Мария Барет
Интимни лъжи (21)

Двадесет и първа глава

В същото време в Челси, Холи също гледаше едно отражение в стъклото на прозореца — отражението на млада жена, уморена, изплашена и самотна — и почти не го разпознаваше като своето собствено.

Беше разпръснала диапозитивите от картините на Ейдриън на бюрото до прозореца. Настолната лампа беше обърната към нея и тя поднасяше всеки от тях на светлината, като откриваше, че всичките им прекрасни цветове и чувствата, които пораждаха, са също толкова живи на филм, колкото и в реалността. Беше очарована, изпълнена с надежда и желание за борба, като всяко от чувствата се преливаше в другото. Сега обаче бе само потисната.

Как бе могла да направи това? Как бе успяла да въвлече този невероятно талантлив млад художник в бъркотията, в която се бе превърнал животът й? Ако всичко се провалеше, можеше да съсипе репутацията му, да сложи край на кариерата му завинаги, дори да го изложи на сериозна опасност. Дори планът да потръгнеше, пак можеше да го изложи на опасност. Той наистина ли съзнаваше това? И дори и да го съзнаваше, какво право имаше тя да му позволява да се излага на такъв риск? Какво право имаше да оставя Джил и Софи да поемат същия риск?

Холи хвана главата си с две ръце и също затвори очи пред отражението, което не искаше да вижда. Вече не беше сигурна, че ще има куража да доведе начинанието си докрай. Чувстваше се отчаяна и самотна и за пръв път от заминаването на Кит си помисли за него. Тя опря глава на бюрото, пренебрегна телефонния секретар, който се включи с щракване, и се запита къде ли може да е той, какво ли прави и дали отделя поне секунда от живота си да мисли за нея.

Миг по-късно вдигна рязко глава. Нейният запис бе свършил и се чу гласът на обадилия се. Беше Гай Ферейра, за втори път тази вечер.

— Здравей, Холи, звъня от колата си. Предполагам, че вероятно не си получила първото ми съобщение и може още да не си се прибрала, но аз се връщам от една среща с клиент на пристанище Челси и си помислих дали не мога да намина. В случай че се върнеш навреме, това ще стане след около десет минути. Надявам се да те видя. Ако не, ще се чуем по-късно. Чао-чао.

Линията замлъкна, машината щракна и касетата започна да се пренавива. Холи седеше, слушаше бръмченето и изобщо не можеше да реши какво да прави. Последното, което искаше, бе да види Гай. Той се бе държал много мило с нея, но просто нямаше нужда от такива усложнения, не и сега, не и като капак на всичко останало. Затова отиде до телефона, изключи го, приближи се до прозореца, погледна надолу към улицата и посегна да дръпне завесите. Смяташе да изгаси светлината и да не отговаря на домофона, така Гай щеше да си помисли, че я няма вкъщи.

Само че точно когато протегна ръка нагоре, чу звън на счупено стъкло в кухнята. Тя подскочи, след това замръзна. Осветлението в апартамента изгасна и всичко потъна в непрогледна тъмнина. Разтреперана, тя остави завесите разтворени и тръгна пипнешком към бюрото, за да намери фенерче. Коленичи и започна да рови отчаяно в чекмеджето, но остана неподвижна, когато чу шепот. Внезапно апартаментът се изпълни с ужасен рев.

— О, Боже!

Холи скочи на крака, но вече беше твърде късно. Един юмрук се устреми към нея, тя пое удара с рамо и падна назад. Преди да успее да си поеме дъх, някой я затисна с тялото си, като й пречеше да диша и да се движи. Холи започна да рита, да удря с юмруци, после затвори очи и изпищя.

 

 

Гай седеше в наетата си кола срещу блока на Холи и наблюдаваше прозореца на втория етаж. Видя как светлините изгасват, видя неясния силует на Холи в сянката и си погледна часовника. Беше девет и пет. Когато вдигна очи, Холи беше изчезнала. Той излезе от колата, прекоси улицата и се приближи до сградата. Чу писъците й от петдесет ярда разстояние. Гай хукна, мина на спринт през входната врата, изкачи стълбите и се втурна в апартамента й. Изскочи изневиделица, като ревеше и размахваше юмруци, хвърли се към мъжа върху Холи, издърпа го и удари силно главата му в масата. Последва борба. Гай раздаваше крошета, получи няколко в главата и накрая се строполи на пода. Докато Холи стоеше на колене и пищеше, двамата мъже го цапардосаха по още веднъж и избягаха. Тя се разрида.

— Господи! — Гай се изправи с мъка на колене и подържа главата си за малко. След това вдигна поглед. — Боже мой, Холи! Добре ли си? — той отиде до нея и я прегърна здраво. — Шшт, всичко е наред, шшт, хайде, не плачи… — полюля я нежно няколко минути, без да обръща внимание, че от откритата рана на главата му течеше кръв, и тя постепенно започна да се успокоява. Гай я подържа още малко, след това я пусна и я погледна в лицето. — Добре ли си?

Тя кимна, посегна и докосна порязаното място на главата му. Гай трепна.

— Почакай малко — Холи си свали шалчето и го притисна до раната, за да спре кървенето. — Ще донеса нещо да я почистя.

Тя понечи да стане, но Гай я хвана за ръката.

— Не се притеснявай. Няма защо да бързаш, едва ли ще умра от загуба на кръв.

Холи отново се отпусна на колене, облекчена, че няма нужда да се движи.

— Какво, за Бога, се случи? — попита Гай. — Откраднаха ли нещо?

— Не зная, аз… — Холи поклати глава. — Не мисля, че бяха крадци, по-скоро… — гласът отново й изневери.

— По-скоро какво, Холи? — Гай седна на петите си. — Почакай да хвърля малко светлина върху проблема. Той стана, разтри си гърба, където го бяха ритнали, и се отправи опипом към вратата. — Къде са бушоните?

— В кухнята — отговори Холи. Видя го как изчезва и няколко минути по-късно апартаментът отново се обля в светлина. Тя затаи дъх, почувства как по тялото й се разлива облекчение и стана да спусне завесите.

— Така добре ли е?

Холи вдигна поглед и го видя да стои на вратата.

— Да, така мисля.

Той отиде до нея и й протегна ръка. Холи я пое и Гай я поведе към канапето.

— Ела да седнеш, ще ти донеса нещо за пиене — той се обърна. — Къде държиш силните напитки?

Холи кимна към една бутилка уиски на бюрото.

— Чашите са в шкафа отдолу — каза тя. Гай се наведе, извади две и ги наля.

— Ето — Той й подаде едната чаша и остана прав със своята. — А сега искам истината. Кои бяха тези мъже? Преди малко ми се стори, че знаеш.

Холи се втренчи в чашата си.

— Не зная, поне не със сигурност, но мисля, че бяха дошли заради мен, а не заради вещите ми. Мисля, че ако не беше дошъл, можеха да ме убият… — в гърлото й заседна едно ридание. — Съжалявам, аз…

Той я стисна за ръката и каза нежно:

— Да, но дойдох и само това има значение.

Холи кимна и известно време мълчаха. Отпиваше уиски, без всъщност да й се пие, и й се повдигаше. След това Гай се изправи.

— Холи, смятам, че трябва да поговорим — тя втренчи празен поглед в него и той продължи: — Откакто говорихме за последен път, нещата май са получили някакво развитие. Мисля, че положението излиза от контрол.

Холи сведе очи.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна?

Тя продължи да гледа към скута си.

— Поне ще поговориш ли с мен, за да изясним нещата? — попита Гай, като разклащаше уискито в чашата си.

— Не зная. Не виждам какво има за изясняване — каза тя.

— Ами например факта, че ако не бях наминал тази вечер — съвсем случайно, трябва да прибавя, — то сега нямаше да седиш тук. Не си ли помисли за това?

— Разбира се, че си помислих! — извика Холи. — За нищо друго не съм мислила, откакто ти… откакто ти…

Но не успя да довърши. Вдигна ръка към устата си, за да не заплаче отново, а Гай отиде до камината, обърна й гръб и се облегна на полицата. Наблюдаваше я в огледалото, но извърна поглед, когато тя вдигна очи.

— Тогава трябва да действаш — каза той, като се обърна към нея. — Трябва да поемеш нещата в собствените си ръце. Колко време има до изложението „Арт’94“?

— Десет работни дни.

— Можеш ли да чакаш толкова дълго?

Тя преглътна.

— Не зная. Не виждам друг начин.

— Ами ако не стане?

— Не мога да мисля за това. Трябва да стане… — тя млъкна и сви безпомощно рамене. — Просто трябва.

Гай въздъхна тежко, върна се, седна на облегалката на канапето и впери очи в чашата си.

— Имам една идея — каза той. — Обмислям я от известно време и нямаше да ти я спомена, защото смятах, че си овладяла положението, но сега очевидно се налага. Според мен би било безотговорно от моя страна, ако не го направя — след това я погледна. — Искаш ли да я чуеш?

Холи отново сви рамене. Не знаеше какво иска да чуе, беше прекалено объркана и изплашена, за да мисли трезво.

Гай се поколеба, избирането на точния момент бе от огромно значение.

— Добре, все пак ще ти я кажа — той си довърши уискито и остави внимателно чашата на пода. — Чудех се, Холи, дали не е по-добре да преместим цялата тази работа в Париж?

Холи едва не се усмихна.

— Париж! Какво, за Бога, ще правя в Париж?

Гай стана и закрачи из стаята. На Холи й се стори, че се опитва да се съсредоточи по-добре.

— Недей да подскачаш веднага. Позволи ми да ти обясня. Не е толкова налудничаво, колкото ти се струва. Изслушай ме, става ли?

— Става — съгласи се тя.

— Ами, както виждам нещата, имаш десет дни до изложението „Арт’94“, а това е много дълго време. Всичко може да се случи дотогава. Съгласна ли си?

Тя кимна.

— Ами ако отидем в Париж за следващите няколко дни, уредим за Ейдриън Уайт изложба в тамошна галерия, пуснем малко реклама, поканим пресата и дадем тласък на цялата тази работа? Веднага! Струва ми се, че тук са по-голяма част от творбите му, със сигурност достатъчно за изложба. Това ще ти позволи да напуснеш Лондон и да отидеш на по-безопасно място, а и можеш да направиш фурор отвъд Ламанша. След това, ако там не стане, все още имаш един патрон с изложението тук… — Гай млъкна. Холи се усмихваше и той усети леко бодване на гняв. — Кое е толкова забавно?

— Извинявай — отговори Холи. — Това е страхотна идея, но просто е невъзможно да се реализира. Познанията ми за френския пазар на художествени произведения са оскъдни, не зная езика и най-вече няма никакъв начин да организирам частна изложба с преса и реклами само за два дни — тя поклати глава. — Благодаря ти, че мислиш за мен, но наистина е невъзможно.

Гай се усмихна на свой ред.

— Ето къде грешиш. Изобщо не е невъзможно. Вече проверих.

Холи присви очи.

— Така ли?

„Този разговор започва да става твърде абсурден“, реши тя.

— Позвъних на една моя колежка — професионалист по връзки с обществеността, която работи с елита на Париж. Способна е да уреди всичко — от откриване на ресторант до филмова премиера — и може да го направи в рамките на двадесет и четири часа. Управлява пресата и познава всички влиятелни хора от страната. Започна да подготвя това преди два дни и само чака да й дам знак.

Холи седеше безмълвно. От една страна, това бе толкова абсурдно, че усещаше непреодолимо желание да се разсмее истерично, но, от друга, усети искрица надежда, видя мъничка светлина в тунела. Тя го гледа няколко секунди. Говореше абсолютно сериозно, поне в това бе убедена, но едва ли го бе обмислил, както трябва. Не можеше да знае, че тя няма тези пари…

Той прекъсна мислите й:

— Чудиш се откъде ще намериш финанси, нали?

— Да! Аз… — Холи го погледна учудено. Струваше й се, че Гай може да чете мислите й и да изпреварва въпросите й с готови отговори.

— Аз имам парите, Холи. Имам достатъчно пари, за да ми стигнат до края на живота и да артисат — тръстов фонд, ако трябва да бъда точен, — и никога не съм имал за кого да ги харча. Поне досега.

Холи сведе очи.

— Да не би да искаш да кажеш, че си готов не само да уредиш всичко това, но и да го финансираш вместо мен?

Гай помълча, за да придаде тежест на отговора си.

— Да.

Холи отново поклати глава.

— Не го вярвам.

— Защо не? — Гай помисли малко. — Добре — продължи той, — ако това не ти харесва, тогава можем да сключим договор, че ще имам правото на процент от печалбата, ако постигнеш успех. Делова сделка.

Холи вдигна поглед.

— Но защо? Защо да се забъркваш, защо да си пилееш парите за човек, когото едва познаваш? Не разбирам, Гай, трябва да си се побъркал! Защо аз, за Бога?

Той се извърна настрани.

— Наистина ли трябва да знаеш?

Последва тишина, която сякаш продължи цяла вечност, и Холи успя да се съсредоточи върху учестеното биене на сърцето си. Тя сключи ръце на скута си и вплете здраво пръсти. Можеше ли Гай наистина да направи всичко това за нея? Приличаше на магьосник, на бял рицар, който винаги се появява в точния момент с правилните думи и решения. За секунда наистина се почувства заслепена от него. След това я връхлетя реалността.

— Не мога ди ти позволя — каза тъжно тя. — Няма гаранция, че ще потръгне. Може да се забъркаш в нещо наистина опасно и не мога да взема твоите пари. Не би било редно, Гай!

— Разбира се, че е редно! — възкликна той. — За Бога, Холи, това би могло да ти спаси живота! Господи, никога не бих си простил, ако с теб се случи нещо. Ако за теб тази вечер не бе предупреждение, за мен беше. Постоянно си мисля какво щеше да се случи, ако не бях дошъл тук, ако бях закъснял с пет минути, ако… — той преглътна страха си, клекна пред нея и хвана двете й ръце. — Холи, изслушай ме, моля те, просто го обмисли! Бландфорд е във Франция, нали така? Ако се появиш в Париж, тогава си в много по-добра позиция да го примамиш. Можем да пуснем реклама в националната преса, във всички вестници. Той със сигурност ще я види и няма да може да устои — международната изложба на новия Дейвид Хокни, художник, който му дължи пет, шест, а може би десет или повече платна! Помисли си, Холи! По това време другата седмица може всичко да е свършило, да бъдеш в безопасност и целият този кошмар…

— Не! Престани! — Холи издърпа рязко ръцете си и се изправи. Гай седна на пети и я погледна. — Не си сигурен! Ами ако не стане, ами ако Бландфорд не се появи?

— Тогава какво ще загубиш? Нищо. Връщаш се в Лондон и се появяваш на „Арт’94“.

— А кой ще организира всичко тук, докато съм в Париж?

— Нека една от другите да го направи, как й беше името?

— Джил?

— Да, или дъщеря й…

— Софи?

— Да, защо не? Само ги накарай да дойдат в Париж за един ден, за да се направят на клиенти, а останалото време ще прекарат тук и ще организират „Арт’94“.

— Но Джил не познава никой от журналистите. Как бихме могли…

— Покани ги в Париж, като им платиш всички разходи. Ще дойдат, повечето журналисти винаги биха отишли на нещо безплатно, което е достатъчно престижно. Когато си свършат работата в Париж, ако художникът е толкова добър, колкото казваш, тогава ще искат да направят същото и в Лондон, а дори и да не е толкова добър, ще ти бъдат задължени. Моята позната в Париж може да се оправи с това. Господи, тя може да докара дори президента на някое барбекю, ако й се наложи!

Въпреки неочаквания спазъм на стомаха й, Холи се усмихна, просто не можа да се сдържи.

— Така е по-добре — каза Гай. — Харесва ми, когато се усмихваш.

Холи се изчерви. Тя се обърна и започна да си играе с малката бронзова статуетка на Елизабет Фринк, като плъзгаше пръста си по гладките й, лъскави форми и мислеше усилено. Това, което само преди половин час й се струваше абсурдно, сега изглеждаше направо невероятно. Беше преминало от тотална фантазия към възможна реалност и Холи вече не беше сигурна. Може би Гай имаше право. Може би щеше да се получи. Тя се обърна и го погледна. Беше вперил поглед в ръцете си и потропваше нервно с пръсти по коленете си.

— Ами ако се съглася с тази луда, умопобъркана идея — каза тихо Холи, — как бих могла някога да ти се отплатя, Гай?

Той вдигна очи към нея, задържа погледа й за момент и сви рамене.

— Хайде да мислим за нещата едно по едно, става ли?

Холи кимна и двамата се погледнаха мълчаливо. Накрая го попита:

— Кога би искал да започнем?

Той си погледна часовника.

— Има един самолет, който излита за Париж в шест и половина сутринта.

— Мога ли да си помисля малко?

Гай отново сви рамене и се изправи.

— Колко време ще ти трябва да решиш нещо, което на мен ми се струва неизбежно?

— Не зная — отвърна тя. — Просто мисля, че имам нужда да остана малко сама — може би час?

— Добре, един час — след това й се усмихна. — Мисли толкова, колкото ти е нужно, Холи. Аз ще бъда в хотела си.

Докато го гледаше как тръгва към вратата, Холи неочаквано каза:

— Главата ти, трябва да превържа тази рана…

— Няма нищо — прекъсна я Гай. — Честно.

Той отиде в антрето и прескочи счупеното стъкло на пътеката. На вратата се спря и я погледна.

— Ще ми звъннеш ли?

— Ще ти звънна — отговори тя.

След тези думи Гай си отиде.

Когато слезе долу на улицата, Гай се облегна на стената, извади носна кърпа от джоба си и я притисна до раната на главата си. Какъв провал! Той трепна, докато избърсваше кръвта. Чувстваше се схванат, всичко го болеше, бе прекарал трудна вечер и все още не я беше убедил.

Той се изправи, пъхна кърпата в джоба и отиде до колата си. Отвори вратата, качи се вътре и запали двигателя. Чувстваше се уморен, болен и ядосан. Не си направи труда да погледне назад и не видя нито фотоапарата, нито мъжа, който го наблюдаваше.

 

 

— Здравейте, сър, благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

— Добър вечер, Боб.

Главен инспектор Хийли стовари мушамата върху облегалката на стола си и заобиколи бюрото до страната на Иймс. Изобщо не забелязваше, че сержант Иймс трепва всеки път, когато го нарече Боб.

— Положението излезе от контрол — рече Иймс. — Случи се нещо, което раздвижи нещата, и не мога да се сетя какво.

— Това ли е докладът на наблюдаващата група?

— Да.

Главен инспектор Хийли започна да чете.

— Готови ли са вече отпечатъците?

Сержант Иймс си погледна часовника.

— След половин час. Току-що влязоха в лабораторията.

— Хайде да си изясним нещата — рече Хийли, като го погледна над доклада. — В девет без пет спира една кола. Добре, записали са регистрацията й. Проследихте ли я?

— Кола под наем. Добо се занимава с това в момента.

— Лампите в апартамента на заподозряната изгасват, вътре има борба, един мъж излиза от колата, влиза тичешком в сградата и се намесва. Така ли е?

Иймс кимна.

— Видели са това с инфрачервена камера?

— Да, момчетата сега преглеждат записите. Ще можем да ги видим след минута.

— Добре. След това лампите светват и завесите се спускат, но смятате, че е имало някакъв диалог с този мъж. Някаква идея кой може да е?

— Не, още не. Може да е Уелш, може да е всеки. Наблюдаващите не са успели да го различат в тъмното. Снимките ще ни кажат повече.

— Добре, веднага щом ги получим, да се заемат с нашия човек — Хийли погледна отново към доклада. — Нападателите избягали ли са?

— През задния вход, сър, никой не ги е видял.

— Докладвано ли е за инцидента в полицията?

Иймс поклати глава, посегна към цигарите си и предложи една на Хийли, който си взе и отговори на позвъняването на телефона.

— Хенсън — извика Хийли, след като затвори. — Изтичай долу и донеси отпечатъците, ако обичаш.

След това се обърна към Иймс, взе предложената му запалка и каза:

— Хайде. Да започваме с онези записи — той запали цигарата и остави запалката на бюрото. — Значи Холи Григсън е нападната в собствения си дом, а не подава оплакване в полицията — рече, докато излизаха от щаба и тръгваха по коридора към импровизираната прожекционна. — Много интересно — отвори вратата и направи път на Иймс. — На жените не може да се вярва — отбеляза той.

Иймс го погледна през рамо, но видя, че Хийли се усмихва.

 

 

Мъжът влезе в апартамента, затръшна вратата и отиде бързо до бара. Наля си уискито, от което толкова се нуждаеше, и се отправи към спалнята, където държеше малкия пакет кокаин. По средата на стаята се закова на място.

— Къде беше?

Гласът беше колумбийски, плътен и със силен акцент. Мъжът го позна и веднага се обърна.

— Боже мой! Пауло! — той се опита да се усмихне. — Божичко, как ме изплаши!

Протегна ръка, докато вървеше към него, но побърза да я свали, като забеляза, че гостът не й обръща внимание.

— Радвам се да те видя, Пауло. Съжалявам, че не бях тук, погрижих се за една работа. Аз…

— Вече си тук от доста време, какви игрички играеш?

— Всичко е под контрол. Знам какво правя. Просто имам нужда от повечко време. Знаеш, че това не може да се свърши за един ден, аз…

— Три дни? — мъжът започна да се поти. — Хайде, Пауло, имам нужда поне от седмица. Още една седмица — не искам кой знае колко, нали? Със сигурност би могъл да го уредиш…

— Няма да ти уреждам нищо. Имаш три дни и не искам да чувам нищо повече, ясно? Искам резултати, а не шикалкавения.

Вратата на апартамента се отвори и гостът излезе в коридора. Двамата, които чакаха навън, застанаха от двете страни на шефа си и затвориха след него. Мъжът остана като ударен от гръм в празната стая.

— Той е сам — рече колумбиецът, когато излязоха от хотела. — Потънал е до гуша в лайна, не знае какво прави — той си взе палтото и го метна на ръката си. — Нещата спират до него. Той е последното звено. Всички по-нагоре са в безопасност. Нали разбирате какво искам да ви кажа?

По-едрият от мъжете кимна.

— Добре.

Колумбиецът се качи в очакващото го такси, наведе се напред и им направи знак да се приближат.

— Тогава знаете какво да правите — каза той, отпусна се назад, мъжете затвориха вратата му и таксито потегли.

 

 

Мъжът стоеше сам в апартамента, все още с чашата уиски в ръка. Той си разхлаби вратовръзката, разкопча си яката и пресуши чашата на един дъх. Здравата се потеше. Върна се на бара, наля си още една чаша, изпи и нея и отиде в спалнята. Там извади пакета с кокаин от сейфа и няколко секунди остана загледан в него. Знаеше какво причинява на тялото си, но не можеше да се спре, все не можеше да се откаже и именно в това се състоеше проблемът му. Беше затънал до гуша в лайна, беше загубил смелост и ако сега не си я върнеше, щеше да загуби много повече. Той отнесе кокаина до нощната масичка, коленичи и го накълца внимателно на магистрала — по-дълга, отколкото обикновено, но имаше нужда от това. Наведе се, усети началото на мощната доза и вдиша бързо няколко пъти. Нервите му започнаха да укрепват.

„Три дни“, помисли си той, като се върна обратно в дневната за цигари. Ако нещата потръгнеха по план, можеше наистина да го направи. Той запали и вдиша дълбоко. Ръцете му престанаха да треперят.

И през ум не му минаваше, че Бландфорд може и да не се появи. Знаеше колко е алчно копелето и колко е голяма примамката. Самолюбието на Бландфорд бе твърде голямо, за да се откаже от такава възможност. А и от какво имаше да се страхува? От Холи Григсън? Мъжът се усмихна. Холи беше добра примамка. Той отиде до бара. Бландфорд щеше да се почувства адски удовлетворен от мисълта, че не само е успял да се измъкне, но и му е паднало нещо допълнително. Щеше да се върне за картините. Това щеше да бъде последният му удар: няколко милиона долара и колекция от престижни съвременни творби, спечелени съвсем изневиделица.

Мъжът си наля уиски, занесе го до канапето, седна, облегна глава назад и затвори очи.

— Стига Холи Григсън да се навие — промърмори той под нос, а познатият й образ изплува в съзнанието му, докато си спомняше снимките една по една. За пръв път от часове насам позволи на тялото си да се отпусне. — Ще се навие — каза гласно той. — Ще ми направи тази услуга.

Внезапно телефонът иззвъня.

Мъжът примигна рязко няколко пъти и се опита да фокусира погледа си. Стаята плуваше пред очите му. Той ги закри с ръка, сложи глава между коленете си и си пое няколко пъти дъх, като издишваше бавно и овладяно. Накрая се почувства по-добре и вдигна телефона.

— Да.

— Аз съм — гласът на Невестулката звучеше пискливо от паника. — Холи Григсън е под наблюдение!

Мъжът се наведе малко напред.

— Господи! Какво искаш да кажеш? Кой, по дяволите…

— Не знам! Мисля, че е полицията, но не съм съвсем сигурен. Много са опитни, които и да са. Сигурно вече са ви мярнали. Тази вечер бяха там, току-що ги видях.

— Те видяха ли те?

— Тц, май не, ама това не ми харесва. Трябва да са надушили нещо наистина голямо, за да я поставят под наблюдение. Ще пукна от страх! Не искам повече да се занимавам с това! Не мога да си позволя да се забърквам, трябва да…

— Млъквай! — озъби се мъжът. — Ще правиш, каквото ти казвам, затова ти плащам.

Той разтърка лицето си с ръце, чувстваше се преуморен. Пулсът му препускаше, а мозъкът му се опитваше да се справи с притока на кръв.

— Отивай там! — каза троснато. — Веднага! Когато тя тръгне, се погрижи да те проследят.

— Как, по дяволите, бих могъл да…

— Пет пари не давам как! — кресна внезапно мъжът. — Просто го направи!

И затръшна телефона.