Мария Барет
Интимни лъжи (25)

Двадесет и пета глава

Беше четири и половина следобед, почти четиридесет и осем часа след като паспортният отдел бе потвърдил пристигането на Холи в Париж, и щабът бе буквално опустял. Сержант Иймс стоеше до телефона с купчина компютърни разпечатки от въздушните линии, пълен пепелник, пакет цигари — втория за деня — и запалка. Пиеше кафе, но не усещаше вкуса му, беше твърде напрегнат. Барабанеше с пръсти по бюрото, за да наруши противната тишина, и не обръщаше никакво внимание на погледите на полицай Добсън от другия край на стаята.

— Бих искал да побързат, по дяволите — рече той. — Колко време е нужно, за да се получи тая скапана заповед?

Добсън сви рамене.

— Не можеш да караш един съдия да бърза — отбеляза той. — Би трябвало да знаеш това, Иймзи.

Телефонът иззвъня. Иймс веднага вдигна слушалката.

— Сержант Иймс. О, добре, ясно, сър — той закри слушалката с длан. — Получили са заповедта и вече са там — след това отново заговори по телефона: — Да, веднага щом получим нещо. Точно така, сър. Довиждане — и затвори.

— Както изглежда, Уелш определено е заминал. Къщата му е празна. Сега започват издирването.

Полицай Добсън протегна ръце зад гърба си и удари с юмрук своята купчина с разпечатки.

— Е, надявам се да открият повече от мен — рече той. — Един Господ знае накъде се е запилял. Ти откри ли нещо, сержант?

Иймс си взе още една цигара.

— Нищо. Имам чувството, че търсим игла в копа сено.

— На мен ли го казваш? — полицай Добсън се изправи. — Искаш ли още кафе?

Иймс поклати глава и се върна към списъка на пътниците за поредния полет до Париж, за да търси името Т. Уелш.

 

 

Тед Уелш седеше в един малък бар в странична уличка на „Авеню Марсо“, малко по-нататък от хотел „Кралица Елизабет“, и пиеше последното си за деня кафе. Беше пет следобед и имаше още два часа до изложбата на Ейдриън Уайт в галерия „Дюран-Дезер“. Той запали цигара и преброи монетите на масата пред себе си. Правеше го вече няколко пъти, за да спечели време. Трябваше да позвъни на Джил, да й каже какво става и искаше по някакъв начин да изрази чувствата си към нея. Проблемът бе, че му липсваше смелост.

— Desirez vous la meme chose?^[1] — попита келнерът.

Уелш вдигна ръце, за да му покаже, че не говори френски.

— Искате още кафе? — опита се келнерът.

— Не, благодаря. Къде е телефонът?

— Le telephone?^[2]

— Да — Уелш викаше, сякаш говореше на идиот, а не просто на чужденец.

— Отзад е. Моля, последвайте, мосю.

— Добре. Благодаря.

Уелш стана и събра монетите от масата в шепата си. „Добре де — помисли си, — повече не мога да отлагам.“ Келнерът го заведе до телефона. Той му благодари отново, този път още по-високо, за да покаже, че оценява помощта му. Изчака, докато младежът се отдалечи, набра номера, пъхна монетите в процепа и зачака Джил да отговори.

— Ало?

— Джил? Аз съм, Тед. Добре ли си?

— Да, чудесно.

Уелш бе изненадан от ясната линия — Джил сякаш му говореше от отсрещната страна на улицата. Това го изпълни с трепет.

— Какво става? — попита тя. Звучеше напрегнато. Прииска му се да зърне лицето й.

— Засега почти нищо. Снощи беше тихо, днес също — не й спомена за посещението на Кит и Холи в хотела на левия бряг, нямаше нужда. — Нещата като че ли се развиват добре, галерията изглежда готова и май трябва само да се приготвя за довечера — той пъхна още монети в процепа. — А ти?

— Ами бяхме в галерията и имаше безброй обаждания за Ейдриън. Отправих всичките запитвания към „Арт’94“. Току-що завършихме подбора на картините от това, което е останало тук. Не знам какво става в Париж, но отзвукът тук е страхотен. Носи се слух, че Ейдриън Уайт е следващият Франсис Бейкън!

Уелш усети усмивката в гласа й.

— Продължавай в същия дух, Джил — рече той. — Браво! — след това си загаси цигарата. — Виж, Джил?

— Да?

— Джил, ще бъдеш внимателна, нали? Искам да кажа, няма никаква гаранция, че Бландфорд ще се появи тук, нали разбираш. Просто не се знае… — той спря. Не искаше да я плаши. — Просто внимавай, ясно?

От другия край на линията Джил се намръщи.

— Ще внимавам — рече тя. — Ти също.

— Да, благодаря. Виж, Джил?

Уелш се поколеба, като търсеше думи, за да изрази чувствата си. Последва пауза, която се превърна в дълго мълчание. Не можеше да го направи. Прекалено много неща ги разделяха. Затова само се сбогува и затвори.

 

 

В Съсекс Джил седя и дълго гледа телефона. Чувстваше се безкрайно потисната. Беше сигурна, че е пропуснала нещо, нещо важно, но бе безсилна да направи каквото и да било. Тед й харесваше. Може би един ден щяха да станат добри приятели, но това бе всичко. Надяваше се да я разбере. Тя вдигна поглед и каза на Софи, която слизаше по стълбите:

— Беше Тед Уелш.

Софи сложи ръка на рамото й.

— Той е добър човек, Джил — мащехата й кимна. — Радвам се, че сте приятели. Това е важно за него, той ми го каза.

— Може би не трябваше да се държа така открито, може да се получат недоразумения. Толкова сме различни.

Софи поклати глава.

— Така говореше старата Джил.

Джил я потупа по ръката.

— Да, може би си права. Предполагам, че всичко се учи на собствен гръб, колкото и да е горчив урокът.

— Предполагам, че е така — рече Софи.

Двете жени се усмихнаха една на друга — заради Алекс, Холи, Кит и Тед Уелш. Беше усмивка на разбирателство.

 

 

Люси Рено погледна малкия си златен ролекс и въздъхна тежко. Тъй като отговарящите за храната щяха да дойдат след един час, имаше малко по-малко от час, за да се върне в апартамента си, да вземе душ, да се преоблече и да се върне в галерията. Ужасно й бе неприятно. Обикновено й отнемаше цял час само да си оправи грима. Тя отиде до чантата си, извади пудриерата и се огледа. Помисли си, че може да не се наложи да сваля целия грим, и докосна бледата матова кожа на бузите си. Можеше да се размине само с оправяне на очите и устните. Тя затвори сребърната кутийка от „Тифани и Ко“ — Ню Йорк, гравирана с инициалите й, и се обърна към аранжора на цветя, току-що пристигнал от Лондон, който стоеше до последната огромна ваза с лилии и се наслаждаваше на работата си.

— Прекрасно е! — заяви Люси, отиде до младежа и го прегърна. — Абсолютно божествено!

Младежът въздъхна и избърса една сълза от окото си. Беше много емоционален. След цял следобед упорит труд върху трите вази сега те бяха съвършени.

— А сега върви, скъпо момче, и се поотпусни, за да си готов за довечера — каза тя и го плесна леко отзад. — Ще бъдеш засипан с комплименти и искам да изглеждаш възможно най-добре за приемането им!

Той се усмихна и отново въздъхна, след това прекоси галерията и вдигна коженото яке и раницата си от един стол.

— Върви, ще се видим по-късно! — извика Люси, когато го видя да поглежда назад.

Последва го до вратата, затвори и остана там, докато той изчезна от погледа й. После се строполи на един стол и се хвана с две ръце за главата.

Господи, колко работа! Беше абсолютно изтощена. Ако не се нуждаеше отчаяно от тези пари и ако сумата не бе тъй безсрамно голяма, никога нямаше да се заеме. Тази поръчка я тревожеше и — ако трябваше да бъде честна със себе си — започваше да я плаши. Гай Ферейра може и да бе ужасно щедър, но изглеждаше странен, всъщност цялата тази работа беше странна. Очакваше с нетърпение да свърши. Откакто й беше платил половината хонорар в брой, алармата в главата й не преставаше да звъни. Кой в днешно време разполагаше със сто и шестдесет хиляди франка в използвани банкноти?

Люси стана и се обърна към любимата си картина. Имаше добро око — колекционираше от години — и вече си беше запазила две картини. Тя извади лист с малки червени лепенки от джоба на туниката си и постави една до заглавието под картината. Тази си беше нейната и със сигурност нямаше да плати пълната й цена. Не знаеше към какво се стреми тази пасмина, но ако оня Ейдриън беше истинският художник, тя бе летящо розово прасенце. Слава Богу, че „Вог“ бяха отменили интервюто — който и да беше, нямаше да има снимки с него, беше се погрижила за това. Тя остави лепенките до каталога на светлото ясеново бюро, взе си палтото и чантата и се обърна да си върви. Точно тогава вратата се отвори и тя подскочи.

— Гай! — не успя да прикрие страха в гласа си. Беше друсан, както през целия ден, но сега като че ли не можеше да се владее. Тя залепи усмивка на лицето си. — Колко очарователно!

— Не ти плащам да бъдеш очарована! — озъби се той. — Горе отключено ли е?

— Да. Така мисля, ключът е някъде тук… — тя се обърна и започна да търси по бюрото. — Някъде тук трябва да е. Преди малко го държах. Винарите качиха шампанското и… — най-сетне го намери. — Ето! — обърна се да му го подаде. — Сигурна съм, че оставих отключено…

Само че не успя да довърши изречението си. Той беше изскочил от галерията, оставяйки вратата широко отворена. Люси остана няколко секунди неподвижна, загледана след него, след това чу писък на гуми по асфалта и навън пристигна бусът на отговарящите за храната.

— Слава Богу — промърмори тя под нос, преметна палтото на ръката си, грабна си чантата и излезе бързо от галерията.

— Оставям всичко на теб — извика тя на жената на предната седалка. Често използваше тази фирма, те знаеха точно как харесва нещата. — Ще се видим по-късно!

И без да се обърне повече назад, прекоси тичешком пресечката и изчезна в една задна уличка, без да знае защо чувства това ужасно желание да избяга.

 

 

Холи свали капачето на червилото и го поднесе към устните си. Погледна лицето си, идеално гримирано, с прибрана на нисък кок коса, с гагатени топченца на ушите и викторианска гагатена огърлица на шията. Преди да напусне Лондон, тя взе за тази вечер най-хубавите си дрехи и ги подреди в куфара със зловеща грижовност. Искаше, ако умре, да бъде намерена с тях. Сега гледаше доволно дългата до глезените рокля от наситенозелено мачкано кадифе, черните кадифени обувки с високи токчета и кръстосани каишки, и гагатите, които бе притежавала баба й. Пръстите й потрепериха, докато очертаваше линията на устните си и ги запълваше с тъмночервено. Беше се вкопчила с всички сили в смелостта си. Когато се извърна от огледалото, знаеше, че може би се е гледала в него за последен път.

Тя вдигна вечерната чантичка от леглото, уви наметалото около раменете си и напусна апартамента с високо вдигната глава.

Долу във фоайето зачака. Никъде не се виждаха нито Гай, нито Кит, а това я изнервяше. Тя стоеше сковано до входа, стиснала чантичката, и наблюдаваше сцената пред себе си: жена, която чакаше до вазата с аранжирани цветя, тълпа японски туристи до асансьора, двойка, която се регистрираше, всичките влизания и излизания от този оживен хотел. Само че не виждаше нищо. Докато стоеше там сама, не можеше да мисли за нищо друго, освен за съпруга си, Санди Търнър. Бившият й съпруг, дори не съпруг, а просто един мълчалив партньор. Крадец. Осъзна, че стиска до болка чантичката. Тя си пое дълбоко дъх, отпусна пръсти и я прехвърли в другата си ръка. „Хюго Бландфорд — помисли си и в стомаха й се образува възел от гняв, който първо се разшири, след това се сви. — Ако някога ми падне възможност, ще го убия.“

 

 

Гай взе сакото си от леглото, облече го и закопча средното копче. Огледа се в пълен ръст в огромното огледало, за да провери дали не си личи пистолетът, след това се потупа по джоба и тръгна към вратата. Не беше идеален, тридесет и осем милиметров „Смит и Уесън“, но за толкова кратко време не можеше да се намери нищо друго. Щеше да свърши работа. Мина през дневната на апартамента, покрай багажа си, вече събран и готов до вратата, и се обади на рецепцията. В отговор на въпроса му администраторката каза, че Холи го очаква. Той си взе палтото от канапето и напусна апартамента. Беше взел последната си доза — след тази вечер нямаше да има повече кокаин. И шефовете нямаше повече да го замерят с лайна. Край на грешките. Той влезе в асансьора и погледна отражението си в огледалото. Не му мина през ум, че Бландфорд може да не се появи, просто не можеше да стане такова нещо. Парите и сексът бяха най-добрата примамка: Холи Григсън представляваше сексът, а картините — парите. Гай гледаше несъзнателно как лампичките на таблото присветват, докато се плъзгаше надолу по етажите. „Пари, секс и власт“, помисли си той и се усмихна. Тази вечер той щеше да притежава властта.

 

 

Кит се помота пред хотела възможно най-дълго, за да наблюдава сградата, входа и улицата. Беше застанал на вратата на един магазин с вдигната нагоре яка и следеше обстановката наоколо. Не знаеше какво точно търси и ако трябваше да бъде честен със себе си, адски се страхуваше. Тази вечер звъня три пъти на Тед Уелш, но всеки път чуваше телефонния секретар. Времето изтичаше.

Той си погледна часовника и осъзна, че чакането е свършило. Трябваше да върви. Излезе навън под ярката светлина на една улична лампа, като силно се надяваше да знае какво прави. На този етап нямаше друг избор.

— Хей!

Кит залитна за момент и изправи дребния човек, в когото току-що се бе блъснал.

— Pardonnez moi^[3]… — той погледна мъжа. — Господи! Тед! Какво, по дяволите…

Уелш го бутна обратно във входа, далеч от чуждите очи, и огледа внимателно пътя. Останаха скрити, докато една черна лимузина мина по улицата и спря пред входа на хотела. Уелш пусна Кит и го потупа по ръката.

— Съжалявам, приятел, добре ли си?

— Да, чудесно, но какво…

— Не ме питай, ’щото не знам. Излязох от кафенето на три преки по-надолу и видях онази кола там. Тръгнах към хотела и отново я видях, два пъти. Прави обиколки, явно чака някого — Уелш прокара език по зъбите си. — Може би теб.

— Сигурен ли си?

— Тц.

— По дяволите!

Уелш бръкна в джоба си за цигари.

— Страшно добре казано, аз самият едва ли щях да се изразя по-добре — след това запали и пусна кибритената клечка на земята между тях. — По-добре върви. Закъснявате, monsieur l’artiste!^[4] — и се усмихна мрачно.

— Да, прав си. Само че преди това искам да ми кажеш какво правиш тук, Тед.

— Разглеждам забележителностите — отвърна Уелш и изтръска пепелта от цигарата си. — Хайде, разкарай се!

След това се обърна и тръгна в противоположната посока.

 

 

Няколко минути по-късно Уелш наблюдаваше как Холи, Гай Ферейра и Кит се качват в една кола с шофьор. След малко потеглиха и веднага бяха последвани от лимузината. Той излезе от задната уличка и забърза към хотела. Отиде до рецепцията и помоли за телефон. Извадиха му един изпод тезгяха, а Уелш го погледна и се поколеба. След това набра номера, който знаеше наизуст: на Централен разузнавателен отдел — Бромли.

— Главен инспектор Рей Картър — веднага го свързаха с кабинета. — Той там ли е? Да, можете, кажете му, че е Тед Уелш — Уелш зачака. Потеше се и слушалката се пързаляше в ръката му. Картър отговори на линията след не повече от няколко секунди. — Рей? Аха, имам проблем. В Париж съм и имам нужда от помощ — Уелш преглътна с внезапно пресъхнала като пустиня уста. — Имам нужда от всичката шибана помощ, която можете да ми осигурите!

 

 

Робърт Иймс вдигна телефона на първото иззвъняване.

— Сержант Иймс. Не, съжалявам, главен инспектор Хийли в момента не е тук. Мога ли да му предам нещо? — внезапно се поизправи на стола. — Къде? Да, имам — започна да пише бързо на гърба на една разпечатка. — Можете ли да ми го кажете буква по буква? Да, разбрах го. Да, ще го направя, веднага ще му се обадя и ще се свържа с Интерпол. Благодаря, да, ще го направим — той затвори и веднага след това набра. — Добо, ние сме! — извика към другия край на стаята. — По дяволите! — и затвори яростно телефона. — Проклетият Хийли дава заето! Имаш ли други номера на мобилни телефони, Добо?

— Не. Какво е станало, бе?

— Уелш е в Париж, току-що е позвънил на Централен разузнавателен отдел — Бромли — Иймс отново набра. — Господи, отговорете, сър, моля ви! — набра за трети път. — Нещо става, ама нещо голямо! Иска въоръжена помощ и я иска на минутата!

Добсън свирна през зъби.

— Можеш ли да се свържеш с дежурната оперативна стая и да ги помолиш да накарат по радиостанцията някоя от колите да отиде до Бромли? Аз трябва да се добера до Хийли — Иймс си погледна часовника. — Времето тече. По дяволите! По-добре да се свържа с главния!

— Не е тук — рече Добсън. — В отпуска е, забрави ли?

— О, Боже, само това ни липсваше!

Добсън написа адреса на Уелш на ъгълчето на един лист и го откъсна.

— Ще се върна след няколко минути — и изхвръкна от стаята.

Иймс отново набра номера на мобилния телефон на Хийли. Този път успя да се свърже.

— Шефът там ли е? — той захапа единия си нокът. — Какво? О, Боже! Никой ли не може да се добере до него? — той изслуша отговора и каза троснато: — Страхотно! Направо страхотно! — и затръшна телефона.

— Хийли е отишъл на разходка — каза той на полицай Добсън, който се появи на вратата. — Извън обхвата на радиостанцията е. Отишъл за скапания си сандвич, побира ли ти го главата?

Добсън го погледна втренчено.

— Ще трябва сам да позвъня на Специалния отдел — рече Иймс. Добсън продължи да го гледа по същия начин и Иймс внезапно хвана главата си с две ръце. — Мамка му, мамка му, мамка му! — избухна той. — Какво да правя сега, по дяволите?

— Позвъни на Специалния отдел и ги накарай да се свържат с Интерпол чрез спешния код.

— Ами ако е фалшива тревога? Как, по дяволите, ще обяснявам после?

— Просто ще ти се наложи.

— Знаеш ли колко ще струва това, Добо? — Иймс стана и си пое дълбоко дъх. — Извинявай, не знам защо ти крещя. Нека да бъде на моята глава — той вдигна слушалката и се усмихна напрегнато. — А кой казваше, че новобранците са мухльовци?

 

 

Галерията беше претъпкана. Шумът се усилваше, шампанското се лееше като река, а почти под всяка от картините бе залепено червено етикетче „продадена“. Кит сновеше насам-натам и се опитваше да говори възможно най-малко и да избягва камерите. Откриваше, че репутацията на Ейдриън Уайт се покачва без никаква помощ от негова страна. Картините говореха сами за себе си, а когато не говореха, се правеше, че не знае френски. Получаваше се и той успяваше да стои настрана от прожекторите и да наблюдава залата. Нямаше намерение да изпуска Холи от очи дори за момент, макар че започваше адски да го тревожи отсъствието на Гай. Той отпиваше шампанско и не изпускаше от очи вратата. Смяташе, че ако Бландфорд се появи, ще го направи сред тълпата — ако беше толкова хитър, колкото си мислеше Кит.

Холи говореше с оценителката на „Адер Тажон“ и обясняваше как Ейдриън Уайт е бил открит от съпруга й преди няколко години и как са му създали име. Опита се да остави впечатление, че той се е движел бавно към тази си самостоятелна изява в Париж, но й беше доста трудно. Не искаше да лъже направо, но откриваше, че й е почти невъзможно да се съсредоточи. Ръцете й трепереха и се налагаше да стиска здраво чашата, за да не го показва.

Вгледа се в картината пред себе си, докато младата американка я питаше как би оправдала галерията такива високи цени за един буквално неизвестен художник, и за момент си изгуби мисълта.

— Аз бих казал, че картините говорят сами за себе си, а вие? — каза един тих глас зад нея.

Холи подскочи.

— Добре ли сте, госпожице Григсън? — попита я американката.

Холи се обърна към нея. Цялото й тяло бе започнало да трепери и тя заекна:

— О, да… ъъъ… да, чудесно.

— Гледай право напред и след това се извини — прошепна мъжът в ухото й. Тя усети горещия му дъх на врата си и потрепери. — А сега тръгвай нагоре — изсъска той.

— Бихте ли ме извинили? — успя да каже Холи.

Американката кимна и се усмихна.

— Сигурна ли сте, че сте добре? Изглеждате ужасно бледа.

— Добре съм, благодаря, аз… — тя погледна назад, но не видя никого. Очите й огледаха тълпата. — Просто се почувствах малко слаба, заради вълнението е…

Гласът й заглъхна. Тя сви рамене и тръгна към вратата, като си проправяше път през блъскащите се тела и отчаяно търсеше Кит. Вратата беше отворена и няколко души се изсипаха навън с питиетата си, като повлякоха и Холи. Тя потрепери от студения въздух и си пое дълбоко дъх. От едната страна на фасадата имаше стара дървена врата и Холи я отвори. Водеше към горния етаж — огромна зала със стъклен таван, разделена надве, която се използваше за частни представяния на филми за изкуството, музикални рецитали и експериментален театър. Холи се качи, като се придържаше за парапета от ковано желязо. Краката й бяха омекнали, а дишането й бе накъсано и учестено. Когато стигна горе, влезе през стъклените врати и стъпките й проехтяха по лъскавия дървен под.

Внезапно се завъртя на сто и осемдесет градуса.

— Здравей, Холи — дъхът й спря. — Изглеждаш прекрасно, истинска собственичка на галерия.

Хюго Бландфорд стоеше на другия край на залата до пожарния изход. Беше по-слаб, отколкото си го спомняше, и загорял. Носеше палто, което тя познаваше, но ако не се смяташе то, би могъл да бъде всеки, един абсолютно непознат.

Тя впи нокти в дланите си, толкова изплашена и разгневена, че й се доплака.

— Това неочаквано удоволствие ли е или ти е минавало през ума, че мога да се появя? — той тръгна към средата на залата. — Винаги си ми била умница — след това се усмихна. — Но не достатъчно умна. Предполагам си разбрала за парите?

Тя кимна, неспособна да каже и дума.

— И затова си организирала тази малка шарада? За да се опиташ да спасиш скъпоценната си галерийка? — той повдигна едната си вежда. — Цените са доста солени, но си успяла да се справиш, признавам. А и той е много добър, вероятно ще бъде следващият Франсис Бейкън. Чиста работа. Радвам се, че дойдох. Трябваше да дойда и да видя какво си намислила, Холи, и, разбира се, да си прибера моето — той вдигна рязко ръка и Холи нададе вик.

— Преди никога не си се страхувала от мен, Холи, защо така сега? — той се приближи още повече, като не изпускаше от очи лицето й. — Даже ми се струва, че ме харесваше малко — вече беше съвсем близо и Холи започна да трепери. — Бяхме добър екип, изненадан съм, че не ме надуши. — Хюго протегна ръка и я докосна по бузата. Холи си наложи да остане напълно неподвижна. — Аз те харесвах, Холи. Имахме и хубави моменти, нали? Знаеш ли, дори използвах датата на сватбата ни за номера на банковата си сметка в Женева — той се усмихна, а после усмивката му се превърна в злорад кикот, докато наблюдаваше лицето й. — Това не ти ли харесва? — Бландфорд поклати глава. — О, милата, горката Холи — отново я докосна и тя трепна. — Горката, горката Холи!

— Горкият Хюго, бих казал!

Хюго се обърна рязко.

— Гай! — остана напълно неподвижен, усмивката замря на устните, а кръвта се дръпна от лицето му. — Гай, колко мило, аз…

— Млъквай! — изръмжа Гай, насочи пистолета си към тях и им махна с него. — Застанете и двамата до стената!

Холи трепереше толкова силно, че залитна назад и се удари в стената. Остана там, като се държеше за нея, а очите й бяха приковани в Гай, подивели от страх.

— Коя е датата? — кресна внезапно той. — Кога беше?

Холи се отпусна надолу, прегърна се с две ръце и захапа горната си устна, за да не заридае. Беше толкова изплашена, че не можеше да мисли, камо ли да говори. Гай прекоси залата и отиде до нея. В жалкия й страх, в уязвимостта й имаше нещо възбуждащо. Не искаше да я докосва сега, не и докато това не свършеше, но просто не можеше да се сдържи.

— Кога беше това, Холи? — попита тихо той.

Клекна пред нея с насочен към Хюго пистолет и я погали по лицето и косата. Хвана гърдата й в шепа и усети как зърното се втвърдява. Тя го гледаше с празен поглед, твърде изплашена, за да се помръдне.

— Това ти харесва, нали? — като че ли напълно бе забравил за Хюго. Дишането му се учести. — Нали? — ощипа я силно за зърното и тя нададе вик. — Кажи ми! — кресна внезапно той, сграбчи я за косата и я издърпа на крака. — Кажи ми, кучко!

Холи се разрида.

 

 

Кит си проправяше път към вратата. Беше загубил Холи. Люси му каза, че е в задната част на галерията, но докато се провре дотам, тя вече се беше преместила. Кит започваше да изпада в паника. Разблъскваше хората, като се мъчеше да излезе навън, събаряше чаши на пода и не обръщаше внимание на възмутените викове. Вече виждаше вратата. Беше задръстена от тълпата навън, но трябваше да се измъкне. Извика да му направят път, но докато се мъчеше да се провре между телата, усети как тълпата почти го повдига и го бута на една страна. Шумът неочаквано стихна.

— Restez calmes, s’il vous plait! Restez calmes, s’il vous plait!^[5]

— Един мъж, застанал на вратата, говореше на най-близо застаналите до него спокойно и внимателно, за да бъде чут.

— Veuillez evacuer la galerie, s’il vous plait, en petits groups, en continuant de parler. Merci!^[6]

— Какво казва? — попита Кит една англичанка пред него.

— Какво става?

Тя го погледна през рамо.

— Искат да напуснем сградата на малки групи, като продължаваме да разговаряме.

Кит започна да се поти. Той се залепи за човека пред него и тръгна напред, сантиметър по сантиметър, докато най-сетне излезе. Когато погледна зад гърба си, видя, че онзи мъж е влязъл в галерията и продължава да повтаря инструкциите си. Навън улицата беше блокирана. На известно разстояние от галерията бяха наредени въоръжени полицаи и линейки. Полицаите се движеха сред тълпата и извеждаха хората от сградата.

— Degagez, degagez! Le plus loin possible.^[7]

Кит огледа със страх тълпата, като търсеше Холи и викаше името й. Изтича по цялата улица и обратно и едва не се сблъска с малката групичка, която сега излизаше от галерията. Нямаше и помен от нея. Той изпадна в паника. Без да се замисли, се втурна към вратата до галерията и хукна нагоре по стълбите.

Секунди по-късно връхлетя в залата.

— Кит! — изпищя Холи.

Гай се обърна рязко. Незабавната му реакция бе да стреля. Той изпрати два куршума към вратата, но Кит успя да се хвърли на пода и остана там, затаил дъх. Настъпи тишина. Когато отвори очи, видя крака на Гай пред лицето си.

— Стани! — рече троснато Гай. Кит коленичи, след това се изправи с мъка. Гай насочи дулото към главата му и му направи знак да застане до Бландфорд. — Идваш тъкмо навреме — рече той. Кит видя, че по едната страна на лицето му се стича вадичка пот. — Ела насам! — кресна Гай на Холи. — Иначе ще му пръсна главата!

Холи залитна напред, като все още ридаеше.

— Веднага! — изкрещя Гай.

Тя успя да се довлече до него, като отново захапа ръката си, за да спре хълцането.

— Добре — все още дишаше учестено, но гласът му вече беше овладян. — На колене — Холи вървеше към него и той я поглеждаше на всеки няколко секунди, докато държеше пистолета насочен към двамата мъже. — Тук… — и посочи с пистолета. — Тук долу.

Холи пристъпи още крачка напред. Изведнъж Гай протегна ръка и разкъса горната част на роклята й. Тя изпищя и загуби равновесие. Кит скочи напред. Гай се обърна рязко с пистолета.

— На място! — кресна той и Кит спря.

Гай се усмихна леко и погледна Холи. Видът й просто го подлудяваше.

— Съблечи я — той посочи роклята с пистолета. — Горната част, да ти виждам гърдите.

Холи беше престанала да плаче, страхът я парализираше. Тя се замъчи с роклята, свали наполовина ципа й и я смъкна надолу към талията си.

— А сега коленичи на пода.

Холи застана на колене. Гай се втурна напред, сграбчи я за косата и притегли главата й към чатала си. Не можеше да мисли за нищо друго, образът й от предишната нощ на прозореца гореше в главата му, докато се мъчеше с копчетата на панталоните си. Погледна Кит и го видя как се опитва да преглътне надигналата се в гърлото му горчилка. Най-сетне успя да се разкопчае с едната ръка, вдигна пистолета над главата на Холи и възбудата му взе надмощие.

— Духай! — изръмжа той, без дори да я погледне. — Направи ми това, което правеше на него…

Това му беше грешката.

 

 

Тед Уелш притисна лице във вратата на пожарния изход и притаи дъх. Чуваше някакви гласове и биенето на сърцето си, но нищо друго. Не знаеше какво става там. Погледна покрива от мястото си. Сградата беше триетажна, а той се намираше на пожарния изход най-отгоре. Съгледа улука и си пое дълбоко дъх. Качи се на металния парапет, протегна нагоре ръце, хвана се за оловната тръба и скочи. Задържа се до стената, като драскаше с крака, за да се захване някак, след това успя да се повдигне с огромно усилие и едва закачи ръба на тухлата с върха на обувката си. Прехвърли крак на покрива, а след това и останалата част от тялото си.

— По дяволите! — промърмори, като гледаше надолу. Беше адски високо. Той затвори за момент очи и извърна лице, след това погледна нагоре към покрива. Коленичи бавно, изправи се, приведе се и се хвана за керемидите с върховете на пръстите си. Видя къде започва стъкленият покрив, придвижи се бавно нагоре, легна на керемидената част и надникна през стъклото в залата. Виждаше Кит и още един човек. След това изви врат. Видя Гай и Холи.

— О, мамка му! — той се сниши, покри механично главата си с ръце и промърмори: — Шибана работа!

Секунди след това свали ръце и се изправи, но продължи да върви приведен. Заобиколи стъкления таван, без да изпуска Гай от погледа си, като опипваше всяка стъпка с крака и ръце. Тресеше се и коленете му бяха омекнали, но полагаше всички усилия да диша равномерно. Спря се точно над Гай: Чуваше говорене, монолог. Изчисли височината. Десет фута, може би петнадесет. Трябваше да бъде точен. Той си развърза шала, уви го около главата си, вдигна ципа на якето и обърна яката към лицето си. Издърпа ластичните маншети и си скри ръцете в тях, след това напъха крачолите на панталоните в чорапите си. Нямаше представа за опасността от това, което се канеше да направи, нямаше време да мисли. Не беше герой. Всичко, за което можеше да мисли, бе Джил. Ако това копеле се измъкнеше, тя никога нямаше да бъде в безопасност. Никога.

Той отстъпи крачка назад, затаи дъх, стисна юмруци, затвори очи и се хвърли върху стъклото. Гай чу страшния трясък и обърна рязко глава към вратата точно когато Уелш прелетя през продънения покрив и се стовари върху него. Навсякъде се разхвърчаха стъкла. Холи покри главата си с ръце и изпищя, докато се сипеха по нея. Уелш, изненадан, че е все още жив, се изтърколи от Гай и се хвърли към пистолета, като дращеше по пода. Но Холи първа стигна до него. Когато го грабна, Уелш вдигна поглед и видя, че Хюго бяга към вратата.

— Спри! — кресна Холи.

Хюго замръзна. Беше стигнал до средата на залата и Холи бе насочила пистолета право към главата му.

— Назад! — извика тя. — И ти! — посочи Гай с пистолета. — Ставай! До стената!

Гай се изправи с мъка. Болеше го и по лицето му се стичаше пот. Холи трепереше толкова силно, че едва държеше пистолета.

— Холи! Какво, по дяволите…

— Остани си на мястото! — изпищя тя. Кит се спря, когато пистолетът се насочи към него. — Имам намерение да ги застрелям, така че по-добре си остани там. Не ми се пречкай, Кит! — тресеше се и пистолетът трепереше толкова силно, че се наложи да прикрепя китката си с другата ръка, за да го държи насочен.

— Холи, престани! Не ставай глупава, недей да…

Тя се завъртя и пистолетът се насочи право към главата на Кит.

— Махни се, Кит, хайде, разкарай се оттук!

Но Кит не можеше да се помръдне. Стоеше като закован на мястото си. Точно в този момент Холи заплака и по бузите й рукнаха сълзи. Уелш пристъпи напред. Кит го видя с ъгълчето на окото си да се придвижва бавно, стъпка по стъпка, и да се приближава все повече до нея.

— Дай ми пистолета — каза нежно той. — Зад теб съм, Холи, просто ми дай пистолета…

— И какво? — извика тя. — Да им се размине! Да ми съсипят живота! Няма начин… — тя погледна за момент през рамо към него, след това отново към Гай и Бландфорд. — Мразя ги и двамата, тези копелета! И двамата ме изнасилиха, и двамата… — тя преглътна едно ридание и пистолетът се затресе опасно. Кит трепна.

— Дай ми пистолета, Холи, аз ще ги застрелям — каза тихо Уелш. — Обещавам ти. Но не ти, ти имаш пред себе си цял живот. Не бива това да ти тежи на съвестта, не е нужно да плащаш… — вече се намираше точно зад нея и говореше толкова тихо, че Кит едва го чуваше. — Дай ми го, Холи, пусни го, става ли?

Той я прегърна нежно. Кит затаи дъх. Видя, че Бландфорд вдига ръце, за да покрие главата си, но Ферейра само стоеше и гледаше.

— Холи, моля те… — Уелш покри с длани ръцете й върху пистолета. — Холи…

Внезапно прозвуча изстрел и Ферейра се строполи на пода.

— По дяволите!

Уелш сграбчи пистолета и събори Холи на пода. Погледна към покрива, видя две фигури и започна да стреля във въздуха. Не можеше да се цели, нямаше време, просто стреляше. Холи лежеше под него, покрила главата си с ръце, и пищеше, докато куршумите рикошираха в стените. Когато Уелш се строполи върху нея, през тялото й премина спазъм от страх и тя прехапа езика си. Последното нещо, което усети, бе кръв, миризма на кръв, вкус на кръв и усещане за кръв, топла и гъста, стичаща се по лицето й.

 

 

Когато дойде на себе си, Холи лежеше по гръб, завита с одеяло. Отвори очи, но й отне известно време, докато ги нагласи на фокус. След това усети болка в челюстта и се опита да седне. До нея се появи един фелдшер.

— Не се опитвайте да говорите — младежът посегна и я докосна успокоително по ръката. — Ей сега ще стигнем в болницата.

Тя отново се опита да се ориентира, като обърна глава наляво и надясно, за да види какво става.

— Всичко е наред, моля ви, опитайте се да лежите неподвижно.

Ръката на младежа отново я докосна — успокоително, но решително. Задържа я внимателно на мястото й и Холи продължи да лежи с лице на една страна, безпомощна, пронизвана от болка. Едва тогава зърна обувката на Кит и тихо заплака.