Барбара Картланд
Кръстът на любовта (1)

Глава 1

1864

Гарваните кръжаха в мрачното зимно небе, докато присъстващите на погребението се скупчваха над гроба. Мразовитият въздух беше също толкова мъчителен, колкото и студенината, сковала сърцата им.

Какво щяха да правят без него? Как щяха да се справят?

Човекът, когото погребваха, беше техен свещеник, в известен смисъл и техен духовен баща. В малкото им отдалечено селце — Феърдейл, вече нямаше кой да се грижи за тях. Всички помнеха, как отец Колуел винаги ги бе напътствал, окуражавал, наказвал, защитавал, но най-вече обичал.

Сега си беше отишъл, повален от болестта, която го настигна при посещението му на болен енориаш през една снеговита нощ. Преди да се случи трагедията, на моменти състоянието му се подобряваше, но после се влошаваше отново, докато най-накрая той окончателно се предаде на пневмонията и почина.

Всички чувстваха загубата, но едва ли някой страдаше повече от бледото, объркано момиче, което не откъсваше очи от гроба. Тя ги затвори, когато първите буци пръст паднаха върху ковчега. Това беше Рена Колуел, дъщерята на починалия мъж.

Доста по-младото момиче до нея, с шал на главата, пъхна ръката си в тази на Рена, сякаш да я утеши. Имаше грубите отрудени ръце на прислужница, свикнала с всякаква работа.

— Хайде, да тръгваме, госпожице! — помоли тя.

— Само още няколко минути, Ели. Искам да говоря със свещеника, който води службата. Защо не се прибереш вкъщи, да сложиш чайника и да направиш няколко сандвича? Той сигурно ще иска да се отбие у нас на чаша чай, преди да замине.

Когато Рена се доближи до високомерния млад мъж, дошъл от далечна енория, за да извърши опелото, той никак не се поцеремони да покаже нетърпението си да отпътува. Нямаше съмнение, че предпочиташе града и се чувстваше направо ужасен от това затънтено селце.

— Чули ли сте нещо за това, кой ще заеме мястото на татко? — попита го Рена.

— Е, едва ли това е най-желаната длъжност, но има много хора, които са загубили надежда за нещо по-добро.

Тя се смути, почувствала как петнят баща й, но помисли, че свещеникът може би просто е допуснал груба грешка в изразяването си.

— Предполагам, че някой все пак ще прояви желание. Като идвах насам, минах покрай една огромна къща. Наистина жалко, че никой не живее там. Тя е пример за това как един благороден човек винаги придава приятен вид на дома си, а в допълнение осигурява работа и на служителите си.

— Преди десет години почина последният граф на Ленсдейл — отговори Рена. — Никой не знае, кой ще бъде следващият или дали въобще ще има такъв. Родът може и да е изчезнал. Оттогава Имението е необитаемо.

— Това никак не е хубаво. Е, аз трябва да тръгвам, понеже в хотела ме чака вечеря.

Здрачи се. Рена пое към къщи самотна и сломена.

В кухнята намери Ели, единствената прислуга, която баща й можеше да си позволи. Тя вече беше приготвила чая. Двете млади жени седнаха заедно в кухнята.

— След като майка ви почина, той вече не беше същият — каза Ели.

— Вярно е — отговори Рена. — Трудно е да си представи човек, че мина цяла година, откакто я няма. С нейната смърт си отиде и част от татко. Той винаги е бил мил и внимателен към мен, но никога не можах да го накарам да се почувства напълно щастлив.

— И какво ще правите сега, госпожице?

Рена направи усилие да се усмихне.

— Наистина не знам! Свещеникът, който извърши опелото, се погрижи да ми напомни, че скоро трябва да се изнеса оттук. Радвам се, разбира се, понеже селото има нужда от нов свещеник. Но истината е, че не знам къде ще отида.

— Можете да станете учителка, госпожице. Вие знаете толкова много неща!

— Е, чета много, но се страхувам, че нямам достатъчно знания, за да бъда учителка или гувернантка. Мога да се грижа добре за деца, но никой наоколо не може да си позволи да ме наеме. Всъщност, единственото нещо, в което наистина съм много добра, е поддържането на къща.

Ели наддаде тих вик.

— Вие не можете да бъдете икономка, госпожице! Какво би казала майка ви?

— Майка ми наистина не би дала одобрението си — съгласи се Рена. — Нейното семейство са били хора от „по-горна класа“ които не са гледали с добро око на брака с духовници. И са били невероятно шокирани, когато тя се влюбила в татко. Но трябва някак да осигуря прехраната си и ще се радвам, ако си намеря честна работа, и то преди да се наложи да си тръгна оттук — Рена се усмихна на Ели със съжаление. — Страхувам се, че не мога да си позволя да те задържа.

— Няма нищо, госпожице! Мама ще бъде щастлива да ме види вкъщи, още повече, след като нашата Гладис се ожени. Освен това, трябва да напомня на Бърт, че все още съществувам.

— Бърт ли?

— Синът на месаря, госпожице. Той винаги е бил много мил с мен.

На следващата сутрин Ели си тръгна, надявайки се, че ще има късмет да омае въпросния Бърт. Рена остана съвсем сама в студената празна къща. Тя знаеше, че съвсем скоро ще бъде без дом.

Но разчиташе на едни от най-ценните си качества, пестеливостта и трудолюбието, поради което веднага започна да си търси работа. Въпреки, че сподели с Ели това, дето не се чувства достатъчно подготвена да бъде учителка, Рена кандидатства именно за учителски пост. Истината беше, че би опитала всичко, с което честно да може да припечелва, поне за хляб. Но беше януари и никое училище не наемаше учители.

Остави имената и данните си в регистрите на няколко агенции. Едната я повика на интервю, но в толкова отдалечено градче, че нямаше никаква надежда въобще да стигне до там. Друга пък я повика на интервю на цели 20 мили. Тръгна пеш, връхлетя я дъждовна буря, в резултат на което пристигна цялата подгизнала и покрита с кал. На връщане пък я взе местен каруцар, но той я изостави на няколко мили от Феърдейл. Със сетни сили Рена едва се добра до вкъщи. Беше изтощена и премръзнала. Може би щеше и да умре, ако не беше жената на пекаря, която случайно намина, за да я види как се справя. Завари Рена на легло, с много висока температура и веднага повика лекаря.

През следващите две седмици няколко жени от селото се редуваха да се грижат за нея, като дори я хранеха. Докато беше в треска от температурата, Рена си припомняше моменти от изминалите години.

Животът й винаги е бил спокоен и изпълнен с любов. Спомни си, че като малко момиче обичаше да се качва на раменете на баща си. Заедно обикаляха гостната, а тя крещеше „Още, още!“ Понякога се налагаше майка й да го „спасява“ от нежната й тирания.

— Баща ти вече е изморен, миличка — казваше мама в тези случаи.

А таткото винаги й отговаряше:

— О, не, мила, обожавам да виждам малката така щастлива!

Това беше един наистина изпълнен с щастие живот, и единственото, което му липсваше, бяха силните усещания. Веднъж Рена си позволи да сподели това с баща си. А той, горкият, остана наистина шокиран.

— Една целомъдрена жена, мое мило дете, трябва да търси своето удовлетворение в спокойствието на дома, а не…

Колко много лекции започваха по този начин — че една жена за пример никога не трябва да противоречи никому. Тя търпи нещастията, които животът й поднася, без да се оплаква, а когато я ударят по едната буза, трябва да обърне и другата.

— Татко, в училище има едно ужасно момиче, което ме обижда. Понякога много искам да я натупам едно хубавичко!…

— Това е напълно естествена реакция, скъпа моя! Но не трябва да се оставяш гневът да те завладее. Отвърни й по мирен начин.

Рена опита с добро, но тогава обидите преминаха в подигравки. Един ден обаче се реши и отвърна със същия аршин. Така откри, че притежава остро отровно езиче и ето, че момичето спря да я дразни.

Нищо не каза на баща си и в резултат на това чувството, че го е предала, я изгаряше.

— Съжалявам, татко! — прошепна сега в просъница тя, под влияние на треската.

Жената на пекаря намокри челото й и промърмори:

— Горкичката, бълнува!…

С годините Рена растеше с твърд и решителен характер, напълно различен от този, който трябваше да притежава дъщерята на един духовник. И трябваше да го крие от родителите си, защото със сигурност те щяха да се ужасят от нея.

Когато беше на четиринадесет, трупа пътуващи артисти построиха сцената си на една поляна край селото. Родителите й я заведоха на представлението и в пристъп на възторг, тя развълнувано каза:

— Един ден искам да стана актриса.

Те бяха съсипани от чутото. Как можеше тяхното дете дори да си помисли за такава неморална професия. Мама горко се разплака, а татко отново поде темата за целомъдрието на жената. Скоро след това обаче забравиха и й простиха, като сметнаха, че е твърде млада, за да разбере смисъла на собствените си думи. Заради тази случка, Рена никога повече не се осмели да сподели копнежа си за по-весел живот, изпълнен с истински приключения.

* * *

Тя се възстанови и се сбогува с болногледачките си. Слезе на долния етаж и намери килера пълен с питателна храна. Опита се да потърси жените, за да им благодари, но всички й отговаряха, че няма за какво. Дори лекарят не й позволи да спомене нещо за сметката, като каза, че вече е платена.

За първи път Рена осъзна колко много я обичаха хората от селото, така, както бяха обичали и баща й.

Тази любов разтапяше сърцето й, но не беше достатъчна, за да живее. Вече бяха минали два месеца, а тя все още нямаше работа. Хранеше се със зеленчуците, които сама отглеждаше в градината си, и с яйцата от кокошките в двора.

Всеки ден очакваше вестта за назначението на някой нов свещеник, но епископът мълчеше. Сякаш беше забравил както за нея, така и за цялото село.

— Какво ще правя оттук нататък? — питаше се тя отново и отново.

Именно сега беше най-подходящото време, за да се впусне в приключението, за което винаги е копняла. Но как щеше да стане? Приключението е нещо, което просто ти се случва, а едно е сигурно — нищо вълнуващо нямаше да я споходи в това малко селце, забравено от Бога.

То се намираше в една от най-затънтените части на провинцията, рядко се посещаваше от някой чужденец. И беше така, защото великолепната къща в централната му част, съществуваща от десет и повече поколения, стоеше празна и занемарена повече от десет години, откакто беше починал собственикът й — граф Ленсдейл.

Рена смътно си го спомняше — възрастен човек, който се интересуваше единствено от хората, които му принадлежаха. На работа в къщата и в двора държеше само няколко души, така че другите от селото не хранеха надежди да намерят препитание при него в замъка.

При това той нямаше и пари. Къщата, която обитаваше, известна по-скоро като Имението, беше наследена след смъртта на предишния граф. Тя не можеше да му помогне да изкара парите, които бяха нужни за поддържането й.

— Нито къщата, нито някоя от прилежащите й земи, могат да бъдат продавани — беше й доверил баща й, — защото представляват наследство. Трябва да бъдат предадени непокътнати на следващия граф от рода.

— А ако няма следващ наследник, татко?

— Това няма да е никак добре, защото тогава всичко е обречено на гибел и разруха.

Понякога баща й посещаваше Имението и взимаше Рена със себе си. Старият граф обичаше децата и веднъж й показа високата кула, разположена в средата на жилищната сграда.

Това посещение я ужаси и разстрои, но графът беше доста разсеян и лекомислен, за да се досети за причината. Никога повече не й позволиха да се качи там. Нито пък беше поканена отново в къщата, което до известна степен я натъжи, понеже мястото беше изключително красиво. Тя го обичаше, въпреки очевидната разруха.

За последен път отиде там преди десет години, когато беше дванадесетгодишна. Графът беше починал предната нощ, а погребението се състоя на следващата сутрин в параклиса на Имението. След трагедията, неколцината селяни, работещи тук, както и Рена, искрено се надяваха само на едно — скоро да се появи новият граф, който да се погрижи за къщата и да върне просперитета на околността.

Но това така и не се случи. Имението и земите наоколо напълно запустяха, а надеждата на хората за по-добър живот угасна съвсем.

Сега обаче, след всичкото това време, селцето беше разбудено от слуха, че някой вече е дошъл или предстои да дойде, за да възроди Имението. Спомняйки си разясненията на баща си, Рена се чудеше дали това не би означавало, че най-накрая тук ще има нов граф.

Всичко това беше посъживило селцето за ден — два. Но впоследствие нищо подобно не се случи и оживлението постепенно отмина.

Един ден Рена изпита желание да поседи в кабинета на баща си, където той приживе пишеше проповедите си. Едно място, където все още можеше да почувства присъствието му.

— Какво ще правя, татко? Къде ще отида и кого мога да помоля за помощ? — питаше тя, сякаш той беше там. Взираше се, като да чакаше да чуе отговора му. Изведнъж в мислите й нахлу споменът за кръста, открит в гората зад Имението. Беше на около дванадесет години, когато група мъже го бяха намерили, докато работеха из тия места. Помолиха баща й да види какво е това и той установи, че всъщност е голям, грубо изработен кръст. В момента беше останала само централната му част. Върхът по някакъв начин се беше счупил. Баща й предположи, че може и да е бил отнесен от намиращия се наблизо поток.

Първоначално масивното парче дърво беше покрито с кал, но когато го поизмиха, откриха се някакви гравирани думи, които никой не можеше да разбере какво ще да значат. Но баща й се зае да почисти основния ствол и ето, че думите се откроиха по-четливо. Свещеникът разпореди кръстът да бъде преместен по-далеч от реката, за да не пострада пак при наводнение. Историята изглеждаше доста странна, защото никак не можаха да открият липсващата част на кръста, колкото и да претърсваха околността.

— Как можеш да бъдеш сигурен, че това там е кръст? — питаше майка й.

— Ще бъдеш сигурна точно толкова, колкото съм и аз, когато сама го видиш! — отвръщаше той. — Вече всичко е почистено и сега можем да прочетем написаното там.

Пролетта вече беше дошла и дърветата цъфтяха. Вървяха през гората край Имението и въпреки, че тя се държеше за ръката на баща си, Рена чувстваше страх. Недоумяваше, как някога си е мислила, че мястото е подходящо за игра на криеница.

Най-накрая стигнаха до голямото внушително парче дърво, за което баща й беше сигурен, че е кръст. Когато застанаха до него, тя видя надписа, който гласеше:

КОЙТО ТЪРСИ ПОМОЩ, ЩЕ Я ОТКРИЕ, КОГАТО СЕ ПОМОЛИ

— Това е, което ме убеди — каза баща й, след като прочете текста на висок глас. — От самото начало си е било кръст. Може би е направен преди стотина години, когато е строена къщата, а не изключвам възможността да е и отпреди това.

— Определено е много интересен и искрено се надявам молитвите на хората, които са се молили, да са били чути — добави майка й.

— Сигурен съм, че са били чути, щом толкова дълго време е оцелял — отговори баща й.

Още тогава отец Колуел беше дал нареждане кръстът да не се помръдва от новото място и десет години по-късно, той все още си стоеше там. В този труден за Рена момент, единственото, което й оставаше, беше надеждата, че ако се помоли достатъчно силно, може да получи някаква помощ свише.

Дори си помисли, че може би към кръста я беше упътил сега именно мъртвият й баща.

— Проблемът ми наистина не е сложен — каза тя на себе си. — Желая работа, с която да си изкарвам прехраната? Какво по-просто мога да искам от това?

Когато говореше на себе си, тя често правеше това с ирония, а мислите за сполетелите я беди предизвикваха горчива усмивка. Понякога баща й биваше леко шокиран от привидното й лекомислие и едновременно с това хладното й въздържание. Но за себе си знаеше, че чувството й за хумор и самоиронията бяха чудесен начин за справяне със света.

И сега, водена от неясен порив, Рена излезе да потърси кръста. Отново беше пролет, при това красива и топла.

Не облече най-хубавото си палто, а наметна якето, което използваше за работа в градината. Мина през селото, докато стигна до вратите на Имението и за нейно голямо учудване, те бяха отворени. С известна доза надежда тя си помисли, че може би е пристигнал новият граф.

— Колко е запустяло — все пак успя да отбележи в себе си тя.

Беше очевидно, че никой не поддържа нито алеята, нито ливадите наоколо. Гледката наистина беше тягостна. Птиците обаче продължаваха да пеят, слънцето грееше, а понякога притичваха пред нея ту заек, ту катеричка.

Точно напред се открояваше разлистената гора. Също и потокът, в близост, до който се извисяваше кръстът. Видя й се невероятно красив, заради цъфналите лютичета около него. Златните слънчеви лъчи го огряваха и по този начин кръстът изпъкваше на фона на тъмната гора.

Рена прочете написаните думи и инстинктивно започна да се моли. Когато свърши, погледна надолу към лютичетата и до тях съзря магарешки бодил. Отровно зелен и грозен, той обвиваше кръста откъм едната му страна. Съвсем не на място тук, в това растение имаше нещо диво и загадъчно. Тогава тя си спомни, че в джоба на якето си има ръкавици. Бяха плътни и обшити с кожа. Сложи ги и започна да дърпа бодила с две ръце, защото само така можеше да го изкорени. За нейно най-голямо удивление съзря, че в корена има залепнали няколко монети. Взе ги и изтри калта от тях.

За момент помисли, че може би сънува. Бяха златни. А в дупката, останала от магарешкия бодил, имаше още от тях. Изглеждаха стари, може би на около двеста години.

Чисто злато!

Беше въодушевена. Пое дълбоко въздух и си припомни, че тези монети принадлежаха на собственика на Имението, който и да беше той. Сети се за отворените порти и за слуха, че тук може да бъде възроден нов живот. Извади още две монети и върна растението на същото място, като го притисна здраво към земята, така че никой преминаващ да не може да разбере за откритието й. За момент остана неподвижна и взряна към върха на кръста.

— Може би сега се отзова на молитвите ми! — каза си Рена.

После се засмя сама на себе си, но вече с олекнало сърце.

— Ако собственикът е благороден човек, ще ми даде поне една от монетите, които намерих. Но дали не мога да си взема само една от тях, просто да си помогна сега, когато си търся работа? — взе да крои планове на глас тя.

Но знаеше, че това е напълно невъзможно, защото беше така възпитана от баща си и не можеше да прибере в джоба си нищо скришом. Всяка една монетка трябваше да бъде предадена на собственика й.

И то начаса.

На връщане тя първо мина през гората, след това прекоси поляните, докато най-накрая стигна до градината пред голямата къща.

* * *

Беше минало много време от последното посещение на Рена в Имението, така че тя беше забравила, колко прекрасно всъщност е това място. Дългата сива, каменна сграда, беше на около четиристотин години, разделена на две крила, а в центъра й се извисяваше кула, която внушаваше предчувствие за тайнственост… Тя беше построена почти век след къщата, а върхът й напомняше средновековно оръдейно гнездо и никак не влизаше в тон с останалата част от постройката. Всички обаче смятаха това за неин безценен, отличителен белег и никой не смееше да спомене лоша дума за кулата.

Даже в окаяното състояние, в което се намираше, къщата впечатляваше с красотата си. Голяма част от прозорците с форма на ромб бяха изпочупени, а останалите здрави, отчаяно се нуждаеха от сериозно почистване.

Въпреки че нямаше градинари от доста дълго време, лехите бяха възхитително оцветени — дори избуялите бурени изглеждаха по-скоро като част от пейзажа, вместо да го загрозяват.

В прекрасен ден като този наистина беше невъзможно да мислиш, че слуховете, които се носеха за Имението са верни. Макар старите хора от селото да казваха, че са виждали и чували какви ли не странности при посещенията си там. Истинска изненада посрещна сега и Рена, когато стигна до входната врата на къщата.

Тя беше отворена.

Рена веднага предположи, че новият собственик и слугите му са пристигнали.

— Или може би е прословутият призрак — рече си тя и смръщи вежди.

Влезе първо в салона. Цареше тишина. И той, също като останалата част от къщата, беше в неугледно състояние, а по стълбището имаше толкова много прах, че тя побърза да извърне поглед. Помещението след салона не изглеждаше по-добре. Килимите и мебелите бяха посивели от натрупаната мръсотия.

— Отвратително! — каза си тя.

Наоколо цареше гробна тишина. Изведнъж й се стори, че чува тих шум отляво, където се намираше трапезарията, която пък водеше до кухнята. За момент младото момиче се поколеба дали да продължи. Благоприличието й подсказваше, че трябва да се върне на входната врата и да позвъни на звънеца. Но любопитството я тласкаше да продължи напред по посока на шума. И именно то надделя.

Минавайки през трапезарията, тя не можеше да не отбележи фактът, че масата се нуждае от излъскване, а камината е отрупана с пепел.

— Стъклените вази на бюфета сигурно са наполовина пълни с прах — предположи тя.

Истината беше, че това място отчайващо се нуждаеше от добра икономка.

Изведнъж Рена чу шум, идващ зад вратата, която водеше към кухнята. Вече беше сигурна, че там има някой.

Съвсем тихо, тя отвори вратата, мина крадешком през коридорчето и стигна до кухнята, откъдето идваше шума. Вратата беше открехната. За нейна огромна изненада съзря млад мъж, който явно се опитваше да запали печката, но очевидно без успех. Позата му излъчваше гняв и отчаяние. Той съблече якето си, разкривайки високия си ръст и добре оформено тяло. Беше облечен с блуза, отгоре жилетка, носеше брич. Рена се улови, че го наблюдава.

Ненадейно нещо в нейното присъствие го притесни и той й заговори остро, без дори да се обърне:

— Може би ще успеете да накарате този проклет огън да се разпали? Искам да закуся, но въглищата и дървата са решили да ми попречат да го сторя.

Имаше толкова яд в гласа му, че Рена се разсмя.

— Нека да опитам аз — предложи тя. — Тези стари печки понякога създават неприятности.

Гласът й накара мъжът да се обърне. Видя й се още по-млад и за нейна изненада, изглеждаше много добре, въпреки покритото си със сажди лице.

И двамата се загледаха с нескрит интерес и вероятно с удоволствие.

После той се изчерви и каза:

— Извинявам се, не знаех кой е. Но ако можете да накарате този огън да пламне, ще ми помогнете да си направя закуска. Изгладнял съм! Снощи изядох всичката храна, която си носех. А тази кухня направо ме съсипа. Всъщност, това се отнася и за цялата къща. Прокълнато място!

Рена едва сдържаше смеха си, но отговори с престорено учуден тон:

— Знаете ли, сър, че тази къща е смятана за една от най-красивите в цяла Англия?

— Мога да се сетя да я нарека по няколко други начина, но този не би бил сред тях.

— Дано новият собственик не ви чуе!

— Спокойно, аз съм новият собственик.

— Небеса, а аз помислих, че сте прословутият призрак.

Той се усмихна.

— Доста едричък съм за призрак. А също и доста мръсен. Но може би трябва да се запознаем. Името ми е Джон и съм графът.

— Графът? Имате предвид — лорд Ленсдейл?

— Точно така. Но не приличам много на граф, нали? Предполагам, че по-скоро изглеждам като прислужник.

— А аз съм Рена Колуел. Преди да почине, баща ми беше тук свещеник. Водил ме е няколко пъти в тази къща, когато беше жив старият граф. Това място е изключително красиво и истината е, че аз много го обичам. Нещо не е наред ли? — попита тя, когато забеляза, че по лицето на мъжа се изписа притеснение.

— Единствено това, че вие сте дъщеря на свещеника и не би било уместно да ви позволя да палите огън в кухнята ми.

— О, няма значение, дали е уместно или не. Просто трябва да направим това, което и двамата искаме.

Рена закри устата си с ръка, разбирайки какво е изрекла.

— Всъщност, не исках да кажа точно това… — оправда се тя.

— Недейте — помоли той. — Не се поправяйте. Предпочитам да сте напълно естествена и както можете, така се изразявайте.

„Същото си мисля и за вас!“ — призна в себе си тя. Това беше едно от нещата, които, ако баща й я беше чул, със сигурност не би одобрил.

— А сега да разпаля огъня! Ще ми е нужна малко хартия. Трябва да има в някое от чекмеджетата на масата. После ще ми трябват и малко сухи трески, както и кибрит.

— Предполага се, че това е нещо, с което следва да съм запознат, но ако трябва да съм честен, не съм свикнал да паля печка, а още по-малко, сам да си правя закуската.

— Обещавам, че няма още дълго да стоите гладен.

Преди да започне работата си, Рена трябваше да отстрани и няколкото бръмбара, които се разхождаха необезпокоявани по плочата на печката.

Най-накрая огънят гореше и в тенджерата имаше достатъчно гореща вода, за да се сварят и яйца. Освен тях, графът имаше още някакви провизии: кафе, мляко, половин хляб и голяма буца масло.

— Имам тревожното чувство, че учтивостта изисква да споделя закуската си с вас, но простете! Прекалено съм гладен, за да бъда учтив!

— Всъщност, аз закусих малко преди да изляза от дома.

Това не беше съвсем вярно, защото беше хапнала само няколко парченца шунка, останали от предната вечер. Спомни си, че това бяха и последните остатъци от храна, с които разполагаше.

— Не мога да повярвам, че сте истинска — каза графът, след като се нахрани. — Вие сте приказно същество, което се появи благодарение на някаква магия, за да ме спаси от гладна смърт. Но какво има? Нещо лошо ли казах? — попита той, след като видя промяна в лицето й.

— Нищо — отговори Рена.

Невинният му коментар я беше накарал да си спомни положението, в което се намираше.

— Просто се замислих за нещо. Продължете с това, за което говорехте.

Графът вдигна чашата си с кафе за наздравица.

— За феята, която ме спаси! Истински щастливец съм, че ви намерих.

В отговор Рена се усмихна.

— Всъщност мисля, че аз съм тази, която ви откри, но няма значение. По-важното е да ви напомня, че ви чака наистина много работа, докато приведете в приличен вид тази къща.

— Наистина ли очаквате от мен да се заема с това? — попита мъжът. — Та това място е прекалено огромно и скъпо, за да си позволя дори само да живея в него.

От устата на Рена се изтръгна дълбока въздишка.

— Как може да говорите така? Често съм си мислила, че би било наистина вълнуващо, ако някой се опита да възроди къщата, вместо да бъде оставена да се руши, докато най-накрая от нея не остане нищо.

— Наистина красива надежда! — каза той. — Но има една много съществена пречка тя да се осъществи.

— И каква е?

— Мога да я кажа само с една дума — ПАРИ! Нужни са пари, за да стане тази къща обитаема, както и да се наемат градинари, фермери, и да се купят коне, които да оживят конюшните.

— Това наистина би било прекрасно! — възкликна тя. — Винаги съм мечтала да яздя във вашите владения, но тъй като баща ми получаваше много малко възнаграждение, не можехме да си позволим кон.

— Да, разбира се, вече споменахте, че той е бил свещеник.

— Повече от двадесет години той беше свещеникът на Феърдейл. Наскоро обаче почина. И сега, когато епископът открие подходящ човек, който да заеме неговото място, аз ще трябва да си тръгна.

В гласа на Рена можеше да се долови нотка на тъга, която не убягна от вниманието на младия мъж. След известно време той каза:

— Ако можех да си го позволя, щях да се погрижа за всичко в къщата. Също така щях да ви помоля за помощ, за да я направим толкова красива, колкото е била, когато са я построили.

— Ах, колко бих се радвала — отговори му Рена, сияеща от щастие при тази мисъл. — Но защо говорите така, сякаш това е невъзможно?

— Наистина не е възможно. Бях зад граница, защото служих във флота на Нейно Величество. За моя голяма изненада, един ден, когато корабът ми се върна в Англия, научих, че съм единственият жив роднина на последния граф, владетел на тези земи. Не съм много сигурен колко време е минало оттогава.

— Той почина преди десет години. Знам, че търсенето на наследници продължи дълго след това, но без успех. Това наистина сломи надеждите на хората.

Той въздъхна и продължи разказа си.

— Отначало всичко ми изглеждаше като част от приказка. Впоследствие разбрах, че наследството ми е самата титла и къщата с имението. Нямаше и помен от пари.

— Казвате ми, че нямате никакви пари, въпреки че сте граф? — попита Рена.

Наистина й беше трудно да си го представи.

— Нито пени. Когато ми казаха, че заедно с титлата получавам и къща, развълнувах се от мисълта, че ще имам собствена земя и място, което да нарека свой дом.

После той се усмихна мрачно и добави:

— И аз не мислех, че е възможно да има беден граф. Но сега го знам отлично!

— Предполагам, че ако няма друг изход, бихте могъл да продадете част от земята.

— В това окаяно състояние?

— Ще оправите това-онова.

— Би струвало хиляди лири, а аз нямам нищо друго, освен, спестеното от заплатата ми като моряк, което е, смея да кажа, изключително малко. Освен това, всичко е наследствено. Трябва да се предаде на следващия граф, който ще е моят син, но сигурно няма да имам такъв, защото не мога да си позволя дори да се оженя. Всъщност, не мога да си позволя нищо, понеже на мое име нямам дори и едно пени.

— Грешите, имате! — възрази Рена и си пое дъх, преди да продължи. — Дойдох да ви кажа точно това!