Мария Барет
Интимни лъжи (10)

Десета глава

Холи скочи от таксито на ъгъла на „Броуд Стрийт“ и видя Кит малко по-нагоре. Извика го, махна му, когато се обърна към нея, и плати бързо на шофьора, без да чака за рестото. Накрая се затича и се спря точно пред него, пребледняла и задъхана.

— О, Боже, Кит! Цялата тази работа наистина е много странна! — после спря за малко, за да си поеме дъх. — По дяволите, вече не зная какво става!

— Ще почакаме и ще видим — отвърна той. — Хайде. Номер петдесет и четири ли каза?

— Да.

Холи тръгна в крак с него, но й бе трудно да поддържа темпото. Той бе метър и осемдесет и пет и крачката му беше два пъти колкото нейната.

— Тук е — Кит погледна патрулната кола. — Значи полицаите са пристигнали — след това позвъни на домофона и зачака.

— Ало?

— Здравей, Софи. Холи е.

— На втория етаж — отвърна Софи.

Чу се бръмчене, Кит отвори вратата и влезе пръв. Сградата беше викторианска, но със сменен по модата от деветдесетте интериор — с ниски кожени канапета и стъклени масички. Прекосиха фоайето до асансьорите и отидоха на втория етаж.

Когато слязоха, Софи ги чакаше в коридора.

— Здрасти. Насам.

В края на коридора лампите светеха и Холи видя през матовото стъкло силуетите на двама униформени полицаи. Сцената я накара да се почувства някак неловко.

Малко по-късно застана заедно със Софи на входа на офиса, а Кит вървеше на няколко крачки зад тях.

— Джил?

Джил се обърна и се усмихна едва-едва. После разпери ръце, посочи бъркотията наоколо и Холи се огледа. Намираха се в една приемна, от която стъклени врати водеха към главната стая — голямо, обширно пространство с прегради за двама съдружници и секретарка. Вътре цареше хаос. На пода лежаха компютри с разбити екрани и натрошени клавиатури. Папките бяха накъсани, а книжата от тях — извадени. Една пишеща машина беше хвърлена през стъклената врата. Растенията бяха изкоренени, столовете сякаш бяха мятани из стаята, а съдържанието на кафе машината беше размазано по бюрата.

Холи остана като ударена от гръм.

— Кога се е…

— Не знаем — прекъсна я Софи. — Когато преди два дни татко не се появи, Джил се опита да се обади в офиса, но телефоните бяха изключени. Може да се е случило тогава или дори още по-рано.

— Нямало ли е други служители? Някой, който е можел да дойде, да види това и да ви се обади?

— Не, Алекс работеше сам — каза Джил, като се приближи до тях. — Наистина преди няколко години имаше съдружник, но се разделиха и оттогава работеше сам, като само от време на време наемаше секретарки.

— Как тогава разбрахте за всичко това?

Джил като че ли се засрами за момент.

— Имам ключ за офиса. След като обядвахме, реших да намина тук, вместо да ходим веднага на гарата. Помислих си, че това може да ни помогне да проумеем нещичко.

— Извинете ме, тези двама души имат ли някакво отношение, госпожо Търнър? — попита полицаят, ядосан от прекъсването. Губеха време.

— Съжалявам… ааа… — Джил млъкна, без да знае какво да каже.

Софи се обади вместо нея:

— Това е близка семейна приятелка, Холи Григсън — рече тя. — И…

— Кит Томас — каза бързо Холи. — Той е…

— Близък семеен приятел — рече Кит и жените се усмихнаха.

Полицаят пренебрегна остроумието.

— Е, в момента не можем да направим почти нищо, госпожо Търнър — каза той. — Утре ще изпратим оперативната група за отпечатъци и други такива, но няма защо да се бърза, ако сте сигурна, че не липсва нищо.

— Не… ъъъ… — Джил се поколеба. Наистина не знаеше дали липсва нещо. — Не мисля.

— Добре — той се обърна и погледна колегата си. — Едно последно нещо — онзи съдружник, когото споменахте преди малко. Той участва ли още във фирмата по някакъв начин?

— Не, мисля, че не.

— Добре, чудесно. Ако няма нищо друго, госпожо Търнър…

— О, не, разбира се, че не… ъъъ… благодаря ви.

Джил се отдръпна, за да направи път на полицаите. Беше пребледняла още повече, сякаш през последните няколко часа бе изгубила всякакъв цвят.

— Тогава ще ви оставя да заключите — рече полицаят. — Ако желаете — тя кимна и му се усмихна учтиво. — Утре сутринта ще ви се обади дежурният офицер да ви каже в колко часа ще дойде групата.

— Благодаря ви — каза тя.

Холи и Кит се отместиха, за да минат мъжете, и останаха в разрушения офис заедно с Джил. Изчакаха да се затворят вратите на асансьора и когато останаха сами, Софи каза:

— Мислите ли, че ще проследят работата до Брайтън и ще открият за… — тя млъкна и погледна първо Джил, после Холи. — Не им споменахме нищо за… ъъъ… положението. Джил само каза, че татко наскоро се е самоубил.

Последва болезнено мълчание. Холи гледаше упорито в земята.

Кит попита Джил:

— Добре ли си?

Тя кимна и отговори:

— Всъщност не съм сигурна.

След това наведе глава и си пое няколко пъти дълбоко дъх, а Кит придърпа един стол и й помогна да седне. Потупа я нежно по рамото. Изпитваше огромно съжаление към нея. Беше съсипана, личеше й от пръв поглед. Холи вдигна поглед, улови изражението на Кит и отново се вторачи сърдито в пода. Не ревнуваше, но не виждаше защо, по дяволите, Джил да има нужда от съчувствие. Поне беше живяла щастливо, нали?

Джил стисна силно с два пръста основата на носа си, за да спре пулсиращата болка в главата си.

— Всичко това е толкова невероятно — промърмори тя. — Имам чувството, че не се случва на мен — след това вдигна поглед. — Не може да бъде. Преди три дни бях щастливо омъжена за човек, когото обичах и на когото имах доверие. Животът ми беше щастлив, вървеше по определени релси. Знаех точно какво става. Сега дори не зная коя дата сме — тя се огледа наоколо. — Защо това? Защо сега?

Кит не знаеше какво да отговори и как да я утеши. Той погледна към Холи за подкрепа, но тя се направи, че не го вижда. Мислеше за себе си, не за Джил, но мислите й бяха същите: защо аз, защо сега?

В стаята се възцари напрегнато, неловко мълчание и Кит не знаеше как да го наруши. Беше адвокат по фирмени дела и не бе свикнал да оправя бъркотии от емоционално естество. Неочаквано Холи вдигна поглед.

— Снощи в галерията е влизано с взлом — каза тя. — Научих го днес следобед.

Не бе имала намерение да го казва, но сега изпита огромно облекчение. Някой в стаята си пое рязко дъх и Кит каза:

— Господи, Холи! Защо, по дяволите, не ми се обади?

Тя сви рамене. Искаше й се да му каже: „Сдържах се, докато можах, не разбираш ли? Не исках да те забърквам, исках да се оправя сама, само че не мога!“ Но само си пое дъх и каза:

— Има и нещо друго — тя впери поглед в ръцете си и започна да си играе с венчалната халка. — Открих там странни неща и не зная какво да си мисля. Неща, които включват и Санди.

— Какви неща?

Кит тръгна към нея, но тя вдигна един паднал стол, обърна го в друга посока и седна, скръстила отбранително ръце пред гърдите си.

— Днес следобед реших да забравя всичко това и да се махна за известно време — рече тя. Стомахът на Кит се сви. Той се втренчи в една точка над главата на Холи и лицето му не трепна, докато тя продължаваше: — Само че трябваше да свърша някои неща в галерията, преди да я затворя. Точно тогава открих какво става…

И без да мисли дали е правилно или не, тя им разказа всичко за фалшивите клиенти на Санди.

Когато свърши, зачака някой да каже нещо. Отново настъпи тишина, само че този път бе наситена с напрежение. Човекът, когото Джил смяташе, че е познавала, вече не съществуваше. Дори малките парченца разбиране, които й бяха останали, бяха разбити от разкритията на Холи. Холи я погледна. Лицето й бе придобило пепеляв цвят, а безупречните прическа и грим не можеха да направят нищо, за да прикрият абсолютното отчаяние, изписано по лицето й. Джил улови погледа на Холи и най-сетне успя да проговори:

— Холи, да не би да се опитваш да кажеш, че съпругът ми е замесен в някакви измами? — Холи задъвка долната си устна. — Така ли е? — попита Джил.

— Не зная, нямам никакви доказателства, не може да бъде…

— Но така мислиш, нали?

Няколко секунди Холи не отговори нищо, но след това кимна неохотно.

Джил наведе глава.

— Тогава трябва да отидем в полицията — каза тихо тя. — Трябва да им кажем всичко.

— Не! — отговори бързо Холи. — Съжалявам, но не можем да го направим.

Джил вдигна рязко глава.

— Защо?

— Защото не става дума само за моя или твоя съпруг, а и за нас, което означава, че можем да загазим здравата — Холи я погледна втренчено. — Разбираш, нали?

Джил се изчерви.

— Да, разбирам.

— Съжалявам — рече Холи. — Ужасно ми се иска да беше по-различно.

Софи се обади колебливо:

— Джил, аз… Не зная дали би трябвало да го казвам, но… — тя се спря, несигурна в себе си.

Джил кимна.

— Продължавай.

— Ами работата е там, че… искам да кажа… — тя хвърли кос поглед към Холи и събра кураж. — Работата е там, че не ми се вярва. Не вярвам в нищо от това — че татко би могъл да извърши нещо незаконно, или пък…

Холи я прекъсна с леден глас:

— Да не би да ме наричаш лъжкиня?

— Не! Аз…

Заплахата от сблъсък накара Джил да излезе от вцепенението:

— Продължавай, Софи. Кажи, каквото имаш да кажеш.

Софи кимна едва забележимо.

— Знаете ли, от самото начало имам онова странно чувство, е, поне откакто дойде полицията. Нали разбирате, наистина не мога да повярвам. Зная, че хората казват така, когато се случи нещо лошо — това е естествена реакция — но не това имам предвид. Не че не мога да повярвам, че се е случило — мога, всичко е толкова реално, че ми се повдига. Но има и нещо друго. Изобщо, ама изобщо не си представям татко да посегне на живота си — тя замълча и преглътна мъчително, за да сдържи сълзите си. След това се овладя и продължи: — Не мисля, че случилото се — имам предвид това, както и апартамента и галерията на Холи — е съвпадение, но и не мисля, че може да го е направил татко. Просто не мога да повярвам, че е той! Нали разбирате, никога не съм го чула да ме лъже, никога. Дори и когато двамата с мама се разделиха и той срещна Джил, а след това мама умря, винаги ми казваше истината, колкото и тежка да беше…

Гласът й заглъхна и този път очите й се наляха със сълзи. Кит бръкна в джоба си за кърпичката, без да я поглежда. Започваха да му свършват чистите, щеше да създаде доста работа на хотелската пералня.

— Значи смяташ, че съм си съчинила всичко това?

Холи усети жал, когато видя сълзите й, но самата тя се чувстваше толкова измъчена, че не можеше да реагира адекватно.

— Не, не мисля, че си си го съчинила, просто…

— Просто какво? Ако не съм си го съчинила, тогава какъв е другият вариант? — попита Холи, доста по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Престани, Холи! — рече Кит.

— С кое да престана? — скастрянето я вбеси. Знаеше кога греши, нямаше нужда той да й казва.

Но Кит пренебрегна въпроса й и отново се обърна към Софи.

— Добре ли си? — попита внимателно той. Тя кимна и му върна кърпичката. — Задръж я — рече той. — Моля те.

Джил реши да се обади. Не беше съгласна със Софи, но разбираше какво иска да каже.

— Знаеш ли, Софи, снощи, когато ми каза това за пръв път, бях твърде потресена, за да го възприема. Половината от мен искаше да ти повярва, а другата половина току-що бе минала през истински ад в полицията. Все още не зная какво да мисля, но за едно нещо си права. Не мога да си спомня Алекс някога да ме е лъгал… — тя млъкна и лицето й пламна силно. — Искам да кажа, освен за онова — заекна тя. — Ако е вярно…

— Вярно е! — избухна Холи. — Да не би сега да се съмнявате, че съм била омъжена за Санди?

— Не! Аз… — Джил си пое въздух. — Не зная какво да мисля — рече откровено тя. — Ужасно съм объркана.

— Но разбираш за какво говоря, нали? — рече Софи и погледна втренчено мащехата си, сякаш я предизвикваше да отговори.

Джил погледна Холи и кимна.

— И какво беше то? — попита ледено Холи.

— Че ти…

— Всичко е наред, Софи — прекъсна я Джил. — Аз ще обясня — усещаше агресивността на Холи и не искаше Софи да бъде наранена. — Нито Софи, нито аз сме сигурни, че Алекс би могъл… — тя се спря, събра малко кураж и продължи: — … че би могъл да бъде привлечен от теб, от твоята… ъъъ…

Джил съжали още в момента, когато започна. Нямаше представа как да се изрази и знаеше, че се е справила ужасно.

— От моята какво?

— Според мен Джил се опитваше да каже…

— Млъкни, Кит! Остави я да го каже сама!

— От твоя тип жени, Холи — завърши Джил. — Не искам по никакъв начин да те обидя, но…

— Но не съм достатъчно добра за съпруга ти, а? — изсумтя Холи подигравателно. — Е, бях достатъчно добра в нощите, които прекарваше в моето легло, а не в твоето! — извика тя. — Бях достатъчно добра да…

Преди Холи да усети какво става, Кит прекоси стаята и се озова пред нея. Той скри от погледа й останалите две и сложи ръце на раменете й.

— Успокой се! — изсъска й. — Престани! — видя как лицето й се разкривява, приклекна и я притегли към себе си. — Не е искала да се изрази по този начин — каза нежно той. — Джил просто се опитваше да каже това, което и ти самата си мислеше.

Холи се отдръпна от него.

— И какво е то?

— Че двете сте толкова различни, и че Санди е бил различен човек с всяка от вас — прав ли съм?

Последва мълчание, след това Холи кимна и избърса нос с опакото на ръката си.

— Че ги е обичал, а мен не ме е обичал — каза тя през сълзи. — Че никой не може да проумее защо се е оженил за мен! — зад тях Джил трепна болезнено. — И къде ни отвежда това? — попита нещастно Холи.

— Довежда ни до единствения отговор, с който всички сме съгласни — рече Кит. — Че става нещо много странно. Това не е просто самоубийство или просто двуженство.

— Може ли двуженството да е нещо просто? — попита Холи.

Кит се изчерви.

— Съжалявам — рече той. След това погледна Джил. — Не исках да ви обидя.

Джил сви рамене. Не беше се обидила. Чувстваше се отнесена и слушаше с половин ухо.

— Знаете ли, хрумна ми нещо странно — рече тя. — Нещо, за което може би трябваше да се сетя по-рано, но… — тя млъкна и отново се запита дали то има връзка с положението.

— Продължавай — рече Кит.

— Ами случи се преди три месеца. Алекс се държеше много странно. Беше разтревожен за нещо, само че не искаше да каже за какво. Беше рязък с мен, раздразнителен. Беше съвсем необичайно и разбрах, че нещо го потиска. Чудя се дали няма нещо общо със сегашното положение.

— А аз си помислих, че е заради мен — каза Софи с тъничък глас.

Джил и Кит се обърнаха и я погледнаха.

— И ти ли си го забелязала?

Софи кимна и Джил отново усети пропастта от неразбиране, която зееше между тях.

— Постоянно седеше на телефона в кабинета си — продължи Софи. — Всеки път, когато влезех, той затваряше или прекъсваше набързо разговора си. Известно време беше много вглъбен, напрегнат. Помислих, че си го накарала да ме запише в друго училище, за да се отървеш от мен.

Джил се изчерви и погледна засрамено ръцете си в скута. Софи беше права: именно това беше искала, не тогава, но малко по-късно. Алекс й беше отказал категорично.

— Това има ли някакво значение? — прекъсна ги Холи. Не искаше да им казва, че Санди винаги се бе държал рязко и често е бил в лошо настроение, и не искаше да слуша повече за него от Джил и Софи.

Кит сви рамене и се изправи.

— Може би няма. Това са просто предположения, докато не се сдобием с повече факти. Това, от което се нуждаем сега, е да разберем какво всъщност е ставало в галерията. Ако ключовете са у теб, може би е хубаво да отидем там и да вземем книгите и папките, както и всичко останало, което мислиш, че би могло да има връзка — той се обърна към Джил. — Изглеждаш уморена. Може би трябва да отведеш Софи в Съсекс?

Джил кимна.

— Ще ви се обадя, ако изникне нещо важно.

— Почакай малко! — прекъсна го Холи, внезапно ядосана, задето Кит отново се опитваше да поеме нещата в свои ръце. А и никак не й беше приятен тонът му към Джил. Защо тя не получаваше същото разбиране? Беше и уморена, направо изтощена. — Аз ще отида в галерията, благодаря, Кит, и, Джил, мога аз да ти се обадя, ако изникне нещо важно.

Джил погледна първо Холи, после Кит. Беше станала наполовина от стола, но се почувства сред кръстосан огън и отново седна.

— Холи, не се дръж като дете — рече Кит. — Късно е и е далеч по-добре да отида аз, прав ли съм?

Последва мълчание, в което Кит и Холи се гледаха свирепо. Джил отново понечи да стане.

— Не, не си! — отвърна ледено Холи. Джил седна за втори път. — Това е моята галерия и моя отговорност. Аз ще отида.

Кит поклати глава и въздъхна. Не искаше да я оставя да ходи сама — беше загрижен да не би този, който е разбил галерията миналата вечер, да се върне — но знаеше, че е безсмислено да спори. Холи беше разстроена и в най-добрия случай щеше да прояви магарешки инат. Затова остави нещата така.

Най-сетне Джил се изправи. Не беше експерт по емоционалните въпроси, но виждаше, че при тези двамата нещо не е наред. Бяха превърнали любовта си в бойно поле.

Тя се загърна в палтото си и погледна заварената си дъщеря.

— Да вървим тогава — Софи се изправи. — Всички да излязат, трябва да заключа.

Кит вдигна пончото на Холи от бюрото, отиде до нея и й го подаде.

— Ето. Хайде, можем да ползваме едно такси.

Холи кимна и навлече пончото през главата си. Нямаше намерение да ползва едно такси с него, но можеше да му го каже навън.

— Благодаря ти за помощта, Кит — рече Джил. — О! Ще ти трябва номера ни в Съсекс — тя извади визитна картичка от чантата си и му я подаде. — Ще се върнем късно, около десет.

Кит пъхна картичката в джоба си и сравни мислено вечния хаос в чантата на Холи със спретнатата, скъпа чантичка на Джил. Холи имаше навика да записва номера си върху ръцете на хората, никога нямаше свободни листчета и със сигурност никога не бе имала картички, поне доколкото той си спомняше.

— Холи или аз ще ви звъннем късно довечера или утре рано сутринта — каза той.

Джил кимна.

Междувременно Холи беше отишла до вратата. Чувстваше, че й е дошло до гуша. Безкрайната учтивост на Джил я вбесяваше и тя нямаше търпение да се махне.

Джил я погледна.

— Довиждане, Холи — усещаше, че я е обидила, и не знаеше какво да й каже, искаше й се да се бе справила по-добре.

Холи успя да изфабрикува учтива полуусмивка.

— Приятна вечер. И леко пътуване до Съсекс — отговори тя, като безуспешно имитираше Джил. — Приятна вечер, Софи.

— Чао! — Софи вдигна ръка да й махне, но Холи вече беше излязла.

Кит погледна след нея и сви извинително рамене, след това я последва навън до асансьора. Беше адски труден характер, понякога се държеше направо невъзможно, но той й прощаваше, защото също толкова лесно се превръщаше в най-милата, най-забавната и най-вълнуващата жена, която някога бе срещал. Той се качи с нея в асансьора, защото знаеше, че няма да го изчака, и секунди по-късно бяха напуснали сградата и вървяха към главната улица.

— Е — рече Холи, — ако нямаш нищо против, ще ти дам ключовете и ще хванеш първото такси за Нотинг Хил. Отиди в апартамента и ще се срещнем там.

Кит въздъхна. Нямаше представа какво е направил, за да я ядоса толкова, и със сигурност не възнамеряваше да пита. Именно това му бе грешката в миналото.

— Чудесно — отговори той. Забеляза знака „свободно“ на една такси и му свирна с два пръста. Шофьорът го видя, даде мигач и сви към тях.

Холи бръкна в чантата си, докато Кит даваше на шофьора адреса на галерията, и накрая измъкна ключовете от апартамента си заедно с изпокъсана ролка бонбони. Даде ключовете на Кит и му предложи един бонбон.

— Не, благодаря — отказа той видимо мръсния бонбон.

Холи сви рамене и пъхна два в устата си. След това се качи в таксито, без да каже нито дума повече, и шофьорът се вля в движението. Видя, че Кит извиква нещо, което тя не чу, но и не я бе грижа. Не че му се сърдеше, задето е такъв, просто беше сърдита и точка — на Санди, на събитията и на целия си живот въобще.

 

 

Сержант Иймс беше сложил на бюрото си молба 584, преписката за влизане с взлом в галерията на Холи Григсън и разтворения указател „Жълти страници“. Точно когато огради малкото каре на галерия „Григсън“ с черно мастило, главен инспектор Хийли влезе в кабинета.

— А, сержант Иймс — тонът му бе далеч от приятелски. — Доколкото виждам, оправяш сам проблемите с престъпността в Южен Лондон — усмихна се сам на шегата си и се спря пред бюрото на Иймс, на път да говори с друг полицай. — Тази вечер не си дежурен, нали?

Иймс вдигна поглед.

— Само мисля върху някои неща тук, сър.

Главен инспектор Хийли зърна молба 584 и веселото изражение изчезна от лицето му.

— Е, адски се надявам да вършиш това за сметка на почивката си, сержант, защото няма да ти подпиша и една минута извънредно работно време! — след това вдигна преписката. — Ясно ли е?

Сержант Иймс отговори, без да го погледне:

— Напълно ясно, сър.

Хийли пусна преписката на бюрото.

— Добре, защото когато помоля полицаите си да си вървят, очаквам от тях да направят именно това. Разбрано?

Иймс продължаваше да държи погледа си извърнат.

— Да, сър.

Главен инспектор Хийли погледа известно време в една точка над главата му, без да е сигурен, че е установил надмощие, и каза с глас, натежал от сарказъм:

— Иди да пийнеш нещо с някого, сержант, намери си приятелка — след това прелисти книжата върху бюрото му. — Създай си собствен живот, ако обичаш — и си отиде.

Иймс потърка уморено лицето си с длани. Може би Хийли беше прав. Какво, по дяволите, се опитваше да докаже? Пресяваше случая Григсън през ситното сито, а все още не беше получил нищичко. Никъде из досиетата нямаше нещо, с което да направи връзка. Може би беше сбъркал. Той пъхна молбата обратно в папката и я затвори. Реши, че е време да се предаде. Само че точно когато се изправи, телефонът иззвъня.

— Сержант Иймс — каза той и си погледна часовника.

— Роб, тук е Тони. Страхувам се, че ще трябва да отменим уговорката за тази вечер. Имам работа.

Иймс седна обратно на мястото си.

— Няма проблем, колега — по дяволите, ужасно му се искаше да пийнат нещо. — Направо съм скапан и още не съм хапвал нищо — той запали цигара. — Да, естествено, че разбирам. Какво ще кажеш за четвъртък другата седмица? — той си извади тефтерчето от вътрешния джоб на якето и си записа часа. — Наистина ли? Какво, в Сити? Необичайно, нали? Едва ли там имате истински престъпления.

— Какво, за Челси ли говориш? Хайде, стига, Иймс! — засмя се Тони. — Все пак е малко странно. Някаква фирма на име „Алекс Търнър Инвестмънтс“ — офисът бе изпотрошен, но нищо не е взето. По мое мнение нещо като вендета. Може да са се забъркали в нещо съмнително. Съвсем скоро ще открием.

Ръката с цигарата на Иймс се спря на половината път към устата му.

— „Алекс Търнър Инвестмънтс“?

— Аха, само не ми казвай, че си чувал за нея. Какво, да не би да си надушил нещо, Иймзи?

— Не, почакай малко, Тони. Кой го е докладвал?

Последва пауза, докато Тони поглеждаше формуляра.

— Госпожа Търнър. Защо? Какво ще извадиш този път от ръкава си, Роб?

Сержант Иймс помълча няколко секунди. Направо не можеше да повярва. Безброй пъти беше преглеждал досиетата, а пукнатината се появяваше по една чиста случайност. Господи! Това наистина беше странно. Не можеше да каже, че вярва в съдбата, но от случилото се току-що го побиха тръпки.

— Слушай, Тони, можеш ли да ми изпратиш по факса копие от тази преписка?

— Какво, сега ли?

Иймс се усмихна. Всякакви мисли за дома и вечерята се бяха разпръснали.

— Да, сега, ако можеш.

— Няма проблем, колега. Някакъв намек защо?

— Още не, Тони, но когато има, ти ще разбереш пръв — рече Иймс. — Благодаря, колега, оценявам услугата ти. Ще се видим в четвъртък.

Все още усмихнат, той затвори и си записа бързо адреса от карето, което беше оградил. След това си изгаси цигарата, запали веднага следващата и се отправи към дежурната оперативна стая. Беше само предчувствие, но какво от това, някои неща просто не можеха да бъдат обяснени.

Имаше късмет: беше дежурна една от цивилните операторки, която като че ли го харесваше.

— Али, би ли проверила този адрес в Нотинг Хил? Искам да знам към кое управление се водят.

Той й подаде парчето хартия и застана зад нея да гледа екрана, докато тя набираше информацията. Адресът на районното управление се показа след секунди. Иймс си го записа и потупа жената по рамото.

— Благодаря ти, Али, задължен съм ти.

Когато се върна на бюрото си, набра управлението в Нотинг Хил, поговори с дежурния полицай и му казаха, че ще му се обадят след около половин час с отговор. След това слезе до столовата, взе си чаша кафе и клисава поничка, уби още двадесет минути с „Ивнинг Стандарт“ и се върна в кабинета си. След още половин час му се обадиха. Дежурният полицай му прочете списъка на престъпленията и Иймс го помоли да му изпрати копие по факса. Беше се оказал прав, насочваше се във вярна посока — още едно влизане с взлом, свързано със случая Търнър. Той слезе бързо до факса, взе копието, изпратено му от Тони, и зачака да пристигне следващият документ. Когато и той се показа, прибави копие от списъка с престъпленията и преписката за влизане с взлом в галерия „Григсън“ в папката си.

„Главен инспектор Хийли може да се пукне — помисли си той, докато пъхаше папката в куфарчето си. — Високомерно копеле! Това е нещо повече от съвпадение — три влизания с взлом, всичките в различни райони, но свързани с едно и също лице или лица. Очевидно там става нещо и е дяволски сигурно, че аз го забелязах пръв.“

След това се отправи към кабинета на Хийли, предвкусвайки една изключително удовлетворяваща среща, но Хийли беше излязъл. Разочарован, Иймс остави бележка на бюрото му, като не забрави да отбележи най-отгоре часа. Беше осем и половина и искаше да бъде напълно сигурен, че Хийли ще разбере, че е останал доста след края на работното си време.

 

 

Холи пристигна на „Ледбъри Роуд“ в девет. Първо се обади, на семейство Пател, за да им каже, че е дошла, след това отиде в галерията и запали всички лампи. Заключи входната врата, провери дали отзад няма някой и отвори сейфа. Нуждаеше се от два часа спокойствие, за да може да прегледа всички книжа, фактури, ордери и папки, преди да докладва на Кит.

Тя запали лампата на бюрото, стовари купчината книжа пред себе си и придърпа стола. Отвори първата папка с фактури, порови наоколо за чисти листове, но след това размисли, свали връхната си дреха и издърпа ръкава на пуловера нагоре. Повечето неща щеше да запомни, но възнамеряваше да запише всички съществени цифри и бележки на ръката си, а след това в апартамента да ги препише. Изнервяше я мисълта да разнася наоколо листове с важни доказателства — всъщност цялата тази проклета работа я изнервяше, а нямаше намерение да рискува повече, отколкото се налагаше.

 

 

Кит си наля голямо уиски, отпусна се на канапето на Холи и вдигна крака на масичката за кафе. Беше уморен, но адреналинът през последните няколко часа пулсираше във вените му и не му позволяваше да се отпусне. Той отпи, впери поглед в абстрактната картина на отсрещната стена и остави съзнанието си да се порее из събитията от последните четиридесет и осем часа. За него това бе най-добрият начин за решаване на проблеми: малцово уиски, тишина, спокойствие и нещо, в което да гледа втренчено.

Час и половина по-късно телефонът иззвъня. Мислите му литнаха към Холи и неочаквано се разтревожи. Погледна си часовника и осъзна, че е загубил представа за времето. Беше почти единадесет, а още нямаше никаква вест от нея. Той скочи, отиде бързо в антрето и вдигна слушалката.

— Ало? Холи?

Обаждаше се Джил и беше страшно разстроена.

— Кит? Холи с теб ли е?

— Не, още е в галерията — още докато го изричаше, усети как в гърдите му се надига паника. — Защо?

— Току-що се върнахме. И в къщата е влизано с взлом. Мислиш ли, че Холи е добре?

— Не знам. Виж, сега ще й позвъня и пак ще ти се обадя.

— Не, не си прави труда. Мислиш ли, че трябва да прескочиш дотам?

— Да, може би — Кит си погледна часовника още веднъж. Джил наистина не му звучеше добре. — Джил, добре ли си?

Тя се поколеба, след това отвърна:

— Да, малко съм потресена, но иначе съм добре.

Той взе бързо решение.

— Добре. Виж, позвъни сега на полицията, а аз ще взема Холи и ще я докарам направо в Съсекс.

— Нямаш нищо против? — Джил се опита в гласа й да не прозвучи прекалено голямо облекчение, но Кит не можеше да бъде заблуден.

— Разбира се. Просто се свържи, с полицията, става ли? Аз ще позвъня на Холи и ще й кажа да се приготви. Ще се видим по-късно.

След това прекъсна разговора и веднага набра номера на галерията.

 

 

Холи събра прегледания материал в една купчинка и изгаси лампата на бюрото си. Беше извадила всичко, от което имаше нужда. Тя свали надолу ръкава на пуловера си, изправи се и тръгна към сейфа. На половината път чу шум пред вратата. Тя спря и погледна нервно зад гърба си, после надникна през витрината, но на улицата нямаше никакви признаци на живот.

— Хваща те параноята, Холи, скъпа моя — каза си гласно, за да се окуражи. Беше открила много повече от очакваното и започваше да осъзнава колко е уязвима. — Мисля, че ще е добре да проверя още веднъж, за да бъда сигурна — промърмори тя и отиде до вратата.

Гледа няколко минути тихата улица, като се взираше напрегнато. Определено нямаше никой. Само че, когато се обърна, зърна нещо с крайчеца на окото си: сянка върху тротоара или може би фигура — всичко стана толкова бързо, че не беше сигурна. Тя се взря отново в улицата, а след това направи нещо, което по-късно щеше да определи като невероятно глупаво: отключи вратата, отвори я, излезе навън и огледа улицата в двете посоки. По-късно щеше да каже на Кит, че не е можела да разсъждава трезво, че просто е била уплашена и е трябвало да излезе оттам. Не видя нищо подозрително и след като реши, че това е просто плод на въображението й, се обърна, без да заключи вратата, и се отправи към сейфа. Там клекна, наведе се напред и пъхна бързо папките вътре.

Секунди по-късно лампите изгаснаха. Тя изпищя, обхвана я ужасен страх и усети страхотен удар в тила. Падна напред, удари си главата в сейфа и усети пронизваща болка в черепа. После всичко потъна в мрак.

 

 

Кит стоеше в антрето на апартамента й със слушалка в ръка, слушаше постоянния сигнал „свободно“ и се чудеше какво да направи. От обаждането на Джил насам се опитваше да се свърже с галерията, но все без успех. Продължаваше да си повтаря, че Холи сигурно е излязла, но не можеше да се успокои. Ако не беше тръгнала към дома си, то тогава сигурно още се намираше в галерията, но беше в беда, не можеше да се добере до телефона или дори бе лошо ранена. Кит се стегна и си пое дълбоко дъх. Изпадаше в паника — нещо, което рядко му се случваше. Той дръпна чекмеджето на масичката в антрето и порови под хартийките и най-различните джунджурии за ключовете от колата на Холи. Накарал ги намери, почака още малко на телефона, след това затвори, грабна си палтото, излезе от апартамента и затръшна вратата зад гърба си.

Беше убеден, че Холи е в беда. Не вярваше много в тия работи за интуицията, но имаше силното усещане, че нещо не е наред — усещаше го с всяка частица на тялото си.

Кит паркира фолксвагена на паважа пред галерия „Григсън“ и изскочи навън. Когато изтича до вратата и откри, че е заключена, надникна в тъмнината вътре, почука по стъклото и извика. На стъклото висеше табелка „затворено“, всичко вътре бе подредено и нямаше никой. Бе твърде вероятно Холи да си е отишла. Все пак той сложи шепи от двете страни на лицето си, за да изолира очите си от блясъка на уличните лампи и да види по-добре. Като че ли всичко си бе на мястото. Холи сигурно бе приключила и тръгнала преди не повече от час и вече си беше у дома. Кит понечи да се обърне към колата, но нещо го спря. Той погледна още веднъж, като притисна лице до стъклото, и зърна палтото й, което все още висеше зад бюрото. Без да губи повече време, се затича надолу по улицата и влезе в първия му попаднал отворен магазин.

— Имате ли телефон? — изкрещя той към задното помещение. — Спешно е!

Господин Пател изникна незабавно, усети паниката на Кит и извади бързо телефонния апарат изпод тезгяха.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас?

Кит вдигна слушалката.

— Става дума за галерията, на три врати по-надолу — рече бързо той. — Мисля, че се е случило нещо със собственичката.

— Холи! Боже мой! — господин Пател се обърна и изкрещя няколко думи на бенгалски на жена си отзад. Тя изскочи в предното помещение с връзка ключове в ръка.

— Мусти! Ето!

— Това са нейните ключове — каза господин Пател. — Бързо, да отидем! Елате!

Кит, който още не беше набрал, стоеше и държеше слушалката, без да знае какво да направи.

— Хайде! — изкрещя господин Пател. — Бързо! Жена ми ще се обади на полицията!

Кит хвърли слушалката и хукна след него.

Когато стигнаха галерията, господин Пател надникна през стъклото, намери нужния ключ от връзката и отключи вратата. Бутна я и двамата влязоха тичешком вътре.

— Лампите! — извика Кит, докато прекосяваше галерията към задната й част. — Знаете ли къде е таблото?

В помещението беше полутъмно, тъй като уличните лампи осигуряваха известна светлина. Двамата започнаха да търсят таблото в задната стаичка на галерията.

— Мисля, че са на някакво табло зад бюрото — извика отново Кит. — Спомням си, че Холи… — изведнъж млъкна. — Господи! — изкрещя неочаквано той. — Насам! Бързо!

Точно тогава господин Пател намери таблото и галерията се обля в светлина.

— О, Боже! Холи!

Кит я извлече за краката и започна да дърпа торбата, завързана на главата й. Тя се съпротивляваше и издаваше несвързани звуци. Очевидно устата й беше натъпкана с нещо. Кит й говореше, опитваше се да я успокои, но през цялото време ръцете му трепереха и сърцето му биеше панически.

Най-накрая развърза торбата и я свали от главата й. Господин Пател клекна от другата й страна и я прихвана за главата и раменете, докато Кит се опитваше внимателно да отлепи лепенката от устата й. Тя трепваше болезнено при всяко негово движение.

— Стой спокойно, Холи, моля те. Постой още малко, докато… — усети я как трепва от болка, когато лепенката се отдели от кожата й. — За последно, просто се опитай да стоиш спокойно…

— Да стоя спокойно ли? — извика неочаквано Холи, когато устата й беше освободена. — Да стоя спокойно? — гласът й секна. — Слава Богу, че не си лекар, Кит Томас!

После седна, покри лицето си с ръце и избухна в сълзи.

 

 

Малко по-късно, докато седеше в магазина на семейство Пател пред чаша подсладен чай, Холи обсъждаше събитията от изминалите няколко часа заедно с Кит. По тяхна молба семейство Пател ги бяха оставили насаме и само от време на време надникваха, за да проверят дали е добре, докато тя се мъчеше да убеди Кит, че въпреки случилото се има правото да накара госпожа Пател да отмени обаждането до полицията. Нямаше намерение да го докладва. Също така нямаше намерение да отиде в най-близката болница, за да я прегледат, и го заяви най-категорично на Кит, когато той й го предложи.

Кит стоеше прав срещу нея, твърде развълнуван, за да седне, и се мъчеше да я разбере. Когато я откри в галерията, почувства отчаяние, страхотна паника, че може да я е загубил, и още не можеше да го превъзмогне. Сега, въпреки това, което му казваше, или начина, по който му говореше, същата мисъл продължаваше да не му дава мира.

— А щом нямаш намерение да отидеш в полицията, тогава какво смяташ да правиш, Холи? — попита накрая той.

Тя сви рамене.

— Това ли е всичко? Просто свиваш рамене и забравяш? — Кит поклати глава. — Някой влиза в галерията ти, грабва парите от касата и междувременно те халосва по главата, а ти не искаш да отидеш в полицията! — той изскърца със зъби. — Не мога да го проумея, наистина не мога! Ами ако е свързано с цялата тази работа, ами ако…

— Ами ако, ами ако… — прекъсна го Холи, остави чашата си и слезе от столчето.

Опитваше се да си дава вид, че нищо не се е случило, но в действителност беше изплашена и все още й се виеше свят от шока. Само че със сигурност знаеше, че не иска да ходи в полицията. Сега трябваше да убеди и Кит. Не му беше казала какво е намерила из папките или това, че сега те липсваха. Имаше нужда от малко време, за да го обмисли, без Кит да избухва като бомба. Беше затънала до шията в това, каквото и да бе то, и нямаше намерение да се предава на отдел „Измами“, докато не придобиеше някаква представа в какво се е забъркала. Тя отиде до него и го докосна по ръката.

— Виж, Кит, знам какво правя, разбра ли? Аз съм голямо момиче и мога сама да се грижа за себе си.

— Очевидно! — отвърна троснато Кит. — Както току-що показа!

Холи прибра ръката си и се отдръпна.

— Добре — каза тя, като се опитваше да запази спокойствие. — Щом трябва да ти го кажа по друг начин, тогава заповядай — тя вирна брадичка и го погледна предизвикателно. — Нямам намерение да го докладвам в полицията и можеш да беснееш, колкото си искаш, но това е последната ми дума. А сега можеш или да продължиш при моите условия, или да се върнеш в Щатите. Казах, че имам нужда от помощта ти. Не съм казвала, че имам нужда да ми казваш какво да правя, как и кога!

След това го погледа още няколко секунди, обърна се и се наведе да си вземе чантата.

Кит гледаше втренчено в пода. Проклетата Холи, проклетата, проклетата, проклетата Холи! Как, по дяволите, можеше да се върне в Ню Йорк сега, когато ставаха всичките тези неща? Тя знаеше, че няма да го направи, и използваше този факт, за да наложи отново мнението си.

— Добре — каза й. — Да бъде твоята, но само за момента — той стисна зъби. — Но ти казвам веднъж завинаги, Холи! Ако нещо се обърка, ако положението стане по-опасно отсега, отивам в полицията, със или без съгласието ти. Ясно?

Холи го погледна. Беше намръщен и в очите му проблясваха стоманени искрици. Тя кимна.

— Добре, тогава да вървим! — рече Кит. — Предстои ни дълъг път.

Холи застана нащрек.

— Моля? Дълъг път? Какво си…

— Джил, къщата в Съсекс? — подсказа й Кит. — Казах ти преди малко, ти… — после спря, очевидно изобщо не го бе чула. — В къщата на Джил е влизано с взлом. Доколкото може да каже, нищо не липсва, но е адски изнервена и аз й казах, че ще отидем направо при нея.

— Кога е станало това? — попита Холи.

— Днес, предполагам. Не знам, не ми каза.

— И нищо не е откраднато?

— Очевидно не.

Холи си взе палтото и се обърна с гръб към Кит, за да скрие лицето си. Не се чувстваше особено изненадана — можеше да се предположи, че и къщата на Джил ще бъде претърсена — но това бе поредното тревожно събитие и тя се молеше с всички сили да запази самообладание.

„Господи, надявам се да знам какво правя — помисли си, докато Кит се обаждаше на семейство Пател, че излизат. — Защото ако не зная, оттук нататък ще настъпи бъркотия не само в моя живот.“