Барбара Картланд
Кръстът на любовта (10)

Глава 10

Когато Рена наближи къщата, усети, че там цари суматоха. Отвътре идваха викове на радост, смях и триумф.

Тогава Джон изскочи навън.

— Рена — извика той, докато размахваше ръце и тичаше към нея.

— Какво се е случило? — попита тя, докато той я въртеше във въздуха.

— Адолфо направи невероятно откритие. Помниш ли кожената торбичка, която намерихме под кръста?

— Да, онази, в която бяха последните две монети?

— Вътре имаше и нещо друго. Лист хартия. На него има написана гатанка, ключ към намирането на другите двадесет и три монети. Адолфо мисли, че са някъде в къщата и ако успеем да ги намерим…

— О, Джон, Джон, може ли наистина да е вярно?

— Трябва да е вярно. Виждаш ли, това е чудото, за което той говореше. Хайде!

Той сграбчи ръката й и двамата заедно се затичаха да се прибират.

Адолфо и Сесил усилено работеха в картинната галерия. Бяха покрити с прах, но весели и решителни. Адолфо й показа хартията, която бяха открили.

— Кожата е запазила хартията в добро състояние — каза той. — Така, че все още текстът може да бъде разчетен.

— Само от теб — каза Джон с приповдигнато настроение. — Трябва да си учен, за да разчетеш това.

— Трябва да е от преди стотици години — съгласи се Рена. — Това не е съвременен английски.

Адолфо кимна.

— Бих казал, че е писано по времето на крал Чарлз Втори.

— Тук пише нещо за някакъв крал — тя присвиваше очи, гледайки в листа. — Какво означава?

— Това са били монетите на краля, а останалите трябва да се намират в някоя част на къщата, свързана с него — каза Джон. — Така че започнахме с галерията, защото тук има няколко портрета на Чарлз Втори и още няколко, където той е със семейството си.

— Дотук нямаме късмет — каза Адолфо. — Монетите не бяха скрити зад никой от тях. Но няма да се откажем.

Това, че бяха толкова близо до късмета си и все пак не можеха да го стигнат, караше Рена да се чувства объркана.

Тя насочи поглед към един от портретите, които Адолфо й показа. Той представляваше кралят, все още млад човек, вероятно наскоро след неговото възкачване на трона, изправен до прозорец и отправил очи към селски пейзаж.

В ръцете си държеше няколко златни монети.

— Дали това не са монетите, които търсим? — попита Рена.

— Възможно е — каза Адолфо.

— Тогава може би трябва да търсим в стаята, изобразена зад него — каза тя развълнувано. — Аз знам коя е. Разпознах я. Скоро пак шетах из къщата и знам една спалня, откъдето изгледът към земята е точно под този ъгъл.

— Можеш ли да ни заведеш? — попита Джон.

Те я последваха в антрето и нагоре по стълбището. Тогава, за неин ужас, тя откри, че впечатленията й са избледнели. Всички стаи и коридори сега й изглеждаха еднакви.

— Не мога да си спомня — прошепна тя. — Объркана съм.

— Спокойно — каза Адолфо и улови ръцете й. — Развълнувана си и това обърква мислите ти. Споменът ще се възвърне всеки момент.

— Да, да — каза тя с облекчение, когато бъркотията в главата й започна да се уталожва. — В тази посока е.

В края на дълъг коридор те намериха стаята. Беше мръсна и западнала сега, но някога трябва да е била великолепна. В центъра й стоеше огромно легло, драпериите, на което бяха се разпаднали, а декорациите му почти не се виждаха от натрупаната с годините мръсотия.

Само едно-единствено нещо се виждаше все още ясно — великият герб, което означаваше, че това легло е използвано от крал Чарлз Втори.

Лично неговата стая! И най-вероятно именно тук беше скрито съкровището, което търсеха.

Те започнаха да претърсват чекмеджета, ракли, издирваха тайни шкафове зад завесите.

— Страхувам се, че няма да е скрито на толкова показно място — каза Адолфо. — Трябва да бъдем проницателни. Какъв беше този шум?

Всички се ослушаха и чуха звуци от колела на карета, а след това и грозния глас на Уингейт, даващ инструкции някому.

— Нима той смее… — прошепна Джон.

— Разбира се — каза му Адолфо. — Слез при него и отвлечи вниманието му. Рена, ти също иди! В никакъв случай не бива да заподозре нещо.

Нямаха друг избор, освен да направят, каквото им се казваше. Заедно слязоха на долния етаж, а в антрето завариха пълен хаос.

В центъра стояха Уингейт и Матилда. Около тях се трупаха работници, които бързо сновяха насам-натам, а после се мръщеха на онова, което намираха.

— Какво е това? — попита Джон.

Уингейт му се усмихна кисело.

— Помислих си, че е време да започнем.

— Не съм дал съгласие да започваме — каза ядосано Джон.

— Хайде, знаем, че само играеш игрички. Имаш нужда от това, което аз мога да ти дам, и няма смисъл да се преструваш, че не е така. Тази работа трябва да бъде свършена и сега времето е по-подходящо от всякога.

Джон сложи ръце на кръста си. При други обстоятелства щеше да изхвърли Уингейт насила, но нежното докосване на Рена го накара да спре и да си спомни съвета на Адолфо.

— Госпожице Уингейт — каза Рена и пристъпи напред. — Колко се радвам да ви видя. Защо не дойдете с мен и…

И още докато говореше, тя поведе Матилда нагоре по стълбището.

— Сесил все още ли е тук? — прошепна Матилда, когато бяха на безопасно разстояние.

— Да, ще те заведа при него. И още някой е тук. Твоят дядо.

— Аз нямам дядо.

— Имаш и той копнее да те види.

Когато стигнаха до кралската спалня, Рена отвори вратата. Адолфо изучаваше малък шкаф. Обърна се и погледна по посока на звука. Тогава застина.

По лицето му започнаха да се стичат сълзи.

— Джейн — прошепна той. — Моята Джейн.

— Джейн е била съпругата му — обясни Рена. — Ти приличаш на баба си.

— Ти си мъжът, когото видях преди толкова години — каза внезапно Матилда. — Помислих, че си духът на баща ми, дотолкова приличаш на него.

— Не съм призрак, скъпа моя — каза Адолфо. — А само един човек, който току-що откри, че има внучка. Винаги съм искал да те видя, както си му е редът.

Въпреки, че по бузите му все още се стичаха сълзи, той се усмихваше.

Матилда ахна и се втурна в прегръдките му. Тя също се разплака от щастие.

— Дядо, дядо — ридаеше тя.

Той погледна с нежност лицето й.

— През всичките тези години мислех, че в теб има нещо от Джейн — каза той. — Но ти беше дете и тогава това не ти личеше. Но сега сякаш отново виждам моята любима.

— Татко винаги е казвал, че в мен няма какво да се гледа.

— Ти си много красива — каза Адолфо. — Сесил и аз сме съгласни с това.

Сега Матилда видя и Сесил, който им се радваше отдалеч. Адолфо се усмихна, когато те се прегърнаха и каза:

— Поздравявам те за избора ти на съпруг. Той е прекрасен младеж.

— О, дядо, ще ни помогнеш ли?

— На драго сърце. Но първо трябва да свършим с претърсването на къщата.

— Има няколко стари монети, скрити някъде тук — обясни Рена. — Принадлежали са на Чарлз Втори.

— Тогава със сигурност ще са в неговия параклис — каза Матилда.

Всички се втренчиха в нея.

— Параклисът е на краля — добави тя.

— Тук няма кралски параклис — каза Рена, — а само обикновен малък параклис.

— Имаше един келнер, който сервираше на мен и на баща ми в хотела миналата нощ. Той беше много стар и каза, че е работил тук, когато е бил момче. Според него, семейството винаги е наричало параклиса „кралския параклис“, заради Чарлз Втори. Това е името, което само семейството е използвало, защото „по-нисшите класи“ не били достойни, за да знаят. И ако това място е пусто от години, предполагам, че няма как някой да помни как е бил наричан параклисът.

— О, небеса, възможно ли е? — възкликна Адолфо.

Няколко стъпки в коридора накараха всички да застанат нащрек, но беше Джон.

— Оставих господин Уингейт да нарежда на работниците — каза той. — Той е истински щастлив, ако никой не му противоречи, така че си помислих да се изплъзна за момент. Някой откри ли нещо?

Рена бързо му обясни за кралския параклис.

— Какъв невероятен късмет, ако всичко е вярно — каза Джон. — Да вървим натам! Но трябва да сме предпазливи. Уингейт не трябва да вижда Адолфо и Сесил. Ще се върна и ще му отвлека вниманието.

Беше му неприятно, но успя да се усмихне, когато се върна при Уингейт, който още стоеше в антрето и даваше заповеди на един дебел мъж.

— Това е Симпкинс, архитектът, когото наех — обясни той.

Джон потисна яда си и подаде ръка на Симпкинс.

— Удоволствие е за мен да се запознаем, сър. Трябва да си поговорим за това, което смятате да правите с моята къща.

Джон много деликатно подчерта „моята“.

Симпкинс, който беше любезен мъж, започваше да разбира, че нещо тук не е както трябва. Уингейт бе този, който говореше, сякаш къщата е негова. Очите му зашариха ту към единия, ту към другия.

— Това, което държите, планове ли са? — попита Джон, посочвайки няколкото рула хартия, които стискаше в ръка Симпкинс.

— Да, сър.

— Защо не ги погледнем всички заедно в библиотеката?

Стана точно така, както се надяваше. Докато се правеше пред Уингейт, че уж е започнал да мисли по-разумно, не беше никак трудно да го примами в библиотеката.

Джон предположи, че именно сега другите ще имат шанса да слязат от горния етаж и да отидат до параклиса, без да ги види някой.

Всички планове бяха отлични, без този за кулата. Ако можеше да си го позволи сам, щеше да се радва да ползва услугите на Симпкинс.

Само ако…

Мисълта му отлетя при параклиса, от който зависеше съдбата на всички.

Джон се принуди да се концентрира.

— Това с кулата е невъзможно — каза той. — Трябва първо да укрепите основите.

Симпкинс въздъхна облекчено:

— Това се опитвам да…

— Млъкнете и двамата — изръмжа Уингейт. — Искам кулата точно такава. И я искам още сега. Ако мислите… Какво, по дяволите, правиш тук?

Другите двама погледнаха и видяха Адолфо да стои на вратата и да се взира в сина си с тъжни, ужасени очи.

— Исках да те видя — каза той.

— Е, аз пък не съм искал и не искам да те виждам. Вчера ти казах да изчезваш. Защо ме преследваш сега?

— Може би, защото си мой син и въпреки всичко, все още те обичам.

— Сантиментални безсмислици — изръмжа свирепо Уингейт. — Стой далеч от мен! Не искам постоянно да ми се навираш в очите!

— Не мога да направя нищо за теб — каза Адолфо със същия меланхоличен тон. — Появявал съм се в съзнанието ти при всяка твоя злонамерена постъпка. Затова присъствието ми е така непоносимо за тебе.

— Изчезвай от тази къща!

— Това може да го каже само собственикът — каза Адолфо, без да откъсва поглед от сина си. — Ти не си собственика тук и никога няма да бъдеш.

— Грешиш. Никога досега не съм претърпявал поражение. Той — протегна ръка към Джон, — в края на краищата, няма да ми откаже. Не може да си го позволи.

— Обърка се — каза Адолфо. — Той не може да си позволи да не ти откаже.

Джон застана до него на вратата.

— Господин Симпкинс — каза той, — ако имам късмет, може да си поговорим друг път. Междувременно, стойте настрана от кулата.

— Приемаш заповеди само от мен — избухна Уингейт срещу архитекта.

— Хайде, да забравим за кулата и да продължим нататък, сър — опита се да го омилостиви архитектът. — Не искате да съборя къщата над главата ви, нали?

Джон използва възможността да издърпа Адолфо извън стаята.

— Мислех, че ще останеш скрит — прошепна той.

— Няма да се крия от собствения си син. Може да изглежда странно, но аз го обичам, дори се надявам да го вкарам в правилния път.

Докато говореха, те се запътиха към задната част на къщата, където беше параклисът. Сесил, Матилда и Рена го претърсваха. Беше трудна работа, въпреки че параклисът беше малък.

— Разбира се, може и да е тук — каза Джон, сочейки нагоре към галерията, която минаваше от едната страна на параклиса. — Как може да я достигнем?

— Не е възможно оттук — каза Рена. — Там седеше прислугата. Те влизаха от друга врата, която е отзад.

— Първо трябва да претърсим основно главния параклис — разсъди Адолфо, — а после да помислим за галерията.

За всеобщ ужас, основното претърсване на параклиса не разкри нищо.

Адолфо попита Рена:

— А какво има зад онази врата?

— Предполагам, че там е църковната канцелария. Да, тя е съвсем малка. Когато бях дете, татко я използваше, когато водеше служби тук. Това не се случваше много често. Освен опелото на стария граф, той е кръстил тук две деца и е провел една сватба. Младоженката беше голямата племенница на графа и тя ме помоли да й бъда шаферка. Толкова бях развълнувана тогава!

Докато говореше, тя отвори вратата към църковната канцелария. Там имаше малка маса, а на нея беше регистърът с раждания, бракове и погребения, все още отворен, и четливият почерк на баща й се виждаше ясно.

— Да видим зад тази стена — предложи Адолфо. — Това е точното място, където може да има секретен шкаф. Помогнете ми да преместя бюрото.

Заедно се опитаха да го преместят, но то не помръдваше.

— Залепено е с нещо — каза Адолфо. — Част от пода е повдигнат. Нека се опитам да го…

Започна да дърпа без прекъсване частта от пода под бюрото, докато изведнъж той стана хлабав, остана в ръката му и той го вдигна.

В дупката отдолу имаше кожена торбичка, същата на вид като тази, която Рена и Джон намериха под кръста, само че по-голяма.

— Адолфо…

— Спокойно, скъпа, не се надявай напразно.

Но тя не можа да се сдържи, хукна към вратата и извика останалите в параклиса.

— Елате бързо. Намерихме нещо.

За миг всички се струпаха в малката канцелария и наобиколиха Адолфо, докато той отваряше торбичката. Мушна ръката си, извади съдържанието и го сложи на бюрото.

Златни монети.

Точно двадесет и три.

— Намерихме ли ги? — прошепна Рена.

— Намерихме ги — каза Адолфо. — Останалите двадесет и три златни монети, които някога са принадлежали на нашия крал Чарлз Втори.

— Това означава ли, че… — Джон също не посмя да изкаже на глас предположението си.

— Означава, че имате всичките тридесет — потвърди Адолфо. — Част от историята на страната. И тъй като имате пълната колекция, стойността им ще е баснословна.

— Ти спомена сто хиляди — каза Джон. — Наистина ли цената би била толкова висока?

— Мога да посоча един колекционер, който ги търси от години — каза Адолфо. — Нямам никакви съмнения относно това, каква цена ще дадат те за него. Скоро ще бъдете спасени.

— Спасени!

Всички те произнесоха думата, като се споглеждаха. После отново я изрекоха и това беше най-хубавата дума на света.

— Защо каза: „Ще бъдете спасени“? — искаше да узнае Джон. — Сега със сигурност вече сме спасени.

— Няма да бъдете спасени, докато не се ожените легално — каза Адолфо. — И това трябва да се случи, колкото е възможно по-скоро.

— Но той ще ни спре — каза Матилда. — Джон и Рена не зависят от него, но той все ще намери начин да ми попречи да се омъжа за Сесил. Ще ме отведе в Лондон.

— Не обаче, ако се венчаете тук и начаса — каза Адолфо.

Те отново се спогледаха.

— Възможно ли е? — запита Джон.

— Аз съм духовно лице, пенсиониран съм, но все още имам правомощия. Този параклис е осветен, както ми каза госпожица Колуел.

— Разбира се! Нима искате да ми кажете, че когато попитахте, вече сте си мислили за това?

— Обичам да гледам в бъдещето.

— Ще бъде ли валидно без свидетели? — искаше да се увери Сесил.

— Но ние си имаме свидетели — врътна глава Адолфо.

— Всеки от вас ще свидетелства при брака на другия. И ако моят син се опита да създаде някакви неприятности, просто ще се обърна към местния епископ, който винаги ще ме подкрепи.

— Познаваш епископ Хюстън ли? — зачуди се Рена.

— Да го познавам ли? Та аз му преподавах в теологическия колеж. Той вземаше книги назаем от мен. Всъщност, мисля, че все още имам у него някоя и друга книга. За всичко сме се погрижили. Матилда, ти пълнолетна ли си?

— На двадесет и четири…

— А ти? — погледна към Рена той.

— На двадесет и две съм и нямам семейство.

— Тогава мога да ви венчая още сега, ако желаете.

— Да! — извикаха в един глас и четиримата.

— Залостете вратите — енергично се разпореди Адолфо. — Нека да не влиза никой тук, докато не свършим всичко.

Това беше най-странната сватбена церемония, която Рена някога беше виждала. При все това не се съмняваше, че бяха в добри ръце, в ръцете на този свят старец. Освен собственият й баща, никой друг не я беше впечатлявал с борбата си, доброто да победи на всяка цена.

По общо съгласие Матилда и Сесил се венчаха първи, тъй като те най-много се страхуваха от Уингейт.

— Сега той не може да ни навреди — каза Джон на своята любима.

Венчаха се с халки от завеса на прозорец, които „случайно“ се бяха озовали в джоба на Адолфо все по същото време, когато попита Рена за статута на параклиса.

Джон стана шафер на Сесил, и заедно с Рена се подписаха в регистъра, който намериха само преди половин час в канцеларията.

После младоженецът Сесил стана шафер на графа, докато госпожа Сесил Дженкинс стана придружителка на Рена. И двете момичета бяха покрити с прах, но пък толкова щастливи.

— Ще вземеш ли тази жена…

— Да — потвърди Джон.

— А ти, Рена, ще вземеш ли този мъж, да му се подчиняваш и служиш, да го обичаш, да го почиташ и пазиш, отричайки се от всичко друго и да бъдеш само с него, докато смъртта ви раздели?

С дълбока радост, Рена отговори:

— Да.

— С този пръстен се венчава…

Преди Джон да успее да каже още нещо, някой задумка по вратата.

— Пуснете ме да вляза! — развика се отвън Уингейт.

Вратата се разклати, когато той се опита да я отвори насила. Но издържа!

Джон конвулсивно стисна ръката на булката и уверено продължи да рецитира текста на ритуала.

Стъпките се отдалечиха от вратата и после се чу как някой се качва по стълбището. В следващия момент Уингейт се появи горе в галерията, с лице, изкривено от гняв. Можеше да ги види, но не и да ги стигне.

— Спрете това! — закрещя той. — Заповядвам ви да спрете!

— Не се страхувайте — каза Адолфо. — Той няма власт тук.

И като повиши глас, продължи:

— Вие, Джон и Рена, дадохте съгласието си за свещен брачен съюз…

— О, не-е-е! — извиси глас Уингейт.

Адолфо продължи да говори равномерно, сякаш въобще не чуваше яростния вой и безумие, които се сипеха отгоре.

— … и аз ви обявявам за съпруг и съпруга!

Уингейт вече не крещеше. В абсолютната тишина сега ги изпиваше с очи, които изригваха такава злоба и ненавист, че Рена дори се изплаши.

— Ще си платите за това — изръмжа отгоре Уингейт. — Мислите, че може да не ми се подчините и да се измъкнете по живо, по здраво от мен? Това никому досега не се е удавало! Ще ви съсипя без жал!

— Няма да успееш! — отвърна Джон. — Не се нуждаем вече от парите ти, за да подсигурим добре хората и да възстановим къщата.

— Къщата ли — подхвърли със сарказъм Уингейт. — Мислиш, че тъкмо вие ще се радвате на къщата? Това би трябвало да е моята къща. И съответно никой няма да ми я отнеме!

Той внезапно се обърна и в следващия миг нито се чу, нито се видя. В далечината отекнаха други гласове. Различиха сред тях предупредителният вик на Симпкинс:

— Не ходете там горе, сър! Опасно е!

— Покривът — изтръпна Джон.

Адолфо бързо дръпна резетата и всички наизлязоха навън. Когато се беше отправил към галерията, Уингейт имаше преднина и гласът му отгоре вече се чуваше добре.

В следващия миг нещо излетя през прозореца и се приземи с трясък на терасата отвън.

— Това е камък от кулата — каза Джон. — Сигурно се опитва да разруши къщата. Рена, остани тук! Каквото и да стане, не излизай навън. Страшно е!

— Идвам с теб — проплака тя, изплашена за него.

— Не, скъпа! Не мърдай от тук.

— Но…

Той й се усмихна мило:

— Само преди няколко минути се закле да ми се подчиняваш. Къде остана Адолфо?

— Отиде горе.

Чу се друг трясък, срина се лавина от камъни. Джон се втурна след Адолфо, но старият свещеник вече беше стигнал до покрива и стоеше изправен, лице срещу лице с Уингейт.

— Махни се от мен — извика Уингейт.

— Всичко свърши, сине! Повече не можеш да навредиш на тези хора. Графът се ожени, дъщеря ти също се омъжи…

— Това е само твоя работа, нали?

— Не, твоя работа е! Ти отблъсна всеки, който те беше обичал, докато най-после останах само аз. И все още съм твой баща.

— Стой далеч от мен — повтори Уингейт и отстъпи крачка назад.

— Не отивай до ръба! — предупреди го Адолфо. — Виж, там липсва един камък.

— Но това е мое — свирепо се озъби Уингейт. — Аз няма да се предам. Ще се боря с тях за имота си. Погледни натам… — и той посочи тържествено Имението — земя, да я владее крал. Наречена е за такъв като мен. И само за мен! Моя е!

— Нищо тук не е твое — поклати глава Адолфо. — Ти отхвърли всичко, което имаше значение, и сега нищо не ти принадлежи.

Тишина.

Само вятърът свиреше над главите им.

Седяха лице в лице, много близо един от друг. Никой не помръдваше, но Адолфо позна по очите на сина си, че той най-сетне беше осъзнал истинското положение на нещата.

— Нищо, значи!… — повтори Уингейт с дрезгав глас. — Нищичко си нямам! Нищо, съвсем нищо не остана. Просто така!

И той пак погледна към наследството, което толкова беше искал да открадне и се беше борил за това! Наследството, което никога нямаше да бъде негово.

В следващия момент Уингейт изчезна от погледа.

Отдолу се разнесоха ужасени викове, когато той падна на плочите от цели шест фута височина.

Никой не би оцелял…

Когато бързо се озова на покрива, Джон съзря Адолфо да стои изправен там, вперил мрачен поглед в далечината.

— Адолфо, добре ли си? Къде е Уингейт?

— Падна — отвърна през сълзи старият мъж. — Стоеше си на ръба и… падна.

Джон предпазливо се промъкна до ръба и погледна надолу. Там тълпата от работници стоеше в кръг около Уингейт. Все още го гледаха отдалеч, защото дори и мъртъв, той ги ужасяваше.

Сега лежеше проснат по гръб, втренчен в небето, а очите му бяха отворени и безжизнени.

Джон се върна до мястото, където все още стоеше неподвижен Адолфо.

— Хайде, да слезем долу! — угрижено произнесе Джон.

— Той беше мой син — отвърна меко Адолфо. — Беше и си остава моят син!

* * *

Монетите се продадоха на малко по-висока цена, отколкото Адолфо предсказа и Джон веднага взе работите в своите ръце, не само по своята собствена къща, но и по селските къщи, които бяха разпръснати из околностите на Имението.

Сега имаше храна и подслон за неговите работници и работа за всеки, който се нуждаеше от нея. Господин Симпкинс беше извикан пак, за да направи нови планове. Така из къщата затрополиха работниците.

За щастие, оказа се, че не е късно да се възстановят фермите, нито да се засее тазгодишната реколта.

— Трябва да се направи още много — обърна се графът на Ленсдейл към своята графиня, докато се разхождаха заедно край потока, където работниците събираха реколтата наблизо. — Защото тази година реколтата беше слаба. А то се случи, защото не ни стигна времето, но през следващата година ще имаме по-добър успех.

— И през по-следващата година, също — отбеляза Рена. — Година след година, през цялото време занапред! Нищо друго няма значение, освен това, че ще бъдем заедно.

Неусетно се озоваха до кръста, който беше здрав и изправен отново, тъй като група работници бяха изкопали нови основи и го бяха забили дълбоко в земята.

— Радвам се, че помолихме Адолфо да го благослови — каза Джон.

— Да, сега напомня и за него, освен за баща ми.

— Мисля, че той ще бъде добре.

— Сигурна съм — отговори Рена. — Матилда ми писа от Лондон, че скръбта му била толкова дълбока, че дори за кратко се побояли, да не би да загуби разсъдък. Но когато разбрал, че ще става прадядо, възвърнал желанието си за живот.

— Мисля, че това, което го е зарадвало най-много, са плановете на Матилда да използва само малка част от голямото си наследство. Точно толкова, от колкото се нуждае Сесил, за да осигури собствения си бизнес. Останалото щяла да предостави за обезщетения на тези, на които баща й навремето бил навредил. Тогава и Адолфо най-после се съгласил да живее при тях.

— Надявах се да го убедим да прекара малко време с нас — каза Джон.

— Но, разбира се — съгласи се зарадвана Рена. — Кой друг би бил по-подходящ, за да кръсти детето ни в кралския параклис?

— Нашето дете ли? — нежно се зачуди той. — Сигурна ли си, наистина?

— Напълно. Ще ни се роди през пролетта. И тогава вече ние ще си имаме всичко.

— О — възрази той, галейки лицето й, — като си помисля, какво можеше да стане и как щяхме да се загубим един друг, знам, че и сега животът ни е наистина щастлив. Каквото и да ни се случи отсега нататък, ти си оставаш всичко за мен. И така ще бъде винаги.

— Непременно — промълви тя. — Толкова добре звучи.

— Да — разпалено отвърна той. — И ще ни бъде хубаво, както в този живот, така и в следващия, защото ще имаме любовта, с която Господ ни е дарил. Сега и завинаги!