Барбара Картланд
Кръстът на любовта (2)

Глава 2

Графът се вторачи в Рена, сякаш тя беше загубила разсъдъка си.

— Какво казахте?

— Вие имате малко пари — каза тя развълнувано. — И точно затова съм тук.

Тъй като той продължи да я наблюдава объркан, тя попита:

— Не се ли зачудихте, какво всъщност търся тук?

— Ами… да.

— Всеки ден ли ви се случва някоя странна жена да дойде неочаквано в кухнята ви и да ви приготви закуската, без да задава въпроси?

— Всъщност, никога преди не съм имал собствена кухня, така че не съм много наясно, как е нормално да се случват нещата. Но сега, когато ми припомнихте, да, мисля, че наистина е малко странно.

— Само малко? — възпротиви се тя, възмутена от неговото безразличие.

— Едно от преимуществата, които носи моряшката професия, е, че винаги си подготвен за неочакваното, каквото и да е то. Урагани, русалки или красиви млади жени, появяващи се внезапно на вратата на къщата ми — флотът на Нейно Величество е готов да посрещне всичко!

— Иска ми се поне за малко да останете сериозен! — каза тя строго.

— Права сте, че така трябва! — кимна той в знак на съгласие. — Освен това тук липсват люкове, а и няма как да изскочите изпод каменната настилка, нали така?

— Ах, вие… — устните й трепереха от яд, а тя самата не можеше да намери подходящите думи, с които да отвърне.

— Аз какво? — попита той с нотка на невинност в гласа.

— Нищо! Когато ви видя сериозен, тогава и ще разберете, какво имам да ви казвам!

— Вече наистина съм сериозен — обяви той, но блясъкът в очите му говореше точно обратното. — Моля, кажете сега, как така се случи, че се озовахте в моята къща? С взлом ли влязохте? Трябва ли да потърся помощ в съда? Не, не, извинявам се — каза той, щом забеляза надигащия се у Рена гняв. — Вече обещавам да се държа напълно благоразумно!

— Не трябва да обещавате нещо, което е невъзможно!

— По дяволите, страхувам се, че започвате да ме разбирате прекалено добре, госпожице Колуел!

Рена стисна ядно устните си.

— А сега сериозно… кажете ми това, за което сте дошли — заговори той спокойно.

— Всъщност дойдох, защото чух, че се е нанесъл някой. И исках да ви кажа, че открих нещо във вашето владение, което смятам, че съм длъжна да ви предам.

Тя извади трите монети, които беше намерила в коренището на магарешкия бодил и ги сложи на масата. Слънчевите лъчи, които нахлуваха през прозореца, ги озариха и те ярко заблестяха.

Графът я погледна с удивление. После взе монетите и прокара пръсти по тях.

— Старинни са — каза той. — Може би на няколкостотин години. Къде ги намерихте?

— Във вашите земи, под един магарешки бодил. И сега ги връщам на собственика им, който очевидно сте вие.

Джон я погледна с любопитство и попита:

— А не си ли помислихте да ги задържите за себе си?

— Вече ви казах, че баща ми беше свещеникът тук. Това, което той никога не може да очаква от мен е, да си присвоя нещо, което не ми принадлежи! — отвърна почти засегната тя.

— Моите извинения. Наистина е много мило от ваша страна, че ми ги предадохте. Сигурен съм, че имат голяма стойност. Но нали знаете, че само тези няма да ми стигнат доникъде. Това, от което се нуждаем, са няколко хиляди от тях!

— Там може би има още — каза му Рена. — Точно затова веднага дойдох да ви съобщя. Трябва да ги потърсите, колкото е възможно по-скоро, преди някой друг да направи това, което аз сторих.

— Какво сте направили?

— Отидох до кръста.

— Какъв е този кръст?

— Той се намира във вашите земи. Беше открит преди години, покрит с кал, но хората го почистиха, а татко дешифрира издълбаните на него думи. Те са призив за молитва и понякога хората от селото ходят там, вместо на църква. Когато застанах под него, забелязах, че в основата му расте един магарешки бодил. Изтръгнах го, защото чуждееше на цветята наоколо. И точно под него бяха монетите.

— Само тези ли са? Нямаше ли още?

— Не знам, не продължих да търся. Може би има и това би разрешило всичките ви проблеми.

Графът се взираше мълчаливо в трите златни монети.

— Ще ме заведете ли на мястото, където ги намерихте. Нямам търпение да разбера, какво всъщност има там.

— Не мисля, че трябва да възлагате прекалено големи надежди — промълви тихо тя. — Защото имам усещането, че монетите са били оставени от някой в знак на благодарност за изпълнените молитви.

— И вие ли бяхте отишли там затова?

Рена поклати глава в знак на отрицание.

— Не, отидох, за да се помоля за нещо. Също като вас и аз съм без пукната пара и трябва да намеря някакъв начин да изкарвам прехраната си.

Мъжът се взря в нея за известно време, а след това попита:

— Щом и вие сте толкова бедна, дори за миг ли не се изкушихте да задържите поне една от монетите?

— О, разбира се, че бях изкушена.

След тези думи тя се изчерви, а после смутено добави:

— Може ли да тръгваме сега?

Джон се изкушаваше да пусне някоя необмислена шегичка по повод признанието й, но нещо в хубавото й лице го накара да замълчи.

— Ако бъдеш достатъчно мила и ми покажеш пътя — каза той. — Ще ти бъда безкрайно благодарен.

Двамата излязоха от къщата, спуснаха се надолу по хълма в посока към гората и потока, минаха по груб дървен мост, доста несигурен, може би заради годините си.

— Защо този кръст се намира в земите ми, а не в гробището? — попита графът.

— Защото това е мястото, където е открит, и татко предположи, че би било добре, ако си остане там. Вижте, ето го!

Точно пред тях кръстът се извисяваше.

Изглеждаше загадъчен и внушителен на фона на околните дървеса. Рена избърза напред, а когато стигна до кръста, коленичи и каза благодарствена молитва за това, че Господ й е позволил да намери парите, които ще помогнат, както на притежателя им, така и на хората от селото, а може би дори и на нея самата, макар в момента да не разбираше как може да стане това.

Графът стоеше неподвижно, но я наблюдаваше с нескрито уважение. Чудеше се какво се случваше със самия него и с целия му живот в този момент.

Едва когато тя приключи с молитвата, той си позволи да пристъпи напред. Тогава Рена повдигна магарешкия бодил. Джон го взе от ръцете й и го хвърли настрани. След това започна да копае в земята около кръста.

През ума на Рена мина мисълта, че има голяма вероятност да не открие нищо. Докато графът копаеше все по-надълбоко и по-надълбоко, тя затвори очи и затаи дъх.

Внезапно той нададе вик на радост, при което и тя погледна натам с нови надежди. Джон беше протегнал към нея ръка с голяма буца пръст и там имаше нещо, което проблясваше на фона на едва прокрадващите се през дърветата слънчеви лъчи.

Той държеше още монети. За момент Рена помисли, че сънува.

— Молитвите ви бяха чути! — заяви тържествено той. — Ако копаем по-надълбоко, може би ще намерим още.

— Истина е, наистина е реалност! — възкликна Рена, почти останала без дъх.

Графът сниши глас и каза:

— Предлагам да се връщаме в къщата. Никой не бива да научава какво сме открили или това, че сме били тук. За останалата част от монетите трябва да се погрижат специалисти, които знаят как да ги съхранят, за да не се повредят.

Щом свърши с приказките, той върна обратно в земята пръстта, която беше изровил. После, обгърна Рена с ръка и двамата поеха обратно натам, откъдето бяха дошли. Графът проговори едва, когато стигнаха къщата и прекрачиха прага.

— Вие ме спасихте — каза той. — Помогнахте ми поне за миг да почувствам нещо по-различно от разочарование по отношение на тази къща.

После разтресе главата си, както прави човек, когато сънува и добави:

— Наистина не знам как да ви се отблагодаря!

— Баща ми е този, на когото трябва да благодарите. Мислите ли, че там има достатъчно пари, за да се съвземе Имението?

— Не бих могъл и да допусна, че можем да имаме чак такъв късмет — отговори графът. — Но дори и малкото пари са огромна помощ. Ще имам време да помисля. Но това трябва да си остане само наша тайна.

— Разбира се — обеща Рена. — Ако само една дума се чуе, цялото село ще се втурне да копае.

— Единственият човек, с когото искам да разделя богатството си, сте вие.

Тя усмихната поклати глава в знак на несъгласие.

— Не, то принадлежи на вас.

— Моля ви, кажете ми нещо, госпожице Колуел. Когато първия път тази сутрин отидохте до кръста, за какво се помолихте?

— За работа — скромно отговори тя. — Опитах вкуса на безделието през последните два месеца и определено не ми допада.

— Тогава позволете ми да ви предложа работа като моя икономка.

Рена застина и се вторачи в него.

— Наистина ли го мислите?

— Не е кой знае какво! Вие познавате разрухата на това място. Ще трябва наистина непоколебим дух, само за да приемете предложението ми. А в действителност вие имате железен характер.

— Нима?

— Всичко, което направихте днес, ме изпълва с възхищение. Със сигурност можете да се заемете с тази тежка задача и ще се справите отлично. О, почакайте…

— Какво има? — попита тя, почти разтревожена от представата, че мечтаната работа й се изплъзва изпод носа.

— Може би семейството ви не би одобрило да се занимавате точно с това. Вероятно ще мислят, че е под нивото ви.

— Семейството на майка ми със сигурност не би одобрило съгласието ми. Тя е от рода Сънингхил и много се гордееше с името си.

— Вие сте Сънингхил? Познавам един адмирал Сънингхил.

— Да, мой трети братовчед. А може би четвърти или пети. Не съм сигурна.

— Той може би ще има известни възражения.

Рена го погледна и попита:

— Графе, още ли служите във флота?

— Не.

— Тогава неодобрението на адмирал Сънингхил няма значение за вас нито тук, нито там — отговори Рена. И направи лек презрителен жест с ръка по отношение на адмирала и неговите вероятни възражения. После продължи: — Те пренебрегнаха мама веднага след брака й с татко. Съмнявам се, че той изобщо подозира за съществуването ми.

— Не бих му го споменал, ако не желаете.

Двамата тържествено си стиснаха ръце.

— А семейството ви? Как ще го приемат те?

— Нямам семейство.

— Съвсем никой? Нито братя, сестри, майка?

— Нито братя, нито сестри, а мама почина миналата година.

— Значи сте съвсем сама — констатира графът.

Тя не можа да отрони и дума, сякаш буца беше заседнала в гърлото й, затова само кимна с глава в знак на съгласие.

— Значи — каза той, — всичко е уредено. Отсега нататък сте моята икономка.

— Тогава първото, което трябва да свърша е да се уверя, че сте добре нахранен. Мисля обаче, че вече използвахме всичко, което може да се намери в тази къща. Ако ми дадете малко пари, ще мога да обиколя магазините, за да купя хранителни продукти.

— Ще съм ви благодарен за всичко! — отговори графът. Бръкна в джоба си и извади една златна лира. — Това ще бъде ли достатъчно?

— Дори повече от достатъчно!

Графът я удостои с печална усмивка и каза:

— Надявам се да не си помислите, че гладът ми е по-голям, отколкото джобът. Това обикновено се случва на повечето моряци, когато напуснат флота.

— Сигурна съм, че винаги сте били добре нахранен, докато сте служили там. Смея да кажа, че корабите се поддържат доста добре, също както и екипажите им.

— Съвсем вярно. Корабът, на който бях, беше чист и излъскан, откъдето и да го погледнеш, което не може да се каже за тази къща.

— Оставете къщата на мен. По-късно, когато ви видя сит, ще донеса малко зеленчуци от моята градина. Ще взема също и Клара.

— Клара? Мисля, че казахте, че живеете сама.

— Клара е кокошка и снася яйца.

— Тя ще бъде едно неоценимо допълнение към нашата група — съгласи се усмихнат той.

Рена взе кошница за пазаруване от кухнята и забърза към бакалницата в селото. За нейно щастие Нед, собственикът, беше ходил до града предния ден и сега беше много добре заредено. В магазина Рена напазарува като фурия — брашно, мляко, чай, кафе, месо, масло, захар и парафин за лампите.

При всички тези покупки нямаше как да остане много от лирата, но все пак нали трябваше да храни гладен мъж!

— За армията ли пазарувате, госпожице Колуел? — възторжено попита Нед.

— Не, за новия собственик на Имението.

Той зяпна от изненада:

— Бях чул, че някой е пристигнал, но все пак… чак пък собственик? Съвсем сигурна ли сте?

— Той е новият лорд Ленсдейл.

— Но нали нямаше живи потомци на рода?

— Смяташе се, че няма. Отнело е време да бъде открит, понеже е служил във флота на Нейно Величество.

— Това са наистина добри новини — отговори Нед. — И разбира се, ако реши да разработи отново Имението, ще има много работа, което пък е истинска благословия за всички нас. Има прекалено много работоспособни мъже, които сега са безработни — каза бакалинът, а после добави дяволито. — И в никакъв случай не му споменавайте за призрака.

— Не съм си и помисляла да го правя, поради простата причина, че такъв не съществува.

— Мислите, че няма призраци? Разбира се, че има. Та какво е една къща без призрак в нея?

— Нима трябва да очаквам да се появи някой конник без глава, докато правя пай в кухнята? Стига шеги, Нед!

— Пай? Че защо ще правиш пай там?

— Защото ще работя в Имението като икономка.

— Дъщерята на свещеника — икономка?

— Дори дъщерите на свещениците трябва да работят, за да се издържат.

— Така поне ще бъдете на правилното място и ще държите графа под око, за да се убедите, че той е запознат с това, от което имаме нужда — самодоволно отбеляза бакалинът.

Ето това беше бремето, което лежеше на плещите на новия граф — очакванията на „неговите“ хора за помощ и препитание.

Когато напусна магазина, Рена беше прекалено радостна, за да вземе под внимание предупреждението на бакалина.

Тъй като беше в началото на годината, докато се върна в Имението, вече притъмняваше. Рена напълни бързо газената лампа с парафин и реши да се качи горе да потърси господарската спалня.

Откри я сравнително бързо — внушителна стая със захабени тавани и мръсни позлатени мебели, изпълнена с великолепие, което обаче беше за сметка на удобството. В дъното Рена видя открехната врата. Когато я отвори, се озова в малка гардеробна, на пода, на която имаше тясно легло. Там беше и багажът на графа. Очевидно той се беше опитвал да разопакова нещата си и в резултат на това леглото беше твърде разхвърляно.

С по-нататъшното си разузнаване, тя откри шкаф, пълен с чаршафи, които незнайно как, не бяха проядени от молци. Извади няколко спални комплекта, които смъкна в кухнята и ги закачи на една стара сушилня точно пред запалената печка.

После сложи чайника, за да свари вода. Сега стаята изглеждаше топла и уютна, така че когато графът се прибра, подсвирна от възхищение.

— Това наричам аз домашен уют! — възкликна той.

— Седнете! — каза доволно Рена. — Чайникът скоро ще заври.

Графът изпи чая, който му беше сервиран, с изражение на пълно блаженство.

— По-вкусен е и от най-хубавото вино! Виждам, че доста сте се потрудили.

— Тази вечер ще се чувствате наистина удобно. Добре сте направили, като сте се настанили в малката стаичка. Мога да сложа една печка там, но господарската спалня е тази, която ме порази. Ще наглеждате ли тенджерите с вечерята, докато аз отида да оправя леглото ви?

Тя се запъти нагоре с чаршафите, но се върна само няколко минути по-късно, като установи, че яденето е почти готово.

— Предполага се, че графът трябва да вечеря в трапезарията — каза Рена.

— Не, благодаря! — отговори той без капка колебание. — Ще се храним тук. В какво състояние е избата?

— Никога не съм я виждала.

Той взе лампата и изчезна нанякъде. Върна се след няколко минути, покрит с паяжини, но с бутилка вино под мишница и с хитроумна усмивчица.

— Чаши, моля! — напевно произнесе той. — Ще вечеряме със стил!

Рена донесе две чаши от трапезарията, изми ги и ги постави до чиниите, точно както изисква етикетът. Графът отвори бутилката със замах и напълни чашите с чудесна, рубинено — червена течност.

Вдигнаха тост.

— За нас! — обяви той. — За това, че се намерихме един друг, и за прекрасните неща, които ни предстоят.

— Надявам се наистина да ни се случат много хубави неща!

— Ще се случат, защото ние самите ще се погрижим да стане така. И това великолепно марково вино е първото от тези неща. Отпивайте на малки глътки и му се наслаждавайте, защото може никога повече да не опитате толкова отлежало вино.

Вдигнаха чаши и отпиха.

Едва преглътнали, и двамата се задавиха.

— Гръм и мълнии! Какво за Бога е това? — избухна графът.

— Оцет! — прошепна Рена, дишайки тежко, а очите й сълзяха.

Редуваха се да се потупват един друг по гърба, докато най-накрая се пооправиха от шока.

— Искрено съжалявам, госпожице Колуел. Мислех, че ще е отлежало, но виното се е вкиснало.

— Казахте, че вероятно няма да опитам никога повече нещо подобно и искрено се надявам да сте прав! Не, недейте, дайте бутилката на мен — каза му тя точно преди той да излее виното в мивката. — Мисля, че не трябва да изхвърляме нищо. Още повече, че ще е от полза при почистването на кухненската печка.

— Вие сте истинско чудо — каза той с възхищение.

После Рена сервира чая и двамата го изпиха, изпълнени с чувство на благодарност един към друг. След това дойде време и за вечеря.

— Новината, че сте тук, вече е стигнала до селото. Хората дори се опасяват да не се уплашите от призрака на къщата. Казах им, че това са пълни глупости, защото призраци не съществуват.

— Засрамете се! — изненадващо й отговори той. — Какво е една наследена къща без призрак. Мисля, че е много нелюбезно от ваша страна, да се опитвате да ме лишите от това, което ми принадлежи по рождение, и то по такъв безсрамен начин!

Неговото комично държание я хвана неподготвена и тя не знаеше как да приеме думите му. Веселите пламъчета, които проблясваха в очите му, я накараха за миг да се смути. В следващия момент обаче чувството на смущение от неочаквано проявеното чувство за хумор беше заменено от искрено възхищение.

Надигащият се у нея смях я провокира да му отговори в същия дух:

— Простете ми, сър, но забравих, че редом с благородството, което трябва да притежава един аристократ, призракът е от първостепенна важност. Освен това изпитвам опасение, че изборът на призраци, който ви предлага Имението, може да ви се стори твърде разнообразен. На ваше разположение са Плаващата Дама, Стенещата Лейди Ан, Обезглавения Ездач. Или може би Конникът без глава? Всъщност, няма значение!

— Нали не искате да ми кажете, че има вероятност да ги срещна всичките накуп? — запита тревожно той. — С един Обезглавен Конник и една Плаваща Лейди мога да се справя, но с останалите… имайте малко милост, мадам!

— Ще ви уплашат ли?

— Абсолютно, даже ще съм ужасен!

Дружно се засмяха.

— Веднага щом измия чиниите, ще запаля печката в стаята ви и ще си тръгна — каза тя.

— Ще си тръгнете ли? Не е ли по-добре за вас да сте тук?

— Да, аз ще работя при вас, но е по-добре да не прекарвам нощите тук.

След казаното, Рена леко се изчерви и не се осмели да го погледне в очите. Хората от селото щяха да бъдат шокирани, ако една неомъжена жена, каквато беше тя, останеше насаме в необитаема къща с несемеен мъж.

Особено с такъв млад и привлекателен тип, какъвто беше Джон Ленсдейл.

Единствено благоприличието и изтънчеността й попречиха да изкаже притесненията си в прав текст.

За щастие той сам се досети, какви бяха опасенията й и не продължи да настоява.

— Несъмнено сте права! — съгласи се той.

— Странно наистина — замислено каза тя. — Когато излязох от къщи тази сутрин, смятах, че ще се прибера до час. А сега се чувствам така, сякаш съм попаднала в друг свят.

Той кимна в знак на потвърждение, осъзнавайки, че се чувства по съвсем същия начин.

— Засега ще остана в къщата, в която живея, но утре рано ще бъда тук, за да ви приготвя сутрешния чай — поясни Рена.

Графът занесе дърва до спалнята си и й помогна с наклаждането на огъня.

— Ще го запаля сам, когато си легна. А сега, ще ви изпратя до дома ви.

Рена се усмихна.

— Селцето ни е малко, прибирала съм се сама в тъмното хиляди пъти.

— Тогава ще ви придружа до половината от пътя.

Съпроводи я до езерото, откъдето се виждаше върха на църквата, който изглеждаше изключително мрачен на фона на нощното небе.

— Луната ще осветява оставащата част от пътя — каза тя, когато се разделяха. — Лека нощ.

— В такъв случай аз ще отскоча до хана в селото, за да се запозная с някои от съседите ми. Лека нощ!

С бърза стъпка той пое в противоположната посока, а Рена мина покрай езерото и стигна до църквата и гробищата. Когато нейната къща попадна в полезрението й, тя внезапно спря.

Вътре светеше!

Затича се.

Когато приближи, видя каруца и струпани пътнически сандъци, точно пред входната врата. Започна да бяга, а когато стигна, беше почти останала без дъх. Влезе вътре.

— Може ли да попитам коя сте вие? — спря я нечий глас.

Една изключително изискана жена седеше в салона и я гледаше предизвикателно.

— Аз бих искала да ви попитам същото — отвърна Рена. — Какво правите в моя дом?

— Вашият ли? Мисля, че вече е наш! Брат ми, отец Стивън Дайкърс е новият свещеник на тази енория, а точно това предполагам, е жилището, в което трябва да се настани.

— Разбира се, че е това, но никой не ме предупреди, че ще дойдете.

Жената с пренебрежение й отговори:

— Има ли някаква причина, поради която трябваше да ви информираме?

— Името ми е Рена Колуел. Баща ми беше свещеникът тук, докато не почина през януари.

— Тогава какво още се мотаете насам?

— Няма къде другаде да отида. Разбира се, знаех, че ще трябва да напусна, когато дойде новият свещеник, но се надявах, че някой ще ме предупреди.

— Смятам, че сте имали предостатъчно време на ваше разположение, за да решите въпроса с жилището си.

Разговорът на жените беше прекъснат от нечий вик откъм втория етаж.

— Мамо-о-о, виж тези стари парцали, които намерихме.

Две момичета, на около петнадесет години, стояха на стълбището и размахваха няколко старомодни рокли.

Рена се вцепени, когато разпозна в тях дрехите на майка си.

— Бяха в гардероба на нашата стая — провикна се едно от момичетата. — Не са ли смешни? Има още много такива!

— Те са си мои! — отговори им Рена през стиснати зъби. — Както и стаята!

— Вече не е! — озъби й се жената. — И моля ви, изнесете нещата си, при това още сега!

Рена се затича нагоре по стъпалата към стаята си, където завари истинско опустошение. Рисунките й бяха извадени и разпилени по пода, а личните й вещи бяха разхвърляни навсякъде. Двете момичета я последваха вътре с враждебно втренчени в нея очи.

— Сега стаята е наша! Не трябва да влизаш тук! — злобно подхвърлиха те.

— Веднага ще опаковам нещата си и ще си тръгна, но ви моля да ме оставите сама, докато свърша — отвърна тя, като си мислеше, че има християнски добродетели, които очевидно бяха тайна за хората, нанесли се тук.

Вместо обаче да излязат, двете момичета взеха нахално да се кискат и така потвърдиха мнението й. Едното дори грабна снимката на майка й до леглото и взе да се превзема:

— Какво мръсно и старо нещо!

Усмивката обаче бързо се изпари от лицето му, когато срещна погледа на Рена. Впоследствие само добави:

— В крайна сметка, кой го интересува!

Хвърли снимката на леглото и заедно с другото момиче, изхвърчаха наперено от стаята.

Рена едва успя да се въздържи и започна сръчно да прибира нещата си. Беше бърза като вихър. Ако не се махнеше оттук, съвсем скоро щеше да извърши нещо, за което можеше после да съжалява.

Принадлежностите й се събраха в две големи чанти. Взе каквото можа от дрехите на майка си, защото нямаше място за повече, а в крайна сметка по-важни бяха снимките и личните спомени за родителите й.

Върна мислите си към момента, когато намери монетите, и сега допусна, че ако не се беше случило така, щеше да нощува на улицата. Повече от всеки друг път почувства, че баща й сякаш я подкрепяше и чувстваше погледа му отнякъде.

Когато слезе по стълбището, изпълнена с мъка, надменната жена вече я чакаше.

— Извинете, че бяхте обезпокоени — каза Рена учтиво. — Повече няма да ви притеснявам.

Жената я огледа от глава до пети и отвърна:

— Надявам се, че не сте взели нещо, което не е ваше!

Рена си пое дъх, за да запази самообладание:

— Можете да бъдете сигурна, че не съм!

През входната врата внасяха части от обзавеждането.

— Ще изляза отзад — съобрази Рена.

— Както желаете! — безразлично отвърна непознатата.

Когато тръгна към кухнята, Рена чу странни шумове и изведнъж я връхлетя нещо пернато. Пусна чантите си и го сграбчи.

Беше Клара, нейната кокошчица.

— Милата ми Клара, как можах да те забравя? Разбира се, че ще те взема със себе си!

— Веднага пуснете кокошката! — скара й се рус разрешен мъж. — Това е вечерята ни.

— Определено няма да бъде. Клара ми принадлежи и няма да позволя да я убиете!

— Какъв е проблемът? — появи се отново онази надута пуйка.

— Тя се опитва да отмъкне вечерята ни, майко!

Това преля чашата. Досега Рена се отнасяше изключително търпеливо с тях, но тук вече любезностите свършваха.

— За пръв и последен път ви казвам — започна Рена. — Клара е моя и я вземам със себе си!

И четиримата обитатели на къщата сега се изправиха пред нея.

— Ако дръзнете да ми я вземете — заяви категорично Рена, — ще бъде равносилно на кражба, за което ще съобщя в полицията.

— Кой ще докаже чия собственост е? — поиска да узнае неприятният мъж. — Това пернато е собственост на енорията и полицаят ще го потвърди.

— Не няма, защото той е виждал тази кокошка и преди. Всъщност, даде ми я неговата майка — избухна Рена, а после си помисли, че би трябвало да си отхапе езика, заради тази нагла лъжа. — А това означава, че ще се разбере, що за свърталище на крадци е това място! Помислете си как ще се отрази на репутацията на новия свещеник и то още през първия му ден тук.

Навъсени и умълчани, те се отдръпнаха назад, за да й направят път да излезе. Уловила здраво Клара в ръката си, Рена използва другата, за да сложи една от чантите на масата. После я преметна през рамо, грабна втората чанта и забърза навън.

Излезе от къщата напълно съкрушена, като се олюляваше и въобще не се интересуваше как изглежда в очите на хората. Отне й близо час, докато мине през селото и най-после да стигне до крайната си цел — Имението.

Вече нищо друго нямаше значение, освен това, че се беше противопоставила на ония грубияни и ги беше надвила!

Така госпожица Колуел се завърна триумфално в Имението с всичките си материални вещи под едната мишница, а под другата — с кокошчицата си.