Барбара Фрийти
Безмълвно (6)

Пета глава

Лиз намери Майкъл на бояджийската стълба пред малката къща с две спални, която купи близо до яхтклуба като специална изненада за Джулия. Тя се засмя на опита му да пази равновесие, докато потапя валяка в боята. Не можеше да се отрече, че е хубавец, мислеше си младата жена, с развяната от вятъра светлокестенява коса, здрав тен и страхотно тяло. Дори в размъкнати дрехи на петна от боята беше секси. „Джулия си е загубила ума, ако си въобразява, че няма да й избяга, след като не му обръща внимание. А може би не си е загубила ума, просто е сигурна в тяхната любов. През изминалата година Майкъл наистина й бе предан“ — мислеше си тя.

— Остави небоядисано петно — изрече тя.

— Здрасти, Лизи — помаха й той. — Идваш тъкмо навреме. Още една ръка на помощ.

— Доколкото забелязвам, една ръка няма да ти стигне. Защо не си наемеш бригада?

— Мога и сам да се справя — той слезе от стълбата и избърса ръце в джинсите си. — С малко помощ. Какво ще правиш сега?

— В плановете ми не влиза да боядисвам — отвърна тя, а ръката я засърбя да избърше капчица боя от лицето му и за да се възпре, бръкна дълбоко в джобовете си.

— Брат ми се кълне в мен, така че съм длъжен да свърша днес фасадата. Утре имам курс с яхтата. Наистина трябва да ми помогнеш.

Той съблече ризата си и й я подхвърли. Дъхът й секна при гледката на мускулестите му гърди, осеяни с деликатни черни косъмчета.

— Облечи я — каза й.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Тъкмо ще направя тен.

Според нея нямаше нужда от тен. Имаше хубав бронзов загар. Облече ризата му върху дрехите си. Миришеше на пот и на силния одеколон на Майкъл. „Тук прекали!“ — каза си. Майкъл беше приятел, почти брат, и съвсем скоро щеше да й стане зет. А тя трябваше да започне повече да излиза, да ходи по срещи, да си намери гадже, за което да си мисли.

— Говори ли с Джулия днес?

Беше доволна, че той заговори за Джулия. Така помежду им се издигна защитна стена.

— Видях я днес.

— Не се ли е отказала да търси истинския си баща?

— Не, не е. Опитах се да говоря с нея, Майкъл, но тя си го е втълпила. Нали знаеш каква е, когато нещо запали любопитството й. Не се успокоява, докато не го задоволи. Помниш ли онзи пъзел, над който се мъчи три седмици и не миряса, докато не сложи и последното парченце.

— Не става въпрос за пъзел, а за живота й. За моя също. Искам да се съсредоточи върху сватбата.

— Разбирам те.

— Нали ти не смяташ, че Джулия има нещо общо с онази снимка?

— Не — каза Лиз. — Това е безумна мисъл. Джулия не е рускиня. Тя е… Джулия.

Лиз сви вежди замислено, тъй като осъзна, че всъщност не знае какъв е етническият произход на Джулия. А имаше ли някакво значение? Джулия беше щастлива такава каквато беше двайсет и пет години. Защо изведнъж реши да си създаде тревоги?

— Може би това е само извинение — каза Майкъл и обидено стисна устни. — За да не мисли за сватбата и да протака.

— Сигурна съм, че това не е вярно. Вероятно бъдещият брак я накара да търси. Тя мисли, че ще създаде семейство, ще си смени името, че ще имате деца, и затова иска да си изясни миналото, за да няма изненади по-късно.

— Нейното минало, каквото и да е то, няма да промени чувствата ми към нея. Бих искал да го знае.

Майкъл за сетен път я порази с предаността си към сестра й.

— Ти си прекрасен човек — не се стърпя тя. — Джулия е щастливка.

— Кажи й го.

— Бъди сигурен, че ще й го кажа.

Майкъл погледна към къщата.

— Защо да не те разведа и тогава да започнем да боядисваме? Ще ми кажеш мнението си за моята изненада.

 

 

— По дяволите — тихичко изруга Алекс, щом наближиха неговото жилище. В този момент майка му слизаше от сребрист мерцедес, паркиран до бордюра. Това посещение не предвещаваше нищо хубаво. Не искаше да разговаря отново с нея, особено в присъствието на Джулия. Но майка му вече ги беше видяла и ги чакаше.

— Коя е тази жена? — попита Джулия.

— Майка ми — въздъхна той.

— Не изглеждаш особено радостен.

— Не съм — промърмори той. — Тя е демон.

— Едва ли е чак толкова зла.

— Не я познаваш. Какво ще кажеш сега повече да не се занимаваме с тази история — спря се. — По-късно ще те намеря.

— Искаш да си тръгна ли? — изненада се тя. — Предполагах, че ще търсим негатива.

— Ще ти се обадя, щом го намеря — той погледна към майка си, която се намръщи, потрепвайки нетърпеливо с крак.

— Майка ти знае ли нещо за снимката? — попита подозрително Джулия. — Гориш от желание да се отървеш от мен.

— Алекс — повика го майка му, — трябва да говоря с теб.

Тя се запъти към тях и Алекс беше принуден да ги запознае.

— Какво има? — попита той делово.

— Няма ли да ме запознаеш с твоята приятелка?

— Джулия, запознай се с майка ми — Кейт Менинг.

— Приятно ми е — каза Джулия.

— На мен също — отговори Кейт. — Рядко имам шанс дори да кажа „добър ден“ на приятелките на Алекс. Крие ги от мен.

— За какво си дошла, майко? — прекъсна я той.

— Вече ти казах. Трябва да говоря с теб. Защо не влезем? Докато ми приготвиш питие, аз ще опозная по-добре приятелката ти.

— Тя не ми е приятелка — измърмори Алекс.

— Ами, да — промълви Джулия.

— Версията на майка ми за приятелка е различна от твоята. Ако ме види с жена, тя веднага си мисли, че се срещам с нея.

— Добре де, но трябва да признаеш, че с повечето от тях се срещаш — подхвърли Кейт.

Тъй като веднага му стана ясно, че няма скоро да се отърве от двете жени, Алекс отвори входната врата и тримата се качиха на третия етаж, където беше неговият апартамент.

— Наистина трябва да се преместиш в по-голямо жилище, в по-хубава сграда — каза майка му, леко задъхана от изкачването. — В сграда с асансьор. А можеш да си го позволиш. Алекс има голям успех — обърна се тя към Джулия. — Той е един от най-търсените фотографи в света. Също като баща си.

— Зная — отвърна младата жена и се усмихна развеселена на Алекс.

— В списанието за светски новини искат да го включат в списъка на десетте най-желани ергени — продължи майка му.

— Наистина ли? — каза Джулия. — Това е много интересно.

— Откога се познавате? — попита Кейт.

— От двайсет и четири часа.

Кейт сякаш се сепна от отговора й.

— О, аз си помислих…

— Ти не мислиш. Там е проблемът — прекъсна я Алекс. Той отвори вратата на апартамента и ги покани да влязат. Хвърли ключовете си на масичката, сложи ръце на кръста си и каза: — А сега ми кажи какво искаш?

Майка му не изглеждаше засегната от неговата грубост. Само сви рамене и го погледна право в очите.

— Искам твоето сътрудничество — каза тя. — Днес следобед се срещнах с една журналистка от „Трибюн“. Завежда секция „Връзки с читателите“. Казва се Кристин Дилейни. Може би си чувал за нея.

— Не чета клюкарските рубрики.

— Иска да ни интервюира във връзка с изложбата. Бих желала да дойдеш с мен. Ще бъде страхотна реклама за работата на баща ти и за теб.

— Зает съм, освен това съм сигурен, че ще се справиш и сама.

— Много е важно да говори, освен с мен и с теб — настоя майка му. — Всъщност не съм убедена дали ще има интервю, ако ти не дойдеш.

Той забеляза хладната решителност в усмивката и в гласа й, но нямаше намерение да отстъпи:

— Както вече ти казах, имам работа.

— Твоят баща…

— Не ми излизай с този номер — предупреди я. — Реклама търсиш ти, така че сама се постарай. Сигурен съм, че ще измислиш друга гледна точка. Мен не ме интересува.

След думите му настъпи напрегнато мълчание. Алекс забеляза гнева в очите й, но очевидно майка му не искаше да прави сцени пред непознати. Може би беше добре, че Джулия остана.

— Чудесно — изрече най-накрая майка му. — Щом така искаш — после се обърна към Джулия и й се усмихна снизходително: — Съжалявам, ако съм ви прекъснала. Моите извинения.

— Моля, няма проблем — отвърна тя, като погледна въпросително към Алекс.

Тя явно не разбираше защо между него и майка му има толкова напрежение, но той нямаше намерение да й обяснява. Когато майка му се приготви да си тръгне, той се отпусна. Но напразно се беше успокоил, тъй като тя се спря, после се обърна и внимателно се вгледа в Джулия.

— Срещали ли сме се преди? — попита майка му.

— Не, не мисля — отговори Джулия.

— Изглеждате ми много позната. Вашите очи… като че ли съм ги виждала някъде. Много добра физиономистка съм, а вашите…

Алекс бързо прекоси стаята и отвори входната врата, като се надяваше да отпрати майка си, преди тя да оформи цялостна картина в ума си.

Тя щракна с пръсти.

— Снимката. Сирачето зад портата — погледна изпитателно Алекс. — Онази, чийто негатив искаше. Това ли е причината да го търсиш?

— Не бъди глупава.

— Никога не съм била глупава — каза майка му, като веднага свърза фактите. — Известно време замислено се взира в Джулия. — Какво ти е мнението, Алекс? Възможно ли е Джулия да е момичето от снимката?

— Не бързаше ли за интервюто? — подкани я той.

Тя се подвоуми и погледна часовника си.

— Да. Трябва да тръгвам. Но настоявам да разговаряме. По-късно ще се разберем.

— Няма за какво да се разбираме.

— О, убедена съм, че има. Радвам се, че се запознах с вас, Джулия… която и да сте — добави с обезпокоителна усмивка.

Алекс захлопна вратата след майка си.

— Добре се подредихме — промърмори.

— Защо не каза на майка си, че според теб онова момиченце съм аз?

— Тя не бива да се замесва. Страхотен манипулатор е и винаги си има дневен ред. Повярвай ми, едва ли би пожелала да си точка в дневния й ред.

— Не я представяш в особено благоприятна светлина.

Алекс знаеше, че я описа в по-черни тонове, отколкото трябваше, но чувствата му към неговата майка бяха противоречиви.

— В момента тя не е важна — каза. — Хайде да потърсим негатива.

— Разбира се, че е важна. Тя е твоя майка — отговори Джулия, като очевидно не желаеше да изоставят темата.

— Малко съм стар, за да имам нужда от майка — той видя как очите й помръкнаха за миг и се досети, че тя наскоро е загубила майка си, която явно е обичала много. — Нека да се занимаем с твоя живот и твоето семейство.

— Тя е красива жена — отбеляза Джулия, като пренебрегна забележката му. — Омъжена ли е?

Алекс въздъхна и отстъпи, тъй като му стана ясно, че или ще трябва да обясни на Джулия някои факти, или през следващия час ще му се наложи да отбягва въпросите й.

— Добре, ще ти кажа, за да не питаш повече. Майка ми използва хората, за да получи онова, което иска, и най-вече мъжете. Не е работила и ден през живота си, но живее добре, защото се е омъжвала по сметка и ще го прави отново и отново. Омъжила се е за баща ми, защото е бил многообещаващ фотожурналист. Смятала е, че покрай него и тя ще се прослави. За съжаление през повечето време оставала сама, а той предпочитал да публикува фотографиите си анонимно. Две години след смъртта на баща ми се омъжи за един лекар — той имаше пари, голяма къща и страхотно порше. Но беше също и комарджия. След осем години той изгуби трийсет хиляди долара в Лас Вегас и тя го изрита. Три години по-късно се омъжи за преуспяващ адвокат, градски съветник. Беше симпатяга, но го спипаха с една ученичка, заведоха дело, което съсипа неговия живот и живота на майка ми. Това се случи преди три години. Не зная кога точно ще се появи съпруг номер четири и не ме интересува. Тя гледа своя живот, аз — моя. Край на разказа. Доволна ли си?

— Доволна съм — отговори Джулия без повече въпроси.

Беше изненадана от сдържаността му. Изненада се също от умението му да й каже толкова, колкото прецени за уместно. Но пропусна момента да пита повече.

— Негативите са в онази кутия — каза рязко той, като отиде до масичката за кафе.

Джулия го последва и седна на дивана.

Кой знае защо мълчанието й го подразни. Каза си, че не трябва да й обръща внимание, да забрави за нея и да се захване със своята работа. Но после направи грешката да погледне в очите й, където съзря топлота, съчувствие, разбиране и ледът в сърцето му взе да се пропуква. По дяволите тази жена!

— Кажи го! — нареди той.

— Какво да кажа?

— Каквото си мислиш, за да приключим.

— Мисля си, че трябва да потърсим негатива.

— Не желаеш ли да говорим за майка ми и за това, което току-що ти казах? — на него още не му се вярваше. Повечето жени, с които се срещаше, проявяваха безумно любопитство, когато станеше въпрос за личния му живот.

— Ти не искаш да разговаряме на тази тема и това е важното — отговори тя. — Съобразявам се с теб.

— Добре.

Алекс седна и придърпа кутията към себе си. Когато видя снимката най-отгоре на купчинката, се смути. Не беше от прочутите исторически фотографии на баща му. Беше семеен портрет, направен, когато още бяха семейство. Той беше шестгодишен, седнал между родителите си с щастлива усмивка, без сянка от съмнение, че животът му няма ще бъде прекрасен. Защо, по дяволите, се вълнуваше? Не искаше да си спомня миналото. То не го интересуваше.

— Тази не ми трябва — промърмори и остави снимката настрана.

— А каква е? — попита Джулия и я взе. Подвоуми се, после прибави: — Изглеждате много щастливи.

— Снимките понякога лъжат, особено когато хората позират. Ето защо се старая винаги да импровизирам, за да уловя истинските чувства и настроения. Без тези фалшиви усмивки.

— Тогава сигурно не са били фалшиви — предположи тя.

— Две години по-късно родителите ми се разделиха. Щяха законно да се разведат, ако междувременно баща ми не беше загинал.

— Съжалявам, Алекс.

— Както и да е.

— Учудвам се, че не си се сближил с майка си след смъртта на баща си — каза Джулия. — Останали сте сами.

— Точно тя разби семейството ни. Много й бях сърдит. Когато уреждаше втория си брак, престанах повече да се сърдя — подаде й купчина снимки и негативи. — Прегледай тези.

През следващия час, докато преглеждаха снимки, репродукции, изрезки от вестници, негативи и най-различни други материали, се възцари благословена тишина.

— Не е тук — каза Алекс с досада. Беше сигурен, че ще намерят негатива. — Нищо не разбирам. Всичко е налице, включително и останалите негативи от онова пътуване.

— Оттогава е минало много време. За двайсет и пет години всичко може да се случи — Джулия взе един пощенски плик и присви очи. — Странно нещо. Адресиран е до Сара. Майка ми се казваше Сара.

Побиха го ледени тръпки и двамата се спогледаха. Още едно съвпадение ли? А може би следа?

— И в него няма нищо. Празен е — Джулия изтръска плика. — Невъзможно е да е адресиран до майка ми, нали?

— Невъзможно е, разбира се.

— Сигурно има хиляди Сари по света. Както има хиляди матрьошки и хиляди медальони с лебед — всяка дума Джулия произнасяше все по-високо. Най-накрая захвърли плика и стана. — Това е лудост. Трябва да тръгвам — заяви внезапно.

— Защо си тръгваш?

— Имам куп неща да върша. Трябва да организирам сватбата си, а годеникът ми има нужда от мен. Това тук е абсурдно — добави и махна с ръка. — Не намерихме негатива. Не можахме нищо да открием. А аз зная коя съм. Повече нищо не искам.

— Останах с впечатлението, че искаш. Помислих си, че търсиш истината — напомни й той. Но осъзна, че е объркана.

— Не, не я търся. Остави, вече няма значение. Извинявай, Алекс, че те върнах в миналото. Благодаря ти за помощта. Но аз бях дотук.

Тя грабна чантата си и стигна до вратата, преди той да успее да се изправи. Помисли си да я спре, но се отказа, защото тя побягна от страх и той не можеше да я вини. Загледан в плика, се зачуди дали все пак баща му и майката на Джулия не са свързани по някакъв начин. И ако са били, нямаше да бъде безумство приликата между момиченцето на снимката и Джулия. Изведнъж го връхлетя споменът за тъмнокоса жена, която се среща с баща му на площада.

 

 

На следващия ден Джулия присъстваше на сутрешната неделна литургия, заобиколена от всички Демарко. Те заемаха почти три реда в католическата църква „Сан Марко“. Това беше нейното семейство. Това беше мястото й в обществото, мислеше си тя, докато свещеникът проповядваше за общност и взаимност. Сякаш говореше точно на нея, че най-важното нещо на света е да обича хората около себе си. Проповедта само затвърди решението й да забрави случая със снимката.

Изпита истински ужас, когато в дома на Алекс видя името на майка си, изписано на белия илик. Дори не знаеше за същата Сара ли ставаше въпрос, но внезапно осъзна какво е длъжна да направи — да разглоби парченце по парченце всичко, което знаеше за себе си, за майка си и за своето минало. Не можеше да го направи и избяга. Алекс сигурно си е помислил, че съвсем се е побъркала. Чудеше се дали ще продължи да разследва. Изглежда, че и той имаше свои причини да се интересува дали момичето е тя.

И така да е, нямаше значение. Тя приключи. Толкова. В такъв случай защо не преставаше да мисли за всичко това?

И не снимката беше пред очите й, а Алекс. Беше твърде заинтригувана от него. Беше й разказал само началото на своята история, а тя искаше да чуе и останалата част. Искаше да узнае нещо повече за отношенията между него и майка му, а също и с баща му. Искаше да разбере какво го кара да се скита по света в търсене на идеалната фотография, понякога с риск за живота си.

Но нямаше да чуе разказа му докрай, понеже нямаше причини да разговарят отново.

Може би така беше по-добре. Беше сгодена. Би трябвало да я интересува само Майкъл. Даже сега хвана ръката й, стисна я, сякаш чувстваше, че се е отдалечила от него, и искаше да я върне. Беше толкова добър човек. Тя го обичаше. Обаче мъничко се съмняваше дали е влюбена истински в него.

Литургията свърши и тя се изправи заедно с останалите в очакване свещеникът да излезе, за да си тръгнат и те. Тържествената благоговейна атмосфера веднага се разсея, щом Демарко се озоваха навън и започнаха да бъбрят на път за дома на леля Лучия, където се събираха за традиционния неделен обяд.

Джулия беше доволна, че не остана време за тих, интимен разговор. Щеше да каже на Майкъл, че се е отказала от издирването, но още не беше съвсем готова, особено при толкова много хора наоколо.

Междувременно стигнаха до къщата на Лучия, чиито два етажа вече бяха пренаселени от братовчеди, братовчедки, лели и чичовци. На масата в трапезарията беше подреден богат бюфет. Мъжете предпочитаха да се събират в гостната, където гледаха по телевизията футболни мачове, а жените си взимаха по нещо за ядене и излизаха, за да клюкарстват. Децата играеха на двора или на тавана, където внуците на Лучия си бяха построили укрепление.

Лиз я сграбчи за ръката, щом влязоха.

— Ела да ми помогнеш в кухнята — каза тя.

— Веднага се връщам — обърна се Джулия към Майкъл. Той кимна безучастно, тъй като вниманието му мигом бе погълнато от предаването по телевизията.

— От вчера не съм те виждала, за да говорим — каза Лиз, когато тръгнаха по коридора към кухнята. — Когато се прибрах снощи, ти спеше. Какво направи? Научи ли нещо за куклата?

— Нищо особено — отговори уклончиво Джулия.

— Разговаря ли пак с онзи мъж, сина на фотографа? Как му беше името?

— Алекс Менинг. Разговарях, но…

— Ето ви и вас — каза Джино, влизайки в кухнята. — Двете ми дъщери.

Той разцелува Джулия, а после и Лизи. Джино Демарко беше великодушен и темпераментен човек. Присъствието му веднага се забелязваше. Майка им беше много по-сдържана и кротка, а до него понякога беше съвсем незабележима.

— Искам да говоря с теб, Джулия, за сватбата ти — каза Джино. — Лучия ме упрекна, че не ти обръщам достатъчно внимание, и ето сега ти обръщам. Как да ти помогна? Между другото да ти приготвя ли чек, което, разбира се, ще направя с радост?

— Благодаря, но в момента всичко е уредено.

— Всичко е уредено ли? — повтори Лиз. — Та ти още нищо не си направила. А на Майкъл каза ли, че ще отложиш датата?

Джино сякаш се разтревожи.

— Да не се е случило нещо?

— Не, не се тревожи. Можем ли да разговаряме за това по-късно? — попита Джулия. Тя отстъпи, за да направи път на една от лелите си, която изнасяше от кухнята голям поднос с лазаня.

— Само бих желал това да е най-щастливият ден в живота ти, както беше за мен нашата сватба с майка ти — каза Джино, очите му се напълниха със сълзи, а устните му се разтрепериха.

Джулия преглътна своите сълзи. Поне за едно нещо беше сигурна. Бракът между майка й и този мъж е бил по любов и със страст. Каквото и да чуеше, това със сигурност щеше да я крепи. Леля им Лучия повика Лизи да й помогне в сервирането. Джино изненада Джулия, като я отведе в една от спалните, за да говори с нея на спокойствие.

— Случило ли се е нещо? — попита тя.

— Зная, че вчера отиде да преглеждаш складираните вещи на майка ти — отговори със загрижено лице. — Нямах възможност да те попитам защо.

Тя не спомена, че не става въпрос за възможност, а за неговия махмурлук. Днес нямаше настроение да се разправя с него за пиенето му. В момента беше трезвен и очакваше отговор. Не знаеше какво да каже. Решението й да не се занимава с миналото доста се беше разколебало. Ами ако зададеше само един въпрос, или два…

— Надявах се да открия там нещо за първите няколко години от моя живот — каза тя, тъй като не искаше Джино да си помисли, че търси истинския си баща. А не беше и вярно, и тя не искаше да го обижда. Той беше нейният баща и беше добър баща. Но въпреки това забеляза как очите му помръкнаха.

— Майка ти все се питаше дали ще дойде ден, когато ще зададеш въпроси, на които тя няма да иска да отговори.

— Разговаряли ли сте на тази тема? — изненада се Джулия.

— Да, разбира се.

— Какво ти е казвала?

— Страхувам се, че много малко. Било много мъчително за нея.

— И на мен е казвала същото. Чувствам се малко объркана, тъй като нямам никакви… — запъна се тя, търсейки подходящите думи — никакви мои снимки като бебе, както и сведения кой е биологичният ми баща или кои са баба ми и дядо ми. Не зная къде е израснала майка ми, не зная нищо за нейния живот, преди да се появиш ти. Нямам представа как е изглеждала като момиче. Осъзнах, че горещо желая да узная.

— То е защото нея вече я няма, за да я попиташ — отговори Джино с проницателност, която тя смяташе, че е притъпена от алкохола през последните месеци.

— Може и така да е — каза Джулия, като реши засега да не му споменава за снимката. — А знаеш ли нещо за живота й, преди да те срещне или преди да ме роди?

Той се замисли.

— Чакай да видим. Би трябвало да зная все нещо.

— И аз така си помислих, но после стана ясно, че всъщност почти нищо не зная.

Джино се смръщи със замислено изражение.

— Зная, че Сара е учила в Северозападния университет до Чикаго. Казвала ми е, че е живяла над магазин за кафе на университетския булевард. Оттам беше придобила страстта си към кафето. Споменавала ми е нещо за съквартирантката си, която се е казвала… — той се замисли. — Как й беше името? Джаки. Да, Джаки беше.

— Останала съм с убеждението, че е учила в Ню Йорк — изненада се Джулия. — Единственото, което изобщо ми е казвала, е, че е родена в Бъфало и че е живяла на север от Ню Йорк. След като завършила университета, дошла при приятели в Калифорния и повече не се завърнала вкъщи.

— Не ми се вярва да е било веднага след университета, струва ми се, че е било доста по-късно. Сара споменаваше, че пристигнала тук за сватбата на приятелка, когато ти си била тригодишна. Толкова много й харесало, че останала завинаги. Освен това климатът за теб бил по-подходящ. Ставаше въпрос за алергии.

— Аз не страдам от алергии.

— Предполагам, че са се излекували, когато сте се заселили тук.

— Знаех, че съм родена в Бъркли. Тя все казваше, че сме живели в Бъркли — Джулия смутено поклати глава. Защо толкова обикновени факти трябва да са толкова сложни?

— Живеехте в Бъркли, когато ви срещнах — каза Джино. — Истина е.

А колко ли време са живели в Бъркли? Майка й се е омъжила за Джино, когато Джулия е била на четири и половина години.

— Разкажи ми пак как се запознахте — помоли тя, макар че знаеше историята, но се питаше дали някоя подробност не й е убягнала.

— Сара те доведе в ресторанта. Беше се запознала с Лучия на някакъв курс по шев. И двете обичаха да шият. Лучия й разказала за ресторанта и един ден Сара те доведе да видиш омарите. Беше много сладко момиченце. Струва ми се, че на секундата се влюбих и в двете ви — разказваше той с нежна усмивка. — Лучия предложи да поръчам на Сара да ушие нови пердета и покривки за ресторанта. Съгласих се. След три месеци се оженихме. Благодаря на Бога, че Лучия срещна Сара и я доведе при мен. Тя беше моят ангел — той се задави и избърса очите си. — Не бях срещал жена, която да се откаже от своя живот заради мен.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джулия, тъй като думите му й направиха силно впечатление. — От какво се е отказала?

— Ами… — той се замисли. — Отказа се от приятелите си в Бъркли и когато й казах, че искам още едно дете и да бъде домакиня, тя веднага се съгласи. Не зная дали мога да го обясня, Джулия. Сара веднага стана неразделна част от моя живот. Съвсем егоистично не я разпитвах за връзки, приятелства, семейство, не питах за нищо, което не ме засяга лично. Бях щастлив, че никога не сме имали недоразумения къде да прекараме ваканциите си — той замълча и тихичко въздъхна. — Предполагам, че искаш да ме питаш за биологичния си баща.

— Имам си прекрасен баща — увери го тя. — Наистина не ме интересува… който и да е той. Интересуват ме майка ми и нейните родители. Дори не зная как се казват. Не зная живи ли са и дали някога са пожелавали да ме видят. Имам чувството, че съм длъжна да го разбера.

— Хенри и Сюзан Дейвис — веднага каза той. — Така се казват баба ти и дядо ти.

Сърцето й подскочи.

— Откъде знаеш?

— Сара ми каза. Не си спомням по какъв повод.

— Но моминското име на мама е Грегъри. Как от Дейвис е станала Грегъри?

Джино озадачено я погледна.

— Не зная. Предполагам, че нещо греша. Може би фамилията на баба ти и дядо ти да е Грегъри, а не Дейвис. Не съм сигурен, Джулия. В случая същественото е, че родителите на Сара са се отказали от нея, когато е забременяла. Това бил краят и тя беше непреклонна, не искаше да има никакви контакти с тях. Не мислех, че е редно да я притеснявам с въпроси, а и честно да си призная, никак не ме интересуваше с кого е била, преди да срещне мен. Както вече ти казах, бях щастлив, че ви имам двете само за себе си и че ти стана истинска Демарко във всяко едно отношение. Но доколкото разбирам, това не те задоволява.

Джулия вече не знаеше какво я задоволява. Но й беше ясно, че нито един от нейните въпроси не беше свързан с Джино.

— Не се извинявай. Животът ми беше чудесен. Не съм недоволна.

— Само питаш — каза Джино.

— Да. Спомняш ли си къде сме живели с мама в Бъркли? Може би адрес? Или името на някоя от нейните приятелки?

— Живеехте в апартаментче над гараж. Сара ми каза, че месец или два е живяла там. Ходих два-три пъти. Струва ми се, че улицата се казваше „Фримънт“ или „Феърмънт“. Това дали ще ти помогне?

— Възможно е. Поне научих имената на баба и дядо. Все пак е нещо. И един последен въпрос. Намерих руска кукла във вещите на мама. Казвала ли ти е дали е ходила в Русия?

Джино отвори широко очи и се разсмя.

— Русия! Шегуваш ли се? Майка ти мразеше да пътува. Сигурен съм, че никога не е излизала извън страната.

— Ако е пътувала в чужбина, преди да се запознае с теб, би трябвало да има паспорт, нали? Виждал ли си паспорт? При документите на мама не открих.

— Не съм преглеждал служебните документи, които съм прибрал в кутии и са в апартамента. Но паспорт не съм виждал. Майка ти се грижеше за всички сметки и документи. Разчитах на нея и нямам представа какво има в кутиите.

— Може ли да ги погледна?

— Разбира се, Джулия, прави каквото намериш за добре. Това ли е всичко?

Джино не й каза много, но някои подробности разколебаха решението й да не се занимава със своето минало.

— Струва ми се, че е време да изпием по чаша вино, да хапнем нещо и да си побъбрим — предложи Джино, когато тя не отговори. — Ще отидем ли при другите?

— Да, разбира се.

Когато излязоха от спалнята, се разделиха. Джино се отправи към импровизирания бар в кухнята, а Джулия отиде при Майкъл в трапезарията.

— Всичко наред ли е? — попита той и я прегърна през раменете. — Къде изчезна?

— Говорих с татко.

— За пиенето ли?

Джулия се почувства виновна. Навярно трябваше да поговори с него за пристрастяването му към алкохола, но беше обсебена от своите проблеми.

— Не стана въпрос за това — измънка тя.

— Той още скърби за майка ти. Сигурен съм, че скоро ще намали темпото.

— И аз се надявам.

— Дойде ми наум една идея. Искаш ли да се поразходим с яхта? — попита Майкъл. — Денят е толкова хубав!

— Трябва да отивам на работа. Знаеш го. Всяка неделя от един до три — припомни му тя.

В очите му внезапно се появи раздразнение.

— Бих искал да се откажеш от тази работа. Ще бъде добре да прекарваме повече време заедно през уикенда.

Беше чувала това неведнъж. Вслушваше се в желанията му и го разбираше, докато той, изглежда, не проумяваше колко държи тя на работата си.

— Имам късмет, че водя мое предаване през уикенда, Майкъл. Ако предаванията ми бяха само през дните от седмицата от десет до полунощ, нямаше да привличам толкова голяма аудитория. При това мисля, че и ти имаш днес курс с яхтата.

— Той е по-късно, по залез-слънце. Ти също можеш да дойдеш. Дотогава твоето шоу ще е свършило.

— Ще видим — отвърна тя уклончиво. Нямаше нищо против разходките с яхта в океана, но това не беше сред любимите й занимания, особено ако Майкъл управляваше яхтата. Обикновено се чувстваше излишна и през цялото време съжаляваше, че не си е останала вкъщи.

— Джулия — прекъсна я Лиз и й подаде мобилния телефон. — Чух го да звъни в чантата ти. Онзи каза, че било важно.

Тя взе телефона, като отбеляза колко намръщена е сестра й.

— Ало — обади се тя и се отдръпна от Майкъл.

— Джулия, обажда се Алекс. Случи се нещо неочаквано. Трябва да поговорим.

— Вече ти казах, че повече няма да се занимавам.

Тя се оттегли във всекидневната, поглеждайки през рамо, за да се увери, че няма кой да я чуе. За щастие Лиз разговаряше с Майкъл и му отвличаше вниманието.

— Току-що ми се обади една репортерка — продължи Алекс. — Очевидно майка ми й е казала, че съм открил най-известното сираче на света. Дала й е твоето име.

— Какво?! — ужаси се Джулия. — Не се шегуваш? Защо й е да го прави?

— То е ясно — за да привлече вниманието върху изложбата. Репортерката ми се обади преди минута. Опитах се да я разубедя, казах й, че майка ми греши, но тази жена е много нахална. Сигурен съм, че ще те издири, и исках да те предупредя.

— Страхотно! И какво да й кажа?

— Оставям на теб да го измислиш.

— По дяволите, Алекс, как можа майка ти да ми причини подобно нещо!

— Всъщност историята няма нищо общо с теб. Става въпрос за нейните желания. Винаги е било така. Вече ти казах, че тя манипулира хората.

Джулия усети горчивината в гласа му, но беше твърде засегната, за да му съчувства, пък и първата й мисъл беше как това ще се отрази на нея и на семейството й.

— Няма да говоря с репортери за онази снимка.

— Може да нямаш избор.

Джулия видя, че Майкъл й помаха от трапезарията.

— В момента не мога да говоря. Ще ти се обадя по-късно.

Затвори телефона, наложи си да се усмихне и се запъти към него.

— Кой беше?

Не искаше да го лъже, но идеята да му каже истината още по-малко я блазнеше.

— Един приятел — каза уклончиво. — Не е важно.

— Лиз спомена, че е важно — той присви очи. — Този, с когото говори в петак вечер пред ресторанта, ли се обади? Фотографът ли беше?

— Да — отговори тя.

Кафявите очи на Майкъл потъмняха.

— Той не е фотограф на сватби, нали?

Налагаше се да му отговори искрено:

— Не, не е. Син е на човека, който е направил снимката, която видях в музея.

— Джулия! — възкликна разочаровано. — Не мога да повярвам, че още мислиш за това.

— Извинявай. Бях решила да престана, Майкъл. Щях да ти го кажа днес, но Алекс ми се обади, за да ме предупреди, че някаква репортерка подочула нещо и искала да говори с мен.

— Репортерка ли? Да не си полудяла?! — смаян попита той. — Ще го съобщиш във вестниците ли? Ще убиеш и сестра си, и семейството си. Това ясно ли ти е?

— И през ум не ми е минавало да се отнеса до вестниците, но след като вече е стигнало до пресата, трябва да измисля какво да правя. Репортерката смята, че онова дете съм аз.

Майкъл поклати глава с напрегнато изражение и стиснати устни.

— Ще заявиш, че не си детето от снимката, и ще сложиш край на историята.

— Смяташ ли, че ще ми повярват?

— Защо да не ти повярват? Това е най-тъпата идея, която съм чувал. Кажи ми честно, наистина ли си мислиш, че ти и майка ти сте живели в Русия, когато си била бебе? Ако беше така, защо не ти е казала? Зная, че имаш богато въображение, но трябва да признаеш, че това е абсурдно. Хващаш се като удавник за сламка, Джулия, и зная защо.

— Защо? — попита тя, очаквайки почти със страх отговора му.

— Търсиш причина да отложиш сватбата. Така е, нали?