Барбара Фрийти
Безмълвно (24)

Двайсет и трета глава

Две седмици по-късно на Джулия не й се вярваше, че пътуват с такси по улиците на Москва. Усмихна се на сестра си.

— Ето ни тук — каза.

— Щипя се, за да се уверя, че не сънувам. Преди две седмици не знаех, че съществуваш, а сега съм в Русия със сестрата, която мислех за мъртва. Животът понякога се преобръща точно когато най-малко очакваш — отговори Елена.

— Толкова съм доволна, че пожела да дойдеш с мен. Беше една от импулсивните ми постъпки. А ти, за разлика от мен обичаш да си планираш нещата. Но се страхувах, че ако отлагаме, никога няма да дойдем.

— Добре, че руснаците ни дадоха визи — отговори Елена. — Това ускори заминаването ни.

— Подозирам, че са доволни от развръзката — американска следа в някогашно руско престъпление. Това разсея всички съмнения за убиеца на родителите ни.

— Мама и татко са постъпили много необмислено, когато са казали на Брейди за скъпоценните камъни. В противен случай щяха още да са живи.

— Предполагам, че с информацията, с която са разполагали, са постъпили по възможно най-разумния начин. Не са знаели на кого да вярват и са поели риск.

— И това ги е погубило — Елена се намести по-удобно. — Не бях съвсем готова за това пътуване, нали знаеш? Все си мислех, че повече не бива да се връщаме към миналото, но след като пристигнахме, започнах да се вълнувам — тя се умълча. — Непрекъснато ми се струва, че трябва нещо да си спомня, но не мога. — А ти?

— Абсолютно нищо не си спомням — Джулия въздъхна. — Може би като тръгнем по улиците, ще се появи някой спомен.

— И аз така смятам. Но каквото и да се случи, се радвам, че дойдохме. Също така се радвам, че се запознах с твоето семейство. Наистина бяха много мили с мен. Благодарна съм им.

Джулия се облегна, загледана навън, и се замисли за изминалите десет дни. Както спомена Елена, семейство Демарко я приеха много радушно, като една от тях, включително и Лиз, която отначало се почувства неловко, но после отвори сърцето си. Лиз също така се отнесе благосклонно към втората си баба — Сюзан Дейвидсън, на която разказаха всичко. Щеше да мине време, докато се опознаят и обикнат, но Джулия беше убедена, че най-накрая щеше да се получи.

Имаше още много въпроси да обмислят, и по-специално за парите, скъпоценностите и партитурите, но и двете бяха единодушни, че няма да предприемат нищо, преди да направят това пътуване към миналото. Беше наложително да затръшнат тази врата зад себе си, преди да продължат напред.

След десет минути таксито спря пред хотел „Метропол“, разположен точно срещу Болшой театър. Майка им беше танцувала там, както и баба им, и това беше най-подходящото място, откъдето да преоткрият живота им.

След като се регистрираха, се отправиха към стаята си, която беше много приятна, красиво и удобно подредена. Докато Елена беше в банята, Джулия се загледа през прозореца. Пред погледа й се възправяше Болшой театър. Сградата беше великолепна, с осем грамадни колони, увенчана най-отгоре с Аполон в колесницата. В тази сграда беше вплетена толкова много история и толкова още от историята на семейството й от балерини и музиканти.

— Какво гледаш? — попита Елена, която дойде при нея.

— Театъра.

— Изумителен е — Елена въздъхна. — Мечтаех да танцувам един ден тук. Но не ми е било предопределено.

Джулия прегърна сестра си през раменете. Бяха си казали какво ли не, само за злополуката, поради която Елена повече не можеше да танцува, не бяха говорили. Вярваше, че някой ден Елена ще й разкаже всичко за живота си.

— Спомням си как гледах иззад кулисите мама да танцува — продължи Елена. — Не можех да откъсна очи от нея, толкова беше красива. Мечтаех да литна като нея.

За миг в съзнанието на Джулия се появи кадър, също в театъра, но тя не беше впечатлена от танца, а онемяваше от възхита, когато засвиреше оркестърът.

— После ще посетим театъра — каза тя.

Елена вдигна вежда.

— А къде ще отидем първо?

— В сиропиталището, където те е снимал Алекс. Така е започнало това дълго пътуване. Никога нямаше да се намерим без тази фотография. Готова ли си?

— Мисля, че да.

Тя се притесни от колебанието на сестра си.

— Какво има?

— Малко се страхувам от спомените — призна тя. — А ти?

— Аз не — Джулия усещаше само лека възбуда. — Зная, че ще ни бъде тъжно да видим къде са умрели родителите ни и да посетим гробовете им, но за пръв път от много време чувствам бъдещето широко отворено пред мен. Готова съм да се помиря с миналото.

Елена се усмихна.

— Тогава води ти.

Излязоха от хотела и пресякоха Червения площад. Беше много по-голям от представата на Джулия. В единия му край се простираше Кремъл, средновековна крепост, построена на възвишение над Москва река. В другия се издигаха ярките кубета на катедралата „Василий Блажени“. Времената и историята бяха оставили навсякъде следите си, както прочете Джулия в туристическия справочник. На север от катедралата се намираше кръгла платформа, където в епохата на царете са се извършвали публичните екзекуции. И по-нататък, срещу мавзолея на Ленин, беше построен голям универсален магазин, руска версия на мол.

Джулия искаше да обиколи всички забележителности, но бяха дошли със специална цел — да намерят сиропиталището. След като разговаря с най-различни държавни служители, й дадоха един адрес и в момента наближаваха мястото, където бе започнало всичко.

Всъщност непретенциозната каменна сграда внезапно изникна пред очите им, с оградата и желязната порта. Но дали все още беше сиропиталище, Джулия нямаше представа.

Тя се закова на място. Елена също. Опитваше се да извика някакъв спомен, но всичко беше изличено от съзнанието й. Но Елена си спомни.

— Стоях тук — прошепна тя. — Бях изплашена до смърт, ужасена. Знаех, че нещо се е случило с родителите ни, и то беше много страшно. Чувствах го в душата си. После дойдоха мъж и жена. Взеха ме. Разплаках се за теб, но те запушиха устата ми и ме отведоха — сложи ръка на корема си. — Като че ли ми се гади.

— Седни, ето тук има пейка.

— Няма да сядам, ще се върна в хотела.

— Ще дойда с теб.

Елена вдигна ръка.

— Нужно ми е малко време, нали разбираш?

— Сигурна ли си? — на Джулия не й се искаше да я оставя сама.

— Сигурна съм. Не умея да изразявам чувствата си като теб. Трябва ми време, за да свикна с всичко това.

— Разбирам те. Можем да тръгваме и да си измислим нещо забавно.

— По-късно, изморена съм. Просто ми се иска да си почина. Освен това има неща, които всяка от нас трябва сама да свърши — и някак твърде двусмислено се усмихна на Джулия.

Джулия сви вежди. Беше се надявала постоянно да бъдат заедно, но започна да осъзнава колко й е трудно на сестра й. Беше израснала сама, принудена да крие всяко свое преживяване у себе си. Само по този начин умееше да се справя. Може би с времето щеше да се промени.

Джулия се приближи до портата и хвана желязната пречка. В двора не се виждаше жива душа. Всъщност сградата изглеждаше необитаема, навяваше тъга, сякаш тук щастието никога не се беше вестявало.

— Ще ми разрешиш ли да те снимам? — прозвуча мъжки глас зад нея.

Тя се извърна.

— Алекс!

Не вярваше на очите си, но беше той, носеше джинси, черна риза и черно кожено яке. На рамото му висеше фотоапарат. Ветрецът развяваше кестенявата му коса, зелените му очи блестяха. Беше неустоимо хубав. Дланите й започнаха да се потят, цялата се напрегна.

— Какво правиш тук? — попита тя, когато възвърна способността си да говори.

— Досетих се, че нямам нито една твоя снимка. Толкова време прекарахме заедно и да не те снимам! Що за фотограф съм?

— И пропътува това огромно разстояние само заради една снимка?

Той се захили.

— За една снимка пред нищо не се спирам. Знаеш го добре. Обадих се у вас преди два дни и говорих с Елена. Каза ми, че ще бъдеш тук сама.

— Затова ли си тръгна? — попита Джулия и едва сега разбра какво е искала да каже Елена със странното си изявление.

Той кимна. След миг каза:

— Тук имам нещо за теб.

Остави фотоапарата и извади от якето си някакъв пощенски плик.

Появата на още един плик я стресна.

— Какво е това?

— Стен ти го изпраща. Най-накрая го хванах. Разказа ми всичко — как е организирал бягството и колко много е искал майка ти да танцува в Съединените щати.

— А знаел ли е за плана на Брейди да ги убие?

Той поклати глава.

— Не, изобщо не е подозирал. Виж, Джулия, Стен е бил увлечен по майка ти Наталия. Запознали са се, няколко пъти са се срещали и той много е искал да й помогне. Предполагам, че са се сприятелили, когато е гастролирала в Съединените щати. Преживял е много тежко убийството. Каза ми, че безкрайно съжалява за своята неискреност към нас. Вярвал е, че така ще ни защити. Също като баща ми е бил убеден, че руснаците са убили родителите ти. За да се извини, ти изпраща това. Отвори го.

— Страхувам се. Неприятните изненади ми дойдоха в повече.

— Тази е от приятните.

Тя пое плика от ръцете му. В него имаше една снимка. Сърцето й спря, когато осъзна какво вижда. Черно-бяла фотография на Наталия, Сергей, Елена и самата тя. Притисна я до гърдите си.

— Ето ни всички заедно — промълви.

Той й се усмихна:

— Стен вярваше, че ще те зарадва. Каза ми, че Наталия му я подарила преди много години.

— Страшно ми харесва. Влюбих се в нея. Ще му благодаря специално, щом се върнем. Доволна съм, че не е бил замесен, Алекс. Зная, че го обичаш — въздъхна, като забеляза как очите на Алекс заблестяха особено. Очевидно имаше и друго.

— Още ли има?

— Елена ми каза, че според нея си влюбена в мен.

— Нямам представа защо ти е казала подобно нещо — отговори Джулия, а сърцето й запрепуска, когато той пристъпи към нея.

— Може би, защото й казах, че съм влюбен в теб.

— Моля? — навярно не беше чула добре.

— Чу ме — той се приближи още. — Липсваше ми, Джулия.

— Наистина ли? — прошепна тя и се взря в очите му, преизпълнени с любовта, за която говореше.

— Липсваха ми усмивката ти, красивите ти сини очи, начинът, по който облизваш пръстите си, след като си яла нещо много вкусно, възбудата ти при нови изживявания, светлината, която се излъчва от теб, когато говориш за музика и как ще промениш света с музика.

— О, Алекс! — прошепна тя, безкрайно развълнувана.

— Опитах се да те забравя. Затрупах се с работа, като си мислех, че тя ще ме погълне както обикновено. Но празнината в сърцето ми остана. А и не знаех, че имам сърце, преди да те срещна. Разбираш ли, преди около двайсет и пет години го обградих с ледена стена, точно няколко месеца, след като бях на същия този площад.

Тя сложи ръце на раменете му.

— Сигурно ти е било трудно да се върнеш отново тук.

— О, не, никак, защото ти си тук и защото зная какво искам. И в случай, че още не си разбрала, искам теб, Джулия.

— Дори ако това означава постоянен адрес ли?

Той кимна.

— Където си ти, там искам да съм и аз. Досега живеех с мисълта, че съм като баща си, и единствената ми страст е фотографията. Мислех си, че светът е моят заден двор, и че е по-важно да показвам световните събития, отколкото да погледна към себе си. Но баща ми се е отказал заради любовта. Отказал се е заради мен — Алекс обгърна с ръце талията й. — И аз съм готов да се откажа заради теб.

Тя прехапа долната си устна, очите й се напълниха със сълзи.

— Наистина ли?

Той се усмихна.

— Наистина. Ти си невероятна, Джулия — умна, секси, храбра — и никога не си отмъщаваш. Ти ме вдъхновяваш.

— Чувствам същото към теб, Алекс. Смелостта ти, вкусът ти към приключенията, начинът, по който приемаш новото, постоянно ме очароват. А в леглото наистина си страхотен — добави, подсмихвайки се.

— Крайно време беше да споменеш нещо и по този въпрос — изръмжа той чувствено. — В момента съм най-щастливият мъж на земята.

Наведе се към нея и страстно я целуна.

— А аз съм най-щастливата жена — промълви Джулия. — Знаеш ли защо дойдох? — попита го и се отдръпна за малко.

— Кажи ми.

— Исках да почувствам родителите си, да се свържа с тях. Изживели са живота си с цел и страст. Готови са били да рискуват всичко в името на любовта и семейството. Така искам и аз да изживея моя, без еснафска предпазливост. Ще следвам сърцето си, където и да ме отведе. Това пътешествие беше първата крачка.

— После къде ще отидеш?

Притисна се силно в прегръдките му.

— Ето тук. Обичам те, Алекс. Щях да те търся и да те открия, след като се завърнех. Не искам заради мен да се заседаваш на едно място. Искам навсякъде да бъда с теб. Имам някои идеи за разпространението на музиката по света. За тази цел ще ми е нужен партньор.

— Имаш такъв човек. И ако съдя по последните няколко седмици, мисля, че двамата с теб ще имаме много вълнуващ живот.

Загледа се в очите му и съзря бъдеще, изпълнено с обещания. Сега вече знаеше не само откъде идва… но и накъде отива.