Барбара Фрийти
Безмълвно (18)

Седемнайсета глава

Джулия се събуди от струящите през прозореца на спалнята слънчеви лъчи и от неспокойното помръдване на Алекс. Вдигна глава от гърдите му и срещна широко отворените му очи. Приглади косата си, която сигурно беше съвсем разрошена. Нощта беше изтощителна и тя се чувстваше изморена, но необикновено влюбена.

— Добро утро — каза тя малко стеснително на дневната светлина и придърпа завивката върху раменете си.

Той се усмихна и отново я отдръпна.

— Сутрин си много красива.

— О, моля те, едва ли е така!

— Очите ти са красиви. Толкова чисти, толкова сини! Като прозорци към душата ти са. Изразяват всяко твое чувство.

Зачуди се какво ли изразяват в момента и се изкуши да отвърне поглед, но помежду им до този момент друго, освен искреност нямаше, а тя не искаше това да се промени.

— Твоите очи са непроницаеми. Никога не съм съвсем сигурна какво си мислиш.

— Предпочитам да е така.

— Не се съмнявам.

Тя прокара пръсти по страната му и видя как очите му потъмняха, а устните му се разтвориха. Вече се бяха любили два пъти и все още бяха ненаситни.

— Трябва да ставаме — каза тя.

— Вече съм станал — захили се той.

Тя се разсмя.

— Виждам, по-скоро усещам. — Притисна бедрото си към слабините му, а той я прегърна. — Какво ще направим по този въпрос?

— Имам няколко идеи.

— Нима, не свършиха ли?

— Аз дори не съм започнал.

Той я претърколи по гръб и я притисна под себе си. Обгърна с ръце лицето й и тогава усмивката му помръкна, лицето му стана сериозно.

Джулия се учуди какви ли мисли му минават. Страхуваше се да попита.

— Джулия… — започна Алекс, но не довърши.

— Какво? — попита тя.

Той поклати глава и я целуна дълго, бавно и нежно, като че ли нямаше намерение никога да я остави. Тя трескаво го галеше по гърба, опияняваше я тежестта му, начинът, по който я притискаше и докосваше, начинът, по който я караше да се чувства любима и желана. Не произнасяха любовни думи. Може би за Алекс беше само желание, химия, физическо привличане, но тя го обичаше. Обичаше го много. Вероятно твърде много. Той не й беше обещавал постоянна връзка или че ще я обича. Един ден навярно щеше да си отиде, а тя щеше да остане с разбито сърце.

Но този ден не беше днес и ако днес е единственият ден, който ще й остане, беше готова да го приеме.

 

 

След няколко часа Джулия се качи в колата, но този път зад кормилото седна Алекс. Тя предполагаше, че ще трябва дълго да го увещава да отидат в Сейнт Халина, за да се срещнат с баща му, но той вече беше размислил. Каза, че имат недовършена работа с него.

Въпреки твърдото си решение да разнищи историята до дъно, когато поеха по магистралата на север, тя усети колко е напрегнат. Близостта от любовната нощ постепенно ги напускаше с всеки изминат километър. Виждаше, че Алекс не мисли за нея, а за баща си и за това какво ще му каже.

— Как си? — попита Джулия.

— Превъзходно — отвърна кратко той.

— Дали на връщане ще се чувстваме пак превъзходно?

— Добре, ще ти обясня. Не очаквам с нетърпение срещата, фактически едва се сдържам при следващия изход да не тръгна в обратна посока.

— Ако е такова желанието ти, направи го.

Той поклати глава.

— Няма да бягам. Аз никога не бягам.

Джулия се въздържа да му напомни, че вчера точно това направи.

— Добре, признавам, бих отбой — поясни той, като й хвърли кос поглед, — но се върнах и правя каквото е нужно.

— Не го правиш сам.

Той я потупа по бедрото.

— Зная и съм ти признателен.

Джулия му се усмихна.

— Наистина се радвам, че не замина, Алекс. Завръщането ти снощи за мен означава много — забеляза как лицето му се напрегна и се досети, че навлиза в опасната територия на интимните им взаимоотношения. — Не се притеснявай. Не искам от теб нищо — бързо прибави тя.

— По дяволите! — изруга той.

— Моля? Не ти ли се струва, че преиграваш?

— Следят ни — Алекс кимна към огледалото за обратно виждане. — Откакто излязохме от града, един експлорър плътно ни следва. Аз ще сменя платното, а ти гледай в огледалото и ми кажи какво виждаш.

Джулия веднага забеляза джипа и настръхна.

— Виждам силуети на двама мъже, но не мога да кажа нищо повече.

Експлорърът премина в тяхното платно, като зае място три коли зад тях.

— Да видим дали са сериозни — каза Алекс.

Не й прозвуча добре, но не успя да изрази уплахата си.

Алекс се насочи към следващия изход от магистралата в последната секунда, лавирайки през четирите платна. Джипът се опита да ги последва, но един камион му препречи пътя и всред оглушителен ек от клаксони бе принуден да се откаже. След като излязоха от магистралата, Алекс мина под надлеза и след няколко завоя се озоваха далеч от главния път, някъде из областта Напа, която Джулия не познаваше. Пред един супермаркет той паркира между пикап и камион.

Имаха добра видимост към единствения вход за паркинга и известно време мълчаливо наблюдаваха дали експлорърът ще ги застигне.

— Изглежда се изплъзнахме — най-после тя задиша нормално. — Според теб кой може да е?

— Нямам представа, но определено ни преследваха.

— Единият да не е този, когото гони по Юниън Стрийт? Въпреки че не видях някой от двамата да носи бейзболна шапка. Сега какво ще правим?

Алекс се позамисли, после взе пътната карта.

— Ще видим дали няма да можем да се доберем до Сейнт Халина, без да се връщаме на магистралата.

Алекс проучи картата и потеглиха по околните пътища към градчето. Караха бавно, но пристигнаха на „Карибиън корт“, без да забележат черния експлорър.

— Чудя се дали вчера някой не ни е проследил дотук — обади се Джулия.

— И аз си помислих същото.

— Надявам се, че не сме изложили на опасност баща ти.

Алекс спря пред къщата му. Така рязко закова колата, че тя едва не си удари главата в предното стъкло.

— Какво има?

— Погледни — каза той.

Никак не беше сигурна дали иска да погледне. Много бавно обърна глава, облиза устните си, като се молеше пред погледа й да не се изпречат мъжете, от които току-що се изплъзнаха, или нещо още по-лошо.

Беше табела, която бе привлякла вниманието на Алекс. Обявата „Дава се под наем“ вчера я нямаше. Нямаше го и очукания шевролет на алеята пред къщата. Вратата на гаража беше затворена. Само едно мазно петно върху настилката свидетелстваше, че тук е имало кола. Отново погледна към къщата. Прозорците бяха затворени, пердетата — спуснати, сякаш някой е заминал и няма намерение да се връща.

Тя преглътна с усилие. Какво се беше случило тук, след като си заминаха вчера? Дали не бяха подгонили Чарлс?

— Боже мой, Алекс! — прошепна тя. — Ами ако те?…

Не можа да се доизкаже? Не искаше и да си го представя. Окуражи се с мисълта, че апартаментите им бяха разбити по време, когато там нямаше никого и никой не пострада, поне засега.

— Да вървим — решително каза Алекс.

Тя го погледна, но той вече излизаше от колата. Застигна го на верандата. Вратата с мрежа беше открехната и леко увиснала. И вчера ли беше така? Или това беше вследствие на насилствено влизане? Колебливо пристъпи, а Алекс вече звънеше, удряше по вратата и крещеше името на баща си.

Никой не отговори. Усещаше колко е напрегнат Алекс, колко е изплашен. Задържа ръката му, когато той посегна към дръжката.

— Почакай — спря го тя. — Да помислим, може би не искаме да влизаме.

— Повярвай ми, не искам да влизам — отговори той, — но сме длъжни да опитаме.

Стана много лесно. Просто не беше заключено.

Алекс влезе пръв. Джулия го следваше, като се оглеждаше. Очакваше да види хаос и разрушение. Вместо това осъзна, че се намират в абсолютно празно помещение. В стаята нямаше и помен от мебели, нито следи от вазата, която Алекс разби в камината, или пък от телевизора и дивана. Дъсченият под беше покрит със слой прах, сякаш с години никой не беше стъпвал по него. Но Чарлс Менинг вчера стоеше в тази стая. Вещите му, животът му, кучето му, всичко беше съвсем реално. А дали не е било илюзия? Тя примигна, за да се увери, че не сънува. Алекс се отдръпна от нея.

— Къде отиваш? — попита бързо тя, изплашена да не остане сама.

— Да проверя спалнята. Остани тук — след минута се върна с мрачно изражение. — Изчезнал е, няма и следа от него. Все едно се е изпарил, точно както и преди.

— По какъв начин? Как е възможно човек толкова бързо да замине? Бяхме тук вчера следобед, преди по-малко от двайсет и четири часа.

Чувстваше се неописуемо разочарована и обезкуражена. Тази празна къща, фактът, че някой си е направил труда да изтрие отново Чарлс Менинг от лицето на земята, не беше шега работа. Искрено се надяваше нищо лошо да не го е застигнало.

— Баща ми беше длъжен да ни помогне. Да го вземат дяволите!

— Как мислиш, сам ли е организирал всичко?

— Веднъж вече го е правил.

Тя почувства горчивината в гласа му и разбра, че отново е наранен. Беше поел огромна отговорност, като се реши да се върне и да се изправи лице в лице с баща си, а той отново бе избягал. Навън се чу шум от кола и Джулия се приближи до прозореца. Дръпна пердето и видя сребриста хонда, паркирана точно срещу колата на Алекс.

— Я да видим кой е дошъл? — промърмори той, надниквайки над рамото й.

Даниел Брейди слезе от колата. Не беше същата, с която дойде на срещата на брега. Запита се колко ли коли има той. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и консервативна вратовръзка. Приличаше повече на изпълнителен директор на корпорация, отколкото на агент от тайните служби или какъвто беше. Приятелят на Алекс от Министерството на външните работи не се обади, за да уточни тази информация. Джулия все така беше подозрителна каква по-точно е работата на Брейди. Може би беше време да узнаят.

Брейди влезе, без да почука. Не изглеждаше изненадан, че ги сварва насред празната стая.

— Къде е той?

— Съжалявам, това е поверително — промърмори Брейди.

— А ти какво правиш тук?

— Той смяташе, че ще се върнеш. Искаше да ти предам, че е добре, но посещението ви го е изложило на риск. Вие също не сте в безопасност. Наложи се да замине.

— Как е възможно нашето посещение да представлява заплаха? — попита Джулия. — Да не би някой да ни е проследил?

— Не е изключено.

— Значи нищо особено не се е случило — каза Алекс. — Случайно попадение.

— Точно така. Казах ти да се откажеш, Алекс. Не знаеш с кого се захващаш.

Брейди извади от вътрешния си джоб един плик.

— Госпожице Демарко, осигурихме ви минало.

— Моля?

— Всичко, от което се нуждаете, е в този плик. Адресите, на които сте живели с вашата майка, преди да се омъжи за втория ви баща. Също така сме отбелязали къде е работила тя, както и справки, които удостоверяват, че е живяла в Бъркли по времето, за което става въпрос. Има ваши снимки, току-що проходила, в парк в Бъркли, направени много преди онази в Москва.

Онемяла, Джулия се взираше в него.

— Как успяхте да направите това? Как е възможно да имате мои снимки, след като аз нямам?

— Техниката прави чудеса.

— Значи са фалшиви. И вие очаквате от мен да ги приема! И защо да го правя?

— Защото животът ви е застрашен. В опасност сте не само вие, но и семейството ви, сестра ви, вторият ви баща, както и всеки ваш близък. Взломът във вашия апартамент е само първата крачка.

— Откъде знаете за взлома?

— Имаме връзка с полицията.

— А знаете ли какво са търсели?

— Предполагам, че е нещо, донесено от Русия.

— Какво искате да кажете с тази „първа стъпка“? — прекъсна ги Алекс. — Какво предвиждате да се случи по-нататък?

— Директен сблъсък. Джулия притежава нещо, което те искат.

Тонът на Брейди беше толкова заплашително сериозен, че я побиха ледени тръпки.

— Но аз не зная какво е това нещо. Трябва да ми дадете повече информация — каза тя.

— Повярвайте ми, искам да ви помогна, но не мога. С вързани ръце съм. Съжалявам.

— Не съжаляваш — отбеляза Алекс. — В противен случай щеше да ни улесниш.

— Извън възможностите ми е. А аз съжалявам, защото баща ти беше мой добър приятел.

— Беше, а не е ли вече твой добър приятел? — попита Алекс. — Последния път, когато разговаряхме, пропусна да споменеш, че е жив. Как можа да ме накараш да мисля, че съм отговорен за смъртта му?

Даниел кимна извинително.

— Исках да разбереш, че работата е сериозна. Но сметката излезе погрешна.

Джулия не можеше да възприеме подобна студенина и безразличие.

— Грешни сметки! Никакви чувства ли нямате?

— В моята работа заради чувства убиват.

— И да те убият, както видяхме, не е толкова трудно да се родиш отново — саркастично вметна Алекс. — Баща ми е пример за това. Сара също. И нейната смърт ли си организирал? Ти ли се обади на родителите й, за да им съобщиш, че е изгоряла в пожара?

— Със Сара нямам нищо общо.

Гласът на Брейди прозвуча искрено, но Джулия не му вярваше. Очевидно изкарваше прехраната си с лъжи и тайни.

— Вземи плика — каза Брейди и й го подаде. — Спасявай се от бойната линия.

Джулия си помисли да постъпи точно както той предлагаше. Нямаше ли да е по-безболезнено, преди още някой друг да е пострадал, някой, когото обича? Тогава отново щеше да заживее както преди, без да пита. Не искаше да прекара живота си по този начин.

— Не мога — каза тя.

— Правиш грешка.

— Поне ще зная, че е моя. Всеки по реда си.

Брейди се обърна към Алекс:

— Не можеш ли да й налееш малко здрав разум?

— Мисля, че си има предостатъчно.

Агентът вдигна ръце и капитулира.

— Добре. Но ако промениш мнението си, това ще ти трябва. Вземи го.

Той пъхна плика в ръцете й и тя усети любопитство към съдържанието му. Погледна към Алекс, след като поразмисли.

— Наистина ли излагам на опасност семейството си?

Очите му, чисти и искрени, срещнаха нейните:

— Може би, но решението е твое.

— Струва ми се, че не трябва да прибързвам.

— Чака ни дълъг път до дома.

— Къде се дяна той? — попита Джулия, внезапно осъзнала, че Брейди е изчезнал.

— Нямам представа. Наистина е като привидение — Алекс се огледа още веднъж. — Чудя се колко време е живял баща ми тук.

— Надявам се, че някой ден ще можеш да го попиташ.

— Не ми се вярва.

Излязоха от къщата. Навън нямаше и следа от експлоръра или от Брейди, когато се качиха в колата на Алекс. Той запали мотора и посегна да освободи ръчната спирачка между седалките.

— Какво е това? — промърмори той и извади сгънат лист, пъхнат под спирачката и прочете на глас.

„Ще ви чакам в ресторанта „Залива на пиратите“ в увеселителния парк „Морски свят“ в четири часа.“

— Кой ще ни чака? — попита Джулия.

— Не е подписано — двамата се спогледаха. — Не може да е Брейди. Беше тук. Каза всичко, което имаше да казва.

— Кой друг би могъл да бъде?

— Бих казал, че са или мъжете от експлоръра, или баща ми, възможността е петдесет на петдесет.

 

 

— Каква ли ще бъде тази среща, и то в увеселителен парк? — попита Джулия, когато влязоха в паркинга пред „Морски свят“.

Алекс се позамисли, докато се оглеждаше къде да паркира, тъй като дори в ден като сряда паркингът беше претъпкан.

— Много хора, място, където можеш да се скриеш в тълпата, и дори някой да ни е проследил дотук, няма да бъде нащрек, че ще имаме среща.

— Говориш така, сякаш през ден ходиш на тайни срещи.

— Повярвай ми, за пръв път ми се случва — каза той сухо.

За пръв път му се случваше и да се обвърже емоционално с жена, с която е прекарал една любовна нощ. През изминалите десет години предпочиташе случайните и лесни сексуални отношения, но при Джулия нищо не беше нито случайно, нито лесно, даже с всяка минута ставаше все по-объркано. Може би, когато вече няма да се налага да бъдат постоянно заедно, ще успее да овладее чувствата си към нея.

— Харесва ли ти влакчето на ужасите? — попита Джулия, когато наближиха главния вход.

Вдясно имаше огромна конструкция с три стръмно извиващи се и почти отвесно спускащи се ленти с увеселително влакче, от което се носеха писъци и смях.

— От години не съм се возил. А ти?

— Обожавам ги — отвърна тя, усмихвайки се — и също като теб от години не съм се возила. След като сме тук, трябва да се повозим. Отсега мога да започна да крещя. Тъкмо ще се освободя от напрежението — погледна го живо. — Наистина вярвах, че баща ти ще си бъде вкъщи и ще ни каже всичко, което ни интересува.

— Грешката е моя. Вчера не трябваше да си тръгваме. Толкова бях ядосан, че не можех да разсъждавам.

— Зная и напълно те разбирам.

Алекс купи билети, влязоха в парка и първо се спряха на пункта за информация, за да проверят къде по-точно се намира ресторантчето „Залива на пиратите“. Когато съзря черепа с кръстосаните кости до името на заведението, един смътен и далечен спомен изплува в съзнанието му. Трябва да е бил пет или шестгодишен, когато баща му го заведе в „Дисниленд“ по случай рождения му ден. Тогава направи обиколка с карибските пирати и всяка капчица вода, която го опръскваше, го хвърляше в неописуем възторг. Накара баща си да му разреши три поредни обиколки. Не искаше този ден да свършва. Но денят отмина и баща му отново замина. Измина цял месец, преди да го види отново.

Било му е тежко, осъзна Алекс, да бъдат постоянно разделени и сигурно за майка му още повече. Тя все плачеше, когато той заминаваше. Беше забравил това… до този миг никога не си го бе спомнял.

— Мисля, че е оттук — подръпна го за ръката Джулия.

— Какво има?

Той се отърси от спомените.

— Нищо особено, всичко е…

— Наред — довърши изречението тя с усмивка. — Това е любимата ти дума и обикновено е лъжа.

— Хей, само преди малко каза, че съм най-честният човек, когото познаваш.

— Не и когато се отнася до теб. Никога не издаваш чувствата си.

Усмихна й се и каза:

— Въобразяваш си, че за една нощ и една сутрин си ме опознала добре.

Гъста руменина заля страните й, което предизвика този път по-широка усмивка. Беше толкова красива и секси и в същото време от нея се излъчваше някаква трогателна невинност. Беше неустоима комбинация, но вероятно нямаше да й се поддаде.

— Нека да се съсредоточим в онова, което ни очаква — каза Джулия.

— Готово.

— О, да, разбира се — разсмя се тя. — „Заливът на пиратите“ е насам.

Алекс я остави да го води, за да се полюбува на гледката, която предлагаше фигурата й отзад. Беше облечена с тесни джинси и блуза с голи рамене. Русата й коса танцуваше върху раменете й при всяка крачка. Той пъхна ръце дълбоко в джобовете. Изпитваше диво желание да я хване за ръка или да я прегърне през раменете, а подобни мили жестове не бяха по вкуса му.

— Ето, тук е — посочи тя дървена колиба с черепа и кръстосаните кости отпред. Имаше дузина маси с чадъри, разположени сред гъста зеленина, и езерце, което навярно трябваше да внуши идеята за залив.

Само на две-три маси имаше посетители, главно семейства с малки деца. Алекс погледна часовника си. Беше едва три и трийсет. Трябваше да чакат половин час.

— Подранили сме — отбеляза той. — А може и да ни наблюдават отнякъде.

— Усещането е гадно — тя се огледа. — Не виждам подозрително лице.

— Аз също — той замълча. — Хрумна ми нещо. Докато чакаме защо не направим един тур с онова произвеждащо писъци влакче, което обожаваш?

Очите й блеснаха.

— Наистина ли? Мислиш ли, че е възможно?

— Защо не? Иначе ще стоим тук и ще чакаме. Нека те да ни чакат.

— Чудесно. Кое влакче си избираш?

— Какво ще кажеш за онова? — попита я той и й посочи лентата, висока горе-долу колкото шестетажна сграда, която правеше стръмни завои нагоре и после се спускаше със скорост, от която секваше дъхът.

— Изглежда много страшно — каза тя и прибави закачливо: — Нали няма да се уплашиш?

— Само ако ми държиш ръката — засмя се той.

Джулия го хвана здраво за ръка.

— Ще се радвам.

От горещото й докосване го обхвана трепет и забрави страха от шеметното спускане, но не и от шеметното влюбване. Не трябваше да го допуска. Не беше съвсем наясно с любовта и не смяташе, че ще му се отдаде. Също като баща си винаги щеше да заминава, винаги щеше да казва „довиждане“. Нямаше да бъде честно да подлага на подобно изпитание нито жена, нито пък дете. Но в този миг само щяха да се повозят. И това щеше да бъде и начало, и край. Когато дойде краят, ще бъде наистина край.

Почакаха петнайсет минути, преди да ги настанят в едно вагонче. Пристегнаха ги здраво с предпазни колани. Докато се изкачваха и земята ставаше все по-далечна, а хоризонтът по-широк, Алекс почувства как изтръпва. Погледна към Джулия: пръстите й бяха побелели, толкова силно стискаше металната преграда пред себе си.

Изглеждаше хем изплашена, хем храбра, точно както всеки ден през изминалата седмица с тази разлика, че страхът й в момента беше първичен и обясним, а не внушен от объркани и тайнствени събития.

Вагончето за миг се спря на върха с глух трясък, вероятно за да си поемат дъх преди вълнуващото спускане. След секунда полетяха към земята. Писъкът на Джулия проехтя в ушите му и той се изуми, когато сам закрещя заедно с нея. Приземиха се меко, в пълен контраст с безумното спускане.

— О, боже! — промълви Джулия. — Стомахът ми се преобърна.

— Моят също — призна той, като се разсмя. — Но беше страхотно.

— Хареса ли ти?

— Много — и съвсем импулсивно, без да се замисли, се наведе и вкуси възбудата от устните й.

— Какво означава това? — попита тя с леко озадачено изражение, когато се откъснаха един от друг.

— Без причина. Освен че в момента изглеждаш като шумящо шампанско и аз изгарям за глътка — Джулия облиза устни, той поклати глава. — Не прави така, защото не отговарям за действията си.

— А може би аз искам да бъдеш безотговорен.

Алекс вдигна вежди.

— Това ми звучи като покана. Но е невъзможно насред увеселителен парк.

Тя отметна глава и се засмя.

— Да, виждам. Но пък ще имаш щастието нетърпеливо да очакваш.

Думите й го накараха да се замисли за идващата нощ, за следващия ден и за по-следващия, а не искаше да прави планове за бъдещето.

— Да, това е страхотно — каза той. — По-добре да се отправяме към пиратите.

— Какво казах? — тя го хвана за ръката и го спря.

— Нищо.

— Не е вярно. Казах нещо, което малко те изнерви.

— Какво ли не ми се върти в главата — обясни той. — Не бъди толкова чувствителна.

— Нима? Бих казала същото за теб — тя го погледна.

— Знаеш ли, Алекс, разбрах всичко. Снощи за теб не беше някакво начало. Беше просто една нощ. Може би това ще ни остане и на двамата, а може би ще бъде различно. Няма да те обвързвам, да те карам да обещаваш, че завинаги ще бъдеш мой, само защото сме правили любов. Но също така няма да следя всяка дума, която изричам.

— Не съм изнервен. Спокоен съм. Всичко е наред — той долови въздишката й, когато каза „наред“. — Точно така, добре съм. Да не говорим повече.

— Добре — съгласи се тя и отново се усмихна. Посочи към дървената хижа. — След теб.

Алекс усети как нервите му се обтягат, щом наближиха ресторанта. Питаше се кой ли ще ги чака. Дали ще бъде баща му или някой друг?

 

 

Някакъв мъж седеше на най-отдалечената маса до гъстите шубраци и пиеше сода. Носеше широкопола шапка и слънчеви очила, риза с къси ръкави и спортни панталони. Беше на около шейсет години и беше бащата на Алекс.

Джулия погледна Алекс. Беше пребледнял доста повече, отколкото при спускането. Имаше чувството, че събра всяка капчица кураж, за да седне на масата.

— Благодаря ти, че дойде — каза спокойно Чарлс.

— Брейди знае ли, че ни остави бележка — попита Алекс.

Баща му поклати глава.

— Не ми е разрешено да се срещам с теб. Беше част от споразумението, което сключих преди двайсет и пет години. Щом заминахте вчера, пристигна товарен камион, получих също и документи за нова самоличност. Нямах друг избор, освен да замина. Знаех, че ще се върнеш, и не исках отново да изчезна. Затова наблюдавах къщата и оставих бележката в колата ти. Надявам се, че дойдохте тук, след като сте приключили с Брейди — той млъкна, после попита: — Какво ви каза той?

— Че сме те изложили на опасност — отговори Алекс.

— Също така господин Брейди искаше да ме склони да приема миналото, което ми беше осигурил, за да го покажа на журналистите — добави Джулия. — Казах му, че не ме интересува. Не мога да живея с лъжа — тя видя как Чарлс трепна, но не искаше да върне думите си назад. Двамата с майка й може и да са приели да изживеят живота си, като са се превъплътили в чужда самоличност, но за нея това беше невъзможно.

— Трябваше да размислиш — каза Чарлс. — Животът ти щеше да бъде по-спокоен.

— Моят живот беше много спокоен — отговори тя. — Майка ми го осигури — преднамерено спомена майка си. — Искам да те попитам за нея. Прочете ли писмото й?

Чарлс кимна бавно, очите му съчувствено проблеснаха.

— Да, прочетох го и мога да си представя колко много въпроси имаш.

— Въпроси, на които трябваше да отговори майка ми, но не отговори, а ти явно си единственият, който знае нещо за нея — продължи Джулия. — Вече зная, че е била в Москва заедно с театралната трупа като шивачка. Но не зная аз как съм се озовала там и какво съм правела в сиропиталището — внимателно гледаше Чарлс, за да види реакцията му, но той беше забил поглед в масата. — Моля те, кажи ми. Не мога да продължа да живея, без да зная.

Когато вдигна очи към нея, изразът му беше така напрегнат, че Джулия едва не му се извини.

— Не зная как да ви го кажа — започна той.

— Просто изплюй камъчето — заповяда Алекс.

— Сара не те е взела със себе си в Русия. Ти си беше там — каза Чарлс.

Известно време съзнанието й отказваше да възприеме смисъла на думите му. После сърцето й замря.

— Да не би да твърдиш… — не успя да се овладее, за да довърши изречението. — О, Господи! — сложи ръка на устата си, сякаш за да не продума повече. Задушаваше се, като че ли слон й беше стъпил на гърдите.

Алекс я прегърна през раменете.

— Дишай! — нареди той.

— Опитвам се — тя пое няколко глътки животворен въздух.

— Кажи й всичко — обърна се Алекс към баща си.

— Сара те изведе от сиропиталището и те взе в Америка — продължи той. — Беше таен агент. Нейната задача бе да те изведе от Русия.

— О, не — Джулия не можеше да повярва. — Ами тогава коя съм аз? Кои са моите родители? Защо е държала да бъда нейна дъщеря? Нищо не разбирам.

— Родителите ти бяха руснаци.

— Бяха! Говориш така, като че ли са умрели. Господи, мъртви ли са? — тя притисна слепоочията си, усещайки непоносима болка в главата.

— Джулия, успокой се — каза Алекс.

Чарлс се оглеждаше, очевидно притеснен да не би някой да дочуе разговора им.

Тя се съобрази и този път каза по-тихо:

— Искам да зная всичко, което и ти знаеш. Истинските ми родители умрели ли са? — дори изразът „истински родители“ й се струваше странен, но как по друг начин да ги нарече?

— Да, умрели са. Съжалявам.

— Истински умрели ли са или се преструват на умрели както ти и моята майка… искам да кажа Сара?

— Загинаха при експлозия в дома си.

— Не — прошепна тя, натъжена за родителите, които не познаваше и никога нямаше да опознае.

— И вие трябваше да сте с тях — разказваше Чарлс.

Отне й минута, за да вникне в смисъла на думите.

— Било е предопределено и аз да умра, така ли?

Погледът му не трепна.

— Да.

Така силно прехапа долната си устна, че усети вкус на кръв.

— И защо не съм била там?

— Взели са те от дома ти и са те скрили в сиропиталището, докато те изведем от страната. Никой не трябваше да знае, че изобщо си била там.

— Но аз я снимах — каза остро Алекс, — така че целият свят да узнае, че е била там.

Чарлс погледна сина си с дълбоко и мъчително съжаление.

— Много ми е тъжно, че и ти беше въвлечен в историята, Алекс. Не трябваше тогава да те взимам със себе си на площада. Изобщо не трябваше да те водя в Москва. Беше егоистично от моя страна.

Алекс се загледа встрани.

— Да се върнем на случая с Джулия.

Баща му се обърна отново към нея.

— Какво друго искаш да знаеш?

— Как сте ме довели в Съединените щати? — попита тя.

— Сара те измъкна с фалшиви документи. Беше решено да те остави в държавен пансион, но те задържа. По време на пътуването се влюби в теб, а имаше и други причини да не иска да се раздели с теб.

— Какви?

Въздъхна, преди да продължи:

— Сара много искаше да си има дете, но след един аборт се съмняваше, че ще може да има деца. Този факт я измъчваше много и тя безразсъдно търсеше изход. Смяташе, че ти си единствената й възможност да си има дъщеря. Прецени съвсем разумно, че може да те отгледа и възпита не по-зле отколкото, в което и да е приемно семейство. Така че защо да не е тя? Беше наясно, че няма да й разрешат. От нейната служба не желаеха по никакъв начин да бъде направена връзка помежду ви. Това щеше да изложи на риск други нейни задачи, а аз бях въвлечен в историята в Москва.

Джулия започна да проумява разказа.

— Значи моята майка… Сара… Трябва да престана да я наричам моя майка, нали?

Чарлс поклати глава.

— Тя е твоя майка. Безкрайно те обичаше. Не се съмнявай в това.

— И как да не се съмнявам? Сара е инсценирала смъртта си, както и ти. Оставила е родителите си да скърбят за нея, за да може да ме вземе и да изчезне. Очевидно не е имала морални задръжки. Животът й е бил лъжа, както и моят.

— Инсценирала е смъртта си, за да защити майка си и баща си.

— Заедно ли изфабрикувахте това оправдание? — попита презрително Алекс. — Като че ли сте използвали една и съща схема. Навярно сте имали и любовна връзка. Мама е сигурна в това.

— Не, винаги сме били само приятели. Запознахме се в Северозападния университет. И двамата се интересувахме от широкия свят. Сара искаше да отиде в Русия, защото баба й е била рускиня. Всъщност тя беше постъпила в тайните служби преди мен. Нейна беше идеята, че мога да помагам под прикритието на фотоапарата. Поначало трябваше само да снимам, но постепенно се почувствах длъжен да направя нещо повече. Запознах се с хора, които жадуваха да бъдат свободни и аз не можах да остана безразличен — каза Чарлс със страст в гласа. — Вие двамата не можете да ме разберете. Никога не сте виждали онова, което ние видяхме. Нямаше свобода. Изчезваха хора без следа. Измираха по нечия прищявка. От никого не се търсеше отговорност.

— Ти ли си щял да ги направиш отговорни? — попита Алекс. — За какъв си се мислел? За Господ ли?

— Не, бях само един човек, който искаше да внесе промяна.

— Вярвах, че фотографията ти харесва, че това е твоят живот, твоята единствена амбиция. Постоянно ми го повтаряше — каза синът. — Израснах с мисълта, че това е най-благородната професия, която хвърля светлина върху несправедливостта в света.

— Професията е благородна, но не ми беше достатъчна — Чарлс дълбоко въздъхна, а погледът му молеше за извинение. — Не предполагах, че решението ми ще засегне майка ти или теб. Смятах, че секретната ми дейност ще остане в сянка. Убеден бях, че ще оставя опасността от другата страна на океана, но се излъгах.

— Онова, което не разбирам — каза Джулия и привлече вниманието на мъжете към себе си, — е защо ти и Сара сте били застрашени след публикацията на снимката? Какъв е смисълът да ви преследват?

— Хората, които убиха твоите родители, разбраха, че си останала жива. Убедени са, че съм те видял, защото съм те снимал. Ако можеха да открият мен, значи щяха да открият и теб. След като си била със Сара, щяха да я убият или да използват родителите й за морален тормоз. Ние трябваше да изчезнем. Ако нас ни нямаше, нямаше да има следи и към теб.

Джулия се замисли. Имаше логика, макар и малко необичайна.

— Добре. Да приемем, че е вярно. А сега? Защо апартаментът ми бе разбит и претърсен, както и на Алекс? Защо някой ще желае смъртта ми днес? Изминали са двайсет и пет години, аз даже не зная коя съм и още по-малко кои са те.

Чарлс подпря лакти на масата и сключи ръце.

— Твоите родители много грижливо са правели плановете си. Две години са обмисляли как да избягат от Русия. Носеше се слух, че притежавали нещо скъпо или по-точно безценно, което щяло да им осигури достатъчно средства за живот, където и да намерят убежище.

— И какво е било това нещо?

— Не съм имал достъп до тази поверителна информация и не зная.

— Как е възможно моите родители да са притежавали някакво богатство в комунистическа Русия по време на Студената война — Джулия се опита да си припомни какво беше учила по история в гимназията. — Кои бяха те?

— Твоята майка Наталия…

— Наталия ли? Така ли се е казвала? — далечен спомен проблесна у Джулия — мъж, който нетърпеливо очаква Наталия.

— Да, Наталия Маркова. А баща ти се казваше Сергей — Чарлс направи пауза. — Наталия беше примабалерина в балета на Болшой театър. Беше трето поколение балерина. Бабата на Наталия — Тамара Словински — преди революцията е била примабалерина в царския балет. Радвала се е на голям успех и благосклонност и е получавала изключително скъпи подаръци — бижута, картини, старинни предмети. Смятали са, че Тамара е успяла да ги укрие и дори да ги изнесе от страната. Съпругът на Тамара Иван Словински, прочут композитор, е избягал във Франция по време на революцията.

— О, боже мой! Сериозно ли говориш? — попита смаяно Джулия. — Изучавала съм Иван Словински. Композирал е невероятно много опери и балети. Творил е в края на деветнайсети и в началото на двайсети век. Музиката му е могъща, божествена. Невероятно талантлив е бил и е мой… — тя се замисли за миг, за да изчисли връзката.

— Той е мой прапрадядо.

— Точно така.

— Не мога да повярвам — обърна се към Алекс много развълнувано: — Ето откъде съм наследила любовта си към музиката. Винаги съм се чудила защо всяка мелодия ме разтърсва, докато на никого от моето семейство не му прави впечатление.

Алекс й се усмихна.

— Сега вече знаеш.

— А баща ми? — попита тя нетърпеливо. — Също ли е бил музикант?

— Не, баща ти Сергей Марков е бил висш партиен функционер и лоялен комунист, докато не се влюбил в Наталия. Тогава илюзиите му рухнали. Разбирал, че ако Наталия живее в Америка, кариерата й ще бъде много по-бляскава. Очевидно е имал някакво предварително споразумение с нашето правителство, че на него и на Наталия ще им бъде осигурено убежище.

— Значи руснаците са ги убили, преди да заминат — отбеляза замислено Джулия. — Това се е случило, нали? Имало ли е разследване?

— Руското правителство заяви, че експлозията е в резултат на късо съединение. Отчетоха случая като трагична злополука. А последната дума беше тяхна.

— Толкова е объркано. Умът ми не го побира — тя се замисли, като се опитваше логично да подреди всичко, което чу от Чарлс. — Майка ми е била балерина. Аз исках да уча балет, но мама… Сара… не ми разреши. Винаги имаше убедителни доводи.

— Сара не е искала да учиш балет — подхвърли Чарлс, — защото се е страхувала, че като пораснеш, ще заприличаш на майка си и някой може да те познае.

— Което обяснява и защо не насърчаваше страстта ми към музиката — довърши Джулия. Без съмнение Сара бе отговорна за много неща. Но беше много късно да бъде попитана.

— На никого не трябва да казваш това, което чу — каза Чарлс. — Ако хората, убили твоите родители, разберат, че знаеш истината, ще стане още по-опасно за теб.

— Смятат, че притежавам безценни предмети, така ли?

— Да, точно така.

— Невероятно — главата й се замая от наученото и тя притисна слепоочията си, пулсиращи от силна болка. — Не зная какво да мисля. Как би трябвало да се почувствам. Зная кои са родителите ми, но те са мъртви. Не мога да се запозная с тях. Не мога да говоря с тях — усещането за безвъзвратност я натъжи неимоверно. — Да не бях виждала онази моя снимка. Щях да продължа да вярвам, че съм Джулия Демарко, а не сирачето на портата.

— Момиченцето на снимката не си ти — обяви ненадейно Чарлс.

Втренчи поглед в него.

— Какво говориш? Разбира се, че съм аз — мълчаливо го умоляваше да не й поднася повече изненади.

— Разбира се, че е тя — повтори като ехо Алекс. — Аз я видях. Аз я снимах. Аз бях там.

Чарлс отмести поглед от Джулия към сина си и после пак се загледа в нея. Мълчанието му опъна до скъсване нервите й.

— Кажи ми… каквото и да е това — замоли се тя.

— Добре. Казах много, но трябва да ти кажа всичко докрай. Ти не си момиченцето на снимката, Джулия.

— Тогава кое е то? — попита тя.