Барбара Фрийти
Безмълвно (17)

Шестнайсета глава

Алекс не вярваше на очите си. Беше невъзможно мъжът пред него да е баща му. Баща му беше мъртъв.

Но кестенявата коса, зелените очи, издълженото мършаво лице изглеждаха толкова познати.

Алекс примигна веднъж, два пъти, три пъти. Образът пред него не изчезна. Все така се взираше в лицето на баща си. Определено беше по-стар. Имаше бръчки около очите, косата му беше прошарена, кожата — отпусната. Но съвсем не се бе променил толкова много. Беше мъжът, за когото се предполагаше, че е умрял преди двайсет и пет години. Мъжът, който е излетял с колата си от скалите. Мъжът, който Алекс вярваше, че е бил убит.

Какво беше това? Беше невероятно, неправдоподобно.

Баща му — Чарлс Менинг — беше жив.

Алекс притисна с ръка корема си, усещайки, че му се повдига. Задъха се, сърцето му заблъска. Всяка мисъл се изпари от ума му.

— Алекс! — Чарлс неуверено му подаде ръка. Алекс отскочи назад и размаха своята.

— Какво, по дяволите, става тук? Кой си ти?

— Знаеш кой съм. Току-що го каза — Чарлс се взря в него с очи, помътнели от скръб и вина. — Как ме намери?

— Не търсех теб — едва промълви Алекс и почувства как у него се надига безмилостен гняв, — а Рик Сандърс.

— Защо?

Не помнеше защо. Беше зашеметен.

— Защото майка ми ви е написала писмо, което не е изпратила — намеси се Джулия. — Името на моята майка е Сара. — Убедена съм, че я познавате.

Баща му се сепна.

— Сара ли? Тя ли ви изпрати?

— Не. Тя почина — каза без заобикалки Джулия.

Алекс забеляза как очите на баща му проблеснаха от изненада. Каквото и друго да знаеше, това не му беше известно.

— Кога почина?

— Преди шест месеца — Джулия му подаде писмото. — Написа го в деня, преди да издъхне. Едва днес открих писмото. Помислих си, че трябва лично да ви го предам. Не знаех, че… — гласът й заглъхна.

Чарлс Менинг се загледа в писмото, но не го зачете, а отново се втренчи в Алекс.

— Защо не влезете, за да поговорим?

Той отстъпи встрани и ги покани.

Алекс се колебаеше. Имаше ли желание да влиза? Изобщо искаше ли да чуе какво има да казва този мъж? Все още беше замаян. Баща му го бе оставил да живее с мисълта, че е мъртъв. Как се обяснява подобно нещо!

— Нека да влезем — кротко каза Джулия и го хвана за ръка.

Беше забравил за нея. Погледна я и съзря състраданието в очите й.

— Изглежда, не ти трябваше да се тревожиш — изрече остро.

— Трябва да чуем какво знае баща ти.

— Какво да чуем? Нима е възможно да ни обясни факта, че е жив и живее под чуждо име?

Тя не се опита да отговори на този въпрос. Нито пък баща му. И двамата бяха вперили очи в него. Алекс усещаше, че е важно да влязат, че се налага да разговарят с баща му. Но това не беше редно. Нищо не беше както трябва. Дойдоха, за да открият бащата на Джулия, тайната за миналото й. Предполагаше се, че той сам ще бъде наблюдател, а не участник в драмата. По дяволите!

Не беше подготвен за това. И никога нямаше да бъде.

Та това беше неговият баща!

Когато за последен път разговаряха, Алекс беше деветгодишен. И в момента се чувстваше на около девет, смазан от вълнения, каквито по правило не позволяваше да разстройват живота му.

Джулия посегна да го хване за ръка, но той се отдръпна. Не можеше да понесе да го докосват. Не можеше да понесе абсолютно нищо друго, тъй като едва издържаше и своите чувства. Пристъпи вътре и огледа неприветливата стая. Покрай едната стена имаше зелен диван и до него изпокъсан фотьойл срещу стар телевизор. До портала към кухнята стоеше куче, което се разлая.

— Тихо, Ноа — заповяда му строго Чарлс. Кучето излая още веднъж и се просна на земята.

Алекс се загледа в черния лабрадор с бяла шарка под носа. Баща му имаше куче — домашен любимец, какъвто на него никога не му разрешиха да си вземе. Майка му твърдеше, че кучетата цапали много, изисквали грижи, а баща му вечно беше на път. Но ето, че сега баща му си имаше куче. Невероятно!

— Алекс, да седнем — предложи Джулия.

Той поклати глава, съсредоточил поглед върху лицето на баща си.

— Ти желаеш да говориш — ами говори!

Чарлс се изкашля.

— Не зная какво да кажа. Чудех се дали този ден ще дойде.

— Нима? Ти си се чудил! — Алекс усети вкуса на жлъчка в гърлото си. — И кога по-точно се зачуди? В деня, когато погребахме празен ковчег, или по-късно? А беше ли на собственото си погребение? А видя ли как страдахме за теб? Страхотна шега, нали?

— Не е, разбира се, че не е.

— Как можа да постъпиш така с нас? Как можа да ни оставиш да повярваме, че си умрял?

Чарлс отново го загледа с молба за прошка в очите.

— Прости ми, Алекс. Съжалявам, че трябваше да го откриеш по този начин.

— Не, ти съжаляваш само, че изобщо те открих.

— Историята е дълга и сложна.

— Ами започвай да обясняваш. Не че имам основание да ти вярвам.

— Заслужавам го — каза Чарлс.

— Не зная какво заслужаваш. Можеш да започнеш с въпроса защо инсценира собствената си смърт пред жена си и детето си?

— За да ви предпазя — отговори Чарлс.

— От кого? — Алекс сви ръце в юмруци. Толкова беше гневен, че му се щеше да удари някого или нещо.

— От хората, които ме преследваха заради твоята снимка.

На Алекс му стана крайно неприятно от напомнянето, че грешката е негова. Беше обвинявал себе си за смъртта на баща си много преди събитията от последната седмица. Винаги се бе чувствал отговорен. И тогава Стен и Брейди заявиха, че баща му е бил убит… Поклати глава, когато гневът отново се надигна у него:

— Не мога да повярвам, че съм се обвинявал за твоята мнима смърт!

— Защо е трябвало да се обвиняваш за моята катастрофа? — попита остро Чарлс.

— Защо ли, може би защото Брейди вчера заяви, че си бил убит заради снимката, която аз направих.

— Брейди ли ти каза това? А каза ли ти, че съм жив?

— Не спомена този незначителен факт — стомахът му отново се преобърна при спомена за Брейди, когато им заяви, че Чарлс навярно е бил убит. — Този негодник — промърмори. — Знаел е, че си жив.

— Той ми помогна да инсценирам катастрофата — Чарлс за миг се умълча, а погледът му беше много сериозен. — Сигурно е искал да те сплаши. Защо се срещна с него?

Алекс не обърна внимание на въпроса му.

— Мама знаеше ли, че си жив?

Чарлс поклати глава.

— Не.

Това беше известна утеха. Поне не беше единственият измамен.

— След публикацията на снимката получих смъртна заплаха — каза баща му. — Знаех, че ти и майка ти сте в опасност. Единственият начин да ви защитя, беше да умра. Ако съм мъртъв, вие щяхте да сте свободни.

— Длъжен си да ми кажеш повече подробности — настоя Алекс, като не спираше да снове напред-назад. Не можеше да укроти чувствата, които го връхлитаха — гняв, безсилие, разочарование, тъга, недоверие…

— Много е опасно да научиш повече — отговори баща му. — Толкова години те пазих. Няма да престана сега, само защото си пораснал.

— Как се осмеляваш да твърдиш, че си ме пазил? Изостави ме да живея самотно, без баща. Остави ме да раста с мисълта, че си мъртъв. Имаш ли представа какво означава това?

Насъбраните за двайсет и пет години скръб и гняв за това, което е изгубил със смъртта на баща си, избухнаха.

Алекс грабна една стъклена ваза от поставката за телевизора и я запрати в камината, но не му олекна.

— Алекс, успокой се — обърна се към него Джулия.

— Защо? Той съсипа живота ми.

— Виждам, че си разстроен — започна Чарлс.

— Откога моите чувства те засягат? Как можеш да ми говориш, че си ме пазил, след като си избягал от мен? А аз исках да бъда като теб. Боже! Не ми се вярва, че винаги по този начин съм мислил — прехапа долната си устна така силно, че усети вкуса на кръв. — Повече няма да го правя — каза и се запъти към вратата с единственото желание да се махне незабавно оттук колкото може по-далеч.

— Не си отивай — помоли го Чарлс. — Трябва да обсъдим всичко.

Той се спря до вратата.

— Какво ще обсъждаме, след като ти едва ли ще кажеш нещо съществено. Аз съм дотук. Ти можеш да запазиш тайните си. А аз повече пръста си няма да помръдна, щом изляза оттук.

Алекс затръшна вратата и закрачи по алеята. Беше бесен. Главата му натежа, а нервите му бяха обтегнати докрай.

— Почакай, Алекс — извика Джулия. Хвана го за ръката. — Аз ще карам.

— Не, няма да караш.

— Аз ще карам. Ти не си в състояние да шофираш. Най-вероятно ще изхвърчим от пътя.

— Бъркаш ме с баща ми. Той изхвърча от пътя и инсценира своята смърт — заби юмрук в покрива на колата, изпитвайки болка, но нея вече можеше да понесе. Можеше да понася онова, което е реално, което има смисъл.

— Дай ми ключовете! — каза Джулия и му препречи пътя към колата.

— Нищо ми няма.

— Има ти! И го знаеш.

Не искаше да губи време със спорове, затова й подхвърли ключовете.

— Карай бързо — заповяда той. — Искам със светкавична скорост да се махнем оттук.

 

 

Трябваше да останат и да се изяснят, мислеше си Джулия, докато караше към Сан Франциско. Толкова много въпроси имаше — за снимката, за Сара, за нея самата. Но се налагаше тези въпроси да почакат. Когато Алекс отново е в състояние да разсъждава, когато се възстанови, навярно щеше да бъде по-отзивчив. А пък ако не склонеше да разговарят, тя сама щеше да го направи. Но в момента не можеше да го изостави. За пръв път, откакто го познаваше, той не се владееше и изглеждаше напълно смазан. От него се излъчваха дързост и гняв, барабанеше с пръсти и непрекъснато се въртеше, като че ли не му беше удобно. Тя знаеше, че много дълго няма да може да си намери място.

Баща му беше жив. Джулия не можеше да си представи какво е почувствал, когато баща му се появи на верандата. Знаеше как Алекс го боготвори и колко много го обича. Всъщност би казала, че Чарлс Менинг е единственият човек, когото той е обичал истински и дълбоко. Беше очевидно, че не изпитва нищо подобно към майка си или към всяка друга жена в живота си.

Погледна го крадешком, зачудена какво ли ще каже на майка си, но не го попита. Не можеше да го притеснява в момента. Беше като искра, готова да избухне.

— Не можеш ли да караш по-бързо? — попита Алекс, когато прекосяваха Бей Бридж на път към Сан Франциско. — Защо не смени платното.

— Алекс, по-спокойно. Искаш ли да пусна музика?

— Не — Алекс отпусна предпазния колан и пак се завъртя. Въздъхна тежко и промълви: — Той не е мъртъв, Джулия.

Тя му хвърли поглед, но той гледаше право пред себе си.

— Зная — каза тя.

— Наблюдавах как спускат ковчега в земята. Тогава не знаех, че е празен. Никой нищо не ми обясни, когато бях на девет, проумях го по-късно. Не заспивах при спомена за гробарите, които зариваха ковчега с буци пръст. Майка ми искаше да ме предпази, но аз не можех да откъсна очи — според теб къде е бил той по това време? Сигурно на гробището, скрит зад някое дърво или статуя. Дали ни е гледал как плачем за него? Какъв е този човек, който ще причини това на съпругата и детето си.

— Съжалявам, Алекс.

Изглежда, че не я чу. Беше погълнат от своите мисли и спомени.

— След погребението се скрих в спалнята на моите родители. Не разбирах как могат хората да се смеят и да разговарят, като че ли нищо не се е случило. Исках да усетя присъствието на баща ми, затова отидох в стаята, която беше на двамата, преди да се разделят. Месеци не беше стъпвал там, но на мен ми се струваше, че още усещам миризмата на неговия одеколон. Влязох в гардеробната, където още висяха някои негови дрехи и останах там повече от час.

Заболя я сърцето от образа на самотното изплашено дете.

— Майка ти намери ли те? — попита тя, като се надяваше, че Кейт Менинг по онова време е била по-нежна и е прегърнала деветгодишния Алекс.

— Не ме потърси. Накрая излязох оттам и сам си легнах. Него го нямаше и аз трябваше да се примиря. Така и направих — разтърка челото си, като че ли имаше силно главоболие.

— Имам аспирин — предложи му тя.

— Няма нужда. Добре съм.

— О, да, вече ми го каза.

След няколко минути излезе от моста и се отправи към жилището на Алекс, като се надяваше да няма повече изненади. По-късно трябваше да оставят колата на приятеля на Алекс, с която бяха пътували, и да вземат своите. Но в момента единственото й желание бе да закара Алекс в дома му.

Когато влязоха в апартамента, завариха го както си беше. Може би точно сега беше подходящо време за почистване. Щяха да отвлекат мислите си от непоносимата истина, която току-що бяха разкрили.

Тя последва Алекс в спалнята и безкрайно се изненада, когато той измъкна от гардеробната сак и го хвърли върху леглото.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Напускам.

Тя остана шокирана. И през ум не й минаваше, че ще чуе подобни думи от него.

— Какво искаш да кажеш?

— Махам се оттук. Това не ми трябва — той прокара ръка през косата си. Очите му светеха безумно, изпълнени с гняв. — Добрият фотограф е безпристрастен към своите обекти, не се заплита в истории с тях. Мястото му е зад обектива — добави. — Не трябваше да се замесвам с теб.

— Но се замеси и не можеш да се откажеш. Не сме свършили. Нищо не сме разбрали.

— Разбрах повече, отколкото ми трябва. Сама ще разговаряш с баща ми. Сигурен съм, че ще ти помогне да узнаеш продължението на историята. Може би ще бъде по-словоохотлив, ако отпадне грижата му да ме пази — изрече с горчивина.

— Разбирам, че си наранен, но…

— Не, ти нищо не разбираш.

— Грешиш, разбирам — възрази тя. — Твоят баща е излъгал теб. Моята майка — мен. Зная как се чувства човек, когато му издърпат килимчето изпод краката.

— Майка ти не е инсценирала смъртта си.

— Заблудила е собствените си родители — замълча, за да проникне смисълът на думите й до съзнанието му. — Според теб това още едно странно съвпадение ли е, че и твоят баща, и моята майка са подложили на такова изпитание хората, които обичат? Не се ли питаш в какво по-точно са се забъркали? Трябва да е нещо невъобразимо, Алекс. Това не са безобидни лъжи и незначителни тайни. Не искаш ли да узнаеш какво се е случило?

Той се поколеба, погледът му стана несигурен, но после поклати глава и стисна устни.

— Не ми пука. Баща ми напусна живота ми преди двайсет и пет години. Преживях ги чудесно без него и без да зная друго. Ще преживея следващите двайсет и пет по същия начин.

— Няма да ти се удаде.

— Само гледай — той отвори сака и отиде в гардеробната да си вземе фотоапарата.

Джулия трескаво търсеше подходящи думи, с които да го убеди да не тръгва, но той изглеждаше решен.

— Има ли начин да те спра?

— Не. Иди при баща си. Не бива да оставаш сама — посъветва я той.

— Какво те интересува? Нали няма да те има.

Почака отговор, но той продължи да си събира багажа. Джулия излезе от спалнята, като се надяваше, че ще я повика. Не чу нищо, беше настъпила пълна тишина.

 

 

Взе такси до паркинга, където беше оставила колата си, после реши да се прибере вкъщи и да обмисли следващата си стъпка. Можеше сама да отиде отново в Сейнт Халина, но беше късен следобед и трафикът щеше да бъде претоварен. Освен това й беше нужно време да осмисли всичко, което бяха научили.

Когато влезе в апартамента си, завари Лиз, облечена със сини джинси и късичка риза, да си събира багажа. Беше поставила върху леглото на Джулия два куфара и бързо ги подреждаше.

— Какво правиш? — попита Джулия. Явно трябваше да разиграе същата сцена отново, този път със сестра си.

— Местя се — съобщи й тя.

— Защо?

Лиз спря да подрежда и се вгледа в нея, сякаш нямаше намерение да отговаря на тъпи въпроси.

— А според теб защо се махам? Не желая да участвам в твоите издирвания. Очевидно са опасни. Въпреки че ти пет пари не даваш за моя живот.

— Не си права, Лиз, тревожа се за теб.

— Но даже не е и тази причината. Причината е онова, което ми каза.

Джулия се почувства виновна.

— Съжалявам, че прекалено остро те нападнах. Не мога постоянно да се боря с теб и с кого ли не още едновременно.

— Не, ти беше права. Оставих се на течението. Дойдох при теб, защото не знаех къде другаде да отида. Исках да се омъжиш за Майкъл, да уреждам сватба, дори и да не е моята. Настоявах ти да говориш с татко за пиенето му, за да не се сърди на мен. Исках Майкъл да ми позволи да му помагам в новата къща, за да върша нещо друго покрай сипването на супата и сервирането.

На Джулия не й се вярваше, че чува всичко това, и нямаше никакво намерение да я разубеждава. Вместо това каза:

— Беше непоносимо да те гледам как се носиш по течението, Лиз. Мама тъкмо беше починала. Дълго боледува. Аз също се реех. Затова оставих връзката ни с Майкъл да стигне толкова далеч и да продължи толкова дълго. Всъщност мисля, че по тази причина започнах да се срещам с него. Мама се беше разболяла и аз си помислих колко бързо преминава животът, и че вече съм на трийсет, а нямам никакви изгледи да се омъжа. Хванах се за Майкъл като удавник за спасителен пояс — тя влезе в стаята. — Не се мести. Има време.

Лиз вдигна ръка.

— Не, не съм съгласна. Няма време, защото ти вече си посветена на твоето търсене, а аз не искам да участвам в него. Плаша се къде ще те отведе и когато привърши, ние двете какви ще бъдем.

— Ние сме сестри и така ще бъде винаги.

— Сега го казваш, но чувствата ти могат да се променят.

— Няма. Зная, че няма да се променят.

Лиз вдигна рамене.

— Добре. Повярвах ти, но независимо от това ще се преместя. Не ми се ще да живея тук, когато някакъв луд се навърта около теб, а все някога трябва да направя първата крачка напред заради себе си. Моментът ми се струва особено подходящ.

— Къде ще отидеш? При татко ли?

— Би било прекалено лесно. Не искам така. Мери, която работи в ресторанта, ми каза, че сестра й е за две седмици в Европа. Отивам в нейния апартамент, докато си намеря постоянно жилище — тя помълча и добави:

— Не трябва да оставаш тук сама. Защо не се преместиш при Алекс?

Джулия поклати глава.

— Няма как. Алекс замина.

Лиз изненадано я изгледа:

— И къде отиде?

— Да работи — каза, без да навлиза в подробности, тъй като нямаше сили за дълги разговори.

— Значи отлетя просто ей така? Страхотно! А ти какво ще правиш оттук нататък? Мислех си, че без неговата помощ няма да откриеш тайната за своето минало.

— И сама мога да се оправя — отвърна, макар че не се чувстваше сигурна.

— Да остана ли при теб — попита Лиз. — Не бих искала да бъдеш сама след всичко.

Джулия се подвоуми. Не й се оставаше сама, но се страхуваше за Лиз. А и разбираше, че сестра й се нуждае от това преместване заради себе си.

— Нищо няма да ми се случи. Вероятно ще отида при някоя приятелка. Не се тревожи за мен.

— Няма как! — възмути се Лиз. — Нали си ми сестра — Отиде до нея и я прегърна. — Ще внимаваш, нали?

— Ще внимавам. Обещавам.

Щом Лиз излезе, Джулия седна на леглото и огледа стаята, в която цареше хаос също като вчера, когато излезе. Можеше да започне да чисти и да изхвърля съсипаните парченца от своя живот. Тъкмо щеше да се занимава с нещо, докато обмисля следващата си, стъпка. А утре щеше да отиде пак в Сейнт Халина при Чарлс Менинг. Той беше единствената й връзка с миналото. Алекс имаше право. Може би баща му наистина щеше да й каже повече неща, ако е сама. Само дано да бъде готова да ги чуе.

 

 

Беше почти полунощ, когато на външната врата се почука. Джулия замръзна уплашено. Остави метлата в кухнята, където метеше, и на пръсти се приближи до входната врата. Сградата не беше охранявана, така че всеки свободно можеше да се качи право при нея. Но имаше здрава ключалка, както и верига. Надникна през шпионката и се изненада, когато видя Алекс. Мислеше, че сигурно вече е в самолет на път за някой друг континент.

— Ти се върна — каза тя, когато отвори. Той беше със същите джинси и черно поло, но сакът липсваше. — Какво правиш тук?

— Де да знаех — избъбри той и влезе. — Както виждам, почистила си.

— Справих се донякъде. Трябва да подменя някои от мебелите.

— Къде е сестра ти?

— Премести се. Ще си наеме апартамент.

Той присви очи.

— Не е ли малко внезапно?

— Всъщност не е. През изминалите шест месеца, докато бяхме заедно, не се разбирахме особено. Тя възнамеряваше да остане при мен временно. И от временно стана постоянно… Но ти не си дошъл при мен, за да се интересуваш от Лиз. Защо дойде? Не успя да заминеш ли?

Той скръсти ръце.

— Отидох на летището. Купих си билет, застанах на контролния пункт и когато дойде моят ред, не успях да се убедя, че трябва да се кача на самолета. В момента багажът ми лети за Перу, а аз сигурно съм привлякъл вниманието на ФБР заради отказа ми в последната минута — погледна я право в очите и въздъхна. — Не преставам да мисля за теб, Джулия, и за нашето споразумение заедно да открием истината. Трябваше да ми го напомниш.

— Как бих могла след онова, което днес научи?

— Не желая да говорим по този въпрос.

— Няма как да не говорим. Твоят баща…

— Не го наричай мой баща. Сега той е Рик Сандърс, непозната за мен личност.

Алекс отмести поглед от Джулия, но тя долавяше трудно сдържаните му емоции.

Приближи се до него и сложи ръка върху неговата, но той я отблъсна.

— Не ме съжалявай. Не искам твоето съжаление.

— А какво искаш от мен?

Дълго мълчание последва нейния въпрос. Най-накрая той отново впи поглед в нея.

— Не ми се вярва да ми дадеш онова, което искам — после я прегърна през талията и силно я притисна към себе си. — Нали?

Дъхът й секна от горещото желание в очите му. Никога мъж не я беше гледал по този начин. Цялата изтръпна, когато гърдите му леко се отъркаха в нейните.

— Вече не зная къде е истината — каза той. — Толкова много лъжи, тайни и липса на логика. Но едно зная със сигурност — желая те и мисля, че и ти ме желаеш. Обяснението достатъчно ли ти е?

Само допреди седмица Джулия щеше да се възмути, да отговори, че без любовна история, срещи и обещания, обяснението е крайно недостатъчно. Но никога не беше толкова жизнена както в момента. Алекс имаше право. Тя също вече не знаеше какво е истина. Само един човек не я беше лъгал и това беше Алекс.

Отговори му, както го почувства — с целувка. Той се сдържа секунда, за да бъде нейна първата крачка, после пое контрол, устните му жадно се впиха в нейните, разтвориха ги, езикът му ги погали. Никога не беше усещала насладата у някого с такава сила, но точно така беше в момента. Целувката му я поглъщаше, изискваше отговор, разтърсваше я и тя не искаше да престава. Тихо изстена, когато се откъсна от устните й. После слабините й потръпнаха, когато езикът му обходи ухото й и продължи по врата й.

Ясното съзнание я напусна, щом ръцете му се плъзнаха по тялото й и пръстите му леко обгърнаха гърдите й. Копнееше да му отдаде своите ласки. Всъщност търпението й се изчерпа и тя пъхна ръце под полото му, замилва здравите му мускулести гърди. Той я притегли още повече, притисна слабините си към корема й.

Рязко съблече блузката й, толкова бързо, че кичур коса се заплете в едно копче и тя извика.

— Извинявай, извинявай — шепнеше той, докато оправяше косата й с нетърпеливи движения.

— По-добре я целуни.

— Тъкмо щях да я целуна — промълви той, а очите му потънаха в нейните. — Ще вкуся всеки сантиметър от теб.

— Ох! — гърдите й се стегнаха от обещанието в очите му, в гласа му.

Той я притисна към стената, с едната ръка милваше косата й, а с другата си играеше със закопчалката на сутиена й. Докосваше я, любуваше й се, докато тя изпита желание да изкрещи. Сплете ръце с неговите.

— Почакай — каза тя.

— Да не би да размисли?

Тя не отговори. Просто разкопча сутиена си, но чашките не се разтвориха. Тя се смути и не знаеше дали ще има дързостта да ги отдръпне. Но той не й даде време да се чуди и мигновено махна от нея това препятствие. Покри с ръце гърдите й, устните му отново намериха нейните. Тя нямаше представа как се озоваха съвсем голи някъде по коридора между дневната и спалнята. Най-после се отпуснаха в леглото и остана само жаркият възбуден допир на телата.

Любов, страст, обладание — както и да се нарече — никога не е било толкова горещо, с толкова безумно желание, с толкова непреодолима необходимост от другия. И не само от страна на Алекс. Джулия усети, че извива импулсивно, диво тялото си, както никога не беше правила. С този мъж нямаше правила или граници, нямаше нищо, което да я възпира. Всяко докосване носеше риск и за пръв път тя посрещна риска, без да се замисля. Нямаше представа къде ще ги отвее вятърът утре, но тази нощ Алекс беше в нейните прегръдки и тя в неговите, а щом телата им се съединиха, всичко в света намери своето равновесие.