Мария Барет
Интимни лъжи (13)

Тринадесета глава

Квартирата на временния щаб беше импровизирана — стара гардеробна в един от многобройните коридори на гара „Виктория“. Всички боклуци бяха разчистени, редицата стари метални гардеробчета бяха натикани до едната стена и сега мястото бе претъпкано с карти, снимки на преносими табла, табла за разпределение на задачите, телефони, бюра и всички останали принадлежности, нужни за разследване на убийство.

Главен инспектор Хийли стоеше най-отпред, приседнал на ръба на бюрото, и чакаше екипът му да се събере. Беше накарал десет полицаи да работят извънредно, близо по шестнадесет часа на ден, а досега не бе постигнато нищо. Чувстваше се напрегнат, шефът искаше резултати.

Той се изправи и извади ръце от джобовете си.

— И така, всички ли са тук? — Хийли огледа лицата в стаята, докато мъжете и жените се настаняваха. — Добре. Да започваме.

Застанал до едно от таблата, сержант Иймс запристъпва от крак на крак.

— Добро утро, дами и господа. Благодаря ви, че късате от времето си за почивка, за да бъдете тук. Зная, че е рано и всички сте изморени. Изкарахме дълга седмица, но за съжаление не беше особено плодотворна. Работим върху това вече шест дни, за операцията се харчат много пари и ако трябва да бъда напълно честен, не стигаме доникъде! — чу се мърморене и той вдигна ръце. — Да, знам, Коледа е и това затруднява допълнително разследването, но наистина имаме нужда от резултати — Хийли се отдръпна от бюрото. — Затова нека прегледаме това, с което разполагаме, просто за да ви опресня паметта.

След това отиде до снимките и завъртя таблото, за да могат всички да го виждат ясно.

— Алекс Търнър, мъж, четиридесет и пет годишен, застрелян от упор в тила на около петнадесети този месец. От позата на смъртта — на колене, със завързани ръце и крака — прилича напълно на добре свършена, чисто професионална работа, но докладът на патолога и моето шесто чувство казват друго.

Хийли пое листа хартия, подаден му от сержант Иймс.

— И така, според лабораторията куршумът в тила е бил вторият, първият е минал през рамото, ето тук… — той посочи на снимката. — … пробил е десния бял дроб и е излязъл от другата страна, ето тук. Намерен е забит в един дъб близо до мястото, където е било погребано тялото, в Уолсъм Копс — тук и тук — Хийли посочи снимките от мястото на престъплението и се премести на по-горните.

— Има и още нещо. Кръвонасядането тук е в резултат на силен удар в тила — не фатален, но достатъчен, за да доведе жертвата до безсъзнание. Изобщо не е хладнокръвно убийство, а по-скоро прилича на аматьорска работа — след това посочи друга снимка. — Според мен нашият убиец е положил доста усилия, за да нагласи това. Твърде вероятно знае как да го направи да изглежда като професионално изпълнение, защото позата на смъртта е класическа за този род убийства, а оръжието почти със сигурност е от нелегален снабдител, непроследимо. Но нашият човек се е препънал. Първо е загубил смелост… — тук Хийли млъкна и погледна сержант Иймс. — Или ако трябва да бъдем съвсем точни, е загубила смелост. Нашият човек като нищо би могъл да бъде и жена — и се усмихна за момент. — Но няма значение, в резултат той или тя е направил така, че жертвата да изпадне в безсъзнание, след това я е застрелял. Също така изниква въпросът за излишния куршум. Един професионалист никога не пропуска целта, нали затова му се плаща. Но този човек го е направил и куршумът, който го доказва, е долу в отдел „Балистика“. И така… — главен инспектор Хийли се върна на бюрото и приседна на ръба му с лице към полицаите. — Кой е искал Алекс Търнър да изчезне от сцената и кой би могъл да възпроизведе професионален удар с такива подробности? — той погледна за втори път сержант Иймс. — Може ли просто да разгледаме таблото и да видим накъде водят уликите, Боб?

Не можеше да каже, че харесва Иймс, но човекът беше усърден и работата му даваше резултати. Напомняше му на упорит териер.

Робърт Иймс кимна и вдигна химикалката показалка. Никой не си позволяваше да му съкращава името, освен Хийли, но от седмица насам главният инспектор се държеше сравнително учтиво, така че той се примиряваше, макар здравата да се дразнеше.

— Първо, по отношение на бизнеса — започна той — „Алекс Търнър Инвестмънтс“ и галерия „Григсън“ — той погледна името под заглавието на дъската. — Полицай Добсън, какво имаме там?

 

 

Три часа по-късно квартирата на временния щаб беше изпълнена с гъсти облаци дим. Съвещанието наближаваше края си и главен инспектор Хийли застана отпред, готов да го приключи. Беше доволен. Сутринта бе адски изморителна, но си заслужаваше.

— Добре, на всички ли им е ясно какво трябва да правят? — присъстващите измърмориха нещо в знак на съгласие. — Какво ще кажете тогава да го повторим още веднъж? — шумът от местене на столове и шумолене на хартия спря и главен инспектор Хийли усети напрежението в стаята. — Да, знам, че прекарахме дълъг предобед и е само… — той си погледна часовника. — … десет часът — сви извинително рамене и напрежението поотслабна. — И така, полицай Добсън и екипът му отиват в Сити. Върнете се на фондовия пазар, на фючърсния пазар, на стоковата борса, в баровете, в кръчмите и отново разпитайте. Искам всички клюки, слухове и скандали около Алекс Търнър и онзи негов бивш партньор Хюго Бландфорд. Искам всяко парченце от клюка, което може да ни даде отправна точка — Хийли погледна към таблото. — Ако има нещо по този въпрос, сержант Иймс, ще го проследи. Няма нужда да разпитвате хората, с които вече сте разговаряли, сержант Иймс ще го направи. Полицай Нюман: разпитвания от врата на врата в Нотинг Хил. Всичко за Холи Григсън, за галерия „Григсън“ или Санди Търнър и докладвай на сержант Хенсън. Сержант Хенсън: „Сотби“, „Кристи“ и всички големи галерии на „Корк Стрийт“ и „Албемарл Стрийт“. Виж доколко е била известна галерия „Григсън“, в какво се е специализирала, тяхната репутация и така нататък. Провери дали са показвали някакви художници по време на големите изложения тази година. Трябва да има някакъв способ, който тези галерии използват, за да поставят художниците си под светлината на прожекторите, провери и това. Сержант Иймс, говори с твоя познат от отдел „Измами“, но засега да остане под сурдинка. Също така се свържи с фондовия и фючърсния пазар и стоковата борса. Провери дали държат някакви досиета за това с какво се занимават техните членове и подай молба за съдебно разпореждане или поне започни да действаш в тази насока. Може в най-скоро време да поискаме да погледнем в банковите сметки на двете фирми.

Главен инспектор Хийли облиза устни и посегна към чашата си с кафе. Беше изстинало, но все пак го изпи, от многото приказки устата му беше пресъхнала.

— Добре, това е. Никой да не забравя, че случаят започва да прилича на нещо повече от убийство. Може да се окаже свързан с наркотици, измама или кражба в особено големи размери. В каквото и да се е забъркал Алекс Търнър, някой е искал да го премахне от пътя си и, изглежда, този някой е търсел нещо забравено. Действайте внимателно. А сега можете да тръгвате и ви благодаря за отделеното време.

Той се обърна и си събра книжата, а стаята се изпълни с шум от тътрузене на столове и приглушени разговори.

— Сър?

Той вдигна поглед към сержант Иймс.

— Добре мина, Боб. Благодаря ти за помощта.

Сержант Иймс се усмихна. Хийли не беше от хората, които признаваха, когато сбъркат, но бе направил доста, за да компенсира по-раншната си враждебност.

— Сър, чудех се дали няма да е добре отново да извикаме Холи Григсън на разпит — Хийли повдигна едната си вежда. — Прослушах пак записите от разпитите й — продължи Иймс — точно след като беше намерен трупът на Алекс Търнър, и в нея се усеща някаква нервност. Убеден съм, че не казва истината.

Хийли вдигна папката си и я пъхна под мишница.

— Мислиш ли, че е замесена в убийството или в това, което става там, каквото и да е то?

— Не зная, още нямам ясно виждане по въпроса.

Хийли помисли за момент. „Териер“ бе добро сравнение за сержант Иймс.

— Мисля, че първо трябва да се ориентираме какво става, преди отново да я извикаме на разпит. Не искам да се паникьоса и да млъкне. Нека да я оставим, да открием още малко и ако имаме с какво да продължим, тогава може би да я поставим под наблюдение.

— Наблюдение? — попита изненадано сержант Иймс. Хийли говореше за огромна сума пари, ако обмисляше наблюдение.

— Да, това е една от възможностите — Хийли кимна на един друг полицай, за да му покаже, че ще е готов след малко да говори с него. — Да почакаме и да видим какво ще изникне, а?

Сержант Иймс кимна и понечи да попита още нещо, но началникът му се усмихна и тръгна нататък. Разговорът беше приключил. Каквито и идеи да се въртяха в ума на Хийли, нямаше намерение да ги сподели с него.

 

 

Кит седеше на бюрото в кабинета на баща си с купчина хартия пред себе си и драскаше лениво с химикалката, като правеше странни шарки и написваше от време на време по някоя дума. Имаше да върши малко работа — бяха му я изпратили по факса от офиса в Ню Йорк, но просто не можеше да си събере мислите. Слушаше шумовете на къщата в последния ден от коледните празници: майка му крещеше на баща му да донесе от избата още вино за обяд, но той не й обръщаше внимание, защото беше надул до дупка записа на Моцарт на полученото като коледен подарък компактдисково устройство.

Кит остави химикалката, опря брадичка на ръцете си и се втренчи в листа. Беше написал името на Холи и думите „влизане с взлом“, „нападение в гръб“ и „подозрителни обстоятелства“.

Не можеше да спре да мисли за нея и за цялата проклета бъркотия. Разбира се, тя си бе тръгнала точно след идентифицирането на трупа, в типичния за нея стил. Беше заминала в някаква хижа в най-затънтеното място на Корнуол, без да даде обяснение или остави телефон. Имаше само една пощенска картичка от селцето, в което бе отседнала. И Кит се притесняваше. Притесняваше се през всичките коледни празници, че е сама, тревожеше се, когато заваля сняг, и го измъчваше мисълта, че който и да е влизал в галерията, може би още търси нещо, което Холи притежава. Но най-вече се тревожеше за това, че въпреки двете години, прекарани в Ню Йорк, няколкото дълги разговора по телефона с така наречената му постоянна приятелка, хубавата работа и целия живот без Холи, един момент на силна страст бе разбил всичко. Беше се върнал на началната точка, желаеше я по същия невъзможен начин, както от първия момент, когато я зърна да яде сладолед в горещия следобед и да облизва лепкавите си пръсти.

Той отиде до прозореца и се загледа в мрачния нортъмбърландски пейзаж навън. Преобладаващите цветове бяха сиво и убито тъмнозелено, на места с оголени скали по нашарените със сняг хълмове. Беше тъжна гледка, дива и безлюдна, но го вълнуваше и по някакъв начин го караше да гледа на живота си в перспектива. Той се обърна, отиде до бюрото, вдигна телефона, потърси в тефтерчето си номера и започна да натиска бутоните. Секунди по-късно се свърза.

— Ало?

— Ало, Джил, тук е Кит Томас.

Джил беше тръгнала от дневната към кухнята, за да донесе нещо за пиене за себе си и Хари, когато телефонът в антрето иззвъня. Когато чу гласа на Кит от другия край на линията, се изненада.

— Какво мога да направя за теб, Кит?

В гласа й нямаше топлота. Не искаше повече да се занимава с убийството на Алекс, това вече беше в ръцете на полицията и трябваше да си остане там.

— Чудех се дали не знаеш нещо за Холи — рече той.

— Холи ли?

Джил не си направи труда да прикрие изненадата си. Нямаше никаква представа защо трябва да поддържа връзка с Холи Григсън. След излизането от моргата двете се бяха сбогували и ако трябваше да бъде откровена, тя изпита облекчение от това.

— Не, нямам вести от Холи. Прекарахме една много тиха Коледа и имахме нужда от това, за да се възстановим, за да се опитаме да върнем спокойствието в живота си.

Нямаше намерение да прозвучи толкова студено, но не успя да прикрие остротата в гласа си. Не искаше повече спомени за преживяната болка.

— Разбирам — Кит наистина разбираше, но просто трябваше да продължи, не можеше да се спре. — Джил, чудех се дали мога да намина да те видя. Тревожа се. Не мога да спра да мисля за това и имам нужда да поговоря с някого.

— Къде е Холи? Не трябва ли да поговориш с нея?

— Знам само, че е в Корнуол, в някакво селце на име Уинертън, но нямам представа къде е отседнала или дори дали е добре — Джил не каза нищо, не искаше пак да бъде въвличана в това. — Джил, моля те, наистина мисля, че трябва да го обсъдим. Сигурен съм, че става нещо много особено.

През отворената врата на дневната се виждаше синът й, който ядеше шоколад и гледаше телевизия. За пръв път от дни насам приличаше на предишния Хари. Джил съчувстваше на Кит и Холи и й се искаше да се съгласи, но не можеше да си го позволи. Беше прекарала ужасна, самотна и болезнена Коледа, наблюдавайки как децата на Алекс се опитват да свикнат с мъката и объркването си, и дори не можеше да се справи със своите собствени. Не бе в състояние да се занимава повече с това, трябваше да мисли за сина си. Пък и каква полза щеше да й донесе, ако се забъркаше? Ако имаше нещо, полицията щеше да го открие, така че не биваше да сипва отново сол на раната. Нямаше нужда от това, Софи и Хари нямаха нужда от това.

— Джил?

Джил се обърна. Входната врата се отвори и Софи се върна от разходка. Тя погледна за момент заварената си дъщеря и отвърна на Кит:

— Не, съжалявам. Имам нужда от време, за да преодолея случилото се, всички имаме нужда от време.

После, без да каже нищо повече, затвори. Софи си съблече палтото и се наведе да си развърже обувките.

— Кой беше?

Джил я гледа известно време. Беше облечена в джинси и риза с разтворена на шията яка, а ключицата й стърчеше под опънатата кожа. Толкова беше отслабнала, че Джил започваше да се тревожи за нея.

— Беше Кит Томас — отвърна тя.

Софи веднага се изправи.

— Какво искаше?

Джил се поколеба. Напоследък Софи бе толкова затворена в себе си, потисната и унила, че не й се искаше да й казва нищо. Изглежда бе загубила всякаква искра и нямаше нужда от повече удари.

— Той… ъъъ…

Софи чакаше със светнало лице — нещо необичайно за изминалите няколко дни. Не искаше убийството на баща й да бъде сметено под килима и забравено. Ако питаха нея, докато беше жив въпросът какво се е случило, той също бе жив.

— Искаше да дойде и да поговорим — каза накрая Джил. — Нещо не е доволен от това, което се случи. Иска да…

— Кога пристига? — прекъсна я Софи. Джил видя искрица надежда в очите й и трепна.

— Няма да дойде — отвърна тя. — Казах му, че не искам да се забърквам.

Само че в момента, в който го изрече, съжали. Надеждата в очите на Софи угасна и личицето й сякаш се затвори. Тя свали небрежно обувките си, без да поглежда към Джил, и се наведе да ги вдигне. Без да каже нито дума повече, мина покрай нея и заизкачва стълбите по чорапи.

— Софи?

Софи се обърна едва-едва и Джил видя на лицето й такова отчаяние, че я преряза остра болка. Понечи да обясни, да каже нещо, с което да я утеши, но осъзна, че няма смисъл. Последва кратко мълчание, после Софи сви рамене и продължи нагоре към стаята си.

Джил се облегна на стената и покри лицето си с ръце. Дали наистина мислеше за Хари, за двете деца на Алекс? Или просто се опитваше да се предпази? Не знаеше, но когато затвори очи, видя лицето на Софи с унинието и онази болка, която пронизваше дълбоко. Отвори отново очи, избърса потни длани в панталоните си и потърси тефтерчето с адресите в чекмеджето на масичката в антрето. Намери жълтото самозалепващо се листче с номера на Кит, което беше залепила най-отпред, и го набра.

— Кит, тук е Джил — каза тя. — Съжалявам, държах се егоистично. Моля те, ела, когато ти е удобно — тя погледна отражението си в огледалото над масичката и си помисли колко е остаряла за две седмици. — Прав си. Трябва да обсъдим тази работа. И да намерим Холи.

Кит остави слушалката и затвори тефтера, върху който драскаше. Чувстваше се едновременно облекчен, развълнуван и нервен. Той отиде в кухнята на голямата, стара нортъмбърландска къща и намери майка си да брои чиниите в една купчина на масата.

— Мамо, трябва да ти кажа нещо — каза Кит, застана с ръце в джобовете и наведе глава като малко момче. — Съжалявам, но…

— Ще трябва да тръгнеш днес — завърши вместо него Алисън Томас, — въпреки че двете ти сестри, брат ти, жена му и децата му ще изминат една камара път, за да те видят, а аз съм приготвила за обяд два агнешки бута, достатъчни за дванадесет души — тя вдигна поглед. Не се усмихваше, но Кит знаеше, че не се е обидила. — Единадесет чинии тогава — каза майка му и махна една от купчинката.

— Нямаш нищо против?

Тя повдигна едната си вежда.

— Не, разбира се, че нямам нищо против. Даже с баща ти тази сутрин си приказвахме колко си ни омръзнал.

Този път обаче се усмихна и Кит й отвърна със същото.

— Хайде бе!

— О, да, особено като се има предвид как ни унищожаваш запасите. Ядеш по много, пиеш прекалено много вино, тоалетната хартия свършва два пъти по-бързо…

И двамата се разсмяха. Кит беше най-голямото и може би най-милото дете на Алисън, макар че тя никога нямаше да го признае.

— И се къпеш през пет минути. Сигурно си придобил този лош навик в Америка. Намислила съм да те накарам да си плащаш водата.

Без да престава да се смее, Кит прекоси стаята и я прегърна. Другите деца на Алисън никога не я прегръщаха спонтанно и тя се изчерви, несвикнала с жеста.

— Предполагам, че това има нещо общо с Холи Григсън — рече му.

Кит се отдръпна назад.

— Как…

— С баща ти може да изглеждаме глупави, Кит, но мога да те уверя, че не сме — сега обаче се мръщеше. Връзката му с Холи я тревожеше. — Човек трябва да е сляп, за да не забележи колко мислиш за нея тази Коледа.

Кит сви рамене и Алисън го докосна нежно по ръката. Харесваше Холи — това момиче притежаваше дух и чувство за независимост — но, за Бога, беше загазило здравата. Кит нямаше нужда от това, едва се беше излекувал от последното си объркване.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

Алисън вдигна излишната чиния и я отнесе до шкафа. Искаше въпросът й да прозвучи нехайно.

— Не. Не съм сигурен в нищо, свързано с Холи.

Алисън спря и се обърна към него, изненадана от откровеността му.

— Тогава защо отиваш?

— Защото трябва — знаеше, че едва ли ще го разбере. — Никога няма да ме помоли за помощ и ако не съм там, за да й я дам, когато има нужда, си пропускам шанса.

Алисън остана до шкафа с чинията в ръка и за момент се почувства с четиридесет години по-млада. Сякаш говореха за съпруга й. Кит толкова приличаше на баща си, че й секваше дъхът.

— Разбираш, нали?

Тя кимна. Бащата на Кит я беше убеждавал да се омъжи за него в продължение на четири години, макар че го обичаше. Но когато го направи, знаеше, че е постъпила правилно, че не може да има никой друг.

— Напълно те разбирам — усмихна се тя. — Върви тогава, измитай се — и се наведе да прибере излишната чиния.

Кит се усмихна на ексцентричността й и излезе мълчаливо от стаята.

 

 

Пътува дълго, но пътищата бяха чисти. Повечето хора оставяха голямото коледно преселение за тази вечер или дори за следващата сутрин. Кит спря веднъж да зареди и продължи пътуването с кутия безалкохолно и един шоколад за обяд. Нямаше търпение да стигне. Веднъж взел това решение, макар да беше импулсивно, искаше да действа незабавно. Не обичаше да губи време.

Когато сви от главния път към шосе А, изпита истинско облекчение. Беше средата на следобеда и започваше бързо да се смрачава. Кит следеше маршрута, който си бе начертал предварително, и пристигна у Джил, без да се загуби — нещо, което щеше да бъде невъзможно, ако Холи беше в колата.

Джил го очакваше. Когато забави ход и спря пред къщата, тя излезе и застана на верандата да го посрещне. Той я погледна, преди да слезе от колата — беше безупречно облечена и гримирана, със скована усмивка на лицето — и неочаквано се натъжи. За пръв път осъзнаваше, че именно образът я поддържа, и я разбра. Той затръшна вратата, отиде до Джил, целуна я по бузата и я хвана за ръцете.

— Благодаря ти — каза й. — Сигурен съм, че това е правилното решение и ще ни помогне да намерим отговор на някои от въпросите си.

Джил кимна. Не беше убедена, но все пак се опита да се усмихне.

— Софи е вътре и те чака — каза тя.

Двамата се обърнаха и влязоха заедно в къщата.

 

 

Един час по-късно Софи погледна Кит в топлата, светла дневна и обгърна коленете си с ръце, за да престане да трепери. Високо на бузите й горяха две яркочервени петна, а в гърдите й се надигаше тревожно вълнение. Чакаше отговора на мащехата си.

— Помисли си пак — рече отново Кит. — Просто помисли върху това, което ти казвам, Джил — той се наведе напред на канапето. — Да кажем, че съпругът ти е бил в беда. Знаел е, че става нещо, нещо незаконно, дори зловещо, може би дори е знаел, че някой друг се представя с неговото име в галерия „Григсън“. Опитал се е да открие какво става и са го усетили. Било е нагласено самоубийство, за да се скрие убийството му. А другият мъж, съпругът на Холи, е изчезнал — докато говореше, Кит се чувстваше все по-убеден. — Просто не мога да повярвам, че е един и същи човек — настоя той. — Просто не мога…

— Но аз го видях! — извика неочаквано Джил. — И Холи го видя! Двете идентифицирахме един и същи мъж.

Беше разстроена. През последния половин час се въртяха в омагьосан кръг и не стигаха доникъде.

— Видели сте човека, за когото сте мислели, че е той — каза Кит, колкото можеше по-внимателно.

— Не! — отвърна Джил. — Видяхме Александър Търнър! Показаха ни снимки на белега му, същия белег, който и двете посочихме в молбите си. Той беше, Кит! Зная, че беше той — тя се изправи, закрачи из стаята и продължи отчаяно. — Не зная какво друго да кажа, за да те убедя! Погледни Хари, нашия син. И той като баща си има бенка на шията, на нивото на яката. Ще трябва да му бъде премахната, точно както на Алекс, догодина или малко по-нататък, същата възраст, същият проблем! — Джил се обърна и погледна втренчено Кит. — Холи потвърди, че Санди е имал белег на това място, и то по същата причина. Това определено беше Алекс, знам, че беше!

— Софи? А ти какво мислиш? — попита Кит.

Софи мълчеше. Не знаеше какво да каже. Може би Кит бе прав — инстинктът й го подсказваше, — но все пак всички доказателства бяха на страната на Джил.

Когато не му отговори нищо, Кит продължи:

— Чух какво ми каза, Джил. Защо обаче е бил убит Александър Търнър? Сигурен съм, че е имало нещо общо с галерията или с фирмата му. Защо е разбит офисът, защо е влизано и тук? После се появи онзи човек, Тед Уелш. Ти така и не си взе папката, така и не се видяхме с него, но знаем, че Алекс е проучвал галерия „Григсън“. Защо би го направил, ако той я ръководеше? Абсолютно съм сигурен, че е знаел нещо опасно. С какво точно е разполагал онзи Уелш? Какво е било досието „Григсън“?

— Престани! — кресна неочаквано Джил и покри лицето си с ръце. — Не мога да понеса всички тези въпроси!

Кит наведе глава.

— Съжалявам — промърмори той.

— Да, и аз съжалявам! — извика Джил. — Не мога да продължавам така. Само въпроси, въпроси, въпроси и нито един отговор! Аз нямам отговори, нито пък ти. Защо продължаваме да се измъчваме по този начин?

Софи се обади:

— Но, Джил, ние трябва да…

— Не! — прекъсна я Джил. — Не трябва да правим нищо. Досега никога не ми се е случвало такова нещо и аз просто не зная как да се справя. Не притежавам нито интелигентността, нито куража за това!

— Но не трябва ли да му дадем шанс? — примоли се Софи. — Моля те, Джил, просто изслушай Кит, опитай се да проумееш…

— Не! — поклати глава Джил. Неочаквано бе изморена от цялата тази работа и малко й оставаше да заплаче. — Не мога да направя това — каза тихо тя. — Съжалявам, Кит, но просто не мога — отпусна безжизнено ръце надолу и цялото й тяло сякаш се прегърби. — Моля те, върви си, Кит. Остави ни на мира.

След това, без да погледне нито Софи, нито Кит, излезе мълчаливо от стаята, тръгна по коридора към кабинета на. Алекс и затвори вратата зад гърба си.

Кабинетът беше подреден — не от нея, тя просто не можеше да го направи — а от жената, която идваше да чисти. Джил седна на бюрото на Алекс и огледа книгите, картините и избелялото килимче от парцали, изработено от Софи в часовете по ръчен труд в училище. Чу неясно мърморене в антрето, след това потеглянето на колата на Кит, докато си играеше с нещата на бюрото — попивателната; поставката за писалки, направена от стара кутия за бисквити и грозно изрисувана от Хари; каменната преса от обикновен камък, взет от едно усамотено място на плажа, където с Алекс бяха правили любов. В цялата стая витаеше усещането за мъртвия й съпруг, но това бе добро чувство, за нещо топло и познато. Тя подържа камъка за момент, като си спомняше и си мислеше, че даже да живее още сто живота, пак няма да бъде толкова щастлива. След това опря глава на бюрото и затвори очи.

Може би Кит беше прав. Може би Алекс наистина заслужаваше правото на въпроси, колкото и да бяха болезнени. Дали наистина бе възможно да се е оженил за Холи, да е измамил така Джил, да е измамил и двете, и семейството си, и децата, които обичаше толкова много? Стана и отиде до рафтовете, успокоена при вида на любимите книги на Алекс. Викториански класици, изпълнени с морал — Джордж Елиът, Тролъп — Езоп и Платон, но нищо за изкуство. Не, имаше една, „Цивилизацията“ на Кенет Кларк.

Тя се премести малко по-нататък, видя огромния „Кратък оксфордски речник“ и го свали от полицата. Прелисти страниците и си спомни какво беше открила Холи там. Джил се спря и се замисли. Ако Алекс бе знаел нещо, тогава щеше да има някакво досие или поне бележки. Той си водеше бележки буквално за всичко. А ако съществуваше досие и не беше тук, в кабинета, тогава трябваше да бъде някъде другаде. Умът й започна да се спира на различни възможности, но веднага ги отхвърляше. След това се върна на речника, както беше направила Холи, и си помисли за първата дума: „тайна“. Прелисти на „Т“ и погледна, нямаше нищо. Разочарована, тя опита със „скрит“, след това със „съкровище“, но отново не намери нищо. Затвори книгата и понечи да я прибере на мястото й. „Скривалище!“, помисли си внезапно и грабна отново книгата. Обърна на „С“, прокара бързо пръст надолу по страницата, прелисти я и намери думата. Сърцето й спря за момент. Ето я! „Скривалище“, с малка бележка, записана с молив в дясната колона до нея: „Виж Т“.

Ръцете на Джил се разтрепериха. Тя обърна на „Т“ и започна да оглежда страниците. Пръстът й мина надолу по думите: табан, таблица, табун. След това обърна страницата. Таван!

Остана абсолютно неподвижна с речника в ръка, втренчена в думата и малката, написана с молив звездичка до нея. След това затвори рязко речника и излезе тичешком от кабинета.

— Софи! — извика силно и се затича нагоре по стълбите с речника в ръка. — Софи! Ела бързо!

Софи и Хари се появиха в горната част на стълбището.

— Какво? — Софи изглеждаше изплашена. — Какво има?

— Това! — извика Джил, като й подаде книгата. — Виж! Под „Т“, на „таван“!

Софи отвори речника и прелисти страниците.

— На „скривалище“ има отпратка към „таван“. Ако има досие, ако има каквото и да било, което Алекс е искал да знаем, го е скрил там, горе! — Джил посочи нагоре. — На тавана.

Лицето на Софи почервеня, когато намери отпратката. Тя вдигна поглед. Очите й горяха от вълнение. Джил вече беше до отдушника, където държаха пръчката за сгъваемата стълба.

— Хари, можеш ли да слезеш и да ни направиш чай, скъпи? — извика тя през рамо и се обърна. — Да, знам, че е досадно, но няма да се бавим тук повече от няколко минути — след това направи умолителна гримаса. — Моля те!

Хари сви рамене и тръгна към стълбите.

— Ето! — съобщи Джил, когато намери пръчката, и я занесе до средата на площадката. Закачи я за дръжката, бутна нагоре и освободи резето. След това се протегна нагоре, издърпа стълбата до земята и сложи крак на първата пречка.

— Ще се качиш ли? — попита тя Софи.

Софи кимна. Джил изкачи стръмната стълба, потърси в тъмното и намери ключа за лампата. След това излезе на тавана и се огледа. Софи дойде при нея няколко секунди по-късно.

— Обаче притежаваш интелигентност — каза тя и се усмихна — и невероятен кураж. Мисля, че току-що откри първия отговор.

 

 

Пътуването до Корнуол продължи дълго. Когато Кит зави при знака за Торвертън, очите му бяха кървясали и гърбът го болеше. Макар да бе шофирал само три часа, му се струваха като дни. Той сви в една отбивка, изгаси двигателя на наетата си кола, светна лампата и взе пътната карта. Беше отбелязал пътя със светещ маркер и сега го погледна, за да провери маршрута за следващите тридесет мили. Отбеляза си наум номерата на пътищата и селцата, през които щеше да мине, и отново запали двигателя. Ставаше късно и не искаше да губи време. Знаеше името на малкото рибарско селце, в което беше избягала Холи, но само толкова. Когато стигнеше там, щеше да му се наложи да поразпита, за да открие къде е отседнала.

Когато стигна до крайбрежния път, денят бе преминал във вечер. Табелата беше от старите — дървените, черно-бяла и буквално неразличима в тъмното — и Кит на два пъти едва не се върна обратно, сигурен, че е сбъркал. Караше бавно нагоре по хълма. От двете страни на пътя имаше високи редици подкастрен жив плет, а небето беше заоблачено и тъмносиво, без следа от луна. Когато обаче стигна до върха на склона, внезапно видя селцето — малка групичка светлини, бели и оранжеви, натрупани по бреговата линия — и след това морето, наситено, мастиленосиньо, само с един тон по-тъмно от небето. Той спря за момент и се усмихна. Ако трябваше да опише мястото, където Холи можеше да се скрие, си представяше именно нещо такова. За пръв път, откакто бе стъпил на британска земя, усети искрица надежда. Може би положението не бе толкова непредсказуемо, колкото му се струваше на пръв поглед.

Той потегли отново и слезе на главната улица с варосани рибарски хижи от неравен кирпич и по-нови, по-богати къщички от дялан камък. Мина покрай пощата и бакалницата, зеленчуковия и цветарския магазин и в края на улицата, срещу малкото пристанище, откри кръчмата. Представляваше сграда с двулицева фасада, бяла и неукрасена, с малък файтонджийски фенер, който осветяваше табелата и се люлееше на нощния вятър. Той паркира на едно от трите свободни места и слезе. Миришеше на сол и влага, вятърът носеше ситни пръски морска вода, а въздухът бе натежал от зимни изпарения. Кит се протегна, пое си няколко пъти дълбоко дъх, взе си портфейла от таблото и се отправи към кръчмата.

При появата му в топлата, бръмчаща от разговори стая се възцари тишина.

— Добър вечер — каза Кит и тръгна към бара. Подметките му потропваха леко по каменния под. — Една халба… — той погледна към дъската — … бира „Куинтън“, моля — и разговорите отново продължиха.

— Добър избор, сър — каза барманът, облекчен, че гостът не си е поръчал „Хайнекен“. — На почивка ли сте тук?

— Не, всъщност не — отговори Кит, като бръкна в джоба си за дребни. — Пристигнах от Лондон да видя една приятелка, която е наела хижа тук.

— Наистина ли? — погледна го втренчено барманът, сякаш търсеше нещо по лицето му.

Кит отпи от пенливата, тъмна течност и остави чашата на бара.

— Хмм, бирата е добра — след това си избърса устата с носна кърпа. — Името й е Холи Григсън. Познавате ли я?

Барманът пренебрегна въпроса и си наля една халба от същата бира.

— Тя близка приятелка ли ви е?

Кит го погледна право в очите.

— Много близка.

— Разбирам — барманът пресуши чашата си на един дъх и каза: — Тогава значи знаете къде да я намерите.

— Ами всъщност не, не знам — Кит отново отпи. — Ако трябва да бъда честен, тя избяга от мен преди Коледа и всичко, с което разполагам, е една картичка „поздрави от Уинертън“ — той остави чашата си на бара. — Бях доста ядосан.

— Разбирам — барманът си наля още една чаша бира.

— Знаете ли къде е отседнала? — попита Кит и отново си бръкна в джоба. — Ето, позволете ми да платя тази.

— Много любезно от ваша страна — отвърна барманът, изпи по-голямата част от чашата си и погледна за втори път Кит. Кит чакаше. Накрая мъжът каза: — Всъщност знам. Селцето ни е малко. Няма много работи, дето да се скрият от мен.

— Сигурен съм.

— Да де, наела е хижата на снаха ми, на плажа. Тръгвате надолу към пристанището и свивате надясно. Последната къща на улицата. И да знаете — рече той, като се наведе заговорнически напред, — вие сте вторият, дето пита днес за нея. По обяд идва един човек със същия въпрос.

— Наистина ли? — разтревожи се Кит. — Каза ли си името?

— Не, ама не е оттука. Лондонски акцент. Пи водка и кола — барманът изкриви отвратено устни, довърши питието си и каза: — Ще искате ли стая?

— Може и да се наложи — отвърна Кит. „Кой, по дяволите, знаеше къде се намира Холи?“ — Тоя човек по обяд, спомняте ли си как изглеждаше?

Барманът се усмихна.

— Съперник?

Кит сви рамене.

— Нещо такова — видя, че ръката на бармана отново се насочва към кранчето на бирата. — Ще ви почерпя и тази — рече той. — Но този път си сипете цяла халба.

— Благодаря, нямам нищо против — мъжът си наля, отпи и каза: — Нисък, с тъмна коса и малко нервен — той се озърна наоколо. — Бледен ми се виждаше, гражданче.

Кит кимна и довърши питието си. Беше започнал да се тревожи за безопасността на Холи.

— Още ли се навърта тук?

— Не, видях го да си тръгва. Притеснявах се за Холи, все пак е млада жена, съвсем сама.

Кит сложи чашата си на бара.

— Благодаря ви много. Надолу към пристанището ли казахте?

— Да. Не може да не я забележите, розова хижичка, малко по-встрани от другите.

— Благодаря — Кит кимна и се усмихна. — Може пак да се видим — и излезе от бара с колкото може по-небрежна крачка.

Измина с колата късото разстояние, посочено му от бармана, и намери хижата на Холи, точно такава, каквато му беше описана. Само една лампа в предната стая светеше и Кит едва успя да я различи зад дебелите завеси на малкото зарешетено прозорче. Той паркира колата на улицата и тръгна по късата пътечка към хижата. На вратата остана неподвижен за момент, ослуша се, чу тихата музика на „Радио три“, почука и зачака. Секунди по-късно лампата изгасна и той застана нащрек. Огледа се наоколо и едва успя да различи една фигура в предната градинка, но почти нищо друго. Той застана в сянката на едно дърво, напрегнат като пружина, и започна да наблюдава къщата. Вътре нищо не се помръдваше, радиото беше изключено и шумът на морето на двеста ярда разстояние се чуваше като леко мърморене, донесено от вятъра. Остана неподвижен няколко секунди, като се напрягаше да чуе всеки звук и се взираше в тъмнината, след това чу шумолене в един храст отдясно и се обърна рязко. Видя как една фигура се стрелва от къщата и се хвърли към нея.

— Уа! Хванах те!

— Помощ! Аааа… Пусни ме! Помощ!

— Холи? — той отпусна ръце и отскочи назад.

— Кит? — Холи се обърна вбесено към него. — Какво, по дяволите, правиш тук? — тя поклати глава. — Господи! Едва не ме изплаши до смърт! Какво си намислил, че скачаш така върху мен? Божичко, едва не получих удар! — вече му крещеше и трепереше цялата. — Глупак такъв! Ами ако те бях цапардосала с това? — тя вдигна тежкия пиринчен свещник и го размаха заплашително срещу него. — И щях да го направя, да знаеш, особено след това, което ми се случи днес следобед. Щях да те цапна с…

Неочаквано се извърна настрани и вдигна свободната ръка към лицето си. Свещникът падна с глухо тупване на земята. Кит трепна, наведе се да го вдигне и каза:

— Хайде, не се разстройвай. Съжалявам, не исках да те изплаша.

Искаше да я докосне, да я утеши, но не смееше, макар сега оръжието да беше в неговите ръце.

— Не искал да ме изплаши! Господи, Кит Томас, направо си непоносим! — беше престанала да плаче, но избърса лице с ръкава на палтото си и подсмръкна шумно. — Тук идва един мъж и цял следобед души наоколо. Аз не бях тук, бях на плажа и се разхождах, но когато се върнах, видях лампата да свети и резето на прозореца беше разбито. Крих се навън половин час, понеже се изплаших, и го видях да излиза от къщата — тя взе свещника от Кит и го стисна здраво. — Единственият човек, който знае, че съм в Корнуол, си ти. А дори и ти не знаеше къде съм отседнала.

— Днес в кръчмата е идвал един човек, който е питал за теб — каза й Кит. — Бях там преди няколко минути. Барманът ми каза къде си отседнала.

— Какъв човек? Кой е бил? — повиши се панически гласът на Холи.

— Не знам — Кит я хвана за ръката. — Виж, има ли някое друго място, където можем да поговорим?

— Какво й има на хижата?

— Не знам. Не ми харесва идеята да говорим там.

— Можем да се поразходим по плажа и след това да пийнем по нещо в кръчмата — Холи си погледна часовника. — Имаме още много време, поръчки се приемат до единадесет.

— Добре, да вървим.

Мозъкът на Кит работеше с бясна скорост. Единственият човек, на когото беше казал за Холи, бе Джил, по телефона тази сутрин. Опита се да си каже, че идеята е нелепа, но твърде добре съзнаваше, че подслушвателните устройства са нещо съвсем обикновено. Господи, цялата тази работа ставаше прекалено зловеща!

— Кит? — Холи седеше на една скала и наблюдаваше Кит, който стоеше до самата вода и хвърляше камъчета по повърхността й. Беше се обърнал с гръб към нея и от десет минути насам мълчеше. Тя прехапа устни и отново опита, мълчанието му я изнервяше: — Кит?

Той се обърна.

— Е? — беше нервна и се държеше нетърпеливо. — Какво мислиш?

Току-що му бе обяснила какво точно се бе случило в галерията онази вечер: как са били откраднати книжата, какво е намерила в тях и как се е убедила, че някой иска да я убие. Каза му, че е била уплашена и объркана — и че именно затова е избягала — но премълча, че все още не се е освободила от това чувство.

Кит хвърли последното камъче и бръкна дълбоко в джобовете си.

— Мисля — каза бавно той, — че вие двете с Джил може да сте въвлечени в нещо много голямо и много опасно — след това се приближи и седна до нея на камъка. — Но засега мога само да предполагам. Нямам никакви доказателства за теорията си.

— Която е?

Кит отново се поколеба, преди да отговори. Не искаше да я плаши и не бе напълно убеден в това, което се канеше да каже.

— Пране на пари — рече накрая той, обърна се и я погледна.

— Пране на пари? — тя поклати недоверчиво глава. — Като например пари от наркотици, проституция и такива неща?

— Да.

Холи се ужаси.

— Не може да говориш сериозно! — тя спря, погледа известно време морето и се обърна към него. — Нали? — Кит кимна. — Но как и за кого?

Той отново се позабави, преди да отговори. Искаше да й обясни хубаво, да я накара да обмисли идеята му.

— Току-що ми каза, че в книжата имало цифри, които не са означавали нищо за теб, нали? Огромни суми пари, платени за творбите на онзи художник Маркъс, така ли?

— Да.

— Почти невероятни суми, така ми каза.

— Да, но кой би поставил стойност на една художествена творба? Всичко зависи от индивидуалния вкус и от това, което е готов да плати купувачът. Само погледни последните продажби на импресионистични картини — някои от тях са били продадени за милиони повече от очакваното и са поразили света на изкуството.

— Точно.

— Какво искаш да кажеш с това „точно“?

— Ако искаш да узакониш голяма сума пари, да кажем, половин милион, пари от незаконни източници, няма ли да бъде най-хитро да го направиш именно по този начин? Уреждаш продажбата на една картина, може би творба на млад художник, който вече е сътворил мит около себе си, и я минаваш през галерия „Григсън“, да кажем, за несъществуващ клиент някъде в Щатите или в Средния изток. Парите се превеждат съвсем законно като за „творба на изкуството“, чиято стойност е просто въпрос на вкус и търсене. Невъзможно е да се проследят, но щом веднъж са регистрирани във Великобритания, са чисти и законно платени, с мито, данъци и тем подобни. Така можеш да прехвърляш огромни суми мръсни пари из целия свят и в същото време да ги изпираш — Кит продължи още по-разпалено: — Каза ми, че когато си се опитала да звъннеш на двама от хората, уредили си среща с него в деня преди Коледа, клиентите като че ли не съществували. Тогава беше сигурна, че не е съвпадение. Е, може и да не е. Възможно е тези клиенти да не съществуват, а просто да служат за фасада. Ами този художник? Някога да си го виждала или да си организирала негова изложба? — Холи поклати слисано глава. — А ми каза, че в „Сотби“ дори не са чували за него или за Санди Търнър. Може би поредната фасада? Всичко е било част от мита…

— Ау! Почакай малко, Кит! — Холи се изправи рязко, неочаквано изпитала нужда от движение. Тя измина няколко крачки и се обърна към него. — Смяташ, че Санди е бил замесен в пране на пари и е използвал галерията като прикритие?

Кит я погледа известно време, без да й позволява да отмести очи. Накрая кимна.

— А как се вписва това в самоубийството на Санди? — попита тя. — Или с Джил, Алекс Търнър и фирмата в Лондон? Струва ми се, че имаме две напълно различни ситуации. Не разбирам — гласът й трепна леко, тя се обгърна с ръце и промълви: — Всичко е толкова странно…

Кит тръгна по мокрия пясък, отиде до нея и я хвана нежно за ръцете.

— Холи, помниш ли какво каза Джил, преди да се намери трупът?

Тя поклати глава.

— Не е било моментно вдъхновение — продължи тихо той. — Но беше забравено веднага след идването на полицая — той направи пауза и Холи го погледна. — Джил каза, че Алекс Търнър е имал партньор и че много са си приличали, поне на младини, спомняш ли си?

— Да, спомням си.

— Ами ако тук става дума за двама различни мъже, единият от които се представя за другия? Ами ако мъжът, за когото си се омъжила, само се е правел на Санди Търнър, използвал е самоличността му, докато е имал нужда от нея, а след това е изчезнал, убил е истинския Алекс Търнър и е прикрил убийството му със самоубийство? Ами ако…

Кит млъкна и направи крачка назад. Холи се усмихваше и клатеше глава, сякаш току-що бе казал нещо много забавно.

— На какво се усмихваш? — попита той.

— На теб! — отговори Холи. — Смея ти се, защото това е толкова невероятно и защото четеш прекалено много кримки, Кит! — усмивката й беше изчезнала и на нейно място се появи гняв. — Пране на пари, убийство, фалшива самоличност! Това е направо нелепо! — след това се обърна и се отдалечи.

— Защо тогава бяха откраднати счетоводните ти книги? — извика след нея Кит. — И защо някой се опита да те сплаши? Не са искали да те убият, Холи. Повярвай ми, ако искаха, досега щеше да си мъртва — тя се обърна рязко и Кит видя искрения страх, изписан на лицето й. — Обясни ми тогава огромните суми пари от клиенти, които не можеш да откриеш — продължи той. — Или защо Алекс Търнър е поръчал финансово проучване на галерия „Григсън“ и защо е убит. Обясни ми защо в галерията е влизано с взлом, защо апартаментът ти беше претърсен, както и къщата на Джил, и офисът на Алекс Търнър — вече не можеше да спре, трябваше да я накара да го разбере. — Ако не виждаш връзката, Холи, ако не можеш да разбереш, че някой се мъчи ти да не знаеш или да не разбереш нищо, то тогава сигурно си сляпа или глупава, а доколкото си спомням, не си нито едното от двете.

Холи остана абсолютно неподвижна, втренчена в него.

— Наистина го вярваш, нали?

— Не зная — отвърна искрено Кит. — Мисля, че е така, но имам нужда да разбера още неща.

Холи продължи да го гледа втренчено.

— И наистина мислиш, че е някакъв вид организирана престъпност от голям мащаб, нали? — Кит мълчеше и избягваше погледа й. — Така ли? — настоя тя. Той сви рамене, все още неспособен да я погледне. Холи се върна при него. — Така ли? — попита тя още веднъж, твърдо и студено.

Кит кимна.

— Да, смятам, че е някакъв вид организирана престъпност. Кой и какво, нямам представа, но подозирам, че става дума за високопрофесионална организация.

Холи затвори очи и един спомен проблесна в съзнанието й. Усети удар в тила, после горещина, стягане и задушаване, затруднено дишане. Тя си пое рязко дъх.

— Холи? Добре ли си?

Кит започна да я разтърсва и тя отвори очи.

— Да, аз… — Холи потрепери и се помъчи да се овладее. — Затова ли не искаше да говорим в къщата, мислиш, че се подслушва?

— Не знам, но вече никъде не се чувствам сигурен. Продължавам да се чудя как са разбрали, че си тук, освен ако не от обаждането ми до Джил тази сутрин.

Холи поклати глава.

— Мислиш, че телефонът на Джил се подслушва?

— Може би. Подслушвателните устройства са нещо разпространено. Може това да е причината за влизанията с взлом.

Холи отиде до камъка, седна, прегърби се и хвана главата си с две ръце.

— Страх ме е, Кит — каза тихо тя. — И съм много объркана.

Той застана пред нея и я погледна.

— Имаме нужда от още отговори. От повече информация.

Тя вдигна поглед.

— Като например?

— Банкови извлечения — те ще потвърдят касовата книга. И може би трябва да се свържем с онзи художник Маркъс, да поговорим с него, да видим какви сделки е сключвал с него Санди.

Холи кимна.

— И трябва да си припомниш, колкото можеш повече за Санди, най-малките подробности, да видим дали нещо не може да ни подскаже истинската му самоличност… — Кит млъкна, когато видя лицето й, и завърши: — Или да потвърдят, че той е този, за когото се е представял.

Холи отново кимна. Беше прекалено изтощена, за да му отговори. Той протегна ръка.

— Искаш ли да отидем да пийнем по нещо?

— Има ли още време?

Кит си погледна часовника.

— Сега е десет и десет. Хайде, мисля, че и двамата имаме нужда от двойна доза уиски.

Холи пое протегнатата й ръка и той я издърпа да стане.

— Добре ли си?

— Май да — каза тя и се усмихна. — Измръзнала, но по-добре при мисълта за едно голямо „J&B“ — Холи се изправи, пусна ръката му и бръкна в джобовете на палтото си. След това кимна към пясъчните дюни. — Оттук. През тях можем да отидем направо до пристанището.

И без да го дочака, тръгна по плажа. На Кит му се наложи да ускори ход, за да я стигне.

Седяха до огъня в кръчмата. Тълпата от по-ранните часове си беше тръгнала и бяха останали само шепа хора — местни старци, които като че ли държаха все същите питиета от началото на вечерта и зяпаха Кит все тъй натрапчиво. Не беше сезонът за летуващи, но дори и тогава трудно изтърпяваха външни хора.

Холи изпи първото уиски на един дъх и усети прилив на кръв към главата си. Кит й поръча още едно и докато отпиваше, стопляше се и се отпускаше, стана по-откровена и заговори за Санди с повече подробности, отколкото си представяше, че може или дори иска да си спомни.

— Значи тогава се е запознал с теб? — попита Кит, след като тя му разказа как е сложила пред вратата на галерията реклама и е видяла Санди да стои пред нея.

— Започнахме да си бъбрим за изкуство. Той ме попита за наема и за плановете ми и каза, че съм много смела, задето съм започнала бизнес по време на рецесия.

Холи прехвърляше двете изминали години, като си спомняше разни случки и неща, които смяташе, че е забелязала у Санди, но Кит я помоли да започне отначало и да разкаже за запознанството им. Искаше да знае какъв точно е бил тогава Санди, да проследи развитието на връзката им и да разбере кога е осъзнала, че може би не познава човека, за когото се е омъжила. Холи продължи:

— Покани ме да пийнем по нещо и тъй като се чувствах самотна и потисната, аз приех. Не бих го направила при обикновени обстоятелства. Беше привлекателен, но не го познавах — тя сви рамене. — Помислих си: „Какво толкова, по дяволите!“ Беше интересен, знаеше много за пазара на художествени произведения и… — Холи се засмя. — Наистина беше доста комичен с онази превръзка на шията си. Ужасно го съжалих.

— Превръзка?

— Да. Наскоро беше излязъл от болницата, където му махнали бенката. Това му остави малкия белег — тя се намръщи. — Джил разпозна същия белег, спомняш ли си? — Холи остави чашата си. — Кит? Слушаш ли ме?

Неочаквано Кит се изправи.

— Холи, сигурна ли си, бенката му е бил махната наскоро преди това?

— Разбира се. Защо?

— Довърши си питието — той запристъпя нетърпеливо от крак на крак. — Хайде, изпий го! Трябва да се обадим на Джил.

Холи го изгледа, сякаш внезапно бе откачил, но пресуши чашата и се изправи. Кит я хвана за ръката и буквално я извлече от кръчмата.

— Защо е всичко това? — попита тя, когато студеният въздух я блъсна в лицето и я накара моментално да изтрезнее. Почти тичаше, за да върви в крак с Кит.

Той се спря на половината път надолу по улицата и се обърна към нея.

— Днес следобед Джил ми каза, че на Алекс са му махнали бенката на десет или единадесетгодишна възраст — Холи го погледна озадачено. — Това е нишката! Това е, не разбираш ли? — тя присви очи. Кит си пое дълбоко дъх и продължи: — Говорехме си за трупа, който и двете разпознахте в моргата, и тя приведе белега като доказателство, че това е бил именно той — Алекс, тоест Санди, — защото и двете сте разпознали белега. Тя каза, че синът й Хари има същия проблем като баща си, че бенката ще трябва да му се махне на приблизително същата възраст като на баща му — на десет или единадесет години.

— Значи казваш, че не може да е бил един и същ човек, след като не е същият белег?

— Да! — продължи бързо Кит, като отчаяно се опитваше да я накара да разбере. — Човекът, който се е представял за Алекс Търнър, даже се е погрижил да му направят същия белег на същото място, за повече достоверност. Кой може да каже дали е бил точно от премахване на бенка? Може да се е порязал нарочно и да е отишъл да го зашият, каквото и да е, за да има този отличителен белег като при Александър Търнър!

Холи стоеше неподвижно. Звучеше и смислено, но някак не можеше да го схване.

— Наистина ли смяташ…

— Да! — прекъсна я Кит. — Така смятам! Това е адски професионална операция. Става дума за сериозни суми и който и да е бил Санди Търнър, е работил за едрите риби. Не е искал да рискува, осигурил се е отвсякъде! — той отново я хвана за ръката. — Хайде, преди да си отвлечем съвсем вниманието, да се обадим на Джил и да проверим това, което ми каза днес.

След това тръгна към телефонната кабина, като влачеше Холи след себе си.

— Ще я помоля утре рано сутринта да звънне на съдебния лекар и да го накара да определи откога е белегът. Ако постави дата, близка до тази на Джил, то тогава ще имаме отговор на един от въпросите си.

Холи се закова на място и принуди Кит да направи същото. Той се обърна нетърпеливо, но се сепна, когато видя лицето й. Изглеждаше потресено и мъртвешки бледо на гадната оранжева светлина на уличната лампа.

— А ако са били двама различни мъже — каза тя с внезапно изтънял и изплашен глас, — тогава за кого, по дяволите, съм била омъжена?