Барбара Фрийти
Безмълвно (7)

Шеста глава

— Защо го направи? — без предисловие попита Алекс майка си в късния неделен следобед. Дойде направо в дома й, тъй като не успя да я намери по телефона. Завари я да си седи спокойно в дневната, да пие червено вино и да адресира покани за приема, който даваше идната седмица. — Защо каза на журналистката, че Джулия е момичето от снимката?

— Ти ми нареди да си намеря друга гледна точка и аз така и направих — отговори тя.

— Възползва се от една невинна и нищо неподозираща жена, за да привлечеш общественото внимание към себе си.

— Към изложбата — поправи го тя. — Към творчеството на баща ти и към твоето. Ако беше дошъл да дадеш интервю заедно с мен, нямаше да ми се наложи да се възползвам от името на Джулия — тя се облегна удобно на белите възглавници на своя диван. — А сега ще ми кажеш ли откъде е Джулия Демарко?

— Нищо няма да ти кажа. На теб не може да се вярва.

— О, моля те — тя безгрижно махна с ръка. — Нищо лошо не съм направила. Може би се изсилих малко, но ти нямаше да търсиш негатива, ако не подозираше, че Джулия е онова дете.

Алекс се загледа в майка си, изумен от безочливото й самочувствие за безпогрешност. Толкова беше погълната от себе си и от своите цели, че беше сляпа за всичко друго. Както изглежда, беше сляпа и за възможните последици от своите действия.

— Сама ми каза да зарежа тази работа — напомни й той. — Вчера сутринта спорихме дали трябва или не да се занимавам отново, с каквото и да е, свързано с онова пътуване до Москва. Даже ми подсказа, че е възможно катастрофата на татко да не е нещастен случай — той замълча, за да достигне смисълът на думите му до съзнанието й. — Тогава как ще обясниш защо изведнъж реши да публикуваш снимка, направена по време на това пътуване? Не ти ли мина през ума, че катастрофата на татко и онова пътуване, а може би и снимката, са свързани по някакъв начин?

Майка му изгуби своята самоувереност и ръката й видимо потрепери, когато оставяше чашата си.

— Аз… аз не мисля, че нещастието с баща ти има нещо общо със снимката. Защо да мисля така?

— Защото вчера ти сама изрече подобно предположение — ядоса се той. — Точно ти ми го внуши.

Тя доста дълго се взира в него.

— Не зная какво да мисля за злополуката с баща ти. Нямах намерение да казвам на журналистката за Джулия. Получи се така, защото Кристин се отегчи до смърт, когато ти не се появи. Постоянно си гледаше часовника и въобще не ме забелязваше. Не бях сигурна дали ще напише и един ред за изложбата. Разбрах, че трябва да я заинтригувам, а лицето на Джулия беше пред очите ми.

— Това е проблемът, майко. Никога не мислиш, преди да говориш.

— А ти, Алекс, откъде знаеш? Почти не ме виждаш — сряза го тя. — Държиш се, като че ли искам да ти навредя. Опитвам се единствено да направя по-голяма реклама на изложбата. Не само заради себе си, Алекс. Правя го и заради теб. Не искаш ли светът да знае за творчеството на баща ти?

— Трябвало е да станеш политик. Веднага се досещаш как да извъртиш нещата. Но тук не трябваше да се намесваш — каза той, забелязвайки нещо като вина в очите й. — И ти го знаеш.

— Съжалявам, че постъпих прибързано. Но съм сигурна, че можеш да оправиш това недоразумение. Само трябва да определиш среща на Кристин Дилейни и да я убедиш, че съм се объркала. Измисли й някаква друга тема. Тя наистина се интересува от теб. Освен това е необвързана и привлекателна. Убедена съм, че ще я заплениш с някоя друга история.

— Нямаш морални задръжки, нали?

— Не казах да спиш с нея, казах да я заплениш. Съвсем честно, Алекс, правиш от мухата слон. Толкова си уверен в моралните си принципи и в преценките си, същият си като баща си. За теб другите никога не са достатъчно почтени — тя взе чашата си и отпи глътка вино. — Не че ти винаги си действал по правилата. Когато се отнася до нещо, което ти искаш, например съвършена снимка, случаят е различен. Даваш мило и драго. Когато аз те помоля съвсем малко да отстъпиш, сякаш ти казвам да убиеш някого.

Алекс изпита известно раздразнение, тъй като в думите й имаше доза истина. Но не беше нарушавал безразсъдно правилата. Беше различно.

— Какво стана с негатива? — попита тя, сменяйки темата. — Намери ли го? Успя ли добре да го разгледаш?

— Не го намерих. Сигурно е унищожен.

— Какво ще правиш по-нататък?

— Ще проверя при Джо и Стен дали в редакцията случайно не са го запазили.

Тя кимна.

— Ако мога с нещо да помогна, ще го направя. И обещавам повече да не говоря прибързано. Ако желаеш аз ще се обадя на Кристин. Ще й кажа, че съм се излъгала.

— Не, аз ще й се обадя — отвърна той. Повече не искаше майка му да се замесва.

— Чудесно. Както кажеш.

Той стана, но се позабави, замислен за пощенския плик, на който бе написано името Сара. Инстинктът му го възпираше да споделя каквито и да са сведения с майка си, но все пак кого другиго да попита?

— Спомена ми нещо за друга жена в живота на татко — каза бавно той. — Изобщо нещо по-конкретно знаеш ли, или само подозираш? Някое име например.

— Сара — незабавно отговори тя и стисна устни. — Постоянно разговаряше късно вечер по телефона с жена на име Сара. Щом влезех в стаята, той затваряше. Но понякога долепвах ухо до вратата и го чувах да се смее и да шепне.

Той се почувства неудобно.

— Знаеш ли фамилното име на Сара?

Тя бързо поклати глава.

— Попитах Чарлс, но той не ми каза. Била стара приятелка, а аз съм била параноичка. Винаги така казваше, че съм параноичка, а аз не съм, Алекс. Чувствах, че някак си се е отчуждил, преди да се разделим. Знаех, че ме лъже. Беше прекалено несигурен, разсеян, потаен. Когато го молех да ми повярва, за да ми каже истината, той не желаеше. Тогава поисках развод. Не че не го обичах. А именно защото много го обичах.

Алекс не искаше да обсъжда брака на своите родители. В спомените му нямаше любов, а само мъчителни разногласия по всеки повод. Те се биеха, крещяха си, след което баща му се умълчаваше, а майка му затръшваше вратата на спалнята. Често се бе чудил как са се събрали. Но трябваше да си признае, че винеше повече майка си, отколкото баща си. Беше я чувал да плаче, но доказателства за неговото двуличие никога не беше виждал.

— Винаги има две страни, Алекс — каза тя меко. — Във всяка история.

Той я погледна право в очите, търсейки искреност и честност, но дълбоко в душата си все така не й вярваше, че не преувеличава и дори, че не лъже за миналото.

— Тръгвам — каза той. — Не говори с никого за Джулия или за снимката.

— Да разбирам ли, че скоро няма да отпътуваш?

— Докато не разнищя тази загадка, никъде няма да ходя.

— Да не би да си хлътнал по Джулия?

— Аз почти не я познавам — отговори уклончиво той.

— Тя е красива жена.

Наистина беше красива и той не преставаше да мисли за нея, откакто се появи пред вратата му в петък. Но не възнамеряваше да сподели този факт с майка си.

— Винаги си обичал тази снимка — отбеляза тя, а очите й замислено проблеснаха. — Сварвала съм те да се взираш в нея неведнъж, след като баща ти умря. Това момиченце… то те вика по някакъв начин.

— Гледах я, понеже не знаех защо тази снимка е толкова важна. И още не зная. Но ще разбера.

 

 

Цигулковото изпълнение беше неизразимо красиво, носеше утеха и спокойствие. Напрежението във врата и раменете на Джулия тъкмо взе да намалява, когато телефонът на бюрото й отново зазвъня. Откакто се беше върнала от следобедното си радиошоу, телефонът звънеше на всеки петнайсет минути. Обаждаше й се Кристин Дилейни, журналистката от „Трибюн“, която я молеше да се свърже с нея колкото е възможно по-скоро. Нямаше намерение да й се обажда. Какво да й каже?

Джулия смъкна слушалките тъкмо навреме, за да чуе гласа на Кристин. Отвърна очи от досадния телефон, за да попадне на ядосания поглед на Лиз. Сестра й, облечена с панталони и спортен пуловер с дълги ръкави, гледаше повторение на някаква телевизионна игра. Подпираше босите си крака на масичката, а в скута й имаше купа сладолед.

— Няма да престане да звъни, докато не й се обадиш — каза Лиз и отне звука на гърмящия телевизор. — Наистина е досадно.

— И какво да й кажа?

— Че не си онова момиче.

— Трябва ми доказателство.

— Това ли търсиш в интернет?

Джулия се загледа в монитора на компютъра пред нея. Точно това правеше. С оскъдната информация, получена от баща си, търсеше нишка, която да я отведе до майка й. Лиз остави купата със сладолед, стана, отиде до Джулия и надзърна над рамото й.

— Преглеждаш некролозите ли? — попита изненадано.

— Кой е починал?

— Моите баба и дядо. Зная, че са живели в Бъфало. Фамилното им име е Дейвис. Хенри и Сюзан Дейвис.

— Откри ли нещо?

— Така ми се струва. Може би — тя посочи на екрана името Хенри Дейвидсън. — Не е точно същото, но е близко до Дейвис, а малките имена са същите.

— Моминското име на мама е Грегъри.

— Тя така ни каза, но татко е убеден, че имената на родителите й са Хенри и Сюзан Дейвис. Не я е питал защо са различни.

— Какво пише в документа?

— Хенри Дейвидсън, 81-годишен, роден в Бъфало, починал след дълго боледуване. Съпругата Сюзан е жива. По-нататък се говори за работата му, бил е инженер, за дългия им брак — петдесет и девет години и за благотворителността им. Дъщеря не се споменава.

— В такъв случай не е същото семейство.

Джулия погледна Лиз.

— Струва ти се, че прекалено свободно съчетавам фактите ли?

— Да. Сюзан и Хенри са често срещани имена, фамилното им име е Дейвидсън, а не Дейвис, и никъде не се споменава дъщеря на име Сара.

Джулия слушаше Лиз, но всъщност си помисли с пределна яснота колко различни са двете. Лиз първо отчиташе отрицателните страни. Джулия веднага се насочвайте към възможностите. В момента при мисълта, че има вероятност да е открила следите на баба им и дядо им, усещаше трепет. Може би сведенията да не бяха съвсем точни, но нейният инстинкт й подсказваше, че е попаднала на следа.

— Пропускаш някои важни моменти — възрази тя. — Живеят в Бъфало, същият град, същите имена. Възрастта отговаря. Струва си да се провери.

— Какво друго ти каза татко днес? — попита Лиз.

— Каза ми, че мама е учила в Северозападния университет. Спомена, че е имала съквартирантка на име Джаки. Живеели са на Юнивърсити Авеню, над магазин за кафе.

— Мама обожаваше кафето — каза Лиз с тъга в гласа. — Никога не си включвах будилника. Събуждаше ме шумът на кафе машината точно в седем сутринта. Казваше, че преди да е изпила първото си кафе, не може да говори — тя въздъхна и каза: — Но не виждам какво от тази информация ще ти помогне.

— Поне зная къде е учила. По някаква причина се е преместила да живее в Бъркли, така предполагам, защото татко ми каза, че два пъти е ходил в жилището й. Не си спомня адреса, само името на улицата — „Фримънт“ или „Феърмънт“. Открих ги, съществуват, но и двете са много дълги. Ако тръгна от къща на къща, няма да ми стигне и месец да изнамеря евентуално някого, който да си спомни какво е било преди двайсет и пет години. Но все пак е нещо.

Джулия се почувства потисната. Лиз имаше право. Информацията, която имаше, не беше надеждна. С изключение може би на некролозите. Ако проследи Сюзан Дейвидсън или ще затвори тази врата, или ще открие нов път към миналото на майка си.

— Чудя се дали ще мога да взема адреса на Сюзан Дейвидсън от интернет — промърмори тя.

— И ако я намериш, какво ще й кажеш? — попита Лиз.

— Като му дойде времето, ще реша.

— И какво ще се промени, Джулия, ако откриеш баба си? — поинтересува се Лиз. — Нищо няма да се промени, ето какво. Ти пак ще си бъдеш ти, а тя ще си остане жената, която е отблъснала нашата майка. Какво, за бога, искаш да й кажеш?

Джулия престана да пише, за да погледне сестра си.

— Не зная какво да й кажа. Но тя не е само моя баба, Лиз, а и твоя.

Лиз се обърка. Тази мисъл не й беше хрумвала.

— Ти… ти си права — продума тя. — За мен Нона е моята баба.

— Да, но може би имаш още една баба. Никак ли не те интересува произходът на мама?

Минаха няколко минути, преди Лиз да тръсне глава и да отговори:

— Не, не ме интересува. Нямам нужда от друга баба. Имаме голямо семейство, Джулия, с толкова много празници, че невинаги мога да отида на всичките — Джулия се опита да отговори, но тя я спря. — Да, зная, зная. Имаш огромна празнина в живота си, за разлика от мен, тъй като не те е отгледал родният ти баща. Но въпреки че при двете ни е различно, не бих реагирала по този начин. Защото имахме чудесен живот. И сега, след като мама я няма, а татко е разстроен, ми се струва обидно да постъпваш така. Все едно му удряш плесница. Мама почина и ти хукна да търсиш истинския си баща.

Но тя не правеше това. Изобщо не търсеше баща си. Издирваше следите на майка си, нейното минало, четирите години, през които са били само двете, преди Сара да се омъжи за Джино. Не желаеше да обижда баща си или да му внуши, че е бил лош баща, но можеше да разбере защо Лизи и дори баща й биха погледнали на случая по различен начин.

— Говорих с Майкъл днес, след като ти тръгна на работа — наруши мълчанието Лиз. — Опитва се да бъде търпелив, но докато мама боледуваше, той чакаше, после след погребението ти даде време да преживееш скръбта си, и сега му сервираш нова история. Как можеш да искаш от него връзката ви да е все така силна?

Джулия не знаеше какво да отговори. Лиз беше права. Майкъл прояви голямо търпение. Чакаше я. Но толкова непочтено ли е да поиска ден-два, за да проучи снимката, която я тревожи?

— Двамата с Майкъл имаме цял живот пред себе си. Моля за съвсем кратка отсрочка — каза тя. — Даже още не съм анулирала датата за сватбата. Само преди два дни видях онази фотография. Не мога ли за няколко минути да се опитам да проумея дали има значение за мен?

Лиз се намръщи.

— Според мен това няма никакъв смисъл. Просто не искам да загубиш Майкъл. И не желая да създаваш повече проблеми на нашето семейство.

Преди Джулия да успее да убеди Лиз, че няма подобни намерения, звънецът на входната врата иззвъня. Стана, за да отвори, тъй като предположи, че е Майкъл. Но не беше той.

Блесна светкавица и я заслепи.

— Госпожица Демарко ли сте? Аз съм Кристин Дилейни.

Джулия примигна, докато види високата брюнетка, застанала в коридора.

— Мога да кажа, че забелязвам приликата — допълни Кристин и отпусна фотоапарата. — Почти през целия ден проучвах вашата снимка.

Тя прибра фотоапарата в чантата си и извади каталога от изложбата. Беше отворен на страницата със снимката на сирачето.

Джулия преглътна и се опита да измисли как да излезе от затруднението.

— Как дойдохте в тази страна? — попита Кристин.

— В момента не мога да ви отделя време — тя се накани да затръшне вратата, но репортерката подложи крак.

— Почакайте, аз не хапя. Искам само първа да разкажа вашата история пред света.

— Няма история.

— Би трябвало да има. Направих някои справки и научих, че навремето, когато снимката е била публикувана за пръв път, се е вдигнал шум. Много хора са искали да ви осиновят. Сигурна съм, че ще се интересуват какво се е случило с вас — Кристин отправи топла, подканваща усмивка, за да предразположи Джулия към изповед.

— Съжалявам, нямам какво да ви кажа — отдръпна се рязко Джулия. — Моля ви, вървете си.

— Това ли е? — прекъсна я Лиз и грабна каталога от ръцете на Кристин. — Това ли е прочутата снимка? — тя замлъкна. — О, боже! — Лиз поглеждаше ту Джулия, ту снимката. Пребледня, а очите й се разшириха.

Джулия долови как репортерката ги наблюдава крайно заинтригувана и повлече сестра си навътре.

Затръшна вратата пред лицето на Кристин и сложи веригата, за да е сигурна, че няма да нахълта отново.

— Обадете ми се, когато пожелаете да говорите — провикна се тя пред вратата. — Ще пъхна под вратата визитната си картичка. Обещавам ви да бъда на ваша страна.

С разтуптяно сърце Джулия се оттегли на пръсти, въпреки че в момента Кристин си беше отишла.

— Сега разбирам — каза Лиз, когато срещна погледа на Джулия. — Това момиченце… — размаха каталога. — То прилича съвсем на теб като малка.

Джулия почувства огромно облекчение, когато най-накрая сестра й проумя защо се държи толкова неуравновесено.

— Майкъл не забеляза приликата.

— Може би защо не те е познавал преди. Но аз те помня — тя отново се вгледа в снимката. — И все пак не разбирам как е възможно това дете да си ти. Как е възможно да си била в Москва? При това в сиропиталище. Освен ако не смяташ, че мама те е осиновила.

— Не виждам как би могла — отговори Джулия. — Било е по време на Студената война. Тогава никой не е осиновявал бебета от Русия — взе каталога от ръцете на Лиз и за сетен път загледа снимката. — Това момиченце е най-малко на три годинки.

— Точно така — съгласи се Лиз. — Абсолютно невъзможно е ти да си това дете.

— Освен това и за секунда не мога да си представя, че не ме е родила мама — продължи Джулия. — Мама все казваше, че имаме еднакви носове и еднакви дълги крака. Не мога да понеса мисълта, че това не е истина.

Тя затвори каталога, като й се искаше също така безболезнено да премахне съмненията си.

— Истина е — убедително каза Лиз. — Ти си ми сестра, имаме една и съща майка. Може би това дете е твоя двойница. Разправят, че всеки някъде по света има свой двойник. Това дете тук е твоят двойник. Просто съвпадение.

— Съгласна съм, но искам да съм сигурна. Ако успея да намеря доказателство, че съм живяла в Съединените щати, когато е правена снимката, а момиченцето — в Москва, тогава ще се успокоя. Ще ми помогнеш ли, Лиз?

Видя в очите на сестра си колебание.

— Не зная, Джулия. Страхувам се — Лиз помълча и после продължи: — Ти може би искаш да узнаеш истината, но за себе си не съм сигурна. Не искам да те загубя.

— Това няма да се случи. Ние сме сестри, няма значение какъв е моят произход.

— Сега казваш така. Но…

— Какво „но“? Нима предполагаш, че нещо между нас ще се промени? Не бива. Повярвай ми — каза тя.

— Не зная в какво да вярвам. Противно ми е, че се случва това. Дойде ми твърде много. Мама почина само преди няколко месеци. Не може ли поне за малко животът да бъде нормален?

Джулия винаги даваше на Лиз онова, от което имаше нужда. Беше по-голямата сестра и така се полагаше. В момента сестра й се нуждаеше тя да се откаже от търсенето на своето минало. Но точно това не можеше да направи. Цял живот се беше грижила за Лиз, а през последните две години и за майка си. Този път слагаше себе си на първо място.

Лиз обу сандалите си.

— Отивам на разходка.

— Ще дойда с теб.

— Не искам, трябва да помисля. Ще си взема мобилния телефон. Не се притеснявай за мен. Имаш си прекалено много грижи.

След като Лиз излезе, апартаментът стана тих, прекалено тих. Джулия обиколи стаята. Беше много неспокойна, за да се залови отново с компютъра. Лиз, за която приликата между момиченцето и Джулия беше нежелана, не можеше да откъсне очи от снимката. Този факт още повече засили желанието на Джулия да открие истината. Но сама нямаше да стигне до никъде. Нуждаеше се от помощ. Имаше само един човек, когото можеше да помоли.

 

 

— Благодаря ти, че дойде — каза Алекс, отваряйки вратата на Джо Кармайкъл. Джо беше с избелели джинси и яркооранжева фланелка. Шапка с огромна периферия покриваше плешивата му глава.

— Не ми благодари. Идвам с празни ръце — отговори Джо. — Говорих с Ели. Тя завежда архива на списанието. Не намери негативите на баща ти. Каза ми, че е претърсила всичко.

Алекс не беше очаквал друг отговор, но все пак изпита известно разочарование.

— Благодаря ти, че провери.

— Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— Не още.

Джо го погледна замислено.

— Да не би да ми се наложи да те измъквам пак от пандиза?

— Никога не казвам „никога“.

— Да разбирам ли, че временно не си на работа? Или искаш да ти възложа.

При мисълта за следващото назначение Алекс почувства добре познатата тръпка. Предвкусваше новото предизвикателство и обичаше този миг на очакване. Изпита силно желание да каже „да“ — беше готов да поеме на път. И защо да не замине? Джулия вече се беше оттеглила и нямаше нужда от него. Може би беше по-разумно да обърне гръб на миналото и да продължи напред. Но не можеше да понася недовършени истории и въпроси без отговори.

— Струва ми се, че се досещам — каза Джо. — Никога толкова дълго не си се двоумил.

— Тъкмо съм се захванал с нещо — призна Алекс. — Трябват ми няколко дни, за да приключа. След това отново съм на разположение.

— Ще ми се обадиш, когато свършиш или ако имаш нужда от моята помощ.

— Непременно.

Алекс отвори входната врата и за своя най-голяма изненада видя Джулия, която тъкмо се готвеше да позвъни.

— Ти си вкъщи — каза тя, — да не би да ви прекъснах?

— Не, не сте. Аз си тръгвам — отговори Джо и се ухили на Алекс. — Не е чудно, че не искаш да заминаваш. Време е да помислиш и за нещо друго, освен за работа.

Алекс не сметна за необходимо да му обяснява коя е Джулия и защо е тук. Тя също не изглеждаше склонна да разговаря. Джо предполагаше, че Алекс ще ги запознае, но след минута неловко мълчание се покашля и каза:

— Ще се видим.

— Кой беше? — попита Джулия, когато Алекс я покани да влезе.

— Издателят, с когото работя. Какво има? Останах с впечатлението, че приключи с мен, със снимката, с всичко, но като че ли забрави, че сключихме сделка.

Червенина заля страните й от резките му думи, а в погледа й забеляза вина.

— Изплаших се, когато видях името на майка ми върху пощенския плик. Затова избягах. Дойдох, защото журналистката, за която ме предупреди, се скъса да звъни, най-накрая се появи пред вратата и ме снима, преди да се усетя. Настояваше да пише за моята история, но самата аз не зная каква е тя — направи пауза. — Вчера ти казах, че слагам край, но сега искам да знам дали мога да разчитам на още една възможност?

Алекс искаше да каже „не“, да я остави сама да търси, защото животът му щеше да бъде много по-лек без нея. Но тя беше част от неговата недовършена история, поне докато не се увери, че не е момиченцето от снимката. Той затвори вратата.

— Заповядай.

Отиде до дивана и отмести куп вестници, за да й направи място.

— Имаш много вестници — отбеляза тя.

— Обичам да зная какво става по света. Освен това проверявам конкуренцията.

— И за вестниците ли снимаш?

Той кимна и седна на стол срещу нея. Леко трепна при това движение. От време на време реброто го наболяваше.

— Добре ли си? — попита Джулия, тъй като не й убягваше нищо.

— Добре съм.

— Онзи ден нямаше как да не забележа насиненото ти око и белезите. Четох за теб в интернет. Имал си неприятности в Колумбия.

— Тамошната полиция не хареса някои от фотографските ми обекти. Затвориха ме за няколко часа и двама здравеняци за разнообразие ме биха и заливаха с мръсотия — отговори той, като се облегна. Вдигна крака върху малката масичка и допълни: — Не ми беше най-слънчевият ден, но оживях.

— Това е ужасно — тя сведе замислено глава. — Защо го правиш? След подобно преживяване защо продължаваш?

— Още наникъде не съм тръгнал.

— Но ще тръгнеш.

Не беше въпрос, а уточнение и на него не му остана друго, освен да се съгласи:

— Да, така е. Обичам работата си. Мобилизира ме и сам определям как да живея. Като фоторепортер на свободна практика отивам на горещите места по света и после продавам снимките си на най-високи цени.

— Пътуванията и лошите условия не те ли изморяват?

— Понякога, когато с дни не съм се къпал или пък не съм хапвал прилична храна. Но под краката ми винаги пари. Не ме сдържа на едно място. Ставам неспокоен — той замълча, любопитството му към нея нарастваше, а интуицията му подсказваше, че за негово добро не трябва да се интересува от нея. И все пак не успя да се въздържи и попита: — А ти? Обичаш ли да пътешестваш?

— Бих искала, но още никъде не съм ходила — Джулия въртеше годежния диамантен пръстен на безименния си пръст.

Алекс отново се учуди къде е годеникът й и защо не е до нея в търсенето й на истината. Никак не държеше той да участва, но все пак му изглеждаше необичайно.

— Пътувам във въображението си. Оставям музиката да ме носи по света. Но един ден бих искала и в действителност да го обиколя.

— Какво те спира веднага да го направиш?

Тя вдигна рамене.

— Имам задължения. По-точно винаги съм имала. Щом реша да отида някъде, винаги се случва нещо. Особено през последните две години — додаде тя. — Мама дълго боледува и не исках да бъда далеч от къщи.

— А сега? — продължи да разпитва той. — Нямаш ли големи планове за медения месец?

— Дотам не сме стигнали, но Майкъл всъщност не обича да пътува, домашар е.

— Не знае какво пропуска. По земята има такива чудеса, които трябва непременно да се видят.

— Къде например? — попита тя с интерес, а сините й очи блеснаха. — Разкажи за някое от тези чудни места, където си бил.

Той се замисли за момент.

— Водопадите на река Игуачу в Южна Америка, на границата между Аржентина, Бразилия и Парагвай. Ревът на водата пронизва тялото ти. Като че ли земята се разтваря — виждаше в ума си картината, но думите му не достигаха, фотоапаратът му също не можа да улови тяхната красота. Навярно някои неща не можеха да се запечатат на една снимка.

— Сигурно е изумително — каза Джулия. — Следващото ти пътуване къде ще бъде, Алекс? Знаеш ли?

— Не зная още. Току-що се върнах от шестседмична обиколка из Южна Америка. Беше дълго и опасно. Да не говорим каква мъчителна болка изпитвам при мисълта за… — гласът му заглъхна, когато осъзна колко много се е отпуснал пред нея. Колкото повече се сближаваха, толкова по-сложно щеше да става. Предпочиташе взаимоотношенията им да са непринудени и ясни.

— Каква мъчителна болка? — попита тя, очевидно желаеше разговорът да продължи.

— Не искам да говоря за това.

— Не можеш да прекъснеш по средата на изречението.

— Мога. Не е приятно, Джулия. Не е нещо, което жените като теб трябва да слушат.

Тя се наежи.

— Какво влагаш в израза „жените като теб“?

— Красиви, чисти, недокоснати от жестоката действителност.

— Грешиш, Алекс. Съвсем наскоро се изправих лице в лице с най-жестоката действителност. Гледах как майка ми умира. Не ми казвай, че съм недокосната от ужаса ма скръбта.

— Извинявай — той се поколеба, преди да продължи: — Зад безчовечността стоят бедността и насилието, които понасят много хора по света. И после започнах да се питам какво добро правя, по дяволите, ако снимам някого, който току-що е застрелян в главата.

Забеляза, че е ужасена. Сега щеше да се откаже от повече въпроси.

Но тя не се отказа:

— Това наистина ли ти се е случило?

— Да.

— Кога?

— Миналата година.

— Как се справи?

Имаше достатъчно време да не се поддаде на състраданието в очите й, но за пръв път изпитваше желание да сподели с някого за най-тежките моменти в живота си.

— Казах си, че поне успях да снимам. Поне ще има кой да разкаже за нея. Ужасно е да търсиш рационално обяснение, но това ме запази нормален.

Тя го погледна много внимателно и той усети как разгадава мислите му, а може би и душата му.

— Но това не премахна болката, нали? Коя беше жената?

— Просто жена, която ме молеше да й помогна — той въздъхна дълбоко, когато спомените от онзи ден го връхлетяха. — Очите й бяха черни като непрогледна нощ и безкрайно ужасени. Знаеше, че съпругът й я гони. Обвиняваше я в прелюбодеяние. А тя била изнасилена от друг мъж в селото — Алекс поклати глава, сякаш искаше да прогони образа, запечатан в ума му. — Трябваше да направя нещо. Трябваше да видя, че той се приближава, но се бях съсредоточил в нея, фокусирах обектива и в слепващия миг тя беше простреляна в главата. Беше толкова чисто, малка дупка в средата на челото й, почти като бенка. Когато се строполи, очите й още бяха отворени. Умоляващи, още бяха отправени към мен, но вече беше късно — стомахът му се сви и му се повдигна. — Но направих снимка, нали?

— Тази снимка е била важна — бавно изрече Джулия. — Животът и смъртта на тази жена са придобили значение. По този начин си показал една несправедливост. Това е благородно призвание.

— Не се опитвай да ме изкараш герой — остро я сряза той. — Мислех само за себе си. Трябваше да й помогна, а не да я снимам. Никога няма да си простя, че направих този избор. Тогава осъзнах колко често не забелязвам хората, а търся само подходящия момент за снимане, което ще ми донесе признание и награди.

— И тя промени начина ти на мислене.

— Да, въпреки че бих желал да не беше. По другия начин е по-леко — той се изчерви. — Имам нужда от една бира. Ти искаш ли?

— Да — прие тя.

В кухнята той се постара да си възвърне самообладанието. Възмущаваше се от себе си, че твърде много разказа на Джулия, но изпита някаква лекота след признанието. Извади две бири от хладилника, отвори ги и ги отнесе в гостната. Джулия беше станала и гледаше една от снимките му, закачена на стената в рамка:

— Това също ли е твоя работа? — попита и взе едната бира.

— Да. Защо изглеждаш изненадана?

Тя посочи веселия градински пейзаж.

— Не те мислех за веселяк.

— И аз си имам своите добри моменти — усмихна се той. — Тези снимки съм ги правил като студент. Още се учех да снимам. Когато дойдох да живея тук, трябваше с нещо да украся стените и си въобразих, че жените, които водя у дома, ще ги харесват.

Тя също му се усмихна.

— Значи ги използваш като повод, за да поканиш някоя жена.

— Не се изразих точно така.

— Точно така беше.

Той отпи голяма глътка.

— Защо не се заемем отново с теб, Джулия? Разкажи ми още веднъж какво стана с журналистката, която връхлетя у вас.

— Искаше да ме интервюира. Беше много нахална. Обясних й, че нямам какво да й кажа, но ми се струва, че не трябваше да я отпращам без нищо. Какъв е въпросът?

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурна. Много повече се притеснявам какво искам да правя по-нататък. Не ти ли е хрумнала някоя блестяща идея?

— Да открием коя си, преди някой друг да го направи — той я погледна право в очите. — Обясних ти, когато се срещнахме за пръв път, че връщане назад няма, и ето, че не можеш да се откажеш. Не защото аз съм го казал, а защото когато дойде при мен, задвижи нещата и с малко помощ от страна на майка ми вече няма спиране.

— Прав си. Днес говорих с баща си. Научих нещичко от него и проверих в интернет. Възможно е да съм открила моята баба, но това е само догадка.

— Така ли?

Тя кимна с леко неудобство.

— В имената има малка разлика, но тя може би живее в Бъфало, Ню Йорк, където е родена майка ми. Освен това баща ми каза, че майка ми е учила в Северозападния университет, но не зная…

— Майка ти е следвала в Северозападния — прекъсна я той. — Моят баща също. — Алекс изтръпна — едно познато усещане, когато чувстваше, че е попаднал на вярна следа.

Погледна я със съмнение.

— Университетът е много голям. Как мислиш, има ли вероятност да са се познавали? На колко години беше майка ти?

— Навърши петдесет и осем, преди да почине.

— А моят баща, ако не беше загинал, щеше да бъде на петдесет и девет. Така че е възможно по едно и също време да са учили. Моята майка ми каза, че жена на име Сара постоянно се е обаждала късно вечер на баща ми. Той убеждавал майка ми, че му е стара приятелка — Алекс се замисли откъде да започнат. — Стари приятели — повтори. — Ами, да! Трябва да говорим със Стен.

— Кой е Стен?

— От години работи в „Уърлд Нюз Магазин“. Беше издателят на баща ми, но което е по-важно, беше един от най-добрите му приятели. Били са приятели още преди баща ми да се ожени. Може би ще знае нещо повече за Сара.

— Ще му се обадиш ли веднага?

— Разбира се — Алекс взе телефона и след няколко минути получи покана от Стен. — Тръгваме.

— Наистина ли? — попита Джулия с напрегнато изражение.

— Пак ли размисли?

— Малко се страхувам какво ще научим — каза тя, а красивите й сини очи издаваха, всяко нейно вълнение. Тя трудно можеше да скрие нещо. Чувствата й веднага се отразяваха на лицето й.

— А аз повече се страхувам да не разбера защо тази снимка беше толкова важна за баща ми — възрази той.

— Но нищо не пречи и сам да отида.

— Не, казах, че сме заедно, и така ще бъде — тя пъхна ръката си в неговата и тялото му настръхна. Почувства неудържимо желание да подпечата обещанието с целувка. Що за лудост бе това?

 

 

В колата Джулия седна до Алекс. Сърцето й биеше до пръсване, стомахът й се преобръщаше. Преди да излязат, за миг тя си помисли, че Алекс се кани да я целуне. Погледът му… Още виждаше искрите на желанието, на потребността, на привличането. Самата тя не остана безразлична към този поглед. Тъкмо леко се наклони и тогава Алекс се отдръпна, грабна ключовете си и й нареди да излезе в коридора, докато изгаси лампите, и заключи. Явно беше размислил. Добре че стана така. Беше сгодена. Бяха само… Не знаеше точно какви са, но със сигурност връзката им не включваше целувка.

Погледна го. Изглеждаше напрегнат. Нямаше представа дали е заради онова, което се случи помежду им, или защото го тревожеше какво предстои. А тя едва ли беше толкова храбра, за да попита.

След малко той излезе на „Президио Хайтс“. От двете страни на пътя се редяха великолепни къщи и жилищни сгради със скъпи апартаменти, граничещи с огромния парк.

— Приятелят на баща ти добре живее — отбеляза Джулия. — Тези къщи са прекрасни.

— Стен се премести тук две години след смъртта на баща ми. Жена му също бе починала. Не зная дали наследи някакви пари или нещо друго, но тази къща е по-разкошна от онази, в която живееше. Такъв човек е, обича да бъде обграден с красиви вещи — произведения на изкуството, старинни мебели, изящни копчета за ръкавели или… жена.

— Не се ли е оженил повторно?

Алекс поклати глава.

— Каза, че няма да се ожени втори път. Негова си работа. Пристигнахме.

Реставрираната викторианска къща беше разположена на върха на много стръмен хълм и имаше поне три етажа. Впечатлението на Джулия беше, че е внушителна и малко потискаща. Не можеше да проумее защо сам мъж, който е почти шейсетгодишен, държи да живее в толкова голяма къща. Всъщност не разбра и защо баща й продаде удобната им и просторна къща и се завря в малък апартамент. Предполагаше, че е въпрос на вкус.

Още вървяха по алеята към къщата, когато входната врата се отвори. Сигурно беше Стен, който ги очакваше. Поздрави ги със сърдечна усмивка.

— Здравей, Алекс.

— Благодаря ти, че се съгласи да ни приемеш — отговори той.

— Няма проблеми. Нали знаеш, че винаги си добре дошъл.

— Запознай се с Джулия Демарко.

— Здравейте — каза Джулия, а погледът му я успокои. Изглеждаше добър човек и сигурно щеше да им помогне. Влязоха и тя се поспря, смаяна от красотата на дървения под на фоайето, резбованите парапети на стълбището и от сводестите врати към гостната и трапезарията.

— Домът ви е поразително красив — прошепна тя.

— Благодаря. Да отидем в кабинета ми. Там е най-удобно. Запалил съм и камината. Тази вечер е малко хладничко и старите ми кокали са намръзнали.

Стен не изглеждаше стар. Беше висок и строен, облечен с хубав спортен панталон и тъмносив кашмирен пуловер. Освен че обичаше да живее елегантно, държеше и да се облича елегантно. Кабинетът му беше също толкова внушителен, както и цялата къща, с тъмночервени дивани и дебел килим пред каменната камина. Бюрото до еркерния прозорец беше истинска антика. А изгледът от прозореца през деня сигурно беше невероятен. Джулия седна до Стен, а Алекс се настани срещу тях.

— Кажете сега какво мога да направя за вас? — попита домакинът.

Алекс обясни:

— Искам да те попитам за жена, която е била близка с баща ми. Казвала се е Сара. Не зная фамилното й име, но се надявам, че ти го знаеш.

Стен се изненада.

— Очаквах да разговаряме за снимката на руското момиче — каза той и погледна Джулия.

Тя се зачуди какво ли вижда, когато я гледа.

— И дотам ще стигнем — отговори Алекс. — Но в момента се интересувам главно от Сара. Чувал ли си за жена с такова име?

Стен се облегна.

— Баща ти имаше приятелка на име Сара — състудентка от университета. За същата ли става въпрос?

— А спомняте ли си фамилното й име? — попита Джулия.

— Дейвис струва ми се — отговори Стен. — Сара Дейвис. Защо питате?

— Името на майка ми е Сара — с вълнение изрече Джулия. — Но моминското й име е Грегъри, или може би Дейвидсън. Сигурен ли сте, че е Дейвис, а не Дейвидсън?

— Да, защо питате?

— Майката на Джулия е учила в Северозападния университет — намеси се Алекс. — Чудим се дали нашите родители са се познавали.

— Защо не попитате майка си? — поинтересува се Стен и погледна Джулия.

— Почина преди шест месеца.

Стен преглътна, а вената на врата му запулсира.

— Съжалявам.

— Можете ли да ми разкажете нещо за Сара, която сте познавали? Как е изглеждала? Тя и бащата на Алекс имали ли са нещо като романтична връзка? И с двамата ли сте били близки? — питаше Джулия.

— О, по-спокойно, по-спокойно — той вдигна ръка, като че да се защити. — Не мисля, че имам право да обсъждам личния живот на Чарлс.

— Той не е тук, за да протестира — обади се Алекс. — Освен това не виждам какво би го разтревожило, освен ако ти известно нещо за него и Сара, което ние не знаем.

Стен се замисли за миг, после каза:

— Срещал съм се със Сара два пъти. Беше брюнетка, средна на ръст с тъмнокафяви очи, много привлекателна и мълчалива. Обикновено говореше на Чарлс. Приятелството им продължило и след като завършили университета. Веднъж той ми каза, че много неща ги свързвали.

— Какви например?

— Не уточни.

— Майка ми смята, че са имали любовна връзка — подхвърли Алекс.

Забеляза, че Джулия се сепна, и разбра, че я е сварил неподготвена.

— Това не си ми го казвал — изрече тя.

— Не знаех, че лицето, за което майка ми говореше, е твоята майка, въпреки че не сме абсолютно сигурни поради фамилното име — внезапно му дойде наум една идея, толкова елементарна, че той се учуди как не му е хрумнала досега. — Не може да нямаш снимка на Сара, нали, Джулия?

— Да, наистина имам — извади от чантата си портфейл и издърпа от него няколко снимки на Лиз и на други приятелки. Отдели една. — Правена е, когато се дипломирах — подаде я на Стен. — Познавате ли я?

— Да, това е тя. Сара Дейвис.

— По дяволите — изруга Алекс.

— Какво има? — попита Джулия. Видя в очите му прозрение. — Какво си спомни?