Барбара Фрийти
Безмълвно (16)

Петнайсета глава

В сряда сутрин Лиз седеше в кухнята на баща си и го гледаше как изпразва две чаши с портокалов сок. Дискретно го беше подсилил с водка. Знаеше, че трябва да каже нещо, но не беше в настроение да се разправя с него. Не беше спала добре на дивана и нервите й бяха опънати след вчерашното произшествие в апартамента. Освен това й предстоеше да отиде там и да се опита да събере и да подреди вещите си.

Помисли си с въздишка как всичко се промени. Животът й се обърка във всяко отношение. Само като погледна баща си, който обикаляше из кухнята по пижама, с мръсна коса и безпомощен вид, още веднъж си напомни колко различно беше всичко сега. Закуската в семейството им беше важно и щастливо събитие. Майка й обичаше да сервира яйца, бекон, пържени картофи, накрая много плодове, сладкиши и плодови сокове. Държеше всички да седнат на масата облечени, сресани, измити, готови да срещнат деня.

Мъжът срещу нея не беше нейният баща от онези дни. Не си беше дал труда да се измие, нито пък да се среше. Не беше сигурна кога за последен път се е къпал или е ходил на работа. С дни не беше го виждала в ресторанта. Как, за бога, прекарваше времето си? Но като го погледна как си пиеше портокаловия сок, разбра отговора.

Изкашля се и каза:

— Искаш ли да приготвя закуска? Какво ти се яде: бъркани яйца, омлет или може би палачинки?

Той се облегна на плота и й се усмихна замаяно.

— Майка ти правеше палачинки, палачинки със сладко от боровинки. Бяха любимите й.

— Да, зная — отвърна тя нежно.

Той изпи на един дъх половината от сока и облиза устните си. Трябваше да каже нещо, но думите й убягваха. Вместо това прибави:

— Мога да се опитам да направя палачинки със сладко от боровинки. Ще изтичам до магазина да купя някакъв плод — стана и отиде да провери какви продукти има в кухненския шкаф. Остана смаяна, когато видя, че е съвсем празен. — Татко, ти нямаш нищо за ядене. С какво се храниш?

— Леля ти се грижи за мен — сви рамене той. — Повече не ми се иска да готвя.

Думите прозвучаха странно от устата на човек, който печелеше от ресторанта, който управляваше и който се гордееше с умението си да приготвя вкусна и качествена храна.

— Заради това ли напоследък не се мяркаш в ресторанта?

— Уморен съм от работа — тежко изрече той. — Уморен съм от толкова много неща.

Той отново седна на масата.

— Мога ли да ти помогна с нещо, татко?

Той поклати глава.

— Ще се оправя. Безпокоя се за теб и за Джулия. Помислих си, че и тя трябваше да се настани тук, макар и да съм сигурен, че Майкъл ще пожелае сам да се грижи за нея.

Лиз разбра въпроса в очите му и за пореден път изруга Джулия, че не е тук, за да си свърши черната работа. Почуди се как да му го каже и в края на краищата изтърси направо:

— Снощи Джулия и Майкъл скъсаха.

Баща й беше шокиран от новината.

— Какво? — попита той. — Как? Защо?

Лиз не знаеше откъде да започне.

— Не съм съвсем сигурна защо, но във всеки случай импулсът на Джулия да открие липсващите парченца от миналото си допринесоха много. След като снощи Майкъл видя в какво състояние е апартаментът, я помоли да се откаже от издирването. Тя му заяви, че не може. Като обсебена е, решена е да търси истината. Изминалите двайсет и няколко години за нея нямат толкова значение, колкото тези три или четири, които не може да си спомни. Много бързо забрави колко внимателен беше Майкъл към нея, докато мама боледуваше, и че мама толкова се зарадва за тях двамата — унило изрече Лиз. — Нищо не разбирам. Не проумявам защо го остави. Може би беше малко по-настоятелен, ама голяма работа, бяха заедно повече от година. А това не може да се нарече светкавична скорост.

— Майка ти щеше да се разочарова — каза Джино. — И не толкова от Джулия, колкото от мен, че съм изоставил дъщеря си.

— Защо мислиш така?

— Трябваше да обърна повече внимание с какво се е захванала Джулия. Трябваше да я напътствам.

— Грешката не е твоя. На Джулия е. Тя взема безумните решения. Дълбоко наскърби Майкъл. Отидох с него у тях. Напи се до козирката.

Лиз се сепна от онова, което каза, и се зачуди дали баща й ще направи паралел между себе си и Майкъл. И двамата се утешаваха с алкохол. Но проблемът беше, че щом въздействието на алкохола премине, болката се завръща.

Джино като че ли не се досети. Той доизпи сока и стана да си приготви още едно питие. „Трябва да кажа нещо“ — помисли си тя отново. Но в момента баща й беше единственият човек, с когото можеше да говори, и ако го укоряваше за пиенето, нищо нямаше да се получи.

— Джулия се промени пред очите ми — продължи Лиз. — Не можеш ли да я накараш да спре, татко? Мисля, че теб ще послуша.

Той вдигна ръка.

— Аз не мога да я принуждавам. Не зная кой е биологичният й баща, но ако е решила да го открие, трябва да й бъде позволено да го направи.

— Това не е честно. Ти си я отгледал. За теб тя си е твоя дъщеря.

— Точно такава е. Моя дъщеря е и искам да бъде щастлива. Но за Майкъл съжалявам. Той е добър човек.

— Тя не се интересува точно от биологичния си баща — продължи Лиз. — А по-скоро от миналото на мама. Джулия е убедена, че тя е момиченцето на снимката, което означава, че е била в Русия на около тригодишна възраст. А това от своя страна означа, че и мама е била там. Как ли се е случило подобно нещо?

Джино безпомощно поклати глава.

— Не мога да си представя…

Тя се поколеба дали да изрече на глас следващото си предположение, но не можеше да премълчи:

— Мислиш ли, че има вероятност мама да е осиновила Джулия?

Джино я погледна свирепо.

— Не — категорично отрече. — В никакъв случай. Невъзможно е. Когато ги срещнах, бяха толкова близки, като грахови зрънца в шушулка. Освен това Сара щеше да ми каже, ако е осиновила Джулия. Винаги е била искрена. Никога за нищо не лъжеше. Не си ли спомняш как все повтаряше, че истината никога няма да те подведе, а само лъжата?

Лиз кимна. Припомни си го много ясно. И не преставаше да се пита дали майка й не е прилагала и по-различни правила.

— Трябва да има логично обяснение защо Джулия прилича на онова момиченце.

— Просто съвпадение — каза той и отпи от портокаловия сок. — Джулия беше на четири и половина години, когато я видях за пръв път. Щях да забележа, ако говореше на руски.

— Вярно — успокои се Лиз. Ако е била руско сираче, щеше да говори на руски. Разбира се. Как не се бях сетила? Сега се чувствам много по-добре.

— Въпреки че Джулия имаше малко по-особен начин на говорене — каза той с нежна усмивка. — Имаше си и въображаем приятел и все му шушнеше.

— Какво имаш предвид с този по-особен начин на говорене?

— Ами понякога така объркваше думите, че нищо не се разбираше. Но беше само период от развитието. После мина. Сигурен съм, че и ти говореше по същия начин. Знаеш как бръщолевят децата.

— Така ли, навярно си прав — звънецът зазвъня и тя настръхна. — Аз ще се обадя — отиде до интеркома. — Да?

— Джулия е. Ще ми отвориш ли?

Лиз натисна копчето и погледна към баща си точно навреме, за да види как си налива водка в чашата. Въздъхна и се запъти да отключи вратата. Не се изненада, че Алекс е с нея. Двамата като че ли бяха закопчани един за друг.

— Здрасти — усмихна й се неуверено Джулия. — Как си, Лизи? Снощи ти се обаждах два пъти, но ти не отговори.

— Бях заета. И аз имам личен живот.

— Как е татко? — попита Джулия, докато влизаха с Алекс. — Искам да говоря с него.

— Ако наистина искаш, побързай. В кухнята е и се налива с водка и портокалов сок.

— Девет сутринта е!

Лиз сви рамене.

— Малко е угрижен от цялата бъркотия. Нали разбираш, взлом, снимки във вестниците, голямата му дъщеря хукнала да търси миналото си в Русия и къде ли не.

Джулия стисна устни.

— Не е нужно да си саркастична, Лиз. Зная, че е много обезпокоително за всички, особено за теб и татко.

— А Майкъл? Той също се напи снощи — Лиз хвърли бърз поглед към Алекс. — Ти по-добре внимавай за себе си. Джулия умее да накара мъжете в живота си да се пропият.

— Лиз!

— Съжалявам, но това е истината — тя почувства угризение за грубите си думи, но нямаше намерение да се извинява на Джулия. Именно сестра й обърка безоблачно щастливия им живот. — Впрочем какво правиш тук? Нали не искаш да причиниш неприятности на татко?

— Не искам, но трябва да прегледам документите на мама.

— Джулия, ти ли си? — попита Джино, когато се появи в дневната. — Добре ли си? Толкова се притесних!

— Добре съм, татко — тя го целуна по страната. — А при теб всичко наред ли е?

— Животът си върви — с тъга изрече той. Погледът му се спря на Алекс. — Кой е твоят приятел?

— Извинявай, това е Алекс Менинг — представи го Джулия. — Баща му е снимал сирачето. Помага ми да открия истината.

Джино подаде ръка и Алекс я стисна. Лиз не можа да повярва, че баща й се държи толкова любезно. Самата тя не беше настроена доброжелателно. И според нея Алекс Менинг подстрекаваше Джулия. Може би ако той не беше замесен, сестра й много бързо щеше да се откаже.

— Имаш ли нещо против да погледна документите на мама? — попита Джулия баща си. — Изгледите за успех са малки, но все пак нещо може да се намери.

— Разбира се — съгласи се той. — Нямам какво да крия. Мисля, че и майка ти също. Тя те обожаваше. Беше нейното детенце.

Лиз със задоволство чу какво каза баща й на Джулия. Някой трябваше да раздруса сестра й и да я накара да се опомни.

— Зная, че ме обичаше — изрече Джулия с тъга в очите. — Но някои факти се разминават. Искам само да направя така, че да не се разминават.

— Не ми се ще любопитството ти да те изложи на още по-голяма опасност — обясни Джино. — Трябваше да останеш тук. Мислех, че Майкъл те пази, но Лиз ми каза, че сте се разделили.

— Да, разделихме се. Просто не вървеше. Зная колко много го харесваше. Но чувствам, че това е правилното решение и за двама ни.

Джино кимна.

— Животът си е твой, Джулия, но Майкъл е добър човек. Майка ти го обичаше.

— Да, обичаше го, но… аз не го обичам. Не така, че да се омъжа за него. Нямаше да е честно.

Джино я погледна замислено. Лиз си отбеляза наум, че навярно баща й също като нея се питаше дали чувствата на Джулия не се промениха с появата на Алекс в живота й.

— Не мога да остана тук — добави Джулия. — Не искам да те излагам на опасност.

— А съгласна ли си да изложиш този човек на опасност? Не е уместно да оставаш при него — тонът му стана строг. Въпреки мекотата си баща им беше с традиционни разбирания за връзките между мъжете и жените преди брака.

— Вчера апартаментът на Алекс също беше разбит — каза Джулия.

— Сериозно ли говориш? — изплаши се Лиз.

Сестра й кимна.

— Да, мисля, че аз ги отведох там.

Лиз се загледа в очите на Джулия и видя съжаление, но очевидно сестра й не си даваше сметка какво прави.

— Значи сега са отвън — каза тя — в очакване на подходящия момент да нахлуят и в този апартамент. Как можа да дойдеш тук и да застрашиш татко?

— Не ни проследиха — прекъсна я Алекс. — Сигурен съм. Сменихме колата. Спряхме на един оживен паркинг много преди да дойдем тук и взехме колата на един приятел.

Лиз подсмръкна, твърдо решена да не ги оставя да си помислят, че шпионската им маневра изобщо й е направила някакво впечатление.

— Също така казах всичко на полицаите — каза Джулия.

— Ще наблюдават и този апартамент за всеки случай.

— Трябва да престанеш с твоите въпроси — настоя Лиз.

— Тогава всички отново ще бъдем в безопасност.

— Няма да бъдем в безопасност, докато не открием какво търсят — Джулия се обърна към Джино: — Документите в другата спалня ли са?

— Да. Стаята обаче е в безпорядък. Съжалявам. Нямах сили да я оправя. Върви и виж какво ще намериш.

Той се заклати по коридора към кухнята, сигурно за да си напълни пак чашата, помисли си Лиз. Когато си отиде, тя се обърна към Джулия и гневът й избухна:

— Татко се напива до смърт, Джулия. Не те ли е грижа?

Тя отстъпи назад.

— Естествено, че ме е грижа, но в момента съм заета.

— Твърде заета за собствения си баща! Това е страхотно.

— Лиз, моля те.

— За какво ми се молиш? Той започва с водка и портокалов сок още щом стане. Не ходи на работа. С дни не се облича. Ти даже не си забелязала.

— Добре, но ти нали си тук — отговори Джулия. — Защо не го спреш ти, Лиз? Доколкото съм видяла не правиш нищо. Всъщност през последните няколко месеци това е горе-долу всичко, което може да се каже за теб.

На Лиз никак не й се понрави начинът, по който с Джулия си размениха ролите.

— За какво говориш?

— Ти от всекиго очакваш да направи нещо. От мен искаш да престана да търся миналото си. От татко искаш да престане да пие. От мен искаш аз да го накарам. А ти? Какво искаш ти? След като мама се разболя, ти се остави на течението, хленчейки колко те разочароват всички. Имаш ли намерение да завършиш колежа или ще сервираш цял живот в ресторанта? Нямаш ли си мечти?

— Аз… не зная.

Лиз се почувства смазана от въпросите. Едва преглътна сълзите си. Нямаше да се разплаче пред Джулия и Алекс. Но внезапно емоциите надделяха и тя побягна.

Не престана да тича, докато не се озова далеч по улицата. Беше бясна. Беше наранена. И преди всичко поразена, че Джулия беше права. Спря, за да изтрие сълзите, които се стичаха по лицето й. Господи! Джулия беше права. Когато поставиха на майка й диагноза „рак“, в същия миг тя сякаш престана да живее. Не беше способна да гледа в бъдещето, защото беше бъдеще без майка й. А това беше много тъжно. През месеците, които последваха, нито веднъж не се замисли. Нямаше планове, нямаше цел, нямаше нищо.

А когато се огледа, установи, че нямаше и къде да отиде.

— Как можах да й кажа всичко това! Трябваше да я догоня — Джулия се загледа във вратата, която Лиз затръшна. Чувстваше се ужасно виновна, че изля върху нея своята неудовлетвореност.

— На мен ми се стори, че имаше нужда да го кажеш.

— Дълбоко я засегнах.

— Вероятно — съгласи се Алекс.

Тя мрачно го погледна.

— От теб се очакваше да кажеш: „Не, не си. Не се безпокой.“

Той сви рамене.

— Нямам сестра или брат. Не зная какво изисква етикецията.

Доста изнервена, Джулия махна с ръка.

— Напоследък Лиз постоянно ме изненадва. Меси се в живота ми, критикува всяко мое решение. Това, изглежда, ми дотегна. Щастлив си, че си единствено дете.

— Съгласен съм — след кратко мълчание попита: — Ще отидеш ли да я търсиш или ще се захващаме с документите?

Тя се замисли. Напоследък това, изглежда, все по-често й се случваше. По-рано сякаш лесно взимаше решения, може би защото за нищо наистина важно не е била принудена да се колебае. А сега всеки ден като че ли изникваше неразрешим, влудяващ случай, когато трябваше да направи своя избор. Цялата нощ прекара, обмисляйки рисковете и предимствата, ако повика Алекс в неговата спалня. Най-накрая пое по сигурния път и остави нещата такива каквито бяха. Спа самичка в леглото, а Алекс — на дивана в гостната. Още се ядосваше на себе си за това.

И щеше да се наложи един ден да направи нещо смело, нещо съвсем нехарактерно. Навярно сложи начало, като остави Лиз да понесе последствията от собствените си постъпки, вместо както обикновено да влезе в ролята на миротворец.

— Вече сме тук. Да започваме да търсим — решително заяви. — После ще говоря с Лиз. А може би, ако намерим нещо, по-лесно ще се сдобрим?

— Не разчитай на това — каза той песимистично. — Имам чувството, че видяхме само върха на айсберга. Ситуацията ще става все по-непоносима, преди да се нормализира.

— Благодаря ти за оптимистичните предположения — каза тя и го поведе по коридора към необитаемата спалня.

— Аз съм реалист. При моята работа съм длъжен да бъда. Обективът не лъже.

— Но хората лъжат. Ето какво трябва да установим сега. Кой е лъгал и за какво — застана на вратата и не се изненада от камарите кашони, книги и дрехи. — Ще ни отнеме доста време. Поне като сме двама, по-бързо ще свършим работа.

Алекс се огледа.

— Какви са тези неща?

— И аз не зная. Татко продаде нашата къща веднага след смъртта на мама, търсенето беше голямо и всичко стана за един ден. Някои неща оставихме на склад, защото нямахме време да ги прегледаме. Предполагам, че тук са служебните документи и вещите от спалнята на родителите ми. Откъде да започнем?

— Ще отваряме поред кутиите.

Джулия коленичи и отвори първата.

— Странно как в края на краищата животът ни се свежда до куп вещи.

— Някои наистина грозни — Алекс държеше безформена човешка фигурка с разкривени форми. — Не ми казвай, че това е красяло масичката за кафе.

Тя се засмя.

— Мама го изработи в курса по скулптура. Това е първата й работа. Посещавахме заедно курса. Исках да се занимавам с изкуство, а тя пък пожела да правим нещо заедно.

Усмивката й помръкна, когато се замисли колко много време са прекарвали една до друга с всичките лъжи помежду им.

— Не замествай хубавите спомени със съмнения.

Тя го погледна.

— Откъде разбра какво си помислих?

— Имам опит. Загуба на енергия е. До никъде няма да те отведе.

— Сигурно е така, както казваш, но е трудно.

— Погледни — каза Алекс и от една кафява папка извади някакъв документ. — Твоето свидетелство за раждане.

Джулия взе документа. Беше го виждала и преди, когато получи шофьорска книжка, а и при други случаи. Но в момента го прочете по-внимателно. Името на бащата не беше отбелязано, само на майка й и нейното, както и болницата — „Сейнт Клер“ в Бъркли, Калифорния.

— Изглежда, че там съм родена. Има официален печат на щата Калифорния.

— Видът е автентичен — съгласи се Алекс, — но документите могат да се набавят и по друг път, особено ако е замесена правителствена служба.

— Същото ми каза и репортерката. Мисля си, че едва ли е толкова лесно да създадеш нова самоличност за някого.

— Щом майка ти го е направила, значи някой й е помогнал.

Джулия разрови своята кутия, в която имаше главно шалове, ръкавици и други аксесоари. Друго нямаше. Обърна се към следващата.

След малко Алекс подсвирна.

— Я, какво дебеличко момиченце си била!

Тя се намръщи и дръпна снимката от ръцете му. Беше правена на единайсетия й рожден ден и определено беше подута от преяждане.

— Натъпкаха ме с несметни количества италиански специалитети — оплака се тя. — Моето семейство вярва, че колкото повече ядеш, толкова си по-щастлив и по тази причина аз още пазя бебешките си тлъстинки.

— Тревожиш се повече, отколкото сладурчето на снимката — подразни я той. — Ами шините на зъбите ти?

— О, стига! Сигурна съм, че и ти невинаги си бил такъв красавец.

— Значи според теб съм красавец? — намигна й той чаровно.

— Според мен си самонадеян.

— Ти ме харесваш.

— Въобразявай си — тя го сряза, но вече се усмихваше, когато той хвърли снимката в кашона. Бавно и последователно Джулия отстраняваше прегледаните кутии и кашони и най-накрая попадна на кашон с маскарадни костюми. След като вече знаеше, че майка й е пътувала до Русия като шивачка, погледна облеклата с друго око. Измъкна една червена шапка, останала от ролята й на Червената шапчица, която игра в трети клас, после костюм на ангелче за Хелоуин.

— Ние винаги носехме костюми, ушити вкъщи — обясни тя. — Мама обожаваше шиенето. Но никога не е споменавала, че е професионалистка.

— Естествено, че няма да се хвали — отговори Алекс. — Очевидно е криела миналото си.

— Така че едва ли ще намерим нещо тук.

— Продължавай да ровиш. Понякога хората проявяват небрежност.

Джулия се захвана отново. В следващата кутия бяха събрани коледни картички, писма и бележник с адреси. Бележникът с корици на цветя беше на нощното шкафче до леглото на майка й в деня, когато издъхна. Държеше да уведоми приятелите си, че е болна, и през последния месец написа доста кратки писма. Когато силите съвсем я напуснаха и не можеше да държи писалката, Джулия и понякога Лиз пишеха вместо нея. За разлика от другите предмети, които й напомняха щастливите времена, бележникът с адресите й припомни колко тежка беше последната седмица, когато майка й крееше пред очите й. Беше доволна, че е била до нея, но понякога й ставаше много тъжно, тъй като образът на смъртта засенчваше другите спомени. Не искаше да помни майка си болна, а щастлива и здрава.

Седна с кръстосани крака на пода, отвори адресника и го прелисти. Намери три писма, пъхнати най-накрая, адресирани и със залепени пощенски марки, готови за изпращане. Трябвало е Лиз да ги изпрати, но явно е забравила. Първото беше адресирано до Памела Хънт, майката на най-близката приятелка на Джулия. Второто беше за Грейс Барингтън, дългогодишна сервитьорка в ресторанта на Демарко. А третото… Джулия поднесе плика към светлината, осъзнавайки, че почеркът без съмнение е на майка й. Буквите бяха разкривени и неясни, поради което името беше почти нечетливо. Доста се взира, преди да го разчете.

— Странно. Адресирано е до Рик Сандърс. Никога не съм чувала това име.

Алекс седна до нея.

— Защо не го отвориш?

— Според теб трябва ли? Това е лично писмо на мама. Предполагала е, че ще бъде изпратено в деня, преди да почине. Спомням си как се измъчи, докато го написа, но каза, че иска да съобщи нещо много важно.

— Може би е изповед — предположи той. — Хайде, отвори го.

— И защо ще се изповядва пред някой си Рик Сандърс?

Той внимателно я наблюдаваше, докато отваряше плика. Джулия извади писмото, написано на лист хартия за писма, и зачете:

„Скъпи Рик, зная, че се споразумяхме да не си говорим, но искам да знаеш, че съм много болна. Не мисля, че ще живея още един месец…“

Гласът на Джулия се разтрепери, когато осъзна, че чете последните думи на майка си.

— Не мога.

Тя подаде писмото на Алекс и той продължи да чете:

„Мисля винаги с нежност за теб. Зная, че много те разгневих с постъпката си, но се получи най-доброто за всички нас. Днес Джулия е красива жена. Освен нея имам още една дъщеря. Моят живот се разви щастливо. Надявам се, че и ти си открил щастието. Зная, че направи огромна саможертва, но твоите действия никога не са ме изненадвали. Ти беше и си най-героичният човек, когото познавам.

С обич, Сара“

Алекс вдигна глава, очите му срещнаха нейните.

— Кой мислиш, че е той? — попита тя. — Кой е Рик Сандърс?

— Да попитаме ли баща ти?

— Не, не е удобно. Не вярвам, че ще му хареса да прочете писмо, написано от майка ми до друг мъж и подписано „с обич“.

Алекс погледна плика.

— Адресът е в Сейнт Халина. Градът е на около час и половина път оттук, нали?

— На север от Напа. Не възнамеряваш да отидеш там, нали?

— А защо не? Каза, че го е написала точно преди да умре, и че било важно. Значи трябва лично да го предадем.

— Чудно ми е, че пише за мен, като споменава името ми, сякаш човекът ме познава, но не и Лиз — размишляваше Джулия. — Имаш право. На всяка цена трябва да отидем.

— Ами работата ти? Тази вечер имаш ли предаване?

— Затова се обадих преди малко. Уредих да ме заместват няколко дни, за да имам време да разбера какво става — помълча. — Не сме преровили всичко тук.

— Кашоните няма да бъдат разчистени.

— Позна. Сигурна съм, че татко не е стъпвал в тази стая, откакто се е преместил — тя се подвоуми. — Трябва да му кажа „довиждане“. И вероятно трябва да поговоря с него за пиенето. Лиз е права. Пренебрегнах отговорността си по този въпрос.

— Струва ми се, че точно сега няма време за дълъг разговор. Освен това трябва да си сигурна, че баща ти е трезвен — отбеляза той.

— Правилно. Предполагам, че този разговор може да почака. Дано майка ми да не е имала любовна връзка с Рик Сандърс. Това ще разсипе татко ми… — Внезапно замлъкна и сложи ръка върху устата си. — О, боже! Нали не мислиш, че Рик Сандърс е истинският ми баща?

 

 

Джулия разполагаше с два часа за размишления върху този въпрос на път за Сейнт Халина — малко градче във винарски район, на север от Сан Франциско. Толкова много се вълнуваше за майка си, че напълно забрави за биологичния си баща, но наистина беше логично да му напише писмо точно преди да умре. Онова, което не можеше да си обясни, беше, защо е пазила тайна, защо никога не каза на Джулия кой е или къде живее, което не беше далеч по-важно от въпроса къде е израснала.

Щом Алекс отби от магистралата, тя отвори прозореца и остави свежият вятър да духа в лицето й и да развява косата й. „Околността е много красива“ — мислеше си, докато минаваха покрай ябълкови градини и лозя, от които се произвеждаха едни от най-хубавите вина в света. Възпитана в италианско семейство, естествено обожаваше червеното вино, но никога не беше попадала във винарския край. Баща й и чичо й бяха го обикаляли няколко пъти, но майка й не прояви никакъв интерес.

Защо? Заради човек, който живееше някъде наблизо и имаше специална роля в живота й ли?

— От час не си продумала — отбеляза Алекс. — За какво мислиш?

— Не преставам да се питам дали ще се срещна с баща си след броени минути. Какво да му кажа? Как да се държа?

— Още не знаеш какъв е този Рик Сандърс.

— Зная, че майка ми изрично споменава моето име и добавя, че има и друга дъщеря. Това е човек, когото е познавала, преди да се омъжи за Джино.

— Този факт не доказва бащинство.

— Трябва да се подготвя за всеки случай. Често съм си мислила, особено в пубертета, как ще срещна баща си. Гледах се в огледалото и не виждах прилика с майка ми. Свикнах да си представям, че на света има някой друг, който прилича на мен. Разбира се, и през ум не ми минаваше, че този някой ще се окаже момиченце в руско сиропиталище — каза тя и вяло се усмихна.

— Много добре. Още имаш чувство за хумор. Това е много важно.

— Защо е важно?

— Смехът може да те води през живота и да те пази. Прекарах много време в Африка, в едно село, в което половината от жителите бяха измрели от СПИН или от други болести. Не преставах да се учудвам как оживелите изобщо се усмихваха, но щом вземех фотоапарата, и те точно това правеха. Усмихваха се въпреки неописуемата мизерия.

Джулия се обърна към него. Погледът му беше съсредоточен в пътя, но тя беше убедена, че се е пренесъл в миналото.

— Веднъж дадох на едно момченце лист хартия и писалка — продължи Алекс. — Ако беше го видяла, щеше да си помислиш, че му давам милион долари. То не преставаше да се усмихва. Рисува през целия ден, докато не остана и сантиметър неизрисуван.

— Видя ли го някога отново? Въобще срещал ли си някога отново хората, които си снимал?

Той поклати глава.

— Почти никога не се връщам на същото място. Но се случва. Например отидох пак в онова село след година.

— Моля те, не ми казвай, че детето е умряло — мразеше да мисли за толкова тъжни истории.

— Не зная какво е станало с него. Селото не съществуваше, било отнесено от наводнение. Казаха ми, че някои хора са се спасили и се преселили в друго село. Но никой не си спомняше детето.

— Ами то сигурно още си играе с твоята писалка и се усмихва.

Той я погледна с нежност.

— Имаш състрадателно сърце. Това може да ти навлече неприятности.

— Вече се съмнявам какво е сърцето ми.

— Затова ли протакаше нещата с Майкъл? За да не го засегнеш?

— Донякъде и затова. Харесвах го, а той се държеше с мен безупречно. Не съм искала да го наранявам — след малко продължи: — Но всъщност не съм имала Майкъл предвид, а мама. Никога не бих дръзнала да й задам нито един от въпросите, които задавам сега. Тя за всичко ме наставляваше и аз не й противоречах, за да не я ядосам или разтревожа. И виж докъде стигнах.

— Твърдиш, че сте били много привързани, така че скъпо си заплатила за своето покорство.

— Предполагам, че е така. Непрекъснато си говорехме, дори когато не си бях вкъщи. Винаги знаеше къде съм и какво правя. Непрекъснато ме проверяваше.

— Колко време боледува?

— Около две години. Последните шест месеци бяха особено тежки. Беше мъчително да я гледаш как се топи. Поне имахме време да се сбогуваме. Въобразявах си, че сме си казали всичко важно. Но сега зная, че мама се е концентрирала върху всекидневието и бъдещето. Нито веднъж не спомена за миналото. Все настояваше да обсъждаме какво ще правим, след като тя си отиде. И запази своите тайни. Чудя се дали ще разбера някога защо.

— Има голяма вероятност да разбереш, но пък може и да пожелаеш да не го знаеш.

— Тогава ще подлагам на съмнение всяка истина. Алекс я погледна неуверено.

— Лесно е да се каже. Нямаш представа с какви ужасни обстоятелства можеш да се сблъскаш.

— Да не би да се опитваш да ме подготвиш за нещо? Имаш ли съмнения, които не си споделил с мен?

— Зная каквото и ти знаеш — отговори той. — Но съм бил свидел на всякакви безобразия по света. Дори не подозираш на какво са способни хората понякога.

Може би наистина не подозираше. Животът й беше спокоен и безгрижен, далеч от грубата действителност, а майка й до последния си дъх я бе закриляла. Въздъхна и погледна през прозореца. Появи се табелата за Сейнт Халина.

— Готови или не, ето ни тук — промърмори тя.

— За Рик Сандърс ли говориш или за нас?

— И за нас, и за него. Нямам добри предчувствия, Алекс.

— А аз нямам добри предчувствия, откакто почука на вратата ми миналия петък.

Известно време пътуваха по селски път, паралелен на магистралата, подминавайки стопанства, пасящи коне и крави, малки къщурки. Джулия вдъхваше мириса на току-що окосена трева. Беше прелестен ден, със синьо небе и ярко слънце, който носеше полъха на отминалото лято. Също така беше от онези дни, сякаш прекалено лъчисти, за да се случи нещо лошо. Тя се надяваше случаят да е такъв.

Алекс я помоли да погледне картата. Тя му каза да завие надясно при следващото кръстовище. Постепенно се появиха къщи, предприятия, бензиностанции и търговски центрове. Рик Сандърс живееше на улица със странното име „Карибиън Корт“. На Джулия цялата област с нищо не й напомняше Карибите. Адресът, който търсеха, съответстваше на скромна едноетажна къща във фермерски стил. На алеята пред нея беше паркиран очукан шевролет, поне двайсетгодишен. Тревата в предния двор беше оредяла, изсъхнала, виждаха се големи петна гола пръст. Цветята бяха повехнали, а между розовите храсти пред къщата бяха избуяли плевели.

Щом паркираха и слязоха от колата, Джулия стана още по-нервна.

Наистина ли ще се запознае с баща си? В този ден ли? В този миг ли?

Ще го познае ли, когато го види? Или ще й се стори непознат.

Хвана Алекс за ръка, когато той се запъти по алеята към входа.

— Почакай. Страхувам се.

— Не трябва нищо да правиш или да казваш, Джулия. Аз ще се оправям. Ще спомена името на майка ти и ще наблюдаваме как ще реагира. Ти само гледай и слушай.

— Ами ако се обърне към мен, когато ме види? Ами ако ме познае? А ако не искам той да ми е баща? — Алекс й се усмихна, но тя знаеше, че полудява. — Прекалено много въпроси ли задавам?

— Един е достатъчен, но да е навреме.

— Обичам да съм подготвена за всяка възможност.

— Понякога най-хубавите неща се случват, когато най-малко ги очакваш.

— Или най-лошите.

— А сега кой е песимистът?

— Добре, добре — тя пое дълбоко дъх. — Да тръгваме. Дано да си е вкъщи.

Щом Алекс натисна звънеца, дочуха лай и мъжки глас, който усмиряваше кучето. След миг вратата се отвори. Джулия примигна. Слънчевата светлина падаше така, че ги заслепяваше, а мъжът се оказа в сянка. Освен синята му тениска и белите шорти, друго не успя да види. Лицето му изобщо не се различаваше.

Алекс сграбчи ръката й и с все сила я стисна.

— Ох! — изохка тя, но той като че ли не я чуваше.

Взираше се в мъжа потресен и ужасен.

Мъжът пристъпи на верандата и най-после Джулия можа да го види. Беше тъмнокос, със светлозелени очи.

— Вие ли сте Рик Сандърс? — попита тя.

Въпросът й бе посрещнат с мълчание. После мъжът дълбоко въздъхна и каза:

— Не точно. Ти ли ще й кажеш, Алекс?

— Познаваш ли го? — попита смаяно тя.

Алекс беше стиснал устни.

— По дяволите, Джулия, това е баща ми!