Мария Барет
Интимни лъжи (22)

Двадесет и втора глава

Наближаваше полунощ. Когато Гай си тръгна преди повече от час, Холи позвъни на една фирма за денонощно стъклопоставяне, измете стъклата от кухнята и общо взето подреди. Сега, когато не знаеше какво повече да прави, крачеше неуморно из апартамента — от спалнята в кухнята, до дневната и обратно. Това я успокояваше, но не й помагаше да мисли, нищо не можеше да й помогне. В главата й беше истинска каша и не бе в състояние да се стегне. Една фраза се въртеше постоянно в ума й — Бландфорд е във Франция — четири прости думи, изречени от Гай, четири прости думи, които не можеше да проумее. Холи се спря, застана в средата на дневната и се втренчи в отражението си в огледалото над камината, сякаш търсеше отговор в него.

— Никога не съм му го казвала — каза му тя. — Сигурна съм.

Прехапа устни и се опита да си спомни всичките разговори, които бе водила с него през изминалата седмица, но не успя. Думите се преобръщаха, препъваха се една в друга, ситуациите се смесваха, лицата се размазваха и колкото повече се мъчеше, толкова по-малко си спомняше. Застанала по средата на стаята, тя осъзна, че няма ясни спомени кой какво е казал и кога, и все пак просто не можеше да се отърве от ужасното чувство, че нещо не е наред. Не знаеше какво да направи. Париж може и да бе изход, но тя не бе в състояние да вземе решение. Въртеше се като в омагьосан кръг.

Неочаквано се стресна. Домофонът на входната врата избръмча и я върна в реалността. Тя забърза към антрето.

— „Денонощно стъклопоставяне Х и Д“ — каза един глас по домофона.

— Един момент — тя се втурна към прозореца, погледна долу на улицата и видя буса им, паркиран пред сградата. След това се върна на домофона и натисна копчето за отключване на вратата. — Влизайте, на втория етаж — каза им.

Изчака, чу стъпки по стълбите и стисна юмруци. След това, без да сваля веригата от вратата, отвори и надникна през пролуката. Двамата младежи бяха облечени в гащеризони и всеки от тях носеше чанта с инструменти. Тя свали веригата на вратата и я отвори.

— Добре ли сте, скъпа? — попита единият.

Тя кимна.

— Малко съм нервна — отговори им. — Бях тук, когато счупиха стъклото.

— Лоша работа — младежът сложи чантата си на пода и извади рулетка. — Ще го измерим и след това ще слезем до буса да вземем стъкло.

— Добре — Холи се отдръпна настрани и отиде в дневната. Мъжете слязоха долу и тя остана до прозореца, за да ги наблюдава. Видя ги да отиват до буса и да изваждат стъклото. Две минути по-късно се върнаха.

— Много ли време ще ви отнеме? — попита тя.

Единият, очевидно по-старши, вдигна глава от чантата си, където ровеше за кутийка с маджун.

— Около двайсет минути. Защо, искате да излезете ли?

— Не, аз…

Холи млъкна. Сега, когато младежът го спомена, идеята й се стори добра. Можеше просто да отиде при Гай и да го попита кога му е казвала, че Бландфорд е във Франция. Смяташе, че ако го попита очи в очи, ще види дали има нещо странно в начина, по който й отговаря, и ще разбере дали я лъже.

— Да — каза неочаквано тя. — Излизам. Мога ли да ви напиша чек и да ви оставя да се оправяте сами?

Младежът вече беше махнал капака на кутията и остана с него в ръка.

— Не виждам защо не. Не се ли притеснявате да оставите вратата заключена само с една ключалка?

— Не — единственото нещо, за което Холи се притесняваше в момента, бе да провери това нещо. — Дръпнете вратата след себе си, когато свършите.

След това стовари чантата си върху масичката в антрето и започна да рови из нея за чековата книжка. Друг път може би нямаше да остави двама абсолютно непознати сами в къщата, но сега наистина не можеше да мисли за това. Холи написа чек, грабна палтото си от закачалката, нахлупи на главата си някаква шапка и метна чантата през рамо.

— Много ви благодаря — тя се провря покрай тях и се отправи към стълбите. — Оставете ми бележка, ако имате някакви проблеми.

После им махна през рамо, забърза надолу по стълбите и изчезна, преди някой от младежите да успее да й каже „довиждане“.

 

 

— Оскар Фокстрот четири. Мишената напуска сградата и отива към колата си, червен фолксваген бръмбар, регистрация ЛВХ осем, едно, едно. Тръгва по посока „Кингс Роуд“.

— Томи Ехо три, открихме я.

Холи се вля в движението на Кингс Роуд и зад нея един червен фиат излезе от мястото си за паркиране.

— Томи Ехо три, мишената се насочва на север по „Кингс Роуд“, към „Слоун Скуеър“. Следваме колата.

Изведнъж шофьорът на червения фиат заби спирачки. Син бус форд транзит излезе внезапно от една странична уличка на петдесет метра от него.

— По дяволите! Скапана бричка! — той показа главата си през прозореца и се опита да надникне оттатък буса. — Едва я виждам. Господи! Проклет бус!

Спътникът му взе радиостанцията.

— Ще се обадя на колегите по-нагоре.

Шофьорът излезе настрани от колоната и се прибра обратно.

— Не, няма нужда, видях я, през две коли от нас е.

Последваха я, забавиха ход на светофарите и спряха, когато светна червено. Шофьорът забарабани с пръсти по волана, докато чакаше да се смени светлината.

— Добре, тръгваме.

Той запали двигателя, когато светна зелено, за да покаже на буса, че бърза, фолксвагенът бръмбар в началото на колоната потегли, бусът транзит го следва около пет ярда и спря внезапно по средата на кръстовището. Няколко завиващи надясно коли набиха спирачки и червеният фиат зад него едва не се удари в бронята му. Дребен мъж с изпито лице и рядка коса изскочи от буса, забърза към предната част, вдигна капака и се наведе към двигателя.

— Скапан задник! — водачът на червения фиат хвана радиостанцията. — Томи Ехо три, мишената потегли на светофарите, отправи се към… — той се показа от прозореца, но нищо не успя да види от вдигнатия капак на буса. — Мисля, че се е отправила по „Кингс Роуд“ към „Слоун Скуеър“. Загубихме контакт — след това затръшна слушалката на таблото и изруга.

Партньорът му си задъвка нокътя.

— Имаме ли някой там?

Шофьорът сви рамене и поклати глава.

— По дяволите!

 

 

На „Слоун Скуеър“ Холи зави наляво към „Слоун Стрийт“ и се насочи към Пикадили и хотела на Гай. Двадесет минути по-късно беше там и никой не знаеше къде е.

Гай Ферейра беше застанал до прозореца на дневната, когато телефонът иззвъня. Той гледаше движението долу и се опитваше да се съсредоточи, като пушеше цигарите една след друга. Стаята бе пълна със задушлив тютюнев дим. Той отиде до телефона, пое си няколко пъти дъх и вдигна слушалката.

— Да — заслуша се в гласа на администраторката. — Да, моля. Благодаря.

След това запали поредната цигара, приглади си косата, отвори прозореца и остана на мястото си да я чака.

— Здрасти — Холи стоеше нервно в коридора с преметнато през ръката палто. — Извинявай, знам, че е късно. Надявам се, че не си беше легнал или нещо такова. Трябва да поговоря с теб.

Гай отвори широко вратата.

— Не, не съм си легнал и не работя, така че те моля да не се притесняваш. Влез.

Той отстъпи, за да й направи път, и затвори вратата след нея. Холи влезе в апартамента, подуши силната миризма и видя пълния пепелник, разпръснатата около него пепел, купчината фасове и празната чаша. Гай изглеждаше разрошен и обстановката тук бе коренно различна от очакваната. Стана й неприятно и се почувства не на мястото си, сякаш си беше напъхала носа в нещо лично. Изведнъж осъзна, че не познава много добре този човек, и го зачака напрегнато да заговори.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря, аз… ааа… просто дойдох да поговорим. Исках да те попитам нещо.

— Имаш ли нещо против, ако седна?

Гай се настани спокойно на канапето, но усещаше лоши флуиди. Той се усмихна, вътрешно напрегнат, и изведнъж се наведе загрижено напред.

— Какво има, Холи? Изглеждаш разстроена. Боже мой, да не би да са се върнали?

— Не, нищо такова — тя сведе поглед. — Все пак ти благодаря за загрижеността.

Започваше да си мисли, че е полудяла. Изобщо не трябваше да идва тук.

— Холи?

Тя вдигна очи.

— Извинявай. Виж, може би не бива да те питам това, но просто не мога да си спомня да съм ти казвала, че Бландфорд е във Франция. Искам да кажа, вероятно съм го направила, иначе нямаше да знаеш, но наистина не мога да си спомня да съм говорила за това — тя се намръщи. — Кога съм го споменала?

Мозъкът на Гай заработи усилено. Беше се изпуснал. Не му беше казвала за Бландфорд, той го бе открил по собствени пътища. Усети неприятна струйка пот по врата си и посегна към цигарите, за да спечели още малко време.

— Ако трябва да бъда честен — каза нехайно, — и аз не съм сигурен, че мога да си спомня с точност — след това запали, вдиша дима и продължи: — Беше преди няколко дни, мисля. Обадих ти се в галерията и проведохме кратък разговор. Ти беше заета, звучеше объркано — той се усмихна. — Малко рязка, ако трябва да бъда точен. Опитваше се да откриеш онзи твой художник. Май ми каза, че галерията е в пълен хаос, че положението е излязло от релсите и че съм те сварил в лош момент.

Ако заложеше на объркването и тревогата й, може би щеше да успее да я убеди.

Холи си спомняше обаждането. Спомняше си, че му бе казала тези неща, но тогава се беше съсредоточила в търсене из компютърните досиета и не можеше да си спомни да е казвала нещо повече.

— Мисля, че попитах: „Как върви?“, или нещо подобно, а ти ми отговори: „Всичко е в хаос“. След това те попитах дали си открила нещо, а ти ми каза, че Бландфорд е във Франция, и с това се приключи.

Холи присви очи.

— Така ли съм направила? — наистина не можеше да си спомни.

— Да, така мисля. Винаги можеш да се обадиш на приятелката си и да провериш — блъфира той.

— Боже, не, вярвам ти! — сигурно беше прав. — Просто не мога да си спомня — на лицето й се изписа облекчение. Тя се усмихна с половин уста. — Извинявай, сигурно ме мислиш за много глупава.

— Ни най-малко. А сега да ти налея ли нещо за пиене?

— Да, добре. Но нещо безалкохолно, минерална вода или тоник.

Започваше да се чувства малко по-спокойна. Гай се отнесе нехайно към въпроса и това я убеди, че се е самонавивала за глупости. Очевидно причината бе в състоянието й. Само че, докато го гледаше как прекосява стаята и отива до бара, усети в него нещо по-различно, нещо, което не бе както трябва. Опита се да не го зяпа, но просто не можа да се сдържи. Движенията му изглеждаха заучени, сякаш се мъчеше с всички сили да изглежда естествен. Това започна да я изнервя.

— Гай?

Той се обърна и я погледна някак твърде бързо, и Холи зърна нещо, което не успя да разпознае. Паника ли беше или, още по-лошо, злоба?

— Да?

Холи сви рамене.

— Нищо — тя огледа стаята. — Хубав апартамент.

— Нали? — той й донесе питието и й подаде чашата, като застана някак прекалено близо. — Помисли ли върху моята идея, Холи?

Ръцете му трепереха. Показалецът на дясната беше оцветен в кафеникавожълто.

— Да, искам да кажа не. Аз… ъъъ… — Холи наведе засрамено очи. Гай бе много близо. Усещаше миризмата на дъха му, горещ и кисел. — Не зная.

Тя погледа още малко чашата, след това вдигна очи към него.

Гай я гледаше право в лицето. Това бе лице, което познаваше тъй добре и все пак изобщо не познаваше. Лице, което презираше и в същото време желаеше толкова силно, че изпитваше болка, истинска, физическа болка.

— Трябва — прошепна той.

След това посегна, докосна я по косата, нави един кичур на пръста си и остана така. Не можеше да се сдържи, беше отчаян. Трябваше да я вразуми, да я накара да разбере, че има нужда от Париж, че нуждата й е толкова голяма, колкото и неговата. Той дръпна кичура. Холи трепна от болка й остана абсолютно неподвижна, но започна да изпада в паника.

— Трябва да дойдеш — промърмори той. Устните му почти докосваха бузата й. — Трябва, Холи, имам нужда от теб!

Холи преглътна мъчително и се опита да отдръпне лицето си, като наведе глава назад. Гай я погледна втренчено. За част от секундата фантазиите му станаха реалност, снимките оживяха. Той я сграбчи за врата, притегли главата й към себе си, впи яростно пръсти в кожата й и я захапа ожесточено за устните. Холи ахна и нададе вик. Реалността го връхлетя.

— О, Боже! — отпусна веднага пръсти, свали ръката си, поклати глава, сякаш се опитваше да разпръсне мислите си, и Холи започна да отстъпва заднешком. — Холи, съжалявам, аз…

Но тя едва се сдържаше да не заплаче, пулсът й препускаше и внезапният шок от нападението я беше оставил задъхана и слаба. Усещаше вкус на кръв в устата си.

— Съжалявам — заекна. — Трябва да отида в банята, аз… — тя погледна през рамо, видя някаква врата и избяга през нея.

Гай остана на мястото си, втренчил празен поглед в една точка.

— Мамка му! — промърмори той, хвана главата си с две ръце и затвори очи, вбесен от наркоманската си тъпотия.

Когато се озова в спалнята, Холи отиде със залитане до леглото и се строполи върху него. В един ужасен момент й се стори, че ще повърне. Поседя сгушена там, изплашена, потресена и неспособна да спре треперенето си. Това бе най-ужасният и всепоглъщащ страх, който някога бе изпитвала. Накрая се изправи. Трябваше да отиде в банята, имаше нужда от място, чиято врата се заключваше.

Тя се огледа, видя вратата на банята в другия край на стаята и тръгна към нея. Само че в бързината да стигне по-скоро там блъсна неволно с хълбок отворената врата на гардероба. Спря се, като едва се сдържа да не извика от болка, и се хвана за вратата му. Точно тогава погледна вътре и видя сейфа, все още отворен, и снимките върху него. Загледа се в най-горната, като отначало не можеше да различи образите, но след това видя две преплетени тела и се взря по-внимателно. Беше порнографска, но в нея имаше нещо, нещо странно, нещо… Неочаквано Холи отскочи назад. Това беше телефонна кабина — сега вече различаваше стъклата — и двойката се намираше в нея. Тя замръзна, неспособна да се помръдне, и усети прилив на кръв в цялото си тяло.

Грабна снимките и ги разгледа. Сърцето се блъскаше лудо в гърдите й, а лицето й пламтеше от възмущение и удивление. Това несъмнено бяха тя и Кит, дори една от снимките показваше лицето й в по-близък план.

Разтреперана, Холи се наведе и започна да рови диво в сейфа. След като погледна бързо през рамо, извади найлонов плик с книжата на галерията, всичките — фактури, книги, папки — всичко бе взето. Подържа ги за момент до гърдите си и ги хвърли обратно в сейфа. Видя пакета с кокаин и огромна сума пари в спретнати пачки. Тя сложи отново снимките върху сейфа, затвори вратата на гардероба и се извърна. Отиде до банята, колкото можеше по-спокойно, затвори вратата зад гърба си и я заключи.

Отпусна се на студения мраморен под, вдигна ръце към лицето си и започна да скимти и да се полюшва напред-назад. Опита се да се успокои, но не можеше да спре треперенето си. Беше загазила, и то здравата. Който и да бе Гай Ферейра, ставаше ясно, че е едно побъркано, зло копеле и е дошъл за нея. Тя затаи дъх, за да не извика. Какво ли щеше да й се случи?

— Какво да правя? — измърмори Холи.

Внезапно я връхлетя мисълта, че не само за нея има риск, а и за Джил, Софи и Кит. Заради собствената си глупост бе изложила на опасност живота на трима души, като ги бе убедила да й помогнат, хора, които й имаха доверие. Холи стисна здраво очи и опря чело на коленете си.

— О, Боже! — заповтаря шепнешком тя, твърде изплашена, за да се помръдне. — О, Боже!…

 

 

Гай стоеше до вратата на спалнята с ръка на бравата. Дланите му бяха потни. Чувстваше се някак странно, сякаш бе загубил ориентация. Започваше да изпада в паника. Знаеше какво е направил, но някак не му изглеждаше реално, беше ужасно друсан. Всичко бе станало за секунди — физическата нужда от нея, образът й в онази поза. Тялото му просто бе взело надмощие. Той опря ухо на вратата и се заслуша напрегнато. Какво, по дяволите, правеше там?

После открехна леко вратата и надникна вътре. Нямаше и следа от нея. Той влезе тихо в стаята и отиде до вратата на банята. Нищо не се чуваше. Гай приближи лице до вратата и каза:

— Холи? Добре ли си? — след това притаи дъх и зачака. Холи замръзна зад вратата. Опита се да овладее треперенето си, да диша равномерно. Знаеше, че трябва да му отговори и да се държи нормално, поне докато се измъкне оттук. Тя преглътна, изправи се, пусна кранчетата на водата и каза:

— Добре съм, ще изляза след минутка.

Шумът на течащата вода прикри треперенето на гласа й и Гай се поотпусна леко от другата страна на вратата. Той остана там още малко, като се колебаеше как да постъпи, и накрая каза:

— Колкото до това, което се случи току-що, съжалявам, Холи, просто прекалено избързах — вратата между тях му помагаше. — Преуморен съм, изпих няколко чаши и те се качиха право в главата ми — след това се ослуша напрегнато. — Холи?

Тя вдигна поглед и видя лицето си в огледалото.

— Да?

— Няма да се повтори. Извинявай.

Тя стисна здраво ръба на мивката и си наложи да отговори:

— Добре, Гай.

Заслушана в отдалечаващите се стъпки, издиша бавно дълго сдържания си дъх. След това наведе глава й остана така.

Мина доста време, докато събере кураж да вдигне поглед и да пусне водата. Не знаеше колко дълго е стояла, но ръцете я боляха от стискането, а пръстите й бяха побелели и обезкървени. Тя ги прибра до гърдите си и ги стисна в юмруци, за да възстанови кръвообращението им, след това пусна горещата вода. Наплиска лицето си, насапуниса си ръцете, изплакна ги и ги избърса в топла кърпа. Само че, когато посегна да остави кърпата на мястото й, бутна тоалетния несесер на Гай и съдържанието му се разпиля в мраморната мивка.

Тя отскочи и се втренчи в нещата му. След това съвсем внимателно вдигна малка сребърна лъжичка и я огледа. Остави я внимателно в мивката до едно джобно огледалце и бръснач и бавно започна да подрежда нещата в редичка. Ръцете й трепереха, докато поставяше едно до друго капките за очи, спрея за нос, шишенцето с успокоителни, лъжичката, огледалцето и бръснача. След това отстъпи назад. Неизвестно защо преди не беше осъзнала напълно какво означава пакетът с бял прах в сейфа, но сега разбра. Гай беше наркоман, най-вероятно се друсаше с кокаин. Все още разтреперана, тя претърси внимателно тоалетния несесер, като отвори циповете на страничните джобове и огледа останалата част от съдържанието му. Нямаше спринцовки и игли, така че предположението й навярно бе правилно. Тя постави несесера в мивката, прибра обратно разпилените принадлежности, седна на ръба на ваната и се хвана с две ръце за главата.

Кой, по дяволите, беше Гай Ферейра? Тя притисна силно слепоочия, докато си блъскаше главата. Навярно бе свързан с Бландфорд, защото се беше появил след изчезването на Санди. Той поиска да се намеси — идеята за откриването на Бландфорд беше негова. И винаги знаеше точно какво става. Дори знаеше, че Бландфорд е във Франция. Холи се поизправи. Вече беше сигурна, че не му е казвала. Дори си спомни телефонния разговор, той изплува в съзнанието й с удивителна яснота. Не бе казвала нищо такова, тогава бе твърде заета и уморена. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Тя стана и вдиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои. Сигурно негово дело бяха и подслушването на телефоните, влизанията с взлом, дори посегателството над живота й! Сигурно беше така — кой друг можеше да знае толкова много?

Холи продължи да диша дълбоко, като се мъчеше да потисне паниката, която заплашваше да я залее. Ако искаше да оцелее, трябваше да обмисли хубаво всичко, да си направи план, да разбере с какво си има работа. Очевидно Бландфорд работеше за Ферейра, переше пари. Ферейра бе част от тази организация, за която Кит непрестанно говореше, това поне трябваше да е правилно. Но защо Ферейра искаше да разбере къде е Бландфорд? Защо не беше организирал някой друг да го направи, а той да се освободи от Холи за по-безопасно, след като бе открил колко много знае тя? Какво точно бе казал Кит? Ако искаха да е мъртва, вече несъмнено щеше да бъде. Тя потрепери, но страхът й вече беше започнал да поспада и първичният инстинкт за оцеляване взе надмощие.

Не, Гай Ферейра я държи под око, защото имаше нужда от това. Искаше тя да е жива и да я знае какво прави. Неочаквано Холи се изправи.

— Той не знае къде е Бландфорд! — избухна тя. — И иска аз да го намеря!

След това погледна към несесера. Гай Ферейра не можеше да се владее, наркотиците го правеха небрежен и заради това беше загубил милиони. Милионите, откраднати от Бландфорд. Холи се втренчи с невиждащ поглед в мраморната мивка, а мозъкът й заработи на пълни обороти. Във вените й се разля адреналин. Но загубените пари не принадлежаха на Ферейра. Вероятно се беше оплескал и го бяха изпратили да оправя кашата. Тя вдигна ръце и си потърка слепоочията. Така беше. Ферейра продължаваше да се държи небрежно — отвореният сейф, снимките, — само че сега напълно бе изгубил контрол над себе си и това го правеше отчаян. Тя се взря продължително и настойчиво в отражението си в огледалото и внезапно взе решение. После се обърна и отключи вратата на банята.

Знаеше, че отчаяните хора са опасни — Бландфорд бе достатъчно красноречиво доказателство. Но отчаяните хора бяха и небрежни и тази мисъл й даде първата искрица надежда от началото на този ужасен кошмар. Още една грешка от негова страна и всичко можеше да се промени. Вече беше допуснал една — просто се бе издал в момент на глупост и нехайство — и със сигурност щеше да допусне втора. Холи не беше сигурна за много неща, но това поне знаеше. Той щеше да допусне още една грешка.

Тя погледна през рамо несесера с наркоманските принадлежности, изправи рамене, пое си дълбоко дъх и отвори вратата. Когато излезе от спалнята, вече знаеше много добре с какво може да се сблъска.

— Гай?

Беше застанал до бара с чаша в ръка и се обърна при влизането й. Сега се виждаше ясно колко е друсан. Той се усмихна непринудено, прикривайки умело състоянието си, но нали все пак това му бе ежедневие, беше свикнал да го прави.

— Холи. Добре ли си?

Тя кимна и се усмихна.

— Съжалявам, аз…

Холи вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Няма нужда да се извиняваш, наистина.

Тонът й го накара да се отпусне, а тя искаше именно това. Целта й бе той да е колкото може по-малко нащрек.

— Гай, аз…

— Холи, аз…

И двамата заговориха едновременно, и двамата се усмихнаха.

— Моля те, кажи първа — рече той. Може би беше разбрал погрешно реакцията й. Той я погледна в лицето, но след като не откри там никакви признаци на разстроеност, пресуши с облекчение уискито си.

— Гай, мислех си за Париж, за всичко, което ми каза.

Тя впери поглед в ръцете си. Никога не се бе проявявала като изкусна лъжкиня, но сега успя да изненада себе си, беше далеч по-лесно, отколкото си мислеше.

— Кажи ми честно, наистина ли мислиш, че ще стане? Наистина ли можеш да направиш всичко, което обещаваш?

Гай прекоси стаята, приближи се до нея и я погледна внимателно. Беше уязвима и имаше нужда от него, по очите й личеше.

— Мога да направя това, дори повече, обещавам ти.

Холи сведе очи. Гласът му беше спокоен, съвършено овладян, а държането му — непринудено, приветливо, изискано. Само тя можеше да усети параноята му. Лежеше под повърхността, изкусно замаскирана, но все пак я имаше. Това й даваше предимство и в крайна сметка определи решението й. Тя вдигна поглед към него.

— Кога е следващият полет за Париж?

Гай усети облекчение, а след това пронизващата тръпка на властта. Все още владееше положението, можеше да управлява събитията. Той си погледна часовника и отговори:

— В шест и половина сутринта. Искаш ли да резервирам билети?

Холи се поколеба. Не знаеше дали преди това е имала друг избор, но сега съществуваше само един начин да се измъкне, и той бе да се отпусне по течението. Гай щеше да допусне грешка, а тя щеше да го наблюдава като ястреб, да стои до него на всяка крачка и да чака. Това бе единственият й шанс. Тя кимна.

— Сигурна ли си?

Сигурна беше. За пръв път в живота си вземаше решение, което да не е само в нейна услуга. Тя си помисли за Джил, Софи и Кит. Ако сега тръгнеше, ако просто изчезнеше без обяснения, щеше или да спечели, или да загуби, но само тя.

— Да, сигурна съм — изрече Холи.

— Да резервирам ли и за останалите?

Холи се напрегна леко, не беше очаквала това.

— Да, мисля, че ще е добре — каза тя.

— Искаш ли да им звъннеш, за да им кажеш?

Холи си погледна часовника. Беше един през нощта и с малко късмет Джил можеше да си е легнала и да е оставила телефонния секретар включен.

— Добре.

Тя се опита да говори спокойно, но сърцето се блъскаше бясно в гърдите й. Успя да се усмихне и отиде до чантата си. Гай вече беше до телефона.

— Да набера ли?

— Нека първо намеря номера — Холи извади тефтерчето от чантата си и отиде до него. — Ето, дай на мен.

Гай й подаде слушалката. Изведнъж бе станала нервна и й личеше.

Той отиде до бара и си наля още уиски. Усещаше как параноята го обхваща и си пое дълбоко въздух, за да се отпусне. След това отпи една глътка с гръб към нея и се заслуша с подозрение в разговора.

Холи набра номера, чу петте иззвънявания, след това телефонният секретар се включи. Трябваше да говори бързо, докато течеше записът, и тя прецени, че има на разположение около двадесет и пет секунди.

— Здрасти, Джил — рече на фона на съобщението. — Аз съм. Да, добре. Виж, съжалявам, че така набързо, но изникна нещо много важно и, най-общо казано, трябва да отидем в Париж. Твърде е сложно, за да ти обяснявам сега, няма време, но Гай Ферейра даде идеята да преместим цялата работа там и наистина ми се струва, че ще потръгне. Мога да ти обясня надълго и нашироко, когато се видим, но засега само трябва да знаем дали да ви резервираме билети. Ще ми се довериш ли?

Чу сигнала, който я приканваше да остави съобщение, и знаеше, че вече трябва да бъде внимателна — каквото и да кажеше отсега нататък, щеше да бъде записано. Не биваше Джил да знае нищо, просто искаше да изчезне безследно.

Така бе по-безопасно.

— Да, знам, че за теб е истински шок. Да, помислила съм, не съм мислила за нищо друго, откакто той ми го спомена — Холи направи пауза за по-добър ефект. С малко повече късмет лентата можеше да свърши. След няколко секунди се усмихна. — Ще го направиш ли? Благодаря ти, Джил, сигурна съм, че това е правилното решение. Добре, да, дай ми два дни да организирам нещата и в понеделник можете да дойдете със Софи и Ейдриън при нас — тя погледна към Гай, който в този момент се обръщаше към нея, и му показа вдигнат палец. — Добре, ще го направя, ще кажем да ги изпратят тук. Да, ще бъда внимателна, обещавам — неочаквано впери поглед в земята през напиращите сълзи, преглътна с мъка и каза: — И ти се пази, Джил, и се грижи за Софи. Благодаря ти за всичко — след това си пое дълбоко дъх. — Довиждане — и затвори.

— Ще дойдат в понеделник, както ти предложи — каза на Гай.

Той кимна. Нещо не беше наред. Холи се държеше странно.

— Добре ли си, Холи?

Тя сви рамене и неочаквано каза:

— Всъщност не, просто съм много нервна. Искрено се надявам да постъпваме правилно.

Гай остави чашата си.

— Това е разбираемо. Аз също.

Холи се извърна, като едва сдържаше яда си.

— Предполагам, че ще е най-добре да отида да си събера багажа — тя си погледна часовника. — В колко ще тръгнем за Хийтроу, в четири?

— Да, долу-горе тогава. Да те взема ли с такси?

Налагаше се да се обърне към него, за да му отговори, и й отне няколко секунди, докато овладее изражението си.

— Да, чудесно — отвърна нехайно тя и му се усмихна.

Гай вдигна палтото й и отиде до нея.

— Ето — и й го подаде. — Позволи ми да ти помогна.

— Благодаря.

Той задържа погледа й.

— Имай ми доверие, Холи.

Тя го остави да й наметне палтото на раменете и отиде да отвори вратата. Когато излезе в коридора, обърна поглед назад и й бе нужна цялата смелост, за да излъже:

— Да, вярвам ти.

После тръгна към асансьорите, като го остави да гледа втренчено след нея.

 

 

В „Саут Ридж Фарм“ Джил излезе в антрето от дневната с чаена чаша в ръка и на път към кухнята погледна към телефона. Видя, че червената лампичка на телефонния секретар свети.

— По дяволите! — промърмори тя, като забърза към него. — Трябва да съм оставила проклетия апарат включен.

Джил натисна бутона и посегна към лампата, но след това се сети, че е намалила звука, и й се наложи да потърси пипнешком нужното копче от едната страна на телефона. Гласът на Холи прозвуча точно когато успя да светне:

— Да, знам, че за теб е истински шок. Да, помислила съм, не съм мислила за нищо друго, откакто той ми го спомена. Ще го направиш ли? Благодаря ти, Джил, сигурна съм, че това е правилното решение. Добре, да, дай ми два дни да организирам нещата и в понеделник можете да дойдете със Софи и Ейдриън при нас — Джил погледна назад. Софи се появи в горната част на стълбището, слезе и застана до нея да слуша съобщението. — Да, ще бъда внимателна, обещавам — продължи то. — И ти се пази, Джил, и се грижи за Софи. Благодаря ти за всичко — Джил натисна бутона, за да пренавие лентата, и погледна Софи. — Така ли ми се струва, или това наистина е много странно съобщение?

— Не, просто записът е пропуснал половината, това е всичко.

Софи въздъхна раздразнено, вдигна очи към небето и тръгна към кухнята със скръстени ръце. В нейните очи постъпката на Джил бе непростима, тя просто не разбираше и Софи се съмняваше дали това ще се промени някога.

— Софи? Чакай! — Джил я последва и застана на вратата на кухнята. — Софи, сигурна съм, че не си права, наистина ми звучи странно! Слушай! — тя се върна обратно и спря лентата. — Това е само половината разговор. Звучи така, сякаш говори с мен. А тук не ти ли се струва, че ще се разплаче? Слушай…

Гласът на Холи изпълни антрето:

— И ти се пази, Джил, и се грижи за Софи.

— Сякаш се сбогува — Джил се намръщи. — Какво мислиш, Софи?

Софи дойде в антрето.

— Мисля, че е заминала нанякъде и ще ни позвъни, когато пристигне там. За Бога, Джил! Защо трябва да драматизираш всичко?

Джил стисна зъби.

— Не драматизирам всичко — каза ядосано тя, като нарочно пренебрегна намека за инцидента с Ейдриън. — Мисля, че тук нещо не е наред.

Софи й обърна гръб и се отправи към стълбите. Всъщност бе склонна да се съгласи, но нямаше намерение да си го признае.

— Нищо не е станало, Джил, остави. Отишла е някъде и ще ни позвъни по-късно.

— Но къде може да е отишла?

Софи сви рамене.

— Не знам и не ме е грижа.

Джил потисна гнева си. Последното нещо, от което имаха нужда, бе да се карат. Може би наистина реагираше прекалено емоционално. Ужасно се страхуваше след разговора си с Тед. Тя пренави отново лентата, но когато пръстът й докосна бутона, телефонът иззвъня. Джил спря апарата и вдигна слушалката.

— Ало? — мълчание. — Ало? Холи? Ти ли си?

Нищо. Чу се леко щракване и отсреща затвориха.

— Софи? Софи, току-що получих странно обаждане! — извика Джил към горния етаж.

Софи се появи на площадката.

— Няма нищо, Джил! — озъби се тя. — Господи, не можеш ли просто да го забравиш? Върви да си лягаш!

След това тръгна към спалнята си, потискайки в себе си чувството, че нещо не е наред.

Но Джил не можеше да го забрави. Тя позвъни в апартамента на Холи и в галерията, но никъде не получи отговор. След това изключи телефона от щепсела и го отнесе горе със себе си. По-късно щеше да опита пак. Това никак не й харесваше и щеше да звъни цяла нощ, ако се наложеше.

 

 

Гай затвори телефона и започна да разтрива дясното си рамо. Господи, колко напрегнат се чувстваше! Трябваше да вярва на инстинктите си. Според проверката му Холи се беше обадила именно на Джил. Беше онази Търнър, познаваше гласа й от записите на подслушаните разговори.

Гай вдигна отново слушалката и набра рецепцията.

— Искам два билета, първа класа за ранния полет до Париж. Да, тази сутрин. Не, нямам предпочитания, всяка компания ще свърши работа. Разбира се, господин Гай Ферейра и госпожица Холи Григсън. Да, има, искам и още три билета, втора класа, за сутрешния полет в понеделник. За госпожа Дж. Търнър, госпожица С. Търнър и господин Е. Уайт. Да, до Париж. Да, ще тръгвам, след около час. Може ли да изпратите някой да ми свали багажа? — той понечи да затвори. — Не, няма дати на обратен полет — отговори нетърпеливо. — Щях да кажа, ако имаше. Всичките пет билета са еднопосочни. Благодаря ви.

След това остави слушалката и отиде в спалнята да си събере багажа.

 

 

Кит пъхна ключа в ключалката и се обърна, когато Лорън го докосна по косата. Той се усмихна, хвана я за ръката и я въведе в апартамента. Вътре я притегли към себе си и я целуна, като се облегна на стената и я притисна силно.

— Липсваше ми — прошепна тя, докато Кит я галеше с устни по шията и я караше да потреперва и притаява дъх. — Мислех, че никога няма да се върнеш. Мислех, че си имаш някоя в Лондон…

Кит се отдръпна.

— Какво има? Да не би да съм казала нещо не на място?

Той се опита да се усмихне.

— Не, разбира се, че не.

Лъжеше. Само при споменаването на Лондон му се завиваше свят от копнеж по Холи.

— Да влезем и да се настаним удобно — каза нежно той. — Тук е студено.

Лорън му се усмихна.

— Добре ли си, Кит? Изглеждаш ми малко, ами, разсеян.

— Добре съм, наистина — той я прегърна. — Хайде. Влязоха в дневната — дълга стая с под от тъмно дърво, три сводести прозореца и таван, висок четири и половина метра. На стената в дъното висеше едно-единствено платно на Елизабет Фринк. Беше купено за подарък за рождения ден на Холи, но Кит бе напуснал Англия, преди да успее да й го подари. В другия край бяха поставени едно срещу друго две канапета с избеляла памучна тапицерия. Имаше и библиотека, натъпкана с книги от пода до тавана. Долу стояха на купчини още книги, заедно с купища списания: за изкуство, по право, „Наблюдател“, „Ню Йорк Таймс Ревю“.

Лорън се освободи от ръцете на Кит и отиде до едно от канапетата. Апартаментът му винаги я караше да се чувства сексапилна. Беше оскъдно обзаведен и мъжествен, но в него имаше и много стил, а Лорън обичаше стила. Тя седна и подви крака под себе си, като вдигна едно от правните списания и го прелисти. На вид бе дребна жена, слаба и руса, но фигурата противоречеше на характера й. Беше безскрупулна адвокатка по финансови дела и макар да го прикриваше добре, беше корава като камък. Тя погледна Кит, остави списанието на канапето и каза:

— Какво чакаш? Ела насам, искам да ти покажа колко много ми липсваше.

Кит се поколеба. Холи никога не казваше такива неща. С нея всичко ставаше импулсивно, все не можеха да се сдържат, просто някак се случваше. „Но Холи не е тук — помисли си той, докато си разхлабваше вратовръзката и си събличаше сакото, — така че няма да е лошо да я забравиш. Тя никога няма да бъде тук, а Лорън е.“

Той си свали обувките и отиде до Лорън. Коленичи, хвана единия й крак и прокара ръка от глезена до бедрото й. Откопча жартиерите и бавно свали финия чорап, като едновременно с това следваше пръстите си с устни по голата кожа. Тя се усмихна и отметна глава назад, докато Кит правеше същото и с другия крак. Усещаше нежното, чувствено докосване на устните му, а той отново се върна нагоре, от пръстите по вътрешната част на бедрото, след това езикът му близна кожата й толкова близо до дантелата на бельото, че Лорън усети спазъм на приятно очакване по цялото си тяло. Тя се отпусна назад, разкопча си блузата, разкри прозрачен дантелен сутиен върху първокласни гърди и затвори очи.

Секунди по-късно ги отвори рязко.

— Кит? — тя се поизправи. — Какво правиш?

Кит вдигна поглед. Докато целуваше крака й, окото му попадна върху заглавието на първа страница от „Юридически преглед“, хвърлен на канапето. Той вдигна списанието и обърна на отбелязаната страница.

— Кит?

— Хмм… — той седна на пети и прочете първия пасаж.

— Кит?

— „Уайзмън, Бийч енд Декър“ — промърмори той. — „Уайзмън, Бийч енд Декър“. Защо ми е познато това име? Къде съм го… — внезапно подскочи. — О, по дяволите! О, Боже!

Лорън веднага се изправи.

— Кит! Какво става, за Бога?

Кит, който вече се беше отдръпнал от нея със списанието в ръка, се обърна.

— О, Боже, съжалявам, Лорън! Виж… ъъъ… това е важно, можеш ли да почакаш малко?

След това й хвърли кратък поглед и забърза към спалнята. На вратата отново се обърна.

— Съжалявам — каза той и Лорън въздъхна.

Чувстваше се обидена, но му бе навита и имаше настроение за секс. Щеше да почака, поне малко. Когато го видя да изчезва, започна бавно да закопчава блузата си.

Кит седна на компютъра и го включи. Набра паролата, влезе в Интернет и режим информация и извика файла за списанията. Прегледа отпратките към „Уайзмън, Бийч енд Декър“, намери три и ги отвори. Прочете, че „Уайзмън, Бийч енд Декър“ са отстранени от практика и в момента са разследвани от ЦРУ за връзки с мафията. И трите статии казваха същото като „Юридически преглед“, тази юридическа фирма най-вероятно работеше за подземния свят.

Кит се облегна назад и впери поглед в екрана. Вече си спомняше къде е чувал това име. Прониза го страх. Това беше адвокатската фирма на Гай Ферейра, а Ферейра бе здравата замесен в делата на Холи.

Не знаеше колко време е седял така, но явно беше доста, защото когато вдигна поглед, Лорън стоеше на вратата, облечена с палто.

— Отивам си у дома — каза тя. Кит понечи да се изправи, но тя вдигна ръка да го спре. — Не зная коя е тя, Кит, но по-добре да си уредиш отношенията, преди отново да ми се обадиш. Не обичам да свиря втора цигулка — след това си закопча палтото и се обърна да си върви. — Благодаря за вечерята — и без да се усмихне, си замина.

Кит чу затръшването на входната врата и отново насочи вниманието си към екрана. Не знаеше какво да прави. Единственото, което му дойде наум, бе да нахвърля някои бележки. Той отвори чекмеджето и започна да рови за молив и хартия. Само че под купчината стари банкови извлечения намери малкия сребърен часовник, който бе прибрал в джоба си в апартамента на Холи, и цялата ситуация от онази нощ изникна в съзнанието му с потресаваща яснота. Разбира се, че Ферейра бе замесен! Беше се обадил в апартамента минути преди влизането с взлом, просто за да провери дали Холи е там. Защо не го бе осъзнал навреме и не бе направил нещо? Защо не бе проверил сам този Ферейра? Трябваше да го направи в самото начало, преди онова копеле да влезе под кожата на Холи.

Кит се изруга, задето е постъпил толкова небрежно, задето е позволил на Холи да го убеди да не ходи в полицията, задето я е оставил сама в Лондон. Той прокле безкрайната си глупост, вдигна телефона и набра апартамента на Холи. След като почака пет или шест минути, усети как кръвното му се покачва. Набра номера и на галерията, да не би случайно да е отишла там, но не получи отговор. След това крачи известно време напред-назад и отново опита с апартамента. Все още никакъв отговор. Накрая, в отчаяното си желание да се свърже с нея, й написа съобщение и й го изпрати по факса в галерията. Поне сега то беше там, черно на бяло, и щеше да го получи на сутринта. Накрая позвъни на летището, резервира билет за Лондон и се обади на шефа си да го предупреди.

Трябваше да отиде в Лондон при Холи. Това бе единственото, което можеше да направи. Той хвърли един сак на леглото и започна да си приготвя багажа. В бързината дори не помисли за Лорън. Беше си отишла и сега нямаше никакво време да се тревожи за нея.

 

 

В щаба цареше тежко, почти задушаващо напрежение. Нямаше разговори, нито бъбрене, само сковано, очакващо мълчание. Телефоните мълчаха и единственият шум в стаята бе от щракането на клавиатурата.

Сержант Робърт Иймс седеше, хванал с две ръце главата си. Беше пет сутринта, стоеше тук, от петнадесет часа и се чувстваше изтощен. Беше допуснал грешка. Не знаеха какво ще им струва това с течение на времето — може би нищо, а може би целия проклет случай — и се чувстваше унизен, ядосан на себе си, че не си е свършил работата. Ако нещо го отличаваше от останалите полицаи, то това бе, че винаги си вършеше безупречно работата, това бе запазената му марка.

В момента не беше дежурен, но просто не можеше да понесе мисълта да си отиде у дома.

Главен инспектор Хийли влезе в стаята и Иймс вдигна поглед.

— Всичко ли е тихо?

Последва утвърдително мълчание.

— Добре — той застана до самата врата с купчина листове в ръка. — Момчетата от отдел „Измами“ също работят извънредно. Току-що получих това — той вдигна факсовите листове. — Така е, както си мислехме. Сделките, сключвани в галерията, са с познат почерк. Знаят го отпреди — пране на пари в голям мащаб, много спретнато, много умно и много професионално. Сумата, изтеглена преди няколко седмици, липсва и е буквално непроследяема — не особено голяма изненада за когото и да било от нас. С други думи, била е свита.

По някои от лицата в стаята се изписа лека усмивка. Хийли погледна полицай Добсън.

— Добо, твоите момчета намериха ли още нещо за оня Ферейра?

При поискване на данни за Ферейра от компанията за коли под наем бяха ударили на камък.

— Не, още не, чакам.

— Хенсън?

Хенсън поклати глава.

— В компютъра няма нищо, сър.

— Нещо друго за Уелш?

— Цялата информация, с която разполагаме до момента, ви е предадена, сър.

— Добре. И все още няма вести от наблюдаващата група?

Двамата мъже свиха рамене и погледнаха сержант Иймс.

— Всичко е тихо, сър — отговори той. — Заподозряната се е върнала в апартамента в два и оттогава там няма движение.

Хийли кимна и се обърна към вратата.

— Боб, мога ли да поговоря малко с теб? Навън.

Иймс кимна, след това се изправи и последва началника си в коридора. Хийли затвори вратата.

— От този момент си отстранен от работа — каза Хийли.

— Но, сър, аз…

Главният инспектор го прекъсна:

— Недей да спориш, просто си вземи палтото и си иди у дома да поспиш.

Иймс обаче си остана на мястото.

— Защото се оплесках ли?

Хийли сви рамене.

— Защото си скапан Боб, всеки глупак може да го види, пък и не си ни от никаква полза в това състояние. А за това, че си пропуснал някоя цифра в книгите на галерията или сума пари, която не се е появила отново, недей да се самобичуваш — той се усмихна и потупа Иймс по рамото. — Просто си върви у дома, ясно?

И за пръв път, откакто се познаваше с началника си, сержант Иймс си помисли, че и той може да е човешко същество.

 

 

Холи стоеше до входната врата и слушаше как звъни телефонът. Чантата лежеше готова в краката й и беше оставила разпореждания какво да се направи с апартамента и галерията, ако с нея се случи нещо. Опита се да не обръща внимание на постоянния, пронизителен телефонен звън и да не отговаря, защото си мислеше, че може да е Джил. Сега всичко зависеше от нея: каквото и да станеше, тя беше започнала тази бъркотия и тя трябваше да я довърши. Беше по-изплашена отвсякога, но знаеше какво да прави. Нямаше друг изход, не и този път. Вече трябваше да се бори с грешките си и да ги оправи. Можеше да й струва живота, но, слава Богу, нямаше да отиде нечий друг живот. Само тази мисъл я поддържаше.

Тя се сепна, когато една кола наду клаксона си долу на улицата, и забърза към прозореца, за да види дали не е Гай. Той беше. Тя отвори входната врата, вдигна малкия си куфар и всичките платна и ги занесе долу във фоайето. Накрая се върна за папката. Докато затваряше и заключваше вратата, телефонът продължаваше да звъни и тя си помисли за момент за Кит. Запита се какво ли би казал, ако разбере, че най-сетне е решила да направи нещо, което да не е само за нея.

— Вероятно: „Крайно време беше!“ — каза гласно тя и въпреки ужасното си положение се почувства странно успокоена от тази мисъл.

— Сър!

Хийли беше стигнал до половината на коридора, когато Робърт Иймс го повика. Само преди секунди бяха завършили разговора си. Той спря и се обърна.

— Обадиха се от наблюдаващата група по радиостанцията! Заподозряната е тръгнала нанякъде. Току-що е напуснала сградата и е влязла в едно такси с Ферейра. Следват ги с колата.

Хийли забърза обратно към щаба.

— Изглежда се насочват на запад, към M4 — рече Иймс, като отвори една карта на Лондон върху бюрото. — Григсън носи куфар и голяма папка.

— Хийтроу! — рече Хийли. — По дяволите! — той изслуша следващото съобщение по радиостанцията и сложи пръст на мястото, където се намираха. — Със сигурност е Хийтроу. Боб, свържи се с паспортния отдел. Хенсън, обади се на наблюдаващата група и разбери какво смятат да правят, ако е Хийтроу. И, Добсън, веднага щом откриеш къде е отседнал Ферейра, се свържи с хотела и виж дали не е оставил някакъв адрес — Хийли погледна през рамо към сержант Иймс. — Съжалявам, Боб, можеш вече да не си търсиш ключовете за колата — оставаш дежурен до второ нареждане.

Иймс вдигна поглед.

— Не си търся ключовете за колата — отвърна той, като продължаваше да рови из чекмеджето си, — а това! — той си извади паспорта. — Валидността му изтича в края на месеца, тъкмо се канех да го изпратя за смяна.

Хийли погледна втренчено Иймс, който държеше вдигнатия паспорт, и потърка лицето си с ръце, за да си осигури момент за размисъл. Сержант Иймс бе дяволски добро ченге, но беше ясно, че сега е съсипан. Хийли не можеше да си позволи да направи грешка, нито една. Той отпусна ръце и сви рамене.

— Не мога да взема решение за това, Боб. Трябва да оставим наблюдаващата група да се оправя.

— А ако не са готови да последват Григсън в чужбина, тогава какво? Григсън просто изчезва и изпускаме целия случай!

— Това е риск, който трябва да поема. Извън юрисдикцията ми е.

— Така ли?

— Ще се направя, че не съм чул забележката ти, Боб.

За момент Хийли усети силен яд. Понякога Иймс се държеше като страхотен пикльо. Но не се зае с това — всички бяха уморени и напрегнати. Ударът беше ужасен.

— Знаеш толкова добре, колкото и аз, че окончателното решение трябва да бъде взето от наблюдаващата група! А сега позвъни на паспортния отдел, ако обичаш — той се усмихна, но Иймс не му отвърна със същото. — Поне да добием някаква представа накъде са се упътили, дори и да не можем да ги проследим.