Мария Барет
Интимни лъжи (19)

Деветнадесета глава

7 януари 1994 година.

В стаята се чувстваше осезаемо напрежение. Холи седеше по турски на пода на галерията, а пред нея лежаха отворени три папки с адреси и две тетрадки. Беше се хванала с две ръце за главата. Работеха вече от седмица, а не можеха да намерят нищо за художника Маркъс — нито бележка, нито отпратка за сделки с него, нито думичка за работата му, всъщност нищо, което да докаже съществуването му. До „Арт’94“, най-голямото лондонско изложение, оставаха само десет работни дни. Холи беше поела огромния риск да запази място в него, като плати голям депозит и организира частна изложба. Сега бе полудяла от тревога и бе убедена, че е на път да загуби спестяванията и репутацията си. Тъй като не знаеше какво повече да направи, реши да прегледат повторно информацията.

— Можеш ли пак да погледнеш абсолвентските изложби? — попита тя, като погледна към Джил. — Може да сме пропуснали нещо първия път.

Джил завъртя стола си и погледна компютърния екран. Беше малко вероятно — бяха огледали всичко с най-малките подробности. Холи вече се хващаше и за сламка, но Джил не й го каза.

— Кое да погледна? — попита тя. — Имам информация от осемдесет и девета до деветдесет и трета — дали може да е в някоя от тях?

— Виж от деветдесета — каза Холи. — Мисля, че за всяка изложба има списък на харесаните художници.

— Намерих го. Някоя определена изложба?

— Опитай „Ар Си Ей“.

Джил започна да търси, а Холи прелисти за пореден път папката в скута си. Чуваше се шумолене на хартия, докато Софи преглеждаше търпеливо планината от списания за изкуство, за да види дали ще намери някъде да се споменава за Маркъс. Опитите й си бяха чиста стрелба в тъмното, но в този късен час и трите смятаха, че всичко си струва усилията.

— Не, нищо — наруши напрегнатото мълчание Джил.

Холи и Софи вдигнаха поглед.

— А ти?

Софи поклати глава.

— И аз нищо — рече Холи, разгъна краката си и се изправи. — Кит беше прав — заяви окаяно тя. — Цялата тази идея си беше лудост! Какво, за Бога, ме накара да си помисля, че мога да го направя? — тя отиде до бюрото, стовари се на един стол срещу Джил и каза почти през сълзи: — Не знам вече какво да правя. Не знам дори защо си въобразих…

— Защото трябваше да го направиш! — прекъсна я Джил малко по-остро, отколкото бе възнамерявала. — И защото нямаше голям избор, нито за теб, нито за някой от…

Телефонът иззвъня. Холи вдигна поглед.

— Ще вдигнеш ли? — попита Джил.

Холи се поколеба.

— Не зная — промърмори тя. — Сигурно е Сали Холънд от изложението, тя ще…

Но Джил вече беше вдигнала слушалката.

— Галерия „Григсън“ — Холи затаи дъх. — Не, съжалявам — отговори Джил, — но в момента не е тук. Мога ли да й предам нещо? — последва кратко мълчание. — О, да, разбирам… — гласът й се стопи. — Да, благодаря ви, ще й предам — после погледна към Холи. — Да, довиждане — и затвори.

— Лошо ли е?

Джил сви рамене.

— Не беше Сали Холънд, а помощничката й. Искат диапозитивите и списъка за каталога до края на деня, защото тази вечер щели да го дават на печатница. Ако не получат потвърждение за това кого ще показваме, ще им се наложи да отстъпят мястото на някой друг, който е готов. Очевидно имат списък с чакащи.

— По дяволите! — рече Холи.

— Точно така — Джил кацна на ръба на бюрото и скръсти ръце на гърдите си. Последва дълго, тревожно мълчание.

— Е, това беше! — обяви Холи и гласът й леко потрепна.

— Не е необходимо — забеляза Джил.

— Не било необходимо! — избухна Холи и вдигна ръце. — Не било необходимо! Как можа да го кажеш? Край! Вече няма никаква надежда да намерим проклетия Маркъс и да му организираме изложба, а без него можем изобщо да я забравим! До Панаира на изкуствата в Чикаго има цели три месеца. Дотогава вероятно ще сме мъртви, а ако не сме…

— Достатъчно! — каза троснато Джил, обърна се и погледна гневно Холи. — Веднага престани с тези глупости! До довечера нищо не е свършено, така че нека просто забравим драмите и продължим с работата. Ти си тази, която го искаше, ти и Софи, така че да го направим. Ясно?

Холи остана с отворена уста, а Софи гледаше слисано мащехата си.

— И не знам защо ме гледате, сякаш съм паднала от друга планета! — продължи Джил. — Просто заявявам очевидното — тя стана и приглади панталоните на костюма си. — Вижте, всички имаме нужда от нещо за пиене, така че ще отида до семейство Пател да взема бутилка вино. Съгласни ли сте?

Холи и Софи кимнаха почти едновременно. Джил си облече палтото, прокара пръсти през косата си и излезе от галерията. Навън затвори вратата зад гърба си и тръгна към магазинчето на ъгъла.

След три врати се спря, облегна се на фасадата на един магазин и си пое дълбоко дъх. Трепереше. Нужна й бе цялата воля, за да се държи спокойно и да прикрива бързо нарастващата си паника. Неочаквано се почувства изтощена.

„Кит беше прав — помисли си тя, като затвори очи. — Трябваше да го послушам. Не биваше да оставям Холи да ме убеди. Какво правя, по дяволите? Тази работа е твърде опасна, за да си позволяваме грешки. Колкото повече се мотаем, на толкова по-голям риск се излагаме.“

Тя вдигна ръце и ги прокара уморено по лицето си. Опасност. В съзнанието й проблесна ужасният спомен за Алекс в моргата. Джил потрепери, отвори очи и се отдръпна бързо от стената.

Изправи рамене и си пое дълбоко дъх. Трябваше да се стегне. Колкото и отчаяна да се чувстваше, не биваше да й личи, не и сега. Тя отиде до магазинчето на семейство Пател, купи бутилка вино и се върна в галерията. Пред вратата постоя около минута, за да събере сили. Знаеше, че поне засега задачата да подкрепя Холи и Софи остава нейна. След това бутна вратата и влезе.

— И така — каза Джил и веднага се отправи към задната стаичка, за да потърси тирбушон, — да пийнем! — след това извади корковата тапа, взе три чаши и ги раздаде.

— Ако от първия път не успееш… — вдигна чашата си тя, като прикриваше притеснението и неувереността си с решителна усмивка. — Така ли е?

— Така! — съгласи се Софи.

— Така ли е, Холи?

Холи сви рамене и въздъхна тежко. След това отпи голяма глътка вино и погледна Джил.

— Да, предполагам, че да.

Джил отпи и остави чашата си на бюрото.

— Докъде бях стигнала? — промърмори тя и седна на компютъра, за да продължи търсенето.

През последните няколко седмици се бе променила до неузнаваемост. Времето, когато мислеше само за себе си, си беше отишло безвъзвратно.

Холи остана на мястото си с чаша в ръка, като отпиваше от време на време. Не знаеше какво да прави. Погледа известно време Джил, видя промяната в нея и — ако трябваше да бъде искрена със себе си — почувства облекчение, че някой в този момент има сили да движи нещата. Допи виното си на един дъх и прекоси галерията да си налее още една чаша. Алкохолът, приет на гладен стомах, беше замаял леко главата й. Изведнъж спря и започна да рови из джобовете си, очевидно търсейки нещо. Джил и Софи вдигнаха едновременно погледи. Холи разпери ръце и извика:

— Защо, по дяволите, отказах цигарите? — след това се втурна към чантата си и започна да рови яростно в нея. — Проклети бонбони! — промърмори ядно. — Никога не мога да ги намеря. Тук някъде трябва да са…

Софи и Джил се спогледаха, но не казаха нищо.

— По дяволите! Къде са?

Холи сграбчи нетърпеливо чантата си, клекна и изсипа съдържанието й на светлия паркет.

— О, Боже! — възкликна тя, загледана в бъркотията пред себе си.

После въздъхна отчаяно и започна да рови в купчината, като хвърляше настрана стари червила, опаковки от чорапогащи, химикалки, парчета хартия, стари касови бележки, скъсан наниз мъниста и стара четка за спирала, на която неохотно се зарадва, че най-сетне я е намерила. Имаше пощенски картички, портмоне, ключове, чекови книжки, изразходвани кочани от чекови книжки, три четки за коса, няколко ужасни на вид пакетчета бонбони, празни обвивки от бонбони, пакетче хартиени носни кърпички и кърпички за бърсане на бебе — странен, но прекрасен асортимент.

Софи се приближи до Холи и клекна до нея, като се любуваше на сбирщината от предмети. Тя порови, разпръсна нещата още повече по пода и след няколко секунди каза:

— Аха! Бонбоните! — и извади едно пакетче. В него бяха останали само три бонбона, най-горният, от които бе видимо мръсен, но го подаде на Холи.

— Благодаря — отвърна тя, обели обвивката и взе долното бонбонче. След това на свой ред предложи и на другите, но Джил се усмихна и отказа, а Софи беше заета да събира нещата и да се мъчи да ги подреди. Точно в този момент тя намери друго пакетче бонбони, залепнало за една визитка, и я откъсна от пакетчето.

— Ама това е хубаво! — възкликна Софи и обърна картичката. От едната й страна имаше репродукция от картината на някакъв художник, а от другата — името и адреса му. — Наистина е въздействаща! Погледни това, Холи, много е хубаво. Чудя се кой е този човек?

Холи вдигна поглед. В момента хрупаше яростно бонбона и погледна разсеяно Софи, без да прояви особен интерес към съдържанието на чантата си.

Секунди по-късно скочи на крака.

— Боже Господи! — тя грабна картичката от ръцете на Софи и се втренчи слисано в нея. — Не мога да повярвам! Къде намери това?

— Беше залепено за пакетче бонбони на дъното на чантата ти — отговори озадачено Софи. — Защо? Какво е това?

— Ами картина на проклетия Маркъс! — извика Холи.

Джил стана и заобиколи бързо бюрото.

— Сигурна ли си?

— Да! С положителност! — Холи продължи да гледа втренчено репродукцията. — Този тип картичка се използва от много художници. От едната страна ти напомнят за работата си, а от другата дават телефон и адрес за контакт — тя я обърна. — Ейдриън Уайт? — след това я подаде на Джил. — Но аз си мислех… — после млъкна. Поредната измама, поредната от лъжите на Санди. — Значи изобщо не се е казвал Маркъс, а Ейдриън Уайт. Санди сигурно си е измислил това име! — тя поклати нещастно глава. — Господи, трябваше да се сетя по-рано… Колко глупаво от моя страна!

Джил сложи успокоително ръка на рамото й.

— Няма значение — каза мило тя. След това обърна картичката. — Позвъни му, Холи. Хайде да задвижим нещата!

Холи взе картичката и я плесна замислено на дланта си. Неизвестно защо в момента се чувстваше нервна.

— Не зная. Може би трябва да изчакам малко, да помисля…

Джил взе отново картичката.

— Няма нужда да мислиш, трябва да позвъним, и то веднага! — тя отиде до бюрото и вдигна слушалката. — Ще позвъниш ли, или да позвъня аз?

Холи се поколеба и видя, че Джил започва да набира номера.

— Добре, добре! — тя се приближи до телефона и се усмихна неохотно. — Взимам си бележка, ще се обадя.

Джил завърши набирането и Холи поднесе слушалката до ухото си. Неочаквано галерията се изпълни с тревожна тишина.

— Ало? — каза Холи. — Може ли да говоря с Ейдриън Уайт, моля? — след това зачака. Тревогата нарасна. — Кой е на телефона ли? О… ааа… името ми е Холи Григсън, от галерия „Григсън“. Да не би да съм сбъркала номера?

Софи наведе глава, вече неспособна да понесе напрежението. „Още една задънена улица — помисли си горчиво тя. — Никакъв Маркъс, никаква изложба…“

— Да, добре, чудесно. Да, записах адреса. Какво ще кажете за сега?

Софи вдигна рязко глава.

— Там е! — изсъска Холи, закрила с ръка слушалката. — Някой го пита дали можем да отидем сега… — след това им показа вдигнат палец. — Да, не съм затворила. Страхотно! Да, възможно най-бързо. Благодаря — усмихна се на Джил, първата й истинска усмивка от дни насам. — Довиждане.

И затвори.

— Улучихме! — обяви тя. — Ако той е човекът, който ни трябва, значи се намира в Кембъруел и трябва да отидем веднага в ателието му — Холи се засмя. — Просто не мога да повярвам! — след това погледна картичката на бюрото. — Как, за Бога, е попаднала в чантата ми? Странно, като че ли изскочи точно в подходящия момент. Не разбирам… — внезапно млъкна и се плесна с длан по челото. — Разбира се! Преди да започне всичко това, вечерта, когато Кит пристигна в галерията, тук беше дошъл един млад художник. Помоли ме да хвърля един поглед на работата му, но точно тогава дойде Кит, прекъсна ни и, ами… — Холи се намръщи.

— Чудя се защо не ми каза, че Санди е купувал и преди негови работи? — замисли се, като се опитваше да си спомни подробности от въпросната вечер, но единственото нещо, което виждаше в съзнанието си, бе образът на Кит. Тя сви рамене. — Сигурно си е помислил, че няма да е зле да се измъкне, преди да е експлодирала галерията, и на излизане ми е дал картичката си. А аз просто съм я пуснала в чантата си и повече не съм се сетила за нея. Господи, можеше никога да не я видя, ако…

— Ако не беше отказала цигарите! — вметна Софи.

Холи отново се засмя.

— Точно така! — каза развълнувано тя. — Грабвайте си нещата и да тръгваме! — след това отиде бързо до чантата и пончото си. — Джил? Можеш ли да караш? Аз май малко попрекалих с това вино на празен…

В този момент телефонът иззвъня и трите се обърнаха към него. Последва кратко, болезнено мълчание, след това Джил попита:

— Да вдигна ли?

Холи се поколеба. Незнайно защо острият звън й подейства изнервящо. Беше убедена, че това е лошо предзнаменование.

— Не зная — радостното й настроение внезапно се беше изпарило и тя захапа нервно нокътя на палеца си. След това обаче реши: — Не, остави го.

Джил повдигна едната си вежда, но Холи остана непоколебима.

— Хайде да вървим, нямаме време за губене.

Излязоха на улицата, като оставиха острия звън на телефона да ехти в тъмната празна галерия.

 

 

Мъжът седеше със слушалката в ръка, слушаше отново и отново сигнала и с всяка изминала секунда се ядосваше все повече. Остави телефона да звъни петнадесет минути — петнадесет минути, при положение че знаеше, че тя е там, че слуша телефона и го оставя да си звъни. След това затръшна слушалката, изправи се, прекоси стаята и запали цигара. Холи Григсън му бягаше, а това изобщо не му харесваше. Дори самата мисъл го изпълваше с бяс.

Той застана в средата на стаята, напрегнат от ярост. Ръката му с цигарата трепереше. Това бе същата ярост, от която момичетата се страхуваха, същата ярост, която Невестулката познаваше — внезапна, експлозивна и садистична, неговата отличителна черта.

Неочаквано усети ужасна болка в пръстите. Мъжът вдигна рязко ръка и изпусна цигарата на пода. Тя продължи да тлее на килима. Беше изгоряла до филтъра и опърлила кожата около ноктите му.

— По дяволите! Проклета жена! — изръмжа той, отиде в банята и подложи пръстите си под студената вода.

Затвори очи и видя все същия образ на Холи, с отметната назад глава, потънала в забрава, безпомощна, красива. Почувства такова желание да удря, че едва не му прилоша. Той отвори рязко очи, извади ръката си от струята и се върна в спалнята.

Седна на леглото, измъкна от джоба на сакото си хотелската бележка за съобщения и я погледа няколко секунди, преди да отвори чекмеджето на нощната масичка.

„Обадиха се от Чикаго, не оставиха съобщение“.

Той я сложи при останалите три бележки и затвори чекмеджето. Знаеше какво означава това обаждане. Времето му изтичаше.

Мъжът погледна ръката си и видя, че на показалеца му е започнал да се образува червен мехур. Той се стегна, лапна пръста си и го захапа. Внезапната болка му подейства почти успокоително. Точно така трябваше да действа — да владее положението на всяка цена. Посегна към телефона и позвъни на наемника си. Не можеше да чака повече. Тя трябваше да бъде поставена под контрол. Щеше да я подчини като куче.

На другия край на линията отговориха и той си погледна часовника.

— Искам да я сплашиш — каза в слушалката. — Довечера в девет, точно в девет — послуша известно време, след това прекъсна Невестулката: — Не ми пука! Просто се постарай — и затвори.

После отиде до сейфа, набра личния си код, електронната ключалка избръмча и се освободи с щракване. Той отвори вратата, надникна вътре и посегна към малкия целофанен пакет с кокаин. В този момент пръстите му докоснаха купчината снимки и неспособен да се сдържи, ги извади и ги пусна в скута си. Втренчи се в най-горната. Образът излъчваше такава сексуалност, че го накара да потрепери от отвращение и похот. Желаеше Холи Григсън, желаеше я толкова силно, че го болеше всеки път, когато си помислеше за нея. Но не я харесваше. Мразеше я по същия начин, както и останалите жени, които желаеше.

Той разгледа снимките. Пръстите му се плъзгаха по очертанията на тялото й, търкаха някои части от него и той си представяше, възбуждаше се. После хвърли снимките обратно в сейфа и се изправи. Сега нямаше време, това трябваше да почака. Извади пакета с кокаин, изсипа малко от него върху едно джобно огледалце и го прибра обратно в сейфа. Влезе в банята, за да се приготви, и заключи тихо вратата след себе си.

 

 

Джил паркира рейндж роувъра пред сградата, посочена й от Холи, но не изгаси двигателя, за да проверят още веднъж адреса.

— Аха, това е — каза Холи, като погледна трите етажа от лъскаво стъкло и бетон. — Изглежда ми малко странно за ателие. О, добре!

След това отвори вратата и изскочи на улицата.

— Странно — отбеляза Софи, когато Холи ги поведе към сградата и отвори големите двойни врати. — Прилича ми повече на бизнес център.

Гласът й проехтя в голямото, проветриво фоайе.

— Ами защото е точно такова — каза един глас иззад бюрото на рецепцията. Секунди по-късно изникнаха главата и раменете на висок младеж, който се изправи усмихнат с картичка в ръка. — Общината я е построила в края на осемдесетте, точно преди краха на търговията с недвижими имоти, и вместо да я оставят празна в този хубав район, я дават на група художници срещу минимален наем.

След това заобиколи бюрото. Тънката му фигура беше облечена в омазан с боя гащеризон.

— Ейдриън Уайт — каза той и погледна Холи право в очите.

— Здравейте, аз съм Холи Григсън — отвърна тя, пристъпи напред и му протегна ръка.

— Помня ви от галерията — каза той, усмихна се и й подаде една картичка.

Холи я погледна въпросително.

— О! — промърмори тя и Ейдриън Уайт, който едва сега разбра, че е протегнала ръка, за да се здрависат, се изчерви до корените на косата си.

— Това е за колата — заекна той. — Да не ви отмъкнат джантите и касетофона.

— И върши ли работа? — попита изплашено Джил.

— Сто процента — отвърна Ейдриън. — Имаме един-два чешита в квартала и всички ги знаят. Не смеят да пипат тукашни коли.

— Радвам се да го чуя — промърмори Джил, все още не напълно убедена.

— Ще я поставя на таблото — предложи Софи.

Ейдриън се обърна и я погледна за пръв път.

— Благодаря — усмихна й се той.

Софи на свой ред се изчерви. Бледото й лице бързо се обля в руменина. Тя грабна картичката и излезе. Холи наблюдаваше Джил, Джил наблюдаваше Ейдриън, а той пък на свой ред зяпаше Софи, която прекосяваше тичешком пътя. Образува се напрегнат триъгълник.

— Това е Джил Търнър — каза високо Холи.

Ейдриън се сепна и откъсна очи от улицата.

— Здравейте, Джил — усмихна й се той.

— А Софи е дъщерята на Джил — продължи Холи, тъй като не искаше никакви грешки на този ранен етап.

— Ясно — каза Ейдриън, погледна влизащата в сградата Софи и двамата отново се усмихнаха един на друг.

Холи почувства лека изненада. Нещо в начина, по който младежът гледаше Софи, й напомняше на… Тя прекъсна хода на мислите си, без да проумее за какво точно става дума.

— Ейдриън — рече тя, като се съсредоточи упорито върху настоящето, — има ли къде да поговорим?

Той отмести с мъка очи от Софи, без да забележи раздразнената въздишка на Джил.

„Само това ни липсваше! — помисли си ядосано Джил. — Надявам се Софи да прояви поне малко здрав разум.“

— Да, разбира се — отговори Ейдриън. — В ателието ми — след това порови из джоба си, измъкна връзка ключове и отключи двукрилата врата. — Има шахта за асансьор, но няма асансьор — рече, когато забеляза накъде се е насочил погледът на Холи. — Страхувам се, че трябва да се качим по стълбите, само етаж и половина е.

Той отвори вратата, пропусна трите жени, отново заключи и ги поведе към ателието си.

— Винаги ли е толкова шумно? — извика Джил сред шума от блъскане, тропане, няколко радиоканала, бърборене, от време на време по някой крясък и нещо като сцена от „Тексаско клане с банциг“. Сложила ръка зад едното си ухо, тя се напрягаше да чуе отговора му и се мръщеше отвратено.

— Винаги — заяви категорично Ейдриън. После се усмихна, отвори вратата към площадката, пропусна гостенките пред себе си и ги последва през лабиринта от малки помещения, разделени едно от друго с леки преградни стени. — Ето — каза накрая той. — Моето скромно ателие.

Холи влезе първа и видя огромните стъклени прозорци и недовършената картина на Ейдриън — платно един и осемдесет на един и осемдесет, с невероятни багри и топлина — и дъхът й секна. Остана напълно неподвижна, а малко след това усети прилив на чиста радост в тялото си.

— Уау! — ахна зад нея Софи. — Харесва ли ти, Джил?

Джил кимна.

— Страхотно е — промърмори тя, погледна към Холи и повдигна едната си вежда. — Само не ме карай да я обяснявам.

И двете се усмихнаха.

— Ейдриън, та това е чудесно! — възкликна Холи. — На привършване ли е?

— Не съм сигурен — отговори той. — Още не съм решил. Чакам картината сама да ми каже.

Джил се засмя, но след това разбра, че не се е пошегувал.

— Можем ли да видим някоя от последните ви работи? — попита Холи.

Ейдриън скръсти ръце.

— Да, може — каза внимателно той. — Мога ли да попитам защо е този интерес?

Холи се обърна рязко.

— О, Боже! Да, разбира се! Трябваше веднага да ви кажа, извинявайте… — тя бръкна нервно в джобовете си за пакетчето бонбони, но не можа да го намери. — Става дума за… ъъъ…

Беше си планирала какво точно да каже, през целия път през Лондон го бе премисляла старателно, но в Ейдриън Уайт и непринуденото му, искрено и непредубедено държание имаше нещо толкова обезоръжаващо, че вече не се чувстваше сигурна в търговските брътвежи.

— Искате ли да седнете? — попита тя. Художникът поклати глава. — Добре — Холи си пое дълбоко дъх. — Ами, Ейдриън — започна тя, — работата е там, че, нали разбирате, очевидно моят… ъъъ… — тя се поколеба, трепна и най-сетне успя да произнесе думата: — Моят… ъъъ… съпруг, Санди Търнър, тази година е продал няколко от вашите картини и аз бях много впечатлена от отзивите — Холи млъкна и погледна платното, облегнато на стената. — А напоследък имаме няколко запитвания за ваши творби от различни колекционери — излъга тя. — Което не ме изненадва, мисля, че това е направо поразително.

Поне в последното беше искрена.

— Благодаря — каза Ейдриън и се изчерви.

Холи кимна, за момент стъписана от тази скромност.

— Та докъде бях стигнала? О, да… ъъъ… ами, Ейдриън, ако трябва да бъда искрена с вас, наистина смятам, че ви предстои блестящо бъдеще — тя помълча, за да му даде възможност да възприеме думите й, и продължи: — Бих искала да управлявам това бъдеще, Ейдриън, или поне да му дам начален тласък. Запазила съм изложбена площ на „Арт’94“ и бих искала да изложа там ваши творби, ако ви интересува, разбира се.

— Да ме интересува ли? — възкликна удивено Ейдриън. — Боже мой! Та този шанс се пада веднъж в живота! Разбира се, че ме интересува!

Атмосферата в малката стая веднага се поотпусна.

— Страхотно! — каза Холи. — Радвам се.

— Само ми кажете какво трябва да направя и целият съм ваш! — беше се ухилил и подскачаше от крак на крак, твърде развълнуван, за да стои на едно място.

— Ами, първо, трябва да видя работите ви и след това ще изберем няколко неща. Нуждая се от диапозитиви — предполагам, че имате?

Той кимна.

— Страхотно! Реших да включа една от творбите ви в каталога…

— Шегувате ли се?

При вида на такова искрено удоволствие Холи усети как увереността й отново се изпарява.

— Не, ни най-малко — продължи тя, като се опитваше да прикрие нетърпението си. — Но се налага да действаме бързо. Трябва да занеса диапозитивите на организаторите буквално веднага! — тя се усмихна. — Можем първо да подредим диапозитивите, а вероятно утре ще искате да видите площта ни на изложбата, за да добиете представа за светлината и позицията, в която трябва да се окачат творбите ви.

— Да, страхотно! — Ейдриън забърза към един голям черен шкаф за папки в другия край на стаята и го отключи. След това издърпа най-горното чекмедже и извади лист с диапозитиви. — Ето — каза той, като ги поднесе на светлината и ги огледа набързо, — това са последните ми работи — той подаде листа на Холи. — Да не би да сте променили решението си за някой друг?

Холи оглеждаше диапозитивите.

— Да съм променила решението си ли? — попита разсеяно тя, дълбоко съсредоточена.

— Да, за каталога. Или някой е отпаднал?

Холи свали листа, погледна Ейдриън, осъзна какво се опитваше да й каже и се изчерви.

— Да, един човек отпадна — промърмори тя и отново вдигна листа към светлината, за да прикрие лицето си. Никога не се бе проявявала като добра лъжкиня.

— Госпожице Григсън?

Софи затаи дъх. Знаеше какво предстои. Холи беше прозрачна, лъжата й бе твърде очевидна.

— Ммм?

Ейдриън пристъпи напред и взе листа с диапозитиви от ръцете й.

— Защо точно аз ще бъда в каталога?

Холи си погледна часовника.

— Вижте, това сега няма значение, по-късно ще пийнем по нещо и ще поговорим! — каза му бързо, бръкна в чантата си, извади мобилния телефон, отиде до прозореца на ателието и им обърна гръб. — Сега ще позвъня на организаторите на изложбата и ще им кажа, че сме на път с диапозитивите — подхвърли през рамо. — Изберете вие, Ейдриън, просто вземете това, което смятате за най-хубаво.

След това набра, вдигна телефона до ухото си и зачака да й отговорят. Секунди по-късно телефонът й беше отнет.

— Няма да има нито обаждане, нито диапозитиви, докато не ми кажете какво става — рече Ейдриън и изключи телефона. — Не сте искрена с мен и това не ми харесва.

Холи се обърна към него и пренебрегна последното му изречение. Беше готова да лъже.

— Какво искате да знаете? — попита тя.

Младият мъж, обезоръжен от подхода й, се поколеба няколко секунди и каза:

— Добре, първо — кой друг ще излага картините си?

— Кой друг ли?

— Да, точно така.

Холи преглътна мъчително. Тук не можеше да скалъпи нищо. Тя си пое дълбоко дъх и отговори:

— Никой.

Ейдриън примигна.

— Искате да кажете, че само аз ще излагам картините си?

— Да — Холи срещна погледа му. — Вие сте единственият художник, когото смятам да покажа.

— Но как така? В каталога си сигурно имате много други, също толкова добри. Със сигурност ще искате една балансирана изложба, която да представя възможно най-добре галерията ви.

Холи прибра косата зад ушите си и се позабави, за да обмисли отговора.

— Не, не точно — започна тя. — Не съм го планирала така, поне не за тази година.

След това отиде до платното, погледа го известно време и се обърна към младия художник.

— Ейдриън, работата ви е най-добрата, която съм виждала от много време насам, и съм напълно откровена, когато ви казвам, че според мен ви предстои блестящо бъдеще. Само че…

Джил срещна погледа на Софи. Знаеше, че Холи се кани да оплете мрежа от лъжи, за да ги прикрие, но не беше сигурна дали ще се справи с това. Видя, че Софи стиска здраво зъби, и впери очи в пода.

— Всъщност — продължи Холи, — за да постигнем това бъдеще, ще имате нужда от мощен тласък. Страхувам се, че не е въпросът да се оставиш на шанса с надеждата да бъдеш открит. Трябва да се появим и да шашнем света на изкуството, да ги хванем за топките, извинете ме за израза, а за да постигнем това, ще трябва да се съсредоточа изцяло върху вас. Ако искаме да направим страхотно впечатление, изложбата трябва да бъде ваша и само ваша. Адски риск, но мисля, че си струва да се поеме.

Ейдриън постоя мълчаливо около минута, след това погледна Холи право в очите.

— Защо?

Тя трепна и се опита да го прикрие.

— Какво „защо“?

— Защо изведнъж си струва да рискувате? — попита хладно Ейдриън. — Разбира се, господин Търнър купуваше от мен купища картини, но никога не сте излагали картините ми в галерията, а и вие самата никога не сте ме представяли, наистина се познаваме съвсем отскоро. Защо е тогава този внезапен, настойчив интерес? Доколкото виждам, нещо не се връзва. Съжалявам, но просто не минава.

Холи преглътна мъчително.

— Разбира се, че се връзва — заекна тя. — Работата ви е единственото обяснение, от което имам нужда. Само я погледнете…

— Не, престанете! Не сте искрена с мен, Холи Григсън — прекъсна я той.

Холи сведе глава и впери поглед в пода.

— Така ли е? — настоя той.

Тя не отговори. Ейдриън погледна Джил и попита:

— Можете ли да ни оставите няколко минути насаме?

Джил прехапа долната си устна, но остана неподвижна. Не можеше да реши как да постъпи.

— Четири без десет е — напомни тя на Холи.

Холи вдигна поглед.

— Дайте ни само няколко минути.

— Добре, но времето ни изтича — Джил тръгна към вратата. — Софи? Ела, ще поразгледаме наоколо.

— Благодаря ви.

Ейдриън ги изчака да излязат, след това се облегна на стената, скръсти ръце на гърдите си и погледна Холи.

— Добре — каза той. — Говорете. Не съм глупав, госпожице Григсън. Не знам какви игри играете, като идвате тук и ми давате какви ли не нелепи обещания, но знам, че нито един галерист с малко мозък в главата няма да излага художник, когото не познава и когото никога не е показвал, освен ако не става дума за някакъв страхотен проблем или измама, или нещо адски странно.

— Като например? — попита умолително Холи.

— Не знам, вие ще ми кажете.

Холи въздъхна и отиде до прозореца. Последва дълго, неловко мълчание, след това Ейдриън каза:

— Не бяхте искрена с мен и това ми е неприятно — говореше на гърба й и тя нямаше смелостта да се обърне. — Щеше да бъде далеч по-добре, ако просто ми бяхте казали истината, но сега си мисля, че ще е най-разумно да си вървите.

След това отиде до масата и започна да почиства четките си и да се готви за работа.

Холи обаче си остана на мястото.

„Щеше да бъде по-добре, ако на всички бях казвала истината — помисли си окаяно тя, докато гледаше пустата улица долу, — и най-вече ако бях честна със себе си. Ако преди две години бях честна със себе си, сега нямаше да съм в това положение. Ако бях приела чувствата си такива, каквито са, нямаше да създам такава страхотна бъркотия в живота си.“

Тя се обгърна с ръце, внезапно усетила студ, и притисна чело в стъклото.

— Колко е часът? — попита го тихо и дъхът й изпоти стъклото.

— Четири — отговори Ейдриън.

Тя се обърна.

— И без това е прекалено късно — каза безнадеждно. — Не бих могла да занеса диапозитивите навреме.

— Вероятно не.

— По-добре да си вървя.

— Да.

Той наблюдаваше силуета й на фона на стъклото. Холи тръгна да прекосява ателието. Точно тогава Ейдриън улови онова нещо — сянката на страх и отчаяние в очите й — и я погледна втренчено. Завладя го един толкова болезнен спомен, че трепна.

Холи вдигна мълчаливо чантата си и тръгна да си върви. За Ейдриън времето сякаш бе спряло. Имаше възможност да й викне да се върне, да я попита защо, може би да сложи край на страданието й така, както не бе успял с брат си, но не можеше да продума. Ръката му с четката потрепери.

Секунди по-късно я пусна. Когато се наведе да я вземе, бутна масичката за рисуване и една бутилка терпентин се разби на пода. Звънът на стъкло го върна в реалността. Холи се обърна рязко.

— Вижте… ъъъ… Холи, може би трябва да поговорим?

Тя го изгледа.

— Искате ли да ми обясните? Не съм сигурен, може би това ще промени нещата. Бих помогнал, ако знам…

Тя застана нащрек.

— Ако знаете какво?

— От какво се страхувате.

Изрече го, вече бе излязло от устата му. Вероятно щеше да го прати по дяволите, но поне този път Ейдриън щеше да знае, че е направил нещо.

Без да отговори, Холи се облегна на преградната стена и хвана главата си с две ръце, след това се свлече надолу и остана свита на пода. Ейдриън не каза нищо, а заряза бъркотията на пода, извади бутилка от кутията с бои и избърса една тенекиена чаша с носната си кърпа.

— Ето — той й подаде чашата и й наля от шишето.

— Какво е това? Терпентин?

Той се усмихна.

— Не остана от него, всичко се изля на пода. Това е уиски, запаси за спешни случаи.

Холи го изпи на един дъх.

— Благодаря.

Ейдриън сви рамене.

— Имах брат — каза той, — по-малък от мен, на седемнадесет. Умря преди една година, на Коледа.

— Съжалявам.

— Аха, и аз — Ейдриън отпи направо от бутилката и продължи: — Една седмица преди смъртта си дойде при мен за помощ. Беше в беда, но не искаше да каже каква. Искаше пари, както обикновено, само че аз не му дадох. Ако трябва да бъда честен, нямах, но можех да намеря, ако наистина исках. Той изглеждаше като вас сега — изплашен и безпомощен — и това ме вбеси. Винаги го бе карал по лекия начин, все го глезеха и накрая се омота, потъна в дрога и алкохол и си заряза образованието. Казах му да се разкара, а седмица по-късно беше мъртъв — той отпи още веднъж. — Паднал от един прозорец на десетия етаж. Очевидно дължал пари на някакви отрепки за дрога. Казаха, че смъртта му била нещастен случай — Ейдриън изсумтя презрително. — Глупости! Това е било предупреждение за други нещастници като него. Плащаш или умираш.

— Съжалявам — каза отново Холи.

— Аха, и аз — повтори той. — Трябваше да направя нещо.

След това й предложи още уиски и Холи прие.

— Загазила съм — промърмори тя, загледана в чашата. — Здравата съм загазила и ти ми беше единствената надежда, ако по някаква луда случайност беше минал номерът.

Ейдриън клекна на пода.

— Разкажи ми — рече той. Холи го погледна. — Ако искаш, разбира се.

Холи пресуши втората чаша и зачака познатата топлина да стигне до стомаха й. Беше твърде късно. Какво повече имаше да губи?

— Добре.

Изгубила всякаква надежда, тя облегна глава на стената и заговори. Смяташе да му нахвърля положението само в общи линии, но когато започна, вече не можеше да спре. Цялата ужасна история се изля и Ейдриън се заслуша с гадното чувство на съжаление и страх.

 

 

Джил поведе Софи нагоре по стълбите към третия етаж, отвори й вратата и тръгна след нея из лабиринта от коридори към ателието на Ейдриън Уайт. Беше уморена и разтревожена. От четиридесет минути се разхождаха из ателиетата на първия и втория етаж, без да знаят какво да правят, и чакаха нещо, само дето не знаеха какво. Когато наближиха малката стаичка в края на коридора, Джил усети, че стомахът й се свива. Отдавна минаваше четири. Ако Холи не беше тръгнала за офиса на изложението с диапозитивите и списъка с творби, тогава с цялата тази работа бе свършено — щеше да е пропуснала срока. Тя сви зад ъгъла, чу гласа на Холи и се закова на място. Заля я страхотно разочарование.

— Джил? — Софи сложи ръка на лакътя й. — Може и да не е чак толкова зле.

Джил покри ръката на Софи с длан и я стисна успокоително.

— Не — промърмори тя, — може и да не е. Само че изобщо не беше убедена в това.

Когато Джил и Софи влязоха, Холи и Ейдриън седяха мълчаливо на пода с празна бутилка от уиски между тях и във въздуха висеше гъст облак от отчаяние. Джил го усети като покров от задушлив смог.

Холи вдигна поглед.

— Добре ли си? — попита Джил.

Холи сви рамене и извърна поглед. Джил я видя, че плаче.

— Съжалявам — промърмори тя, като не знаеше какво друго да каже.

Холи се изправи на крака.

— Разказах на Ейдриън какво се е случило — рече вяло тя. — Всичко.

Джил не каза нищо. Въпреки ужасното отчаяние, което я беше обхванало, усети и внезапен гняв. Какво, по дяволите, си мислеше, че прави Холи? Тя стисна зъби и отиде до прозореца, преди да е казала нещо, за което по-късно да съжалява.

— Дали е разумно? Това ли си мислехте? — попита Ейдриън.

Джил се обърна бавно и го погледна.

— Да, точно това си мислех — отвърна рязко тя.

Ейдриън погледна Холи.

— Едва ли има връзка с това, но брат ми беше бутнат от един прозорец — каза безизразно той. — От десетия етаж. Не могъл да си плати сметката за дрогата.

— Съжалявам — отвърна автоматично Джил.

— Да, ама аз повече от вас — той стана, отиде до масата и вдигна листа с диапозитиви. — Никога няма да хвана копелетата, които са го извършили, но поне мога да направя нещо. Мога да попреча на някое друго безпомощно хлапе да пропилее живота си — той й подаде диапозитивите. — Кажете ми какво мислите за тях.

За момент Джил остана като ударена от гръм. Не разбираше. Дали не й се подиграваше?

— Хайде.

Тя взе диапозитивите и го погледна втренчено.

— Но аз не разбирам нищичко от изкуство!

— Така ли? Е, нищо, все пак ги погледнете и ми кажете какво мислите.

— Защо? — поиска да разбере Джил.

— Защото човек понякога трябва да вярва на инстинкта си — каза Ейдриън, вдигна мобилния телефон на Холи от пода и натисна бутона за повторно набиране на последния номер.

— Сали Холънд — каза той. — Да, можете, тук е списание „Арт Ревю“.

Трите жени го изгледаха учудено.

— Сали Холънд? Здрасти, аз съм Джейк Йейтс, помощник-редактор на „Арт…“ О, така ли? Приятно ми е да разбера, че някой ме чете. Благодаря, много съм поласкан. — Холи направо зяпна. — Аха, можеш. Обаждам се да те уведомя, че ще правим специално представяне на една от галериите, които ще излагат на „Арт’94“, галерия „Григсън“. Да, точно така, в Нотинг Хил. Аха, имат едно ново голямо име, страшно впечатляващ млад художник, Ейдриън Уайт… — той направи пауза. — О, мили Боже, вярно ли? Не са ли?… Не, ако трябва да бъда честен, миличка, това не ме изненадва. Очевидно след Париж се държи малко като примадона, постоянно ги разиграва — той се засмя. — О, знам ги! На мен ли го казваш, Сали, повечето творци са такива!

След това завъртя очи към Софи и тя се усмихна.

— Ами става дума за очерк с три или четири снимки и малко рекламка за „Арт’94“, първата му изложба след Париж… — той спря, послуша малко и се усмихна. — Оо, можеш ли? Да, на твое място бих го направил. Позвъни им веднага, накарай ги да направят допълнение с илюстрация. Не можеш да изпуснеш неговите риби, те са направо вълшебни! — още една пауза. — О, абсолютно, не бива да бъде пропуснато! Аха, когато получим статията, ще ти я изпратя по факса. Не, няма никакъв проблем — след това отново се усмихна. — И на теб, Сали! Чао-чао!

После изключи телефона и погледна Холи.

— Мястото ти се запазва — каза той, след това се обърна и погледна Джил. — Така че по-добре започнете да разглеждате диапозитивите. Ще искат един за допълнението и един за каталога с творби, които ще се излагат. Ясно?

— Да… ъъъ… — Джил млъкна. — Чудесно — измърмори тя и погледна Холи, която избухна в сълзи.