Мария Барет
Интимни лъжи (23)

Двадесет и трета глава

В шест сутринта Джил най-сетне стана. На всеки час и нещо през изминалата нощ се беше опитвала да се свърже с апартамента или галерията на Холи и сега бе съсипана от тревоги. Тя си навлече халата, слезе долу и отиде в кухнята. Застана до печката, за да си стопли ръцете, докато чайникът къкреше на котлона, и се замисли какво да прави. Нещо не беше наред, независимо какво казваше Софи. Джил беше убедена в това. Холи бе в беда и трябваше да се действа. Тя си направи чаша чай, отнесе я в антрето, намери един номер в тефтерчето си и го набра.

— Ало? Тед? Тук е Джил Търнър. Извинявай, че ти звъня толкова рано, но мисля, че сме в беда — сега, когато го изрече на глас, се почувства по-убедена отвсякога. — Мисля, че Холи е изчезнала — продължи тя, — и не знам какво да правя.

 

 

Един час по-късно Джил вече беше облечена и готова да тръгне. Остана в кухнята да изчака Софи. Тед Уелш щеше да се срещне с тях в ателието на Ейдриън. По предложение на Тед, Софи позвъни там да види дали Холи е при него и той веднага пожела да се включи. Джил се съгласи неохотно. Имаха нужда от помощта му и предложението беше искрено, не можеше да не го признае. Тя потропа с пръсти върху масата, погледна си часовника и отиде до подножието на стълбите.

— Софи!

Тя се появи отгоре и погледна Джил през парапета. Беше прекарала изминалия час в банята и най-сетне беше готова, с току-що измита коса, спирала, очна линия, черни джинси и фина светлозелена индийска риза. Когато видя тези приготовления, Джил се подразни. Явно ставаше дума за нещо сериозно, а не просто за някаква среща.

— Готова ли си най-сетне? — каза тя, когато момичето забърза надолу.

Софи пренебрегна сарказма й и отиде до гардероба за палтото си.

— Добре, да вървим.

Когато Джил се отправи към рейндж роувъра, телефонът в къщата звънна, но тя не го чу. Запали двигателя, обърна колата, потегли рязко и чакълът се разхвърча под гумите.

Телефонът звъня няколко минути. Накрая, от другия край на жицата в Ню Йорк, Кит затвори.

 

 

Ейдриън постави чайника на котлона и сипа кафе в трите чашки, взети назаем от художника от съседното ателие. После пусна пакетче чай в своята тенекиена чаша, прибави голяма лъжица захар и отвори картонена кутия с мляко. Когато направи това, хвърли кос поглед към Софи и се усмихна. Имаше добри предчувствия за нея. След случилото се с брат му, в живота му се бе появило нещо стойностно, което му носеше облекчение. Досегашното му униние бе продължило твърде дълго.

Джил видя кратката потайна усмивка и настръхна. В момента обсъждаше с Тед плана за действие, но не можа да не долови потока от чувства, който преминаваше през стаята. Тя извърна поглед и Тед я наблюдава няколко секунди с огромно съжаление, а след това й каза:

— Е, щом не ни остава нищо друго, значи трябва да вляза с взлом.

— Да влезеш с взлом? — Джил се обърна изненадано към него. — Не можеш да направиш това, Тед. Незаконно е… — тя млъкна, когато осъзна, че сигурно звучи много глупаво, и го погледна. — Мислиш ли, че ще се справиш?

— Апартаментът е лесен, галерията почти със сигурност е с аларма, но едва ли ще е нещо сложно — той почука с нокът по зъбите си. — И все още не знаете откъде се е взел онзи Ферейра? Сигурен съм, че той е човекът, когото Холи има предвид, като казва „ние“, и при когото трябва да отидете.

Джил сви рамене.

— Изобщо не мога да си спомня Холи да ми е казвала, че е останал тук. Софи, а ти?

— Не.

Софи все още наказваше мащехата си заради предишната вечер и отговаряше само едносрично, когато изобщо отговаряше. Джил отново се подразни.

— Даже май не му знам малкото име — рече тя. — Съжалявам, Тед, чувствам се жалка, като не знам това в такава опасна ситуация.

Уелш сви рамене.

— Мисля, че ще бъде по-разумно първо да опитаме с галерията. Не ми се струва много редно да ровя из апартамента й — Уелш никога не бе виждал Холи. Той вдигна ципа на якето си. — Знаеш ли нещо за алармата в галерията, Джил?

Тя кимна.

— Мисля, че мога да си спомня къде е таблото за кода. Холи накара да го променят, след като бе влизано с… — тя млъкна и неочаквано се плесна с длан по челото. — И остави ключ на семейство Пател от съседния магазин! Просто в случай че отново се случи нещо такова. Господи, колко съм глупава! Защо не се сетих още сутринта? — тя се наведе и си вдигна чантата от пода. — Хайде, да вървим там! Познавам семейство Пател и те вероятно ще ми дадат ключа — после си бръкна в чантата, за да извади ключовете от колата. — Софи, ако ще останеш тук с Ейдриън, опитайте се да подберете малко картини за изложбата от това, което е останало — тя вдигна поглед. — Софи?

Софи не отговори, а остана с наведена глава, като дърпаше едно конче, показало се от ризата й. Джил я погледа малко и се обърна да върви.

— Тед, готов ли си?

Той обаче ги наблюдаваше внимателно.

— Аха, готов съм. Защо не слезеш долу в колата, а аз ще те настигна.

Джил го погледна въпросително, сви рамене и метна чантата си през рамо. Без да каже нито дума повече, излезе от студиото и тръгна сама към колата.

Уелш извади пакет цигари от джоба си и ги предложи на останалите. След като никой друг не прие, той запали, вдиша и каза:

— Последната за тази сутрин, понеже съм в компанията на майка ти, Соф.

Софи кимна.

— Виж — каза Тед, — надявам се да нямаш нищо против, че го казвам, но… — той млъкна, за да тръсне пепелта в шепата си. — Работата е там, че долавям някакво напрежение, а това няма да донесе никому добро — видя как Софи настръхна и хвърли кос поглед към Ейдриън. — Не знам какво става, но според мен трябва да ти кажа, че майка ти е изплашена, Софи, направо си е изгубила ума и се мъчи с всички сили да не го показва.

Момичето гледаше в земята.

— Според мен между вас двамата става нещо.

Софи вдигна поглед и се изчерви, когато Ейдриън пристъпи напред и сложи ръка на рамото й. Уелш се усмихна и тя му отвърна със същото.

— Радвам се за вас — рече той и помълча малко. — Но твоята мащеха току-що е загубила човека, когото е обичала.

Нямаше нужда да казва повече. Видя, че очите на момичето се напълват със сълзи, и тръгна да си върви.

— Джил ли те накара да говориш с мен? — извика след него Софи.

Уелш се обърна назад.

— Тц. Тя не знае, че съм ти казал тия работи, и не бива да разбира — той дръпна за последен път от цигарата, вдигна крак и я изгаси в подметката. След това пусна фаса в джоба си. — Когато се запознах с мащехата ти, ми се стори малко надута — рече той, — но не е. Тя е една страхотно мила жена и се тревожи за теб.

След това се усмихна, сви рамене и излезе.

 

 

— Много време се забави — каза Джил, когато Уелш се качи в рейндж роувъра. След това подуши във въздуха. — Пушил си, нали?

Той се усмихна.

— Точно така — Джил включи на скорост и се вля в движението. — Имате много фин нос, госпожо Търнър — рече той и Джил се усмихна.

Само че това щеше да й бъде за последен път този ден.

 

 

Семейство Пател наистина си спомняха Джил и дадоха ключа за галерията. Двамата с Тед влязоха и се втурнаха към задното помещение, за да открият таблото за копа. Джил се надяваше там да има ключ или нещо подобно за спиране на алармата, но когато откри малка електронна кутийка, скрита в един шкаф, разбра, че ще й е нужен код. Точно под таблото с големи черни букви на лист хартия, залепен на стената, бе написано „моят рожден ден“. Джил помисли за момент, набра числата и звъненето спря.

— Спасени сме! — извика тя, затвори шкафа и отиде в галерията да намери Уелш.

— Тед? — той не отговори. Беше застанал до телефона и четеше факса, излязъл от машината. — Тед, какво е това?

— Това — отвърна той, като вдигна двата листа и й ги подаде, — е голяма беда.

Джил погледна първо него, после факса. Когато го чете, я преряза през стомаха.

— Не разбирам — промърмори тя. — Да не би Кит да иска да каже, че този Гай Ферейра е свързан с мафията?

Уелш не каза нищо.

— Как е възможно? Холи ми каза, че той й е дал идеята да отиде на изложението и да използва художника, за да се опита да намери Хюго. Казал й е…

Неочаквано Джил вдигна поглед, видя изражението на Тед и затвори очи. Зави и се свят. Тя седна на ръба на бюрото и сведе глава. Уелш вдигна телефона и набра някакъв номер. Заслуша се напрегнато, а след минута и нещо, затвори.

Джил преглътна и го погледна.

— Този Ферейра е нагласил всичко, нали?

Тед се поколеба, след това вдигна рамене.

— Подмамил ни е с Холи да му намерим Хюго Бландфорд и след това какво? Ще се отърве от всички ни?

Уелш пак не отговори.

— Само че нещо се е объркало и той е трябвало да ускори малко нещата. Може би заради разследването от ЦРУ, може би защото, смята, че ще бъде разкрит. Затова с отвел Холи някъде и…

— Ей! Чакай малко! — Уелш вдигна ръка, за да я спре. — Това са само предположения. Придържай се към фактите, с които разполагаме.

— Които са? — Джил беше изплашена и това я караше да говори рязко.

Уелш си пое дълбоко дъх, свали ципа на якето си и го съблече.

— Знаем, че Гай Ферейра по някакъв начин е свързан с мафията, и от това можем да изключим…

— Да заключим — прекъсна го Джил.

— Да, де, можем да заключим, че най-вероятно е подмамил Холи. Което пък означава — Уелш направи няколко крачки, — този път аз предполагам, но вероятно това означава, че той не знае повече от нас за Бландфорд, иначе щеше да го направи сам.

Уелш закрачи напред-назад из галерията.

— Само че не е поръчков убиец, почти съм сигурен в това. Ако беше, работата отдавна щеше да е свършена. Този тип хора са страхотни професионалисти. Какъв може да е тогава? Как се вмества в мозайката? — той измъкна цигарите от джоба си, извади една и я лапна. След това се спря, погледна Джил и каза: — Не се притеснявай, няма да я паля, просто така мисля по-добре.

Продължи да крачи с незапалената цигара, увиснала в едното ъгълче на устата му. От време на време я изваждаше, поувърташе я между палеца и показалеца си и пак я лапваше. След това отново се спря.

— Спомняш ли си кога започна всичко това — някой претърси галерията, офиса на съпруга ти, къщата ти, апартамента на Холи, моя офис?

— И твоя офис ли?

— Аха. Ами това е бил Ферейра, сигурен съм. Искал е да знае какво сте открили — Уелш задъвка филтъра на цигарата. — Но мисля, че Холи му се е доверила. Казвала ли ти е такова нещо?

Джил поклати глава.

— Не, не е, но по моему това е единствената причина, поради която иска всички да заминете, защото знаете прекалено много — Уелш отново закрачи. — Това променя всичко.

На Джил започна да й се завива свят, като го гледаше как крачи от едната до другата стена, обръща се и тръгва отново по същия път.

— Как? — извика накрая тя. — За Бога, спри се, Тед!

Той се закова на място.

— Защо това да променя всичко?

Уелш сви рамене.

— Честно казано, не знам, още не съм измислил.

Джил се изправи.

— Нищичко не разбирам! — проплака тя. — Само знам, че Холи е изчезнала с много опасен човек, а Кит пристига в… колко? — тя вдигна факса. — В пет следобед, за да добави още към бъркотията!

— Той работи сам — каза неочаквано Уелш. — Ето защо нещата не се връзват — той е сам!

Джил въздъхна ядосано.

— Тед, чу ли ме изобщо какво ти казах?

Уелш прекоси стаята и се приближи до нея.

— Не, но почакай. Слушай, Джил! Някой здравата се е оплескал. Изобщо не се връзва с това, което знам за организираната престъпност, и именно това ме изненадваше.

Джил поклати глава.

— Не разбирам.

— Бландфорд е офейкал с милиони, принадлежащи на някой кръг от организираната престъпност, схващаш ли?

Джил кимна.

— Е, такива неща просто не се случват. Те наблюдават съвсем отблизо, твърде внимателни са, Джил, прекалено внимателни. Който и да е отговарял за тази операция — да ме извиниш за израза — се е осрал и някой е бил изпратен да оправи работите. Разбираш ли?

— Не зная, така мисля.

— А този „някой“ е Ферейра. Бил е изпратен в Лондон да оправи тази каша, само че не се е справил особено добре. Вие открихте много повече, отколкото е трябвало, и по всяка вероятност времето му изтича.

— Отдавна се занимавам с това, Джил, сглобявам мозайки, събирам две и две и получавам пет — Уелш сви рамене. — Ако трябва да бъда честен, главно мръсна работа — разводи, събирания на дългове, гнили препоръки. Но притежавам нюх и този път мисля, че съм в правилна посока.

Джил помълча за момент и каза:

— Значи, ако на Ферейра му изтича времето, къде може да е отишъл с Холи?

Уелш извади цигарата от устата си и я сложи в пепелника на бюрото.

— Не мога да отговоря на този въпрос. Според мен трябва да претърсим апартамента.

— Не мислиш ли, че може Хюго Бландфорд да се е свързал с тях и да са отишли да се срещнат с него?

Уелш поклати глава.

— Съмнявам се — усети, че Джил не му вярва. — Защо Бландфорд ще се свързва с тях сега, съвсем изневиделица? Едва ди, като се има предвид колко усилия хвърли Ферейра, за да го примами.

Той отново вдигна цигарата и я замачка между пръстите си.

— За Бога, запали това проклето нещо! — избухна внезапно Джил. — Не мога повече да те гледам как я въртиш из ръцете си!

— О, добре — Уелш си извади запалката, запали, попуши минута и нещо и загаси цигарата. Видя, че Джил поглежда първо него, след това пепелника, и рече: — Всъщност не ми се пушеше.

Джил стана и отиде в задното помещение, извади чайника и го напълни с вода. Уелш я последва и застана на вратата.

— Добре ли си?

Джил остана с гръб към него.

— Не зная — отвърна искрено тя. — Всеки път, когато си помисля, че сме направили крачка напред, се оказваме с три назад — после се обърна. — Страхувам се, Тед, много се страхувам.

— Знам — рече нежно той. — Знам.

Приближи се до нея и я прегърна тромаво. Джил беше с четири инча по-висока от него, но сложи глава на рамото му и изпита облекчение от физическата подкрепа.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

— Ще намерим Холи — отвърна Уелш. — И ще сложим край на тази агония.

 

 

В пет и четиридесет и пет същия следобед Кит мина по зеления коридор и излезе право в чакалнята за пристигащи на Хийтроу. Самолетът му се беше приземил навреме и той имаше само една чанта, която носеше като ръчен багаж. Не си направи труда да се огледа в тълпата от посрещачи, тъй като не очакваше никого, но на половината път от редицата лица вдигна очи.

— Кит?

Беше Джил Търнър. Тя махна, без да се усмихне, и се отдръпна от тълпата, за да го посрещне. В края на пътеката го поздрави и каза:

— Тази сутрин намерихме факса.

— Холи добре ли е?

Тя не му отговори.

— Колата е насам — каза му. — Тед Уелч също те чака.

Понечи да тръгне, но Кит я сграбчи заръката.

— Джил! Къде е Холи? Какво каза тя за факса?

Джил се обърна с лице към него.

 

— Холи е изчезнала — рече тя. — Снощи, преди да разбере за Гай Ферейра. Мислим, че е заминала с него.

— Боже Господи! — Кит остана неподвижен и на околните им се наложи да го заобикалят. — Къде е, по дяволите?

Джил сви рамене.

— Не знаем. Нямаме абсолютно никаква представа.

 

 

Докато се движеха по шосе M4 обратно към Лондон, Кит седеше на задната седалка на рейндж роувъра и се измъчваше от самообвинения. Ядосваше се, че е оставил Холи сама, че не е предал тази работа още отначало в ръцете на полицията. Не трябваше да я слуша. Беше започнал това разследване уж за да й помогне, но всъщност я буташе към опасността. Той слушаше думите на Уелш и кръвта му се смразяваше. Всичко пасваше. Не беше експерт по организираната престъпност, но знаеше, че това не прилича на професионално изпълнение — беше твърде хаотично, твърде лично. Той се наведе напред към Уелш и каза:

— Мислиш ли, че този Гай Ферейра знае какво прави?

— Не знам. Според мен е пълен с информация, но е нервен. Ако предположенията ни са правилни, било му е казано, че ако оправи нещата, ще има някакъв шанс, а ако се оплеска, няма да му остане — и глава на раменете, камо ли работа — Кит видя как Джил трепва. Беше се втренчила право напред в пътя, но той забеляза. Беше изплашена, и то не само за себе си. Тед продължи: — Той сигурно знае това, едва ли храни някакви заблуждения.

— Илюзии — рече Джил.

— Да де. Онези ще го похарчат без никакво предупреждение и ще се отърват от него. Може да го направят дори ако намери Бландфорд и парите.

Кит потрепери.

— И мислиш, че е заминал с Холи по следите на Бландфорд, за да доведе нещата до развръзка?

— Вероятно.

— И Холи не знае това?

Уелш сви рамене.

— Нося записа от телефонния секретар. Искаш ли да го чуеш? Кажи какво мислиш.

Той му подаде през рамо касетофончето и Кит натисна бутона. Гласът на Холи изпълни колата. Слушаха я мълчаливо минута и нещо, колкото траеше записът, след това Кит пренави лентата.

— Много странно! — възкликна той. — Звучи така, сякаш говори с теб, Джил — това ли си помисли и ти?

Джил кимна и Кит продължи:

— Трябва да е имало някой с нея в стаята, най-вероятно Ферейра. Може би е искала да го заблуди, че говори лично с теб.

— Вероятно затова имам само края на разговора — рече Джил. — Трябвало е да говори по време на съобщението, за да прозвучи реално.

— Да, напълно възможно — той пусна отново записа. — На мен ми се струва, че Холи е искала да скрие нещо. Не дава никаква информация, нали?

— Не, но аз си помислих, че лентата не е записвала.

— Холи е знаела, че в момента не се записва, Джил, сигурен съм, че е така — каза Кит и подаде касетофончето на Уелш. — Тя далеч не е глупава и съм убеден, че го е направила нарочно.

Джил погледна в огледалцето към Кит.

— Защо ще го прави?

— Може би не е искала да се забъркваш, Джил. Може би знае, че е опасно, и не е искала да поемаш такъв риск.

Джил даде мигач и сви към кръговото движение на „Шефърдс Буш“.

— Но ние сме се забъркали заедно!

— Не, вече не, ти не си — отвърна Кит.

Известно време всички мълчаха, след това Джил каза:

— Поболях се да мисля, но не знаем нищо със сигурност! Трябва да намерим Холи, това е най-важното! — тя наближи колелото. — Накъде? Какво ще правим сега?

— Опитахте ли във всички големи хотели? — попита Кит. — Във всички.

— И за кого питахте?

— За Гай Ферейра или Холи Григсън.

Кит се замисли за момент.

— Почакай малко, пусни ми пак края на записа, ако обичаш.

Уелш пренави лентата и натисна копчето.

— Да, тази част, точно тази — Кит се наведе напред. — Казва, че ще наредят да ги изпратят „тук“ — е, какво е това „тук“? Трябва да са билети за самолет, влак или други пътни документи. А „тук“ сигурно означава мястото, откъдето ти е позвънила, най-вероятно от хотела на Ферейра, нали?

— Аха, точно така! — Уелш се обърна и погледна Кит. — И какво, мислиш, че някъде има пакет на името на Джил? Това ли се опитваш да кажеш?

— Точно това се опитвам да кажа! — Кит посегна към чантата си, отвори я и извади един портативен компютър. Включи го, влезе в Интернет, погледна в указателя за хотели и намери файла на електронния туроператор. Получи достъп до него и прочете списъка. — Добре, хайде да минем през „Дорчестър“, хотел „Парк Лейн“, „Риц“, хотел „Хайд Парк“, „Хилтън Парк Лейн“… някакви други предложения?

— „Савой“ и „Ин Парк“ — рече Джил.

— Чудесно. Достатъчно добре ли се чувстваш, за да караш, Джил?

Джил кимна. Бяха се насочили нагоре по „Нотинг Хил“ към „Марбъл Арк“.

— Предлагам да оставим колата и да проверим първо в трите на „Парк Лейн“, след това „Найтсбридж“, после надолу към „Грийн Парк“ и „Риц“.

— Чудесно — каза отново Кит, изключи компютъра, затвори го и го прибра в чантата си.

— Какво ще кажете да се разделим?

— Не, по-добре да се движим заедно.

Джил ще паркира възможно най-близо до хотелите, аз ще оставам в колата, а вие двамата ще ходите да проверявате, става ли?

— Да, чудесно — каза за трети път Кит и погледна през прозореца, когато Джил даде мигач, зави покрай ъгъла на „Хайд Парк“ и пое по „Парк Лейн“.

Далеч не беше чудесно, нещата се развиваха по възможно най-лошия сценарий, за който можеше да се сети, и той се страхуваше от това, което можеха да открият или пропуснат.

Един час по-късно Джил сви в една странична уличка до Пикадили и спря рейндж роувъра зад редицата паркирани коли. Беше й писнало от каране, движението беше ужасно, а търсенето — безплодно. Започваше да й се струва безнадеждно.

Тя слезе, изчака Кит да заобиколи колата, и каза:

— Не храня много надежди.

— Човек никога не знае — отговори той, макар да се чувстваше по същия начин. Минаваше девет, Холи я нямаше от повече от двадесет часа, а тревогата просто го разяждаше. — Хайде — рече той е толкова убедителност, колкото можа да събере. — Човек никога не знае.

Пресякоха шосето, влязоха в хотела и Кит застана във фоайето, а Джил отиде до рецепцията. Видя я как пита за пакета, видя как администраторката поглежда надолу, вероятно към някакъв списък, и поклаща глава. Жената каза нещо на Джил, която кимна, очевидно благодари, и се обърна да си върви. Кит се отправи към вратите, но се обърна рязко, когато някой извика името на Джил.

— Госпожо Търнър?

Джил се спря и се обърна. Другият администратор беше вдигнал плик на британските авиолинии. Тя забърза обратно към рецепцията.

— Извинете, госпожо Търнър, господин Ферейра остави тук пакета, който трябва да ви бъде доставен, но колежката ми не знаеше и търсеше в съобщенията от стаите — младежът й подаде плика и се усмихна. — Добре, че чух навреме, иначе нямаше да го получите.

— Да… ааа… благодаря ви — Джил усети, че трябва да се усмихне, но шокът от намирането на плика я беше извадил от релси. Тя се обърна, погледна Кит и се отправи към вратите. — Британски авиолинии — каза, докато излизаха навън.

— Тогава трябва да е в чужбина — отвърна той.

Прекосиха улицата и Джил размаха плика, докато наближаваха колата.

Уелш изскочи навън.

— Намерихте ли нещо?

— Това — тя отвори плика. — Резервации за хотел „Кралица Елизабет“ и самолетни билети за…

— Ще ги разгледаш в колата — нареди Уелш.

Джил го погледна. Изглеждаше нервен, затова предпочете да му се подчини.

— Три са — каза тя, когато Уелш се качи на седалката до нея. — За мен, Софи и Ейдриън. Всичките са за Париж — след това се обърна и погледна втренчено Кит. — И всичките са еднопосочни.

Кит се наведе към екрана, когато Уелш показа следващата страница от файла.

— Виждаш ли какво имам предвид? — Уелш се завъртя на стола си и погледна Кит. — Направил съм малка схема и всичките контакти свършват дотук — той посочи празния ред в горната част на страницата. — До отговорника по европейските операции, както го наричам, но не може да се отиде по-нагоре, невъзможно е.

— И мислиш, че този празен ред може да означава Гай Ферейра?

— Аха. Изглежда правдоподобно, нали?

Джил стоеше зад тях и гледаше над рамото на Уелш.

— И какво означава това? — попита тя.

— Означава — отвърна Кит, — че той твърде вероятно работи сам. Който и да е зад него, се с покрил добре, така че ако някой се оплеска, операцията да остане непокътната. Това е добра военна тактика, затворени звена. Също така означава, че ако пипнем Ферейра, преди той да пипне Холи, най-вероятно никой няма да ни следи. Спокойно може да се предположи, че ще го похарчат с лека ръка. Така ли е, Тед?

— Тогава защо Париж?

Уелш се обърна, погледна Джил, сви рамене и продължи да се почуква по зъба.

— Вероятно защото Бландфорд е във Франция, или поне така беше според последните сведения.

Кит кимна.

— Там е извън всякакви разследвания на Скотланд Ярд и вероятно се чувства като у дома си, има и връзки. Не съм съвсем сигурен, но мисля, че там е по-лесно да ти се размине за убийство, отколкото тук.

Джил отстъпи назад. Видя огромното хавайско момиче да й намига над бара в съседната стая, отиде до свода, облегна се под него и се втренчи в бара.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Уелш.

Тя се обърна. Беше застанал до нея с ръце в джобовете и я гледаше в очите.

— Не, благодаря.

— Аз пък мисля, че ще пийна — каза той, провря се зад бара и посегна към бутилката с малибу. Наля необходимото количество в една дълга чаша и прибави малко лимонада. — Кит? Искаш ли нещо?

— Уиски, благодаря. И след това ще трябва да се обадя. Мога ли да използвам телефона ти?

— Да, няма проблем — Уелш заобиколи бара с двете чаши. — Е? Сега какво?

Кит отпи бавно и отговори едва когато си довърши уискито.

— Утре сутринта заминавам за Париж — отиде до бара, остави празната чаша и се обърна към тях. — И заминавам сам.

Уелш погледна Джил, но не каза нищо.

— Мога ли да използвам телефона ти, Тед? Трябва да се обадя до Щатите, а след това на Ейдриън Уайт да получа малко информация. Джил, знаеш ли номера му?

Тя кимна.

— В тефтерчето ми е, сега ще ти го донеса.

— Благодаря — Кит погледна Уелш.

— Телефонът е там — рече той, като посочи телефона на стената. — Но тая работа не ми харесва, Кит. Не ми се струва умна идея — след това попита, докато Кит отиваше към телефона. — Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

Кит сви рамене.

— Някой от нас да знае?

— Може би не, но не е нужно да поемаш целия риск.

Кит се обърна, погледа Уелш няколко секунди и каза:

— Знам — след това помълча малко и добави: — Благодаря, Тед.

И вдигна слушалката, за да набере Ню Йорк.

Уелш седеше на предната седалка на рейндж роувъра и гледаше как Кит прекосява шосето с малък сак в ръка. След като отклони поканата на Уелш да остане у тях, той нае стая в предишния си хотел. По време на пътуването през централен Лондон не каза почти нищо — както всъщност и останалите. Това бяха едни потискащи четиридесет минути и Уелш се радваше, че са свършили. Той се обърна, когато Кит влезе във фоайето на хотела, и двамата с Джил се спогледаха. След това тя включи на скорост и потегли.

— Това ли беше? — попита Джил, когато забави ход, за да се влее в движението. — Ще го оставим да замине сам и просто ще чакаме да видим какво ще стане?

Гласът й бе овладян, но Уелш усещаше в него нотки на отчаяние. Той извади цигарите и сложи една в устата си. Джил свали прозореца от своята страна.

— Запали я — нареди тя. — Не мога да понасям, като те гледам как си играеш с нея.

Уелш го направи, свали и своя прозорец и издуха дима с ъгълчето на устата си в студената нощ. Пуши мълчаливо известно време, след това хвърли фаса на улицата. Джил се намръщи.

— Няма да правим нищо — каза той. — Мисля, че повече не трябва да се забъркваш.

— Какво? — Джил се обърна невярващо към него. — Сигурно се шегу…

— Джил! Внимавай!

Джил отново погледна пътя, наби спирачки и едва избягна сблъскването с колата отпред. Спряха рязко и двамата подскочиха напред.

Джил веднага го погледна.

— Тед, едва ли искаш да кажеш точно това! Как мога да не се забърквам след всичко, което се случи?

Уелш продължи да гледа право напред. Той кимна към колоната коли, Джил погледна натам, включи на скорост и отново потегли.

— Отговори ми! — заповяда тя. — Как мога да не се забърквам?

— Защото съпругът ти не би го искал, защото Холи не го иска, и защото е сто на сто сигурно, че аз няма да ти позволя. Ясно?

Ноздрите на Джил се разшириха. За кого, по дяволите, се мислеше този дребен, странен, арогантен мъж? Тя сви рязко в една странична уличка и паркира колата до тротоара.

— Не, не е ясно! — озъби се тя. — Това си е мое решение и мога да правя…

— Можеш да правиш, каквото си искаш, да, знам, разбира се, че можеш — Уелш извади отново цигарите си и този път запали, без да я попита. Джил не каза нищо. — Нямаш никакви отговорности, никакви ангажименти, можеш да отидеш и да се оставиш да те убият, няма проблем, нали? — той я погледна. — Нали?

Джил впери поглед в ръцете си.

— В един момент си изплашена до смърт, а в следващия искаш да скочиш на самолета и да се набуташ в нещо, от което може и да не излезеш жива. Мислиш, че Холи е сбъркала нещо с това съобщение? Пак си помисли, защото изобщо не е сбъркала. Знае какво прави, усетила е онова копеле и не иска да бъдеш въвлечена — той дръпна силно, издуха дима през отворения прозорец и тръсна пепелта в шепата си. — Нито пък Кит или — щом говорим за това — и аз!

Уелш отново хвърли запаления фас през прозореца и Джил го изгледа ядосано.

— Е, и какво? — озъби се той. — И без това метат! — и изтри длан в панталоните си.

Джил седеше мълчаливо, защото знаеше, че Уелш е прав: не можеше да отиде в Париж и се страхуваше. Последва дълга пауза, после той каза:

— И нямам намерение да оставя Кит сам, ако това си мислиш.

Тя се обърна към него.

— Аз самата не знам какво мисля. Умът ми не може да побере всичко това, ако трябва да бъда честна.

Уелш я погледа известно време след това направи нещо, за което изобщо не бе помислил — посегна, хвана ръката на Джил и устата му внезапно пресъхна. Той прокара език по устните си, за да ги навлажни, покашля се и стисна пръстите й.

— И на мен някои неща не ми ги побира умът.

Джил го погледна изненадано. Стори й се, че вижда някаква искрица в очите му, и веднага извърна поглед. Сигурно бъркаше, това бе невъзможно, та двамата стояха на два различни полюса. Тя измъкна леко ръката си, постави я отново на волана и запали с другата двигателя.

— Утре сутринта ще излетя за Париж едновременно с Кит, но с друг самолет — рече Уелш. — Не искам да знае, че съм тръгнал след него, но е хубаво да бъда там, просто за всеки случай.

Всъщност не знаеше каква полза може да донесе присъствието му. Не беше герой и никога в живота си не бе постъпвал смело.

— А аз? Аз какво ще правя? — попита Джил.

— Стой си на мястото — отвърна Уелш. — Мисли за Хари и Софи.

— И това ли е всичко? — Джил се чувстваше безполезна, излишна.

— Достатъчно е — отвърна Уелш. Искаше му се да прибави нещо значително, но не можа да се сети какво. За него наистина щеше да бъде достатъчно тя да е в безопасност, всички да са в безопасност. — Напълно е достатъчно.