Мария Барет
Интимни лъжи (24)

Двадесет и четвърта глава

Холи слезе по мраморното стълбище в хотел „Кралица Елизабет“ на улица „Пиер Сорби“ и погледът й обхвана фоайето, търсейки Гай или Люси Рено. Нямаше ги. Тя продължи с облекчение към рецепцията и остави ключа. Искаше да остане сама за половин час — времето й изтичаше и чувстваше нужда да помисли. Тя бръкна с ръце в джобовете на широкото кашмирено палто, обърна се към входа и нахлупи шапката ниско над очите си.

— Холи! Миличка! Насам!

Холи спря. Когато се обърна, видя Люси — чернокоса, мрачна жена, полуфранцузойка, полуамериканка, на четиридесет и няколко, с висока и слаба фигура, облечена от глава до пети в скъпи черни дрехи, с черна коса до раменете, бледо лице и малко червено, мацнато на устните. Беше застанала на вратата на бара до фоайето, пушеше пурета и чакаше.

Холи потисна мигновената си паника, отказа се от идеята да остане за малко сама и тръгна към нея.

Люси Рено целуна въздуха от двете страни на лицето й и я хвана за ръка.

— Не бива да се измъкваш. Имаме много неща за обсъждане, миличка. Тази сутрин говорих по телефона с Лин Банкс и Лондон е приведен в бойна готовност. Представи си само! Едно обаждане и името ти жужи в целия художествен свят!

Тя поведе Холи към едно канапе с ниска масичка за кафе, където очевидно се беше закотвила и установила своя кабинет. Дори имаше цветя и собствен пепелник.

— Носят се слухове, че Ейдриън Уайт ще стане най-актуалната откупка в бизнеса, а ти си галерията, която го представя. Voila! Tres facile!^[1] — и щракна силно с пръсти към келнера.

— Deux espressos, s’il vous plait — нареди тя, без да попита Холи. — Et deux verres d’eau. Merci.^[2]

Келнерът тръгна бързо да изпълни поръчката, тъй като твърде добре познаваше тази клиентка. Люси извади от куфарчето си голяма кафява картонена папка, завързана с кремава копринена панделка.

— Нещата наистина набират скорост, Холи — каза тя на особения си англо-американски с лек френски акцент. — Тази сутрин излезе рекламата в „Льо Монд“ и „Льо Фигаро“, в тази чанта съм ти донесла днешните им броеве — тя потупа найлоновата торба от „Тифани и Ко“. — Ще ти ги дам, преди да си тръгна. Наех галерия. „Дюран-Дезер“ в момента са между две изложби и току-що са открили ново място на булевард „Сен Жермен“, страшно скъпо, но, мила моя, струва си, купища престиж, толкова важен! — тя си пое бързо дъх и продължи почти без никаква пауза: — Тази сутрин говорих по телефона с най-важните поканени и получих потвърждения от Ервс Кадо от аукционната къща „Ги Людис“ и Кейт Лефт, американката от „Адер Тажон“, другата крупна къща. Галериите, които ще дойдат, са „Даниел Темплон“, „Ален Блондел“, „Карсен-Грев“, а личностите… О, Боже, къде сложих този списък… — тя прелисти папката. — А! Ето го. Ще дойде министърът на културата — едва ли е изненадващо, той би отишъл навсякъде за едно безплатно питие и малко добра храна — три поп звезди; две незначителни филмови актриси, французойки — няма да те отегчавам с имената им; Кейт Мос — в момента върши някаква работа за Готие — и нейният приятел, фотографът, Жилбер и Жорж, Шарлот Рамплинг и Жан-Мишел Жар, както и състезателят от формула 1 Ален Прост.

Тя погледна Холи, сякаш очакваше похвала.

— Има и още, но ми трябват стабилни потвърждения, за да задвижа нещата. Както и да е, слуховете вече плъзнаха. Тази изложба не бива да бъде пропускана! А сега да видим, медиите, които също ще дойдат, са…

Тя прочете списък с имена, хора и списания, за които Холи никога не беше чувала. Холи се опита да изглежда впечатлена, но всичко това я потискаше. Беше затънала до шия и се страхуваше. Нямаше представа какво ще стане, когато Джил и Ейдриън не се появят. Ако Гай разбереше, че не им е казала, ако не успееше да го забави, ако…

Тя вдигна поглед.

— Холи, миличка, добре ли си? — Люси Рено сложи ръка върху лакътя й и Холи впери поглед в дългите, тънки пръсти с остри червени нокти.

— Съжалявам. Не спах добре и в главата ми е абсолютна каша.

Люси махна пренебрежително с ръка.

— Няма значение, скъпа, това е от напрежението. Знам, тъй като имах да мисля за толкова много неща за такъв кратък срок. Обикновено ми отнема месеци, за да издигна едно име, а ето че сега го направих само за три дни!

Тя наблегна на последните думи и спря в очакване. Холи не каза нищо. Знаеше, че срокът сигурно е бил необичаен, но нямаше представа каква е връзката между Люси Рено и Гай, затова не възнамеряваше да й казва нищо.

— Е, има ли или няма? — продължи Люси. — Не ми отговори на въпроса. Мога само да предположа, че има, с повечето художници е така. Не е проблем, само трябва да уредим нещата отрано и да наемем най-добрия стилист, но ще струва скъпо. Вече казах на Гай, че може да се появят допълнителни разходи… Какво има, миличка? Да не би да казах нещо?

Холи се намръщи.

— Какъв въпрос? Какво да има или няма?

— Дали има нужда от преобразяване — Люси се усмихна, наслаждавайки се на момента. — Аз, миличка — не ме питай как, но главно чрез доста подмилкване снощи по телефона и огромно количество добра воля, — успях да уредя статия за априлския брой на „Вог“! — при тези думи Люси нададе лек победоносен вик и Холи подскочи. — О, знам, малко е късно за вашите цели — Гай ми каза само публикации, които ще излязат веднага в седмичници и ежедневници — но, скъпа моя, човек не може да пренебрегне „Вог“! — Люси се засмя пронизително. — Представи си само! Както и да е, вече е уредено и трябва да бъде направено утре сутринта веднага щом той пристигне. В колко ще бъде тук? Ще се наложи да ми позволиш… — Люси млъкна и погледна застаналия наблизо келнер.

— Oui?^[3] — рече троснато тя.

Младежът се наведе и зашепна нещо в ухото й. На Холи й се стори, че чува името си, и се напрегна. Люси изслуша келнера, отпрати го с махване на дългата си, тънка ръка и й се усмихна.

— Въпросът отпада — рече тя. — Трябваше да ми кажеш, скъпа моя! — после стана, приглади си полата и тръсна глава, за да оправи прическата си. — Ейдриън е във фоайето — лицето й бе придобило обичайната си надменност. — Пита за теб — след това зачака Холи да стане. — Ще отидем ли?

Холи остана със зяпнала уста. Тя се изправи с разтреперани колене. Какво, по дяволите, ставаше? Последва Люси, към кремавото мраморно фоайе и на половината път се закова на място.

— Ейдриън Уайт? — обърна се Люси към самотната фигура до рецепцията.

Мъжът се извърна и Холи притаи дъх.

— Да? — неочаквано по лицето му се разля широка усмивка — непринудената, спокойна усмивка, която Холи познаваше прекалено добре. — Здравей, Холи — рече той и се обърна към Люси.

— Люси Рено — каза тя и протегна ръка. — Отговарям за връзките с обществеността за утрешната ви изложба.

Двамата се ръкуваха.

— Радвам се да се запозная с вас — рече мъжът. — Сигурен съм, че съм попаднал в сигурни ръце.

Люси се усмихна.

— Повече от сигурно, скъпи мой, експерт! — тя, се обърна към Холи. — Няма нужда от преобразяване, слава Богу! И така си е съвършен — след това кимна на двамата да я последват и тръгна към офиса си.

Холи остана на място няколко секунди.

— Добре ли си? — промърмори мъжът.

Холи кимна и извърна поглед. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — прошепна яростно тя.

— Би трябвало да те попитам същото — каза той, пресегна се и избърса сълзата на едното й око. След това прошепна: — Още не си ми казала „здравей“.

Холи затвори очи за момент. Близостта му й донесе такова облекчение, че й се зави свят.

— Здравей, Кит — промърмори тя. След това отново отвори очи и го последва в бара.

— А, Гай, миличък! Помислих си, че ще искаш да знаеш. Не е ли изненада? Ейдриън е тук!

Гай Ферейра се приближи до тях, наведе се напред и загаси цигарата си в пепелника на масичката до канапето. Не обичаше изненадите, караха го да се чувства неловко. Той не се усмихна, нито каза нещо, и последва напрегнато мълчание, нарушено от звъна на Люсиния мобилен телефон. Холи подскочи.

— Qui, Люси Рено.

Тя им обърна гръб, за да проведе разговора си, после посегна към тефтерчето си и започна да пише нещо, докато говореше.

— Колко хубаво, че пристигнахте по-рано — каза най-сетне Гай и се ръкува с Кит. — Сам ли пътувахте?

В този човек имаше нещо странно: беше по-млад от очакваното, в средата на тридесетте, и добре поддържан, някак прекалено в стил Ралф Лоурън за един борещ се с живота художник.

Холи се напрегна.

— Наложи ми се — отговори Кит. — Не обичам да бъда разделян дълго време от картините си. Когато получихме билетите, реших, че не мога да чакам. Джил и Софи ще пристигнат утре — като каза това, той погледна Холи. — Какъв ужас, не можах да сменя онзи билет за втора класа, който си ми взела, и…

— Позволете ми да ви възстановя парите — прекъсна го Гай. — Зная колко ви е трудно на вас, художниците.

Кит се усмихна.

— Много ви благодаря.

— И така! — Люси отново се обърна към тях, след като завърши разговора си. — Всички ли изпитвате облекчение, че звездата на утрешната изложба е пристигнала по-рано?

Холи кимна. Бузите вече я боляха от усилията да задържи усмивката на лицето си.

— Добре. Трябва да кажа, че всичко се оформя прекрасно. Почти невъзможен срок, Гай, миличък — Люси се обърна усмихнато към него, — но бих казала почти невъзможен; нищо не е непреодолимо срещу съответната такса! — тя се засмя, отново същият пронизителен звук. — И вече постигаме целта си. А сега… — тя вдигна папката и я сложи в куфарчето си. — Защо не хванем едно такси и не отидем на булевард „Сен Жермен“ да огледаме галерията? Ейдриън, докато пътуваме натам, можеш да ни кажеш как виждате с Холи окачването на картините.

— Да, бих искал да чуя това — обади се Гай.

В гласа му се чувстваше подозрение и Холи едва се сдържа да не нададе писък. Как, по дяволите, щеше да се справи с това Кит? Погледна към него, но той се държеше съвсем непринудено. Тя впи нокти в дланите си, вдигна очи и срещна изпитателния поглед на Гай.

— Реши ли вече, Ейдриън? — попита бързо. — Доста се колебаеше, преди да тръгнем. Все още ли искаш да оставиш всичко на мен?

Кит сви рамене.

— Както искаш. Хайде да почакаме, докато видим изложбената площ. Все пак нося две картини, за които смятам, че могат да послужат като основа на изложбата.

— Наистина ли? — рече Гай. — Колко интересно, кои?

— Вероятно виолетките — намеси се Холи — или…

— Морски живот — рече Кит. Холи притаи дъх. — Може би двете серии заедно, не съм сигурен. Хайде да решим, когато отидем там. Площта може да не е достатъчна, за да ги събере.

Холи издиша, отпусна ръце и посегна към шапката и палтото си. Докато нахлупваше кадифената шапка ниско над очите си, осъзна, че ръцете й треперят, и ги пъхна бързо в джобовете на палтото.

— Мога ли да се измия, преди да тръгнем? — попита Кит. — Мразя да пътувам, след това винаги се чувствам мръсен.

— Можеш да използваш моята стая — предложи бързо Холи.

— Каква добра идея — Гай се изправи. — Ейдриън, ако ми дадеш паспорта си, мога през това време да те регистрирам в хотела. Ще ти спестя досадата.

— О, благодаря, но няма нужда — отвърна Кит. — Ще преспя у една приятелка, която чете лекции в Сорбоната.

— Разбирам — Гай повдигна едната си вежда. — Сигурен ли си? Няма проблем да ти запазя стая и със сигурност ще бъде далеч по-удобно.

— Отново ви благодаря, но всъщност става дума за едно старо гадже. Мисля, че ще се обиди, ако не остана при нея.

Гай го погледа известно време, след това се усмихна и излезе във фоайето. Ейдриън говореше съвсем правдоподобно, но все пак се чувстваше напрегнат. В него имаше нещо странно, нещо прекалено непринудено и почти познато. Той отиде до рецепцията. Зад него Холи и Ейдриън тръгнаха към асансьора, за да се качат в нейния апартамент. Гай се обърна към тях точно когато вратите на асансьора се затваряха, и ги погледна за момент, след това изчезнаха от очите му. Той отиде до канапето, седна и взе днешния брой на „Фигаро“, но откри, че му е невъзможно да се съсредоточи върху вестника. Не можеше да се освободи от странното чувство, че е виждал Ейдриън Уайт и преди.

 

 

Когато затвори вратата на апартамента зад гърба си, Кит се обърна към Холи и преди тя да успее да каже каквото и да било, я притегли към себе си, притисна я здраво, свали й шапката и зарови лице в косата й. Тя затвори очи и останаха така толкова дълго, колкото посмяха. След това Кит се отдръпна назад и попита:

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Холи го погледна безмълвно. Мигът беше съсипан и тя се извърна ядосано. — Холи? Попитах те нещо!

— Чух те! — каза троснато тя с дрезгав от сълзите глас. — Не съм глуха!

— Не, но си адски глу… — Кит прехапа език, когато Холи се обърна рязко към него. Видя лицето й и усети такъв силен копнеж, че дъхът му спря. Той погледна първо нея, след това пода и каза: — Съжалявам. Толкова се изплаших…

— Знам — прекъсна го тя и го изчака да я погледне. — А в отговор на въпроса ти — не знам какво правя тук — Холи захапа нервно нокътя на показалеца си и когато отново заговори, гласът й бе променен. Очевидно се страхуваше. — Взех бързо решение в Лондон — заекна тя, — глупаво решение, когато открих, че Гай Ферейра не е този, за когото се представя, и че е замесен. Не бях в състояние да мисля трезво. Чувствах се толкова изплашена, беше посред нощ и си помислих, че може би ще допусне грешка, ще прояви небрежност и аз ще намеря начин да се измъкна! — внезапно се отпусна на ръба на масата. — Господи, колко наивна съм била! Не знам какво съм си мислела! Видях му тоалетния несесер, наркотиците, моите книжа в сейфа му, снимките с мен и теб в телефонната кабина и просто изпаднах в паника. Помислих си, помислих си… О, Боже… — Холи вдигна ръце към лицето си.

— Ей, почакай малко! — Кит отиде до нея, свали внимателно ръцете й и избърса сълзата на бузата й. — Наркотици? Книжа, снимки? Не разбирам — той я хвана за двете ръце. — Холи, погледни ме! Кажи ми всичко.

— Няма време, не сега, аз…

— Кажи ми! Има време, бързо ми кажи.

— Отидох в хотела на Гай, след като той ми каза за това с Париж. Исках да му задам един въпрос, беше важно. Аз… — тя спря и си пое дъх. Гърлото й бе започнало да се свива. — Той ме нападна…

— Какво е направил? — Кит скочи, но Холи вдигна ръка, за да го спре. Той преглътна гнева си. — Продължавай.

— Беше нещо моментно, но страшно, почти яростно. Не смятам, че знаеше какво прави — беше друсан, — но аз се измъкнах и тръгнах към банята. Тогава видях, че е оставил отворен хотелския сейф. Най-отгоре зърнах някакви снимки, черно-бели. Изглеждаха странно и, когато ги огледах по-отблизо, видях, че на тях сме ние с теб, в близък план, искам да кажа, в телефонната кабина… — тя преглътна, засрамена от спомена.

— И?

Холи си пое дълбоко дъх, за да се поуспокои.

— Погледнах в сейфа. Книжата и документите на галерията бяха вътре и имаше пакет с кокаин — предполагам, че беше кокаин, тъй като в банята намерих всичките принадлежности: лъжичка, бръснач и други такива — тя измъкна едната си ръка и избърса сълзите от дясната буза и носа си. — Просто си помислих, че щом вече е допуснал една грешка, значи ще стане небрежен и ще допусне още, и… — изведнъж втренчи в него подивял поглед. — Не исках Джил, Софи и ти да се забърквате, не и когато разбрах, че му трябвам само аз! Трябваше да го направя сама, главно заради това дойдох. Просто трябваше да изчезна и тогава всички щяхте да бъдете в безопасност…

Тя отново си избърса носа с опакото на ръката и Кит инстинктивно бръкна в джоба си за носна кърпа. Подаде й я, без да мисли. Холи я взе, издуха си носа и двамата се спогледаха. Неочаквано се усмихнаха.

— Да я задържа ли?

Кит кимна, вдигна едната й ръка към устните си и я целуна.

— Трябва да вървим — каза със страх Холи. — Гай ще чака, той ще… — но не успя да довърши изречението си.

Кит се наведе напред и я целуна. Секунди по-късно се отдръпна и сложи пръст на устните й.

— Не мисли повече за него — каза й нежно. — Всичко ще бъде наред.

Холи приглади дрехите, оправи косата си с пръсти и избърса следите от сълзи по бузите си.

— Как, Кит? Как ще се оправи?

Той я погледна втренчено. Всъщност нямаше представа, но не можеше да й го каже.

— Просто ми се довери — каза и Холи кимна.

Само че за втори път през последните двадесет и четири часа чуваше тези думи и макар в стаята да бе топло, потръпна.

 

 

Кит приключи разговора си с Люси и видя, че Холи го наблюдава от другия край на голямата зала. Вече цял ден работеха върху изложбата. Повечето от картините бяха подбрани и поставени по местата си, готови да бъдат окачени на сутринта, а на последните няколко се слагаха рамки. Чувстваше облекчение, задето Гай си беше заминал рано — от часове насам се опитваше да мисли в движение, спомняше си наученото от Ейдриън и се мъчеше да прилича на художник, способност, каквато не притежаваше. Поне Люси Рено не търсеше несъответствия, Ферейра обаче търсеше, това бе очевидно. Кит се чувстваше уморен, но беше напомпан с адреналин и мозъкът му бръмчеше от наизустената предишната вечер информация. До този момент се справяше успешно.

— Значи си готов за интервютата утре? — попита Люси.

Той откъсна с мъка поглед от Холи.

— Да, напълно.

Люси посегна, докосна го по косата, отмахна нежно един кичур от челото му и каза:

— Добро момче — беше запалила поредната си пурета, поне двадесетата за този ден, и въздухът бе натежал от застоялия дим. Тя дръпна дълбоко. — В девет ще дойдат от „Боз Ар“, от „Д’Обже Д’ар“ в единадесет, а след това от „Вог“. Все още не са ми потвърдили, но адски се надявам да не ме разочароват! — тя се втренчи в далечината и заговори повече на себе си, отколкото на Кит. — Все пак никога не можеш да бъдеш сигурен. Не е някоя голяма статия. Не си много известен, дори изобщо не си известен, но… — тя млъкна и сви рамене. — О, добре! — и махна пренебрежително с ръка. — Утре ще видим.

Кит се усмихна мрачно.

— Да, точно така. Имаш ли нужда от мен за нещо друго?

Люси се усмихна.

— Мога да се сетя за едно-две неща — отговори тя и допря леко върха на показалеца си до гърдите му.

Кит погледна за момент лъскавия червен нокът и се отдръпна.

— Холи, напълно съм изтощен! — провикна се театрално той към другия край на галерията. — Наистина трябва да се прибера, за да си почина. Утре ме очаква тежък ден — след това погледна Люси. — Полетите ми изсмукват цялата енергия — рече той. — В момента съм половин човек.

Люси Рено се засмя — остър звук, който сякаш отскочи от белите стени.

— Тогава поспи и гледай да възстановиш и другата половина — рече тя и сложи длан на бузата му. — Утре искам да те видя в пълен размер, ясно?

Той кимна и ръката й се отпусна надолу, когато Холи дойде при тях.

— Заведи този сладур до мястото, където ще спи, и го сложи да си легне — изкомандва Люси. — Ще се видим утре сутринта на закуска в „Кралица Елизабет“.

„По друго време, на друго място“, щеше да се изсмее Холи при други обстоятелства, но вместо това кимна мрачно и отиде да си вземе палтото. „Утре — продължаваше да си мисли, — утре.“

— Трябва да си действала адски припряно, скъпа моя — рече Люси, като тръгна след Холи и зашепна, — поради причини, които не бих могла да разбера… — тя остави изречението да увисне, но Холи не довърши вместо нея. — Обаче си струва! Това мило момче има талант — тя направи жест към голямото платно в лилаво и червено. — Истински талант!

Холи кимна, закопча си най-горното копче и дръпна шапката ниско над очите си. Доплака й се.

— Значи напред и нагоре! — извика Люси към Кит.

Кит се усмихна.

— Напред и нагоре — рече той. — Готова ли си, Холи?

— Да. Люси, да те откараме ли някъде с таксито?

— Не, благодаря, миличка, ще остана тук, имам да проведа още няколко разговора. Гай може да мине по-късно да види как се харчат парите му — тя помаха с пръсти във въздуха. — Толкова много работа за толкова кратко време!

— Вярно е — рече Холи.

Кит й отвори вратата и тя се обърна да махне на Люси. Люси се усмихна, помаха й в отговор, след това телефонът иззвъня и тя се отдръпна от вратата, за да отговори. Холи и Кит веднага бяха забравени.

— Ако отидем до ъгъла на…

— Нека просто повървим — рече Кит, погледна назад към галерията, хвана Холи за ръката и двамата се отдалечиха. Бяха сами, или поне така си мислеше.

— Но ние…

Той се обърна към нея и я накара да замлъкне с целувка.

— По-късно — каза й нежно. — Едно по едно.

Беше мразовита нощ, Париж бе осветен и около уличните лампи висяха бели кълбета мъгла. Кафенетата бяха пълни, с изпотени прозорци. Шумни гласове и топъл, задимен въздух се изливаха на улицата, когато хората влизаха и излизаха от тях. Холи и Кит вървяха незабелязани из града, където влюбените бяха нещо обикновено. Поеха нагоре по булевард „Сен Жермен“, по улица „Дез Екол“ и покрай музея „Клюни“ зад Сорбоната и тръгнаха из тесните, порутени улички на левия бряг.

Кит спря пред малък хотел със стари дървени врати и лаврово дърво в пръстена саксия отвън. Вдигна поглед към табелата, „Отел д’Ариве“, отвори едното крило на двойната врата, направи път на Холи и я последва.

— Bonsoir — каза той на дамата зад бюрото на рецепцията. — Une chambre double, s’il vous plait.^[4]

Тя го погледна над металните рамки на очилата си, след това погледът й се задържа няколко секунди върху Холи и кимна. Имаше сива коса, опъната стегнато назад в мазен кок, и носеше черна рокля с кремава дантелена яка и дантелени маншети. Тя дръпна маншета назад, за да попълни формулярите, после ги бутна към тях.

— Pouvez vous complète cette fiche, s’il vous plait, et signez en bas. Ce sera deux cent quatre-vingt francs, s’il vous plait. Taxe et service compris.^[5]

Кит се подписа, бръкна в джоба си, отброи банкнотите и й ги подаде. Жената се изправи, посегна към ключа и го даде на Холи, като я гледаше право в очите с мрачно презрение. Холи взе ключа и погледна Кит. Неочаквано жената се усмихна и смигна подчертано и на двамата. Холи се изчерви. Жената кимна, седна, потъна отново в книгата и не вдигна повече очи. Кит хвана Холи за ръката и я поведе мълчаливо нагоре по стълбите.

— Ето за какво беше намигването — прошепна Кит, притегли Холи към себе си и ритна вратата с пета. После я целуна, махна й шапката и я хвърли на пода. Холи се отскубна. Погледа го известно време, без да знае да се смее ли или да плаче, след това отново пристъпи към него.

— По думите на Люси Рено — каза тихо тя, — „заведи този сладур до мястото, където ще спи, и го сложи да си легне!“

Кит се засмя и тя се усмихна на чудните искрици любов и веселост в очите му.

— Точно така — каза той и смехът му се стопи. Разкопча палтото й, свали го надолу по раменете й и го остави да падне тежко на пода. После измъкна пуловера й от колана и тя вдигна ръце, за да му помогне да я съблече.

— Все същото посивяло копринено бельо — промърмори Кит, като проследи с върха на пръста си първо извивката на гърдата й, а след това ръба на сутиена.

Холи потрепери. Той я притегли към себе си и за момент останаха така. После плъзна ръце под полата й и притисна ханша й силно до себе си. Пръстите му се впиха в бедрата й, плъзнаха се под прозрачните чорапи и коприненото бельо. Холи изстена. Той я целуна, свлече се надолу и я издърпа грубо върху себе си.

— Господи, Холи, обичам те, аз…

Беше седнала върху него и посегна, за да си разкопчае сутиена. След това се наведе напред и той започна да целува диво гладката, уханна кожа на гърдите й. После пое едното зърно между устните си, докато тя се бореше с копчетата на панталоните му.

— Почакай, аз…

Кит повдигна ханша й, разкопча си панталоните и остави пръстите й да довършат останалото. Притаи дъх, когато тя го докосна и го насочи към себе си. Изведнъж Холи спря, отдръпна се, повдигна се и го погледна право в очите.

— Холи, какво…

Тя свали с треперещи пръсти ципа на полата си, пусна я на пода и изхлузи чорапите и бикините си. Застана гола над него, след това коленичи бавно и го яхна. Кит изстена, докато се приближаваше към него, и протегна ръце нагоре, за да ги вплете в косата й.

— И аз те обичам — прошепна тя и започна да се движи бавно, докато не го накара да вика името й.

По-късно лежаха заедно сред купчината объркани дрехи и главата на Холи беше облегната на гърдите му. Той я галеше по косата, навиваше отделни кичури на пръстите си и докосваше нежния мъх по врата й. Не говореха, никой от тях не искаше. Останаха така толкова дълго, колкото можаха. Накрая Холи се размърда, седна и посегна към бельото си. Това наруши интимността и върна и двамата в реалността.

Кит я наблюдаваше.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна и се наметна с палтото, като се опитваше да не обръща внимание на ужасната болка под лъжичката.

— Трябва да поговорим.

Холи го погледна.

— Не, Кит, не сега. Не ми се говори…

Той протегна ръка и я хвана за китката.

— А кога? Искам да ти кажа какво изпитвам, аз…

Тя освободи ръката си и го докосна по лицето.

— Току-що го направи.

След това се изправи, загърна се в палтото и отиде до прозореца. В стаята бе полутъмно, завесите бяха дръпнати и стаята беше осветена от особения розов неон на рекламата за тютюн на отсрещната стена. Холи я гледаше втренчено. В този момент й се искаше да е на всяко друго място, но не и тук, и в същото време се страхуваше, че мигът ще изчезне, и трепереше. Кит стана и се приближи. Постоя зад нея известно време, като и двамата гледаха втренчено празната улица долу, след това свали полека палтото от раменете й и я прегърна, като я галеше и целуваше извивката на врата й. Тя постоя неподвижно, след това изви гръб, когато ръцете му се плъзнаха надолу между бедрата й, изстена тихо, отметна назад глава и му позволи да я целува и хапе по раменете и шията.

— О, Кит! — той я обърна към себе си, повдигна я и уви краката й около хълбоците си. — Кит, аз…

Но думите заглъхнаха. Холи нададе вик, когато проникна в нея, и затвори очи, забравила всичко друго, освен него.

 

 

Отсреща, в една странична уличка, Гай Ферейра наблюдаваше прозореца с нездрава похот. Измъчваше го такъв копнеж, че едва стоеше на крака, не понасяше гледката, но не можеше да извърне очи. Беше като омагьосан, това му харесваше и в същото време го отвращаваше. Челото му гореше.

Той се облегна на студената каменна стена и задиша дълбоко. Повдигаше му се, виеше му се свят, беше поел прекалено много кокаин и цялото му тяло караше на резерви. Гай вдигна ръце към лицето си, когато двамата се отдръпнаха от прозореца, и закри очи. Потеше се, въпреки мразовития вятър, и потта си оставаше, студена и влажна, по врата му. Започна да трепери.

Трябваше да я притежава, знаеше това, винаги го бе знаел. След като свършеше с Бландфорд, щеше да я обладае пред очите на това копеле, което сега беше с нея. Щеше да я употреби, да я чука, да я накара да крещи. Гай отвори рязко очи. Вените му се изпълниха с нов прилив на адреналин. Той се отдръпна от стената, изправи се и си избърса врата с носна кърпа. Пое дълбоко дъх няколко пъти, като задържаше въздуха в дробовете си и издишваше бавно. Почувства се по-добре, отново имаше сили и владееше положението. Той бръкна с ръце в джобовете на палтото си и без да поглежда повече към прозореца, си тръгна. Този път знаеше какво прави.

Но Гай Ферейра бъркаше. Току-що бе допуснал грешката, за която дебнеше Холи. Неспособен да се владее, той бе решил да предприеме курс на действие, който щеше да й даде това, за което тя се молеше. Шанс.

Последен изход.