Барбара Фрийти
Безмълвно (4)

Трета глава

— Нима искате да кажете, че вие сам сте направили тази снимка? — попита Джулия, смаяна от твърдението му.

— Точно това, което казах. Бях с баща ми при онова негово пътуване до Москва.

— Но вие сте млад. Трябва да сте били много малък тогава.

— Бях на девет години.

— Не разбирам.

Джулия приседна на една от пейките пред ресторанта. Чуваше смеха и музиката, но звуците сякаш идваха безкрайно отдалеч.

Алекс седна до нея.

— Заминах за Москва с баща ми — обясни той. — Повече никога не ме взе със себе си, когато пътуваше по работа. Баща ми трябваше да документира културния обмен — представленията на американска театрална трупа в Москва. Беше през 1980 година. Студената война беше към своя край и двете страни горещо желаеха да покажат, че Изтокът и Западът могат да се помирят. Баща ми измисли някаква малка роля в пиесата, за да ми се разреши да пътувам с него. Историята е дълга, но същественото е, че през тази година родителите ми се разделиха и това беше единствената възможност двамата с баща ми да бъдем заедно. Няколко дни след като пристигнахме, един следобед, той имаше някаква среща на Червения площад. Беше ми скучно, отдалечих се да поогледам и взех фотоапарата му, като се преструвах, че снимам, както бях видял, че той го прави. Тогава видях момиченцето на портата — замлъкна, погледът му стана отнесен, сякаш споменът оживя. — Изглеждаше като че ли е в затвор. Приближих се и му казах нещо, но то ми отговори много тихо и не можах да чуя какво ми казва. Беше… изплашено до смърт. И аз го снимах.

— Не мога да повярвам. Били сте там! Видели сте я! Говорили сте с нея! — Джулия се вгледа в лицето му, като се питаше дали е възможно някога да го е виждала. Но от ранното си детство нямаше никакви спомени. Други хора твърдяха, че си спомнят разни неща, когато са били две или тригодишни. Защо тя нищо не си спомняше?

— След като я снимах — продължи Алекс, — чух, че баща ми ме вика, и изтичах при него. Не му казах, че съм снимал. Баща ми изпрати филма на списанието. Разбра какво съм направил едва когато излезе броят с публикуваната снимка. Никога не го бях виждал толкова вбесен.

— Защо? Какво го е вбесило? В края на краищата тази снимка стана прочута.

Алекс стисна устни, в очите му се промъкна студенина.

— Не зная защо се разгневи толкова. Не ми каза, но ме накара да обещая да не казвам на никого, че аз съм направил снимката и че съм видял момичето. Каза ми да забравя, че това дете е съществувало. Той се страхуваше. Не си спомням дали тогава го осъзнах, но сега разбирам, че е знаел нещо, което аз не знаех.

— Какво например? — попита тя и поклати глава. — Как е възможно човек да се изплаши от една снимка? Не разбирам.

— Онова, което ми идва наум, е, че момичето или фонът зад него разкриват нещо, което никой не е трябвало да вижда.

Джулия се замисли за миг.

— Не ми ли казахте, че след публикацията обществото остро е реагирало, хората започнали да издирват детето, но никой не е успял да го открие.

Алекс кимна.

— Да. Трябва да си призная, че по онова време не обърнах особено внимание. Баща ми умря на другия ден, след като фотографията бе отпечатана. Разговорът ни за нея беше нашият последен разговор, ето защо така ясно съм го запомнил.

— Какво? — Джулия го погледна потресена. — Баща ви е умрял в деня, след като снимката се е появила в списанието ли? Какво се е случило с него?

— Автомобилна катастрофа — отговори кратко Алекс, като че ли не можеше да понесе подробностите. — Баща ми обикаляше целия свят без драскотина, а загуби живота си само на няколко километра оттук, на Тихоокеанската крайбрежна магистрала.

Той се загледа в тъмнината.

Джулия имаше още какво да го пита, но в гласа му имаше толкова болка, че не посмя да наруши тишината. Най-накрая Алекс се обърна към нея:

— Във всеки случай искам да хвърля още едно око на снимката. Има голяма вероятност негативът да е все още у майка ми. След смъртта на баща ми от списанието й предадоха всичко негово. Междувременно трябва да се опитате да откриете някакви конкретни сведения за живота си преди четиригодишна възраст, особено когато сте живели в Бъркли. Майка ви сигурно е имала приятели, съседи, някой, който ще си спомни да ви е виждал като бебе. Ако намерите такива хора, ще намерите и отговори на въпросите си.

— Но не и на вашите.

Тя усети, че неговият интерес е пробуден по-скоро от обещанието, което е дал на баща си, отколкото от нея. Тя беше само катализаторът. Нейното търсене на истината изведнъж стана негово. Започна да контролира ситуацията, а това не й хареса. Ами ако разбереше нещо, което да хвърли сянка върху името на баща му? Дали щеше да го сподели с нея? Ами ако тя е онова дете, а баща му е прикрил някакви сведения за нея?

— Искам да видя снимката заедно с вас — каза тя. — Особено ако притежавате оригиналния негатив.

— Ще ви уведомя, каквото и да науча — отговори той и стана.

— Това не е достатъчно. Казах ви — участвам изцяло и докрай. Сделката важи за двама ни. Заедно, Алекс.

— Като че ли не ми вярвате, Джулия — подсмихна се той, което я накара още по-малко да му вярва.

— Не ви вярвам. Съжалявам, ако това ви засяга.

Той се разсмя.

— Не се притеснявайте. Не се засягам лесно. Между другото някакъв мъж ни гледа през прозореца и изглежда ядосан. Познавате ли го?

Джулия се обърна и видя Майкъл, застанал на прозореца на ресторанта.

— Да познавам го — отговори тя с въздишка. — Това е моят годеник.

— Сгодена ли сте?

Тя кимна, като се питаше как да обясни на Майкъл присъствието на Алекс.

— Изглежда, че ще ви бъде проблем — поинтересува се Алекс.

— Възможно е.

— Защо просто не излезеш — попита Лиз, като гореше от нетърпение Джулия час по-скоро да се върне в ресторанта. Майкъл вече цели пет минути се взираше навън, Лиз също искаше да надникне през прозореца, но успя да се сдържи. Хрумна й, че ако седне на близката маса с чаша червено вино, Майкъл също ще седне при нея и всичко ще мине незабелязано. Но не стана.

— Кой е този? — попита Майкъл. — Никога не съм го виждал.

— Сигурна съм, че е някой случаен.

— Тогава защо разговаря с него отвън? — попита Майкъл, като я погледна. — Защо не го покани вътре? Каква е цялата тази потайност?

— Навън е по-тихо. Ела да си пием виното.

— Джулия се държа особено през целия ден и в музея, и сега. Не разбирам какво й става. Мислех си, че най-после всичко е уредено. Мислех си, че й дадох достатъчно време. Зная, че мога да я направя щастлива, но ако тя ми даде възможност. Не си ли съгласна?

— Така е, Майкъл.

Той тежко въздъхна и отново се загледа през прозореца. Джулия се била държала странно, мислеше си Лиз, първо определя през деня дата за сватбата си, после вечерта иска да я отложи. Нямаше смисъл. Майкъл беше толкова готин тип. Имаше си свой бизнес. Беше преуспял, красив, добър — идеалният съпруг. Подкрепяше ги през цялото време, докато майка им боледуваше, както и на погребението. Смяташе, че много по-трудно щяха да преживеят смъртта на майка им без него. Не можеше да разбере защо Джулия се колебае. Ако нея я беше поискал някой като Майкъл, щеше да се омъжи за него на следващия ден, след като й предложи. Не че той някога бе направил и най-малък намек за подобно нещо. Тя беше по-малката сестричка, дребна брюнетка, ексцентричка, която по цял ден сервираше коктейли от скариди и панирани миди. Джулия беше по-хубава и много по-интересна със своята страст към музиката и с работата си в радиото. Лиз не можеше да се мери с нея. Въпреки че имаше по-големи гърди. Незначителна разлика, но все пак беше щастлива да я отбележи.

Силен шум я накара да се обърне точно навреме, за да види как баща й, висок, обикновено пъргав човек, се препъва между масите и столовете. Леля й Рита го буташе да седне и му говореше, че трябва да изпие едно кафе. Лиз се намръщи. Напоследък той пиеше много. Обожаваше червено вино, но започна да прекалява с водка и скоч.

Джино подпря главата си с ръце. През изминалата година в черната му коса се бяха появили бели кичури. Страните му бяха бледи и беше станал много слаб. Лиз се изправи и отиде при него.

— Тате, добре ли си?

— Чувствам се отлично — каза той и вдигна глава.

— Добро дете си ти, Лизи.

— Трябва да хапнеш. Ял ли си изобщо нещо?

— Не съм гладен. Мисля, че трябва да се чукнем и по друг повод. За моята дъщеря и нейния годеник — той се огледа. — Къде е Джулия?

— Отвън, говори с някакъв приятел. Ще я поздравиш по-късно.

— Лучия, трябва ни шампанско — провикна се Джино.

— Трябва да се чукнем за Майкъл и Джулия.

— Татко, моля те! Пийни само кафе — Лиз погледна с благодарност леля Рита, която донесе чаша горещо кафе.

— Ето, заповядай.

Той възмутено размаха ръка.

— Не искам кафе. Искам шампанско. Това тук е тържество.

— Поставяш дъщеря си в неудобно положение — сряза го Рита. — Изпий си кафето, Джино.

Той го бутна, стана и се заклатушка към бара. Лиз знаеше, че трябва да тръгне след него, но, по дяволите, беше се изморила да се грижи за него. Беше ред на Джулия. Огледа салона и видя, че Майкъл все така се взира през прозореца.

Баща си навярно нямаше да може да укроти, но можеше да направи нещо за Майкъл и Джулия. Приближи се до него и каза:

— Ако не я доведеш ти, аз ще я доведа.

Тя направи крачка към вратата, но Майкъл я хвана за ръката.

— Не се бъркай, Лизи!

— Моля?

— Искам сама да се прибере.

— Не ми пука как ще се прибере. Татко се е напил и продължава да пие на бара, и тя трябва да ми помогне да го изведем оттук.

— Чичо ти се грижи за Джино — каза Майкъл, като кимна с глава към другия край на салона. Джино седеше на бара заедно с чичо й пред чаша кафе.

Почувства се малко по-спокойна, след като ги видя заедно.

— Наистина ме тревожи — призна тя. — Точно сега изглежда съвсем безпомощен, като че ли се е оставил на течението. Мама се грижеше за него. Всичко вкъщи тя вършеше — готвене, чистене. Тя плащаше сметките. Даже водеше счетоводството в ресторанта. Не зная как се оправя без нея. Всъщност не зная дали изобщо се оправя — тя поклати глава, чувстваше се безпомощна.

— Прекалено се тревожиш за семейството си — каза Майкъл и сложи ръка на рамото й. — Но те разбирам. Аз съм същият.

Лиз кимна. Хубаво беше, че има кой да я разбере.

— Хайде да седнем. Вчера ми каза, че искаш да ми кажеш нещо, но още не съм чула какво е това.

— Точно така — измърмори той, докато се настаняваше до нея на масата. — Струва ми се, че бих могъл да го кажа най-напред на теб. Разбира се, под секрет.

— Какво да кажеш? — попита тя.

Той се подвоуми, после стеснително й се усмихна.

— Купих къща.

— Купил си какво? — сигурно не го беше чула добре.

— Купих къща на улицата, където живее Каръл — прибави той, като спомена по-малката си сестра — тя познаваше собственика и успях да се споразумея с него, преди да обяви къщата за продажба. Малка е и има нужда от доста работа, но е идеална. Близо е до яхтклуба на Уотърсайд. Има градинка в двора и не е далече от спортния център, където играя баскетбол.

— Джулия видя ли я?

— Не, искам да я изненадам. Какво ще кажеш?

Какво да каже? Би казала, че е полудял. Но това беше романтичен жест. Трябваше да му го признае.

— Кажи нещо, Лизи. Изнервяш ме.

— Става въпрос за къща, за нещо много важно, за да решаваш сам, Майкъл — почувства, че след като той не е споделил с нея, Джулия няма да е щастлива. — Защо не я показа на Джулия, преди да я купиш?

— Защото щеше да ме накара отложа покупката, щеше да ме убеждава да почакаме, докато се оженим, а случаят беше много изгоден, за да го изпусна. Искам да си имаме наша къща, Лиз. Никакви апартаменти под наем. Искам наш дом, да пуснем корени, да създадем семейство. Искам да дам на Джулия нещо от онова, което тя загуби, когато майка ви почина — той й се усмихна. — Има две спални, така че си имаме стая и за бебе. Сестра ми е малко по-нататък по улицата, така че семейството ни ще бъде наблизо. Толкова се страхувах, че няма да можем да си позволим къща в града, че веднага я купих.

— Това е разумно — каза тя бавно. — Кога смяташ да кажеш на Джулия?

— Искам първо да я стегна. Трябва да се пребоядиса, да се оправи градината. Започвам още утре. Документите по сделката ще бъдат готови след две седмици, но бившият собственик вече се изнесе и ми каза да правя каквото намеря за добре.

— Аха! — не знаеше какво да каже.

— Не трябва да споменаваш пред Джулия, преди да съм готов. Обещай ми, Лизи!

— Обещавам. Тайната си е твоя.

— Ще я направя щастлива — убедено заяви той. — От нея искам само да ми даде тази възможност. Въобразих си, че днес съм я спечелил, но тази вечер тя отново взе да нервничи — той замълча. — Каза ли ти за снимката в музея, на която мисли, че е тя?

— Не. За какво говориш?

— Видя снимка на момиченце пред някакво сиропиталище в Русия, правена преди двайсет и няколко години, и по неизвестно каква причина реши, че може да е самата тя.

— Какво?! — Лиз зяпна от изумление. — Това е лудост. Тя не е рускиня и никога не е била сираче.

— Така е, но изведнъж реши, че не знае коя е.

— Тя е Демарко. Тя е по-голямата ми сестра, ето коя е! — гневно извика Лиз. — Да се колебае дали да се омъжи, е разбираемо, но защо, за бога, е започнала да се съмнява, че е някоя друга?

— Трябва да й го припомниш.

Тъкмо Майкъл млъкна, вратата се отвори и Джулия влезе сама. Седна до Лиз с пламнали страни и виновен поглед. Лиз потръпна от недоумение. Защо Джулия се чувстваше виновна? Заради онзи мъж ли? Или имаше нещо друго. Нещо, което отново да обърка живота им. Изминалата година беше ужасна. Най-после живееха отново горе-долу нормално, вече не й се плачеше постоянно. Не искаше повече проблеми. Което означаваше, че не желае да пита Джулия какво е правила навън.

Но Майкъл очевидно не се чувстваше по същия начин.

— Кой беше този? — попита той сприхаво.

Джулия се поколеба за миг, после отговори:

— Един фотограф.

Сестра й почувства облекчение.

— Ама, разбира се, фотографът за сватбата. Казах ти, че не е нещо важно — обърна се тя към Майкъл.

Изопнатото лице на Майкъл също се отпусна.

— С фотограф, който да снима сватбата, ли си говорила? А аз останах с впечатлението, че още не си готова да уреждаш сватбата.

— Не съм готова, но…

Лучия, с фотоапарат в ръка, ги прекъсна, преди Джулия да се доизкаже.

— Хайде, елате — подкани ги. — Ще се снимаме цялото семейство за спомен от моя рожден ден. Побързайте, докато баща ви не е паднал.

— Татко пак ли пие? — попита Джулия.

— Мисля, че през последните шест месеца не е спирал — отговори Лиз, учудена защо тя не е забелязала. — Трябва да направим нещо.

— Ще се оправи — прекъсна я Лучия и махна с ръка. — Скърби. То е ясно. А сега е време за снимката. Да виждам усмивки. Ти също — обърна се към Майкъл. — На практика вече си от семейството.

— Така ли? — попита той, поглеждайки Джулия. — От семейството ли съм вече на практика?

— Разбира се, че си — каза Лиз, след като сестра й сякаш нямаше намерение да отговаря. Тя задърпа и двамата за ръцете да се изправят. След миг се смесиха с останалите Демарко и на Лиз й олекна. Може би ако само преживеят тази вечер, Джулия пак ще си бъде по-голямата предана сестра и ще се омъжи за мъжа на своите мечти. Но щом Лиз зае мястото си за груповата снимка, не се сдържа и погледна към вратата, като се питаше дали мъжът с коженото яке и сините джинси наистина е бил фотограф за сватби. Беше с насинено око. Фотографите на сватбите обикновено не приличаха на кръчмарски побойници. И ако не беше фотографът, който щеше да снима сватбата, кой бе той?

 

 

Почти цялата съботна сутрин Джулия преглежда кашоните, където беше прибрано онова, което бе останало от живота на майка й. След погребението баща й изведнъж реши да продаде къщата им, като заяви, че няма да може да живее в нея без любимата си съпруга. Джулия предложи да не избързва, но той не искаше и да чуе и след три месеци къщата беше продадена. Сега Джино живееше в двустаен апартамент, съвсем близо до пристана, Лиз се премести при Джулия и всичко, което не успяха да подредят, беше събрано в тези кашони.

Да преглежда вещите на майка си беше изключително мъчително. На Джулия не й се искаше да го прави сама, но нямаше как да помоли Лиз да й помогне. Не можеше да говори с никого за снимката, освен с Алекс Менинг. С утрото разсъдъкът й се проясни и тя не можеше да се начуди как се съгласи да работи с човек-побойник, хвърлен в затвора и после изритан от Колумбия, и то преди седмица. Почерпи тази информация от статия в последния брой на „Екзаминър“. После се разрови и в интернет, откъдето научи, че освен блестящ фотограф той е човек, който умее да си навлича неприятности. А тя не искаше неприятности.

Нищо не откри. Както й беше казала майка й, нямаше нито една тяхна снимка от времето преди сватбата й с Джино. Като че ли са се появили на света едва в този момент. И все пак майка й е съществувала, преди да срещне Джино — цели трийсет и три години. Имала е родители, дядовци и баби, пораснала е някъде. Но къде?

Знаеше от майка си, че била родена в Бъфало. Само това беше споделила с дъщеря си. Беше й казала, че щом като нейните родители не я искат, тя също не ги иска. Джулия често се беше чудила какви ли са дядо й и баба й, но за да не огорчава майка си, никога не беше питала за тях или пък молила да ги види. Освен това те също не я бяха искали. Но сега предчувстваше, че ще ги намери, ако открие истината за своето раждане.

Коленичила на пода, обмисляше как е най-разумно да постъпи. Как да открие игла в копа сено, като и копата със сено не бе открила. Нямаше за какво да се хване, дори най-незначителна следа.

— Джулия!

Тя погледна към вратата, където след миг застана сестра й. Лиз беше по шорти и тениска, косата й беше вързана на конска опашка. Сякаш току-що се връщаше от джогинг. Лиз обичаше да спортува. Любимият „спорт“ на Джулия беше бавна дълга разходка до „Старбъкс“, където пиеше кафе с мляко.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Идвам при теб. Отбих се при татко. Каза ми, че ти е дал ключа. Какво търсиш?

— И аз не зная точно.

— Майкъл ми каза, че според теб имало някаква мистерия около твоята самоличност — озадачено я погледна Лиз.

— Имам някои съмнения — призна тя.

— И точно сега ли намери да се съмняваш? — попита сестра й, а цялото й същество изразяваше огорчение. — Майка ни почина съвсем наскоро. Татко всяка вечер се напива до забрава, ако не си забелязала. А годеникът ти се тревожи, че искаш да отложиш сватбата. Не ти ли стига всичко това? Това ли е най-подходящият момент да търсиш рождения си баща? При това след толкова години!

Въпросите на Лиз бяха уместни. Моментът не беше подходящ. И никога не е бил. Ето защо Джулия беше станала двайсет и осем годишна, без да узнае кой е биологичният й баща. Но съмненията всъщност не бяха свързани с него.

— Искам да разбера коя съм, къде съм родена. Видях снимка на дете в музея. Приличаме си като две капки вода. Освен това момиченцето носи медальон като моя.

— Онзи с лебеда ли? Затова ли го беше извадила?

— Да.

— Майкъл каза, че детето от снимката е живяло в Русия. Как можа да ти хрумне, че си ти? Ти никога не си била в Русия.

Изречено от Лиз, звучеше още по-неправдоподобно.

— Зная, че е смахнато. Но онази снимка ме накара да се замисля защо няма нито една моя или пък на мама снимка, преди тя да се омъжи за Джино. Не е ли странно? Реших, че тук мога да открия някакво доказателство, че съм живяла в Съединените щати, когато съм била тригодишна.

Сякаш губеше здравия си разум, така се вторачи Лиз в нея.

— Да не си се побъркала, Джулия? Държиш се неуравновесено.

— Грешиш, държа се като човек, обхванат от съмнения. При теб е различно, Лизи. Ти знаеш отлично кои са и двамата ти родители. А аз имам само майка си. Нямам никаква представа кой е истинският ми баща, или кои са баба ми и дядо ми по майчина линия. Освен това нищо не си спомням за ранното си детство, което ме тревожи до лудост. Защо нямам никакъв спомен от онова време?

— Повечето хора имат съвсем бегли спомени за кажи-речи бебешките си години. Аз също си спомням малко неща.

— Не ти трябва да си спомняш, защото аз мога всичко да ти разкажа — отговори Джулия. — От минутата на твоето раждане съм до теб. Не познавам човек, с изключение на майка ми, който, откакто съм се родила, да е бил до мен. А нея вече я няма.

— Добре, съгласна съм. — Лиз се настани на един стар сандък. — А пита ли татко?

— Не още. Имаше страхотно главоболие и махмурлук. Не искам да го тревожа, ако има начин сама да се справя.

— А мъжа, с когото беше снощи? Замесен ли е в тази работа?

— Син е на фотографа, който е направил въпросната снимка — Джулия не уточни, че сам той е снимал тогава.

— И той ли смята, че си ти?

— Той смята, че си струва да се провери.

— И двамата сте се побъркали — решително се произнесе Лиз.

Джулия въздъхна. Сестра й беше склонна към повърхностни заключения и категорични мнения. Не обичаше изненади и често си затваряше очите пред проблемите в своя живот. Тя не искаше да повярва, че майка им ще умре, докато не го видя с очите си. Дотогава Лиз не даваше и дума да се каже, че тя няма да оздравее и няма да живеят както преди. Беше шест години по-малка от Джулия и още търсеше закрила. Обикновено Джулия я пазеше от неприятности, но този път не й ги спести.

— Днес не си ли на работа? — попита Джулия, за да смени темата.

— Имам още време. Мисля, че рискуваш много, Джулия. Докато си блъскаш главата с абсурдни въпроси, може да изгубиш Майкъл, а по всяка вероятност нищо няма да се промени. Готова ли си да изпуснеш този шанс, който едва ли ще се повтори в живота ти?

Допреди няколко месеца, дори седмица, Джулия щеше да каже „не“, щеше да каже, че е щастлива от живота си, но фотографията в музея й отвори очите за факта, че смъртта на майка й промени съществуващото положение. Вече нищо не я задържаше. Беше свободна да търси истината за липсващата част от своя живот. Майкъл трябваше да го разбере, Лиз също.

— По-добре е сега да си изясня нещата — каза тя. — Когато се омъжа, трябва да съм наясно със себе си. Ако Майкъл не е в състояние да ми отпусне няколко дни, за да го разбера, не бих говорила с него.

— Сигурна ли си, че ще ти трябват само няколко дни?

— В нищо не съм сигурна. Навреме прецених, че трябва да взема някакви мерки. Макар и да зная, че не понасяш хората да постъпват противно на очакванията ти, трябва да се примириш, Лиз, няма да престана, докато не получа отговори.

— Не ти ли мина през ума, че може би е по-добре да не знаеш нищо и че мама е имала сериозна причина да не говори за твоето минало?

Беше го премисляла, и то неведнъж.

— Може и да е така, но да съм в неведение за мен е по-лошо.

— Дано да си права.

— Дано!

— А попадна ли вече на нещо? — Лиз огледа бъркотията, оставена от Джулия. — Като че ли всичко си прегледала. Така и не ми се вярва, че само това ни остана от живота на мама. Не е много.

— Да, зная. Мисля си, че трябва някъде да има още. Не съм прегледала документите, свидетелствата за раждане… Това тук не е всичко. Спомням си, че сложихме доста кашони в спалнята за гости, когато татко се премести.

Лиз се намръщи.

— Не мога да повярвам, че се чувства по-добре в апартамент. Трябваше да си остане в къщата. Мама обичаше тази къща. Още ме е яд на него, че я продаде.

— Беше пълна със спомени. Щеше да му е тежко.

— Тази Коледа ще бъде по-различна. Няма да има елха в гостната, няма да се наредим около голямата маса на Бъдни вечер. У леля Лучия ще бъде различно.

— Да, няма да е същото — Джулия усети колко нетърпима беше тази мисъл за сестра й. — Но пак ще си направим хубав празник. Заедно сме. Това е важно.

— И аз така мисля. Свърши ли тук?

— Почти. Остана един кашон.

Лиз коленичи до Джулия, докато тя отваряше големия кашон. Вместо дрехи на майка им в него намериха детски дрешки.

— Спомням си това костюмче — каза Лиз и извади розова блузка. — Много си го обичах.

— А аз не свалях от гърба си този пуловер — допълни Джулия, разгъвайки син пуловер с избродирани цветя на предницата. — Защо ли мама е запазила тези дрехи. Тя много държеше на редовното прочистване. Колко пъти съм спасявала от боклука разни неща.

— Вярно, но тези бяха любимите ни — Лиз продължи да рови в кашона. — И тя е пазела сантиментални спомени. Представяш ли си?

— Много малко знаем за нея, Лиз. Цяла нощ мислих какво не зная за нея — например къде е израснала, къде е прекарвала летните си ваканции. Къде е учила. Какви приятели е имала, какво е било първото й гадже. Тя никога не говореше за себе си. И ние никога нищо не я питахме. Защо не сме я питали?

— Подозирам, че не ни е било интересно — предположи Лиз и усмивката й бързо изчезна от лицето. — Надявах се, че ще имаме време.

— Аз също — Джулия хвана ръката на сестра си, за да я успокои. Беше по-голямата сестра и беше обещала на майка си винаги да бди над Лиз. — Диагнозата ни беше известна и продължавахме да се надяваме. И мама не пожела да се сбогува с нас. Не споменаваше края, макар всички да знаехме, че наближава.

— Така беше. Два дена преди да почине, ме помоли да я изведа в градината, за да реши какви есенни цветя да посади — Лиз преглътна сълзите си и отново зарови в кашона. — Я, виж! Какво е това?

Тя измъкна шарена дървена кукла, дълга около двайсетина сантиметра. Беше изкусно изрисувана с най-големи подробности. На кръглата глава беше изобразено женско лице с венец от бели цветя в черните коси, а на закръгленото тяло — женска бяла дреха на червени цветя, редуващи се със зелени листа, обточена с перца. В долната си част завършваше с кръг от лебеди, които блестяха от лака. Сърцето на Джулия за миг спря да бие. Лебедите приличаха на нейния. А тази кукла й бе позната. Беше я държала в ръцете си някога.

— Това е поразително — прошепна тя.

— Не си спомням да съм я виждала — каза Лиз.

Джулия взе куклата. Завъртя горната й част и тя се отвори. Отвътре излезе още една кукла, а в нея имаше още една.

— По няколко една в друга са — каза тя. — Казва се матрьошка.

— Какво? Откъде знаеш?

— Не мога да кажа откъде зная — Джулия отмести поглед от куклата към сестра си с чувството, че се намира на ръба на пропаст. — Но зная какво представлява. Това е руска кукла. И е моя.