Барбара Картланд
Кръстът на любовта (5)

Глава 5

В гостната господин Уингейт продължаваше да оглежда обстановката около себе си. Наблюдавайки го, Джон забеляза същото, което беше направило впечатление и на Рена, а именно, че пред него стоеше мъж, комуто нищо не убягваше, който точно пресмята как да извлече изгода по време и място.

Това го накара да се почувства несигурен и разтревожен. Истината беше, че той е човек на действието, който не спестяваше нищо никому. Ако на хоризонта се появеше вражески кораб, графът знаеше как да се справи с него по най-резултатния и безстрашен начин. А понякога се налагаше да действа и по най-безскрупулния.

Но тук в момента се изискваше хитрост, ловки маневри и проницателност. Битката трябваше да се води с думи.

Накратко казано — трябваше му Рена. За беда обаче, тя го беше оставила сам да се оправя, и при това, както сметне за добре.

— И така, какво възнамерявате да правите? Не смятате да се върнете във флота, нали? — възобнови разговора господин Уингейт.

— Приключих със службата си там. Наистина ми харесваше да пътешествам по света, но това вече е минало — отговори му Джон.

— Значи ще живеете тук.

— Да.

— Това е добре. Така трябва и да бъде. Къщи като тази са част от културното наследство на страната ни и не бива да се оставят занемарени.

Джон се почувства странно и остана доста изненадан, когато чу този безчувствен човек да изрича подобни думи. Но всъщност прозвучаха по-скоро като наизустена реч, отколкото искрено.

— Нашето културно наследство… — повтори господин Уингейт в опит да прозвучи по-убедително. — Нашето културно наследство трябва да бъде съхранено, за доброто на бъдещите поколения. За децата. За внуците. Къщи като тази са необходими, за да им напомнят за славната ни история. Места като това са свещен дълг и трябва да бъдат запазени на всяка цена. Но тук е почти пълна разруха и как, по дяволите, смятате да живеете в тоя коптор?

— Нямам къде другаде да отида, както и никакъв отговор, относно това, как ще се справя по-нататък. Не мога да продам къщата и земята, защото са наследство и ще бъдат предадени единствено на моя наследник, което от своя страна не е никак обнадеждаващо, като се има предвид състоянието на имота.

Господин Уингейт се намести удобно на дивана и погледна Джон със задоволство.

— Точно по този повод исках да говоря с вас. Ако я нямаше тази ваша приятелка, щяхте да се чувствате изключително самотен и потиснат.

В тези думи Джон долови лек намек по отношение на връзката им с Рена, което наистина го вбеси, и дори му се дощя да цапардоса този господинчо.

— Ако наистина си мислите това, което предполагам, то нека ви информирам, че моята приятелка е най-почтената дама, с възможно най-безукорното държание, и освен това…

— Да, да, да — прекъсна го господин Уингейт, видимо раздразнен. — Сигурен съм, че е образец на морала. В началото всички са такива, както навярно знаете, а ако не го знаете, ще го научите с времето. Но тя няма значение сега. Не ме интересува какви сте ги забъркали с нея, стига тя да се махне, когато му дойде времето. Не искам никакви неприятности, нали разбирате?

— Страхувам се, че не разбирам, господине! — остро отвърна Джон.

— Напротив, разбрахте ме отлично. И двамата сме широко скроени, а сделката наистина е изгодна. Нямам нищо против да плащам щедро за нещо, което искам да получа. И винаги го получавам, защото в противен случай може да настъпи неприятен развой на събитията.

Джон гледаше с отвращение и ненавист този човек, позволил си да говори по такъв начин за Рена. Изпитваше неистово желание да забие юмрук в лицето на наглия Уингейт. Но го спря единствено мисълта, че по този начин ще потвърди подозренията му. За него Рена не беше негова сгодена приятелка и това можеше да навреди на репутацията й.

С огромно усилие графът преглътна желанието си да използва сила и стиснал ядно юмруците си, все пак се въздържа.

Изпълненият със студенина поглед на Уингейт срещна неговия и той хладно го предупреди:

— Предполагам, че ви стана пределно ясно какво искам да ви кажа!

Джон имаше кошмарното усещане, че се намира в лабиринт, от който няма изход.

Къде, по дяволите, се изгуби Рена?

Никаква я няма да му помогне тъкмо в този момент?

* * *

Рена и Матилда бяха стигнали до езерото и обикаляха около него.

— Какво чудесно място за плуване — възкликна Матилда.

— Ако беше почистено, със сигурност би било чудесно — съгласи се Рена.

— Аз обичам да плувам. За разлика от вас тук, в Америка жените плуват точно толкова свободно, колкото го правят и мъжете. Но трябва да носиш бански костюм, който е страшно неудобен и те задушава. Затова аз плувам най-добре, когато не нося нищо.

— Нима баща ви позволява да правите това? — зачуди се Рена.

— Той не знае — призна Матилда. — Просто издебвам момента, когато отиде на лов, и имам грижата, когато се върне, да бъда в стаята си, облечена, както подобава на една дама.

Рена се разсмя от сърце.

— Мисля, че е много съобразително от ваша страна, поне докато баща ви не ви хване.

— Да, той много ще се ядоса, ако някога разбере, че не се държа като дама за пример. А когато баща ми има предвид „дама“, това е равнозначно на „дама с титла“.

— Вие това ли искате — благородническа титла?

С известна доза на предвзетост, Матилда поклати глава.

— Аз съм на двадесет и четири — отегчено каза тя — и това, което искам, е баща ми да спре да ме мъкне със себе си по целия свят в търсене на благородническа титла, достойна за мен или по-скоро за самия него. Копнея да се омъжа за човек, който да ме обича истински. И това, което ще ни направи щастливи ще е единствено нашата любов, а не парите на баща ми или пък някоя огромна къща като хамбар. Без някого, когото да обичаш, и най-прекрасния дом е пустиня без оазис.

— Значи за вас най-голямо значение има любовта — тихо попита Рена.

За момент настъпи тишина, а после Матилда отвърна:

— Ще ви кажа истината, но ако обещаете да не я издавате на баща ми?

— Разбира се, че обещавам — отговори Рена. — Ако това е тайна, няма да я споделя с никого.

— Много се радвам!

Матилда си пое дълбоко дъх и продължи:

— Влюбена съм в мъж, който ме обича точно толкова, колкото и аз него!

Докато говореше, тя постоянно се озърташе, сякаш се страхуваше от това, да не би някой друг да я чуе.

След като я изслуша, Рена почти шепнешком попита:

— А баща ви знае ли за него?

— Разбира се, че не знае! А вие обещахте да не му казвате!

— Не се притеснявайте, държа на думата си! Но какво смятате да правите?

— Не знам. Тук сме единствено, защото той иска да получа благородническата титла. Миналия месец се опита да прилъже един херцог, който да се ожени за мен. Въпросният херцог се отказа и баща ми беше бесен. Мислех, че ще размаже някого. Способен е на това, както вече се досещате.

— Имате предвид, че вече е убил някого ли?

— Не, или поне на мен не ми е известно. Това са само подозрения. Един му създаваше доста неприятности, но по невероятно удобен и твърде странен начин, той внезапно изчезна.

— О, Небеса! И какво стана после?

— Не знам. Той просто изчезна безследно и никой повече не го е видял. Баща ми се опитваше да установи пълен контрол над железниците в Америка, а той беше дръзнал да му пречи. Може баща ми да няма нищо общо със случилото се, защото този човек най-вероятно е имал и други врагове. Но в едно съм сигурна — баща ми е способен на подобно злодеяние. Носи го в себе си. Виждала съм да прави разни движения във въздуха, сякаш души някого с ръце и видимо това му доставя огромно удоволствие.

Рена кимна с глава, в знак на съгласие, защото имаше подобно впечатление от господина.

— Но този гняв не трае дълго — продължи Матилда. — Той има способност дотолкова да е ядосан, че чак да смаже човека, но после забравя за гнева си и се съсредоточава върху следващата цел.

— Следващата му цел е лорд Ленсдейл, така ли?

— Да. Щом татко прочете във вестниците, че е наследил титла, каза, че не можем да пропуснем възможността, понеже е сигурен, че лордът е влюбен в мен. Едва се сдържах да не се разсмея. С Джон се запознахме на бала, който баща ми организира в моя чест. Танцувахме два пъти, поговорихме си на чаша вино, но той ми приказваше единственото за кораба си. Според татко обаче, той ме гледал с нескрит копнеж, но не признал „любовта си“, защото тогава просто нямал какво да ми предложи.

— Вярвате ли на това? — смръщи вежди Рена.

— Нито дори за миг — категорично отвърна Матилда. — Знам кога един мъж е влюбен.

— Знаете ли? Имам предвид дори, когато той не продумва нито дума?

— За Бога, не е нужно той да казва каквото и да било — лукаво се усмихна Матилда. — Отговорът се чете в начина, по който те гледа, в интонацията на гласа му, и… ти разбираш как стоят тези неща!

Рена нищо не разбираше от тия неща, но се притесняваше да си признае сега.

— Както и да е, баща ми започна да ми „натрапва“ идеята, колко много харесвам Джон. Ако трябва да бъда честна, аз почти не си го спомнях, но всеки път, когато се опитвах да обясня това, татко изпадаше в ярост. Толкова много искаше тази титла, че не се вслушваше в никого, позволил си да му обясни, че не може да я има.

— Щом има толкова много пари, защо просто не си купи своя титла?

— Опита, но единствената, с която можеше да се сдобие по този начин, е на рицар. А тя не е достатъчно благородна. Графската е най-малкото, с което би се задоволил.

— А мъжът, когото обичате, има ли титла?

— Не, той е обикновен човек. Казва се Сесил Дженкинс. Стига ми единствено да бъда с него, макар и само като госпожа Дженкинс.

Въпреки, че тя говореше съвсем уверена в правотата си, продължаваше да се оглежда, да не би някой да ги подслушва.

— Всичко е толкова е вълнуващо, но се опасявам, че мечтите ви може никога да не се сбъднат.

— Твърдо съм решила да направя всичко по силите си, за да се сбъднат — дръзко отвърна Матилда, — но трябва да изчакаме известно време. Ако сега избягам с любимия си, татко ще ме остави без пукната пара.

— Нима той някога ще промени мнението си?

— Не, но сега двамата със Сесил събираме пари. Взимам, колкото се може повече от татко, без той да се усети. И когато можем вече да си го позволим, ще се оженим и ще се скрием някъде, докато той не ни прости. В крайна сметка, няма да има избор и ще трябва да го стори.

— Или ще ви зачеркне от живота си, ще се ожени повторно и ще има други деца — отбеляза Рена.

— О, Небеса, права сте! Незабавно трябва да го накарам да удвои сумите, които ми отпуска.

Рена изпитваше възхищение от куража на момичето, но едновременно с това и леко чувство на неудобство от безскрупулния начин, по който тя измъкваше пари от баща си.

— Изненадана сте, нали? — досети се и Матилда. — Аз съм негова дъщеря и мога да бъда също толкова непоколебима, какъвто е и той. А и по какъв друг начин бих могла да се защитя от него?

— Права сте, няма друг начин! — наистина се съгласи Рена. — Когато наближава сериозна опасност, трябва да се използват всякакви възможни средства, за да бъде преодоляна. Ако трябва да ви помогна по някакъв начин, било с това да ви скрия или да попреча на баща ви да се досети какво си имате наум, то бъдете сигурна, че може да разчитате на мен.

— Узнах го още, когато ви видях — със задоволство констатира Матилда. — От доста дълго време не бях говорила с някого така откровено. Още със самото си стъпване в тази къща се убедих, че графът ни най-малко не е влюбен в мен, без значение какво си е наумил баща ми по въпроса. Всъщност, смятам, че Джон Ленсдейл би предпочел да се ожени за вас.

При тези думи Рена застина, а сърцето й лудо заби. Усети, че дори остава без дъх. Това чувство трая няколко секунди, след което тя възвърна самообладанието си и заяви:

— Забравяте, че аз съм сгодена!

— О, стига с тези глупости! Разбира се, че не сте. Тази история би минала за пред баща ми, но мен не можете да ме заблудите. Не се притеснявайте! Докато пазите моята тайна и аз ще пазя вашата!

— Мислете каквото искате, но в едно нещо грешите — Негова Светлост не се интересува от мен… по този начин!

— И когато сте насаме ли го наричате „Негова Светлост“? — закачливо й подхвърли Матилда.

— Наистина не разбирам, откъде си правите тези изводи! Та вие ни видяхте заедно само за пет минути!

— И през тези пет минути той нито за секунда не откъсна очи от вас. Знам какво изпитва той към вас, но ми е интересно да узная вашите чувства какви са? Прегръщал ли ви е така, че дъхът ви да секне, а сърцето да забие лудо от щастие?

Тогава Рена си спомни, че Джон наистина я прегръщаше сутринта. Та това беше само една приятелска прегръдка, за да я успокои, нищо повече. После обаче в съзнанието й изплува случката от онази нощ, когато паднаха един върху друг, докато се боричкаха в тъмното. Тя още не можеше да пропъди от съзнанието си усещането за силното тяло на Джон, притиснал я неволно на пода.

Матилда беше права. Наистина чувството беше вълнуващо.

Но като помислеше трезво, това си беше случаен инцидент, който нямаше нищо общо с любовта. С тази последна мисъл Рена реши да приключи темата за Джон и чувствата, които той пробуждаше у нея.

— Надявам се в крайна сметка да намерите начин да бъдете с мъжа, когото обичате! — пожела от цялото си сърце на Матилда тя.

— Ако баща ми беше узнал, че толкова се обичаме със Сесил, със сигурност би намерил начин да го отдалечи от мен или дори да го убие. Татко винаги постига това, което иска, и мисля, че и занапред ще продължава да е така.

— Мога да си представя! Затова трябва да действате много хитро.

По лицето на Матилда се появи дяволита усмивка и тя добави:

— Разбира се, че съм хитра и потайна! Нали съм дъщерята на Джеремая Уингейт!

* * *

— Слушай ме внимателно, Ленсдейл! Ако откажеш предложението ми, ще съжаляваш до края на живота си. Трябва да се научиш да преценяваш възможностите, които ти се предлагат, и да вземаш, каквото си поискаш от живота. Пълна лудост е да откажеш добрата оферта, която ти се предлага сега.

— Наистина сте много мил, но…

— Не започвай пак! Предлагам ти страхотна сделка! Ще ремонтираш къщата си така, че да стане, каквато е била и дори по-модерна, и освен това, ще имаш всичко, което може да се купи с пари. Какво повече би могъл да иска човек?

— Жена, която да обичам и която да ме обича заради мен самия, например? — отвърна графът.

— Сантиментални глупости. Освен това, дъщеря ми винаги ви е намирала за привлекателен. Довери ми доста неща след срещата ви на бала.

— Доколкото си спомням, през цялото време говорих за кораба си и тя ми се видя отегчена до крайност.

— Много ясно, че тя не би разкрила чувствата си веднага. Жените никога не го правят. Но аз знам всичко за тях и точно сега е моментът да действате.

— Мисля, че прекалено избързвате — каза Джон. — Дори и да предположим, че дъщеря ви е имала някакви чувства към мен, оттогава мина много време. Сега тя може да има други планове. Жените предпочитат сами да избират съпрузите си, а не някой друг да го прави вместо тях.

— Дъщеря ми е по-различна — отвърна господин Уингейт. — Тя прави каквото аз сметна за добре, защото знае коя част от хляба е намазана с масло.

Графът потрепери от бруталността на този човек.

— Няма да познаете имота си, когато хората ми се погрижат за ремонта — безскрупулно продължи с уговорките Уингейт.

— Вашите хора ли?

— Работниците, които ще наема, за да възвърнат предишното величие на това Имение. Тук ще дойдат архитекти, занаятчии и при това от най-скъпоплатените. Няма да пестя парите. Колкото и да са големи разходите, те са без значение за мен.

— Може би това не е най-добрият начин да се възстанови това Имение.

— Какво, по дяволите, имате предвид? Харченето на колкото се може повече пари, винаги е било най-добрият начин! По-точно казано, не съществува никакъв друг!

— Зависи какво точно се опитвате да постигнете — тихо добави графът.

— Нали вече обсъдихме какво искаме да постигнем — нетърпеливо каза Уингейт. — Да създадем в графство Ленсдейл условия за живот, каквито се предполага, че трябва да има и каквито са имали предците ви. Това означава добре поддържани земи и сгради. Най-вероятно ще ви е необходим и дом в града, но той може да се осигури и по-късно.

— Моите извинения — прекъсна го графът. — Това може да е вашата цел, но не и моята. Не бих могъл да мисля само за себе си. Ако това имение процъфти някой ден, може да помогне на много хора в околността, като осигури работа за местните занаятчии и търговци.

— И таз добра! Защо ви е да се тревожите за всички тези хора? Човек трябва да мисли само и единствено за себе си!

— Не смятам, че сте прав — тихо възропта графът.

Уингейт усети в думите му неочаквана острота, която го накара да се замисли върху бъдещият успех на тактиката си. Той не беше чувствителен и докачлив, но проявяваше завидна ловкост в случаите, когато интересите му биваха засегнати. Реакцията на Джон го накара да преосмисли плана си и да действа по начин, коренно различен от първоначално замисления.

— Така е, не съм! — съгласи се изненадващо той и се изкашля. А после добави: — Човек трябва да споделя щастието си с останалите, които не са имали същия късмет. Благородството го задължава и вие много правилно разсъждавате в тази насока. Въпреки, че сте по-добре запознат със задълженията си към хората от околността, аз все пак мисля, че те ще имат голяма полза от моето предложение. Хората ми ще дойдат, за да преценят какво трябва да бъде направено и ще ангажират местните в изпълнението. Освен това, ще бъдат необходими и много материали, които ще се закупят от тукашните магазини. Дори много от подчинените ми ще останат да пренощуват в близкия хотел. Досещате се, че ще бъдат похарчени доста пари, а нали именно от това има нужда селцето. Е, смятам всичко вече за уредено. Радвам се, че най-накрая се разбрахме!

— Мисля, че прибързвате…

— Принципа, на който държа, гласи, че когато имаш добра идея, трябва веднага да пристъпиш към реализацията й, без да отлагаш нито секунда.

Два силуета се появиха в далечината. Минута след това в стаята влезе Рена, последвана от Матилда.

— Ах, ето ви и вас двете — извика Уингейт с престорена дружелюбност, която караше човек по-скоро да настръхне от отвращение. — Точно обсъждахме идеите си. Хората ми ще започнат работа по къщата още идната седмица.

Никой от присъстващите не продума. Внезапно тишината беше нарушена. Чу се смях. Глупав и неуместен смях! Рена се кикотеше като смахната.

Графът се вторачи в нея. Абсолютната нелепост на поведението й го свари неподготвен и крайно изненадан.

— Боже, мой! — каза тя, закривайки устата си с ръка, за да се съвземе. — Ваша Светлост, за мен е огромна чест да чуя тези възхитителни новини. Това наистина е паметен ден за рода ви.

— Огромна чест? — погледна я с още по-голяма изненада той.

— Разбира се, че е чест да бъда първата, която ще научи за вашата сватба. Провъзгласявам своето твърдо „за“! Боже, мой, Боже, мой, колко е вълнуващо!

Джон се зачуди дали Рена не е загубила ума си.

— Грешите, госпожице Колуел, — учтиво се обърна към нея графът. — Прекалено рано е да говорим за сватба. Госпожица Уингейт и аз тепърва ще се опознаваме.

— Естествено, така е редно, преди да обявите нещата официално.

Рена все тъй се заливаше от смях, съвсем като обезумяла, а после все пак млъкна и добави:

— Но няма никакво съмнение, че ще има официално потвърждение.

— Дали? — отвърна крайно резервирано Джон.

— Да, наистина. Ако джентълмен като господин Уингейт желае да се захване с работа, за която, простете ми, знае че не можете да платите, то значи, че ще го направи за бъдещия съпруг на дъщеря си. Защо иначе би го сторил? Но има и друга страна на въпроса. Това, за което си мисля, е дали, ако по някаква причина сватбата не се състои, той ще ви изпрати списък за разходите по къщата. Или пък иск за неудържане на дадената дума, относно този брак.

Очите й бяха широко отворени и излъчваха невинност. Погледна Джон и продължи:

— Осъзнавате ли, че щом работниците дойдат, всичко ще е уредено? Имам предвид, че няма да има връщане назад, дори и да поискате. Което, предполагам, не би трябвало да се случи. Но все пак, ако го пожелаете, няма да можете да направите нищо заради свидетелите, разбрахте ме, нали? Господи, изразявам се изключително неясно…

— Напротив — каза графът. — Изразихте се напълно убедително!

Ако можеше да се убие човек с поглед, то точно това би направил с Рена и господин Уингейт.

— Трябва да се отървете от тази гламава кокетка! — сопна се той.

— Абсолютно сте прав — съгласи се графът. — Госпожице Колуел, мисля че прибързахте със заключенията. Не се планират никакви сватби, нито някакви работници ще идват в къщата другата седмица или пък въобще, през която и да е друга седмица.

— По мое мнение ще е най-добре, ако работата започне веднага — изскърца със зъби Уингейт.

— Аз пък мисля, че ще е най-добре въобще нищо да не се започва! — категорично отсече графът.

Уингейт веднага усети накъде духа вятърът и промени курса на действие. Запази самообладание и каза:

— Вижте какво, Ленсдейл, не е необходимо да се съобразявате с тези женски глупости. Дори не можете да си представите, какво бих могъл…

— Не знам какво бихте могли да направите, но пристигането на вашите работници би ме поставило в доста неловко положение. Приятелката ми е абсолютно права относно това, че не би било приятно, ако името ми бъде въвлечено в някой скандал. Също така съм абсолютно убеден, че и вие не бихте одобрили нечие погрешно мнение.

— Тези неразбирателства могат лесно да се разрешат! — рязко отвърна Уингейт.

— Много по-добре е, ако не се започва с тях — спокойно му отвърна графът. — А сега ще пийнем ли по чаша чай?

— Не си правете труда — каза Уингейт. — Време е да си тръгваме. Казах на кочияша да ни чака на пътя пред Имението и предполагам, че още е там.

— Да го повикам ли? — предложи Рена.

— Но аз бих пийнала чаша чай — с благ тон меко каза Матилда.

— Млъкни! — скара й се остро баща й.

Без да губят време, те се приготвиха да тръгват. Каретата спря пред входната врата на Имението и кочияшът слезе, за да им отвори вратата. Първа се качи Матилда, а след нея и баща й.

Непосредствено преди да влезе вътре, Уингейт внезапно се обърна, погледна Рена и графа, и им каза:

— Никога не се отказвам от нещо, което искам да получа. Много скоро пак ще се видим с вас.

После спря погледа си върху Рена. Беше толкова злобен, че нея тръпки я побиха. Съвсем не беше вчерашен. Знаеше точно какво направи тя и защо му пречи. И щеше да я накара да си плати за всичко.

Това и тя го разбра, дори без думи. Прочете го в очите му.

После, също така внезапно, както се беше обърнал към тях, той им обърна гръб, влезе в каретата и затръшна вратата зад себе си.