Барбара Фрийти
Безмълвно (10)

Девета глава

Джулия не успя да се сдържи и ахна:

— Майка ви е била рускиня?

— Майка ми е дошла тук веднага след революцията. Никога не се раздели нито с акцента си, нито с желанието си да говори на родния си език. Аз така и не изпитах същото желание. Чувствах се неловко, че майка ми не говори съвсем правилно, но Сара беше различна. Майка ми дойде да живее при нас, когато Сара беше дванайсет-тринайсетгодишна. Двете много се обичаха. Бяха силно привързани една към друга — по страните й се отрониха сълзи. — Майка ми почина, когато Сара беше на двайсет и четири. Преживя го много тежко. Бяха много близки — Сюзан изтри сълзите си.

„Много й дойде“ — помисли си Джулия. За толкова неща искаше да я пита, но не знаеше откъде да започне. Стана и обиколи гостната, чувстваше се неспокойна и не я свърташе на едно място. Приближи се до камината и взе от полицата една снимка на Сюзан и на някакъв мъж, очевидно съпругът й.

— Това е Хенри — каза старицата. — Почина миналата година.

Джулия взе друга снимка, на Сара като малка, седнала пред пианото, същото, което се виждаше в другия край на стаята.

— Казваше ми, че не знае да свири на пиано — прошепна Джулия.

— Така ли? Сара свиреше много хубаво — каза Сюзан.

— Странно е. Видях снимката, но нямам чувството, че говорим за един и същи човек.

— Аз също — отговори Джулия.

— Кажете ни какво стана, след като Сара завърши магистърската си степен — прекъсна ги Алекс. — Какво започна да работи?

— Преподаваше руски в университета — отговори Сюзан. — Влюби се в един професор. Той беше бащата на бебето, което загуби. След като той скъса с нея, тя напусна работа и не зная с какво точно се е занимавала след това. Казваше ми, че пътува много, без да се притеснява за нищо. Не я виждахме често, за три години само няколко пъти. И после… си отиде завинаги.

— Никога ли не сте се карали — попита Джулия. Сюзан поклати глава.

— Никога. Последния път, когато говорихме, ми каза, че много ме обича.

— Кога разговаряхте? — попита Алекс.

— Около две седмици, преди да разбера, че е загинала.

Той сви вежди.

— Не се ли поинтересувахте какво се е случило? Не разпитахте ли за обстоятелствата, при които е загинала?

— Алекс, дай й възможност да обясни — каза Джулия.

Алекс не беше така емоционално обвързан със Сюзан като нея и тя не искаше той да тревожи баба й.

— Извинявайте, нямах намерение да ви притеснявам. Само се питах как толкова лековерно сте приели вестта за смъртта на Сара.

— Хенри се занимаваше с това. Отиде в Чикаго и говори с полицаите. Казали му, че пожарът се дължал на повреда в газовата инсталация. Преди пожарната да пристигне на мястото, сградата била обхваната от пламъци. Само Сара била в къщата. Съквартирантката й всъщност била в чужбина. Така е избягнала… — Не можа да довърши изречението и отново се разплака.

— Всичко е наред. Няма нужда да говорите повече — каза й Джулия.

— Когато Хенри поискал да я види… му отговорили, че няма какво да види — Сюзан въздъхна дълбоко и мъчително. — Погребахме праха й в гробището край пътя. Всяка година на рождения й ден ходя на гроба й и й разказвам за нас, за живота ни — подсмръкна и лицето й още повече се сбръчка. — Как е възможно да е била жива и да не ми се обади!

Джулия не можеше да си представи защо Сара е причинила такова страдание на майка си. Двайсет и пет години беше мълчала и майка й беше живяла с мисълта, че е мъртва. Освен ако… нямаше някое разумно обяснение. А дали не съществуваше и трета страна в измамата? Ами ако родителите са й казали, че не я искат, и после са се оправдали с нейната смърт? Имаше ли такава възможност? Веднага се набиваха на очи несъответствия във времето. И това най-много я безпокоеше. Предполагаше се, че Сара е умряла, когато Джулия е била тригодишна, а по същото време е направена и онази снимка.

— Не мога да разбера какво е принудило Сара да ме нарани по този начин — добави старицата, като изтри сълзите си. — Изплаках си очите.

— Съжалявам — каза Джулия с чувство на безсилие пред такава тежка скръб. — Не трябваше да идвам и да ви разкривам всичко това.

— Казахте, че имам още една внучка, нали?

Джулия кимна.

— Казва се Елизабет. Аз я наричам Лизи. Имаме различни бащи. Всъщност не зная кой е моят баща, но мама се ожени за Джино Демарко, когато бях петгодишна и след девет месеца се роди Лизи. Сега е на двайсет и две. Красива е. Много прилича на майка ни.

— Ти никак не приличаш на нея — отбеляза Сюзан.

Джулия знаеше, че старата жена не иска да я засегне, но все пак думите й я жегнаха.

— Все казваше, че имам нейния нос и дългите й крака, но все пак си права. В действителност не си приличаме.

— И твърдеше, че сме се отказали от нея, така ли?

— Да, така твърдеше.

Сюзан не преставаше да клати глава. След малко попита:

— А къде живеете?

— В Сан Франциско.

— Много е далече. Как се е добрала чак дотам?

Джулия сви рамене.

— Никога не говореше за миналото си. Било много мъчително. И мълча до деня на смъртта си.

— А от какво почина?

— Разболя се от рак на гърдата. Две години се бори, преди да се предаде.

Очите на Сюзан отново се напълниха със сълзи.

— Майка ми имаше рак на гърдата. И в това си приличат — старата жена дълго мълча, преди да продължи: — Радвам се, че Сара е станала майка и е намерила любов — гласът й бе изпълнен с тъга. — Съжалявам, че не е искала ние с баща й да бъдем с нея. Това никога няма да го проумея.

Джулия помоли безмълвно Алекс за помощ. Като че ли всяка нейна дума само натъжаваше още повече баба й.

— Да си тръгваме вече — предложи той.

— Не си тръгвайте — каза ненадейно Сюзан. — Постойте още малко. За толкова много неща искам да ви попитам! Носиш ли още снимки на майка си?

Джулия кимна.

— Донесох доста. А дали имаш нейни от детските й години?

— Горе са — тя стана. — Всичко ще ви покажа, а ти ще ми разкажеш за вашия живот. И да се надяваме, че отнякъде ще излезе и отговорът.

 

 

Беше минало полунощ, когато си тръгнаха от дома на Сюзан и наеха стаи в един хотел до летището. Джулия беше капнала от изтощение, но също и много развълнувана. Видя стаята на майка си, както и снимки от детството й. Научи кои са баба й и дядо й, както и другите роднини. Разказаха си много истории и много плакаха. Алекс беше безкрайно търпелив и внимателен. Тя го погледна, докато взимаха асансьора, за да се качат на третия етаж, където се намираха стаите им, между които имаше врата, и се запита какво ли си мисли.

— Веднага ли ще си легнеш? — попита тя. — Искам да си поговорим.

— През последните четири часа ти само това прави — той отключи своята врата и я отвори. — Не ти ли стигна?

— Всъщност беше достатъчно. Сигурно те отегчихме до смърт.

Той вдигна рамене.

— Не беше чак толкова зле.

— Ще се видим сутринта — тя погледна часовника си.

— Което означава след около пет часа. Лека нощ.

— Лека нощ.

Тя влезе в своята стая и остави дамската си чанта, както и другата с необходимите пътни принадлежности на масата. Седна в края на леглото и пусна телевизора, но в този късен час вървяха само реклами. Изключи го с мисълта, че трябва да си легне, но беше зашеметена от преживяното. Усмихна се, когато чу почукване на междинната врата. Отвори я и каза:

— Промени ли намеренията си?

— И аз не мога да заспя — Алекс мина покрай нея и също седна на леглото. Облегна се на възглавниците, изпъна краката си и потупа мястото до себе си. — Защо не се отпуснеш и ти?

Тя не се решаваше, понеже предчувстваше, че подобно действие може да се окаже опасно. Бяха толкова заети с издирването, че забрави колко привлекателен бе Алекс. Но сега, в хотелската стая, когато останаха насаме, тя си спомни как се целунаха предната вечер.

Нима бе само преди ден? Толкова много неща се случиха оттогава.

— Какво има, Джулия? Изглеждаш разтревожена.

— Аз съм сгодена.

— Нима, вече няколко пъти го споменаваш.

Тя седна на леглото доста далеч от него.

— Трябва да се обадя на Майкъл и на Лиз. Сигурно се притесняват къде съм. Имам толкова да разказвам на Лиз!

— Предполагах, че си им оставила съобщение.

— Не им казах къде съм, а само че ще се върна утре.

— Според мен е достатъчно. Наистина ли искаш да им разкажеш за Сюзан по телефона?

Джулия обмисли възможностите. Като се вземеше предвид часовата разлика, в Сан Франциско беше едва девет сутринта. И какво да каже? Че е в Ню Йорк с Алекс и че в момента споделят едно легло ли? Идеята не й се стори особено благоразумна. Утре щяха да си бъдат вкъщи. Тогава по-лесно ще им обясни всичко.

— Имаш право. Трябва лично да им разкажа какво се случи. Ще говоря с тях утре — не хареса многозначителната му усмивка. — Какво? Защо ми се хилиш така? Нещо смешно ли казах?

— Търсиш си извинения, за да не говориш с твоя годеник. Не си ли задаваш въпроса какво означава това?

— Бях заета напоследък. А ти пък какво знаеш? Бил ли си влюбен някога? А сгоден, женен, да си имал гадже, с което да се гушкаш?

— Сега „гушкане“ ли му казват?

— О, не го извъртай, много добре знаеш какво казвам.

— Не си ли чувала думите: „Не е твоя работа“?

— Това не се отнася до нас. Ние сме приятели, а приятелите си споделят.

— Май не си имала много приятели мъже?

— Какво? Твоят любовен живот тайна ли е? — тя се обърна така, че да може да го гледа. — Все някога си имал сериозна връзка. Вече си минал трийсетте, нали?

— Станаха трийсет и четири — каза той. — Доста жени имаше, но само една сериозна връзка. Живяхме заедно около година. Бях двайсет и няколко годишен. Тя искаше повече, отколкото можех да й дам. Край на историята.

Тя го погледна с интерес и се зарадва, че най-после й каза нещо по-лично.

— Искаше да се ожените ли?

— Искаше къща, деца, целия задължителен комплект. Но аз току-що бях започнал да правя кариера и не ми беше до това. Мислех си, че може да ме почака, но тя не пожела — тонът му беше равнодушен, хладен, но нещо в изражението му й подсказа, че не е чак толкова безразличен към тази любовна връзка, колкото показваше. — След това се хвърлих главно да работя и не се обвързвах.

— Изглежда ми някак самотно, Алекс.

— Повярвай ми, не е — увери я той с усмивка.

— Не говоря за секс. Говоря за истинска връзка.

— Тук е разликата между мъжете и жените. Ние искаме главно секс. Вие искате сигурност. Отдавна ми стана ясно, че не съм за брак. Харесва ми да съм свободен… също като баща ми.

— Но баща ти се е оженил за майка ти — отбеляза тя.

— Да, и виж докъде са стигнали — каза той с глас, изпълнен със сарказъм.

— Баща ти е един, ти си друг. Може би сега, когато си по-зрял, нещата ще бъдат различни. Доказал си се в професията. Преуспял си. Не ти ли е време за сериозна връзка?

— Предлагаш ли услугите си?

— Не — тя си прехапа езика. — Аз съм…

— Сгодена. Да, бе, вече го чух. На път си да се установиш на постоянен адрес, което е мечтата на всяка жена.

Нахалството му я изненада.

— Откъде си толкова сигурен каква е мечтата на всяка жена? Говориш много общо.

— Нали това искаш?

Тъкмо щеше да каже „да“, но премълча. Това ли искаше? Постоянен адрес! Беше възпитана по този начин. Но наистина ли това искаше?

— Хайде, Джулия, въпросът не е труден — подкани я с хладен тон той.

— Щях да кажа „да“, но всъщност истината е, че вече не зная какво искам. Всяко момиче расте с мисълта за дом, съпруг и бебета. Искам да имам деца някой ден, но не веднага. Има неща, които преди това искам да свърша.

— Какво например?

— Да пътувам. Да видя света. Да направя моето радиошоу популярно в цялата страна. Да се занимавам с благотворителност, която осигурява музикално образование на бедните деца в други страни. По този начин се предоставят музикални инструменти на онези, които нямат възможност да си купят. Организирам в Сан Франциско благотворителни концерти, но бих искала да направя нещо повече. Вярвам, че музиката носи на хората мир и хармония, че ги вдъхновява и лекува… — тя млъкна, когато забеляза усмивката му. — Много ли се разгорещих?

— Съвсем не. Харесва ми, когато се разгорещяваш. Очите ти заблестяват.

— Признавам си, че съм фанатичка на тема музика. Когато свиря на пиано или на барабани, или просто слушам някоя песен по радиото, се променям. Чувствам се по-добра, по-силна, по-способна, не усещам стрес. Тези кратки моменти преобразяват живота ми. Искам на всеки да се даде такъв шанс — да се чувства по този начин. Нима е лошо?

Не знаеше точно кога мнението му стана важно за нея, но наистина беше така, и тя беше готова да чака цяла вечност отговора му. Облиза устните си с нервно нетърпение и видя как погледът му се плъзна от очите към устните й и тогава помежду им сякаш прехвърчаха електрически искри.

— Алекс! — подкани го тя. — Какво щеше да кажеш?

— Забравих. Разсейваш ме.

В очите му проблесна желание и тя се смути.

— По-добре си върви в твоята стая.

— Тъкмо взе да става интересно! А ти не се ли оплакваше, че постоянно прекратявам разговора по средата?

— А не го ли направи току-що? Разказвах ти за моята страст, а ти изобщо не реагира.

— О, реагирах, и още как — каза той. — Не се съмнявай.

Страните й пламнаха.

— Нямах това предвид.

— Искаш да знаеш какво мисля ли, Джулия?

Тя кимна.

— Да.

— Мисля, че си най-очарователната и най-красивата жена. Харесва ми страстта ти към музиката. Харесва ми, че имаш смели мечти. Също така ми харесва как облизваш долната си устна, когато чувстваш нещо, което не е редно, както правиш сега — той протегна ръка към нея. — Ела тук.

Дъхът й замря. Не можеше да си го позволи. Изкушаваше се, но беше грешно.

— Не мога.

Той спусна краката си на пода и толкова бързо се приближи до нея, че едва когато я прегърна и лицето му се оказа на милиметри от нейното, тя осъзна намеренията му.

— Нали ти е известно за какво служи годежният период? За да разбереш дали наистина желаеш лицето, за което ще се жениш.

— Предполагах, че е, за да се подготви сватбата — каза тя, сякаш с отчаяние.

— Желая те, Джулия. Мисля, че ти също, и въпреки това с всички сили се съпротивляваш.

— Дори да отговоря на желанието ти — каза сподавено тя, докато устните му се приближаваха към нейните, — за теб ще бъде мимолетно забавление, спирка за една нощ. Сам каза, че не ставам за кратка авантюра.

Но не искаше ли точно това в момента? Ръцете му галеха гърба й, усещаше горещия му дъх върху лицето си, устата му бе така изкусително близко.

Мобилният й телефон зазвъня и като че ли я заля студена вода. Тя трепна и се отдръпна рязко. Ръцете на Алекс се отпуснаха.

— Спасена от звъна на камбаната — пошегува се той.

— Ще се обадиш ли?

Джулия извади телефона от чантата си и видя, че я търси Лиз.

— Няма как да й кажа къде се намирам. Няма да разбере. Самата аз не разбирам — погледна го. Беше ядосана и на себе си, и на него, тъй като той още повече я объркваше. — Предполагах, че съм влюбена в Майкъл. Не зная защо толкова силно те желая — каза тя искрено, — но смятам, че трябва да си отидеш.

— Онова, което ми трябва, си ти. Поне една целувка.

— С една целувка няма да мине.

— Ще мине… освен ако ти не пожелаеш повече.

— Знаеш ли, ти си самият дявол изкусител?

— И с по-лоши думички са ме наричали. Не искаш ли да разбереш със сигурност, Джулия? Ако наистина възнамеряваш да се омъжиш за твоя Майкъл, това изобщо не бива да те тревожи.

Не успя да отговори, защото устата му покри нейната с решителност, която сломи съпротивата й. Навярно щеше да намери сили да му се противопостави, но как да се противопостави на себе си! Не беше толкова силна. „Само една целувка“ — нашепна си тя. И после можеше да се освободи от него.

 

 

— Джулия пак не отговаря — оплака се Лиз. Майкъл мълчеше. Той стържеше старите тапети в спалнята на новата си къща. Ризата му не беше закопчана и се виждаха гърдите му, покрити със ситни капчици пот. Тя дълбоко въздъхна и си наложи да не се заглежда, а да се съсредоточи в най-спешната си задача. Цял ден бе звъняла на Джулия, но освен краткото съобщение, в което се казваше, че е по нова следа, друг отговор не получи. — Трябва да говоря с нея за статията. И за мъжа, който се обади у нас. Имаше силен акцент и търсеше Джулия. От гласа му ми настръхна косата.

Затова бе дотичала при Майкъл.

Той спря да стърже и изтри чело с опакото на ръката си.

— Как ти прозвуча акцентът?

— Стори ми се руски. Тъкмо си помисля, че Джулия напълно се е побъркала, като си въобразява, че е момичето на снимката, и се случва нещо, което ме разколебава.

— Имам нужда от една бира — каза Майкъл. — Ти искаш ли?

— Абсолютно — тя го последва в кухнята. — Хей, какъв е този спален чувал и тези възглавници?

— Спя тук. По този начин мога да работя до късно и да започвам рано.

— На пода ли спиш?

— Не е чак толкова зле — засмя се той. — А ти си разглезена, не са ли ти го казвали?

— Май Джулия ми го е казвала.

Той отвори бутилката и я подаде на Лиз.

— Нямам чаши.

— Не се притеснявай.

Майкъл се облегна на кухненския плот и отпи от бирата си.

— Кажи ми нещо повече за това обаждане. Какво каза човекът?

— Търсеше Джулия. Да, сетих се. Произнесе името й особено. Прозвуча като „Юлия“. Обясних му, че отсъства. Попита ме къде е и кога ще се върне, и дали има мобилен телефон. Каза, че трябва да говори с нея незабавно. Опитах се да го залъжа. Той се развълнува и започна да говори нещо на руски, така предполагам. После връзката прекъсна. Струва ми се, че се обади от уличен телефон. Чуваха се много странични шумове — тя поклати глава, беше изнервена и неспокойна. За кратко време толкова много неща се случиха, а тя бе в неведение. — На всяка цена трябва да говоря с Джулия.

Майкъл кимна.

— Тя положително ще ти се обади.

— Не й е до телефона. Не е честно, Майкъл. Разбунва гнездото на осите, после оставя мен да се разправям с жилещите гадини.

Сравнението й го накара да се усмихне.

— Ти май обичаш да драматизираш.

— Не обичам да драматизирам, но животът ми излезе от релсите. И твоят, ако не си забелязал.

— Забелязах — каза сериозно той. — Но Джулия положително не е наясно.

Лиз не беше съвсем убедена в това. Последните няколко дни като че ли разделиха Джулия и Майкъл. Той ремонтираше къщата и планираше бъдещето. Джулия се ровеше в семейни тайни и търсеше своето минало с мъж, който не беше нейният годеник. Зачуди се защо този факт не тревожи достатъчно Майкъл.

— Защо не ми помогнеш малко с тапетите? — попита той. — Ще се разсееш, а на мен добре ще ми дойде.

За нищо на света не би стъргала тапети. Но не й се прибираше вкъщи, където звънеше или звънецът на входната врата, или телефонът и тайнствени непозната търсеха сестра й.

— Съгласна съм — каза тя, — но при едно условие. Ще работим един час, после ще поиграем на карти.

Майкъл много обичаше да играе блекджек. След като стана пълнолетна, именно той я заведе за пръв път на пътешествие до Лейк Тахо, за да си опитат късмета в хазарта. Джулия остана на плажа, а Майкъл посвети Лиз в играта на зарове, блекджек и покер. От тогава беше пристрастяването й към картите.

— Имам едно тесте в чантата си — каза Лиз.

— Така ли?

— Признавам си, че се надявах да те накарам да поиграем. Когато си почиваш, разбира се. Зная, че къщата ти е фиксидея.

— Да, така е — съгласи се той. — Досега не съм имал своя къща. Винаги съм живял със семейството си. Цял живот това съм искал — да си имам свой дом.

— Къщата е страхотна.

— Ти как мислиш, дали Джулия ще я хареса?

За пръв път Лиз долови съмнение в гласа му.

— Естествено, че ще я хареса.

— Само ме успокояваш, нали?

— Според мен къщата ти е най-малката грижа — му каза тя.

Той се намръщи.

— Зная, но е единственото нещо, което мога да контролирам. Джулия не мога.