Барбара Фрийти
Безмълвно (21)

Двайсета глава

Елена пристъпи бавно и най-накрая неуверено прегърна за кратко Джулия. На Джулия не й се искаше да я пуска, но тя бързо се отдръпна. Отново се загледаха. В този миг спомените на Джулия, потънали дълбоко в подсъзнанието й, я връхлетяха. Спяха в една спалня и дори в едно легло, когато някоя от тях се изплашеше. Бяха неразделни, играеха заедно, боричкаха се, смееха се и плачеха в един глас. Как беше възможно да забрави Елена? Двете не бяха просто сестри, бяха близначки, едно цяло, родени в една минута, предопределени да бъдат свързани завинаги. Вместо това са били разделени, а двайсет и пет години бяха твърде много.

— Къде си била през всичките тези години? — попита най-после Елена.

Джулия не знаеше откъде да започне. Всичко беше толкова сложно и объркано.

— В Сан Франциско — каза тя. — Била съм отведена там, след като сме напуснали Русия.

— Много е далеч. Защо ти си била отведена там, а аз тук? Казаха ли ти, че съм умряла?

Как да й обясни, че никой нищо не й е казвал, а тя самата не е имала никакви спомени? Стори й се, че ще я разбере погрешно. Но трябваше да говори. Елена чакаше.

— Отгледа ме жена на име Сара. Знаех, че съм нейна дъщеря, така ми беше казала. Предполагам, че по някое време съм й повярвала. Как е станало не зная. До вчера не си спомнях и минута, когато да не сме били заедно. Омъжи се и роди дъщеря. Бяхме едно семейство.

— Не разбрах. Напълно ли си ме била забравила?

Джулия се почувства виновна. Би излъгала, само за да не засегне Елена, но не можеше да позволи повече да се изричат лъжи.

— Не си спомнях нищо до вчера, когато чух твоето име. И тогава всички спомени изплуваха. Спомних си деня, когато мама ни каза, че ще бъдем разделени. Спомням си колко се изплашихме.

Елена я погледна.

— А това аз не си го спомням. Изобщо не си спомням нашите родители. Само неясни очертания на хора, чиито лица никога не се избистриха, за да ги позная. Но твоят образ винаги беше ясен. Теб не забравих. А родителите ни наистина ли са умрели? След като ти не си, тогава…

— Не, тази част от историята е вярна. Загинали са, преди да напуснем Русия.

— Сигурна ли си? На мен ми казаха, че са починали, когато сме пристигнали тук — Елена тревожно замлъкна. — Знаеш ли нещо за тях? Аз питах, питах, но никой не пожела нищо да ми каже, дори имената им. В мислите ми те са просто мама и татко.

— Имам много да ти разказвам — Джулия забеляза погледа на Елена към Алекс и разбра, че тя едва сега осъзна присъствието му. — Извинявай. Това е Алекс Менинг — представи го. — Помогна ми да те открия. Вече Илейн ли се казваш?

— Винаги съм мислела, че съм Елена, но след като го спомена…

— Била си Елена, а аз — Юлия, но сега съм Джулия. Предполагам, че са искали имената ни да звучат по американски.

— Вероятно е така — изрече бавно Елена. — Радвам се да се запознаем, господин Менинг.

— Аз още повече — отговори Алекс. — Има ли къде да поговорим по-спокойно?

Преди тя да отговори, се чу звънчето и в магазина влезе къдрокос младеж, около двайсетте, облечен с провиснали джинси и огромна фланелка.

— Какво става? — обърна се той към Елена, но изведнъж образът пред него се раздвои. — Какво, по дя…

— Това е сестра ми — каза направо Елена.

— Нали нямаше никакви роднини?

— Дълго време сме били разделени. Ще наглеждаш ли магазина, Колин, за да изляза?

Колин не откъсваше очи от Джулия.

— Приличате си като две капки вода, само че нейната коса е по-къса.

— Да, зная. После ще ти обясня. Ако ти трябвам, ще бъда горе. Апартаментът ми е на втория етаж — обърна се тя към Джулия. — Там можем да разговаряме.

Джулия кимна. Когато Елена се заизкачва по стълбите, накуцването й стана по-очебийно и Джулия се досети, че тя е изстрадала не една загуба в живота си. Толкова много имаха да си казват. Нямаше търпение да научи всичко за сестра си.

Апартаментът на Елена не беше така претрупан с предмети като магазина, но и в него беше уютно. Имаше дребни украшения, а мебелите бяха в ярки тонове, но съвсем разностилни.

— Никого не очаквах — Елена взе един кош с пране от дивана. — Седнете, където ви хареса — каза тя и отиде в спалнята.

Джулия погледна Алекс:

— Е, какво мислиш?

— Ще я позная, където и да е — усмихна се той. — Трудно възприемам, че сте две. Удоволствието се удвоява.

Тя въздъхна.

— Подсети ме, когато започнем да изпитваме удоволствие. Толкова несигурна се чувствам. Стомахът ми се преобръща. Не зная как да обясня на Елена.

— Ще намериш начин.

Надяваше се той да не греши.

Когато Елена се върна, седнаха една до друга в просторната стая, която, както изглеждаше, служеше и за всекидневна, и за трапезария, тъй като в дъното се виждаше малък кухненски бокс.

— Започни първо ти, Елена. Кажи ми какво се случи с теб, когато пристигна в Щатите.

Елена се загледа в ръцете си, нервно сплетени в скута й.

— Бях оставена в приемно семейство, казваха се О'Турк. Живях при тях три години, струва ми се. След това те се разведоха и повече нямаха право да бъдат приемни родители. Тогава ме изпратиха при други хора. Горе-долу по този начин премина детството ми. През две години сменях семейството по една или друга причина. Този период не беше щастлив за мен. Единственото място, където се чувствах добре, беше балетната школа. Нямаше значение къде живея, винаги намирах начин да ходя на уроци. Когато станах на петнайсет години, изпаднах в много тежко положение в едно семейство и избягах. Скрих се в балетната школа, която бях посещавала от време на време. Откри ме госпожа Кей. Взе ме, прие ме в дома си и ми помогна да стана балерина — замълча, а лицето й помръкна. — Сега имам антикварен магазин. Твой ред е.

Джулия знаеше, че Елена пропусна да разкаже за голяма част от живота си, но като начало беше достатъчно.

— Израснах като Джулия Демарко. Моята майка Сара не ми каза, че съм осиновена, и както вече споменах, самата аз нищо не си спомнях, действителността за мен беше онова, което тя беше съчинила. Когато бях на пет години, тя се омъжи за един италианец — Джино Демарко. Роди им се дъщеря, която се казва Елизабет. Израснахме заедно. И през ум не ми е минавало, че съм имала друго семейство, преди да видя известната снимка на руско сираче. Помислих си, че на снимката съм аз. Алекс я е правил. Търсенето ми започна от тази фотография и в края на краищата се оказа, че на нея не съм аз.

— Нима моята фотография е прочута? — попита Елена, като очите й се разшириха от изненада за пореден път.

— Направена е в едно сиропиталище — обясни Джулия. — Предполагам, че са ни скрили там, докато се измъкнем от страната.

— Сиропиталище ли? — повтори сестра й.

— Да, сиропиталище. Стиснала си с ръчички пречките на портата и…

— Почакай — внезапно Елена се напрегна. — Денят беше студен и мрачен. Исках да си отида вкъщи. Не знаех къде си ти. Питах всеки, когото срещнех, дори едно момче, което се приближи отвън и ме снима — завърши тя. — Ето, че си спомних. Ти си бил, нали, Алекс?

Той кимна.

— Каза ми нещо, но аз не разбрах. Усещах само погледа ти и исках да го уловя.

— Бях изплашена. Нямах представа къде съм — Елена се обърна към Джулия: — Защо аз съм била там, а теб те е нямало?

— Мисля, че и аз съм била там — отговори тя. — И двете сме били в сиропиталището, защото нашите родители са били руснаци с високо обществено положение и са планирали да избягат.

— Кои са били нашите родители?

— Наталия и Сергей Маркови.

— Наталия Маркова, балерината! Тя ли е нашата майка? Не може да е вярно. Сигурно грешиш.

— Не греша. А ти наистина ли не знаеше? Не се ли намери човек да ти обърне внимание колко много приличаш на нея във всяко отношение.

Елена отнесено мълчеше.

— Не мога да повярвам. Наталия Маркова! На никого и през ум не му е минало да ни свърже. А и не е имало причина.

— Наследила си нейния талант — подсказа й Джулия. — Нямам представа дали и при мен е същото. Не ми беше дадена възможност да танцувам, но и пред мен името й не е споменавано. Обичам музиката повече от балета.

— Какво се е случило с нея? А с баща ни? Как са умрели? — попита Елена.

— Избухнала експлозия в дома ни. Баща ни е бил в правителството. Той очевидно е предложил информация срещу свободата си.

— Кой ни е извел от страната, след като родителите ни са били загинали? И защо не са ни оставили при нашите дядо и баба? А имаме ли дядо и баба?

За непреките роднински връзки Джулия не се беше замисляла.

— За тях нищо не зная. Зная само за прапрабаба ни и прапрадядо ни, които също са се били посветили на балета и на музиката, но те сигурно са били покойници много преди ние да се родим. Казаха ми, че ни е измъкнал един агент от тайните служби на Съединените щати. Очаквам да ми съобщят и подробностите.

— Не е било възможно да ви оставят в Русия — намеси се Алекс. — Знаело се е, че сте били убити. Не ми е приятно да ви притеснявам, но вие и двете вероятно сте в опасност. Трябва да обсъдим този въпрос.

— Какво искаш да кажеш? — попита Елена. — Как така да сме в опасност?

— Моята снимка беше публикувана във вестник в Сан Франциско заедно със статия, в която се твърдеше, че аз съм сирачето — обясни Джулия. — След това моят апартамент, както и този на Алекс, бяха разбити и преобърнати. После бях нападната и ни преследваха. Много е тревожно. Изглежда, че някой, който е убил родителите ни, смята, че притежавам нещо като семейно съкровище, което е трябвало да осигури новия живот на родителите ни.

— Какво съкровище? — заклати глава Елена. — Изумителна история.

— Като че ли никой не знае точно за какво съкровище става въпрос. Когато разбрах за теб, веднага ми стана ясно, че трябва да те предупредя. След като знаят, че аз съм жива, ще заподозрат, че и ти си жива.

— Аз не притежавам никакво съкровище — каза Елена. — Не притежавам почти нищо.

— Аз имам два предмета от нашето минало. — Джулия бръкна в чантата си и извади верижката с лебеда. — И двете имахме такива медальони, спомни ли си? На снимката се вижда твоят.

— Да, разбира се — каза Елена. — И аз си го пазя.

— Намерих също и тази матрьошка — Джулия я постави на масичката. — Някои от куклите липсват. У теб ли са?

Очите на Елена заблестяха.

— У мен са. Ще ги донеса — отиде в спалнята си и донесе колието и матрьошката. — Един от приемните ми родители се опита да ми я отнеме. Трябваше да се бия, за да си я взема. Само нея имах от моето семейство. Нямах никакво намерение да я губя. Слагах я под възглавницата, за да не ми я свие някое дете.

Джулия се намръщи. Изглежда, животът на Елена не е бил лесен. Елена отвори най-голямата матрьошка, която принадлежеше на Джулия, и каза:

— Ще ги събера една в друга.

След като го направи, внезапно Джулия си спомни как майка им беше наредила матрьошките по големина на леглото си. Каза им, че всяка една от тях ще вземе по няколко на пътешествието. Така че ги раздели, отново ги събра една в друга и подаде по един комплект и на двете. После им разказа приказка. Каква беше приказката?

— Разказа ни за тези матрьошки — каза замислено Джулия. — Спомняш ли си?

Елена доста време не отговори.

— Каза ни, че били изрисувани за баба й.

— Тя също е била балерина — каза Джулия. — Тамара Словински. Вървяла си по техните стъпки, Елена. Носиш тяхното наследство — Елена примигна и тя много късно се усети, че я натъжава. — Извинявай. Забравих.

— Не се притеснявай. Преживях злополука. Не внимавах. Сама съм си виновна, че повече не мога да танцувам.

— Сигурна съм, че си танцувала прекрасно.

— Справях се — отвърна скромно тя. — Всъщност не се стремях към бляскава кариера. Само исках да танцувам. Обичах чувството, което ме изпълваше на сцената, потъвах във въображаемия свят на нежни девойки и красиви млади мъже, а музиката ме правеше лека, все едно летя.

Думите на сестра й развълнуваха Джулия. Страстта й към музиката също я извисяваше. Наистина бяха двете половини на едно цяло.

— Имаш ли нещо против да разгледам матрьошките? — прекъсна ги Алекс. — Върху тези на Джулия има надраскани някакви номера. Искам да проверя дали и на твоите има. Ще ми дадеш ли лист за писане.

— Да — каза Елена и взе от малката масичка до себе си папка с листове за писма, които му подаде.

Алекс отново извади и подреди една до друга матрьошките и записа подред числата.

— Десет са — промърмори.

— Да не са серийните номера на куклите — предположи Елена.

— Надраскани са едва забележимо. Според мен това е станало, след като са били произведени.

— Може би майка ни ги е писала — каза отнесено Джулия, спомняйки си острия нож в ръцете й и стройната редичка с матрьошки. — Какво ли предназначение имат?

— Нямам представа — отговори Алекс. — Но ще направя опит да разбера. Не мога да повярвам, че ще го направя — допълни той мрачно. — Ще се обадя на баща си. Може да знае нещо по въпроса.

Джулия знаеше колко трудна е за него тази стъпка и кимна:

— Благодаря ти.

Алекс започна да ги слага една в друга, но се спря. Разклати най-малката.

— Много интересно, нещо чука вътре. — Отново я разклати. Джулия се приведе и чу едва доловимо стържене. Кукличката беше от комплекта на Елена.

— Забелязала ли си, че има нещо вътре? — попита я Джулия.

— Сигурно има петнайсет години, откакто не съм играла с матрьошката, а най-малката никога не съм я отваряла.

— Сякаш е залепена. Виж, има тънка следа — каза Алекс и погледна към Елена. — Имаш ли нещо против да я отворя и да проверя какво има вътре? Може да е нещо важно.

Тя сви рамене.

— Нямам нищо против. Не мога да си представя какво би могло да бъде. Нож ли да ти дам или отвертка?

— Каквото ти е под ръка.

— Наистина ли има нещо в кукличката? — попита го Джулия.

— Знаем, че някой търсеше нещо дребно.

Взе ножа от Елена и направи с него обиколка в средата, където имаше линия. После разтвори най-малката матрьошка.

На Джулия й секна дъхът, когато отвътре изпадна сребристо ключе.

— Погледни — прошепна Алекс.

— Защо е трябвало да се крие там ключ? — попита Елена.

— Чудя се за къде е? — Джулия го взе от ръцете му и го заразглежда. — Има някакъв номер — 423.

— Имам сейф и ключът много прилича на този — Каза Алекс.

Джулия и Алекс се спогледаха.

— Според теб този от банков сейф ли е?

— Вероятно десетте цифри от матрьошките представляват номер на банкова сметка — той се изправи. — Ще се обадя на баща ми. Имаш ли нещо против да позвъня от спалнята ти.

— Не — махна с ръка Елена. — Не съм си оправила леглото. Редът не е от силните ми качества.

— И при мен е така — усмихна се Алекс.

Щом излезе, Джулия подаде ключето на сестра си.

— Какво мислиш? Имаш ли друга идея?

— Чувствам се изостанала от вас с Алекс. Не зная какво търсим.

— Ние също не знаем. Просто налучкваме.

Настъпи неловко мълчание.

— Съдбоносно е, нали? — каза Джулия. — Да се намерим след толкова години.

— Наистина е чудно — съгласи се Елена. — Не мога да престана да те гледам. Извинявай, ако се зазяпвам.

— И аз се чувствам така. Познавам те и все пак те гледам като чужд човек.

— Били сме съвсем мънички, когато за последен път сме се видели, около тригодишни. Затова сега се чувстваме неспокойни.

— Да, но е хубаво.

— Хубаво е. Много ми беше тъжно, че нямам семейство, липсваше ми — сподели Елена.

Джулия трябваше да признае, че имаше прекрасно семейство, в което израсна, както и още една сестра. Още не знаеше как ще каже на Лиз за Елена. За този разговор щеше да мисли по-късно.

— Той гадже ли ти е? — попита Елена и кимна към вратата на спалнята.

— Моля? За Алекс ли говориш?

Сестра й се усмихна.

— Разбира се, че за Алекс говоря. За кого другиго?

— В действителност само допреди няколко дни бях сгодена за друг. Годеникът ми не беше съгласен да търся истинското си семейство. Това се оказа непреодолима пречка и сега съм доволна. Осъзнах, че той не е за мен.

— Заради Алекс ли?

— Не скъсах с него заради Алекс — отговори уклончиво Джулия. — Ами ти? Имаш ли си някого?

— От известно време нямам. Преди две години и аз бях сгодена, това беше преди злополуката. Той беше хореограф. Не можа да понесе мисълта, че повече няма да танцувам за него, и ме напусна. Много ме заболя, но животът продължава. Научих този урок много отдавна.

Джулия се премести по-близо до нея и сключи ръце.

— Толкова съжалявам, че детството ти не е било щастливо. Да бяхме останали заедно! Не е честно, че израснах, обградена с любов, а ти си страдала. Чувствам се много виновна.

— Не си виновна ти. Не е трябвало да ни разделят и да ни крият от света.

— Твърдят, че било, за да ни защитят — подчерта Джулия, въпреки че не беше сигурна дали тази е истинската причина, или е било само предлог. Били са се превърнали в тежест — деца, които вече никой не е искал. Ето защо Елена е израснала в приемни семейства. Джулия имаше късмет, и то голям. Сара така горещо е пожелала да я има за своя дъщеря, че е скъсала с предишния си живот само за да има възможност да я отгледа. Не трябваше да го забравя и трябваше да й бъде благодарна.

Алекс се върна.

— Говорих с баща ми. Ще се свърже с Брейди. Според него е номер на банкова сметка. Знае, че родителите ви дълго са се подготвяли за бягството. Майка ви е гастролирала в Съединените щати няколко пъти с балетната трупа. Баща ми смята, че тогава е вложила в банка голяма сума.

— Значи съкровището може да се окаже пари в брой — отбеляза Джулия.

— Може — съгласи се Алекс. — Той пак ще ми се обади. Обясних му къде сме. Каза да не мърдаме оттук. Както стана ясно, родителите ви са смятали да живеят във Вашингтон, тъй като баща ви е щял да работи в Държавния апарат. Ето защо Елена е доставена тук. Такова е било първоначалното решение.

— Като че ли се е отнасяло за бутилка мляко или за вестник — каза тя с леко раздразнение.

— Извинявай. Така се изрази той.

— Логично е било да се заселят тук, след като баща ни е щял да работи за правителството — намеси се Джулия. — Според баща ти има ли вероятност сметката да е в някоя банка във Вашингтон?

— Така предполага. Другата възможност според него е Ню Йорк — отговори Алекс. — Майка ви и там е гастролирала няколко пъти.

Телефонът на Джулия зазвъня. Извади го от чантата си и видя номера на Лиз.

— Сестра ми е — каза тя, чувствайки се неловко от думата. — Другата ми сестра. — Изкашля се и отговори: — Ало!

— Здрасти, Лиз е. Какво става? Отдавна не съм те чувала. Откри ли нещо?

— Много неща — отговори Джулия. — Не искам да ти обяснявам по телефона. Ще ти разкажа всичко, щом се върна.

— Да се върнеш ли? А всъщност къде си? Подвоуми се, преди да отговори:

— Във Вашингтон.

— Защо? Какво правиш там.

— Дълго е за разправяне.

— И ти не искаш да ми разкажеш. Схващам. Обаждам ти се само да те предупредя, че някакъв човек на кея днес следобед ме наблюдаваше.

— Как изглеждаше? — попита тревожно Джулия.

— Грамаден, набит, як, с бейзболна шапка. Щом усети, че съм го забелязала, си тръгна. Дали той не е разбил апартамента ни?

— Възможно е. Не отивай там, Лиз, особено сама.

— Няма, повярвай ми, не си търся белята.

— Щом се прибера, ще ти се обадя. А междувременно внимавай, Лиз. Не искам нищо лошо да ти се случи.

— Ще внимавам. Алекс с теб ли е?

— Да.

Лиз въздъхна.

— Ти си полудяла, Джулия, но предполагам, че на всеки му се полага поне веднъж в живота си да се влюби в чаровен развейпрах.

Джулия беше готова да отрече, но се сепна. Погледна към Алекс, който разговаряше с Елена. Тя нямаше да се влюби в него. Просто вече беше влюбена. Затвори телефона.

— Всичко наред ли е?

— Лиз ми каза, че някакъв тип я следял. По описанието й ми заприлича на онзи, който ме причака пред радиото. Чувствам се ужасно. Аз спокойно си седя тук, а тя е там. Не искам да пострада.

— Лиз твоя… сестра ли е? — попита Елена.

— Да. По-малка е от мен, на двайсет и две е. Много ми е сърдита, че се захванах с това разследване.

— Знае ли за мен?

— Исках първо да те намеря и тогава да й кажа.

Елена кимна с разбиране.

— Ще ти бъде трудно, нали?

— Сигурно.

— Трябва да сляза в магазина да видя какво прави Колин. А вие се настанете удобно да чакате обаждането — каза Елена.

— Аз си мисля дали да не хапнем — предложи Алекс.

— А баща ми по всяка вероятност ще се обади след няколко часа.

— Бих искала да разгледам магазина ти — вметна Джулия. Спогледаха се с Алекс и тя разбра, че за сетен път са на едно и също мнение. Имаше нужда да остане насаме със сестра си и той горещо одобри идеята.

— Ще изляза да купя нещо за ядене и ще се върна — каза той. — Някакви по-специални желания?

Елена се замисли за миг:

— Ако сте настроени авантюристично, съвсем наблизо има страхотен тайландски ресторант.

— О, боже! Наистина сме сестри — разсмя се от сърце Джулия. — Обожавам екзотична кухня.

Елена също се засмя.

За пръв път откакто пристигнаха Джулия се почувства по-спокойна.

— Прекрасно е — каза тя, като нямаше предвид ресторанта.

 

 

Джулия и Елена имаха да си разказват толкова неща, че не разбраха кога е станало полунощ. Елена отиде в спалнята си да се разсъблече, а Джулия остана да помогне на Алекс да разпънат дивана.

— Ще ти бъде ли удобно — попита тя.

— Ако си с мен, ще ми бъде много удобно — той й се усмихна и на нея й се стори, че цяла вечност не го е докосвала или целувала. — Ела тук — каза той нежно.

Джулия бързо погледна към спалнята.

— Елена може да ни види.

— Само една целувка.

— Една никога не стига — въздъхна тя, като го прегърна. Той обгърна талията й и я целуна нежно. — Трябва да се въздържим и това е ужасно — оплака се тя.

— Ако не се въздържим, сестра ти ще преживее още един шок в живота си.

— Обещания, обещания — засмя се тя. — Днес беше страхотен, благодаря ти.

— Не съм направил нищо особено.

— О, направи. Благодаря ти. Подкрепи ме, без да се налагаш. Държа се безупречно. Задължена съм ти.

— Ще ти го впиша в сметката — обеща й той. — Дано само баща ми да се обади утре. Бих искал да разберем какъв е този ключ.

— Ще се обади. Той иска да ни помогне.

— За да изкупи вината си може би. Каквито и да са мотивите му, ще приема помощта. Колкото по-бързо разкрием тази тайна, толкова по-добре.

Почувства внезапна болка при мисълта: „Щом приключим с тайните и между нас всичко ще приключи.“

— Хей, защо се натъжи? — той повдигна брадичката й.

— Няма нищо. Помислих си за тайните, лъжите, за изненадите, които следват една след друга. Никога не зная какво ни очаква в следващата минута.

— Но това няма да те спре да се бориш — каза Алекс с нотка на възхищение. — Повечето хора щяха вече да са се отказали или отдръпнали, за да не рискуват всичко, в което вярват. Но ти, Джулия, си различна — той я погали по косата. — Красива, умна и чувствена. Страхотна комбинация.

— Плашиш ли се? — попита тя полушеговито, полусериозно.

— До смърт — отвърна той безгрижно. После я целуна още веднъж и я пусна. — Хайде в леглото, Джулия, преди да съм размислил.

— Бих останала, но…

— Но вие двете имате нужда да възстановите връзката си. Разбирам ви. Ще погледам малко телевизия и до утре няма да мисля за нищо друго.

— Лека нощ.

Джулия си открадна една последна целувка, преди да отиде в спалнята. Когато влезе, завари Елена облечена с дълга блуза, седнала в края на леглото да разресва косата си. Джулия още веднъж се изуми от приликата им.

— Ако искаш да спиш с Алекс, не се притеснявай — каза Елена и я погледна любопитно. — Не мога да разбера какви са ви отношенията.

— Аз също не съм наясно — призна Джулия. — Страхувам се да ги анализирам, особено след като имаме недовършени задачи.

— Но го харесваш, нали?

— О, да, много. А това е лудост, защото само допреди няколко седмици си въобразявах, че съм влюбена в друг.

— И какво стана с другия. Каза ми, че твоето желание да откриеш семейството си го е разстроило, но само това ли е?

Джулия седна на леглото.

— Не, не е. Разказах ти, че моята майка Сара почина преди шест месеца. Докато тя боледуваше, Майкъл се държа превъзходно. Две години не изгуби търпение, беше мил и грижовен, беше всичко, което една жена би си пожелала. След смъртта на мама ми предложи да се оженим. Толкова дълго бяхме сгодени, че нямаше как да не приема. Бях му задължена. Дълбоко в душата си чувствах, че с Майкъл не си подхождаме. Но той просто зае мястото на мама. Сара ме отгледа като в саксия и контролираше всяка моя стъпка. Скрила ме е от света и ме е пазила. Представям си как се е тревожела дали някой не я е открил. Майкъл искаше съпруга, която няма да му поднася изненади, няма да пътува и няма да има сериозна работа. Това за него е идеалната жена, но аз щях да се задуша.

— Алекс в никакъв случай няма да те сложи в саксия — отбеляза Елена.

— Не съм сигурна дали изобщо иска някъде да ме сложи. По природа е самотник. Обича да пътува и ми каза, че никога не е срещал жена, която да го накара да пожелае нещо повече от краткотрайна любовна връзка.

— Надявам се, че не ти го е казал, след като вече сте правили любов.

— Не, каза ми го преди това. Глупачка съм, а?

Елена се усмихна.

— Той е привлекателен, Джулия. Интелигентен, преуспял, вълнуващ и едва ли бих те нарекла глупачка. Само не му разрешавай да ти разбие сърцето.

— Опитвам се да не забравям това.

Елена й подхвърли една фланелка.

— Ето ти нощница.

— Благодаря.

Джулия свали дрехите си и си облече фланелката. Пъхна се в леглото до Елена, като се почувства и неловко, и странно уютно. Сестра й загаси лампата.

— Беше ли ти тежко, когато те напусна гаджето ти след злополуката? — попита Джулия.

Мина доста време, преди Елена да отговори:

— Не тъгувах толкова за него, колкото за това, че повече няма да танцувам, но все пак ми беше много болно. Много го обичах и това беше голямата ми грешка. Той е търсел само талантлива балерина, която да изпълнява неговата хореография. Всъщност не е искал мен. Беше тъпанар.

— След това не си ли имала друга връзка?

— Бях много заета. Трябваше да започна живота си наново. Виктория, госпожа Кей, ми помогна да се захвана с този магазин. Всъщност тя е собственичка на сградата и затова плащам минимален наем. По друг начин не бих могла да живея в този квартал.

— Магазинът ти е страхотен. Смаяна съм колко прелестни неща имаш.

— Харесва ми, че всеки предмет в моя магазин има история. Не е като балета, признавам го, но много се старая всяка вещ да намери своя дом. Сигурно е някакъв подсъзнателен стремеж, какво ще кажеш?

„Защото за тях не е имало дом.“

— Сигурно — съгласи се Джулия.

— Хайде да спим, лека нощ — каза Елена.

Джулия се усмихна при още един внезапен спомен.

— Лека нощ — отвърна тя, — сладки сънища.

— И на теб сладки сънища.

— Не давай на дървеницата да те захапе.

— Джулия.

— Елена — като ехо повтори тя. — Нали знаеш, че не обичам да заспивам първа.

Чу се мелодичният смях на Елена.

— Спомних си. Ти не ми даваше да заспивам преди теб. Щом кажех „лека нощ“, ти измисляше нещо и винаги последната дума беше твоята.

— Ами така те държах будна — Джулия се загледа в тавана, където играеше лунната светлина. Някога бяха неразделни, толкова свързани, както само две сестри можеха да бъдат. Двайсет и пет години не са знаели нищо една за друга, но ето че вече чувстваха старата близост.

— Липсваше ми — прошепна в тъмнината Джулия.

— И ти на мен — меко промълви Елена.

Джулия затвори очи и се почувства изпълнена с щастие, че последната дума беше на Елена.