Мария Барет
Интимни лъжи (7)

Седма глава

Джил вдигна мръсната пижама на Хари от пода в стаята му, пусна я в коша за пране и извади чиста от чекмеджето. Постави я в куфара върху останалите дрехи и порови из спретнатите купчинки, за да провери дали е сложила всичко, от което може да се нуждае синът й. След това затвори куфара, закопча катарамите и отиде до върха на стълбището.

— Хари! Ела да си избереш кои играчки ще вземеш у баба!

Той се появи на вратата на кухнята и сърцето й се сви. Изглеждаше страшно мъничък и умърлушен. За момент Джил изпита толкова силна омраза към Алекс, че й секна дъхът.

— Няма да взимам нищо — отвърна Хари, като гледаше пода и чакаше да му възрази, но Джил просто нямаше сили да го направи.

— Сигурна съм, че там ще си намериш с какво да се занимаваш — пророни тя и се извърна. После се върна в стаята му и вдигна куфара от леглото. — Закуси ли? — попита го, докато мъкнеше куфара надолу по стълбите. Хари кимна. — Добре — рече тя с престорена енергичност и остана неподвижна няколко секунди, за да си поеме дъх. Никога преди не й се бе налагало да мъкне куфари, никога не й се бе налагало да прави сама каквото и да било.

Хари се върна в кухнята, занесе чашата и чинията си в мивката, пусна горещата вода и ги изплакна — нещо, което винаги преди беше оставял на майка си. После си взе палтото от стола и каза:

— Тази сутрин изглеждаш чудесно, мамо.

Джил се обърна на входната врата и се усмихна.

— Благодаря!

Гласът й прозвуча дрезгаво от напиращите сълзи и тя се покашля, за да го прикрие. За двадесет и четири часа синът й бе поел отговорностите на баща си, без дори да го осъзнава. Джил извърна поглед и изтри очите си с носна кърпичка, като внимаваше да не си размаже спиралата. Сутринта се беше гримирала с особено старание, бавно и внимателно, създавайки маска, без която нямаше да изкара този ден.

Пое си дълбоко дъх, излезе да отвори багажника на колата и Хари се появи няколко минути по-късно с куфара. Довлече го с мъка до нея и го пусна на сантиметри от пръстите на краката й.

— Леле божке, мамо! Какво си сложила вътре? Тежи цял тон!

Неочаквано Джил се усмихна и се наведе да го прегърне.

— Това пък защо? — попита той.

Тя се отдръпна и сви рамене.

— Не си прекалено голям, за да те прегръщам, нали?

Синът й подритна един камък с върха на обувката си.

— Стига да не е в училище — смотолеви той.

Джил сложи куфара в багажника.

— Качвай се — каза тя. — Да тръгваме.

Смяташе да закара Хари у свекърва си, като се надяваше по този начин да му спести истината за баща му. Не искаше той да узнае, не сега, може би никога.

Хари се качи до майка си и посегна към колана.

— Каза ли довиждане на Софи? — попита го Джил.

— Долу-горе. Тя е в кофти настроение. Не каза почти нищо, когато влязох в стаята й, само гледаше през прозореца — той вдигна раницата си, отвори й ципа и измъкна електронната си игра. — Защо няма да дойде при баба?

— Предполагам, че има някакви домашни — отговори Джил.

Но Софи нямаше никакви домашни и Джил го знаеше. Просто беше отказала категорично да отиде у баба си, заявявайки, че няма да напусне къщата, защото можело да пристигнат новини за Алекс. Джил хвърли поглед към прозореца на втория етаж. Софи беше застанала там и ги гледаше, а по изопнатото й, пребледняло лице бе изписана мрачна болка. Понечи да й махне, но размисли. Именно това изражение я вбесяваше — сякаш никой друг, освен нея нямаше право на болка и мъка, сякаш имаше монопол върху страданието!

Джил запали двигателя и даде на заден. Гумите се завъртяха върху чакъла и колата потегли. Отпътуваха, без да се обърне да погледне заварената си дъщеря.

 

 

Софи гледа рейндж роувъра от прозореца на втория етаж, докато той зави зад ъгъла и изчезна надолу по „Литъл Хил“. Искаше да я видят и Джил да й махне, за да може да пренебрегне жеста, но тя не го направи. Раздразнена, Софи се отпусна върху възглавниците и затвори очи. Чувстваше се безутешна и самотна. Копнееше да отиде при баба си, да потъне в пълната с любов и топлота обстановка, но остана напук на Джил. Беше обхваната от инат и желание да наранява мащехата си, да я накара да усети поне малко от нейната болка. Знаеше, че баща й няма да се върне, но нямаше намерение да го признае: признаването бе равносилно на отстъпване пред Джил, а доколкото си спомняше, никога досега не бе правила такова нещо.

Софи отвори очи и прокара ръка през косата си. Беше мръсна, но не можеше да се занимава да я мие. Всъщност това бе нещо като предизвикателство: правеше точно противоположното на Джил, която винаги трепереше над външния си вид. Дори и сега, насред така наречената си мъка, мащехата й все още успяваше да се гримира и облича впечатляващо. Софи просто не можеше да разбере това. Тя самата изглеждаше така, както се чувстваше, и не виждаше причини да се преструва. Докато слизаше надолу към кухнята, мина покрай огледалото и се погледна пътьом. Изглеждаше ужасно — с дълга до глезените пола с индийски десен, груби обувки и дълъг, изпокъсан пуловер — но не й пукаше, в този момент не й пукаше от нищо. Постоя няколко минути пред огледалото, загледана в отражението си. Толкова много приличаше на баща си, че я болеше. Неочаквано се обърна, грабна си палтото от парапета, взе ключовете от чекмеджето, излезе и затръшна вратата. Стъклата на страничното прозорче издрънчаха.

 

 

Холи караше през малкото селце Ийстхам толкова бавно, колкото се осмеляваше. Беше се загубила и имаше нужда някой да й посочи пътя, но се страхуваше да не привлече внимание. Накрая забеляза пощата, спря и забързано влезе вътре да попита. Една услужлива жена с куче се отзова с готовност и излезе, за да й посочи пътя. Холи й благодари и се качи обратно в колата.

Още беше рано — девет и половина — но вече закъсняваше. Искаше да отиде там точно след закуска, за да е сигурна, че ще има някой в къщата. Тя запали двигателя и потегли. Ръцете й трепереха, докато се опитваше да извие волана на стария си фолксваген, и й се наложи да спре за малко, за да си поеме дъх и да се поуспокои. Почти беше стигнала, но все още не бе решила какво да каже и как да подходи. Само знаеше, че трябва да се свърже с тях.

Когато най-сетне тръгна, махна на жената с кучето и потегли.

Искрено се надяваше в момента да не допуска сериозна грешка. Беше дошла съвсем импулсивно. Същата сутрин, когато се събуди след тревожната, неспокойна нощ, това й изглеждаше най-разумното решение. Не беше някакво зловещо любопитство, а най-обикновена нужда да узнае нещо повече за човека, с когото е живяла, който я е измамил така ужасно. Никой не знаеше, че е дошла, никой не бе поискал от нея да оправдае решението си или да го обмисли и, когато видя портите на „Саут Ридж Фарм“ пред себе си, стомахът й се сви на топка. Може би не го беше обмислила достатъчно внимателно.

Холи зави през отворените порти и се насочи бавно по алеята към къщата. Беше хубав, семеен дом, остарял, но обичан и добре поддържан. Тя спря колата и остана загледана в него с ръце в скута.

— О, Боже — промърмори.

Обхвана я безкрайно нещастие и осъзна, че изобщо не е трябвало да идва. Трябваше да остави на мира другия живот на Санди, на милион мили от нейния собствен. Тя протегна ръка напред, запали бързо двигателя и даде на заден. Започна да завърта волана, но спря внезапно. Към нея вървеше едно младо момиче, което й махаше с ръка да свали стъклото. Холи изключи двигателя и се подчини, но остана нащрек.

— Мога ли да ви помогна? — момичето беше нервно, пристъпваше от крак на крак и гледаше в една точка някъде над главата на Холи. Не беше на повече от шестнадесет или седемнадесет, но приликата със Санди бе поразителна — същата висока, гъвкава фигура, същите зелени очи и начупена, светлокестенява коса. Фактът, че Санди има дъщеря, я извади напълно от равновесие. — Търсите ли някого? — настоя момичето.

Холи се сепна.

— Да, аз… — спря се, без да знае какво да каже. — Съжалявам, търсех госпожа Търнър — завърши искрено.

— Излезе — рече нападателно момичето. — Съжалявам.

Холи сви рамене.

— Няма значение, и без това не трябваше да идвам…

Холи спря и сведе поглед към ръцете си. Беше направила огромна грешка и се чувстваше глупаво. В очите й напираха сълзи на самосъжаление. Най-сетне протегна ръка, запали отново двигателя и започна бавно да се отдалечава.

— Все пак благодаря — каза дрезгаво тя, — довиждане.

— Почакайте! — момичето размаха ръка във въздуха. — Само минутка!

Тя се затича след колата и Холи дръпна рязко ръчната спирачка.

— Защо не е трябвало да идвате? — попита момичето.

Холи подсмръкна и изтри лице с опакото на ръката си.

— Просто не трябваше — отговори тя. — Няма значение.

Момичето се вторачи в нея с ръце на хълбоците и подозрение в тъмнозелените очи, след това погледна отново към къщата и каза:

— Искате ли да влезете и да почакате? Джил няма да се бави чак толкова. Отиде до баба ми в Хенфийлд да остави брат ми.

Поканата не беше направена от любезност, просто любопитството на Софи бе взело надмощие. Жената в колата като че ли плачеше.

Холи поклати глава.

— Не, благодаря, и без това трябва да тръгвам.

Но момичето продължи да я гледа и неочаквано попита:

— Защо плачете? И какво правите тук? Това свързано ли е с баща ми?

Холи не можеше да вдигне поглед. Тя наведе глава и усети напрегнатия поглед на дъщерята на Санди. Накрая обаче вдигна очи и каза тихо:

— Плача по много причини. Съжалявам, но ми е трудно да обясня и… — след това млъкна, пое си дъх и завърши: — … и не, не е свързано с баща ви — накрая прехапа устни и попита: — Защо трябва да е свързано?

— Ей така — отговори кисело Софи. Чувстваше се виновна, не биваше да се бърка. — Съжалявам — смотолеви тя. Холи сви рамене и се обърна на другата страна. — Вижте, наистина не биваше да си пъхам носа — каза момичето. — Беше много грубо от моя страна. Сигурна ли сте, че не искате да влезете за чаша чай? Струва ми се, че имате нужда — Холи се поколеба за момент и момичето прибави: — Ако трябва да бъда честна, малко компания ще ми се отрази добре.

Вече нямаше начин да откаже. Холи кимна, изгаси двигателя и слезе от колата. Усмихна се нервно и момичето й отвърна със същото. Двете тръгнаха заедно към къщата.

— Кафе или чай? — момичето свали якето си и го метна на парапета, но не събу калните си обувки.

— Ъъъ… чай, моля.

Холи остана загледана в грозните следи от подметки върху дебелата кремава пътека, докато момичето вървеше към кухнята. В изражението му нямаше разкаяние, а по-скоро мрачно задоволство. Холи я последва.

— Между другото, аз съм Софи — каза момичето, докато пълнеше чайника.

— А аз съм Холи, Холи Григсън.

— Някъде наблизо ли живееш, Холи?

Холи стоеше неловко до вратата, без да знае какво да направи и колко да каже.

— Живея в Лондон — каза тя. — Имам картинна галерия.

— Наистина ли? — Софи се обърна. — Аз искам да стана художничка, кандидатствах в училището по изкуства в Брайтън.

Лицето й внезапно се беше оживило и Холи за пръв път видя колко е хубава. Незнайно защо, това я накара да изпита безкрайна тъга. Тя наведе очи към пода. Що за човек бе Санди, да поеме риска да загуби всичко това? После отново вдигна поглед и каза:

— Е, пожелавам ти късмет. Висшето ли?

— Не, основния курс. В момента си взимам изпитите.

— Разбирам.

На Холи й се прииска да я попита за възрастта й, за да подреди нещата в ума си — всичките подробности, всичките факти.

— По-малка съм с една година от всички в класа и татко каза…

Софи млъкна внезапно, обърна се да вземе две чаши от бюфета и започна да търси чая и захарницата. Когато нареди всичко на подноса, отиде до хладилника за мляко и Холи зърна лицето й. Беше добило пепеляв цвят и хапеше долната си устна толкова силно, че кръвта се бе отдръпнала от нея. Софи занесе млякото до бюфета, наля го в каничка и направи чая в чайника. През цялото време не каза нищо, но на Холи й се свиваше сърцето от жалост.

Накрая Софи донесе подноса до масата, издърпа един стол за гостенката си и каза:

— Баща ми искаше да си взема една година почивка преди основния курс, но аз мисля да тръгна на училище през септември, ако ме приемат.

Гласът й звучеше несигурно и без да помисли, Холи посегна и я докосна по лакътя. Софи сведе поглед към ръката й и за момент остана абсолютно неподвижна. След това се усмихна. Това бе първият жест на съчувствие и утешение, който получаваше, и изобщо не й хрумна да се запита откъде може да знае Холи.

— Татко каза, че няма защо да бързам — продължи припряно тя. — Ако трябва да бъда откровена, той изобщо не искаше да постъпвам там, не разбираше много от изкуство, но аз обичам тези неща и не виждам защо трябва да се мотая — след това наля чая. — А ти?

— Не, наистина не — Холи си взе три бучки захар, разбърка ги в чая и усети втренчения поглед на Софи. Джил не употребяваше захар и постоянно досаждаше на Алекс, Хари и Софи, задето си слагаха по една бучка.

— Искаш ли шоколадови бисквити? — попита неочаквано тя. Тази жена й харесваше, караше я да се отпуска.

— Страшно бих искала! — отвърна Холи. — Кажи ми къде са и ще ги донеса.

По лицето на Софи за момент се изписа изненада, след това се усмихна широко. Джил не одобряваше шоколада точно толкова, колкото и захарта, така че печатът на приятелството им бе сложен. Софи харесваше Холи Григсън. Тя представляваше неочакван лъч светлина в тъй мрачните й и нещастни последни четиридесет и осем часа.

 

 

Джил зави към алеята на „Саут Ридж Фарм“ и веднага заби спирачки, за да не удари колата, паркирана по средата на алеята. Изглеждаше, сякаш някой я е изоставил набързо. Джил постоя така, потресена от това, че едва не се е блъснала в непознатата кола, и се ядоса на безотговорността на притежателя й. След това даде на заден и паркира на шосето. Там слезе, грабна си чантата от предната седалка и се втурна към къщата. Сигурно беше някой от ужасните приятели на Софи. Проклетият глупак едва не бе станал причина за катастрофа. Джил отключи входната врата и я затръшна зад гърба си, като остави ключовете в ключалката.

— Софи? Къде си, по дяволите? — Джил влезе в кухнята. — О!

За момент замръзна, като гледаше втренчено заварената си дъщеря и жената до нея. Веднага позна Холи. Джил потърси с ръка стената и се вкопчи в нея. Неочаквано й се зави свят и тя си пое дълбоко дъх. Мълчеше и на Холи й се стори, че ще се задуши от мъртвешката тишина. След това Джил вдигна поглед.

— Мисля, че е по-добре да си вървите — каза тя с леден глас.

Холи кимна мълчаливо и стана.

— Какво искаш да кажеш с това, че трябва да си върви? — Софи погледна нервно първо мащехата си, след това Холи. Неочаквано се почувства в центъра на нещо ужасно и започна да изпада в паника. — Какво искаше да кажеш, Джил? — повиши глас тя. — Какво става?

— Съжалявам — смотолеви Холи, — наистина съжалявам, аз… — и тръгна към вратата, неспособна да погледне Софи.

— Холи? — Софи я сграбчи за ръката. — Холи, защо си отиваш? Какво се е случило?

Холи я погледна през рамо.

— Недей, Софи, моля те!

— Софи, иди си в стаята! — кресна внезапно Джил. — Хайде! Върви!

Софи отпусна ръка и лицето й пламна. Болката и унижението, задето й крещяха така пред новата й приятелка, бяха толкова силни, че и самата Холи ги усети. Тя мина покрай Джил и се отправи към вратата, като пътьом си грабна палтото.

Софи забърза след нея.

— Холи, не разбирам! — рече умолително тя в коридора. Холи обаче не бе в състояние да говори. Тя задърпа отчаяно бравата на входната врата с разтуптяно сърце. — Холи? Моля те, кажи ми какво… — накрая Холи успя да отвори вратата и изхвръкна от къщата. — Холи!

Софи изтича навън и видя как Холи отваря с треперещи ръце колата си и се качва вътре. След това вратата се затръшна, автомобилът потегли рязко напред, двигателят се задави и Холи покри лице за няколко секунди. След това като че ли се поокопити и запали отново. Малкият фолксваген излезе бързо от алеята и изчезна от погледа й. Объркана и засрамена, Софи се обърна, влезе в къщата, отиде в кухнята и тръгна право към мащехата си.

— Виж какво направи! — кресна й. — Само погледни! Не ми се позволяват повече никакви приятели, така ли? Господи, ако татко беше тук, ако можеше да види…

Гласът й се скъса. Джил се беше обърнала с гръб към нея.

— Господи, Джил! — кресна момичето. — Как може да си такава кучка!

Когато думите изсвистяха във въздуха, Джил се обърна рязко.

— А ти, ти си една малка, глупава крава! — процеди в отговор тя.

Само при вида на тази жена в нейния дом с дъщерята на Алекс се беше вбесила. Бе толкова ядосана, че трепереше.

— Знаеш коя е, нали? — изкрещя Джил неочаквано, неспособна да се овладее. — Знаеш ли коя е твоята приятелка? — изражението на Софи се промени и тя поклати объркано глава. — Е, тогава ще ти кажа! — викна Джил. — Тя е поредната от съпругите на баща ти! Третата, ако трябва да бъдем точни. Само че този път не си е направил труда да се разведе. Просто взел, че си създал живот в Лондон с нея, оженили са се и е извършил престъпление, престъпление, за което никога нямаше да отиде в затвора, ако не бе такъв проклет страхливец, че да се самоубие! — след това пристъпи към Софи. — Не знаеше, нали? — изсъска. — Малката умница не е знаела! Да, той измами и мен, и теб, и Хари. Всички ни! Присмивал ни се е зад гърба, наслаждавал се е на риска, на лъжите, на… — тя млъкна задъхана. Беше застанала толкова близо до Софи, че момичето едва дишаше. То се отдръпна назад и се блъсна в ръба на кухненската маса. — Шокирана си, нали? — рече злорадо Джил. — Разстроена?

Софи поклати невярващо глава и заобиколи пипнешком масата, за да се отдалечи от Джил. Беше изплашена.

— Не ти вярвам! — промълви тя. — Не ти…

— Какво си мислиш, че чувствам? — извика Джил. — Как, по дяволите, мислиш…

Изведнъж спря и вдигна ръка към лицето си. Остана така сякаш цяла вечност, като се мъчеше да се овладее, а Софи стоеше, замръзнала от изненада и страх. След това Джил се обърна рязко, изтича нагоре по стълбите, влезе в стаята си и затръшна силно вратата.

Краката на Софи се подгънаха. Тя се свлече на колене и зарови лице в ръцете си. Не плачеше, беше прекалено слисана и изплашена. Никога не беше виждала Джил такава. Неочаквано чу стъпките й горе.

— Господи!

Тя скочи, подпря се за момент за кухненската маса и изтича към вратата. Залитайки, Джил слизаше надолу по стълбите, натоварена с дрехите на Алекс — костюми, ризи, вратовръзки, обувки. Лицето й беше обляно в сълзи, макар очевидно да не забелязваше, че плаче.

— Джил? — мащехата й вдигна поглед, загуби равновесие, подхлъзна се на стъпалото и стъпи накриво. — Джил! За Бога!

Софи тръгна нагоре по стълбите, но се спря. Джил се вкопчи в парапета и успя да запази равновесие, но изпусна огромния куп с дрехи и той се изтърколи чак до долу. Тя се обърна и изтича обратно в стаята си.

Софи стоеше и гледаше безпомощно вещите на баща си. Когато се наведе да вдигне една вратовръзка, мащехата й се появи на най-горното стъпало с — както изглеждаше — останалата част от гардероба му.

— Джил, какво правиш? — извика Софи.

Но Джил сякаш не я чуваше. Тя помъкна товара си надолу и мина покрай нея към кухнята. След малко Софи чу задната врата да се отваря и изтича към прозореца. Джил беше излязла в градината и тичаше, залитайки, към огнището в дъното й. Софи хукна след нея.

— Джил, какво правиш? — викна момичето и сграбчи ръката й с намерение да я спре, но Джил се освободи яростно.

— Махай се! — изпищя тя. — Остави ме!

Софи залитна назад.

— Джил, моля те, престани! — извика тя.

Джил натрупа дрехите в огнището и се обърна. Лицето й се беше отпуснало и вече плачеше открито, а тушът от миглите й течеше на дебели черни струйки по бузите й. Софи не можеше да направи абсолютно нищо. Тя се обгърна с ръце и остана неподвижна на ледения декемврийски вятър, а Джил изтича обратно в къщата и донесе останалата част от нещата на Алекс. Направи го още три пъти, борейки се с купа дрехи от пода в антрето, с албумите семейни снимки, със сватбения си албум, писмата на Алекс до нея, с пощенските му картички. И през цялото време плачеше, без дори да го осъзнава.

Накрая струпа всичко в огнището — масивен куп, който представляваше съвместния им живот — и изтича до гаража за бензин. Софи я видя как залива купчината с горивото и се обърна, неспособна да гледа повече. Тръгна бавно към къщата. Последното нещо, което чу, преди да затвори вратата на кухнята, бе пращенето на огъня, а последното, което подуши — ужасната воня на изгоряло.

 

 

Доста по-късно, когато денят се стопи и притъмнялото небе се освети от все още тлеещия огън, Софи се отмести сковано от прозореца, където бе стояла през целия следобед, и отиде да донесе едно одеяло от спалнята. След това направи чаша чай, наля в него щедра доза уиски, облече си палтото и излезе навън.

Докато прекосяваше студената, влажна трева, видя Джил, сгушена в най-далечния ъгъл на градината, прегърбена като старица.

Софи отиде и клекна до нея.

— Ето — каза й, — изпий това.

Джил вдигна поглед. За момент погледна заварената си дъщеря така, сякаш я виждаше за пръв път, но после пое чашата. Докато топлеше пръстите си с нея, Софи уви одеялото около раменете й.

— Съжалявам! — прошепна Джил.

Софи сви рамене в тъмното и известно време двете седяха мълчаливо, загледани в огъня.

Накрая Софи се изправи, протегна ръка и изпита облекчение, когато Джил я пое. Двете се изправиха една срещу друга.

— Не го е направил — каза тихо Софи. Джил дори не я погледна. — Зная, че не се е оженил за Холи, и не мисля, че е бил той на плажа — Софи си пое дълбоко дъх, окуражена от мълчанието на Джил. — Сигурна съм, че съпругът на Холи не е бил татко.

Джил се обърна към нея и за пръв път Софи видя колко е съсипана от шока и мъката.

— Той ни обичаше прекалено много — промълви момичето, — всички ни.

След това стисна ръката, която все още държеше, и поведе мащехата си обратно към къщата.