Мария Барет
Интимни лъжи (16)

Шестнадесета глава

Тед Уелш плати на шофьора на таксито и вдигна поглед към офиса си над магазина за китайска храна. След това се усмихна, когато усети във въздуха познатата миризма, и помаха на семейство Уонг, които държаха магазина. Господи, колко хубаво си беше у дома!

Той отключи вратата, бутна я, наведе се да вдигне пачка писма и циркуляри от изтривалката, пъхна ги под мишница и изкачи стръмното, тясно стълбище към първия етаж и офиса си. Усещаше миризма на застоял цигарен дим и лек аромат на подправки, който идваше от магазина долу — познати миризми, които го караха да се чувства у дома си. Уелш стовари куфара си в коридора, пъхна ключа в ключалката и надникна през матираното стъкло, докато отваряше. Всичко в офиса му бе точно така, както го беше оставил: пепелник, пълен с фасове, наполовина пълна чашка с кафе, хванала мухъл отгоре, и най-различни боклуци по бюрото, шкафа за папки и всяка свободна повърхност в стаята. Вече беше сигурен, че е взел правилното решение.

Той се наведе и вдигна купчина хартия, за да потърси лист и химикалка, искаше да прегледа пощата. Точно тогава зърна две от папките, върху които беше работил и които бе изоставил в бързината. Извади едната изпод купчината и я прелисти, като се спря на два пъти, за да провери реда на книжата. Уелш работеше в безпорядък, но папките му винаги бяха в безупречен ред. Той остави папката, прелисти втората, стана и започна да оглежда всеки сантиметър около себе си. Имаше грешка — офисът му не беше точно както го бе оставил. Някой беше влизал тук.

Уелш отиде до сейфа, отключи го и погледна вътре. Нямаше много неща — преди две седмици беше взел всичките пари и бе оставил копията от папките на една дискета у дома, — но имаше почти фотографска памет и веднага видя, че вътре е размествано. Несъмнено бяха търсили копието от досието на Григсън. Той се върна до бюрото и вдигна телефона, но след това размисли. Ако не бяха намерили копието — а те не го бяха намерили, — значи все още търсеха.

Той взе ножа за хартия, пъхна го в цепката на слушалката и я отвори. Извади внимателно малък електронен чип и го огледа. Господи, тези неща ставаха все по-сложни! Той го подържа няколко секунди между палеца и показалеца си и доволен от себе си, го подхвърли във въздуха и го пусна в мухлясалото кафе. След това сглоби отново слушалката, натисна бутона за съобщения и седна да ги изслуша.

„Незначително обаждане“, написа на тефтера и бързо превъртя първото съобщение, а след това „Б. С“, което означаваше „безнадежден случай“. Последваха съобщение без име и номер и обаждания на двама от клиентите му. Той надраска имената и номерата им и до тях „Р“, инициала на „развод“. После превъртя набързо още едно незначително обаждане от същия продавач на офис оборудване. Спря машината на половината от следващото съобщение, послуша, записа си номера, след това отново го превъртя и го пусна. Наведе се напред, за да разпознае гласа, прекъсна съобщението и грабна телефонния указател от пода. Прокара пръст надолу по колонката национални кодове и сравни с този, който току-що бе записал: на Хенфийлд.

След това взе пътния атлас от една купчина книжа върху шкафа за папки, намери Хенфийлд в азбучния показалец и обърна на страницата. Хенфийлд се намираше близо до Ийстхам, това беше само предчувствие, но му се струваше, че може и да е вярно.

Уелш откъсна листа от тефтера, пъхна го в джоба на сакото си и се отправи към вратата. Щеше да се обади от кръчмата. Имаше нужда да пийне нещо, а и там беше по-безопасно: щом в телефона имаше микрофон, като нищо можеше да има и в офиса. Той затвори вратата зад гърба си, отправи се към стълбите и прескочи куфара, но го остави да си стои там. „В него няма нищо за крадене — помисли си, докато слизаше забързано надолу, — освен малко евтино испанско бренди и наръч влажни летни ризи.“ Той излезе на улицата, заключи два пъти двойната врата и тръгна да провери обаждането, за което беше абсолютно сигурен, че е от Джил Търнър.

 

 

Холи седеше в кабинета на директора на банката в Челси — модерна, оборудвана с офис техника стая, със столове от кожа и хром и черно ясеново бюро — и гледаше множеството книжа, разпръснати пред нея. Беше като вцепенена. Как можеше да обясни безкрайната си глупост? Нямаше никаква представа какво е ставало. Беше поверила бизнеса на Санди и никога не си бе правила труда да задава въпроси или дори да поглежда банковите извлечения или касовите книги. Защо го беше направила? Защо, при цялото си образование и интелигентност, бе предпочела да не обръща внимание на всичко това?

Тя вдигна извлеченията от август и септември. Сумите, влезли в сметката, бяха феноменални, много повече, отколкото бе навеждана да мисли, а парите, които бяха излезли, бяха още по-зашеметяващи. Всичко изглеждаше съвсем законно, разбира се, Санди бе продавал произведения на изкуството в Средния изток и бе трупал приходите в различни офшорни сметки. От това, което вече знаеше, можеше да подозира, че сметките са били предварително подготвени и всичко е част от системата. Тя остави двете извлечения и вдигна тези за ноември и декември. През ноември имаше три големи сделки на стойност почти два милиона лири, а през декември цялата сума бе преведена в кодирана сметка в швейцарска банка. На платежното искане до подписа на Санди стоеше този на Холи. Тя го вдигна и го огледа внимателно — не бе съвършен, но бе доста добре изпипан.

— Разбира се, имате право на кредит, за да покриете разходите, госпожице Григсън, и ще се радвам да го увелича дотолкова, доколкото смятате, че ще имате нужда.

Холи кимна смутено.

— Вашият бизнес е много важен за нас. През последните две години ви наблюдавахме как израствате, а запазването на клиентите е една от основните грижи на банката.

Холи отново кимна.

— Обаче имам нужда от някаква информация кога очаквате постъпления. Разбира се, не е спешно, но…

Холи вдигна поглед.

— Извинявайте, какво казахте?

— Постъпления, с които да се покрие кредитът? Вероятно можете да ми дадете някакъв срок? Поне приблизителен?

Стомахът на Холи започна да ври.

— Не разбирам — каза тя. — Ами какво стана с общата ни комисионна сметка и онази за месечните спестявания?

Имаха две сметки — едната за ежедневни разходи по бизнеса, а другата за комисионите, печалбата на галерията от сделките. Комисионата се изтегляше от чековата сметка в края на всеки месец и прехвърляше в другата. Холи знаеше това, защото винаги преглеждаше извлеченията й, редовно се грижеше за това. Сметката беше мерило за успеха на галерията.

Директорът отвори кафявата картонена папка пред себе си и прелисти кореспонденцията в нея.

— Ето — отвърна той, като извади едно писмо, писано на бланка на галерия „Григсън“. — Миналия месец ни наредихте да закрием тази сметка, госпожице Григсън. Дадохме на съпруга ви документ за сумата според вашите инструкции.

Холи погледна листа и ръката й трепна. Писмото беше напечатано на нейната пишеща машина — разпознаваше шрифта, — а най-отдолу стоеше нейният подпис заедно с написана на ръка бележка.

— Разбирам — промълви тя с пребледняло лице. — Мога ли да получа копие от това?

— Естествено. Добре ли сте, госпожице Григсън? Да ви донесем ли чаша вода?

— Не, благодаря ви, добре съм.

Холи затвори очи за момент и си пое дълбоко дъх. Когато се овладя, директорът й подаде копие от писмото, което тя пъхна в джоба си, и поседя известно време, като се опитваше да събере достатъчно сили, за да стане.

— Мога ли да ви се обадя по-късно за превишаването на кредита? — попита, когато най-сетне успя да се изправи на крака.

— Да, разбира се!

Директорът на банката заобиколи за секунди бюрото си и застана до нея. „Млад е, прекалено млад“ — помисли си Холи, докато я хващаше за ръката. Миришеше силно на скъп цитрусов афтършейв и миризмата му моментално я посъживи.

Тя се изправи с последните си остатъци от енергия и преметна чантата на рамото си.

— Благодаря ви, че ми отделихте време този следобед — каза му и протегна ръка.

— За мен беше удоволствие, госпожице Григсън — той се ръкува с нея. — Секретарката ми ще ви изпрати.

— Да, благодаря.

При обикновени обстоятелства, с присъщите си енергия и увереност, Холи можеше и да скастри младежа; той бе надменен и я дразнеше. Сега обаче изобщо не приличаше на себе си, с нищо не наподобяваше на онази Холи Григсън отпреди две седмици. Бе просто нейна сянка и бързо губеше реална представа какво става с нея и какво прави.

Без да каже нито дума повече, тя последва секретарката до главното крило на сградата и излезе. Навън се качи в едно такси, даде си адреса и отпусна глава на облегалката. „Какъв смисъл има? — помисли си. — Коя съм все пак?“ И докато таксито се вливаше в уличното движение на Лондон, тя престана да мисли и се отдаде на всепоглъщащата безнадеждност.

 

 

Гай Ферейра седеше в наетата си кола пред блока на Холи и наблюдаваше. Първо опита с домофона, но след като не получи отговор, му оставаше само да седи и да чака. Вече стоеше там от доста време, когато едно черно такси спря наблизо.

Той се поизправи на седалката и видя как Холи слиза, подава парите и тръгва към сградата. Когато стигна до вратата, се спря и започна да търси безуспешно ключовете в чантата си. След това я свали от рамото си, пусна я на земята, коленичи на студения бетон и започна да ровичка, докато ги намери. Гай Ферейра очакваше тя да влезе в блока, но Холи внезапно се сепна, сякаш току-що бе осъзнала нещо неприятно, и изруга високо. Вдигна ръце към лицето си, а раменете й увиснаха. Преди обаче да успее да направи каквото и да било, Ферейра слезе бързо от колата. Когато стигна до сградата, Холи седеше на стъпалата, хванала с две ръце главата си, и хълцаше.

— Хей? Извинете, хей? — повика я Гай от подножието на стъпалата.

Холи не му обърна внимание, но хълцанията спряха. Тя продължи да държи главата си наведена, заровена в ръцете, като се молеше натрапникът да си отиде. Само че това не стана.

— Извинете, търся Холи Григсън — каза той. — Чудех се дали не знаете…

Холи вдигна глава, избърса набързо лице с опакото на ръката си и погледна застаналия пред нея мъж.

— Аз съм Холи Григсън — каза тя. — Кой се интересува?

— Гай Ферейра. Аз съм приятел на съпруга ви и…

При тези думи Холи отново се разплака.

— Мили Боже! Добре ли сте? — Гай пристъпи напред, но внимателно, за да не се натрапва. — Господи, здравата сте разстроена. Мога ли да направя нещо за вас?

Холи поклати глава, без да вдига лице от ръцете си. Помнеше името му, помнеше и обажданията му. Защо, за Бога, не престанеше да й се натрапва и не вземеше — просто да си отиде?

— Мога ли да ви откарам някъде, за да получите помощ? Колата ми е…

За втори път Холи вдигна поглед.

— Нямам нужда от кола! — каза троснато тя. — Имам една скапана кола и я оставих в скапаното Челси, където срокът й за паркиране е изтекъл преди час!

Докато говореше, очите й се напълниха с нови сълзи — ядни, безполезни, безнадеждни сълзи. Внезапно скочи, слезе по стъпалата и се обърна с разкривено лице.

— През половината време не знам какво правя! Допускам глупави грешки, не преценявам добре и нищо, ама нищо не е както трябва! Всичко е объркано! Всичко! Целият ми живот е скапана каша и дори не можах да си спомня, че съм отишла със скапаната кола под наем! Напъхах се в едно такси и напълно забравих, че… — от гърлото й се изтръгна ридание и лицето й се разкриви още повече. — Съжалявам! — промърмори тя и хукна надолу по улицата.

Гай остана за момент на място, но после тръгна след нея.

— Не, почакайте! — той я хвана за ръката и я принуди да спре. Холи беше твърде разстроена, за да се съпротивлява. — Ключовете на колата във вас ли са? — тя кимна. — Добре, тогава ще ви откарам дотам да си я приберете — Гай продължаваше да я държи за ръката. — Ако има глоба или са й сложили скобите, или нещо подобно, ще се погрижа за това, нося пари у мен. Става ли?

Холи го погледна втренчено, с мокро от сълзите лице. Без да изпуска ръката й, той я накара да се обърне, отведе я на двадесет ярда по-нататък до неговата кола, отвори вратата, помогна й да се настани и се качи.

— Къде сте оставили автомобила? — попита, докато палеше.

— На „Кингс Роуд“ — отговори безизразно Холи.

— Добре — рече Гай и потегли, без да каже нито дума повече, а Холи седеше слисана до него и се чудеше как е успял да реши един проблем, който само преди няколко секунди й се струваше непреодолим.

Следвайки указанията й, Гай я закара до наетата кола, паркира на няколко места по-надолу и слезе заедно с нея. През цялото пътуване беше мълчал, мълчеше и сега. Холи провери за билетче на предното стъкло. За щастие нямаше.

Тя отключи вратата, обърна се и за пръв път го огледа както трябва.

— Благодаря ви — каза му. — Оценявам помощта ви.

Изглеждаше добре. Беше елегантен и правеше впечатление с тъмния си костюм и безупречни риза и вратовръзка. Не приличаше на британец, но акцентът и маниерите му го поставяха в категорията на най-добрите държавни училища. Това бе типът, с който Холи беше свикнала. За момент си помисли колко е привлекателен, но след това отново се съсредоточи върху нещастието си.

— Вижте, съжалявам, обикновено не съм толкова избухлива. Просто това беше последната капка за един доста отвратителен ден.

— Моля ви — рече той. — За мен беше удоволствие. Не можех да ви оставя да плачете на улицата, нали?

Холи поклати глава и той се усмихна.

— Никога не оставям дама в беда. А и можехте да направите наводнение на улицата.

Холи отвърна на усмивката му.

— Ами благодаря ви още веднъж, оценявам го.

Той сви рамене.

— Кога сте виждали Санди за последен път? — попита неочаквано тя. За момент изпита подозрение — той бе почти прекалено идеален.

Гай обаче отговори с лекота на въпроса й:

— Не знам. Трябва да е било преди няколко месеца. Имахме съвсем незадължаващо приятелство — от време на време вечеря, когато идвах в града, и други такива, нали разбирате?

— Да, разбирам — тя отвори вратата на колата и хвърли чантата си на предната седалка. — А къде сте се запознали?

— В един самолет за Средния изток — Гай се усмихна. — Веднага харесах Санди, с него се разговаря много лесно.

— Да, такъв беше — отвърна Холи. И тя си бе помислила почти същото при първата им среща.

— Е, ами… — Гай се обърна да си върви.

— Да. Трябва вече да тръгвам. Още веднъж ви благодаря, наистина беше много любезно от ваша страна, че ме спасихте.

— О, няма защо — той сви отново рамене и тръгна към колата си, но после хвърли поглед през рамо и й махна.

„Значи не е близък приятел на Санди — помисли си Холи. — Със сигурност няма никаква представа какво се е случило. И е много симпатичен.“ Махна му в отговор и гледа след него няколко секунди. Чудеше се как е успяла да избухне така заради една кола, след това се усмихна на себе си и се качи. Запали двигателя, включи фаровете и остана така, замислена. Наистина бе изключително любезно от негова страна, а и се беше справил с минимум суетня. Избави я от чувството, че се държи глупаво, а тя го отпрати, без дори да го попита дали е съгласен. Неочаквано Холи отвори вратата и излезе наполовина от колата.

— Ало? Извинете? — извика тя.

Хрумна й една идея. Може би Гай знаеше нещо повече от нея. Може би, ако си поговореха малко за Хюго — или Санди, както го познаваше Гай, — щеше да научи от него подробности, за които не се бе сетила.

Гай, който в този момент отключваше колата си, се обърна.

— Да?

— Почакайте! — Холи се наведе, за да изключи двигателя, и се приближи до колата му. — Съжалявам. Сигурно ме смятате за ужасно груба. Бяхте толкова любезен, че се чудя дали не мога да ви почерпя нещо за пиене, за да ви се отблагодаря?

Гай я погледа втренчено няколко секунди и отговори:

— Много мило, но не, благодаря. Изглеждате изтощена и няма нужда да ми благодарите, за мен беше удоволствие, наистина. Трябва да си отидете у дома — след това й се усмихна чаровно. — Може би друг път.

Беше прав, чувстваше се уморена и може би наистина бе по-добре да остави това за друг път, но след като веднъж го беше намислила, трябваше да го направи. Холи се усмихна, беше толкова учтив, тъй ужасно английски. Напомняше й на брат й и й харесваше загрижеността му, това я успокои още повече.

— Уморена съм — каза тя, — но не и изтощена. Бих искала, ако нямате нищо против.

Само някоя забележка по време на разговора, някоя случайно изпусната дума и тя щеше да направи още една крачка към разрешаването на този проклет проблем.

Гай си погледна часовника.

— Вижте какво ще ви предложа, Холи. Вие ще ме черпите едно питие, а аз ще ви черпя вечеря. Въпреки това, което казвате, ми изглеждате съсипана и се боя, че ако не пъхнете малко храна в стомаха си, по някое време може да се строполите върху мен.

Холи се усмихна още веднъж. Защо бе подозирала така този човек?

— Договорено — каза тя.

 

 

Малкият италиански ресторант в селски стил се намираше в една забутана уличка в Челси. Бе доста известен и скъп, но не елегантен и претенциозен — теракотени плочки, бледокремава мебелировка и тоскански съдове. Вътре беше слабо осветен и претъпкан, с натежала от разговори, цигарен дим и миризма на зехтин и чесън атмосфера. Сервираха първокласна храна, макар Холи да не вкуси много от нея. Когато пристигна основното ястие, вече беше изпила бутилка и половина хубаво чианти от специалните резерви и дъвчеше парченце чиабата, топнато в сос от зехтин и чили. Говореше бързо, като от време на време провлачваше думите, пушеше почти непрекъснато от цигарите на Гай и напълно бе загубила представа какво му е казала и защо. Холи бе пияна. Беше забравила, че от два дни не се е хранила, както трябва. От няколко часа насам Гай постоянно допълваше чашата й, така че Холи нямаше никаква представа колко е изпила. Не че това имаше значение, разбира се. Гай беше идеалният кавалер — учтив, приятен, съпричастен. По дяволите, дори беше ходил в едно и също училище с брат й! Беше стар сефтонец, а и възпитаник на Кеймбридж — не от нейния и на Кит колеж, а и доста преди тяхното време, но все пак бе учил там и, честно казано, това я караше да се чувства много спокойна.

И колкото по-спокойна се чувстваше, толкова повече се отпускаше и загубваше представа за количеството изпито вино, което развързваше езика й и я караше да бръщолеви какво ли не. Разкри му мислите си с изненадваща лекота и в мъглата на алкохолното облекчение си въобрази, че говори с човек, който наистина я разбира. Говореше за Санди, като постоянно бъркаше името му с това на Хюго и Алекс. Разказа му за галерията, сметките, подслушването на телефона на Джил, за факта, че нейният съпруг не е неин съпруг, че дори не е този, за когото се е представял, и изложи идеята на Кит за прането на пари и връзките с организираната престъпност. Каза му всичко, а той слушаше внимателно и сериозно, казваше твърде малко, но показваше, че разбира, като я докосваше по ръката, поглеждаше я и от време на време подхвърляше нещо. Ако бе трезва, Холи никога нямаше да направи такова нещо, само че не беше. Страдаше от алкохолната илюзия, че е в безопасност — и то с човек, за когото само преди две седмици бе мислила, че е част от нещо зловещо.

— И виждаш ли в каква ужасна каша се намирам?

Тя се поизправи на стола и подпря брадичка на дланите си. Недокоснатата чиния спагети с пушена сьомга и сос с водка беше бутната на една страна, а цигарата пушеше в пепелника пред нея. — Затова избухнах за колата!

След това поклати глава, посегна към чашата си и разплиска малко вино върху покривката.

— Колата — каза с надебелял глас — беше последното, ама последното нещо, с което можех да се справя… последното нещо… — Холи изгаси цигарата си, извади друга от кутията и продължи, като жестикулираше с нея. — Казвам ти, Гай, не можех да понеса повече, аз… — наведе се към свещта, запали цигарата, опърли си косата и тя едва не пламна. — К’во мислиш, а? Не е ли ужасно? А?

Гай кимна. Беше успял да даде знак на келнера, че иска сметката, без тя да забележи. Мъжът се появи до масата и Холи вдигна слисано поглед, макар че всъщност не виждаше ясно нито него, нито дори Гай.

— Откъде се появи тоя? — попита тя и се усмихна неловко. — Пууф! Магия! — след това щракна с пръсти, изпусна цигарата и изгори малка дупчица в покривката. — Опааа, пак се оплесках!

Седна по-изправено на стола, отпи още глътка вино и в един проблясък разум се запита как за толкова кратко време е успяла да се натряска така.

— Май е по-добре да си вървим… — промърмори тя.

Залата сякаш бе потънала в мъгла и лицето на Гай изчезна плавно от полезрението й. Холи се изправи, сграбчи ръба на масата и въздъхна облекчено, когато се появи почти незабавно до нея.

— Ти — каза му тя, като го ръгна с пръст в гърдите. — Ти си тооолкова сладък.

Гай я хвана за ръката, усмихна се и я поведе опитно през лабиринта от маси.

— И миришеш страхотно. Ммм! — тя се сгуши във врата му и промърмори. — „Флорис“! Бих го познала навсякъде…

После махна с ръка и се усмихна на няколко от посетителите, които я гледаха изненадано.

— Чаао! — извика на хората от масата, с която се сблъска. — Мнооого съжалявам.

Минути по-късно се озова навън.

— Точно така — каза Гай. — У дома.

Но Холи не можеше да му отговори. Леденият въздух я блъсна право в лицето и тя се олюля, вече напълно замаяна. Остави Гай да я отведе до колата си, отпусна се на нея, докато той отключваше вратата, а после се строполи на предната седалка и главата й падна напред. Гай й закопча колана, пресегна се през нея да й заключи вратата и запали двигателя. Когато я погледна, видя, че е заспала, и за пръв път тази вечер се отпусна.

Той си закопча колана, включи на скорост и потегли, като светна фаровете. Хвърли кос поглед към Холи, която хъркаше тихо на седалката до него, и в очите му проблесна весела искрица. Той се усмихна, втренчи се напред и се съсредоточи върху пътя.

— Браво на нас — каза гласно. — Много плодотворно приятелство.

Холи чу нещо, но не можа да се съсредоточи. Без да отваря очи, в продължение на минута и нещо на няколко пъти заспива и се събужда. Накрая се претърколи, придърпа юргана над ушите си и пак остави образите в ума й да я приспят.

Десет минути по-късно седна рязко в леглото.

— О, по дяволите!

Сдържайки позива за повръщане, тя вдигна ръка към пулсиращото си от болка слепоочие и потърси пипнешком телефона с другата. Не след дълго я грабна с треперещи пръсти и изграка в слушалката:

— Ало?

— Холи? Ти ли си? — беше Кит, полудял от тревога.

— Да…

— Къде беше, по дяволите? Вече е три сутринта! Господи, щях да умра от притеснение! Какво се е случило? Добре ли си?

Холи се отпусна назад на възглавниците, затвори за момент очи и споменът за вечерта е Гай проблесна в съзнанието й. Тя изстена и отново ги отвори.

— Къде си?

— В Съсекс. Холи, какво…

— Затвори, ще те набера!

Секунди по-късно се наведе над ръба на леглото, грабна саксията и повърна в нея. След това изпълзя от леглото, отиде със залитане до банята, надвеси се над мивката и отново повърна. Напъва се още десет минути. Изтощена, пусна кранчетата, докато изчисти мивката, и се върна в спалнята да оправи мръсотията. После отиде в банята и пусна душа. Беше само по сутиен и бикини — нямаше представа как се е озовала разсъблечена в леглото. Можеше само да благодари на Бога, че е още цяла. Тя си съблече бельото, пусна го на пода и влезе под душа. Обля се с гореща вода, натърка се със сапун, изми си косата с шампоан, натърка се втори път и пусна студената вода. Минута и нещо стиска зъби, докато стоеше под ледените струи, след това спря водата, взе една хавлия и се уви. Седна разтреперана на ръба на ваната и започнаха да я връхлитат откъслечни спомени за вечерта. Обхвана я страшно разкаяние.

Какво, по дяволите, беше направила? Сигурно си бе изгубила ума, за да отиде на вечеря с един непознат, да се напие до припадък и да му каже всичко, като по този начин постави себе си, а може би дори Кит и Джил, в опасност. Нямаше никаква представа кой може да е Гай Ферейра. Разбира се, бе ходил в едно и също училище с брат й — не беше ли казал, че е учил в Кеймбридж? Не си спомняше добре. Но каква връзка имаше със Санди? Откъде беше? И щом работеше в Ню Йорк, какво правеше в Лондон? Господи, дори не го беше попитала!

Тя отиде до шкафа за сушене и намери дебела пижама на цветя. Пусна хавлията на пода, облече пижамата и си сложи чифт чисти чорапи от коша с прани дрехи, жилетка и кърпа на косата. След това излезе в коридора, намери си чантата и извади тефтерчето, където беше записала номера на Джил. Тъкмо когато се канеше да вдигне слушалката, видя надписан на ръка плик.

Седна на стола в антрето и отвори плика.

„Скъпа Холи,

В случай че се чудиш как си се озовала тук, докарах те у дома и ти помогнах да си легнеш, а сега отивам да докарам и колата ти. Ще пусна ключовете в пощенската кутия и ще взема такси до хотела, в който съм отседнал. Прилагам визитната си картичка, а номерът ми в хотела е написан отзад. Моля те, обади ми се да ми кажеш дали си добре, за да не се притеснявам.

С приятелски чувства, Гай“

Почеркът беше дребен, със заврънкулки, спретнат и много благопристоен.

Холи погледа озадачено бележката, сложи я обратно в плика и я пусна на масичката. Набра номера в Съсекс и поговори с Кит, но не му каза нищо за вечерта или за Гай, а само че ще се видят на сутринта, след като се опита да се свърже с Маркъс. Извини му се, че го е разтревожила, извини се неубедително, че се чувства уморена и иска да остане сама, и затвори.

Все още с визитката в ръка, отиде в дневната и се отпусна на канапето. Чувстваше се махмурлия, беше изтощена и й се гадеше — плюс това й се повдигаше от цялата тази ужасна бъркотия и от собствената й глупост. Възнамеряваше на сутринта да позвъни на Гай Ферейра, да му благодари за загрижеността и да приключи с това. Беше допуснала още една огромна грешка, но смяташе да я оправи, доколкото можеше, и да се опита да я забрави.

Струваше й се свестен човек. Все пак я беше докарал до дома й и бе дотолкова загрижен, че да се интересува дали е добре. Само дето тя бе успяла да се гипсира, да се направи на ужасна глупачка и да издрънка прекалено много. Това я правеше още по-уязвима отпреди.

Холи се сви на кълбо, прегърна една възглавничка и започна да обмисля какво ще каже на Гай Ферейра. Щеше да се държи учтиво, но хладно и да му даде ясно да разбере, че тази нощ няма да се повтори. Смяташе да говори вежливо, но да бъде пряма, и можеше да се надява, че с това ще се свърши.

 

 

Навън на улицата Невестулката видя как лампата на втория етаж изгасва. Почака още малко, за да се увери, че Холи си е легнала, извади мобилния си телефон и набра номера.

Мъжът се пресегна леко и вдигна телефона. Беше гол, а момичето, което току-що бе наел, стоеше на четири крака пред него. Стегнатото й, лъскаво задниче се притискаше в слабините му, а закръглените й гърди се люлееха над ръба на леглото. Тя изстена, когато мъжът се изви, за да вдигне слушалката, но остана абсолютно неподвижна, за да не му се налага да се отдръпва.

— Аз съм — рече Невестулката. — Тихо е и тя си е…

— Да — прекъсна го мъжът, стисна слушалката между бузата и рамото си и плъзна ръце надолу към хълбоците на момичето.

Беше дребна и гъвкава, с толкова прилика, колкото успя да му осигури агенцията. Той се раздвижи в нея, накара я да ахне и се усмихна.

— Кажи ми нещо, което да не знам — каза в слушалката. След това, без нито дума повече, затвори.