Барбара Картланд
Кръстът на любовта (9)

Глава 9

За момент времето сякаш спря.

Тогава прозвуча радостният вик на Джон:

— Адолфо, скъпи мой приятелю! Колко се радвам да те видя.

Пред объркания поглед на Рена, той стисна сърдечно ръката на непознатия и го въведе в къщата.

— Не мога да повярвам — все се чудеше Джон. — Ти наистина си тук.

— Не можеш да повярваш, че съм тук ли? — зачуди се и другият. — Нали ми писа. Стори ми се, че искаш да дойда.

— Разбира се, че се надявах да дойдеш, но не смеех да си помисля, че е възможно, като знам колко си зает. Рена, това е приятелят, за когото ти говорих, свещеникът и историкът, който може да оцени монетите, отец Адолфо Тенди. А това е госпожица Рена Колуел, жената, за която ще се оженя.

— Чудесна новина! Скъпа моя, за мен е удоволствие да се запознаем.

— Но ние сме се срещали и преди, нали? — този път Рена беше смаяната. — Или поне аз съм ви виждала и преди.

— Всъщност, да! Онази сутрин… Много съжалявам, че тъй ви изплаших. Може би ще мога да ви обясня по-късно.

— Разбира се. Моля, заповядайте, ще ви сервирам нещо да хапнете.

Сега тя можеше да види, че той всъщност е много стар човек, може би към края на осемдесетте. Но движенията му бяха все още енергични, а очите — светли и будни.

Когато взе палтото му, тя забеляза нещо, което инстинктивно вече знаеше: тези рамене, твърде широки за ръста на тялото и ръцете, които бяха някак прекалено дълги… Изобщо външен вид… на маймуна, също както и при Уингейт!

Сега сякаш всичко се изясни.

Но Рена щеше да изчака, нека той да обясни всичко, когато избереше удобен момент.

Джон въведе възрастния човек в топлата кухня и Рена му сервира вечеря. Имаха вече и вино, след като бяха претършували избата, за да си набавят нещо за пиене.

Докато се топлеше край огъня, отец Тенди, или Адолфо, както го наричаше Джон, изпитателно се взираше в Рена. Не разбираше защо — дали защото Джон каза, че ще се женят, или заради това, което беше видяла онази сутрин.

Неговият настойчив поглед сега не я безпокоеше, защото и тя самата го изучаваше.

Въпреки поразителната прилика с Уингейт, присъствието на този човек излъчваше доброта и то много по-силно, отколкото усещането за зло, което кръжеше край Уингейт. Сякаш някаква мощна сила беше влязла в слабо осветената кухня и сега озаряваше всеки ъгъл със светла надежда. Рена не разбираше какво толкова я вълнува сега, но чувството я успокояваше.

Старецът изглеждаше занемарен, дори повече от кухнята им. Дрехите му бяха най-малко на десетина години, почти кръпка до кръпка, с износени маншети и с изтъркани ръкави.

Но бедността съвсем не беше го сломила. Имаше вид на човек, който е в мир с живота и със собствената си душа. Каквото и да беше срещнал по пътя си, то му беше донесло утеха.

Което беше невероятното.

Рена отиде на горния етаж да му приготви място за спане, замаяна от чудното откритие, което направи. Не знаеше точно как, но това, което току-що се беше случило, щеше да промени всичко. Или поне имаше предчувствието, че нещата ще се подредят.

Когато се върна, завари двамата мъже, разпилели монетите по масата.

— Описанието ти беше отлично — обърна се към Джон отец Тенди, който с голяма лупа изучаваше една монета. — Детайлите наистина ме заинтригуваха. Да, да, отлично — констатира той, взирайки се в монетата.

— Искаш да кажеш, че знаеш какви са? — попита Джон, изгарящ от нетърпение.

— О, да, без съмнение. Боже, мой, какво откритие!

— Имат ли някаква стойност? — настоя Джон, а Рена притаи дъх.

— Може да струват доста, но не и ако са само тия седем. Цената е в историческата им стойност. Това са последните златни лири, изсечени по време на управлението на Чарлз Първи. Има само тридесет от тях. Казват, че кралят ги дал на най-големия си син, когато бил изпратен на заточение.

— Тогава трябва да са разпръснати надлъж и на шир — предположи Рена.

— Не, защото младият принц Чарлз бил толкова обичан, че никой от неговите поддръжници не вземал нито пени от него, когато трябвало да го укрие или да го пази. И така той пристигнал във Франция с тридесетте си непокътнати златни лири и се заклел никога да не ги харчи, а винаги да ги пази, за да му напомнят, че съдбата му е определила да се върне като крал Чарлз Втори. В края на краищата той точно това и направил. Никой обаче не знае какво е станало с монетите след това. Кралят имал верен приятел, Джонатан Релтън, който му помогнал да оцелее през време на изгнанието си. Като възнаграждение за помощта, той му дал този имот и графската титла Ленсдейл. Кралят посещавал семейството тук. Според една теория, той поверил на Ленсдейл съхранението на монетите, които за него имали по онова време почти окултно значение.

— И това са същите монети? — попита Джон, изпълнен със страхопочитание.

— Част от тях, сигурен съм в това. Ако имаш всичките тридесет, може да струват и над сто хиляди паунда.

Никой от тях не беше в състояние да продума. С тези пари, дори и с половината от тази сума, биха били спасени. Както и всички хора в графството.

Тази надежда обаче все още беше далечна мечта.

— Но дори и седем, все трябва да струват нещо — почти с молба в гласа каза Джон. — Ако тридесет струват сто хиляди, тогава седем трябва да струват поне двадесет и три хиляди.

— Боя се, че не! Стойността се крие в пълнотата на колекцията. Поотделно всяка от тези монети може да има стойност около петстотин паунда.

Три и половина хиляди паунда. Твърде недостатъчно, за да се направи всичко, което беше необходимо. Разочарованието им наистина беше голямо.

— Все още можем да намерим останалите — гласът на Адолфо беше изпълнен с надежда.

— Не можем, защото те са в Уингейт — каза унило Джон. — Той ни видя да копаем там миналата нощ, а днес намерихме мястото като преорано надлъж и на шир. Каквото и да е имало там, той го е прибрал.

— Мога ли да попитам как се случи така, че той е въвлечен в живота ви? — попита Адолфо с тих глас, който накара Рена да вдигне поглед към него.

— Иска ме за зет! — отвърна Джон. — Със сигурност би предпочел някой дук, но щом няма риба, и ракът е риба. Той вижда несретното ми положение сега и е решил да се нанесе в къщата ми. Непрекъснато парадира с парите си и ми ги навира под носа!

— Ах, да — промърмори Адолфо. — Той винаги постъпва така.

— Ти го познаваш ли? — попита Джон.

В началото изглеждаше, че Адолфо не иска да му отговори. Гледаше мрачно в пода, сякаш смазан от бреме, твърде тежко, за да го опише с думи. Най-после вдигна глава и каза на пресекулки:

— Той е мой син!…

Джон започна с удивление:

— Адолфо, не може да бъде! Ами че този човек е по-лош и от дявола.

— Остави го да се изкаже — тихо се обади Рена. — Истина е.

Адолфо й се поусмихна учтиво:

— Веднага разбра, нали?

— Когато се появи онази сутрин, помислих, че си негов двойник. Имате еднакво телосложение, но по-различно от обичайното. А бяхте далече, така че не можех да различа лицето, макар формата на главата да е също така еднаква с неговата.

— Ето защо… — каза внезапно Джон. — Опитвах се да се сетя на кого ми прилича Уингейт и това си бил ти.

Адолфо кимна:

— Не си приличаме толкова по чертите на лицето, колкото по това, че и двамата имаме леко издължени глави. Приликата е повече в конструкцията на телата.

— Това видях сутринта — каза Рена. — Бях толкова уплашена и нервирана от него, че наистина ми се привидя как Уингейт се превръща в двама мъже. Затова и изкрещях от ужас.

— Колко грубо от моя страна, че съм те изплашил, скъпа моя!

— Сега, когато мога да те видя отблизо, не ме е страх. Но тогава проявих толкова налудничаво въображение. Започнах да бягам към къщата, но се обърнах и ви видях да вървите един към друг. След това просто изчезнахте.

— Рена ми каза за това — каза Джон. — И отидох да се убедя сам. Но на моста нямаше никой.

— Не виждам как бихте могли да стигнете до дърветата толкова бързо — каза Рена.

— Синът ми беше решил да ме скрие, колкото може по-бързо — обясни Адолфо. — Той нямаше представа, че съм зад него, докато ти не изкрещя, тогава се обърна и ме съзря. Минаха петнадесет години, откакто се видяхме за последен път и доста повече, откакто говорихме за довиждане. Но той ме позна, както и аз него. Не беше никак очарован. Мрази ме точно толкова, колкото и се страхува от мен. В онази сутрин той се приближи и ме попита какво, по дяволите, търся тук и защо съм се появил да го тормозя. Не изчака отговора ми, а сграбчи ръката ми и започна да ме дърпа към дърветата. Когато се скрихме, каза ми да изчезвам и никога повече да не се връщам насам.

— А ти какво му отговори? — попита Рена.

— Нищо. Просто го гледах. Той отстъпи крачка, вдигна ръката си, сякаш да ме предупреди и изръмжа нещо като: „Стой далеч от мен! Не се приближавай!“ После се обърна и бързо си отиде.

— Не си в безопасност — веднага каза Джон. — Той ще ти навреди, както вреди на всички.

— Не, скъпо мое момче — каза нежно Адолфо. — Той няма да ми навреди. Ще се заканва с гръмки и яростни фрази, но няма да ме докосне. Твърде много се страхува от мен, за да го направи.

— Уингейт не се страхува от никого — каза Джон.

— Грешиш. Винаги има сила, от която се страхуваме, нещо, което е по-силно от нас.

— Не разбирам как подобен мъж може да има такъв баща — каза мрачно Джон.

— Аз също се чудех. Джейн, скъпата ми съпруга, никога не прозря злото в него. Криех всичко от нея. Франклин — това е истинското му име, Франклин Тенди е единственото ни дете и тя го обожаваше. Не можех да понеса, ако той разбиеше сърцето й, затова прикривах престъпленията му, наричах ги детински лудории, въпреки, че знаех истината. Просто беше много лош човек. Например, изпитваше удоволствие да наранява беззащитни създания. Късаше крилата на насекомите и това беше нищо за него. Имаше и по-лошо. Веднъж го видях как уби едно коте, просто му счупи врата и точно пред очите на детето, което обичаше котенцето си. Нашият се смя на сълзите му… — и Адолфо горко въздъхна. — А беше само на седем години… Слава Богу, майка му почина, тъкмо когато навърши осемнадесет и много преди да стигне дъното. Коленичил пред смъртното й легло, той горко плака, но само час след смъртта й, продаде любимата й огърлица, за да изплати хазартен дълг. Когато порасна, нещата се влошиха още повече. Прелъстяваше жени и ги изоставяше, не се интересуваше от нищо и от никого, освен от самия себе си, от собственото си удоволствие и от всяка възможност да спечели пари. Те са неговият Идол. Бях свидетел на всичко това, но какво можех да сторя. Накрая му стана тясно в родния край. Беше умен, оправяше се със сметките и отиде да работи при един финансист. Човекът го хареса, прие го в семейството си. Мислеше, че Франклин е сирак. Но скоро почина при мистериозни обстоятелства. Синът ми се върна при мен, облян в сълзи и се опита да получи милостта ми и бащиния благослов. Кълнеше се, че смъртта била инцидент, умоляваше ме да му помогна, за да се измъкне от лапите на съда. Господ да ми прости, че си позволих да бъда пречупен в името на майка му и в нейна памет. Дадох му достатъчно пари, за да отиде в Ливърпул и оттам да отплава за Америка. С този кораб тръгнал и един приятел, който го видял на борда. Ако не беше той, така и нямаше да зная нищо, защото оттогава синът ми не ми изпрати никаква вест. Но аз не се заблуждавах, знаех си, че не е невинен. Наскоро се разбра, че вдовицата и децата на починалия са оставени без пукнат грош. Парите, с които трябвало да ги обезпечат, изчезнали. В Америка моят син си изгради такава слава на безскрупулен финансист и предприемач в железопътния транспорт, че легендите за неговата престъпност достигнаха и дотук.

— Но как разбра, че Джеремая Уингейт е Франклин Тенди? — попита Рена.

— Съпругата ми имала един велик прапрадядо, наречен Уингейт, с толкова суров и неприятен характер, че историите за него се разказваха от четири поколения насам. Разбира се, той беше единственият, от когото Франклин се възхищаваше. Трябва да се е чувствал в безопасност, щом е взел името му. Защото беше на хиляди мили от всекиго, който би могъл да направи връзката. Но аз разбрах. Когато историите за Джеремая Уингейт достигнаха до нашата страна, разпознах сина си.

Старият мъж отпусна глава в ръцете си и заплака. На мига те се приближиха до него. Джон, искрен и милостив човек, прегърна стареца и започна да го утешава.

— Прости ми — каза Адолфо, бършейки очите си. — Не съм свикнал на съчувстваща публика. В последно време прекарах живота си сам. Трудно ми беше да изляза сред приятели и близки заради вината си.

— Но ти не носиш никаква вина — заяви категорично Джон.

— Мисля, че нося. Виновен съм, че прикрих сина си, когато трябваше да го предам на закона. Всъщност, като се замисля, колко хора е смачкал и съсипал оттогава, вината ми е изключително тежка. Но най-вече чувствам вина за това, че аз създадох това същество и с това направих света по-лош.

— Знаеше ли, че той е тук? — попита Рена.

— Не и преди да пристигна в селото. Първоначално дойдох, за да се видя с Джон и да му помогна да разгадае мистерията около тези монети. Но още щом дойдох тук, усетих покварата, която оставяше след себе си моят единствен син, където и да отидеше. И тогава чух, че и дъщеря му е с него.

— Дъщерята, която си гледал в парка отдалеч — усмихна му се Рена.

— Точно така. Когато чух, че се е върнал в Лондон, не можах да се реша да отида и да го видя. Беше по-добре да не се връщаме с него към миналото. Но понякога гледах къщата му, и виждах малкото момиченце да излиза с гувернантката си. Отгатнах коя е тя, защото имаше слаба прилика с Джейн. Така разбрах, че имам внучка.

— Тя помни, че те е виждала — каза Рена. — Сигурна съм, че ще се радва да се запознае с теб, както е редно.

— Не мисля, че бащата ще й позволи това. Той беше твърдо решен да се отърве от мен, когато ме видя тази сутрин.

— Защо не дойде в къщата, когато той си отиде? — попита Джон.

— Никога не може да си напълно сигурен, кога си е отишъл — каза Адолфо. — Чаках дълго време там и видях да пристигат млада жена и млад мъж. Тя беше…

— Да, това е Матилда — каза Рена, — а прекрасният младеж с нея е Сесил. Те са влюбени и искат да се венчаят, ако успеят да избягат от баща й.

— Господ да им е на помощ! — каза Адолфо. — Или по-точно, те се нуждаят от собствен дом. Моят син знае ли за него?

— Знае, че съществува — каза Рена — и прави всичко възможно, за да ги раздели, дори поръчал на бандити да го пребият. Но засега още не е усетил, че се крие тук.

Нещо в думите й накара Адолфо да се вгледа в нея по-добре.

— Когато казваш „тук“…

— Тук — поясни Рена. — В тази къща. На горния етаж.

— Браво на вас, драги мои!

— Но това няма да помогне, нали? — каза Рена. — Матилда помоли да позволим на господин Уингейт да идва тук, за да е наблизо и тя, но как ли ще свърши всичко?

— Боя се, че лошо — мрачно отвърна Адолфо. — Наблюдавах, когато всички се качихте на кулата. Не можах да чуя какво казва той, но видях начина, по който го произнесе. Много подходящ за него е един цитат: „И дяволът го качи нависоко, като му показа всички богатства на света и рече: «Ще дам всичко на теб, ако паднеш и се преклониш пред мен»“.

— Да — каза мрачно Джон. — Точно така се случва. Той мисли, че всичко трябва да му принадлежи, на каквато и да е цена.

Адолфо замълча за малко. След това произнесе тежко:

— Чудя се, дали ти е ясна последната му тактика. В селото се носи слух, че парите му ще бъдат вложени в това място и естествено, всички са щастливи.

Джон изпъшка и закри главата си с ръце:

— Как да им кажа, че това няма да стане? — каза той. — Всъщност как мога да се боря с Уингейт? Какво може да сториш с човек, който не разбира думата „не“?

— Много е просто — поучи го спокойно Адолфо. — Ще се молим за чудо.

* * *

На следващата сутрин Рена представи Адолфо на Сесил и видя с олекнало сърце, че те двамата се харесаха.

— Той е чудесен млад човек — сподели с Рена Адолфо. — Смел и трудолюбив. Показа ми някои белези от побоя. Боже мой, щом това не го е накарало да се откаже, значи много я обича.

След закуска помоли да му покажат мястото, където беше кръстът и където са били намерени монетите. Джон и Рена го заведоха при дърветата, където все още можеше да се види голямата грозна яма. Той я гледа дълго време, като си мърмореше нещо и все повтаряше: „Хм…, хм!“

Изведнъж с неприсъща за годините му сила той коленичи и започна да рови в земята наоколо. Най-накрая се изправи на крака задъхан и се изтупа.

— И казвате, че ви е видял?

— Сигурна съм — каза Рена.

— Тогава тук няма да има нищо. Такъв е неговият маниер. Какво стана с кръста?

Те му показаха лежащия на земята кръст и той се запретна да го вдига.

— Хвани другия край — извика на Джон.

Заедно те го поставиха обратно в първоначалната му позиция и го забиха в земята, достатъчно дълбоко, за да стои изправен. Когато събраха пръстта около него и я отъпкаха, кръстът отново изглеждаше стабилен.

— Толкова се радвам — каза тихо Рена. — Татко би искал да бъде точно така.

Сякаш този стар мъж възвести началото на люта битка.

— Има ли параклис тук? — запита той.

— Да, там татко извърши опелото на последния граф.

— Ще бъдеш ли така добра да ми го покажеш?

Рена го отведе обратно в къщата, по-точно в източното крило, където имаше малък параклис.

— Прекрасно — каза Адолфо. — Това е идеалното място за тиха служба. Предполагам, че не е осквернен.

— О, не — отговори бързо тя. — Татко никога не би го позволил. Той казваше, че следващият граф може да се появи по всяко време и параклисът трябва винаги да е готов за него.

— Благодаря ти, скъпа!

Адолфо пристъпи бавно към олтара и коленичи отпред. По него вече нямаше великолепни орнаменти. Може би бяха продадени.

Но Адолфо не се интересуваше от този факт. За него това беше свято място. Рена седна на църковната пейка зад него и каза своята тиха молитва. Бог да им помогне срещу Уингейт. Матилда и Сесил да намерят начин да са заедно, а любовта, която споделят с Джон, да просъществува.

Докато се молеше, Рена погледна към Адолфо. Не би могла да обясни защо, но в него имаше нещо, което привличаше вниманието й. В очите на другите той можеше да изглежда просто беден стар човек, но тя сякаш усещаше присъствието на велик воин.

И когато той се изправи на крака, знаеше, че вече е взел своето решение.

* * *

Те се върнаха в кухнята и завариха Джон много притеснен. Няколко жени от селото бяха дошли с подаръци.

— Ето погача за Негова Светлост — каза жената на пекаря.

Тя бе една от жените, които се бяха грижили за Рена по време на болестта й. Лицето й светна, когато я видя.

— Мъжът ми ме помоли да донеса това говеждо месо — добави бързо и жената на месаря. — За да приветстваме с добре дошъл Негова Светлост.

Бяха осем и всяка от тях носеше по нещо за „Добре дошъл“. Мляко, сирене, масло, месо — тези бедни хора им даваха достатъчно, за да напълнят килера си за дни напред. Несъмнено бяха чули слуховете за бъдещото благополучие и искаха да разберат дали е истина.

Част от тях вярваха, че съдбата ще е добра, и това беше техният начин да го отпразнуват.

Рена видя светлата надежда по лицата им и се натъжи.

Те вярваха, че тя иска същото като тях. Какво ли щяха да кажат, ако знаеха, че тя бе заплахата, да не се сбъднат очакванията им?

Щом зърна лицето на Джон, мигом разбра, че той също се е почувствал несигурен. И дали щеше да оправдае очакванията им.

Когато си тръгна и последната жена от селото, Адолфо тихо рече:

— Виждам, че тактиката на сина ми е повече от успешна.

— Те са чули слуховете, които разпространява — каза горчиво Джон. — Но какво би трябвало да направя? Не мога и няма да се оженя за Матилда, дори тя да е готова да се омъжи за мен. Трябваше да им призная още сега, че Рена ще бъде моя жена.

— Не, Джон — каза Рена с напрегнат глас. — Както казваш, не можеш да се ожениш за Матилда, но това не означава, че можеш да се ожениш за мен. Трябва да мислиш за хората.

— Рена има налудничавата идея, че трябва да се продам на търг на някоя друга богата наследница — ядно тръсна глава Джон.

— Може да намериш някоя, която да обикнеш и която да те обича — отвърна Рена. — Ако ме нямаше мен…

— Или ти, или никоя друга — отсече Джон. — Адолфо, кажи й, че говори безсмислици.

— Може и да не е така — отговори Адолфо.

Джон пребледня:

— Не го мислиш, нали?

— Знам, че Рена никога няма да направи нещо против съвестта си — поясни Адолфо. — И не бива да я принуждаваш — той се усмихна и на двамата. — Но все още не знам какво казва съвестта й.

— Знаете! — каза тя отчаяно.

— Забрави ли за моето чудо — попита я възрастният човек, — или не вярваш в чудеса?

— Не вярвам, че чудесата се случват само, защото искаш да се случат — каза тя. — О, моля те, аз…

Изведнъж тя поиска да остане сама.

— Трябва да напазарувам — съобщи напрегнато тя.

— При всичко това, което имаме? — и Джон посочи отрупаната маса.

— Трябва ми и мляко — избъбри бързо тя. — Сега сме четирима. Ще се върна скоро.

Рена изтича навън, преди да успеят да я задържат. Думите на Адолфо й причиниха ужасна болка. Той беше мил и внимателен, но все пак подразбра, че и той я имаше за права. И би я подкрепил в мъчителното й решение, да върне свободата на Джон.

Където и да отидеше в селото, срещаше усмихнати лица, подканващи я да сподели тяхната надежда и радост. Рена отвръщаше с усмивка и продължаваше нататък с бързи крачки.

В млекарницата купи още мляко и начаса излезе, за да не се налага да заговори с някого, но на вратата я спря една внушителна фигура.

— Господин Дайкърс — каза тя, — добро утро!

— Искам да поговоря с вас, госпожице Колуел.

— Доста съм…

— Моля, изслушайте ме — прекъсна я рязко той.

И препречи пътя й. Беше блед, потискащ и имаше нещо грубо в уж спокойните му маниери.

— Тук съм, за да обсъдим бъдещето ви — каза той.

— Веднъж и завинаги, господин Дайкърс! Няма да бъда ваша прислужница!

— Това би било неприемливо. С оглед на последните събития, виждам, че са необходими по-сериозни мерки по въпроса.

Той си пое дълбоко въздух и застана така, сякаш се готвеше да изтръгне дънер от земята.

— Предлагам ви брак.

— Моля?

— Трябва да ви е ясно, че не можете още дълго да останете в онази къща, когато… се случи щастливото събитие. Лорд Ленсдейл знае задължението си към обществото, а вие, вярвам, също съзнавате вашето.

— Много сте мил, сър, но не желая да сключвам брак с никого!

— Не познавате света, млада госпожице. Живеете в срамно обществено положение и трябва да излезете от него веднага. Само незабавен брак би спасил репутацията ви и е малко вероятно да намерите някога друг, готов да се жертва за вас.

— Извинете ме, сър — каза тя, останала без дъх. — Трябва да вървя. Благодаря за предложението, но не бих приела ничие съжаление. Моля, отдръпнете се!

Когато той продължи да стои пред нея, тя го заобиколи и взе да тича, чак докато се скри сред дърветата в земята на Джон.

Там тя се спря, облегна се на едно дърво, за да си поеме дъх.

Това беше!… Изборът, който животът й предоставяше. Сега, след като познаваше любовта на Джон, обясниха й, че няма друга избава, освен да стане съпруга на този надут грубиян.

Рена трябваше да обърне гръб на единственото щастие, което щеше да познава, и да се реши на горчив, жесток брак с мъж, който никога нямаше да се смили над нея, нито пък тя да го хареса.

Можеше, и със сигурност щеше да откаже да се ожени за Стивън Дайкърс, защото без този, когото обичаше, всеки избор би бил безсмислен. И такъв щеше да е животът й, освен ако Адолфо не направеше чудо. Но тя вече не вярваше в чудеса.

Като зарови лице в ръцете си, Рена се свлече бавно до дървото, докато не седна на земята, и стоя там свита на кълбо, а сълзите й рукнаха.