Мария Барет
Интимни лъжи (14)

Четиринадесета глава

Джил не можеше да заспи. Беше единадесет, чувстваше се изтощена и трябваше отдавна да си е легнала, но продължаваше да седи в сумрака в кухнята, стиснала чаша чай в ръце. Пръстите й бяха вцепенени и въпреки парното, печката и двата пуловера усещаше вътрешен студ и беше много изплашена. Тя впери невиждащ поглед в нощното небе навън. Пред нея лежеше отворена папката на Алекс, а снимката, подарена на Софи от баща й — същата, която бяха показали на Холи, — стоеше в рамката си от дясната й страна. В стаята цареше мъртвешка, задушаваща тишина. Софи слушаше музика в стаята си, Хари спеше и тиктакането на кухненския часовник беше единственото нещо, което я нарушаваше. Точно тогава телефонът иззвъня.

За момент Джил като че ли не го осъзна. Пронизителното пиукане ехтя в антрето, докато проникна в съзнанието й. В гърдите й се надигна паника. Тя стана, бутна шумно стола си назад и отиде бързо да отговори. Ръката й постоя за секунда над слушалката, после я вдигна. Последваха няколко секунди мълчание, докато се пъхаха монети в апарата, след това чу гласа на Кит. Заля я почти потресаващо облекчение.

— Здравей, Джил, тук е Кит. Не казвай нищо, чу ли?

— Да, добре — паниката отново се появи и тя се отпусна на близкия стол.

— Джил, имаш ли домашния ми телефон?

— Да.

Гласът на Кит звучеше напрегнато и някак далечно, връзката беше лоша.

— Можеш ли да излезеш до телефонна кабина или да използваш телефона на някой съсед, за да позвъниш на родителите ми за един номер? Не искам да ти го давам по тази линия, а трябва да поговорим. Трябва да те питам нещо.

— Защо, какво… — гласът на Джил секна, когато го разбра, и тя погледна ужасено слушалката. — Отивам веднага.

— Благодаря, Джил — и без да каже нито дума повече, той затвори.

Десет минути по-късно Джил почука на вратата на „Саут Ридж Котидж“ и попита дали може да използва телефона.

— Моят е блокирал — каза тя. — Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не, скъпа, влизай — госпожа Бърч покани Джил вътре и я заведе до телефона. — Ето го.

Постоя до вратата, докато Джил вдигаше слушалката, но Джил се обърна и се поколеба, за да й покаже, че иска да остане сама.

— О, да, добре — рече Госпожа Бърч. — Аз… ъъъ… тогава ще те оставя сама, скъпа.

След това се оттегли и затвори тихо вратата на малкия кабинет. Джил набра телефона на родителите му, записа си номера, който Кит беше дал на майка си, и набра Корнуол. Кит отговори веднага.

— Кит! Какво става?

— Джил, благодаря ти, че се обади толкова бързо. Трябва да те попитам за белега на Алекс, онзи, за който ми спомена днес.

— Добре.

— Сигурна ли си, че бенката му е била махната в детска възраст?

— Да, защо?

— И не е бил опериран на същото място преди две години?

— Не, доколкото знам. Това беше стар белег, съвсем избелял. Защо, за Бога…

— Джил, Холи ми каза, че когато се запознала със Санди преди две години, току-що му е била махана бенка. Носел е превръзка и белегът е бил пресен.

— Това е невъзможно! Алекс винаги е имал този белег. Даже и когато се запознахме преди шестнадесет години, той… — Джил млъкна и едва не подскочи, когато осъзна какво всъщност означава това. — Не е един и същи човек, нали? Това ли се опитваш да ми кажеш?

За момент й се зави свят и тя си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че именно това. Трябва да се провери при съдебния лекар, той може да определи възрастта на белега. Звънни му утре рано сутринта, но не от вас. Можеш ли да го направиш?

— Да, аз…

Наложи й се да се хване за ръба на масата. Коленете й омекнаха и за момент си помисли, че ще припадне.

— Джил? Добре ли си?

Главата й се маеше, но тя се опита да диша дълбоко.

— Да, Кит, добре съм… Съжалявам, просто е от шока, аз… — тя отново млъкна и задиша дълбоко. — Да не искаш да кажеш, че някой се е представял за съпруга ми и… — преглътна мъчително. От самото начало на тази бъркотия не беше използвала думата „съпруг“. — Извинявай, мислиш, че този човек нарочно си е направил белега на шията?

— Вероятно за достоверност. Не знам, трябва да проверим при съдебния лекар.

— Разбира се… — гласът й заглъхна.

— Джил, при теб всичко ли е наред? — разтревожи се Кит. Джил му звучеше доста особено.

— Да, чудесно, аз… — Джил разтърси глава, внезапно си беше спомнила за папката. — Господи, Кит, за малко да забравя! Тази вечер, след като ти си тръгна, намерихме папката на Алекс. Който и да е влизал у дома, трябва да е търсел именно нея. Вътре е пълно с бележки на Алекс и цифри, свързани със сделки от стоковата борса, дати, комисиони — неща, които не разбирам много-много — и има списък с имена, вероятно на клиенти. Изглежда съвсем безобидно и никога нямаше да разбера за какво става дума, ако на корицата не беше записано галерия „Григсън“.

Не пише нищо за галерията, но има бележка за онзи човек, Уелш, заедно с номера му. Имам чувството, че информацията за галерията е била следващата стъпка.

— Господи! Джил, ама това е удивително, прекрасно си се справила!

Джил чу приглушени гласове. Очевидно Кит обясняваше на Холи това, което току-що му беше казала. Докато чакаше, Джил погледна през прозореца към къщата си. Беше осветена, с включена аларма, но Софи и Хари бяха вътре сами и тя неочаквано потръпна от страх.

— Кит, по-добре е да вървя. Оставих децата сами — каза му припряно. — Какво искаш да направя утре? Да ти позвъня ли на същия номер?

Кит се поколеба.

— Не, мисля, че ще се върна в Лондон. Мога ли пътьом да се обадя в Съсекс?

Надяваше се да убеди Холи да дойде с него, но не го каза.

— Да, когато искаш. Виж, наистина трябва да вървя — започваше да изпада в паника. Усещането вече й ставаше познато: внезапно я обземаше всепоглъщащ страх. — Ще се видим утре, Кит — и без да дочака отговор, затвори.

— Всичко ли е наред, скъпа? — незнайно как, госпожа Бърч се оказа точно до вратата, когато Джил излезе от стаята.

— Да, благодаря — каза Джил и тръгна бързо към входната врата. — После ми кажи колко ти дължа — след това отвори рязко вратата и се втурна навън в нощта. — Чао!

— Внимавай с… — госпожа Бърч не успя да довърши изречението си. Тя светна лампата на верандата, но вече беше твърде късно. Джил тичаше надолу по алеята към „Саут Ридж Фарм“ и скоро изчезна от погледа й.

 

 

Тед Уелш седеше под неоновата табелка на плажния бар във Фуенгирола на Коста дел Сол и пиеше топъл джин с тоник. Валеше и курортът бе мокър и пуст. Неонът отгоре съскаше и пукаше, когато в електрическата му част влезеше вода, а някъде наблизо гърмеше испанско радио и звукът на чуждестранната песен пращеше от лошото време.

Уелш се чувстваше мизерно — не само заради дъжда, но и заради постоянната необходимост да поглежда през рамо, заради унилата, безжизнена атмосфера на курорта в мъртвия сезон, заради боклуците, сивите сгради, миризливия, жалък плаж, високите цени и неизбежните испански ритми.

Това едва ли бе окъпаният в слънце рай, който си представяше — момичета в бански костюми, бързи коли и епикурейска свобода. Липсваше му котката, свестен бекон, мляко с миризма на прясно и бирата му. На това отгоре се чувстваше като плъх в дупка и колкото и да се опитваше да не обръща внимание, не можеше да забрави факта, че се крие, че подсмърча от страх в този затънтен край на Марбела. Мразеше се за това. Всеки ден, когато станеше и погледнеше мрачното сиво небе, си слагаше поредната риза с къси ръкави и летни панталони и загубваше още малко от самоуважението си. Не трябваше да е тук, знаеше това. Не беше герой, но не беше и търговец, който се измъква от задълженията си. Трябваше да каже на онази Търнър за папката, да й обясни колко е опасно и с кого си има работа. Не можеше да забрави гласа й. Ако й се случеше нещо, нямаше да си го прости, и това не можеше да пропъди от ума си.

Той се изправи, остави парите на масата и излезе от бара. Никой не му обърна и капка внимание — за разлика от кварталния бар в Сохо. Тук бе просто един от многобройните туристи без лица. Вече не валеше и Тед тръгна по крайбрежната улица, след това скочи на плажа. Мокрият пясък веднага остави петна по платнените му обувки. Мина покрай редиците чадъри от кокосов папур и обърнати наопаки шезлонги, които някой напразно обнадежден предприемач беше сложил за коледните туристи, и се насочи към морето. Наведе се да вдигне една бледорозова мида от пясъка, обърна я с гладката вътрешност нагоре върху дланта си и отскочи назад, когато една вълна внезапно заля обувките и намокри краката му.

— О, Боже! — въздъхна раздразнено той, зашляпа нагоре по брега, разтвори един шезлонг и седна на ръба му, за да си събуе обувките и мокрите чорапи.

— Ей, синьор?

Уелш вдигна поглед, докато си изстискваше чорапите. До него беше застанал един младеж в окъсани джинси и тениска.

— Плаща за тоз шезлонг.

— Моля? — каза Уелш.

— Седи тука, значи плаща за шезлонг. Даваш хиляда песети.

Уелш се изправи. Беше по-нисък от младежа, по-лек и изобщо по-дребен, но това не го спря. Той вдигна поглед към испанеца, като едва сдържаше гнева си.

— Сега е единадесет и половина през нощта — изръмжа му, — а ти искаш да плащам за скапания ти шезлонг! — наведе се заплашително напред, макар лицето му да бе на едно ниво с гърдите на момчето, и се озъби. — Разкарай се! — след това го мушна с пръст в средата на гърдите и го бутна назад. — Махай се! — кресна му. — Обирай си крушите! Ако си въобразяваш, че трябва да ти платя за това, по-добре пак си помисли!

Накрая се наведе и си вдигна обувките. Това бе последната капка в чашата.

— Господи! Чужденци! Всичките са едни и същи, да ги вземат дяволите! — изръмжа той, докато вървеше бос към крайбрежната улица. — Колкото по-скоро се махна от това място, толкова по-добре!

Когато се качи на паважа, отново заваля.

— Те това е! — заяви той и вдигна поглед към небето. — Писна ми!

Пусна мокрите си летни обувки и чорапи в препълненото кошче за боклук и тръгна бос към хотела, за да си събере багажа.

 

 

Наближаваше полунощ. Холи чакаше до вратата на кръчмата, а Кит беше застанал на бара и плащаше за стаята. Официално кръчмата бе затворена, но вътре все още имаше няколко клиенти, които пиеха бира, очевидно поръчана след единадесет, огънят пукаше, а атмосферата бе топла и уютна. Холи се чувстваше ужасно. Страхуваше се да се върне в хижата и искаше или Кит да остане в Корнуол, или да замине с него за Лондон, но гордостта не й позволяваше да го признае. Не й беше предложил и тя не бе помолила, нямаше намерение да се принизява дотам.

— Готово, всичко е уредено — Кит беше прекосил бара и стоеше пред нея. — Хайде, да вървим — след това й отвори вратата и тя го последва в студената нощ навън. — Насам.

— Какво искаш да кажеш? — Холи спря и той се обърна. — Какво има насам?

— Стаята — отговори Кит. — Трябва да заобиколим отзад, за да отидем в спалнята за гости.

Холи го изгледа подозрително.

— Ние?

— Да, запазих стая за двама души. Тази нощ ще останеш тук с мен, а утре ще ти съберем багажа и ще те откарам у Джил — каза го с далеч повече убеждение, отколкото чувстваше, сякаш установяваше някакъв факт. През последните десет минути и нещо беше решил, че единственият начин да се оправи с положението е да не дава думата на Холи. — Хайде, започва да вали.

Но Холи нямаше намерение да се даде толкова лесно. Едната й половина — независимата, беснееше, че някой решава вместо нея, а другата, която се чувстваше изплашена, самотна и объркана, изпита огромно облекчение. Не знаеше какво да прави.

— В стаята има само едно легло — каза тя. — Знам, защото спах там първите дни, докато намерих хижата.

Кит сви рамене.

— Е, и?

— Ами… ъъъ… аз къде ще спя?

Държеше се срамежливо, наистина се чувстваше нервна. Последното нещо, от което имаше нужда, бе грешката отпреди няколко дни.

— Ти ще спиш на леглото — отговори Кит.

Поколеба се малко, като я гледаше право в очите. Очакваше да открие там някакъв проблясък, искрица спомен за случилото се през онази нощ, но не видя нищо такова. Просто изглеждаше тъжна и разтревожена.

— А аз ще спя на креслото — завърши той. — Съпругата на кръчмаря ще ни донесе допълнителни одеяла.

Холи кимна.

— Добре, благодаря.

Кит се обърна.

— Да вървим — извика й той през рамо, тръгна към задния двор на кръчмата, отвори портичката и спря, за да й направи път.

Докато я гледаше как върви пред него, усети облекчение, че се е съгласила без обичайната битка, но и болезнено разочарование, че не си спомня онази нощ, нямаше никакви признаци, че Холи изпитва поне подобни на неговите чувства.