Барбара Фрийти
Безмълвно (5)

Четвърта глава

— Трябва да прегледам негативите на татко — каза Алекс на майка си, докато тя го въвеждаше в гостната на двуетажната си къща в Президио Хайтс.

— И аз ти пожелавам добро утро — сряза го Кейт Менинг. Тя се настани на безупречно белия диван, който заемаше цяла една стена от просторната стая, и кръстоса ръце. Облечена със светлосини копринени панталони, подходяща блуза и обувки с невъзможно високи и тънки токове, тя изглеждаше много изискана. Алекс не си спомняше някога да я е виждал с пуловер и маратонки или без грим. Беше изключително грижлива към външния си вид.

Алекс седна на старинния стол срещу нея с чувството, че посещението му няма да мине леко, както се бе надявал. Времето не беше променило майка му, което го подсети защо рядко се отбива при нея. Ако искаше нещо, беше по-добре да започне по-отдалече.

— Извинявай, майко. Как си?

— Много съм добре, не че това те интересува. От месеци не сме разговаряли.

— Снощи се видяхме.

— А преди това? Не извъртай, Алекс. Нито веднъж не ми се обади, въпреки че ти звънях безброй пъти. Не отговори на моя имейл, дори не си даде труда да си спомниш рождения ми ден.

— Изпратих ти картичка.

— Три седмици по-късно.

— Бях в африканската пустош. Там пощенските услуги не са особено добри.

— Винаги имаш готов отговор — каза тя и махна с идеално поддържаната си ръка. — Също като баща си.

Алекс въздъхна. Безброй пъти беше чувал това. „Също като баща си“ Да, но той беше горд да бъде като баща си. Обаче нямаше намерение да обсъжда тази тема с нея.

— Пазиш ли още негативите на татко?

Тя сърдито сви устни.

— Може и да ги пазя. Защо са ти след толкова много години?

— Бих искал да проверя нещо.

— Какво искаш да провериш? Да не би да си дошъл заради онази снимка от Москва? Онази, за която ме попита снощи.

— Може би.

Видя как майка му трепна и се озадачи.

— След онова пътуване баща ти беше много разтревожен — прошепна тя. — По-скоро като че ли малко след това, когато публикуваха снимката в списанието. Чух го да крещи на Стен. Не ми каза какво го е вбесило — тя замълча, в очите й имаше въпрос, на който Алекс още не можеше да отговори. След като синът й не каза нищо, тя добави: — После вече беше късно да попитам. Баща ти загина, а ти ми беше толкова сърдит, не можеше да ме понасяш дори на погребението. Гласът й секна и той забеляза тъга в очите й. — Когато ми проговори, ми каза, че съм унищожила семейството ни. Но това не беше съвсем вярно, Алекс. И двамата бяхме виновни.

— Не желая да навлизам в нашата семейна история — каза бързо той.

— Тогава няма да можеш да извадиш наяве миналото. Баща ти имаше много тайни. През онази последна година от живота му той се промени. Не разбрах каква беше причината. Може би заради работата му. Може би заради друга жена — с неприкрито огорчение каза тя.

— Нямаш никакви доказателства, че е имало друга жена — не можа да се сдържи да не защити баща си. Беше чувал тази забележка безброй пъти и винаги жестоко се дразнеше.

— Може и да нямам доказателства, но зная, че нещо не беше наред. Вечер често му се обаждаше някаква жена. Чух гласа й неведнъж. Той ми обясни, че била редакторка, но баща ти беше на свободна практика, а редакторки жени не работеха в нито едно списание.

— Това едва ли е така.

— О, така е. Проверих — замълча и присви неотстъпчиво устни, после продължи: — Не съм сигурна дали съм ти казвала, но почти през цялото си детство гледах как майка ми си затваря очите пред измамите на баща ми. Заклех се никога да не правя същото. Не бих разрешила на баща ти да ме превърне в печална, отчаяна, безпомощна жена като майка ми, която най-неочаквано разбира, че съпругът й я мами и че целият град знае.

На Алекс му беше известно, че майка му не е била в особено близки отношения с родителите си, но смяташе, че се е срамувала от произхода им. Баща й е бил водопроводчик, а майка й — келнерка. Очевидно това не беше цялата история.

Кейт дълбоко въздъхна и се намръщи, сякаш съжаляваше, че е казала твърде много.

— Искам само да оставиш миналото на мира, Алекс.

— Чудно е, че точно ти го казваш. При всеки удобен случай се възползваш от името на татко. Ти ненавиждаше неговата работа, а вероятно и него, но това не ти пречи да се държиш като скърбяща вдовица, въпреки изминалите двайсет и пет години и двата брака, които имаше след неговата смърт.

— Не се държа като вдовица. Аз съм вдовица. Никога няма да разбереш отношенията, които имах с баща ти, нито какво беше за мен неговата работа — отвърна тя разпалено. — Но аз зная за какво става въпрос и имам пълното право да направя така, че фотографиите му да не се забравят. Дори вече разговарях за евентуално издание с негови работи.

— Тъй ли? — той се замисли, наблюдавайки я, като не му се понрави начинът, по който тя отбягваше погледа му. — Защо? От пари ли имаш нужда?

Домът й беше красиво обзаведен, дрехите й бяха скъпи и елегантни. Не приличаше на бедстваща, но той нямаше представа с какви средства разполага. Двамата й съпрузи не бяха богати, но живееха охолно. А доколкото познаваше майка си, при разводите е взела полагаемата й се част.

— Изненадана съм, че ме питаш, Алекс. Никога не си проявявал интерес към моето финансово състояние.

— Това не е отговор. Но си е твоя работа — той стана. — Къде си прибрала негативите?

— В кутия, която е в шкафа в коридора. Обаче искам да ми ги върнеш, Алекс. Сигурно ще ми потрябват за книгата.

— Добре.

— Почакай. Не си отивай така — помоли го тя. — Не искам да се караме.

— Ние обикновено друго не правим — повдигна рамене той.

— Защото за теб баща ти винаги е бил герой, а аз — вероломна жена. А това не е вярно.

— Майко, свършено е. Всичко приключи много отдавна. Аз живея своя живот.

Тя поклати глава.

— Ако наистина живееш своя живот, остави негативите тук.

— Няма да ги оставя.

Тя го погледна внимателно.

— Защо се интересуваш от тази снимка?

Алекс се замисли за миг, не искаше да споделя с майка си, но трябваше да й даде някакво обяснение, така че каза:

— Искам да разбера нещо повече за онова момиче.

— След толкова години! Какво ти е хрумнало? Да не се е случило нещо?

— Нищо не се е случило — излъга той, тъй като предпочиташе да не замесва Джулия. — Все съм се чудел дали, когато са публикували фотографията в списанието, не са изрязали нещо важно.

Тя присви очи.

— И защо си се чудел?

— От любопитство, освен това сега имам малко свободно време.

— Не ти вярвам, Алекс. Има нещо, което не ми казваш. Баща ти също мълчеше за тази снимка. Страшно се разстрои, когато я видя в списанието. Вечерта, преди да загине, се отби тук, за да ми даде чек, и аз видях, че се страхува, нещо го беше изплашило — тя въздъхна. — Никога не съм ти казвала, Алекс, но подозирам, че катастрофата не беше нещастен случай.

Думите й го зашеметиха, все едно някой го беше ударил с все сила. Едва пое дъх.

— Какво? Какво ми говориш?

Тя го погледна право в очите и повтори:

— Мисля, че някой умишлено е изтласкал колата на баща ти от пътя.

 

 

Алекс още чуваше думите на майка си час по-късно, когато се прибра вкъщи. Колата на баща му не е била изтласкана умишлено от пътя. Катастрофата е била нещастен случай. Валяло е. Пътят е бил хлъзгав. Другата кола просто се е движела с голяма скорост и при задминаването се е блъснала в колата на баща му. Той е загубил контрол, излязъл е от пътя и е паднал от отвесната скала в океана. Всички твърдяха това и преди малко той го припомни на майка си. Несъзнателно се взираше в кутията върху малката масичка, но виждаше лицето на баща си, както го помнеше в деня преди смъртта му, страха в очите му, когато помоли Алекс да обещае никога пред никого да не споменава за снимката или за момиченцето. Дали двете събития не бяха свързани по някакъв начин?

Тялото на баща му не беше намерено. Теченията са много силни. Бил е отнесен.

Така ли е било… или е само правдоподобно обяснение, за да се прикрие някоя зловеща истина?

Майка му нямаше доказателства за съмненията си. Каза, че е споменала на Стен, но той й отговорил, че според полицейския доклад ставало дума за злополука.

Другият шофьор не беше открит. Свидетели нямаше.

По дяволите! Съмненията, които изведнъж го обзеха му бяха крайно неприятни. Защо сега, след толкова много години, майка му заговори за тях? За да му натяква ли? Може би искаше да внуши тайнственост, където всичко беше ясно. За да придаде на вдовството си повече драматизъм ли? Или целеше по този начин да сключи по-изгодна сделка за издаването на албума?

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката, като се надяваше да не е майка му с друга бомбастична идея.

— Ало!

— Алекс, Джулия се обажда. Намерих нещо при вещите на майка ми. Искам да ти го покажа.

— Къде си?

— В момента съм на работа. Ще дойдеш ли у нас след половин час? Адресът е Норт Бийч, 271 Лексингтън, апартамент 2 С.

— Какво намери?

— Не искам да говоря по телефона, освен това след минута трябва да съм в ефир.

— В ефир! — повтори той.

— Водя музикално предаване по радио Кей Си Ел Ем на вълни 86.5. Трябва веднага да затварям. До скоро!

„Джулия е дисководещ“ — помисли си Алекс, затваряйки телефона. Това го изненада. Пусна радиото точно навреме, за да чуе приятния й сексапилен глас.

 

 

— Слушате „По света с Джулия“ — съобщи тя. — Следващите изпълнения са на Паоло Менендес с великолепните му парчета в стил реге, калипсо и ритми от Картахена на Карибите — Джулия изключи микрофона и включи компютъра.

Тя се облегна, загледана в матрьошката. Откакто я откри, се опитваше да си припомни откъде се е появила. Спомняше си само как здраво я стиска и още по-смътно, че някой я изтръгва от ръцете й и тя се разплаква. Не престана, докато човекът не й я върна. За съжаление този човек беше само неясен силует в спомена й. Сигурно е била майка й. Кой друг можеше да е.

Тъкмо прибра куклата в голямата си кафява кожена чанта, вратата на кабината се отвори и влезе Трейси Ивънстоун. Беше двайсет и шест годишна афроамериканка с коса, сплетена на безброй тънки плитчини, и халкичка на носа, която водеше предаване за джаз.

— Здрасти — поздрави Трейси. — Харесва ми гаджето ти. — Какъв е шансът да го включим в програмата за някой от концертите?

— Не става — отговори Джулия. — Вече опитах.

В служебните й задължения влизаше да ангажира музиканти за благотворителни концерти през есента, спонсорирани от радиостанцията. Имаше късмет и успя да събере известни изпълнители. Надяваха се да съберат достатъчно пари, с които да въведат музикални програми в местните училища. Това беше любимият й проект.

— Жалко! — каза Трейси. Тя захвърли ключовете си върху бюрото и взе програмната схема. — Имаш много часове, Джулия. Как ще се справиш с толкова работа и същевременно ще уреждаш сватбата си!

Джулия скришом въздъхна при споменаването на сватбата й.

— Още не зная. Не съм го измислила.

— Защо не си вземеш малко отпуска? С удоволствие ще те заместя. По-малката ми сестра завършва догодина и ми се ще да й помогна, ако мога. Така че го имай предвид, ако искаш да си вземеш някой и друг ден. Малко пари допълнително ще ми дойдат добре.

— Ще го имам предвид.

Трейси изведнъж се изпъчи, загледана през остъклената стена на кабинета.

— Божичко! Кой е този великолепен екземпляр? — попита тя.

— Казва се Алекс Менинг — отговори Джулия, смутена от неочакваната поява на Алекс. Определи му среща в апартамента си, а не в работата си. Не желаеше миналото й да се обсъжда пред Трейси, която щеше да зададе куп въпроси, на които Джулия не можеше да отговори.

— И откъде го познаваш? — попита Трейси с лукава усмивка. — Заради него ли разиграваш Майкъл?

— Не ставай смешна! Запознах се с него едва вчера.

— Ами много хубаво, той е готин. Само не ми казвай, че не си забелязала!

Разбира се, че беше забелязала. Но самият той не я интересуваше, което означаваше дланите й да не овлажняват, да не пламва, да не потръпва, но точно това се случи, когато го видя да й се усмихва. Определено го харесваше. Каза си, че това е естествена реакция. Както отбеляза Трейси, Алекс беше привлекателен. Навярно забеляза този факт едва сега, защото беше сгодена и не искаше никой друг.

Какво си помисли? Не, не го искаше. Той беше само средството за постигане на целта й, човек, който ще й помогне в нейното издирване. Това беше всичко.

— Джулия, десет секунди — посочи Трейси към микрофона.

— Готова съм — тя включи микрофона, като наблюдаваше отброяването на секундите на екрана на компютъра. — Слушахте „По света с Джулия“. Слушайте ме и утре от един до три, когато ще направим музикална обиколка на Конго. А сега, след рекламите — джаз с Кени Джонсън.

— После включи рекламите, които разделяха двете предавания. — Приятна работа — каза тя на Трейси и стана.

— А на теб приятно… каквото и да е — ухили се Трейси.

— Сети се какво бих направила аз и не се ослушвай.

— Даваш ми голяма свобода на избор.

— Не забравяй, че още не си се подписала. Не е късно да ти хрумне нещо друго.

— Това няма да се случи — Джулия взе чантата си и отиде в приемната, където я чакаше Алекс. — Нали се разбрахме да се срещнем в моя апартамент.

— Реших да те взема от работата ти. Не си те представях като диджей — усмихна се той. — Звучиш добре по радиото. Имаш много хубав глас.

— Благодаря — не беше изненадана от твърдението му. Повечето хора смятаха, че дисководещите са чалнати маниаци, което за някои може и да беше така, но не се отнасяше за всички, особено за работещите в Кей Си Ел Ем, където музикалният репертоар беше много разнообразен. — Аз също съм и продуцент на други предавания. Нашата радиостанция е малка. Всеки трябва да работи по няколко неща — посочи към внушителната колекция от дискове. — Аз съм музикален фанатик, ако това те интересува.

— В такъв случай си намерила мястото си.

— Да, идеално е за мен. Обичаш ли музика?

— Свиря малко на китара — отвърна той, — когато съм си вкъщи, а това рядко се случва. А ти?

— Свиря на пиано, на барабани, малко на саксофон. Посредствена съм и на трите — откровено си призна тя. — Ако имах талант, щях да стана композиторка вместо изпълнителка.

Той се засмя.

— Следващото най-хубаво нещо.

— Точно така.

— С голямо удоволствие слушах Паоло Менендес — добави Алекс. — Бях на концерта му в Картахена. Свири на акустична китара… неземна музика.

— Беше на концерта му! — повтори тя завистливо. — Сигурно е било страхотно. Готова съм на всичко, за да го слушам на живо, но той не прави турнета в Америка.

— Тогава трябва да отидеш в Картахена.

— Това е идея — отговори тя, но знаеше, че е невъзможно. Нямаше начин да накара Майкъл да отидат там.

— Годеникът ти споделя ли твоята страст към музиката — попита Алекс с любопитство.

Тя поклати глава.

— Не. Майкъл харесва поп и рок, но всъщност го интересува главно спорт. Както и да е. Исках да ти покажа ето това — тя бръкна в чантата си и извади матрьошката. — Руса кукла, по няколко са една в друга. Намерих я при вещите на майка ми. Моя е. Щом я видях, си спомних.

Тя го наблюдаваше, за да види как ще реагира, но Алекс остана спокоен и взе куклата, за да я разгледа.

— Вътре има още, по-малки.

Той извади всички кукли и ги нареди една до друга.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Не зная. Това е просто кукла.

— Но е типично руска.

— Хващам се на бас, че се продават и тук.

Практичният му отговор я разочарова.

— Не ти ли се струва необичайно, че имам руска кукла?

— Може би, но това не доказва нищо. На снимката кукла не се вижда. А няма и търговска марка, за да сме сигурни, че е произведена в Русия.

— Погледни лебедите. Съвсем същите са като медальона.

— Видях. Забеляза ли, че липсват кукли? Тя го погледна недоумяващо.

— Какво искаш да кажеш?

— Първите две идеално си прилягат, но между другите има пространство. Тук са пет кукли. Предполагам, че са били повече.

— Нямам представа къде биха могли да са. Прерових всичко, което е останало от майка ми. Намерих само това. Тъкмо си мислех, че съм попаднала на следа.

— Може и да си — допусна той. — Ще проучим тази кукла и ще видим. Сигурно има начин да проследим откъде е.

— Идеята ми харесва.

— Имам няколко.

— Откъде ще започнем? От интернет ли? Вкъщи имам компютър. Да вървим.

— Защо не си вземем преди това нещо за ядене — предложи той. — Нямах време да пазарувам. Между другото ми хрумна, че можем да убием два заека с един куршум. Близо до моя апартамент има специален руски ресторант. Собственичката имигрира от Русия преди десет години. Може би ще знае нещо за куклата.

— Още една хубава идея — засмя се тя. — Поразена съм.

— Това е само началото, Джулия.

Усмихнатото му лице и блясъкът на светлозелените му очи я оставиха без дъх. Тя изтръпна, сърцето й се разтуптя. Отмести поглед от него почти насила и се зае да събира куклите. Не можеше да си обясни защо й действа така, но каквато и да беше причината, трябваше да се съвземе веднага. Беше сгодена. Обвързана. Предполагаше се, че е влюбена.

— Готова ли си? — попита Алекс.

Тя кимна, като още не смееше да го погледне. Докато той излизаше, Джулия се обърна към кабината и улови погледа на Трейси, която вдигна палец в знак на одобрение. Би й казала, че впечатленията й са погрешни и Алекс не я интересува, но се страхуваше, че това щеше да бъде лъжа.

 

 

Ресторантът на Даша се намираше в самото сърце на „Хайт“, където почти нямаше места за паркиране, затова решиха да оставят колата до жилището на Алекс.

Уличката към ресторанта минаваше покрай ателиета за татуировки, непретенциозни художествени галерии, магазинчета със сувенири от шейсетте — гердани и тениски, каквито носеха тогава „децата на цветята“.

— Кварталът е страхотен — обърна се Джулия към Алекс, когато спряха на един светофар. — Отдавна ли живееш тук?

— Близо шест години.

Тя му хвърли кос поглед. Лицето му още беше подпухнало, тениската — посмачкана, косата — твърде дълга, джинсите — избелели. Нямаше да го сбърка с изпълнителен директор, който работи от девет до пет, или с трудолюбив чиновник. Скиташе се по света като фотожурналист, личеше си свободният му дух. Не беше чудно, че е избрал да живее тук, когато е в града.

— Този квартал е подходящ за теб.

Той се съгласи:

— Да, така е. Свободата да бъдеш различен е лукс в много краища на света. Хубаво е да не забравяме, че още го има при нас, в Сан Франциско.

От сериозния му тон се досети, че навярно е ставал свидетел на потресаващи гледки.

— Трудно ли е да снимаш как живеят хората по света?

— Понякога.

— А на теб харесва ли ти?

— Харесва ми. Напоследък и аз не зная… — гласът му заглъхна. — Хей, пристигнахме.

Джулия остана разочарована, когато видя табелата на ресторанта. Думите на Алекс я заинтригуваха.

— Какво щеше да кажеш? — подкани го тя.

— Дълга история, а аз съм гладен.

— Ще ми я разкажеш ли, докато обядваме?

— Сигурно няма — откровено заяви той. — Ще загубиш апетит.

— Алекс, не можеш да започнеш едно изречение и да не го довършиш.

— Тук сме да разплетем историята на твоя живот, а не на моя — напомни й той, после отвори вратата и я покани да влезе. — След теб.

Щом Джулия влезе, усети вкусни миризми на топъл хляб и сладкиши. Тезгяхът за печива беше до нея, а за останалите ястия — от другата страна на помещението. По средата имаше няколко малки маси. Беше късничко за обяд, но имаше доста хора, така че се наложи да си вземат номер и да почакат. Докато чакаха, Джулия вдъхваше руските миризми, като се питаше дали са й познати. Те стоплиха душата й, устата й се напълни със слюнка, но дали защото възбуждаха апетита, или защото си ги спомняше?

Ниска, закръглена жена, около петдесетгодишна, с тъмна коса и черни очи, с майчинска усмивка, съобщи техния номер, после поздрави Алекс по име.

— Никакъв те нямаше — каза тя със силен акцент. — Къде беше?

— Къде ли не — отвърна той. — Днес съм с една приятелка. Джулия, запознай се с Даша — Джулия се усмихна и поздрави, а в това време Алекс започна да обяснява:

— Джулия има една руска кукла, която откри всред вещите на майка си. Дали ще ни отделиш няколко минути, за да я погледнеш?

— Разбира се — съгласи се рускинята. — Ще се радвам да видя вашата кукла. Но първо се нахранете. Какво ще желаете?

— Аз наистина не зная — отговори Джулия. — Всичко изглежда толкова вкусно.

— Тогава ще ви дадем да опитате различни ястия. Когато дойдете пак, ще знаете какво да си поръчате.

— Така е най-разумно.

Даша напълни няколко блюда с разнообразни специалитети. Джулия не можеше да си представи как ще опитат всичките. Седнаха на една от масичките и си сервираха.

— Прекалено много е — оплака се Джулия. — Няма да мога да го изям.

— И аз казах същото първия път, но сгреших — Алекс кимна съм супника. — Опитай първо борша. Той е върхът.

Джулия погледна с интерес тъмно цикламената супа, подправена явно със сметана.

— От какво е? — попита тя.

— Зеле, праз, картофи и цвекло. То й придава цикламения цвят.

Тя опита и остана възхитена:

— Много е вкусна. Гореща и насищаща.

— Не си придирчива към храна, нали, Джулия?

— Не съм. Обичам да опитвам нови храни. А ти?

— При мен е по-различно. Озовавам се на най-неочаквани места, където храната може да се окаже прекалено екзотична.

— Кое е най-ужасното нещо, което си ял?

Той се замисли за момент.

— Нещо подобно на червей, когато бях по Амазонка. Пържат го, но на вкус си е червей.

— Защо го яде?

— Бях гладен. А не исках и да обидя моя домакин. Надявах се да ми разреши да снимам, така че ядох, каквото и той яде.

Тя се възхити от неговата решителност.

— Има ли нещо, което да те спре?

— Не се сещам. Такава ми е работата — да снимам, където друг няма да може ако заради това трябва да ям червеи, ще ги ям — посочи чинията й. — Опитай зелевите ролца, пълнени са с говеждо. Великолепни са. Нямат червеи, давам ти дума — каза, като се засмя и жестът му беше толкова очарователен… неустоимо привлекателен.

Джулия осъзна, че и тя му се усмихва, като й мина през ума колко интересен мъж е той и колко е различен от Майкъл. Алекс беше с богат житейски опит, авантюрист, може би безразсъден, дори прекалено. Но не беше тук, за да го анализира, а за да пита за куклата. Тъй като пред Даша още имаше клиента, Джулия си взе от зелевите ролца, после салата от домати и краставици, пирожки, бухти с пилешко. Когато изпразни чинията си, се почувства преяла.

— Никога повече няма да докосна храна — каза тя.

— Не си опитала десертите.

— Стига толкова. Влияеш ми зле.

В това време дойде Даша.

— Вкусно ли ви беше? — попита тя, като гледаше усмихнато празните чинии.

— Много — отговори Джулия. — Всичко беше великолепно.

— Радвам се. А сега нали искахте да ме питате нещо — тя седна до Алекс и погледна Джулия изпитателно. Джулия извади от чантата си куклата и я постави на масата.

— Намерих я между личните вещи на майка ми и се интересувам дали ще можете да ми кажете нещо за нея.

— Боже мой, прекрасна е! — Даша бавно завъртя куклата. — Много е красива. Истински уникат. Матрьошките са символ на майчинството и изобилието. Кукличките вътре са бебетата — за миг се умълча. — Това женско лице като че ли ми е познато. Но не се сещам на кого ми прилича. О, погледнете! — тя сочеше едва забележим знак в долния край на куклата. Имаше един прочут художник — Сергей Хоркин, който се подписваше с това характерно S. Струва ми се, че е изрисувал и няколко кукли. Забравила съм каква беше историята, беше свързана с някаква известна личност, но дали женското лице беше неин портрет, или беше само поръчала куклите, не мога да кажа със сигурност. Но и в двата случая, ако е изработена от същия художник, е много ценна.

— Наистина ли? — попита Алекс. — А този Сергей жив ли е?

— О, не, починал е много отдавна, през 1930.

— 1930 ли? Смятате ли, че куклата е толкова стара?

— Не съм експерт, но е възможно.

— Имат ли лебедите символично значение в изкуството? — поинтересува се Алекс.

— Лебедите често са персонажи в руските приказки — отговори Даша. — „Лебедово езеро“ например.

— Невероятен балет — каза Джулия, поглеждайки Алекс.

— Гледал ли си го?

— Не, но подразбрах, че има нещо общо с лебеди.

— Зъл магьосник прави заклинание и обрича девойки през деня да живеят като лебеди, а през нощта — като човешки същества, докато не бъдат освободени от безсмъртната любов на мъж — обясни тя. — Принц Зигфрид се влюбва в царицата на лебедите Одета, но магьосникът подучва злата си дъщеря Опилия да се престори на Одета и с измама да изтръгне от принца обещание за вечна любов. Най-накрая Зигфрид и Одета разбират, че любовта им ще бъде вечна само в смъртта.

— Много романтично — безстрастно отбеляза той. — Трябва да умреш, за да имаш любовта. Ужасен избор.

— Но заради любовта те са предпочели смъртта — подчерта Джулия. Забеляза, че приказката никак не го трогна. Учуди се дали изобщо се е влюбвал. Изглеждаше склонен към скептицизъм. Дали е бил нещастно влюбен, или не е имал истински преживявания?

Алекс се обърна към Даша:

— Има ли още нещо?

— Трябва да се срещнете с моята братовчедка Светлана. Има магазин на „Гиъри“, който се казва „Руски съкровища“. Знае всичко за тези кукли.

— Ами тогава да вървим — каза Джулия, въодушевена, че има някакво указание.

Рускинята веднага охлади ентусиазма й.

— За съжаление Светлана отсъства. Момичетата, които я заместват, не знаят нищо — типични американски тийнейджърки. Ако отидете в понеделник, ще я намерите — тя стана. — Трябва да се връщам на работа. Не изчезвай, Алекс. Ти също ела пак, Джулия. Много симпатична двойка сте.

— О, ние не сме заедно — отговори прибързано Джулия. — Сгодена съм за друг. Алекс и аз… ние фактически сме непознати.

— Понякога непознатите свършват като любовници — възрази Даша. — И на мен ми се случи, когато един съвсем непознат ме помоли да го подслоня под моя чадър — в очите й се появи нежност. — И двамата имахме други връзки. И двамата бяхме дали обещания, но любовта не идва по план и понякога обещанията трябва да се нарушат. Вече сме заедно четирийсет и две години, преживяхме заедно много бури, но е по-леко, когато сте под един чадър и непознат ви стане най-добрият приятел.

Даша им се усмихна и се върна на гишето за деликатеси. Джулия се почувства неловко след тази откровеност. Не искаше Алекс да прави някакъв коментар.

— Спокойно, Джулия — каза той не особено любезно. — Не те каня под моя чадър.

— Много добре. Защото съм сгодена.

— Вече го спомена.

— А ти сигурно никога не носиш чадър, нали?

— Само ще ме затрудни.

— А ако има и жена, ще те затрудни още повече.

Той я погледна право в очите.

— Досега не съм срещнал жена, която да върви в крак с мен. Тръгваме ли — попита и се изправи.

Тя се позабави, искаше й се да продължи този разговор. Нито я засягаше, нито беше нейна работа дали Алекс има любима жена в живота си. Само беше любопитна, но успя да забележи, че е крайно нетърпелив да тръгнат.

— Да, тръгваме — тя прибра куклата в чантата. — Така ми се искаше да говорим със Светлана днес. Как ти се струва идеята въпреки всичко да наминем през магазина?

— По-добре да потърсим Сергей Хоркин в интернет. Може би ще открием нещо за неговата живопис. Предпочитам да се прибера. Днес взех кутията с фотографските материали на баща ми от майка ми. Искам да намеря този негатив.

— Мога ли да ти помогна? — попита тя, без да се замисли.

Алекс се поколеба.

— Нямаш ли си друга работа?

— Нищо толкова важно.

— Наистина ли? — попита той с интерес. — Годеникът ти на същото мнение ли е?

— Майкъл иска най-доброто за мен. Ще ме разбере. Поне се надяваше да е така.