Мария Барет
Интимни лъжи (3)

Трета глава

Холи се събуди стреснато. Първото нещо, което видя, когато отвори очи, бе телевизорът — все още работеше. Тя изстена, седна и погледна останките от вечерята си върху една табла на пода, празната бутилка от вино, полупразната кутия с шоколадови бонбони и точно до вратата, цветята, все още в хартията си и вече повехнали. После се намръщи от пулсиращата болка в главата си, стана и отиде да дръпне завесите. Според часовника й беше седем и половина. Едва се съмваше, а самолетът на Санди бе излетял от Рим в седем.

— О, по дяволите! — промърмори тя и забърза към спалнята.

Леглото все още беше разбъркано и неоправено, а мръсните чаршафи лежаха на пода. Не беше успяла нито да почисти, нито да подреди цветята, нито да направи някакви приготовления за вечерята.

— По дяволите! — промърмори отново тя. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Втурна се към банята, пусна силно душа и се съблече. Реши да мине набързо с прахосмукачката из апартамента, да резервира маса за обяд в любимия ресторант на Санди, а за вечеря да сервира по една обикновена пържола със салата. Щеше да подбере неувехналите цветя от букета, да ги натопи в някоя ваза и да намери нещо специално за обличане.

Холи изскочи от душа, грабна една кърпа, изтри се и се уви в нея. След това се втурна към спалнята и отвори рязко вратите на гардероба. Започна да трупа дрехите на купчина върху леглото, а после да ги хвърля в друга. Санди никога не бе одобрявал стила й на обличане и сега, докато търсеше, тя осъзнаваше това. Винаги купуваше дрехите си импулсивно и харесваше необичайното, като комбинираше неща, които иначе не си отиваха, но незнайно защо изглеждаха удивително. Получаваше се нещо необикновено, но изглеждаше скъпо, марково.

— По дяволите! — каза отново Холи и реши, че това е думата на деня. Не виждаше нищо, което да й хване окото или да достави удоволствие на Санди. — А, да! Това е! — рече неочаквано тя, когато зърна една дълга тясна вълнена пола с цепка отзад. — Идеално!

После грабна купчината дрехи и ги пъхна обратно в гардероба. Порови из чекмеджето за пуловер, намери дълга тъмночервена блуза от вълна и коприна и измъкна дълъг плисиран шал на барокови шарки и някакви черни обувки от чортова кожа с квадратни токове. Накрая хвърли всичко на леглото и извади чорапогащник, сутиен и бикини. Бяха скъпи, френско производство, някога от бяла дантела, но сега посивели от прането, както всичкото й бельо. След това отиде до тоалетката, наведе се към огледалото и си сложи умело спирала, тъмносива очна линия и малко прозрачна пудра на бузите. Облече се набързо, извади яркочервено червило от пълното с гримове панерче, пъхна го в джоба на туниката си и отиде в дневната.

За един час успя да мине навсякъде с прахосмукачката, да избърше праха и да подреди апартамента. Натопи в една ваза оцелелите на косъм цветя и пръсна щедро от освежителя за въздух във всяка стая. Миришеше на чисто, макар и да не беше. Холи грабна един банан и кофичка кисело мляко от хладилника, пусна ги в протритата си торба и си навлече палтото. Щеше да се обади в ресторанта от галерията, да резервира маса за един следобед и да положи всички усилия, за да направи днешния ден изключителен. Докато излизаше от апартамента, тя се усмихна в далеч по-добро настроение от предишната вечер. „Как смее Кит Томас да влиза с танцова стъпка в живота ми и да си въобразява, че ми пука“, помисли си, докато подскачаше надолу по стълбите. Разбира се, изобщо не й хрумваше, че причината за тези необичайни усилия, насочени към съпруга й, може да се крие в някой друг. Всичко това бе само прикритие, но Холи нямаше намерение да си го признае.

 

 

По-късно същия ден, в два без десет, ако трябва да бъдем точни, Холи седеше до прозореца в ресторанта на Луиджи и наблюдаваше минувачите отвън. Тя си погледна часовника за втори път през последните десет минути и отпи глътка вино. Започваше да се притеснява.

Тази сутрин за пръв път в живота си бе проявила достатъчно организираност, за да позвъни на летището и да научи, че самолетът от Лондон се е приземил навреме. Когато провери това, се обади на Луиджи и обеща да бъде в ресторанта точно в един. След като Санди не се появи в галерията цял предобед и след като направи няколко неуспешни опита да се свърже с него по мобилния му телефон, тя реши да му остави бележка на вратата и да го изчака в ресторанта, не искаше да изпусне масата. Само че той закъсняваше вече с няколко часа, ресторантът се пукаше по шевовете, а Луиджи наблюдаваше всяко нейно движение. Холи започваше да си мисли, че е допуснала досадна грешка. Реши да изчака още няколко минути, след това да се извини многословно на Луиджи, да отстъпи масата на някой друг и да се измъкне на пръсти от ресторанта. Нямаше да му се размине ей така на Санди!

Десет минути по-късно вече беше на улицата. Тя вдигна яката на палтото си и побърза да се отдалечи. Ако не се смяташе разяждащата я тревога, беше абсолютно вбесена. Чувстваше се унижена и разочарована и беше напуснала ресторанта с пламнали бузи, убедена, че всички я гледат.

Когато се върна в галерията, реши да провери и другите варианти. Позвъни отново на летището и научи, че в два от Рим е излетял друг самолет, само че никой не можеше да й каже дали Санди е в списъка на пътниците. Следващото й обаждане беше до туристическата агенция. Те уреждаха всичко за пътуванията му, следователно трябваше да знаят какво става.

— Здравейте, тук е Холи Григсън от галерия „Григсън“. Мисля, че съпругът ми наскоро е използвал вашите услуги за пътуването си до Рим?

— А, здравейте, госпожице Григсън. Не, съжалявам, но последният път, когато уреждахме пътуване за господин Търнър, беше преди месец, май че за Иран. Почакайте за момент, ако обичате, ей сега ще…

— Сигурна ли сте? Той ми каза, че вие ще му уреждате пътуването!

— Да, напълно…

Последва тридесетсекундно мълчание, след това агентката отново се обади:

— Издирих сметката ви в компютъра си, госпожице Григсън… ааа, да, ето. Последното пътуване, което уреждахме, беше за Иран — самолетни билети и хотели в…

— О! — Холи почувства първото бодване на паниката. — Трябва да съм сбъркала — каза тя. — Ужасно съжалявам!

— Няма проблем.

— Вижте — продължи бързо тя, — бихте ли ми направили една услуга? Имам името на хотела му в тефтерчето си, можете ли да намерите номера му и да ми се обадите?

— Ако почакате, ще го намеря веднага.

— Прекрасно, благодаря! — Холи порови из чантичката си и извади тефтерчето. — Става дума за… а, ето, това е, „Д’Ингилтера“ на Виа „Бока ди Леоне“ номер четиринадесет.

— Добре, останете на телефона и ще проверя.

Холи отдръпна слушалката от ухото си, докато звучеше стандартната мелодия. След около минута агентката отново се обади:

— Госпожице Григсън?

— Да, все още съм тук.

— Намерих ви номера.

— Страхотно! Давайте — тя надраска номера, след това го повтори, за да се увери, че го е записала правилно. Накрая поблагодари, затвори и веднага набра Италия.

 

 

Десет минути по-късно Холи седеше на бюрото в галерията и се чудеше какво да прави. Чувстваше се отчаяна. Вече беше три следобед, а не можеше да открие никаква следа за местопребиваването на Санди през последните няколко дни. Изобщо не беше резервирал стая в онзи хотел и със сигурност не бе пристигал там. Не беше правил резервацията чрез туристическата си агенция, което само по себе си бе крайно необичайно, и нямаше начин да се разбере дали изобщо е хващал самолет за Рим. Знаеше само, че миналия петък Санди бе опаковал багажа си, бе записал името на хотела и маршрута си в тефтерчето й и си бе взел паспорта, защото тогава го видя да го пъха в куфарчето си.

Тя стана и закрачи напред-назад. Ами ако я беше напуснал, ако просто си бе заминал? Знаеше, че тя няма да проверява графика му, нали? Холи му имаше доверие и никога не му звънеше по време на пътуванията му в чужбина, просто не изпитваше нужда. Внезапно се спря. Ами ако беше претърпял катастрофа? Управителят на хотела не говореше добре английски и като нищо можеше да не я е разбрал. Ами ако беше направил резервация, но не бе успял да стигне до Рим? Можеше просто да са отменили резервацията и повече да не са се сетили за нея. Ами ако беше нападнат или бе претърпял автомобилна катастрофа на път за летището, или — още по-лошо — бе нападнат в Рим и лежеше убит в някоя забутана уличка? В гърдите й се надигна паника.

— Успокой се, Холи — промърмори тя. — Просто се успокой!

Пое си дълбоко дъх и остана неподвижна. Това беше нелепо. Държеше се като параноичка, въобразяваше си какво ли не. Може Санди просто да си е променил плановете и да е използвал друга агенция. Може при пристигането си да е видял, че резервациите се дублират, и да му се е наложило да отиде другаде. Разбира се, че нямаше да я притеснява с подробности, сигурно бе твърде зает. Така беше, не можеше да бъде иначе!

Вероятно трябваше да позвъни на някоя приятелка за морална подкрепа. Искаше й се да поговори с някого за това, с някой, който да й помогне да погледне разумно на положението и да престане да се тревожи. Замисли се дълбоко. Имаше много приятели, но с никого не беше толкова близка. Не, може би не. Наистина не знаеше какво да прави, изглежда, просто не можеше да мисли трезво.

Внезапно й хрумна, че трябва да си отиде у дома. Не беше сигурна дали това е най-добрата идея, но бе единствената, която й дойде наум. Не можеше да остане в галерията до края на следобеда, да се тревожи и да крачи напред-назад. Ако със Санди се беше случило нещо, бе по-вероятно да я потърсят у дома. Тя прехапа устни. Ами ако някой цял ден се бе опитвал да се свърже с нея?

— У дома — промърмори Холи, докато събираше припряно нещата си. — Трябва да си отида у дома!

След това тръгна към вратата, но забрави лампите и се върна да ги изгаси. Минути по-късно вече крачеше към метрото.

 

 

Джил даде мигач, зави към входа на „Саут Ридж Фарм“ и погледна през рамо сина си, който седеше на задната седалка.

— Хари, портата, моля — Алекс обикновено я оставяше отворена, когато си беше у дома, но тя не се сети за това.

Хари откопча колана си, изскочи навън и хукна към портата. Там вдигна резето, изтича до другия й край, скочи на долната пръчка и се повози заедно с нея.

Джил му се усмихна и потегли към къщата. Когато мина покрай него, се показа през прозореца и извика:

— Остави я отворена, Хари! По-късно следобед ще излизам.

Хари й махна, закачи кукичката на портата и се затича по алеята към къщата.

— Къде е колата на татко? — извика той, когато се качи на верандата и натисна бутона на звънеца.

— Не зная. Не прави така, Хари, ще повредиш камбанката! — Джил хвърли поглед през рамо, преди да пъхне ключа в ключалката. — Софи, може ли да внесеш и някои от другите чанти, моля, не само своите? — след това отвори вратата, отиде направо до шкафа и изключи алармата.

— Предполагам, би трябвало да знаеш кога точно си идва татко — рече Софи, като стовари една от кутиите на Хари в антрето и пое към стълбата с раницата си.

— Да, зная. Снощи — Джил отказа да се хване на въдицата. Ако Софи искаше постоянно да се заяжда, то това си беше неин проблем. — Обадих се на летището от баба ви, самолетът му се е приземил навреме.

— О, така ли? — Софи вложи в забележката си възможно най-много сарказъм и продължи нагоре по стълбите.

— Да, така — промърмори Джил на себе си.

Честно казано, чувстваше се малко виновна. Когато разбра, че самолетът на Алекс се е приземил навреме си легна, без да си прави труда пак да позвъни, а може би трябваше да се обади вкъщи, да види каква му е програмата за днес.

— Вероятно е отишъл в офиса — каза тя. Софи се беше спряла на половината стълбище и я наблюдаваше внимателно, а това я изнервяше. — Ей сега ще му звънна и ще видя къде е. Хари? — русата глава на Хари се показа на вратата. — Куфарите! — нареди Джил. — Вътре и горе. Веднага!

Отиде в кухнята, видя, че всичко е така, както го бе оставила предишния ден, и почувства леко разочарование. След командировка Алекс обикновено си взимаше почивен ден и тя очакваше с нетърпение да го види. Джил вдигна телефонната слушалка, набра номера на офиса му и зачака. Секунди по-късно чу сигнал, че не може да се свърже с този номер. След това опита пак.

— Колко странно!

— Какво има? — Софи влезе в кухнята, отиде до хладилника и извади кутия обезмаслено мляко.

— Не мога да се свържа с номера на Алекс.

— Може да има повреда в линията. Позвъни на оператора — каза Софи и си наля чаша мляко.

— Добра идея — отвърна Джил. — Сложи чайника на котлона, ако обичаш. Ще видя дали Хари иска да пие нещо — Софи въздъхна тежко и тракна чашата си на кухненския плот. — Ако не ти представлява трудност, де! — в този момент чу гласа на оператора в слушалката. — Ало, бихте ли проверили дали има повреда на този номер? Постоянно получавам сигнал, че не мога да се свържа с него — Джил продиктува телефона на Алекс. — О, добре, да, „Ийстхам“ 142. Благодаря ви — след това затвори. — Ще се обадят на техниците и пак ще ми звъннат — каза тя на Софи, която не изглеждаше особено заинтересована. — Междувременно ще опитам по мобилния — тя погледна номера в тефтерчето си и го набра. — Много странно. Софи? Телефонът е изключен!

Софи се обърна, погледна я и сви рамене.

— Вероятно няма нищо. Не се паникьосвай, Джил!

— Не се паникьосвам, Софи, просто съм разтревожена, това е… — телефонът иззвъня. — Ало? На телефона. О! Разбирам. Сигурен ли сте? — Джил покри слушалката с ръка и прошепна: — Телефонът е изключен.

Софи спря да пие и погледна мащехата си.

— Разбирам — продължи Джил. — Добре. Благодаря ви — после остави слушалката. — Какво става, по дяволите?

— Откъде да знам?

На вратата се позвъни.

— Аз ще отворя! — викна Софи вече на излизане от кухнята.

Джил остана на мястото си. От коридора се чу мърморене и след малко я стресна викът на Софи:

— Джил! Можеш ли да дойдеш?

Джил забърза към вратата и пребледня, когато видя застаналия отвън полицай. Тя потисна страха си и се опита да се усмихне.

— Здравейте. Мога ли да ви помогна?

— Да, така мисля. Казвам се сержант Пиърс от полицейско управление „Ийстхам“. Вие ли сте госпожа Търнър, госпожа Алекс Търнър?

— Да, точно така.

— Дойдох във връзка със съпруга ви, госпожо Търнър. Той вкъщи ли си е?

— Съпругът ми ли? — Джил вдигна ръка към гърлото си. — Не, не е. Какво се е случило? Трябваше да се върне снощи от командировка, но тук го няма и не мога да се свържа с него, телефонът му е изключен… — тя се спря, осъзнавайки, че пелтечи, че звучи истерично. — Извинете. Малко съм разтревожена.

— Всичко е наред. Да не би да казвате, че съпругът ви може да е изчезнал, госпожо Търнър?

Джил се покашля. С периферното си зрение виждаше лицето на Софи, пребледняло и напрегнато.

— Не зная, не точно изчезнал. Софи, може ли да се качиш горе и да видиш дали куфарът на Алекс е в спалнята?

Софи се втурна нагоре, преди полицаят да успее да я спре, появи се минута по-късно на площадката и извика през парапета:

— Не, не е!

Джил погледна втренчено сержант Пиърс.

— Има проблем с телефона му, не мога да се свържа. Наистина не зная какво се е случило с него…

Пиърс изчака малко. Мразеше тези неща. А особено неприятни бяха сега, преди Коледа.

— Госпожо Търнър, ще можете ли да дойдете с мен до полицейското управление?

— До полицейското управление! — възкликна задавено тя. — Защо? Какво се е случило? Какво става?

— Снощи на плажа в Брайтън са намерени някакви дрехи, госпожо Търнър. Смятаме, че принадлежат на съпруга ви. Страхувам се, че може да имаме лоши новини. Искаме да идентифицирате вещите.

— Дрехи? Вещи? — Джил поклати глава. — Не, това е невъзможно. Съпругът ми излетя за Женева вчера сутринта и се е върнал снощи. Не може да е той.

— Сигурна ли сте в това, госпожо Търнър?

— Не, но… — Джил млъкна. — Какви вещи?

— Шофьорската му книжка, портфейл, ключове за кола и други неща — сержант Пиърс пристъпи напред. — Съжалявам, сигурно ви е много трудно. Да вляза ли да изчакам, докато се приготвите?

— О, Боже! — Джил вдигна ръка към главата си. — Да… ааа… извинете.

Тя направи крачка назад и отиде в кухнята, за да си донесе палтото. Движеше се като в мъгла.

— Софи, остани тук с Хари — рече със слаб глас, когато се върна в антрето. След това си облече наполовина палтото и се върна за чантата. — Ще ви позвъня от управлението. Сигурна съм, че това е някаква ужасна грешка, сигурна съм…

Софи обаче вече беше метнала раницата си през рамо.

— Не! Идвам с вас. Той е мой баща!

Джил се спря и погледна първо сержант Пиърс, след това Софи.

— Не мисля, че трябва да идваш, Софи, мисля…

— Не ми пука какво мислиш! Идвам!

Джил преглътна мъчително. Внезапно й се доплака. Тя седна на стола до масичката в антрето и хвана с ръце главата си.

— Добре ли сте, госпожо Търнър? — попита загрижено сержант Пиърс.

Джил вдигна поглед.

— Да, извинете. Чувствам се малко слаба, това е всичко. Вероятно е от шока — тя поклати глава, пое си дълбоко дъх и повтори: — Извинете.

— Госпожице Търнър, може би ще е по-добре, ако майка ви дойде сама…

— Тя не ми е майка! — озъби се Софи. — Съпруга е на баща ми… — гласът й потрепери и тя се извърна.

— Виж, Софи, Хари не може да остане сам. Ще ви позвъня веднага щом разбера нещо. Моля те… — Джил стана и отиде да докосне ръката на заварената си дъщеря, но Софи се отдръпна. — Хари! — викна Джил към горния етаж. — Ще изляза за около час — главата на Хари се показа над парапета. — Софи ще остане тук — тя му изпрати въздушна целувка. — Ще се видим по-късно.

Докато излизаше, Джил погледна Софи.

— Опитай се да не се притесняваш — каза тя, но Софи не се обърна.

Джил погледа гърба й няколко секунди, след това въздъхна и последва сержант Пиърс, като затвори тихо вратата след себе си.

 

 

Стаята беше сива и студена. В момента в главата на Джил се въртеше само една мисъл — че не би било зле да се минат стените с малко боя, нещо по-топло, например розово или охра. Тя седна и някой й донесе чай в малка пластмасова чашка. Джил потрепери, когато отпи първата глътка — беше ужасно сладък, а тя не бе вкусвала захар от повече от двадесет години. Все пак изпи чая, докато седеше сгушена в палтото си, с отбранително скръстени на гърдите ръце и кръстосани крака.

— Госпожо Търнър?

Джил се обърна.

— Детектив сержант Люис. Донесох нещата, които са намерени на плажа, госпожо Търнър. Бихте ли ги погледнали?

Джил кимна и втренчи празен поглед в двете найлонови торби, които полицаят сложи на масата. Той извади първо дрехите и ги подреди в спретната купчинка. Джил преглътна, след това се наведе напред и вдигна ризата. Пусна я почти веднага. Повдигна й се. Всичко беше на Алекс, виждаше го от пръв поглед. Видя и малката торба, в която бяха сложени личните му вещи: часовникът му, портфейлът, ключовете. Всичко пред очите й заплува.

Тя вдигна ръка, покри лицето си, кимна и прошепна:

— Това са вещи на съпруга ми.

След това, изплашена, че може да се разплаче, прехапа устни и се извърна настрани.

 

 

Час по-късно Джил напусна управлението. Положението й беше обяснено, но тя не разбра почти нищо. Само попълни молба за издирване, получи вещите на Алекс, изпи още една чаша чай със захар и по някакъв начин го задържа в стомаха си. Сега седеше напълно вцепенена на задната седалка на полицейската кола и гледаше как покрай нея се изнизват покрайнините на Брайтън, редица след редица къщи с веранди, шосета и хълмове.

„Защо? — продължаваше да се пита. — Защо? Такива неща не се случват на хора като мен, случват се на други, на хора, които не могат да контролират живота си, хора, объркали всичко.“ Пейзажът отново се смени: открита местност, поля, малко зеленина, разорана земя под сивото облачно небе и тъмните сенки на хълмовете. Колата сви към селцето Ийстхам и Джил видя съседката, която разхождаше кучето си. „Проклета жена — помисли си тя, — до довечера ще узнае, всички ще узнаят.“ После опря брадичка на гърдите си и извърна лице, обхваната от внезапна мъка.

— Госпожо Търнър? — дори не беше чула хрущенето на чакъла под гумите. — Искате ли полицайката да остане с вас за известно време?

Джил поклати глава. Видя лицето на Софи на прозореца на втория етаж — малко, измъчено, бледо личице, което гледаше, чакаше. Помисли си за двете деца на Алекс, за болката и мъката им, и й се стори, че няма да има сили да се справи с това.

— Благодаря ви, ще се оправя — тя посегна и отвори вратата, а полицайката слезе заедно с нея.

— Сигурна ли сте? — попита я тя.

Джил кимна, защото се страхуваше, че гласът може да й изневери. Съчувствието и разбирането пречупиха силите й, изкушението да избухне в сълзи едва не я надви.

— Благодаря ви — тя погледна нагоре към прозореца и видя, че лицето на Софи е изчезнало. — Трябва да кажа на децата. Налага се да останем сами.

— Разбира се — полицайката изчака Джил да пъхне ключа в ключалката. — Има ли някой, на когото можете да се обадите да ви помогне тази вечер, някой съсед или приятел?

Джил отново кимна, но лъжеше. Нямаше такъв човек. Беше затворена личност, никога не споделяше проблемите си. Всъщност бе имала твърде малко приятели. Тя се обърна.

— Бяхте много любезна.

Полицайката се усмихна съчувствено и Джил влезе вътре. Когато затвори вратата след себе си, чу как патрулната кола дава на заден и тръгва бавно нагоре по алеята. Тя вдигна поглед и видя Софи.

— Какво се е случило? — попита Софи.

Беше застанала на най-долното стъпало и се държеше за парапета. Джил забеляза, че пръстите й са побелели от стискане.

— Ще доведа Хари — отговори тя. — Иди в кухнята, ще сляза след минутка.

— Разстроена си — каза обвинително Софи, докато Джил минаваше покрай нея, и я сграбчи за ръкава. — Защо? Кажи ми защо!

Джил се освободи от ръката й.

— Върви в кухнята, Софи.

След това тръгна нагоре по стълбите и прекоси площадката към стаята на сина си, като през цялото време усещаше погледа на Софи. Опита се да държи главата си изправена и лицето спокойно, но въпреки усилията си изглеждаше прегърбена, смалена от мъка. Долу Софи усети такава силна паника, че й се стори, че ще се задуши.

Джил се изправи и двете деца седнаха.

— Нещо се е случило с татко ви — рече тя. — Мислим, че е нещо ужасно.

Наблюдаваше лицето на Хари. Искаше да погледне и двамата, да се опита да помогне и на Софи, но не можеше. Хари беше неин син, за него се късаше сърцето й. Софи извърна лице към стената.

— Някои от дрехите на татко ви са били намерени на плажа в Брайтън — продължи Джил — и ми се наложи да го регистрирам като изчезнал.

— Отишъл е да поплува?

— До известна степен да, Хари, нещо такова — изсумтя подигравателно Софи и Джил прехапа език.

— Мислят, че се е удавил — каза тя възможно най-внимателно. — Страхувам се, че татко ви може да е…

— О, за Бога, просто го кажи! — извика неочаквано Софи. — Остави този жалък патос! Той е мъртъв, нали? Никога няма да се върне. Кажи го, за Бога! Той е мъртъв. Мъртъв!

Хари поклати глава. Лицето му беше толкова сериозно, толкова объркано.

— Не разбирам, мамо — каза той. — Какво…

Но когато Джил тръгна към сина си, Софи се втурна към вратата и блъсна мащехата си. Движението беше внезапно и яростно. Джил залитна, стовари се върху ръба на масата и почувства удар в хълбока си. Софи хукна нагоре по стълбите.

— Мамо!

— Добре съм, Хари. Всичко е наред, добре съм.

Джил стисна облегалката на един стол, за да потисне острата болка, която я проряза, и се опита да диша равномерно, за да я превъзмогне.

— Ела тук — тя протегна ръце, прегърна сина си, коленичи и лицето й се изравни с неговото. — Полицаите смятат, че татко ти е мъртъв, Хари — каза тихо Джил. — Софи е права, не мисля, че някога ще се върне.

— Няма да се върне?

— Не, не мисля — опита се да го притисне до гърдите си, но телцето му беше напрегнато и не се помръдна.

Той се отдръпна назад и прошепна:

— Защо?

Джил усети мъката и страха на десетгодишния си син.

— Не зная — отвърна тя. Нямаше отговори, нямаше думи, за да опише страданието си. — Понякога хората правят неща, които не можем да обясним, понякога…

Хари поклати глава.

— Не… — макар да се мъчеше с всички сили да сдържи сълзите си, те се затъркаляха по бузите му. — Не и татко — рече той. — Татко никога не прави такива неща… — момчето се разплака. — Не и татко…