете да си вървите.

Иймс излезе в коридора и отиде до кабинета на главния началник.

— Сър? — каза той и почука леко на полуотворената врата.

Главният началник беше потънал в задълбочен разговор с един от началниците на Иймс, главен инспектор Хийли. Двамата вдигнаха погледи към него.

— Да, Робърт?

— Сър, Холи Григсън е в съседната стая.

За момент Харт го погледна недоумяващо.

— Дублираната молба 584? — подсказа му Иймс. — Тя е подала втората молба.

— А, да, точно така. Продължавай.

— Ами, сър, прегледахме всичко два пъти, сверихме отново данните с Брайтън и е точно така, както си мислехме. Просто исках да поговоря с вас, преди да й кажа.

— Добре. Изглежда съвсем очевидно, нали?

— Ако трябва да бъда откровен, сър, не съм напълно сигурен. Струва ми се малко странно, задето госпожица Григсън не подозира нищо. Изглежда много интелигентна жена и все пак, доколкото усещам, почти не познава съпруга си. Омъжила се е за него малко след като са се запознали, и не знае буквално нищо за миналото му. Уж няма нищо тревожно, а ми се струва, че нещо не пасва.

Главен началник Харт протегна ръка и пое папката. След това я отвори, прегледа данните и я подаде на главен инспектор Хийли.

— Би ли погледнал това, Пийт? — и посегна зад него към фуражката си. — Страхувам се, че аз нямам време. Имам среща, която трябваше да започне в… — той си погледна часовника. — … преди пет минути — след това се изправи. — Прехвърлям случая на главен инспектор Хийли. Изповядай тревогите си пред него.

Сержант Иймс кимна и се опита да се усмихне, докато главният началник минаваше покрай него. Хийли беше известен с неприязънта си към наскоро завършилите кадри. „Полицаите джентълмени“ ги наричаше той, „момчетата, които не искат да си цапат ръчичките“.

— Дръжте ме в течение — каза Харт. След това си оправи набързо фуражката и излезе.

Главен инспектор Хийли погледна папката и почете няколко минути, като остави сержант Иймс да стои неловко до вратата. Накрая вдигна поглед.

— Всяка минута се ражда по една — каза той. — Защо го правят, сержант? Никога не е преставало да ме учудва колко глупави могат да бъдат жените.

Иймс прехапа устни, за да сдържи раздразнението си.

— Само жените ли, сър?

Хийли пренебрегна забележката.

— Съпруга, която не знае абсолютно нищо за двойствения живот на съпруга си, не е нищо ново, сержант Иймс. От личен опит знам, че жените виждат само това, което искат, и затварят очи за останалото — той погледна отново папката. — Казала ли е нещо, което да те наведе на мисълта, че става дума за инсценирана смърт с цел застрахователна измама?

— Не, сър.

— Виждаш ли тук някакво друго престъпление, освен очевидното?

— Не, сър.

— Добре тогава — Хийли погледна Иймс право в очите. Беше точно от типа полицаи, които не му харесваха: хитро копеленце с диплома в задника, което се мъчеше да събира точки. Хийли му подаде папката. — Приключвай, сержант, и не губи повече време с това.

Иймс пое папката, без да отговори, за най-голямо раздразнение на Хийли.

— Можеш да помолиш госпожица Григсън да идентифицира личните му вещи, ако нямаш нищо належащо — думите му бяха изпълнени със сарказъм, беше очевидно, че няма нищо належащо. — В крайна сметка имаме престъпление, с което трябва да постъпим според правилата. Нужни са ни максимален брой доказателства.

— Да, сър — лицето на сержант Иймс остана безизразно, но неприязънта им беше взаимна. — Ще организирам някоя кола да закара госпожица Григсън до Брайтън.

— Направи го — усмихна се студено Хийли. — Когато личните му вещи бъдат идентифицирани и от нея, можем спокойно да счетем, че е налице престъпление.

— Точно така, сър — Иймс пъхна папката под мишница. — И кого да обвиня в това престъпление, сър?

В отговор Хийли се намръщи и Иймс напусна кабинета.

 

 

Холи отказа предложението за второ кафе и кимна с празен поглед, когато полицайката направи някакъв коментар за времето. При влизането на сержант Иймс се обърна и го погледна с надежда, която се стопи почти веднага.

— Нещо не е наред, нали? — попита тя.

Лицето на сержант Иймс не трепна.

— Холи, страхувам се, че имаме лоши новини за вас — той си пое дъх и продължи: — В централния компютър е регистрирана още една молба за издирване. Подадена е в Брайтънското полицейско управление и именно това проверяваме от снощи. Свързахме се с Брайтън и очевидно данните в техния формуляр са същите като във вашия. Господин Александър Ричард Търнър е бил обявен за изчезнал от една жена, която твърди, че е негова съпруга. Някоя си госпожа Джил Търнър.

Холи се намръщи.

— Не разбирам. Да не би да се опитвате да ми кажете, че има двама души с името Александър Търнър?

— Не, боя се, че не. Изглежда, че човекът, обявен за изчезнал в Брайтън, е същият, който снощи вие сте обявили за изчезнал.

— Същият? — едва ли се опитваше да й каже, че… — Същият? — тя поклати глава.

— Имаме причини да смятаме, че вашият съпруг, Александър Търнър, Санди Търнър, е бил женен и за друга жена. Съжалявам, сигурно ви е много трудно… — сержант Иймс млъкна и зачака Холи да осъзнае думите му.

— Да не би да искате да ми кажете, че съпругът ми е женен за друга жена?

— Да, така смятаме — Иймс се покашля. — Страхувам се, че има и нещо друго, Холи — погледна я в очите, щеше да бъде по-добре да говори направо. — Дрехите на съпруга ви и личните му вещи са намерени на плажа в Брайтън. Макар трупът още да не е открит, се страхувам, че всички доказателства сочат самоубийство.

— Самоубил се е? — Холи поклати глава. Просто не можеше да повярва. — Та това е нелепо! Защо, за Бога, би се…

После спря. Санди постоянно отсъстваше, като казваше, че е в командировка в чужбина, но може да е прекарвал времето си навсякъде, с всекиго.

— Възможно е тежестта на двойствения живот да му се е сторила твърде непосилна — предположи внимателно Иймс.

— Но как? Как може човек да се ожени два пъти в тази страна? Със сигурност щяха да го разкрият. Едва ли щеше да му се размине, ей така.

— Страхувам се, че във Великобритания не е толкова трудно да се извърши двуженство — сви рамене сержант Иймс. — Точно както не е трудно човек да се снабди с фалшиви документи, шофьорска книжка, кредитни карти и паспорт — той поклати глава. — Това вероятно никога нямаше да излезе на бял свят, ако не беше самоубийството на съпруга ви… ъъъ… на господин Търнър.

— Господин Търнър? — гласът на Холи се скъса. Тя се опита да преглътне, но гърлото й бе пресъхнало. — Да не би да се опитвате да кажете, че той не е мой съпруг?

Детектив сержант Иймс се поколеба, след това кимна.

— Другата жена в Брайтън…

— Госпожа Търнър? — попита Холи.

— Да. Този брак, изглежда, е първият и следователно законният. Съжалявам, но проверихме в регистрите по гражданско състояние.

— Разбирам.

Само че не разбираше. Чувстваше се напълно объркана. Всичко това бе невъзможно, нелепо, сякаш играеше в някаква абсурдна пиеса.

— Самоубийство ли? — изграчи тя.

— Искате ли вода, госпожице Григсън?

— Ъъъ… — Холи хвана главата си с две ръце и промърмори: — Да, моля.

Иймс кимна на полицайката. Тя излезе мълчаливо от стаята и се върна почти веднага с чаша вода. Холи я пое с треперещи ръце, отпи и внезапно й се повдигна. Тя отпусна отново глава и покри лицето си с ръце.

— Съжалявам — прошепна. — От шока е. Аз… — секунди по-късно вдигна поглед. — Сигурен ли сте? Няма грешка, нали?

Сержант Иймс поклати глава.

— Ако се чувствате достатъчно добре, бихме искали да идентифицирате дрехите и личните вещи на господин Търнър. Така няма да остане никакво съмнение.

— Да, разбира се — отвърна Холи и се изправи несигурно.

— Няма защо да бързаме, госпожице Григсън, моля, поседете още малко.

— Добре съм — каза Холи. Хвана се за облегалката на стола и пръстите й побеляха от стискане. — Наистина.

Сержант Иймс и полицайката се спогледаха. Случваха се и такива неща. В усилията си да бъдат нормални някои хора потискаха шока незабавно, но това беше лош знак. Въздействието му идваше по-късно и ги удряше с удвоена сила.

Иймс се изправи.

— Сигурна ли сте, че можете да го понесете сега? Можем да ви откараме у вас и да го уредим за по-късно или дори за утре, ако предпочитате.

— Не, бих искала да отидем веднага. Да приключим с това — тя започна да рови усилено в чантичката си и най-сетне намери портмонето. — Мога ли да се обадя по телефона, преди да тръгнем?

— Разбира се, полицай Пиърсън ще ви покаже откъде можете да звъннете — сержант Иймс тръгна към вратата. — Ще организирам кола — каза той. — Кажете на полицай Пиърсън, ако желаете още нещо.

Холи кимна, отвори портмонето, извади картичката на Кит, погледа я няколко секунди и я пусна обратно. Нямаше смисъл, Кит и без това нямаше да дойде. А и с какво можеше да й помогне?

Тя последва мълчаливо полицайката по коридора към регистратурата.

 

 

Джил влезе в антрето и се облегна с гръб на вратата. Огледа познатата обстановка — нейния дом, дома на нейното семейство — и само при вида му й се повдигна. Тя вдигна ръка към лицето си, свлече се на пода и затвори очи. За пръв път в живота си се чувстваше толкова безпомощна, отчаяна и самотна.

— Джил? — вдигна бавно глава и видя Софи, която стоеше неподвижно на средата на стълбището и я гледаше обвинително. — Къде беше? — попита тя.

Джил си пое дъх. Когато заговори, гласът й прозвуча слабо. Знаеше, че звучи окаяно, и се мразеше за това.

— Рано тази сутрин се обадиха от полицейското управление в Брайтън. Трябваше да отида да отговоря на няколко въпроса за татко… — Джил млъкна. Думата заседна в гърлото й. — За Алекс — каза тя. — Не исках да ви будя.

— Трябваше да ми кажеш! — възрази Софи. — Имам право да знам! Можех да дойда с теб…

— Не, не можеше! — внезапно се озъби Джил. Помъчи се да се изправи на крака, но усилието я изтощаваше. — Беше лично и не засягаше теб!

Тръгна към кухнята. На връщане от Брайтън беше решила да не казва никому нищо за Алекс. Трябваше първо самата тя да свикне с това, да се опита да го проумее, преди да започне да го обяснява на когото и да било. Чувстваше се потресена от предателството, от измамата му, направо й се повдигаше. Тя започна механично да подрежда сервиза за чай: чаша, захарница, каничка с мляко. След това отвъртя кранчето, взе чайника и го подложи под течащата вода. Всичките тези лъжи — командировките, късните срещи, преспиванията в Лондон, беше продължило почти две години, без тя да усети нищо. Каква глупачка беше само! Как бе могъл да го направи? Как бе могъл да се ожени отново, да живее половината си живот в Лондон и половината тук, с нея, половин живот, пълен с лъжа и измама? Просто не можеше да повярва.

— Джил! За Бога! — Софи дръпна чайника от ръцете й и затвори кранчето. — Какво ти става? Господи, едва не направи наводнение!

Джил стоеше безпомощно, докато Софи издърпа тапата от мивката и хвърли кърпата за чай на пода, за да попие водата.

— Цялата си мокра.

— Да, аз…

Джил млъкна, погледна мокрия си пуловер и се стъписа от непохватността си. Нищо чудно, че Алекс си беше намерил друга, нищо чудно, че…

— О, Боже! — извика тя. — Погледни на какво приличам! — след това взе друга кърпа и започна да търка яростно мокрото петно върху пуловера си. — Господи, сега ще трябва да се преоблека! Не мога да се върна така в управлението, не мога да позволя хората да ме видят в този вид…

Софи се отдръпна изплашено. За мащехата й сякаш нищо друго нямаше значение, сякаш можеше да мисли само за себе си, как изглежда и какво ще си помислят хората.

Джил спря и вдигна поглед. Беше усетила ненавистта в погледа на Софи.

— Защо трябва да се върнеш в управлението? — попита момичето с нотки на паника в гласа.

Джил пусна кърпата върху кухненския плот. Трябваше да занесе личните вещи на Алекс, за да ги идентифицира другата жена. Как можеше да обясни това?

— Нищо особено — излъга тя. — Просто някои подробности…

Софи продължи да гледа втренчено мащехата си.

— Това не е вярно! Криеш нещо!

Неочаквано Джил се извърна настрана. Не беше сигурна, че точно сега ще има сили да се изправи пред всичко това. Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи. Искаше просто да се преструва, че всичко е наред, че нищо не се е случило. След последния удар дори не можеше да мисли, камо ли да лъже убедително. Копнееше за времето преди два дни, за блаженото си, доволно невежество. Най-сетне се огледа.

— Софи, качи се в стаята си, моля те. Нямам време да говоря за това сега.

Но Софи остана на мястото си.

— Лъжеш — рече обвинително тя. — Криеш нещо за татко!

Джил вдигна ръце и потърка уморено слепоочията си. Разсъдъкът й се държеше на тънка като косъм нишка.

— Софи, моля те — промърмори сковано тя. — Нека засега оставим това, става ли?

— Не, не става! — извика Софи и пристъпи към нея. — Знам, че лъжеш! — гласът й се повиши истерично. — Недей да си мислиш, че ще ти се размине, недей да си мислиш, че…

Ръката на Джил се стрелна изневиделица и тя удари заварената си дъщеря с отворена длан. Софи залитна за момент, но след това остана слисана на място, с ръка върху пламналата си буза, и погледна гневно Джил.

— Мразя те — прошепна. — Мразя те, мразя те, мразя те! — неочаквано се изплю на пода между тях. — Свиня!

След това се обърна, пъхна юмрук в устата си, за да не заплаче, и изтича нагоре по стълбите.

Джил остана неподвижна. След малко вдигна дясната си ръка и я погледна. Пръстите й трепереха, а дланта беше зачервена от удара.

— О, Господи! — тя постави ръка на устата си и притисна устни до зачервеното място. След това отпусна глава и затвори очи. — Алекс, копеле такова! — промърмори. Никога през живота си не бе губила самообладание, никога. — Ето какво направи с мен… — прошепна дрезгаво тя. — Ето! — след това отпусна ръка и сви юмрук. — Ето!

Неочаквано удари бюфета с всичка сила и помете чашата, захарницата и каничката с мляко на пода. Чу се силен трясък, ръцете и краката й се опръскаха с мляко, а по пода се посипаха захар и хиляди парченца стъкло и порцелан.

— Проклет да си! — изпищя тя. — Проклет да си!

Накрая се отпусна на колене, без да забелязва хаоса около себе си, и се разтресе от силни, сухи ридания.

 

 

По-късно същия следобед Джил стана и си взе палтото. През последните два часа се беше наситила на стаята за разпити в Брайтънското полицейско управление за цял живот. Нямаше търпение да си тръгне. Тя хвърли поглед към найлоновата торба с личните вещи на Алекс и извърна очи.

— Много ви благодаря, че ни отделихте от времето си, госпожо Търнър — каза сержантът. — Оценяваме, че донесохте тук нещата на съпруга си.

Тя кимна, облече си палтото и го изчака да й отвори вратата.

— Достатъчно добре ли се чувствате, за да се приберете сама до Ийстхам?

— Да, благодаря.

Когато излезе в коридора, си закопча палтото, вдигна яката и извади косата си отгоре. Безупречната й външност с нищо не издаваше случилото се. Тя мушна ръце в джобовете и последва полицая по сякаш безкрайния сив коридор към заключените стъклени врати, които водеха към регистратурата. Погледна през тях, докато го чакаше да набере кода, и видя една стройна млада жена да се регистрира. Почувства напрежение.

— Госпожо Търнър? — полицаят й отвори вратата. Тя излезе, спря и жената се обърна.

За момент Джил остана абсолютно неподвижна и задържа дъха си. Инстинктивно беше усетила коя е жената и я обзе паника. Погледна я втренчено и Холи й отвърна със същото. Всичко това стана в рамките на няколко секунди, но й се стори цяла вечност.

— Насам, госпожо Търнър, моля.

Полицаят й направи знак да върви напред, Джил се сепна и извърна поглед. Когато мина покрай жената, усети парфюма й — наситен, с мирис на гора, скъп, екзотичен. Повдигна й се. На главния вход на управлението не можа да се сдържи и се обърна. Холи продължаваше да стои на мястото си и да я гледа втренчено с ужасяваща смесица от болка и разбиране. Точно тогава Джил забеляза колко е красива, колко е странна, млада и впечатляваща. Тя се обърна, ръкува се с полицая и слезе по стъпалата. Ако беше в състояние да заплаче, точно в този момент щеше да го направи — да заплаче за четиринадесетте години невинно щастие, разбити на парченца за двадесет и четири часа и от краткия поглед на друга жена.