Барбара Картланд
Кръстът на любовта (8)

Глава 8

Сесил взе Матилда в прегръдките си, за да я успокои. Едва след като спря да плаче, тя успя да се усмихне и избърса очите си.

— Понякога не мога да се справям — каза тя разтреперана. — По природа съм силна и смела, но това се променя, когато се сетя, колко е властен баща ми и как може да е навсякъде във всеки един момент.

— Моля ви, госпожице, не говорете така — помоли Джон. — Същото казва и Рена. Според нея, тази сутрин той се е раздвоил, после пак се е съединил и изчезнал.

— Джон, това не е честно — протестираше Рена. — Беше илюзия, понеже бях разстроена.

— Но какво точно видя? — попита Матилда с широко отворени очи.

Рена описа отново случката, но този път пропусна онази част, когато Уингейт се опита да я накара да му стане любовница. Опита се също да омаловажи появата на неговия двойник.

Но нямаше смисъл. Очите на Матилда бяха изпълнени с ужас.

— И ти ли си го видяла? — прошепна тя. — Аз също.

— Матилда, скъпа моя — нежно я смъмри Сесил. — Това е невъзможно.

— Възможно е. Така татко шпионира хората. Когато бях малка и с гувернантката ми ходехме в парка, той се раздвояваше и се появяваше, въпреки че току-що го бяхме оставили вкъщи. Той стоеше там, гледаше ме и после изчезваше.

— Гувернантката ви видя ли го? — попита Рена.

— Не, тя винаги казваше, че си въобразявам разни неща.

— Каза ли за това на баща си? — попита Рена.

Матилда поклати глава:

— Бях прекалено уплашена. Щом е започнал да го прави отново, значи е твърдо решен да постигне целта си.

— За Бога, вие двете — предупреди ги Джон, — говорите така, сякаш тази фантазия е била истина, а това не може да бъде. Просто трябва да има разумно обяснение — той се почеса по главата. — Иска ми се само да мога да се сетя, какво е то.

— Може би и двете сме толкова обсебени от него, че сме започнали да халюцинираме — каза Рена, опитвайки се да повдигне настроението им.

— Но това не обяснява защо халюцинираме едно и също нещо — изтъкна Матилда. — Трябва да е истина.

— Тогава навярно има разумно обяснение — решително настоя Джон. — Междувременно трябва да спрем да се плашим.

— Разбира се — потвърди смело Сесил.

— Да — кимна решително Матилда, сякаш усетила прилив на сила. — Няма да бъдем победени.

— Ще намерим начин да сме заедно — обеща й Сесил. Той погледна другите двама и добави: — Но ужасно се нуждаем от вашата помощ.

— Ти обеща, че ще ми помогнеш — напомни Матилда на Рена.

— И ще го направя. Но какво искате да сторя?

— Нека Сесил да се скрие тук. Той няма къде другаде да иде, а татко не трябва да го вижда. А аз по-добре да се връщам в хотела, преди да е разбрал, че ме няма. Той мисли, че си почивам.

— Разбира се, че може да остане — каза веднага Джон. — Но какъв е планът ви?

Сесил погледна безпомощно.

— Докато съм тук, с Матилда ще се виждаме, колкото се може повече… и нещо може би ще се случи — каза той.

Джон, който беше мъж на действието, се въздържа да сподели искреното си мнение за тази стратегия и кратко добави:

— По-вероятно е нещо да се случи, ако помогнете малко за това.

— Да — съгласи се веднага Сесил. — Но как?

— Моля ви само не се карайте с баща ми! — каза Матилда.

— Кажете му на него да не се кара с мен — отговори й Джон.

— Имам предвид, когато той се появи тук, не го гонете. Оставете го да влезе и да оглежда наоколо, сякаш сте готови да се съгласите с идеите му.

— Искате да кажете да го оставя да си мисли, че съм готов да се продам за дъщеря му? — попита рязко Джон. — Как ще ви помогне това?

— Ако го изхвърлите, той може да ме отведе обратно в Лондон и тогава ще бъде много по-трудно да се виждаме със Сесил. А когато идва тук, аз ще мога да го придружавам и да виждам Сесил.

Джон гледаше безпомощно ту тях, ту Рена.

— Не ми харесва тази идея — каза той, — но не ми хрумва по-добра.

Рена също беше притеснена, но не виждаше начин да откаже. А и колкото повече се сплотяваше връзката между Матилда и Сесил, толкова по-лесно щяха да попречат на Уингейт.

— Ако обичате, елате с мен — каза тя на Сесил. — Ще ви намеря стая.

Той я последва горе и тя го настани в стаята, близка до тази на Джон, където щеше да бъде лесно да го наблюдават.

— Вероятно си мислите, че съм с Матилда заради парите й — каза младият мъж. — Но ви уверявам, че не е така. Тя е прекрасна девойка.

Беше толкова искрен млад човек, че някои хитруши от жените можеше да го помислят за безинтересен. Но когато видя пламъка на любовта, горящ в погледа му, докато говореше за любимата си, Рена успя точно да разбере какво беше намерила в него самотната Матилда.

— Кълна се, че не мисля така — увери го тя. — Освен това, сигурна съм, че си разбрал, че няма да получиш парите му.

— О, надявам се — каза той и това й прозвуча напълно искрено. — Така ще е много по-добре. Разбира се, че искам Матилда да води удобен живот, но аз мога да я издържам, а и тя се кълне, че луксът не я интересува.

Той се засмя със самосъжаление.

— Вероятно си мислите, че е твърде наивно от моя страна да й вярвам. Лесно е да кажеш, че луксът не те интересува, когато си заобиколен от него. Впоследствие може би ще мисли по друг начин. Тя никога не е имала някого, който да я обича. Нейният баща се интересува от нея, само колкото да извлече полза. Но аз я обичам истински и тя го знае.

— Вярвам ви. А как се срещнахте?

— Аз съм архитект. Господин Уингейт искаше да ремонтира къщата си в Лондон — да станела по-голяма, по-величествена, по-луксозна…

— Мога да си го представя.

— Тя беше там! Най-прекрасното момиче! Ние си говорихме, говорихме и се влюбихме. Планирахме съвместното си бъдеще, защото се справях добре във фирмата и имах шанс да стана съдружник.

Той въздъхна и продължи:

— Но тогава той ни свари заедно и сякаш небето се срути върху нас. Никога не съм виждал толкова разярен човек. Изхвърли ме от къщата и заключи Матилда за седмица. Той искаше тя да обещае, че няма да ме вижда повече. Когато категорично отказа, главорези ме причакаха на улицата и ме пребиха до смърт.

— Господи! — промърмори ужасена Рена.

— Бях откаран в болница, а Матилда я доведоха, за да види с очите си резултатите от своето „непослушание“.

Рена зарови лице в ръцете си.

— Така тя му обеща, че повече няма да ме вижда — каза Сесил и погледна Рена по-отблизо. — Матилда каза, че сте дъщеря на свещеник, госпожице Колуел.

Тя кимна с глава.

— Точно така — потвърди с дрезгав глас Рена.

— Много ли ще ви шокира обстоятелството, че нито Матилда, нито аз имаме и най-малкото намерение да спазим това обещание?

— Ни най-малко — каза убедено Рена. — Според мен никой не би трябвало да се чувства обвързан с обещание, измъкнато по такъв начин.

— Значи не ни обвинявате?

— Мисля, че трябва да я отведете от него, колкото се може по-скоро и да отидете на място, където няма да може да ви намери.

Тя говореше импулсивно и неговият шеговит поглед й подсказа, че той предварително е знаел мнението й.

Място, където ръката на Уингейт не можеше да ги стигне.

Имаше ли изобщо такова?

Сякаш за да потвърди мислите й, Сесил добави:

— Казах ви, че се справях добре във фирмата, но от тогава не съм способен да работя. Влиянието на Уингейт се простира надалече и всеки има страх от него.

— Ах, колко се ядосвам, когато слушам това! — избухна Рена. — Всеки го е страх от Уингейт! Не бива да ни е страх от него.

Когато приключи с почистването на стаята за Сесил, Рена се почувства радостна, защото това занимание, поне за миг я откъсваше от всички ужасяващи я мисли.

— Хайде сега да слезем долу — каза тя. — Можете да потърсите книги в библиотеката, за да убиете дългите часове, които, страхувам се, че ще трябва да прекарате тук. След това, което ми казахте, по-важно от всякога е да останете скрит.

Те тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли. В началото на стълбището обаче чуха глас, който ги накара да се върнат, прилепили гръб плътно до стените.

— Той е — каза Сесил. — Господин Уингейт.

Омразният глас на мъжа звучеше като съчетание от грачене на врана й драскане с монета върху стъкло, така че двамата лесно го разпознаха.

— Бързо се върнете в стаята си — прошепна тя.

Даде му време да се скрие, а после слезе. Надяваше се на чудо и Джон да не реагира лошо при появата на Уингейт, а да изиграе успешно ролята си.

Със сетни сили тя успя да запази спокойствие, когато влезе в гостната и видя Уингейт да стои между Матилда и Джон, поставил ръце на раменете на двамата.

— Малко се обезпокоих, когато не намерих скъпата си дъщеря в стаята й, където очаквах да бъде — каза той, подсмихнал се със страшна гримаса към дъщеря си. — Но тогава се досетих къде може да е отишла, дойдох да я потърся, и ето я и нея. Не можа да се сдържиш да не дойдеш, нали, милата ми?

— Къщата е толкова красива, татко! — сковано отвърна Матилда.

— Всъщност така е. И ще е още по-хубава, когато се поохарчим малко около нея.

Дори от другия край на стаята, Рена можеше да усети, че Джон полага неимоверни усилия да се сдържи. Въпреки, че правеше всичко възможно да остане спокоен, той се отдръпна от ръката на Уингейт и каза уверено:

— Това предстои да се види. Но аз не съм сигурен, че ще приема помощта ви и дори ви съветвам да не предприемате прибързани действия.

— Не се притеснявай, момчето ми. Аз най-добре знам с какво съм се заел.

— Сигурен съм, че е така, господине. Но това, което обсъждаме в момента, е моя работа, — повиши глас Джон.

Усмивката на Уингейт за миг изчезна, но само за миг.

Той беше успял да се добере до къщата, което беше главната му цел. Останалото можеше да почака, докато тези глупаци осъзнаеха безсмислеността да се борят срещу него. Обърна се към Рена и й се усмихна повече от саркастично. После добави:

— Я виж ти, това е малката икономка — той наблегна деликатно на последната дума, сякаш искаше да й напомни, че вината да работи като такава е изцяло нейна.

— Милорд, да донеса ли на вас и на гостите нещо за ядене или пък за пиене? — попита тя Джон.

— Нито едно от двете — отговори Уингейт, без дори да си направи труда да попита дъщеря си, тя дали иска нещо. — Сега искам да видя кулата.

— Но вие вече я видяхте — каза Рена. — Тази сутрин…

— Не и така, както желая. Искам да се кача и да я видя отблизо. Имам идея как да бъде подобрена.

— Съмнявам се, че може да бъде подобрена — каза Джон, запазвайки спокойствие.

— Нещата винаги могат да се подобрят, млади момко, ако това се направи по подходящия начин. Тази кула показва на хората кой си.

— Но аз нямам нужда от сграда, за да покажа на хората кой съм — отговори тихо Джон. — Аз съм граф Ленсдейл и съм господарят тук. Аз. И никой друг.

Усещайки съпротивата, Уингейт отвърна на тези решителни думи с пронизващ поглед. От друга страна Джон гледаше спокойно, но сините му очи бяха неумолими.

— Разбира се, че вие сте господарят тук — съгласи се най-после Уингейт. — Никой не се съмнява в това. Граф Ленсдейл, господар на своите земи, но с моите пари, нали? Хайде, не искам да губя повече време. Вие двамата се разходете заедно в градината. Прислужницата ти ще ми покаже кулата.

— Не, ще отидем всички — каза Джон. — Като господар на къщата, предпочитам да ви забавлявам лично.

Рена знаеше, че за нищо на света Джон нямаше да я пусне горе насаме с Уингейт.

— Тогава да тръгваме ли към покрива? — попита тя. — Малко е трудно и изморително. И трябва да внимавате, докато стъпвате там, защото покривът не е много сигурен.

Още си спомняше, когато преди много време беше посетила къщата с баща си, и старият граф й показа кулата. За щастие ключовете висяха на старото си място и тя бързо ги откри. След като изкачиха три етажа, те се озоваха на покрива.

Беше един от най-хубавите пролетни дни и четиримата стояха под яркото слънце, гледайки огряната земя, простираща се пред тях.

— Колко е прелестно! — възкликна Матилда. — Можеш да виждаш толкова надалече.

— Но не е достатъчно — каза Уингейт. — Да отидем по-високо. Искам да видя по-надалече.

В центъра на къщата беше и самата кула, която имаше квадратна форма и се простираше от предната част на покрива, чак до задната. Извисяваше се тридесет фута над тях и беше украсена с малки кулички по ръба. Рена отключи вратата и Джон ги поведе нагоре по стъпалата, като леко стисна ръката й за успокоение, когато мина край нея.

След като изкачиха стълбите и стигнаха върха, всички излязоха навън. Връхлетя ги силен вятър и съпротивата, която му оказаха, буквално ги остави без дъх. Матилда изпищя и се вкопчи в Джон. Уингейт понечи да подаде ръка на Рена, но тя отказа и се хвана за една от куличките. Неочаквано обаче тя се счупи и Рена успя да види, как камъкът пада към земята и се разбива със страшен трясък.

За момент тя беше замаяна.

Ужасяващата бездна зееше пред нея като път към Ада. Тя рязко отстъпи назад, отправяйки благодарствени молитви, че никой долу не беше пострадал от камъка.

Уингейт не забелязваше действията на другите. Той се озърташе наоколо, като гледаше ту нагоре към небето, ту към земята.

— Точно така — каза той. — Така трябва да бъде. Велик човек във велика къща, имащ власт над велико имение, несъмнено има нужда от кула, от която да оглежда владенията си.

Джон се опита да обърне думите му на шега.

— Не ми е идвало наум, че съм велик човек — каза с шеговит, но малко ироничен тон той.

— Ще бъдеш, когато приключим — каза Уингейт. — По всяко време ще можеш да идваш тук и да гледаш за нарушители.

Джон се изсмя иронично:

— Не можеш да видиш цялото Имение оттук.

— Ако си разумен, ще наемеш хора, които ще го охраняват — отбеляза господин Уингейт. — И всеки от тях трябва да носи пистолет.

— Не — извика Рена. — Не можеш да застреляш хора, които просто се разхождат или търсят изгубено си куче. При наличието на всички тези земи, не можеш да спреш децата да прескачат оградите, за да си наберат цветя или да гонят катеричките.

— Това ще престане — отговори категорично Уингейт. — Местните са подчинени на главния земевладелец и трябва да се научат да се държат добре. Нарушителите трябва да бъдат наказвани жестоко.

Рена ужасена погледна Джон, чийто поглед изразяваше същия ужас. Но той не протестира пред този неприятен човек, а само поклати глава, при това, без да го види господин Уингейт.

— Това място трябва да се разшири — заяви Уингейт. — Трябва да е два пъти повече в основата, в сравнение с височината сега.

— При всички положения — каза с ирония Джон, — ако искате къщата да се срути.

— Какво говорите? — каза Уингейт и го погледна свирепо.

— Във флота научих, че корпусът е най-важната част на кораба — продължи Джон. — Всичко зависи от това, дали той е силен и годен да носи не само останалата част на кораба, но и всичко на нея. Ако искате да разширите кулата, първо трябва да подсилите основите. След това подсилете и подсигурете покрива. Тогава и само тогава може да мислите за кулата. В противен случай нарасналата тежест ще срути всичко.

Уингейт гледаше гневно.

Беше достатъчно проницателен, за да разбере, че ще изглежда глупак ако започне да се съревновава с графа на тази тема, но все пак не можеше да приеме с примирение факта, че е сгрешил.

— Ще видим — каза през зъби той. — Ще видим! Аз все пак настоявам да бъде два пъти по-широка, в сравнение с тази височина.

— По-добре се откажете от тази идея — каза Джон. — По-висока кула би била напълно извън пропорциите на останалата част от сградата. Всъщност, дори и сегашната височина е прекалена. И трябва да се намали с няколко фута.

— Искам я два пъти по-голяма! — настоя бавно и категорично Уингейт.

Джон сви рамене в недоумение.

— Не разбирате ли? — изкрещя Уингейт. — Трябва да покажете на всички, че сте тук и че настоявате да ви се подчиняват.

— Но аз не искам — каза кротко Джон. — И предпочитам да съм в добри отношения със съселяните си.

— Съселяни? — изсмя се подигравателно Уингейт. — Те са ваши подчинени. Никога не го забравяйте.

— Напротив, те са ми съселяни — непреклонно продължи спора Джон. — И не искам да ми се подчиняват, а искам да ме харесват.

— Да ви харесват? Кого го интересува, дали го харесват?

— Мен!

— Тяхната роля е да се подчиняват, а вашата — да ги командвате. Бил сте военноморски офицер. Трябва да знаете как да командвате.

— Може би от никого няма да узная толкова за командването, колкото от вас — отбеляза Джон. — Или по-точната дума за това, за което говорите, е малтретиране?

— Можете да го наречете, както искате — отвърна презрително Уингейт. — Постигнал съм всичко, което съм пожелал, защото не съм бил мекушав човек. Очаквам подчинение и го получавам, иначе има неприятности.

После той се обърна обратно и отново се загледа към простиращите се пред него хълмове, долини, потоци и дървета.

— Цял живот съм мечтал за това, да стоя на високо място и да властвам над всичко, което е пред мен.

— Знам, че дяволът е имал почти същата мечта — отбеляза Джон.

— Ха! Мислиш, че ще ме уплашиш с тези думи ли? Или не знам, че ми викат Дявола. Нямам нищо против?

Той извика силно последните думи, и вдигна победоносно ръце, напук на околния мир, сякаш беше забравил за съществуването на всичко друго.

— Елате — каза Джон и улови всяко от момичетата за ръката. — Той няма нужда от нас, а и долу ще сме в по-голяма безопасност.

Тримата се оттеглиха тихо и оставиха Уингейт сам с мечтите му за слава. Когато слязоха и погледнаха нагоре, видяха Уингейт да стои все още там, несъзнаващ, че е останал сам.

Най-после той погледна надолу и видя, че те го наблюдават.

— Предполагам, че му изглеждаме като мравки — каза Матилда. — Определено ни мисли за такива. И очаква да се съгласим с него, че е много повече от нас.

— Нека просто влезем вътре — каза Джон. — И да го оставим да се прибере, когато пожелае.

На Уингейт му отне цял час, преди да реши да се присъедини отново към тях. Не показа и никакво неудоволствие от начина, по който го бяха изоставили.

Според Рена, той може би си мислеше, че „по-нисшите хора“ са оставили „великия мъж“ да размишлява уединено.

Със сигурност изражението, което имаше той, когато се появи отново, подкрепяше тази идея. Изглеждаше въодушевен.

— Хайде, скъпа — обърна се той към Матилда. — Време е да си ходим.

Беше по-спокоен от обикновено, когато я поведе навън към каретата, която ги чакаше. Най-вероятно все още беше погълнат от някакви мисли, което притесни Рена и Джон.

— Всичко е наред, той си отиде — каза Джон, прегръщайки Рена през раменете.

— Да — въздъхна тежко тя. — Само че докато беше горе и гледаше земите, имах чувството, че хвърля покривало от злоба над всичко, което се простира пред погледа му.

Тя потръпна леко.

— Имам чувството, че ако сега излезем, ще намерим всички дървета и храсти изсъхнали, а всяко стръкче трева — изгорено.

— Вече си фантазираш — смъмри я нежно той. — Но разбирам какво имаш предвид.

— Джон? — обърна се към него тя. — Може ли да отидем при кръста? Моля те, искам да го видя. Ще се почувствам по-добре.

— Разбира се, че ще отидем. И ще огледаме мястото още веднъж, за да видим, дали не сме пропуснали нещо миналата нощ. Да тръгваме, преди да се е стъмнило.

Те минаха бързо, както по пътеката, така и през моста. Денят постепенно си отиваше, а бледото слънце вече залязваше в небето. Когато навлязоха в гората, имаха чувството, че дърветата се къпеха в тайнствена светлина.

В изпълненото с мрачни мисли въображение на Рена, те изглеждаха повехнали, сякаш пагубното влияние на Уингейт наистина ги беше изсушило.

Усещайки топлата силна ръка на Джон, която я държеше, тя се опита да се отърси от всички лоши мисли, действително проява на истинска глупост. Всеки миг щяха да стигнат до кръста и тя щеше да усети обичайната утеха.

— Ето, стигнахме — каза Джон и после изненадано допълни: — Но, Рена, аз не бих могъл да изкопая толкова голяма дупка през миналата нощ, каквато сега има тук, нали?

— Ти не си направил това… — прошепна тя.

На мястото на кръста имаше толкова голяма яма, сякаш изровена от диво животно. Някое бясно създание се беше вмъкнало в земята, за да изтръгне сърцето й.

А кръстът, който преди стоеше гордо забит в земята, сега беше захвърлен настрани и осквернен.

* * *

— Уингейт е бил там миналата нощ, след като ние сме си заминали — предположи Джон. — Той ни е видял да копаем на това място и е отишъл да провери какво сме търсили. Ако е имало и други монети, то те сега са в него.

Вече беше късно през нощта и те седяха на дъбовата пейка в кухнята. Сесил си беше легнал и най-после бяха оставени сами с любовта и с отчаянието си.

— Иска ми се да не бяхме се съгласявали с плана на Матилда да се правим на безразлични пред Уингейт — каза Джон.

— Не мисля, че би имало някаква разлика — въздъхна Рена. — Той си крои плановете и без нас. Сякаш ни задушава.

— Забрави го, любов моя. Прегърни ме и нека да мислим за по-хубави неща.

Тя се сгуши в него. Искаше да се наслади на няколкото ценни мига щастие, които можеха да бъдат и последни. Бяха прекъснати от чукане по входната врата.

— Кой може да е толкова късно? — попита Джон.

— Ще отида да видя.

— Идвам с теб до вратата — каза той и се изправи. — Ако е Уингейт или пък онзи груб свещеник, аз ще се разправям с тях.

Тръгнаха към антрето през тъмния коридор на къщата. Навън пак вилнееше буря с обичайните светкавици, които кратко проблясваха през прозорците и след това отново изчезваха в тъмнината.

Джон повдигна резетата, а Рена отвори вратата толкова широко, колкото да види кой стои на прага отвън.

В този миг проблесна друга светкавица, осветявайки непознатия, колкото да се различи само нечий силует.

Само за миг кръвта й застина и от гърлото й се откъсна сподавен вик.

Това беше мъжът, който тази сутрин се беше появил мистериозно и също така мистериозно беше изчезнал.

Беше вторият Уингейт.