Мария Барет
Интимни лъжи (18)

Осемнадесета глава

Когато Холи стигна в галерията, беше пет часът. В крайна сметка остана да обядва с Гай, за да прегледат всяка подробност от неговата идея, и напусна „Савой“ с намерението да си отиде у дома. Само че не го направи. Изкушението да отиде в галерията и да премисли отново нещата бе твърде голямо. Тя скочи в метрото и прекоси цял Лондон до Нотинг Хил. Повървя пеш от гарата до галерията, за да се порадва на познатите улици и сгради. В много отношения се чувстваше добре, че се е върнала. Пристигна в галерията с пламнали от студения въздух и разходката бузи.

Тъй като искаше да остане сама, тя се промъкна крадешком покрай магазина на семейство Пател, отключи тихо галерията и влезе вътре, като запали само лампата на бюрото в дъното. След това сложи чайника на котлона и си направи кафе. Когато стана готово, тръгна с чашата в ръка и се спря пред първата картина, окачена на стената — литография в четири цвята на някакъв млад художник от Слейд. Беше впечатляваща, тъмна и вълшебна. Холи знаеше, че младият художник върви устремено напред. Малко преди Коледа беше прочела някаква статия за него в едно от цветните приложения и може би, ако направеше по-упорит опит, ако се постараеше повече, тогава щеше да й потръгне с продажбите на негови картини. Холи въздъхна, прокара пръст по рамката и се премести на следващата творба. „Може би Гай е прав — помисли си тя, докато гледаше бледия зимен пейзаж. — Може наистина да притежавам необходимия талант, за да го направя…“ Неочаквано се обърна рязко.

Кит стоеше на вратата, наполовина в сянка, и Холи се стресна, когато го видя. Затаи дъх, изненадана от влиянието му. След това Кит излезе изцяло на светло и тя извърна поглед. Точно в този момент осъзна ясно чувствата си към него и сърцето й се сви. „Не сега — помисли си тя. — Моля те, Господи, не това, не сега!“

Кит затвори вратата и застана до нея, все още с палтото си. Беше опитал няколко пъти да й се обади, преди и след посещението си у Уелш, но след като чу само сигнал „свободно“, изпадна в паника и потегли с главоломна скорост от Съсека. Холи бе най-важното нещо в живота му. Дори и преди да не го бе осъзнавал, сега го знаеше — само като я гледаше, застанала в другия край на стаята, знаеше, че никога няма да има друга.

— Обеща да ми се обадиш тази сутрин, когато се събудиш — не искаше да прозвучи обвинително, но облекчението, че я вижда, веднага премина в агресия. — Къде беше? Как я мислиш, да изчезваш така, при това положение, без да ми кажеш къде, без да държим връзка…

Кит спря, когато усети тона си. Мразеше се за това, но се беше поболял от тревога, просто не можеше да се сдържи.

Холи гледаше втренчено пода. Разбираше причините за това му държание, но той я караше да се чувства малка и глупава, а това не й харесваше. Всъщност изобщо не харесваше подхода му.

— Виж, Кит, съжалявам, но се случи нещо важно… — тя вдигна поглед, видя лицето му и извика: — Не ме гледай така! Защо винаги ме караш да се чувствам виновна за всичко, което правя?

Кит я погледа ядосано няколко секунди и се извърна. Господи, винаги ли трябваше да подхожда по този начин?

— Добре — промърмори той, — взимам си бележка — постояха мълчаливо няколко минути, след това Кит попита: — Какво се е случило? Каза, че е нещо важно…

— Да — рече Холи и се върна на бюрото. — Виж, ела и седни, трябва да поговорим.

Кит кимна, прекоси галерията, седна на ръба на един стол и си разкопча палтото. Всичко в позата му излъчваше непреклонност и предизвикателност.

Холи въздъхна.

— Кит, от известно време си мисля — започна тя. — И срещнах един човек, който донякъде ми помогна да подредя нещата в ума си, помогна ми да взема решение за всичко това… за цялата тази бъркотия.

Кит настръхна при фразата „срещнах един човек“, но не каза нищо.

— Запознах се с един приятел на Санди… — тя спря. — Искам да кажа на Хюго. Е, не точно приятел, а делови познат, звънял ми е преди. Може да си го спомняш, името му е Гай Ферейра.

— Гай Ферейра? Не, не си спомням.

Това беше лъжа, защото си го спомняше прекалено добре. Спомняше си параноята, която този човек бе предизвикал у Холи, убедеността й, че е замесен, съобщенията по телефонния секретар и точното време, в което бе счупен часовникът. Все пак не каза нищо. Започваше да се ядосва.

— Както и да е — продължи Холи, — това не е важно. Важното е какво ми каза и какво реших да направя.

Кит стисна здраво зъби.

— И какво е то?

— Да намеря Хюго Бландфорд — заяви Холи далеч по-уверено, отколкото се чувстваше. — Гай ми даде идеята и аз реших да действам по нея. Мисля, че може да се получи. Ако намеря Бландфорд, тогава ще мога да върна парите и да се измъкна от тази ужасна каша.

Кит внезапно се изправи. Цяла сутрин бе обмислял заедно с Уелш начини да проследят Бландфорд, но всичките бяха адски рисковани. Това не беше игра, нито пък някакъв експеримент.

Холи вдигна поглед към него.

— Кит! Какво има?

— Ще ти кажа какво има! — каза троснато той. — Проблемът е в цялото ти отношение, Холи! Виж, това не ти е игра! И какво смяташ да кажеш на Хюго Бландфорд, когато го намериш? А? Моля те, Хюго, Санди, който и да си, мога ли да получа обратно парите, които си откраднал от работодателите си? Господи! — той се обърна и се отдалечи бързешком от бюрото, страшно ядосан на простоватите й, наивни възгледи. След няколко крачки се обърна рязко назад. — И как, по дяволите, ще го намериш? Може би — ще те цитирам отпреди няколко дни — „да пуснем обява в Таймс“? — Кит поклати глава. — Всичко това е абсолютно нелепо!

— О, така ли? — Холи се изправи. — Още не си ме изслушал, а вече започваш да бълваш мнения и да отхвърляш решенията ми! Винаги знаеш най-добре, нали? — тя го изгледа сърдито. — Иска ти се да владееш всичко с помощта на мускулите си… иска ти се… — тя млъкна и извърна поглед, твърде ядосана, за да продължи.

Кит я гледаше и сърцето му се свиваше. Защо винаги трябваше да свършва така? Защо не можеше да види, че е изплашен за нея, че я обича, за Бога? Само че, въпреки здравия разум, той каза уморено:

— Добре, извинявай. Кажи ми какво мислиш, че можеш да направиш. Кажи ми какво е предложил този Гай Ферейра — той се върна и седна отново срещу нея. — Слушам те.

Холи се отпусна на стола внезапно изтощена. Не беше сигурна, че има сили да обяснява. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и се загледа в ръцете си. Може би Кит имаше право и цялата тази работа бе лудост? Преди това се чувстваше толкова убедена, а сега просто не знаеше.

— Всичко е свързано с галерията — рече накрая тя. — И с онзи художник Маркъс, когото Санди — искам да кажа, Хюго Бландфорд — е използвал като параван за сделките си — не му спомена, че не е успяла да намери Маркъс, тъй като не искаше да засилва скептицизма му. — Ако го убедя да се съгласи, тогава идеята е да се опитам да създам пазар за творбите му. Той е добър, не, направо е блестящ, мисля, че именно затова го е използвал Хюго. Както и да е, ако успея да го направя през следващите няколко месеца посредством здрава реклама, изложби, може би привличане на критиката, дори с няколко измислени богати меценати, тогава може да примамя Хюго.

Кит я погледна. Беше започнала малко несигурно, но увереността й нарастваше с всяка изминала секунда. В очите й гореше вълнение от тръпката на предизвикателството.

— Не разбирам — каза той. — С какво ще „примами“ това Бландфорд?

Холи си пое дълбоко дъх и продължи:

— Хюго почти със сигурност е платил предварително за поръчките. Точно така става: на художника му се плаща предварително, за да може да преживява, докато работи, а това запечатва договора, за да се получи после завършената творба. Е, след като Хюго изчезна по този начин, поръчките няма да бъдат предадени и ще му дължат картини, нали?

Кит кимна.

— И ако пазарът за картините, които му се дължат, неочаквано се разрасне и цената им се покачи до небесата, тогава той ще си ги поиска, нали? — тя облиза устни, устата й беше пресъхнала от толкова много приказки. — Картините ще са у мен и това ще е клопката. Просто! Най-добрите идеи често са такива.

Кит помълча малко. Трябваше много да внимава със следващите си думи, ако не искаше пак да се скарат.

— Мислиш, че с всичките пари, които има, и с огромния риск да ги загуби, Хюго би се изложил на риска да се свърже с теб и да си иска няколкото картини?

— Да! — лицето на Холи, с предизвикателно вирната брадичка, беше поруменяло. — Тук не става дума за пари, а за изкуство, за колекциониране и за огромната слава, свързана с това. Бландфорд няма да устои, убедена съм! Ако му дължат творба с много висока потенциална цена — например ако до двадесет години се превърне в еквивалент на картина от Люсиен Фройд или, да кажем, Франсис Бейкън — тогава ще си поиска дължимото. И защо трябва да се страхува от мен?

— И мислиш, че можеш, как го каза, да създадеш пазар за тези картини в рамките само на няколко месеца? Смятах, че на художниците са им нужни години, за да станат известни.

Кит правеше отчаяни усилия да сдържи сарказма в гласа си, но не успя. Той се прокрадна и придаде на думите му остри нотки, които Холи веднага усети и не хареса. Тя се намръщи.

— Истински пазар, не — отвърна му, — но с комбинация от фалшиви клиенти, няколко статии на подходящи места, един-двама критици на моя страна и, да, мога да създам образа на млад художник, на когото му предстои да стане велик. Смятам, че ще мога да го фалшифицирам, благодаря.

Кит мълчеше. Идеята беше добра, силна, но такава трябваше да си остане — идея. Беше нелепо амбициозна и най-вече адски опасна. Наистина ли Холи мислеше, че ще може да се справи с човек, убил неведнъж, а вероятно два пъти, за да се спаси? Не беше й казал за момичето от Армията на спасението — не беше казал никому, Софи също мълчеше. А може би трябваше да й каже, да я изплаши до смърт…

— Не смяташ, че ще се получи, нали? — прекъсна мислите му Холи. Кит вдигна очи, срещна сърдития й поглед и сви рамене. — Моля те, бъди достатъчно честен, за да ми кажеш какво мислиш — рече тя.

— Добре тогава. Мисля, че това е лудост. Мисля, че е просто един полет на въображението, и то изключително опасен. Мисля, че…

— Мислиш, че не мога да се справя без теб! — озъби се Холи. — Не ти харесва, че го измислих сама, без да се допитам до теб или да те помоля за помощ, и не ти харесва начинът, по който Гай ми помогна…

— Гай, Гай! Кой, по дяволите, е този Гай Ферейра? — отвърна й Кит със същия тон. — Не става дума за него или вашето жалко приятелство, а за това, че цялата тази работа е опасна! Помисли малко, Холи! Кой е този човек? Какво знаеш за него? Провери ли го, преди да започнеш да го въвличаш в нещо, което може да причини неговата, твоята и смъртта на всички ни?

Кит млъкна. Съзнаваше, че е изпуснал нервите си, но виждаше, че е разтърсил Холи, така че си струваше.

— Той е адвокат и работи за една британска фирма в Ню Йорк — отвърна Холи. — Бил е в колежа „Сефтън“ заедно с брат ми — това не беше напълно вярно. Наистина бе посещавал колежа „Сефтън“, но няколко години преди брат й — факт, който Холи не си направи труда да признае. — А след това е продължил в Кеймбридж. Каза ми името на адвокатската си фирма…

— Позвъни ли им?

— Не! Аз… — Холи млъкна. — Виж, Кит — каза тя след малко, — той е сериозен, честно, сигурна съм в това. Не е виждал Хюго — или Санди, както го познава — от месеци. Господи, беше разтревожен колкото и аз…

— Сигурна ли си, че не е замесен?

— Да! Запознали са се в самолета. Гай познава Санди само от осемнадесетина месеца…

Тя млъкна за втори път. Кит беше вдигнал слушалката.

— Обади се на фирмата му — каза той, като набра международни линии. — Провери — след това каза на оператора: — Да, почакайте за момент, това е…

— Ню Йорк — каза Холи. — „Уайзмън, Бийч енд Декър, адвокати“.

Кит повтори думите й на оператора и петнадесет минути по-късно му дадоха номера. Той го записа, затвори и си погледна часовника.

— Позвъни им. Сега там е средата на предобеда — след това й подаде слушалката. Холи я пое и набра номера.

— Добро утро, опитвам се да се свържа с един от вашите адвокати, господин Гай Ферейра.

Жената от приемната я помоли да почака, а няколко секунди по-късно й каза, че ще я свърже направо с кабинета му. Холи въздъхна облекчено. Това поне звучеше реално.

— Да, здравейте, надявам се, че можете. Мога ли да говоря с Гай Ферейра? — тя изслуша отговора, след това каза: — О, разбирам. В Лондон? И не знаете кога ще се върне?… — последва пауза, след това Холи рече: — О, добре. Благодаря ви, не, няма да оставям съобщение. Дочуване — и затвори.

— Говорих със секретарката му и тя ми съобщи, че е заминал в командировка в Лондон. Тази сутрин Гай ми каза, че снощи се е обадил във фирмата, за да удължи престоя си, а секретарката му — че са го очаквали някъде към края на седмицата, но му се е наложило да се забави. Не знаеше колко дълго — облекчението в гласа й беше очевидно, за пръв път нещата като че ли си пасваха. — Доволен ли си? — попита тя.

Кит поклати глава.

— Не е въпросът да бъда доволен или кой печели — Холи се държеше детински и той едва се сдържа да не й го каже. — Въпросът е, че се забъркваме в нещо, към което изпитвам недоверие, в нещо рисковано и несигурно.

Холи вдигна поглед към него. Бяха седнали толкова близо един до друг, че можеше да протегне ръка и да го докосне по косата, да прокара пръст по линията на брадичката му, да проследи очертанията на устните му. Само при мисълта за това почувства остра физическа болка и дъхът й спря. Поседя неподвижна, после го направи — протегна ръка и го докосна по косата. Когато плъзна ръка надолу по лицето към устните му, го усети как се сепва. Задържа показалеца си на същото място, без да откъсва очи от него.

Кит преглътна и цялото му тяло се напрегна. Изведнъж почувства възбуда от допира. Постоянно копнееше тя да го докосне, да усети ръката й, каквото и да било, само че сега, когато това се случи, се чувстваше объркан, несигурен в себе си. В един момент се караха, в следващия ставаше нещо такова и главата му се замайваше. Какво, по дяволите, искаше от него Холи? Любов или просто утешение? Той се размърда неловко на стола, отдръпна се леко и ръката й се отпусна. Намеренията му не бяха такива и той вдигна бързо поглед, но Холи вече се беше извърнала.

— Холи, аз…

Тя гледаше стената с безизразно лице. Кит не знаеше какво да направи. Искаше му се да й каже: „Холи, почакай малко, поговори ми, обясни ми, нека си дадем малко повече време“, но не можеше, след като веднъж беше отблъснал ласката й.

— Холи, наистина ли трябва да се забъркваме в това, искам да кажа…

— Ние ли? — попита неочаквано тя.

Кит примигна бързо.

— Да, аз…

Холи се чувстваше зле. Беше отблъсната и това й причиняваше болка. Когато го докосна, се нуждаеше от него и го желаеше повече отвсякога.

— Значи предполагаш, че възнамерявам да те включа — рече студено тя.

— Не! Искам да кажа, ами да, аз… — Кит млъкна за втори път. Беше права, точно това бе предполагал. Бяха започнали заедно, нали? — Помоли ме за помощ и я прие, когато имаше нужда от нея — озъби се той.

— Ами ако повече нямам нужда от помощ?

Кит я погледна втренчено. Значи бе искала само успокоение, нищо повече — просто целувка или прегръдка, и чувството, че добрият стар Кит ще бъде до нея, каквото и да се случи. До нея, за да й казва, че я обича, да я кара да се чувства добре. Той стисна зъби, нямаше намерение да се впуска в игри. Или го искаше, или не.

— Е? — Кит продължи да я гледа втренчено. — Имаш ли нужда от помощта ми, Холи?

Холи извърна поглед сякаш за цяла вечност. Кит чакаше. Ако можеше да върне времето с три минути назад, щеше да постъпи другояче, да каже какво чувства, да се подчини на сърцето, а не на гордостта си.

— Не — каза накрая Холи. — Искам да действам сама.

— С Гай? — думите излязоха, преди да успее да ги спре.

— Да, с Гай! — озъби се тя. — Само с Гай!

Още щом го изрече, Холи съжали. Не искаше да казва такова нещо, той просто я принуждаваше да говори глупости.

Кит се изправи. Преди няколко седмици бе казал на Холи, че никога няма да се откаже от нея, но сега я гледаше и съзнаваше, че няма друг избор. Беше сбъркал, бе прочел погрешно сигналите. Беше го казал, когато мислеше, че има надежда, сега обаче знаеше, че няма. Тя го използваше, защото усещаше любовта му.

— Онзи Гай Ферейра харесва ли ти? — попита той.

Холи сви рамене. Колкото и да бе привлекателен, не го харесваше, не и по начина, за който говореше Кит, но как можеше да му го обясни? Беше твърде сложно за обяснения и щеше да измъкне на повърхността твърде много неща, които не искаше да признае. Тя впери поглед в пода и не отговори нищо.

Кит не можеше да понася повече мълчанието й, това бе отговорът, от който се нуждаеше. Загубил всякакво търпение, той се обърна и тръгна към вратата.

— Кит?

Той погледна назад.

— Къде отиваш? — в гласа й личеше истински страх.

— В хотела, да си събера багажа.

— Да си събереш багажа?

— Ако не се нуждаеш от мен, тогава няма смисъл да оставам тук, Холи.

Кит остана на мястото си около минута, за да й даде възможност да му възрази, но тя не го направи. Чувстваше се напълно безпомощна. Защо именно сега бе решил да търси отговор на въпросите си? Защо трябваше да я поставя под напрежение?

Кит извърна очи и отвори вратата.

— Кит? — Холи скочи на крака, внезапно обзета от паника.

Но той не отговори. Това му бе достатъчно. Излезе навън на студа, закопча си палтото догоре, бръкна си в джобовете и, без да обърне внимание на изпълнения й с болка вик, си тръгна.

— Кит, почакай! — Холи изтича до вратата, отвори я рязко, втурна се навън в мразовитата нощ и хукна след него по улицата. — Кит!

Без да й обърне внимание, той ускори крачка и се отдалечи, фигурата му влизаше и излизаше от светлите петна на уличните лампи. Известно време стъпките му звучаха отчетливо, след това заглъхнаха сред рева на колите. Секунди по-късно той сви зад ъгъла. Холи се спря задъхана, с разтуптяно сърце, облегна се на стената на един магазин и се хвана с две ръце за главата.

— О, не — промълви тя. — Моля те, Господи, недей…

Когато отново погледна празната улица, разбра, че Кит Томас за втори и последен път си е отишъл от живота й. Тя затвори очи и обърна лице към студената тухлена стена. Бе твърде вцепенена и опустошена, за да заплаче.

 

 

Кит застана на улицата пред офиса на „Финансови услуги Т. Уелш“ и погледна нагоре към прозорците над магазина за китайска храна. Бяха тъмни и в тях не се виждаше никакво движение. За момент се запита дали да не остави бележка, но след това размисли, тръгна надолу по улицата и спря пред първата срещната кръчма. Беше рано вечерта и заведението бе претъпкано.

Кит си проправи път до бара и поръча двойно уиски. Без да обръща внимание на хората от двете си страни, го пресуши, поръча второ и подаде на бармана банкнота от десет лири. Когато се обърна да си потърси място, зърна Уелш, облегнат в другия край на бара. Махаше му с ръка и крещеше нещо, което не се чуваше от бърборенето на тълпата. Кит се отправи към него.

— Празнуваш ли? — попита Уелш. Беше видял как Кит изгълтва първото уиски.

Кит се усмихна с половин уста и поклати глава.

— Говори ли с Джил?

Уелш махна на бармана.

— Аха — отговори той. — Страхотна лудост, но изборът си е неин.

След заминаването на Кит Холи се беше обадила на Джил. Двете говориха надълго и нашироко, след това Джил обсъди идеята на Холи със Софи. Накрая се обади на Кит и му каза, че е готова да подкрепи Холи въпреки резервите му. Като последна надежда той я накара да се обади на Уелш.

— И не можа да я убедиш?

— Тц — Уелш поръча още едно уиски за Кит и джин мартини за себе си, подаде чашата на Кит и каза: — Нямам навика да казвам на хората какво да правят. В моя бизнес всичко зависи от тях.

Кит кимна.

— Все пак ще ги наблюдавам и ще държим връзка с теб. Затова дойде, нали?

Кит се изненада, беше смятал Уелш за недосетлив.

— А ти? Къде ще се върнеш?

— В Ню Йорк — отвърна Кит. Не си спомняше някога да е казвал на Уелш, че идва „отнякъде“.

— Имаш ли телефон? В случай че се наложи да ти се обадя.

Кит извади портфейла си и му подаде една визитка.

— Ти имаш моя — каза Уелш. — Нямам картички.

— Няма нищо.

Уелш изпи джин мартинито, пъхна черешката в устата си, оригна се, потърка се по гърдите и каза:

— Извинявай — после слезе от столчето и си взе якето. — Късмет — каза той, докато вдигаше ципа на пилотското си яке. — Звънни, ако имаш нужда — и без да се сбогува, си проправи път през шумната тълпа.

Кит го изгуби от погледа си почти веднага. Той довърши набързо питието си и се обърна да си върви.

Вече беше доста пиян, но после щеше да го удари още по-здраво в главата — три двойни уискита на празен стомах. Той си проправи път през блъсканицата, излезе на улицата и вдиша с пълни гърди чистия въздух. После погледна кръчмата, видя я как се замъглява пред очите му и се обърна към шосето за такси. „По-добре пиян, отколкото трезвен — помисли си, докато вървеше към Лестър Скуеър, — по-добре да не чувствам болка.“ Той се съсредоточи върху търсенето на такси, като се стараеше да върви в права линия. Минути по-късно зърна едно, свирна му и се качи.

Същата нощ Кит направи резервация за полета, нахвърля багажа си в един куфар и заспа облечен. В седем на следващата сутрин пече беше на борда на самолета, пътуващ от „Хийтроу“, Лондон, до „Джей Еф Кей“, Ню Йорк.

Когато Холи се събуди, той вече си беше заминал.