Мария Барет
Интимни лъжи (11)

Единадесета глава

Кит даде мигач и сви от шосе A3 към главния път за Петуърт. Останалата част от пътуването щеше да бъде през открита местност и той погледна бензиномера, преди да напусне предградията на Гуилдфорд, това беше последната му възможност да спре за гориво. Имаше четвърт резервоар — достатъчно, за да им стигне до Ийстхам, и не му се искаше да спират повече. Холи не бе казала нито дума от напускането им на Лондон и Кит предполагаше, че реалността на случилото се я е връхлетяла неочаквано. За момент се изкуши да я докосне по ръката, но бързо размисли и вместо това попита:

— Добре ли си?

— Да — промърмори Холи.

— Сигурна ли си, че не искаш да спрем за по едно питие или нещо подобно? Сега е последната ти възможност.

— Не, благодаря.

Холи посегна за чантата си. Кит беше усетил правилно — повдигаше й се и ръцете й трепереха, независимо че ги стискаше здраво в скута си. По същото време миналата година щеше да запали цигара, но сега порови безуспешно из менажерията в огромната си тъкана чанта за пакета бонбони и извади две паднали на дъното бонбончета. Избърса ги в шалчето си и предложи едното на Кит. Той отказа и Холи ги пъхна и двете в устата си.

— Още колко става?

— Моля?

Тя поклати глава, посмука още малко, извади едното от бонбончетата и попита:

— Още колко остава?

Кит се усмихна. Това бе едно от нещата, които страшно харесваше у нея — нейната индивидуалност, незачитането й на добрите обноски и общоприетите норми. Само Холи можеше да извади от устата си полуизсмукан бонбон, без това да изглежда отблъскващо.

— Ти би трябвало да ми кажеш — отвърна Кит. — Ти си идвала тук преди.

Холи поклати глава.

— Преди два дни всичко ми беше в такава мъгла, че не мога да си спомня да съм минавала оттук — тя вдигна бонбончето и го огледа. — А и имам страшно главоболие.

Кит отново я погледна.

— В комплект с доста тлъста синина, както виждам.

Холи изстена и потърка главата си точно над дясното око, където се беше ударила на сейфа, и пак лапна бонбона.

— Значи нямаш представа накъде вървим? — попита той.

Холи сви рамене.

— Тц!

— Разбирам.

Кит се опита да прикрие изненадата си, но не каза нищо. По негови изчисления бяха изминали тридесет мили, но разчиташе Холи да му показва пътя, след като излязат от магистралата. Ама че идиот беше! Трябваше да му дойде наум, че е карала в шок и че никога няма да може да си спомни пътя. Защо не бе позвънил на Джил за повече указания!

— По дяволите! — изруга тихо той, погледна отново бензиномера и включи на дълги светлини. Вече бяха излезли напълно от града. Шосето бе катраненочерно, а над дърветата в мразовитата нощ се носеше миризмата на дървен пушек. Мисълта, че няма ясна представа за маршрута го изнервяше.

— Холи, нямаш карта в жабката, нали?

— Не, обикновено разчитам на пътните знаци, на добротата на минаващите пешеходци и на молитви — след това го погледна, видя го как й се усмихва със стиснати зъби и попита: — Защо?

— Просто исках да проверя още веднъж дали се движим в правилна посока — отвърна той някак прекалено бързо.

Холи присви очи, помълча няколко секунди, като наблюдаваше лицето му, и каза:

— Не знаеш накъде се движим, нали?

Кит се засмя.

— Разбира се, че…

Колата забави ход и той натисна по-силно педала на газта.

— Разбира се, че… — отново се случи същото. — Не ставай глупава, Холи! Разбира се, че знам какво правя! — настоя той, докато фолксвагенът набираше инерция надолу по хълма.

Кит се обърна за момент и й се усмихна. Двадесет секунди по-късно натисна силно педала, но продължиха да забавят ход и усмивката му изчезна.

— Майка му стара! — промърмори той. — Нещо не е наред с…

Холи се наведе напред и погледна таблото.

— Свършили сме бензина — съобщи тя.

— Бензинът! — възкликна троснато Кит. — Не може да сме свършили бензина! Проклетият резервоар е пълен една четвърт, дори не сме стигнали до резервата… — той млъкна, погледна я и каза: — Бензиномерът не работи.

Холи кимна. Той даде мигач, отби в тревата отстрани и изгаси двигателя. След това изключи фаровете, хвана се за главата и остана така няколко секунди.

— Защо, по дяволите, не ми каза? — рече накрая.

— Не се сетих! Откъде можех да знам, че ще свършим бензина?

Кит седеше мълчаливо, загледан в тъмнината навън.

— Не можеше — отвърна неохотно накрая след дълга пауза.

— Не, не можех! — отвърна категорично Холи. — И сега какво?

— Предполагам, че трябва да сляза и да вървя пеш. Освен ако не си си взела мобилния телефон. У теб ли е?

— Не, страхувам се, че не.

Кит въздъхна раздразнено и погледна назад. Минаваше полунощ и надеждата оттук да мине кола беше минимална. „А дори някой да мине, шансовете да спре са едно на хиляда“, помисли си той, докато разкопчаваше предпазния колан.

— Къде отиваш? — попита Холи.

— Да намеря телефонна кабина или бензиностанция, което дойде първо.

Тя разкопча колана си и посегна към бравата.

— Сам — рече Кит и я хвана за ръката. — Ти оставаш тук, заключена в колата.

— Няма начин! — възрази Холи.

— Холи! Напълно безопасно е. Колата ще бъде заключена, а ти ще бъдеш далеч по-добре…

— Само през трупа ми! Няма да ме оставяш тук и това е последната ми дума! — Холи отвори вратата и слезе, а той последва примера й. Тя застана изправена като струна и го погледна втренчено над капака. — Съжалявам, Кит, но няма да остана сама в колата посред тази пустош!

Кит я изгледа. След случилото се днес бе абсолютно разбираемо да се чувства разтревожена, но умът й не работеше както трябва. Наистина за нея бе по-безопасно в колата.

— Виж, Холи — рече той, като се опитваше да бъде търпелив. Беше късно и се чувстваше изтощен. И двамата бяха изтощени и нямаше нужда да се карат. — Наистина ми се иска да не идваш с мен. Мисли си, каквото щеш, но наистина е далеч по-безопасно и удобно да си останеш в колата, отколкото да вървиш по тъмния път в този страхотен студ и да нямаш ей толкова представа накъде отиваш!

Но Холи поклати глава. Знаеше, че не е честно, задето не му казва цялата истина, но нямаше намерение да го прави и със сигурност не смяташе да остане в тъмното покрай пътя, беззащитна и сама. Тя затръшна вратата и продължи да държи на своето:

— Толкова по-жалко, защото идвам!

— Няма! — заяви Кит, чието търпение вече се изчерпваше.

— Идвам пък! — озъби се Холи.

— Господи! — Кит затръшна вратата си и се наведе да я заключи. Защо винаги трябваше да спори с него? — Ти си най-невъзможната жена, която някога съм срещал! — след това вдигна яката на палтото си и мушна ръце в джобовете. — Добре, да бъде твоята, но да не вземеш да се размрънкаш, когато извървим четири или пет мили, за да намерим поне телефонна будка.

— Четири или пет мили? — повтори невярващо тя.

Кит тръгна надолу по шосето. Не му беше останала достатъчно енергия, за да й съчувства.

— Поне! — кресна той през рамо.

Холи се затича, за да го стигне.

— Четири или пет мили? — повтори тя, вече задъхана от усилието.

Кит спря и се обърна към нея.

— Да! — каза й троснато той. Въпреки предишното решение търпението му се беше изпарило. — А сега да продължиш ли искаш, или ще се върнеш в колата?

Холи се извърна за момент и споменът за случилото се в галерията я накара да потрепери.

— Ще продължа — рече тихо тя.

Кит видя лицето й и се изруга вътрешно, задето бе толкова безчувствен. Разбира се, че щеше да бъде изплашена, кой на нейно място нямаше да се чувства така?

Той й протегна ръка и каза:

— Хайде тогава. Да вървим.

Холи я пое. Кит стисна силно пръстите й и я поведе по неравния, неосветен път.

След три мили стигнаха до телефонна будка. Намираше се до една автобусна спирка — единствения признак за човешко присъствие през целия път насам.

— Слава Богу! — възкликна Холи, когато я наближиха.

— Запази си благодарностите към Бога, докато проверим дали работи — отговори Кит, отиде и отвори тежката остъклена врата.

Беше старомодна кабина, червена, с плътно затваряща се врата. Кит погледна телефона — съвсем непокътнат, — а след това към пода — чист. Това сигурно бе една от малкото телефонни кабини във Великобритания, в които още никой не беше уринирал. Той извика на Холи:

— Приема монети от десет, двадесет, петдесет и една лира.

— Носиш ли номера на Джил?

Той поклати глава.

— Понякога се тревожа за теб, Холи, наистина се тревожа. Разбира се, че нося номера на Джил! — той си извади портфейла и бръкна в него за визитката. — Дори имам необходимите монети — и раздрънка джоба си. — Ти остани тук, няма да се бавя много.

Холи кимна и огледа пустото шосе наоколо. Беше нервна, нещастна, измръзнала и уморена. Тя потропа с крака, за да се постопли, извади ръце от джобовете си и ги разтърка яростно. След това погледна нагоре към черното, покрито с облаци небе, потрепери и внезапно на лицето й капна ледена капка вода. Започваше да вали.

Тя отиде бързо до кабината, почука на стъклото, отвори и изсъска на Кит:

— Навън е страшно студено. Мога ли да вляза?

Кит цъкна с език, спря да набира номера и се отмести, за да може Холи да влезе. Вътре беше тясно и тя едва се вмъкна.

— Когато се нагласиш — рече уморено той, — ще опитам пак.

— Съжалявам — промърмори раздразнено Холи, — но няма нужда да бъдеш толкова заядлив! Навън е минус три градуса, ако искаш да знаеш!

Кит не можа да се сдържи. Намираха се в ледена телефонна кабина насред Съсекс в един сутринта, а Холи дори не можеше да се държи учтиво.

— Ами ако искаше да ти е топло, щеше да си останеш в колата, нали?

Холи го изгледа вбесено.

— Ако ще се държиш толкова грубо, тогава можеш да излезеш навън и да ме оставиш аз да се обадя.

— Мога, така ли?

— Да!

Двамата се изгледаха свирепо.

— Чудесно! — изръмжа накрая Кит, притисна се до дясната стена, за да се провре покрай нея, и събори монетите от рафтчето. Холи се наведе да ги вдигне точно когато той тръгна да се измъква, и двамата се сблъскаха.

— Ау!

— По дяволите!

Бяха се заклещили здраво: Холи бе притисната до стената на кабината, а Кит — в Холи.

— Холи, изправи се, за Бога!

— Не мога!

Кит се провря още малко напред.

— Ау, не мърдай!

Холи стоеше превита надве. Задникът й беше притиснат до едната стена на кабината, а главата — до другата. Кит беше заклещен в ъгълчето до телефона.

Той се помъчи да сгъне колене и успя с големи усилия да се смъкне до нейното ниво.

— Ето, хвани ме за ръцете.

Тя вдигна очи и видя, че са лице срещу лице. Коленете му бяха прибрани от двете страни на брадичката, а тялото му бе свито по невероятен начин в тясното пространство. Видя измъченото му изражение, сгънатите дълги крака, извития напред гръб и искрения яд на лицето му. Холи не можа да се сдържи и се разсмя.

— Господи, Холи! Не виждам кое е толкова смешно, по дяволите! — възкликна Кит, докато я гледаше как хълца безпомощно пред очите му.

Глупавото положение и неочакваната нужда да изпусне парата й дойдоха като истинско облекчение. Усети как ръцете й омекват и краката й започват да се подгъват, докато се заливаше в необуздан смях. Опита се да вдигне ръка, за да си избърше очите, но загуби равновесие и падна болезнено напред върху Кит, без да престава да се смее. Усети как той я вдига в изправено положение, но тялото й все още беше заклещено с неговото.

Тя изхълца, направи опит да се овладее и се вгледа в лицето му.

— Съжалявам — промърмори, като се мъчеше да запази сериозно изражение. — Просто… изглеждаше толкова… — усети как смехът отново забълбуква в гърлото й и прехапа устни, за да го спре. — Просто изглеждаше толкова смешен…

Секунди по-късно получи една целувка, която й дойде толкова неочаквано, че веднага забрави смеха и отдръпна глава назад.

— Кит! — погледна го слисано тя. — Защо беше това…

Без да отговори, той обхвана с две ръце лицето й, затвори клепачите й с пръсти и внимателно я притегли към себе си. Целуна очертанията на устните й, усети я как потръпва и ги разтвори с език. Холи му отвърна, без да може да се спре.

Опита се да раздвижи ръце, за да възрази по някакъв начин, но не можеше, не искаше.

Кит плъзна ръце по лицето, гръбнака, чак до подгъва на полата й и я повдигна. Холи ахна и се отдръпна от него.

— Кит? Какво…

Той запуши устата й с целувка и плъзна пръсти под тънкото дантелено бельо, като проследи нежната извивка. Докосваше я там, откъдето нямаше връщане назад, не можеше да се спре, дори и да искаше. Той плъзна внимателно тялото й назад, докато накрая се озова притисната здраво до вратата на кабината. Леденото влажно стъкло допря голата й кожа. Не можеше да направи нищо. Нямаше място, а и нямаше желание. Кит я повдигна съвсем леко, така че краката й да се откъснат от земята, и ги уви около кръста си. След това си разкопча панталоните, хвана я здраво за хълбоците и я придвижи нагоре и назад. Внезапно Холи нададе вик и дъхът й спря. Тя стисна тялото му с бедра, отметна глава назад, изви гръб и Кит започна бавно да се движи в нея.

— Кит, не можеш… — прошепна тя със слаб глас, като отчаяно искаше това да не спира. — Ти…

Хвана го за кръста, заби нокти в мускулестия му задник и загуби представа за време и пространство. Кит я усети как се движи заедно с него, чу стенанията й, докато притискаше гръб в студената врата, за да го поеме. Холи вече не осъзнаваше звуците, които издаваше. Те идваха дълбоко от нея — почти забравени викове на удоволствие. Тя затвори очи, клепачите й запърхаха с нарастване на темпото и устните й се разтвориха. Кит я хвана здраво за бедрата, без да откъсва очи от лицето й, като се наслаждаваше на върховното й удоволствие. Усети я как потреперва и цялото й тяло се напряга. Накрая и той се остави да потъне в забрава. Затвори очи и видя лицето й, което го обичаше и желаеше, нуждаеше се от него. Този образ го бе преследвал през цялото време на отсъствието му.

Когато всичко свърши, двамата останаха притиснати един в друг, задъхани и потни в мразовитата нощ. Кит опря глава на рамото й, а тя плъзна ръка нагоре и го погали по врата, където косата му се къдреше до яката. Не казаха нищо.

Накрая Кит се размърда и остави краката й да се спуснат на земята. Тя залитна за момент с омекнали колене и му се усмихна.

— Променил си се — каза му тихо, докато си оправяше дрехите в трите инча свободно пространство между тях.

Кит посегна и отмахна косата от лицето й.

— Наистина ли?

Усмивката на Холи стана още по-широка.

— В телефонна кабина, Кит Томас, край пътя… — след това започна да се смее. — Ако не бях тук, нямаше да го повярвам!

Кит се усмихна, повдигна яката до ушите й и я хвана за реверите.

— Ако не беше тук, аз никога нямаше да го направя — след това се наведе, целуна я по устните и се обърна към телефона. — А сега, Джил. Трябва да действаме.

После вдигна с мъка монетите от пода, набра номера, погледна през рамо Холи и попита бързо:

— Мина ли ти главата?

Тя се усмихна и кимна. Секунди по-късно се чу сигнал и той пусна монетите в процепа.

 

 

Един час по-късно Холи седеше мълчаливо на задната седалка на рейндж роувъра и гледаше втренчено през прозореца. Чуваше тихия разговор между Джил и Кит, но не разбираше нищо от него. В момента се опитваше да реши какво точно се бе случило в телефонната кабина и какво да прави сега.

„Страхотна, страхотна глупачка съм — помисли си, като си гризеше нокътя на палеца. — Държах се безразсъдно, импулсивно и адски, адски глупаво! Разбира се, същото ми каза и татко, когато се отказах от правото — че никога за нищо не се замислям както трябва. И се оказа прав. Намирам се в достатъчно голяма бъркотия, а сега и това — започвам нещо, за което нямам представа как ще свърши. Защо го направих? Какво, за Бога, ме прихвана? Само да се бях сдържала, да се бях спряла! А Кит, какво ли означава това за него? Господи, нямам представа! Не каза нищо, дори «как беше?» Просто малко бам-бам в проклетия студ и след това е време да се обадя“. Картината на току-що случилото се проблесна в съзнанието й и Холи загриза още по-яростно нокътя си. Обля я горещина и тя се наведе напред, за да свали стъклото на прозореца.

— По дяволите! — промърмори нещастно под нос. Нямаше начин да се сдържи, знаеше това, дори само като погледнеше гърба му.

— Добре ли си, Холи? — Кит й хвърли един поглед през рамо и Холи можеше да се закълне, че е видяла весели искрици в очите му.

Тя кимна и извърна очи. Може би за него това бе просто едно забавление, пътешествие из спомените. Може просто да е видял възможност, да е усетил уязвимостта й и да се е възползвал от нея. Тя се отказа от единия нокът и се прехвърли на другия. Каква патка беше! Не й стигаше този хаос, ами трябваше да прибави и нещичко от специалната си марка.

Колата забави ход, Джил даде мигач и Холи се сепна. Каза си, че последното нещо, от което има нужда, е да си занимава ума с тези работи. И без това имаше достатъчно неща, за които да мисли.

Чакълът по алеята на „Саут Ридж Фарм“ захрущя под гумите на рейндж роувъра и Холи зърна Софи, застанала на верандата. За кой ли път й направи впечатление поразителната прилика със Санди — толкова много и в същото време толкова малко приличаше на него, че я изпълваше с недоумение. Тя си наложи да се усмихне, махна за поздрав и отвори вратата. Когато слезе, видя изтощението по лицето на Софи. Беше късно, минаваше два сутринта, но Холи беше загубила представа за времето. Денят се сливаше в съзнанието й в един дълъг, ужасен, застинал момент.

— Здрасти. Значи ги намери? — попита Софи. Джил слезе и затръшна вратата на колата.

— Тук всичко ли е наред?

Софи сви рамене. Държеше се смело, макар че умираше от страх да стои сама в къщата. Джил я хвана за ръката, прегърна я бързо и двете влязоха вътре.

Кит изчака Холи на входната врата.

— Добре ли си? — попита я, когато тя стигна до него. Понечи да я хване за пръстите, но жестът му остана пренебрегнат и той отпусна ръка. — Холи, аз…

Тя вдигна поглед към него. Лицето й беше затворено и той внезапно загуби смелост. Имаше да й казва страшно много неща, но се въздържа.

— Искаш ли да кажеш на Джил какво стана в галерията?

Холи поклати глава.

— Няма смисъл да влошаваме положението.

Кит кимна и я погледа няколко секунди. Чакаше я да каже нещо, каквото и да е, за случилото се между тях, но тя не го направи.

— Да влезем — предложи той, отдръпна се, за да й направи път, и я последва.

— Нещо за пиене?

Джил си беше свалила палтото и Кит забеляза, че се е преоблякла — сменила бе кремавия официален костюм от вълна и коприна със светли дънки и кремав памучен пуловер. В тях изглеждаше също толкова стилна и елегантна и сърцето му се сви за Холи, която сигурно бе осъзнала същото, защото задържа пончото върху вече омачканите си дрехи.

— Уиски, джин, вино? — Джил зададе по навик въпроса като на коктейл и Холи трепна.

— Скоч, моля — отвърна Кит, като видя това. — Холи?

— О… ъъъ… същото. Чисто.

Джил кимна.

— Искате ли да отидем в кухнята? Там е доста по-топло.

Тръгнаха към кухнята и Холи се запита защо не бе забелязала преди подробности от къщата. Беше красива, удобна, топла и добре поддържана. Това ужасно я натъжаваше. Кит дръпна един стол за нея и двамата седнаха мълчаливо край излъсканата дъбова маса.

— Уискито — съобщи Джил, сложи бутилката на масата и им донесе по една чаша. След това отиде до хладилника, наля си вино и се обърна, когато доведената й дъщеря влезе в стаята. — Искаш ли чай или нещо друго?

Софи поклати глава.

— Какво ще правим? — беше нервна и разстроена, искаше някой да я успокои, искаше отговори, а не да губят време.

Кит отвори бутилката с уискито, наля щедро в чашата на Холи и напълни своята.

— Ще поговорим върху това, което са казали полицаите, ще преразгледаме внимателно случилото се днес и оттам ще започнем. Как ви звучи това?

Софи погледна Джил и Кит улови погледа й.

— Джил? Нещо не е наред ли?

Джил отпи глътка вино, без да се помръдва от мястото си.

— Не съм се обаждала на полицията — отвърна тя. — Съжалявам, Кит, но ако Алекс е замесен в това, тогава бих могла да загубя всичко. Не мога да си позволя да рискувам, имам да отглеждам две деца и… — тя млъкна, отпи още веднъж и довърши: — Помислих си, че така ще е най-добре.

Кит сви рамене, макар и доста неправилно според него, решението си беше нейно.

— Има ли нещо повредено, счупено? Разбъркано? Нещо, което да ни даде отправна точка?

— Не, нищо — отвърна Джил. — Задната врата е разбита и има разместени неща, особено в кабинета на Алекс, но нищо друго. Аз… ъъъ… — тя се поколеба, за момент смутена. — Предполагам, че грешката е моя, тази сутрин забравих да включа алармата.

Кит погледна отново Софи, която продължаваше да стои на вратата с хванати отпред ръце, чиито пръсти бяха побелели от стискане.

— Добре тогава, Софи — каза той. — Мисля, че трябва да започнем с кабинета на Алекс, за да видим дали ще намерим онова, което онзи човек може да е търсил.

Тя кимна и Кит се изправи.

— Искаш ли да ми покажеш къде е?

— Добре.

— Ще дойда с вас — рече Холи, която явно не искаше да остане насаме с Джил.

— Не е необходимо… — започна Кит, но млъкна, когато зърна лицето й. — Чудесно. Колкото повече помощници, толкова по-добре.

Тя се изправи. Джил, застанала в другия край на стаята, забеляза безмълвното им общуване. Завиждаше им.

Софи погледна мащехата си.

— Джил?

— О, не мисля, че бих могла да бъда от полза — побърза да отговори тя. — Не зная почти нищо за бизнеса на Алекс, рядко проявявах интерес.

Всъщност я изнервяше мисълта да се ровят и изваждат на показ разни неща. Страхуваше се от това, което можеха да открият, и не беше сигурна дали би могла да понесе нещо повече.

— Все пак знаеш кое къде си държеше.

Джил изпи виното си на един дъх, погледна Софи и остави чашата върху кухненския плот.

— Да, вярно е — призна тя, но след това си погледна часовника. — Обаче е късно. Почти три — Софи продължи да я гледа настоятелно. — О, добре! И без това не съм уморена — тя прекоси стаята и излезе в коридора. — Вероятно са търсили първо в кабинета на Алекс, а след това в дневната и спалнята.

Джил отвори тежката дъбова врата и ги въведе в малка стая с висок таван и седалка под перваза на прозореца, със стени, опасани в рафтове, и голямо, старо чамово бюро. Вътре цареше бъркотия. По целия под бяха разпръснати хартии, книгите бяха свалени от рафтовете, а столът — обърнат. Очевидно някой беше претърсвал основно.

Джил отиде до мястото за сядане под прозореца и хвърли възглавничките на пода. Отдолу се показа дървена седалка. Тя я вдигна и разкри пет спретнати редици с прилежно надписани папки и книжа.

— Нищо тайно — рече през рамо, когато Кит пристъпи напред. — Просто е практично. Изхвърлих онези ужасни кантонерки, защото си помислих, че така е по-приятно за окото — след това се обърна и сви рамене. — Който и да е бил, не го е намерил!

— Нямах представа! — възкликна Софи, докато прекосяваше стаята. — Адски хитро е!

Джил отново сви рамене, отдръпна се и се зае да прибира книжата, разпилени по пода. За момент вдигна поглед към Холи, но веднага след това го насочи обратно към работата си. Лицето на Холи бе застинало в изражение на мрачна търпимост, което не представляваше добро прикритие.

— Е, оттук ли да започнем, Софи? — попита Кит.

— Да, добре.

Момичето погледна мащехата си за разрешение и Джил каза:

— Ти се занимай с това, Софи, а аз ще събера нещата от пода и ще видя дали в тях няма нещо интересно.

Холи остана като излишна до вратата.

— Холи?

Кит се обърна и видя, че е намръщена и още не си е свалила пончото.

— Аз ще прегледам рафтовете — каза тя.

Предложението не беше добро, но Кит не възрази, защото в момента си блъскаше главата над случилото се между тях. Нямаше представа как да разбира поведението й — защо не му обръщаше внимание, защо пренебрегваше факта, че току-що бяха правили удивителен, еуфоричен, невероятен секс. Не можеше да проумее дали тя изпитваше съжаление, неудобство или, подобно на него, облекчение, че много малко се е променило, и че все още има способността да го вълнува така, както никой друг на света. Той я наблюдава няколко секунди как оглежда заглавията, за да схване системата им на подреждане, и започва да вдига книгите и да ги слага по местата им. Даже и в три сутринта бе в състояние да го изненада с остротата на ума си. Той се обърна и се зае със задачата си. Софи беше започнала с папки „А“, затова той седна по турски до нея на пода и започна с „Б“, като се мъчеше да изтика усложненията с Холи възможно най-назад в ума си.

 

 

Главен инспектор Хийли влезе в кабинета си и захвърли мушамата на облегалката на стола. Беше мокър до кости и адски вбесен. Бе прекарал отвратителна нощ, през повечето време навън под проливния дъжд, а целият район бе отцепен и чакаха оперативната група и проклетия патолог. Господи, дори не беше пил кафе! Хийли погледна към бюрото и посегна към телефона да позвъни на жена си. Тя се тревожеше, когато съпругът й бе навън, затова смяташе да й се обади и да остави телефонът да звънне три пъти, за да я извести, че се е върнал. Глупав стар навик! Само че, когато вдигна слушалката, видя бележката на сержант Иймс и кръвното му скочи до небесата. Той стовари слушалката върху телефона, забрави за момент жена си и отиде с тежки стъпки до преддверието на кабинета.

— Някой да знае домашния телефон на сержант Иймс?

Един от полицаите вдигна поглед.

— Четири и половина е, шефе!

— Не съм те питал колко е часът, Добо. Имаш ли телефона му?

Полицай Добсън намери джобното си тефтерче и прочете на глас телефонния номер на Иймс. Хийли си го записа и се втурна обратно към кабинета си. Двамата полицаи се спогледаха и веднага щом видяха гърба на шефа, Добо направи с пръст черта по шията си.

— Той си го търсеше, Добо — отговори колегата му.

Полицай Добсън кимна.

— Нека и той веднъж даде малко извънредни дежурства.

Когато стигна в кабинета си, Хийли набра номера на сержант Иймс, почака известно време и се усмихна с извратено задоволство, когато чу приглушения му, сънлив глас.

— Тук е главен инспектор Хийли — каза той. — Искал си да говориш с мен, сержант.

Иймс най-сетне успя да различи цифрите на часовника и прокара уморено ръце по лицето си. Копеле — беше четири и половина!

— Да, сър — отговори той. — Чаках ви да звъннете — нямаше никакво намерение да позволи на Хийли да бъде отгоре.

— Нещо спешно ли е? — попита злорадо главният инспектор.

— Да, може и така да се окаже, сър — изстреля в отговор Иймс. — Поработих малко върху случая Търнър, молба 584.

Хийли изруга под нос. Това бе името, което не искаше да чува, поне докато хората от лабораторията не си свършеха работата.

— Продължавай.

Иймс усети промяната в гласа на Хийли и разбра, че е привлякъл вниманието му.

— Има три влизания с взлом, свързани с този случай, сър — едното в апартамента, в който Търнър е живял с госпожица Григсън, второто в галерията, която са въртели заедно, и третото в офиса на фирмата му в града, инвестиционна фирма.

— И какво е откраднато?

— Именно това е странното, сър. Нищо. Е, поне не в първите два случая. За инвестиционната фирма не съм сигурен, беше открито едва вчера и още не знам подробностите.

— Работил си много усърдно, сержант Иймс.

Опитваше се да го скастри, но Иймс не му обърна внимание.

— Благодаря ви, сър. По мое мнение всичко показва, че някой търси нещо.

— А не просто внимание? — Хийли не вярваше в това нито за момент, но искаше да напомни на сержант Иймс защо е шеф. — Кой е докладвал за инцидентите? Случайно да е била госпожица Григсън?

— Да, сър, поне за апартамента и галерията.

— И си абсолютно сигурен, че не се опитва по този начин да задържи вниманието ни върху случая? Че не си измисля нещата, които докладва?

— Ами да! Искам да кажа… — Иймс млъкна. Не беше поглеждал положението от този ъгъл. — Не мисля, че е така, сър.

— Е, не би било нещо ново, сержант.

— Не, сър — Иймс усети хватката. — Хийли му беше показал, че стои по-високо, и то не само по ранг.

— Това ли е всичко, сержант Иймс?

— Да, сър.

Хийли потърка лицето си с ръце и погледна надолу към улицата, която едва започваше да се събужда от ранното утринно движение. Победата му бе твърде незадоволителна. Беше говорил доста рязко и не се чувстваше удовлетворен от себе си.

— Утре рано ли си на работа?

— Да, сър.

— Добре, погрижи се да оставиш на котката си достатъчно храна, защото имаме убийство и оттук нататък ще работиш извънредно.

— Ясно, сър. Какъв е случаят?

— Мъж, застрелян в тила. Намерен е преди около пет часа — Хийли почти чу мозъкът на сержант Иймс да работи по същия начин като неговия, затова прекрати разговора, преди събеседникът му да е успял да попита нещо. — Ще се видим след около час.

— Да, сър — отвърна Иймс. — Мислите ли…

Само че вече говореше на празната линия, главен инспектор Хийли беше затворил.

 

 

Кит затвори папката и я сложи обратно на мястото й. След това стана, протегна се и отиде до прозореца. Мразеше зимните утрини. Минаваше пет, вече беше сутрин, а на небето нямаше и следа от зазоряване, само катранена тъмнина, която го караше да се чувства изтощен. Той се обърна и видя, че Джил го наблюдава.

— Нищо — каза й.

Тя разпери ръце.

— И аз нищо.

Софи вдигна поглед от папката, която държеше. Изопнатото й личице беше бледо, с тъмни кръгове под очите. Тя отмахна един кичур коса, паднал върху челото й, затвори папката и каза:

— Всичко изглежда съвсем нормално. Инвестиционни досиета със стандартни акции, чуждестранни инвестиции, ценни книжа и богата кореспонденция:

„Скъпи Майкъл, пиша ти, за да те уведомя, че «Ай Си Ай» предлагат пускане на привилегирована емисия…“

Тра-ла-ла… — след това въздъхна тежко и потърка уморено лицето си с ръце. — Един Господ знае какво е търсил онзи човек!

Холи се отдръпна от рафта.

— Може да е било това — рече тя.

В ръката си държеше „Кратък Оксфордски речник“. Всички се обърнаха към нея. Тя отиде до бюрото, остави речника върху него и вдигна два листа.

— Когато го вдигнах от пода, това изпадна измежду страниците му — тя разгъна първия лист, фотокопие от страница реклами от „Жълтите страници“. — Падна от раздел „И“, вероятно „И“ като информация. Рекламите са за финансови услуги, ипотечни консултации, инвестиции и други подобни. Не можах да разбера нищо, затова прегледах останалата част от речника и това изпадна от „Ф“, беше при „фактури“ — тя протегна втория лист, който се оказа фактура. — Не се споменава нищо за получаване, така че според мен не е платена. Написана е от Тед Уелш, „Финансово проучване“. Мисля, че трябва да е някоя фирма за разследване, оценяване на кредитния рейтинг и други подобни. Компании от този род могат да научат почти всичко, от сумата в пенсионния ти план до броя на чековете ти, за който и да било месец.

— Искаш да кажеш, че Алекс е започнал да проучва някого?

— Предполагам. Сметката е за финансови услуги, но името на компанията подсказва, че не е търсел ипотечна консултация.

Кит отиде до нея и взе фактурата от ръката й.

— Това не може ли да е част от бизнеса му — да открива дали някой има пари, които да инвестира? — попита той и погледна Джил.

Тя сви рамене — наистина нямаше представа.

— Не можем ли да позвъним и да видим за какво става дума?

— Не виждам защо не, особено след като сметката не е платена. Можеш да предложиш да я платиш в качеството си на негова съпруга — Кит млъкна внезапно. Видя как Холи трепва болезнено и се изруга наум. След това си погледна часовника и каза бързо: — Защо не спрем да починем? Сега е твърде рано да звъним, а и не знам за вас, но аз лично съм капнал от умора.

Джил се усмихна.

— Добра идея. Да направя ли кафе с препечени филийки?

— Хмм, благодаря. Холи?

Холи кимна, отиде до лавиците и си взе пончото.

— Ако е правено проучване, значи някъде има копие от него — каза тя. — Очевидно не е тук. Не мислите ли, че който и да е влизал тук, е търсил именно него? Може би го е намерил.

— Може и така да е — Кит огледа бъркотията в стаята. — Но ако са го намерили, колкото по-рано разберем за какво става дума, толкова по-добре. Трябва да научим с какво си имаме работа — той прокара пръсти през косата си и се протегна. — Хайде. Всички имаме нужда от почивка.

След това се обърна, вдигна якето си от пода и излезе от кабинета.

 

 

В осем и половина, когато привършиха със закуската, Кит се върна в кабинета и седна на бюрото, докато Джил набираше номера, записан на фактурата. Холи и Софи останаха в кухнята. Той си играеше с писалката и чакаше Джил да се свърже. Това стана по-бързо, отколкото очакваше.

— Ало, мога ли да говоря с Тед Уелш, моля? О, да, точно така, да, благодаря. Името ми е Търнър, госпожа Джил Търнър. Обаждам се във връзка с една сметка, изпратена на съпруга ми. Бих искала да я платя — тя погледна Кит. — Да, ще почакам — след това сложи ръка на слушалката и прошепна: — Ей сега ще провери.

След няколко минути мълчание Джил каза:

— О, добре. Да, разбира се. Имате ли номера ми? Да. Тогава до след пет минути, благодаря — и затвори. — Ще ми звънне по-късно. Не може да намери папката.

Кит кимна, но не каза нищо. Това никак не му харесваше.

 

 

В малкия мизерен офис в Сохо, над един магазин за китайска храна, Тед Уелш седеше на бюрото си и гледаше втренчено досието „Григсън“.

Обливаше се в пот. Още нямаше девет, а кръвното му налягане хвърчеше до небесата.

Той отвори папката, погледна първата страница и веднага я затвори. Боже Господи! Цялото това проклето нещо направо го побъркваше от страх! Беше открил маса неща, а това не бе здравословно. Търнър не се беше появил с парите в брой, а сега и това. Коя, по дяволите, беше госпожа Търнър? Никога не беше чувал да се споменава госпожа Търнър. Дали наистина съществуваше?

Тази работа от началото до края си бе страхотно главоболие, нямаше търпение да се отърве. Той разхлаби вратовръзката си, прокара носната кърпа под яката си и я извади влажна и мръсна. Щеше да позвъни пак на дамата. Ако не беше номерът на Търнър, тогава, която и да беше, щеше да си получи информацията и можеше само да й пожелае късмет. Той се наведе напред и набра номера, който беше научил наизуст.

— Ало? Госпожа Търнър? Намерих папката. Моля?… — Уелш усети как вената отстрани на шията му ще се пръсне от напрежение. Какви, по дяволите, ги играеше тая? Как така не знаеше за какво е било проучването? Той се поколеба за момент и каза: — Галерия „Григсън“.

Последва кратко мълчание, след това тя каза името на притежателката на галерията, Холи Григсън, и ръката на Уелш престана да стиска толкова здраво слушалката. След като изслуша и следващата й реплика, се почувства доста по-добре.

— Да, точно така, договорихме се да плати в брой — той прелисти тефтерчето си. — Ей сега ще проверя. Какво ще кажете за тази сутрин? — нямаше търпение да се отърве от информацията. — Можете ли? Добре — отново попи врата си и записа нещо. — Може да се срещнем на гара „Виктория“ — не искаше да рискува да я приема в офиса си, можеше да е коя ли не. Беше по-добре и най-вече по-безопасно да се срещнат на публично място. — Мога да бъда там в единадесет, на четвърти перон. Ще нося папката.

Не записа часа или мястото на срещата, а само името й.

— О, да, разбира се. Ще чета вестник, точно до входа на перона. Да, благодаря ви, госпожо Търнър, ще се видим по-късно.

След това затвори, прекоси стаята и прибра нервно папката в сейфа.

 

 

Джил остави слушалката и погледна Кит. От самото начало на разговора не бе преставала да трепери.

— Оказа се прав. Наистина иска пари в брой и иска да ми предаде лично досието на галерия „Григсън“. Звучеше ми сковано, доста нервно.

Кит я докосна по ръката.

— Браво. Дотук се справи добре — той стана и отиде до прозореца. — Финансово, проучване на галерия „Григсън“ — каза и погледна към градината в сивата декемврийска утрин. — Защо, по дяволите, е всичко това? Ако Алекс е участвал в работата на галерията, защо му е било необходимо да й прави проучване? — след това се обърна. — Сто на сто е знаел какво става там. Имал е достъп до всички книжа, по-голямата част от бизнеса е движел сам. Освен ако… — Кит поклати глава, без да вярва особено на това, което се канеше да каже. — Освен ако не е бил Алекс.

Стомахът на Джил се сви.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам с точност…

Кит млъкна и погледна към другия край на стаята. Холи стоеше на вратата с пребледняло лице и явно бе чула част от разговора им.

— Защо би могъл Алекс да иска проучване на галерията? — попита я той.

Холи сви рамене.

— Нямам представа — излъга тя. Беше изтощена и много изплашена. — Вече нямам представа за нищо — измърмори, този път напълно искрено.

Кит я наблюдава известно време и толкова силно се изкуши да прекоси стаята и да я прегърне, че му се наложи да извърне поглед.

— Това е само предположение — рече той. — Може да е абсолютно нелепо, но… — след това се обърна и видя, че Холи се е овладяла. — Има ли някаква възможност Алекс и Санди Търнър да са две различни лица?

Джил се стресна, впери поглед в пръстите си и започна да върти венчалната си халка.

— Зная, че звучи абсурдно, но си помислете върху това. Холи имаше чувството, че нещо не се връзва, че Софи е почти невероятно различна от Санди. Знаем, че Санди и Алекс са живели абсолютно различно, с две абсолютно различни жени, въртели са два абсолютно различни бизнеса, а сега откриваме и че Алекс е разследвал бизнеса с живопис — този на Холиния Санди. Някак не пасва, нали? — той погледна Холи. — Нали?

Тя мълчеше. Нищо не пасваше. Имаше чувството, че целият й живот е обърнат с главата надолу, дори не знаеше кой ден от седмицата е.

— Да не искаш да кажеш, че моят съпруг, Санди Търнър, не е Александър Търнър? — тя присви очи. — Въпреки паспорта, шофьорската му книжка и факта, че абсолютно приличаше на Александър Търнър? — след това погледна Джил. — Ти видя снимката, нали? Каза, че това е Алекс, и че имаш почти същата снимка — Джил кимна. — Каза го, нали? — настоя Холи.

— Да, казах го.

— И как, за Бога, би могъл да бъде някой друг, Кит?

Кит приседна на ръба на бюрото и въздъхна тежко.

— Може би фалшиви документи? Човек може да се сдобие лесно с такива.

— Ами снимката, ами това, че двамата изглеждат абсолютно еднакво?

— Не зная, Холи. Нямам никакви отговори, просто се мъча да ги открия!

Холи се облегна на стената и затвори очи.

— Виж — продължи търпеливо Кит, — какво ще кажеш да работим по версията, че тези двама мъже наистина са си приличали, може би дори са се познавали…

— Почакайте! — Джил се изправи неочаквано. — Има един човек, който прилича на Алекс! Бяха партньори. Нали си спомняте, че ви казах? Името му е Хюго Бландфорд. Бяха приятели още от университета, но Хюго се отказа от бизнеса преди две години и оттогава не съм го виждала. Ами ако е той? Ами ако…

Джил млъкна и проследи погледа на Кит към вратата. Холи се беше отдръпнала настрана и там стоеше Софи с униформен полицай зад себе си.

— Джил, това е сержантът от Брайтънското полицейско управление.

Тя пристъпи напред и полицаят влезе в стаята.

— Извинете, че идвам толкова рано, госпожо Търнър, но се страхувам, че имам лоши новини за вас — той свали фуражката си и я погледна за момент, докато събере кураж. — Намерен е един труп, госпожо Търнър, в района на Лондон, жертва на убийство — той се покашля. — Ще можете ли да дойдете с мен да го идентифицирате?

Джил се хвана за ръба на бюрото и пръстите й побеляха от стискане. Сержантът гледаше някъде над главата й.

— Страхувам се, че имаме известни основания да смятаме, че това е вашият съпруг — рече той.