Барбара Картланд
Кръстът на любовта (6)

Глава 6

— Благодаря на Бога, че те има — каза й Джон, когато се върнаха в къщата. — Не знам какво щеше да се случи, ако не се беше намесила — добави после той, потрепервайки от ужас. — Между другото, този твой духовит и остроумен начин на изразяване е доста странен.

— Но ти пределно ясно разбра за какво говорех, нали?

— Разбира се! Преди да се появиш, бях като в капан, без никаква възможност да се измъкна. Но го разбирам чак сега, защото по някакъв необясним начин се чувствах безпомощен и неспособен да се противопоставя. Наистина недоумявам, какво се случи с мен!

— Той се опитваше да ти направи зла магия — предположи Рена.

— Точно така се и почувствах. През цялото време, докато той говореше, имах усещането, че нещо не е в ред, но не можех да го разбера, понеже съзнанието ми беше замъглено. Сякаш ме беше хипнотизирал. Но когато ти се появи, умът ми се избистри. Истината е, че беше брилянтна в изпълнението си. Приличаше на най-гламавата жена на света, а не на моята Рена.

Тя го удостои с усмивка и отговори:

— Понякога е по-лесно, ако казваш нещата така, че другите да те помислят за глупав и да не те вземат напълно на сериозно. Не исках открито да го заклеймявам като мошеник, защото имаше вероятност да се съгласиш с плана му.

— Мислиш, че бих го направил ли?

— Нямам вяра, щом стане дума за пари. Трябват ти!

— И ти очакваш да се оженя, за да ги получа ли?

— Очаквах единствено да си спомниш, че селото разчита на теб — тихо отбеляза Рена. — Но все пак съм радостна, че отказа на Уингейт. Той е зъл гений.

— Да, на същото мнение съм. В крайна сметка обаче, доброто надделя над злото — заключи Джон и отправи към Рена поглед, изпълнен с нежност.

— Поне засега — в отговор каза тя, — но той ще се върне. Не мисля, че така лесно ще се откаже.

Много й се искаше да му разкрие, че Матилда си има друга любов и ще се противопоставя на евентуалния брак също толкова решително, колкото и те. Но беше дала дума да запази тайната и смяташе да удържи езичето си. За да успокои малко Джон, тя сподели някои други свои впечатления от разговора си с Матилда.

— Тя може да му поднесе изненада. Не е толкова покорна, за каквато я мисли баща й. Ненапразно носи неговата кръв. Намекна ми го няколко пъти и смятам, че е истина.

— А каза ли ти нещо друго? — с любопитство попита Джон.

— Нищо съществено, но тя е на наша страна. Хайде, сега да отидем и да изпием по чаша чай.

Отидоха в кухнята и опитаха от кексчетата, които беше приготвила в чест на гостите. Изведнъж Рена се обърна към Джон и го попита:

— А на теб откъде ти хрумна тази история, че съм сгодената ти приятелка?

— Опитах се да бъда услужлив, понеже ти доста се разтревожи за репутацията си, в случай, че те представя за моя жена.

— Но всички в селото ме познават и знаят, че фамилията Колуел е от баща ми, а не от някакъв измислен съпруг. Матилда не повярва нито дума от всичко това, а предполагам, че също и баща й.

— Да върви по дяволите този Уингейт заедно с всичко, което си мисли. Освен това, измислянето на разни истории не е областта, в която съм добър.

— Знам! Ти си падаш повече по действията, отколкото по думите — констатира тя. После се усмихна, което беше доказателство, че вече му беше простила за нескопосната лъжа.

— Така е! Когато дойде момент нещата да се уреждат с думи, просто си глътвам езика.

— Мислиш ли — замислено го попита тя, — че тази вечер трябва да отидем да потърсим още монети? Ще има пълнолуние, което ще ни е от полза. А и ти би трябвало да знаеш с какви средства разполагаш. Може да се окажеш милионер, без дори да подозираш. Джон, слушаш ли ме?

Той гледаше мълчаливо в празното пространство пред себе си, без да дава някакъв знак, че я чува. После обаче се сепна и й отвърна:

— Извинявай, замислих се. Да, ще отидем още тази вечер.

— Май сънуваш посред бял ден, а? Да не би Уингейт наистина да те е хипнотизирал?

— Не. Просто се опитвах да си спомня, къде съм го виждал преди това.

— В Индия.

— Не, преди това. Страшно много ми прилича на някого.

— Вероятно на въплъщение на дявола — язвително предположи Рена.

— Не, на някой реално съществуващ човек, когото съм виждал. Само да можех да си спомня кой е той.

— Не се задълбочавай толкова в това — посъветва го тя. — Най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да си развалиш настроението заради този човек. Не го допускай в мислите си, защото после трудно ще го прогониш оттам.

— Никога преди не си говорила така. Сякаш виждаш в някакъв друг свят.

— Предполагам, че е така. Виждам Ада и господин Уингейт в него. Сигурна съм, че би ни взел там със себе си, ако му дадем тази възможност.

— Тогава няма да му я даваме — горещо я увери той. — Сега, ако обичаш, спри с всякаква работа и върви да си починеш, защото ни чака тежка нощ.

* * *

Имаше пълнолуние, точно както предрече Рена. В единадесет часа тъмни буреносни облаци покриха небето и задуха силен вятър.

— Няма ли да е по-добре, ако го оставим за утре сутринта? — попита Джон.

— Не мисля, че съкровището ще е в безопасност. А и защо ни е да разчитаме на луната? Ще вземем лампата.

Въоръжени с лампа и покрити с пелерини, те напуснаха къщата, проправяйки си път през ветровитата градина. Напредваха предпазливо, прекосиха стария мост над реката и се шмугнаха в гората.

С всеки изминал миг вятърът ставаше все по-бурен и за тях беше истинско облекчение, когато се озоваха между дърветата, предоставящи им известна защита от бурята. Единствено ревът й не можеше да бъде заглушен от клоните и листата, което правеше обстановката изключително страховита.

— Бих се зарадвал, ако се върнем обратно — каза Джон. — Това прекалено много ми напомня за морска буря.

Сякаш в знак на потвърждение за думите му, в небето проблесна светкавица, последвана от силен тътен.

— Хайде да свършваме с това по-бързо, преди да е завалял и дъжд — подкани я Джон.

Помагайки си с ръце, те си проправяха път през люлеещите се от вятъра клони на дърветата, докато най-накрая не видяха очертанията на кръста, издигащ се внушително в мрака.

Продължиха пътя си към него. След миг отново проблесна светкавица, осветявайки го точно пред тях. Изглеждаше като извисяваща се до небето кула. После мракът отново го погълна.

Джон носеше със себе си голям нож и докато Рена държеше лампата, той копаеше в земята. Когато разрони малко от почвата, той започна да хвърля пръстта с ръце, като обезумял. Рена приближи лампата и двамата започнаха да се взират с надежда да видят блясък от злато.

Но нищо златно не пална очите им в мрака.

Джон изохка силно и отново зарови ръце в земята.

— Все трябва да има нещо — каза той. — Трябва… но какво е това?

— Откри ли нещо?

— Да, но не мисля, че е много.

Той измъкна ръката си и я сложи пред лампата, така че тя можа да види малко кожено портмоне. Щом го отвори, Джон видя, че вътре има монета.

— Мисля, че в дупката има още една и това е всичко.

Продължиха с търсенето още малко, но не откриха нищо повече.

— Е, не всичко беше напразно, все пак спечели нещо — опита се да го окуражи тя. — Струваше си да опитаме.

— Какво каза? — провикна се той и се изправи на крака.

Вятърът беше толкова силен, че заглушаваше думите.

— Да се прибираме в къщи! — изкрещя тя.

— Хайде! — съгласи се той.

Поредната светкавица разцепи небето, а светлината й освети земята.

И тогава Рена видя нещо.

Там, в малка пролука сред дърветата, зърна Уингейт.

Застина на място и затаи дъх при вида на неприятното и смущаващо присъствие. Той стоеше неподвижно и предизвикваше истински ужас. След това всичко отново потъна в мрак, който беше придружен от мощен трясък на гръмотевица. И толкова силен, сякаш земята се разцепи на две.

— Какво има? — попита Джон, съзрял ужаса, изписан на лицето й.

— Нищо, стори ми се, че видях Уингейт, ето там!

Друга светкавица проблесна и освети мястото пред тях.

Нямаше никого.

— Рена, оставяш го да завладее мислите ти. Ти беше тази, която каза, че не трябва да допускаме това.

— Да… това вероятно е само плод на въображението ми — каза тя замаяно. — Разбира се, че е така!

— Ела тук!

Джон я прегърна през раменете и я поведе към къщата. След няколко минути вече бяха излезли от гората и се бореха с вятъра, за да стигнат до убежището си.

Никога преди това кухнята не им се беше виждала толкова гостоприемна. Хлопнаха вратата след себе си, спуснаха пердетата и седнаха пред огнището, което все още излъчваше малко топлина.

— Чай? — попита тя и напълни чайника.

— Милото ми момиче! Добре ли си? Не е присъщо за теб да имаш халюцинации.

— Знам и мисля, че си прав. Прекалено много мисля за него, а не трябва. О, Господи, какво намерихме този път, Джон? Хайде да погледнем.

Той извади едната монета, която беше прибрал в джоба си, а после и портмонето, от което измъкна и другата. Бяха същите, като останалите.

— Може би са изключително ценни и заедно с няколкото, които имаме, ще ни бъдат достатъчни — с надежда каза той.

И двамата обаче знаеха, че това най-вероятно са напразни надежди.

— Как можем да разберем, каква е стойността им? — попита тя.

— Спомняш ли си, че ти разказах за онзи път, когато се върнах от хана. Прибрах се, за да напиша някое и друго писмо. Едното беше адресирано до мой стар приятел в Лондон. Той е оттеглил се свещеник и е много начетен историк, при това със завидни познания за антиките. Запознах се с него, когато бях млад курсант във флота.

Джон се изчерви, преди да добави:

— Той ме отърва от малка неприятност, за която аз имах вина.

— Сигурна съм, че си бил невъзможен.

Той кимна утвърдително с глава.

— Не бях най-примерният младеж. Както и да е. Писах на отец Адолфо Тенди. Описах монетите по най-добрия начин, по който можах и сега се надявам да получа отговора му. Трябва просто да чакаме.

Гласът му отново беше заглушен от поредната гръмотевица, като този път последва и звукът на сипнал се отгоре порой.

Не им оставаше нищо друго, освен да си легнат и да се надяват на по-хубаво време за утре сутринта.

* * *

Когато Рена се събуди, всичко наоколо беше подгизнало във вода. Тревата беше смачкана от проливния дъжд, който валя цяла нощ, а и реката бучеше, придошла от пороищата.

Прииска й се да излезе малко навън, за да подиша свежия и чист въздух. Имаше намерение да се поразходи само пред къщата, но някаква незнайна сила я теглеше надолу, по посока към моста. Утринта беше толкова приятна, че страховете, които изпита снощи, сега й се сториха напълно абсурдни.

Тя стоеше на моста и се взираше в бясно препускащата река, наслаждавайки се напълно на красотата на започващия ден. Разбира се, че снощи не беше видяла наистина господин Уингейт. Той беше обикновен човек, като всички други и в него нямаше нищо свръхестествено.

Вглъбена в мислите и разсъжденията си, Рена въобще не чу приближаващите се стъпки. По-скоро подозрителната тишина бе тази, която я накара да вдигне глава и да се огледа.

И тогава го видя отново.

Той стоеше на няколко крачки от нея и я гледаше съсредоточено и мълчаливо.

Уплахата, която я връхлетя, просто я разтърси.

Тя нямаше никаква представа, от колко време той стоеше там, за да я наблюдава.

— Добро утро! — поздрави го тя, опитвайки се да изглежда наистина самоуверена.

В отговор той въобще не си направи труд да й отвърне с полагащата се учтивост.

— Вие сте много умна жена — направо започна той, — и то по-умна, от колкото предполагах. Само един природно интелигентен човек може така добре да се престори на глупак, както вие го направихте.

— Ласкаете ме, сър, но мога да ви уверя, че това не бяха преструвки.

— Не ми губете времето с подобни глупости. И двамата знаем точно за какво става въпрос.

— То тогава вие имате известно предимство, защото аз наистина съм в неведение.

Той въздъхна с отегчение и нетърпеливо продължи:

— Мислех ви за по-проницателна, госпожице.

— Не би ли било по-добре да идем в къщата и да уведомим Негова Светлост, че…

— Не мърдайте от мястото си. Дошъл съм да видя точно вас. А сега, ако обичате ме придружете.

Уингейт слезе от моста и тръгна по пътеката край дърветата. Без да знае защо, Рена го последва.

— Мислех, че сте се върнали в Лондон — осмели се да отбележи тя.

— Отседнах в местния хотел за през нощта — лаконично отговори той. — Много неща останаха неизяснени…

— Тогава нека повикам графа…

— … не между мен и него, а между нас двамата с вас — прекъсна я грубо той. — Просто почакайте, докато се подготвя.

Внезапно той спря, извърна се бързо назад и погледна към къщата. Бяха на доста голямо разстояние от нея, което позволяваше да се види цялата внушителна сграда, включително и кулата, извисяваща се в пълния си блясък и великолепие.

— Човекът, построил тази къща, е разбирал много добре от работа си, щом е решил да издигне такава кула — констатира Уингейт.

— Тя не е част от оригиналния строеж — поясни Рена. — Била е добавена стотина години след това от седмия граф Ленсдейл.

— Определено е знаел какво прави. От върха може прекрасно да наблюдаваш, какво става в земите ти, което е важно за един благородник. Няма съмнение, че това е било предназначението на това съоръжение. По мое мнение, кулата трябва да бъде по-висока. Много по-висока.

— Но тогава тя вече ще е в пълно несъответствие с размерите на къщата — възрази Рена.

— Необходимо е да е по-висока! — упорито продължаваше да настоява Уингейт.

Чувство на безпокойство завладяваше младото момиче. Бяха прогонили този мъж предния ден, и сега той се появяваше отново така, сякаш нищо не се е случило. Дали въобще беше стигнало до съзнанието му, че Джон е отказал предложението? Все повече започваше да се убеждава, че не е.

Когато отново го погледна, Уингейт все още беше с вперен в кулата поглед. Без дори да се обърне към нея, той продължи:

— Проблемът при моята дъщеря е, че тя никога не се интересува от мъжете, които аз избирам за нея.

— Предполагам това е така, защото няма как да знаете, какво точно харесва даден човек — отговори Рена. — Всичко зависи от нея самата и мисля, че би било изключително глупаво от нейна страна, ако се омъжи за някого, когото не обича.

Тя неволно смекчи тона си, при изричането на последните думи. Усети, че именно такава беше и нейната собствена мечта.

Изпълненият с ярост глас на мъжа бързо я изтръгна от приятния унес.

— Матилда ще се омъжи за този, когото аз избера! Кое момиче би направило добър избор при положение, че баща му е толкова богат, колкото съм аз? Всеки би пожелал да се ожени за нея заради парите ми, и само аз знам кое е най-доброто!

— Тогава да разбирам ли, че вашите пари пречат на щастието й? — попита Рена. — Или искате да изглеждате по-могъщ и по-важен, от колкото сте в действителност!

— Какво казахте?

Ядът й започна да нараства и тя продължи със същия сарказъм:

— Много добре чухте какво казах. Любовта идва от сърцето и само Господ може да се намеси, ако трябва, никой друг!

Най-накрая той извърна погледа си от къщата и впи очи в нея.

— Сериозно ли говорите? — изръмжа той. — Нима се опитвате да ми кажете, че любовта има нещо общо с религията?

— Разбира се, че има — отвърна Рена. — Хората я търсят цял живот, надявайки се, че ако не я намерят приживе, то със сигурност ще я срещнат в по-добрият свят, който ги очаква след това.

— Глупости и безсмислени дрънканици! В един брак, жените служат единствено, за да раждат деца, които да отстояват името и положението на бащите си.

— Това е вашето мнение! Аз вярвам, че любовта идва от Бога. Тя е нещо свято и не бива да бъде потъпквана от пари, власт или от нещо друго.

Уингейт се взираше в нея, неспособен да повярва на ушите си.

— Вие май наистина вярвате в тези глупости!

— При това с цялото си сърце!

В отговор той само изсумтя и добави нещо, което прозвуча по-скоро смешно, отколкото сериозно.

— Е, може би само смятате, че е така. Ще промените мнението си, когато чуете каквото имам да ви кажа.

— Господин Уингейт, не ме интересува нищо от това, което възнамерявате да ми кажете.

— Всеки се интересува от пари, госпожо Колуел. Или е по-правилно да се обръщам към вас с „госпожице“?

Ако с това целеше Рена да загуби присъствие на духа, определено не се получи. За огромно негово учудване, вместо да се смути, тя се изсмя гръмко.

— Точно госпожица е правилното обръщение. Баща ми беше свещеникът тук, допреди известно време, а сега аз съм икономката на лорд Ленсдейл. Той измисли този несъществуващ съпруг, за да не си помислите точно това, което си мислите.

— Много сте пряма.

— Истината е, че въобще не ме интересува какво е мнението ви за мен, господин Уингейт!

Рена не можа да повярва, че тези думи бяха изречени именно от нейната уста. Тя ли беше хладнокръвната и спокойна жена, която имаше дързостта да предизвика този нагъл простак?

В резултат на откровеното й самообладание, Уингейт пръв отстъпи и дори се направи на глух за последните й думи.

— Значи баща ви е бил духовник. Те, свещениците, винаги се надяват, че Господ ще им помогне за това, което е трябвало сами да свършат. Но хората, които искат да са богати, трябва да се борят за това!

— Ами какво ще кажете за хората, които не искат пари, господин Уингейт?

— Такива просто не съществуват! — ядно й се сопна той.

— Напротив, съществуват, но те не ви допускат до себе си! Ето защо ги мразите!

Рена отново срещна изпълнените му със злоба очи. Разбра, че този път го беше вбесила до немай-къде.

— Не ги мразя! Презирам ги! Когато имаш пари, можеш да си купиш много неща, които да ти осигурят щастлив живот.

— Да, така е! — неочаквано се съгласи Рена. — Можете да си купите много неща. Но не всичко! И за нещастие, вие не разбирате къде е разликата.

— Как така за нещастие?

— Вие сте най-нещастният човек на света!

— О, само не ме съжалявайте! — изкрещя й той.

Не последва никакъв отговор от страна на момичето, което го накара да повтори фразата още по-силно.

— Мисля, че е крайно време да се прибирам — отбеляза кратко тя и понечи да си тръгне.

— Почакайте! Все още не съм ви казал това, за което съм дошъл. Разбрах, че сте упорита жена. И уважавам това.

Рена го гледаше с недоумение.

— Кажете ми цената си! — най-накрая изплю камъчето той.

— Моля ви, отдръпнете се, за да мина. Имам страшно много работа за вършене — опита се да игнорира думите му тя.

— Казах да назовете цената си. Не ме интересува, колко висока ще е тя. Вие сте пречка на пътя ми и съм готов да ви премахна, по изгоден и за двама ни начин. Ако се съгласите да си отидете оттук, може да живеете един изключително приятен живот, с помощта на моите пари.

— Нали наистина не мислите, че можете да ме подкупите? Трябва да не сте с всичкия си!

— Вижте какво, няма нужда от обиди и фалшиви добродетели. Казах, че ще ви платя добре, така че стига сте ми губили времето с безсмислени приказки.

Рена беше озадачена, а в погледа й се четеше отвращение.

— Ще ми платите… добре? — невярващо попита тя.

— Дори прекалено добре!

— Звучи прекрасно, но не сте много конкретен.

— А-а-а-х, значи искате да говорим в цифри. Пет хиляди лири, как ви звучи?

Рена се изсмя, чувайки предложението.

— Много добре, нека тогава бъдат десет хиляди!

— Мислех ви за по-сериозен човек, господин Уингейт. Желая ви приятен ден!

Тя се опита да мине покрай него, но той я сграбчи за раменете и започна да крещи право в лицето й:

— Ако продължа да вдигам цената, ще искам в замяна много повече от мълчанието ви. Това ли е, което преследвате, алчна уличнице?

Начинът, по който я беше обидил, я свари неподготвена, за да отговори каквото и да било. Мълчанието й му даде възможност да продължи с оскърбленията.

— Много добре, можете да го получите. Ще ви настаня в най-хубавата къща в Парк Лейн. Ще имате бижута, слуги, пари и ложа в операта на постоянно разположение. Да не забравяме и всички дрехи, които пожелаете. В замяна на това, ще трябва да ми угаждате, по всяко време на деня или нощта. С други думи — когато пожелая.

Тя се почуди дали той наистина го мисли и изпита неистовото желание да го заплюе в лицето. Само преди миг го беше разтълкувала като обида, но казаното вече беше прекалено жестоко и долно, дори и за оскърбление. Реши, че непременно трябва да сподели с Джон тази абсурдна шега. Щяха много да се смеят.

След това побърза да се освободи от хватката на Уингейт.

— Не смятам, че има какво повече да обсъждаме с вас по този въпрос. Тръгвам си!

— Ще го обсъждаме, докато аз сметна, че е необходимо! — изкрещя й той и грубо я сграбчи за ръката.

— Нямам какво повече да ви кажа! Още повече, че вие въобще не сте ми приятен. Сега стана ли ви достатъчно ясно?

— Само не ми казвайте, че парите ми не ви се нравят. Какво ще бъде, ако останете тук? Ще вършите черна работа до края на живота си и ще мизерствате? Нали не мислите, че той би се оженил за вас?

При тези думи Рена застина. Как този зъл човек можа да разбие най-съкровената мечта, за която досега и тя самата не беше подозирала?

— Всички тези ваши сладникави приказки за любов! — присмя й се Уингейт. — Имате прекрасни мечти по отношение на графа, нали? Ха-ха-ха, но не забравяйте, че те ще си останат само мечти. Вие можете да бъдете единствено негова любовница. Той се нуждае от пари, които не можете да му дадете! А в този ред на мисли, щом ще бъдете нечия държанка, то по-добре да сте моя. Много добре знам как да се държа с една жена, както в леглото, така и извън него.

— Докато най-накрая не я изхвърлите на улицата! — хапливо отвърна Рена.

— Тогава ще трябва да се стараете и да ме правите много щастлив, а ако е така, каква би била причината, да не ви искам? Господи, идеята да ви притежавам наистина започва да ми харесва. Какъв бурен живот бихме имали, скъпа моя. Разбира се, аз ще надделея и удоволствието от това да ви покажа, кой е господарят, ще бъде неописуемо. Вие сте достоен противник, какъвто не съм срещал от години.

Отвращението, което пробуждаше у нея самата мисъл за намеренията му, я беше принудило да остане безмълвна. Това обаче трая само за миг.

— Нека ви го обясня най-накрая, за да ви стане ясно — започна тя. — Няма да бъда ваша любовница нито сега, нито пък за в бъдеще. Също така под никакъв претекст няма да приема и парите ви, както и няма да позволя да ме прогоните от тук.

— В такъв случай ще бъдем врагове — хладно констатира той. — Хората, които ме направят свой враг, винаги съжаляват. Ще е за ваше добро, госпожице Колуел, ако го избегнете.

Погледът й срещна неговия. В очите му нямаше ни най-малко намерение за отстъпление.

— Аз съм ваш враг още от момента, в който ви видях, и ще си остана ваш враг до смъртта си — категорично заяви младото момиче.

— Това може да се окаже по-скоро, отколкото си мислите, ако продължавате да се държите така неразумно.

— Не смейте да ме заплашвате… — започна тя, но не довърши. Изпищя неистово. Не можеше да повярва на очите си — още един Уингейт насреща й. Изневиделица се беше появил друг човек, досущ като Уингейт и сега той стоеше безмълвен до тях и ги наблюдаваше.

В комбинация с напрежението, което я беше завладяло, гледката беше повече от ужасяваща.

— Спрете да крещите, по дяволите! — вбесено извика Уингейт.

В отговор на това, тя можа единствено да посочи към пространството зад него, при това не преставайки да крещи. Уингейт се обърна и така охлаби хватката, в която я държеше.

Тя не чака друго, отскубна се и побягна така, сякаш от това зависеше животът й. Видяното сякаш беше изцедило всичките й сили, така че всяка крачка й костваше неимоверно усилие. Но това не я спря нито за миг. Тя продължи смело напред. Едва когато стигна до един завой, се осмели да се озърне назад, за да види какво става зад гърба й. Гледката събуди отново целия й ужас.

Двамата абсолютно еднакви мъже вървяха един срещу друг.

Знаеше какво щеше да се случи оттук нататък. Тези два демона щяха да обединят сили в един и ако тя станеше свидетел на обединяването, щеше да бъде застигната от проклятие. В стремежа си да избегне това, тя се обърна и побягна още по-бързо и ужасено. Спъваше се и падаше, а после отново ставаше, като отчаяно се опитваше да се добере до безопасността, която й предлагаха къщата и Джон.

— Джон! — извика тя през сълзи, когато стигна. — Джон!

И тогава, сякаш благодарение на някакво чудо, той се появи на вратата.

— Рена, какво става, за Бога? Милото ми момиче, какво ти се е случило?

Беше истинска благословия, че най-накрая усещаше силните му ръце да я поемат. Гласът му беше нежен, но звучеше така, сякаш щеше без колебание да прогони всеки, дръзнал да я изплаши.

— Уингейт беше тук.

— Нима се е осмелил да се върне отново?

— Да. Беше долу край моста. Наговори ми ужасни неща и… Джон… там имаше още един, досущ като него!

— Не те разбирам, как така?

— Той беше на две места. Както разговаряхме, изневиделица зад него се появи още един.

— Рена, добре ли си?

— Не, не, съвсем не съм луда. Видях го, или по-скоро видях ги. Толкова се изплаших, че извиках като обезумяла и побягнах. А когато се обърнах и погледнах назад, те вървяха един до друг.

— Къде казваш се случи това?

— Точно до моста. Можеш да ги видиш и оттук.

Джон погледна през прозореца и присви очи, за да вижда по-ясно. После излезе навън, откъдето гледката беше по-добра. Можеше да се види цялата земя, чак до потока. Рена излезе при него и я побиха тръпки, от това, което видя.

Там нямаше абсолютно никой.