Барбара Фрийти
Безмълвно (14)

Тринайсета глава

Алекс отвори вратата на Джулия малко преди шест часа във вторник вечер. Не беше сигурен дали тя ще дойде при него. Можеше да е отишла у Майкъл. Годеникът й недвусмислено показа, че настоява той да се погрижи за Джулия и за сестра й. Но тя беше тук, облечена с черни панталони, светлосиня блуза и хубаво черно сако. Русата й коса беше вързана на конска опашка, големи халки се поклащаха на ушите й. „Хубава е като картина“ — помисли си той, но после направи гримаса, като си спомни, че всичко започна с един вид картина.

— Мога ли да вляза? — попита тя.

Той отстъпи и я покани.

— Къде е годеникът ти?

— Предполагам, че е в новата си къща — къщата, която е купил за нас, без да ме попита — остро обясни тя.

Алекс тихичко подсвирна при тази новина. Жените не му бяха особено ясни, но едно нещо знаеше със сигурност, че едра покупка без мнението на бъдещата съпруга е много груба грешка.

Джулия нервно крачеше из стаята, но пък какъв адски ден… или по-скоро адска седмица.

— Не мога да повярвам, Алекс. Майкъл е планирал целия ни живот, без да сподели с мен. Предполагал е, че ни вълнуват едни и същи неща.

— А ти казвала ли си му какво искаш? Повечето мъже не могат да четат мисли, не са врачки.

— Ти на негова страна ли си? — попита тя изненадана и очевидно още във войнствено настроение.

Той вдигна ръка, сякаш да се защити.

— Хей, аз дори не го познавам. Само намеквам, че той е предположил това или онова, защото ти не си му казала, че е на погрешен път.

Тя сложи ръце на кръста си и го погледна ядосано.

— Обичам работата си и безброй пъти съм му го казвала. Но Майкъл предполага, че ще я напусна, ще си остана вкъщи и незабавно ще се заема с отглеждането на деца.

Алекс трепна:

— Охо, гледай ти!

— Освен това ме помоли да престана да се занимавам с моето минало. Всъщност не ме помоли, а настоя. Отказах му. Обясних, че вече не зависи от мен. Господи, някой току-що унищожи апартамента ми. Аз не мога просто така да се изпаря, дори да исках. Казах му всичко това… — тя дълбоко въздъхна.

По дяволите! Доколкото се беше замислял, Джулия трябваше да развали този годеж, но същевременно му харесваше, че помежду им има реална бариера и сериозна причина да не бъде увлечен в някоя любовна връзка. Предусети, че тези аргументи са на път да изчезнат.

Джулия вдигна лявата си ръка и той забеляза белезникавата резка от липсващия годежен пръстен.

— Скъсах с Майкъл. Казах му, че не мога да се омъжа за него. Но не заради онова, което ти разказах, а защото не съм влюбена в него. Не се замислях за нашите отношения, оставих се на течението, тъй като беше лесно и приятно. Длъжна бях много отдавна да призная всичко. Не зная защо не го направих — добави тя. — Не е честно към Майкъл. Изпитвам угризения. Не съм искала в никакъв случай да го наскърбявам, но точно това направих. Не беше справедливо.

Той се зарадва на нейната искреност и критична самооценка. Джулия не беше човек, който ще обвини несправедливо друг. Хареса това нейно качество. Хареса и много други неща у нея. Покашля се и каза:

— И сега накъде?

— Сега аз трябва да разплета една загадка. Само за това мога да мисля в момента.

Той кимна.

— Някакви хора искат нещо, което вярват, че е у теб.

— О, да, и това много стеснява кръга на заподозрените — изрече тя с известен сарказъм. Седна на дивана и вдигна краката си върху малката масичка. — Ако прибързваме, далеч няма да стигнем. Да не забравя, отново говорих с репортерката. Причака ме пред радиостанцията и ми каза следното. Била открила някаква жена тук, в Съединените щати, която някога работела в онова сиропиталище и която потвърдила, че ме е видяла там. Разкрила й още, че персоналът бил заплашен със смърт, ако някой спомене за мен. Какво ще кажеш?

Той се замисли.

— Не бих казал, че й вярвам. Звучи ми измислено, за да те хване.

— За това не се бях сетила. Според теб тази жена плод на въображението й ли е?

— Даде ли ти името й?

— Не, защото разчиташе на добрата ми воля да работя с нея. Очевидно за Кристин аз съм пропускът й към върховете на горещата новинарска журналистика.

— Може и да се окаже права. Ще видим какво друго ще предложи тя. Аз също се порових малко — той седна до Джулия. — Разговарях пак със Стен — замълча, тъй като не можеше да се отърси от чувството, че Стен не беше напълно искрен към него.

— И… — подкани го тя.

— Съобщи ми името на една жена, която е била в театралната трупа заедно с нас в Москва.

— Наистина ли? Това е страхотно.

— Не чак толкова. Таня си спомни веднага за баща ми, също и за Сара, но нямаше представа дали и ти си била с нея.

— Значи не е ясно била ли съм там или не.

— Не е. Каза, че имало и деца в групата, но не е знаела кое на кого е.

— Така че възможността майка ми да ме е взела със себе си в Русия съществува.

Той кимна, тъй като разбираше колко много държи Джулия на този факт, пък и в момента нямаха доказателства, че не е било така.

— Таня също така подхвърли, че баща ми е бил таен агент на правителството — допълни той, — и аз сериозно се замислих дали не е истина.

— Логично е. Аз си зададох същия въпрос за майка ми. Нима е отишла чак в Русия само за да шие театрални костюми?

— Съмнително е. Обадих се на един приятел в Министерството на външните работи. Помолих го да провери главните действащи лица — Брейди, Стен и майка ти.

При споменаването на майка й тя трепна.

— Мисля, че трябва да я включиш.

— Райън обеща веднага да ми се обади — след като въздъхна, продължи: — Притиснах Стен за смъртта на баща ми и за неговото бездействие. Отговори ми, че са заплашили семейството му, ако не се откаже да разпитва. Явно не му е трябвало много, за да забрави — Алекс не скри презрението си. — Това не е приятел.

— Не го съди толкова жестоко. Ако семейството му е било заплашено, той е бил в голямо затруднение.

— Е, да, но е трябвало да потърси изход. Аз бих потърсил.

Джулия го загледа с хубавите си сини очи толкова загрижено, че той едва се сдържа да не я прегърне. Овладя се и отмести поглед от нея.

Тя сложи ръката си на коляното му и той настръхна.

— Гладен ли си, Алекс?

Не очакваше точно такъв въпрос и му трябваше миг, за да превключи.

— Да, като че ли огладнях.

— След онова подобие на закуска в самолета нищо не съм хапвала.

Той я погледна.

— Искаш ли да вечеряме навън?

— Да, освен ако нямаш специален талант на готвач — усмихна се тя.

Алекс се разсмя.

— Умея да приготвям нещо обикновено и ям главно на крак.

— Когато си тук, имаш ли си любим ресторант?

— Не. Предложи ти.

Тя се замисли.

— На „Юниън“ има нов марокански ресторант. Предполагам, че е хубав, с екзотични, типични ястия. Но ти сигурно си ги опитвал в Мароко, нали?

— Точно в Мароко още не съм бил.

Очите й блеснаха.

— Тогава и за двама ни ще бъде приключение. Готов ли си да рискуваме?

— Винаги съм готов.

— Все ми се искаше да видим какво предлагат там, но така и не намерихме време. А и Майкъл не обича да експериментира с непознати ястия. Аз черпя. Поне това мога да направя — усмихна се, когато се изправи. — Много ми е приятно да избера ресторант и да поканя приятели. Дори аз ще карам.

— Охо, по-спокойно!

— Нима смяташ, че не мога да шофирам?

— Харесва ми сам да съм си шофьор.

— Аз също, а досега винаги ти си карал. Хайде, Алекс. Не се плаши. Обещавам ти да останеш цял и невредим.

Той въздъхна.

— Съгласих се, ти караш. Но те предупреждавам, че съм неприятен пътник, който постоянно дава съвети.

На излизане от апартамента обещанието на Джулия още занимаваше мислите му. И през ум не му минаваше, че рискува живота си в нейната кола, но близостта с нея определено носеше риск за сърдечните му чувства. А най-странното бе, че преди Джулия да се появи в живота му, беше забравил, че има сърце.

 

 

Джулия влезе в ресторанта с чувството, че пристъпва в друг свят. Таванът, наподобяващ шатра, и стените, украсени с брокатови гоблени, ги пренесоха направо в Мароко. Седнаха на земята върху меки възглавници, а помещението бе осветено само със свещи. Атмосферата беше чувствена и Джулия потръпна, когато погледна към Алекс. Беше му удобно тук, както и навсякъде. Не познаваше друг човек, който да се чувства винаги у дома си. Превръщаше всяко помещение в своя територия.

Приближи се сервитьор, който им обясни менюто и им предложи питиета. Щом той си отиде, се появи една красавица, която затанцува кючек специално за тях. Но като че ли ролята й беше да привлече главно вниманието на Алекс, а той от своя страна изглежда се наслаждаваше на всяка секунда и на всяко движение от нейния танц и сякаш забрави присъствието на Джулия.

„Няма значение“ — каза си тя. Не са на любовна среща. Не са гаджета. Не са се вричали един на друг. Защо Алекс да не флиртува с танцьорката?

Дори да я отведе вкъщи и да спи с нея, Джулия не я беше грижа, само дето никак нямаше да й бъде приятно.

Тя се намръщи при този обрат на мислите си. Отпи глътка вино и си отдъхна, когато танцьорката се оттегли.

— Хубавичка е — отбеляза тя, като се почувства лицемерна.

— Истинска красавица е — усмихна се той. — Бих искал да те видя в такова облекло.

— Едва ли е възможно. Имам прекалено много задръжки.

Тя облиза устните си, докато погледът му изследваше лицето й, сякаш търсеше да проникне в съкровените й тайни. Имаше нещо, което не споделяше с него.

— Наистина ли имаш задръжки? — попита той. — Или това се дължи на възпитанието ти?

— Едно и също е.

— Не е. Смятам, че хората, с които живеем и които срещаме, ни повлияват.

— Предполагам, че е така. Моята майка дълбоко вярваше в правилата и благоприличието, държеше на истината и на това да не се отклоняваш от правия път. С баща ми направиха живота ни толкова невероятно щастлив, че неусетно забравяш всичко друго. Беше така, докато почина. Едва тогава се огледах и взех да се питам има ли друго, което да ме заинтересува. Трябва да кажа, че ми е трудно да повярвам, че тя е най-голямата лъжкиня на света.

Винаги когато ставаше въпрос за лъжи, Джулия усещаше болка в душата си.

— Не е лъгала за любовта си към вас — с нежност изрече Алекс. — Очевидно се е грижела за семейството си, пазела ви е, правела е всичко възможно да бъдете щастливи. А това е най-важното, Джулия.

— Старая се да мисля по този начин, но не е лесно, след като непрекъснато ме връхлитат нови проблеми.

— Седмицата беше тежка за теб.

— Да, но все пак не мога да повярвам, че се изнесох от къщи и оставих всичко в такова ужасно състояние. Трябваше да почистя.

— Няма да избяга. А сестра ти къде е?

— Предполагам, че при баща ми — Джулия въздъхна. — Не искам да разговаряме на тази тема. Да й наложим мораториум, докато вечеряме, съгласен ли си?

— Напълно — изрече той с такова облекчение, че тя се разсмя.

— Радвам се, че се съгласи. Знаеш ли, хубаво е.

— Ресторантът е страхотен.

— Не говорех за ресторанта, а колко е хубаво да бъда с теб, далеч от цялата драма.

— Макар и за кратко — каза той безгрижно и вдигна чашата си. — За теб, Джулия, която и да си.

— Която и да съм — повтори тя.

Час по-късно се бяха нахранили със задушени зеленчуци, пържени патладжани и топящо се в устата агнешко. Същевременно разговаряха за какво ли не — книги, политика, религия и светски събития. Нямаше забранени теми. Спореха, обсъждаха и се смееха. Джулия си помисли, че никога през живота си не се е смяла толкова много, и се почувства виновна. По-скоро трябваше да бъде тъжна, след като годежът й беше развален, и навярно беше наскърбила един много добър човек. Вместо това се чувстваше свободна. А това не беше прилично. И все пак не чак толкова, тъй като съзнанието за вината й нямаше да утеши Майкъл. Времето щеше да му отвори очите и той щеше да разбере каква е тя всъщност и че никога двамата нямаше да бъдат щастливи. След това логично обяснение тя изхвърли Майкъл от мислите си, както и всичките си други проблеми. С толкова много неща трябваше да се заеме утре — апартамента, майка й, миналото й, но в този миг искаше да бъде безгрижна. И не би могла да попадне на по-подходящ партньор от Алекс.

Харесваше го. Беше умен, интересен и забавен — един наистина съблазнителен мъж. Той имаше начин на живот, който я привличаше. Не с фотографията, а с пътешествията.

— Минавало ли ти е през ума да се откажеш? — попита го тя на излизане от ресторанта. — Да заживееш спокойно и да снимаш в местния търговски център — допълни тя, за да го подразни.

— По-скоро ще се застрелям — той сви рамене. — Свикнал съм така да живея. Има ефект. Има и стимул. Изпитвам удоволствие, когато снимам там, където друг не би могъл.

— Наистина ли работата ти е достатъчна?

— Нямам далечни планове.

— Въпреки че развалих годежа си, искам да се омъжа… някой ден.

— Не се съмнявам, че искаш.

— Защо го казваш по този начин?

— Вече ти обясних. Жените искат да бъдат омъжени. — А мъжете…

— Мъжете искат секс, колкото може повече.

— Бракът предлага неограничени възможности за секс — каза тя, забеляза закачливата му усмивка и разбра, че колкото и да се опитва, няма да получи сериозен отговор.

— Ще го имам предвид — каза той. — И така, Джулия, ще спим ли заедно тази нощ?

Въпросът я изненада:

— Моля?

— Чу ме. Ти имаш нужда от подслон, нали така? И аз ти предлагам леглото си.

„А ти в него ли ще бъдеш?“ — би попитала, но вместо това каза:

— А ти къде ще спиш?

— Някакви предложения? Междувременно ще разрешиш ли аз да карам?

— Не — отказа тя с категоричен тон, като се надяваше да каже същото категорично „не“ по въпроса за леглото.

Заобиколи колата откъм своята страна и посегна да извади ключовете си. Изведнъж някакъв едър, широкоплещест мъж връхлетя върху нея. Тя се озова на земята, а Алекс веднага реагира и хукна да гони мъжа по улицата. Сърцето й биеше до пръсване, докато се опитваше да се окопити. Чантата й си висеше на рамото и първата й мисъл бе, че мъжът се хвърли точно нея да дръпне. Ако Алекс не бе действал светкавично, тя щеше да загуби матрьошката и медальона.

Изправи се разтреперана с чувството, че е изоставена. Беше съвсем сама в мрака. Изведнъж осъзна, че наоколо няма жива душа, и припряно затърси ключовете си. Бяха на дъното на чантата. С трепереща ръка отключи, отвори вратата и се пъхна в колата. Заключи и се почувства малко по-добре. Но къде беше Алекс? Господи, дано да беше добре.

 

 

Алекс скъсяваше разстоянието между себе си и мъжа, който нападна Джулия. Сърцето му лудо биеше, задъхваше се. Зави на ъгъла на „Юниън“, после се затича по следващата по-стръмна улица и хлътна в неголям парк. Тук беше по-тъмно. Нямаше ги уличните лампи.

Сега Алекс можеше да изгуби мъжа. Само светлосиният надпис на якето му проблясваше на лунната светлина между дърветата. Алекс нямаше да го изпусне. Трябваше да разбере кой е и какво иска. Това беше неговият шанс.

Но този шанс бе от плът и кръв, неуловим и бърз.

Беше пред очите му и в следващия миг изчезна. Алекс се спря и се огледа. Никой не се виждаше, но паркът бе ограден с дървета. Друг изход не се забелязваше. Мъжът би трябвало да се насочи към него.

Къде ли се криеше?

Алекс пое дълбоко дъх, за да се успокои и да помисли. Обзе го чувството, че го наблюдават, и по гърба му полазиха тръпки. Обърна се бавно, оглеждайки всяка сянка. Имаше твърде много дървета и храсти, които при най-лекия полъх шумоляха. Вслушваше се напрегнато и нощните шумове се засилиха — свиренето на щурците, някаква сирена в далечината, тътенът от близкия път, смях от отворения прозорец на апартамент в една от жилищните сгради, заобикалящи парка.

— Покажи се, да те вземат дяволите! — извика той. — Говори! Кажи какво ти трябва.

Отговори му тишината. Дали мъжът наблюдаваше и изчакваше? Или се беше измъкнал? Може би беше открил изход, който Алекс не беше забелязал.

Или…

Джулия беше сама в колата. И точно тя беше мишената.

Какво правеше тук?

Обърна се и хукна по обратния път, като отчаяно се надяваше нищо да не й се е случило.