Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (17)

Глава седемнадесета

Той не бързаше да остане насаме с нея. Може би не беше сигурен как да започне. Или може би се страхуваше от отказ. Нищо не бе сигурно с Хариет. Не можеше да се разчита, че тя ще се вкопчи за шанса да стане херцогиня.

Вечерта той не препираше нещата. Беше доволен да разговаря с Фреди и Клара и да извлича кисело удоволствие от факта, че макар Хариет да не мълчеше, разговаряше изключително с тях и нито веднъж не го погледна в очите. Тя издаваше учтиви звуци, когато се обръщаше към нея, за да потвърди нещо за Лондон и сезона или въобще се правеше, че не го чува.

Беше доволен да я гледа, златна на фона на мургавите Клара и Фреди, нежна, елегантна, фина, красива. Доволен бе да я гледа с копнеж, предпазлива надежда и страх.

Очевидно погледите му бяха толкова прозрачни, каквито бяха на Сейнт Джеймс скуеър и в Барторп хол.

— Е, Арчи — започна Фреди, когато дамите се оттеглиха и ги оставиха сами. Той подаде на приятеля си чаша бренди и се настани удобно в креслото със своята чаша. — На какво дължим това удоволствие?

— От моята компания? — попита херцогът. — Трябва ли да има някаква особена причина? Не е ли достатъчен зовът на старото приятелство?

— Нека да сме откровени — засмя се Фредерик. — Клара е загрижена относно намеренията ти спрямо Хариет. Бяха малко… подли преди няколко години, доколкото си спомням.

— Трябва ли да имам някакви намерения? — попита херцогът. — Не може ли да е обикновено съвпадение, че се сме тук по едно и също време?

— Ти я разсъбличаше с поглед цяла вечер — не се стърпя Фредерик. — И очевидно харесваше това, което виждаш.

Херцогът остави чашата на масата до себе си.

— Не мисля, Фреди — каза той. — Струва ми се, че ти обиждаш дамата, като предполагаш, че тя подканя към такава безочливост.

— Това е интересно — отговори Фредерик, вдигайки крака върху облегалото на креслото. — Предполагам, че трябва да сменим темата, преди да се окаже, че си ме извикал на дуел утре сутринта. На Клара няма да й е забавно. Ще ти кажа все пак, Арчи. Оковите не са чак толкова лоши. Аз например няма да се откажа от моите за нищо на света. Ти също ще си доволен от тях, момчето ми — с подходящата жена, разбира се — засмя се той.

Херцогът не пришпорваше нещата и следващата сутрин. Всички отидоха на езда, заедно с децата. Пол бе покачен на собственото си пони и се изпъчи, когато херцогът вдигна монокъла до окото си и похвали стойката му. Фреди държеше бебето. Сюзън трябваше да язди с майка си. Хариет се качи на коня и след това се наведе, за да поеме от един коняр детето.

— Ще бъде най-добре, ако Сюзън язди с мен, мадам — предложи той, приближавайки коня си до нейния. — Вашето странично седло ще ви пречи да я държите.

Тя се стегна, но не погледна към него.

— Ще се справим някак, благодаря ви, ваша светлост.

— Сюзън — каза той, поглеждайки надолу към детето, особено красиво в зеления си жокейски костюм и веселата малка шапка с пера, — изборът е твой. Къде предпочиташ да яздиш — на тъжната кранта на майка си или на този великолепен жребец? Няма да влияя на решението ти.

Тя погледна от майка си към него, от коня на майка си към неговия и попита:

— Може ли, мамо?

Разбра, че това бе грешка. Хариет се отдалечи от коневръза, без да каже и дума, гърбът й можеше да съперничи на гърба на баба му — толкова изправен беше. Той се наведе и без помощта на коняря вдигна детето на седлото си. То се настани и се огледа важно наоколо. Също като майка си, засмя се тихо той.

— Той е великолепен — каза тя. — Ще имам такъв щом порасна.

— И всички млади мъже ще идват на тълпи, за да видят тази бляскава ездачка.

Но тя бе твърде млада, за да се интересува от тази перспектива.

— Говори като вълка — помоли тя.

Той я прегърна с едната ръка, хвана юздите с другата, подкара коня си след другите и изръмжа страховито.

Тя се заля от смях и помоли:

— Още веднъж.

— Всъщност — каза той, като чувстваше как гневът струи от всяка пора на Хариет, която яздеше пред тях, — сигурен съм, че вълците вият. — Но той изръмжа още веднъж в ухото на детето.

Фреди изглежда бе казал нещо, което бе развеселило бебето. То пищеше от смях.

Яздиха близо час. Хариет през цялото време язди напред, говорейки преднамерено отначало само с Клара, а после с Фреди. Беше направил грешка, помисли си отново херцогът. Трябваше да й позволи да вземе Сюзън, макар да бе опасно на страничното седло.

Когато приключиха с обяда, дъждът, който цяла сутрин се канеше да завали, сега вече ръмеше. Доста мрачно време, за да повдигне въпроса, помисли си херцогът. Би предпочел някой слънчев ден. Но не можеше да отлага повече. Можеше да изпусне нервите си. Или да се почувства задължен да напусне. Сега бе времето. По-късно следобед щяха да играят с децата и да пият чай в тяхната стая.

Но той не можа да намери Хариет, макар че преброди къщата и дори почука на вратата й и надникна в детската стая. Там бе Клара, която приспиваше бебето, чиято главичка лежеше на рамото й, докато другите две деца правеха нещо на масата с бавачката си. От Хариет нямаше и следа.

Фреди бе в библиотеката.

— А, ето те — каза той, когато се появи херцогът. — Какво ще кажеш за една игра билярд, Арчи? Изглежда, че периодът на доброто време приключи.

— Търся Хариет — каза херцогът.

— Така ли? — попита Фредерик. — Хариет? Не лейди Уингъм.

— Виждал ли си я?

— Всъщност, да.

Херцогът се намръщи.

— Е?

Фредерик прокара пръсти през косата си.

— Проблемът е там, Арчи — каза той, — че трябва да те попитам какви са намеренията ти.

— Какво, по дяволите, те интересуват моите намерения! — Намръщеното лице на херцога стана заплашително.

— Клара ще ми откъсне главата, ако позволя да притесняваш приятелката й — обясни Фредерик. — Всъщност тя няма да възрази, ако те помоля да напуснеш, стари приятелю. Аз съм домакин на Хариет и трябва да я покровителствам.

— Добре, по дяволите — изръмжа херцогът. — Станал си дяволски почтен, Фреди.

— Признавам се за виновен — отвърна приятелят му. — Доколкото разбрах, Арчи, момчето ми, тя ти е отрязала квитанциите миналата седмица. Не мога да позволя да й правиш предложенията си в моята къща — в къщата на Клара, ако искаме да сме точни.

— По дяволите, Фреди — не се стърпя херцогът. — Търся си оковите, ако това въобще ти влиза в работата. Къде е тя?

Фредерик се усмихна.

— При тези обстоятелства — каза той — Клара ще ме убие, ако не ти кажа. Тръгвай, Арчи. Сигурен ли си, че баба ти няма да сформира наказателен взвод, когато разбере? И престани да стискаш проклетите си юмруци. Знаеш ли къде е беседката?

— Да — кимна херцогът.

— Тя се запъти натам — посочи Фредерик. — За да не се натъкне случайно на теб, Арчи. За да може да има малко мир и спокойствие. Обаче може би няма да има нищо против да бъде смутена с предложение за женитба.

Вратата се затвори с трясък, преди Фреди да успее да завърши последното си изречение. Той се ухили и се запъти към стаята на жена си на горния етаж, за да я чака да се завърне там от детската стая.

 

 

Влагата още не бе нахлула в беседката. Или пък студът, въпреки че тя бе взела със себе си шал и го бе наметнала на раменете си. Големите остъклени прозорци на осмоъгълната беседка изглежда бяха хванали в капан топлината на слънцето от последните няколко седмици и отказваха да я пуснат.

Хариет бе донесла със себе си книга, но тя лежеше недокосната до нея на пейката. Седеше със затворени очи и с подпряна на един от прозорците глава. Монотонният шум и полумракът я успокояваха. Отговаряха и на нейното настроение. Сюзън се забавляваше. Харесваше й да играе с Пол, а обичаше и да се суети около Кевин. Фреди, който с типично мъжка енергия предлагаше да играят безкрайни физически игри, бе станал един от нейните любими. А от вчера тя имаше още един любимец.

Хариет преглътна. Мразеше го. Ако идването му бе случайно, той трябваше да напусне веднага щом разбра, че и тя е тук. Ако бе дошъл нарочно, значи бе мръсник. Все пак Сюзън го харесваше.

Искаше й се да можеше да се върне една седмица назад във времето. Седмица и един ден. Виконт Сотби беше внимателен и любезен джентълмен. Той би станал добър баща на Сюзън, а точно от това се нуждаеше Сюзън. Нуждаеше се от баща, който да й внушава чувство на сигурност. Той би бил и добър съпруг. Би могъл да й предложи другарство, привързаност, сигурност — всички неща, които бе загубила заедно с Годфри, и които мечтаеше да намери отново.

— Годфри — изтри тя една сълза.

Виконт Сотби бе казал, че ще остане един от нейните обожатели, че може би, в бъдеще ще направи отново предложението си. Може би ако се върне в Лондон сега, той ще поднови предложението си преди края на сезона. Може би… Но трябваше да се откаже от тези планове дори преди напълно да са се оформили в главата й. Бе успяла да бъде добра съпруга на Годфри, защото можеше да му предложи честта си. Вече не можеше да предложи честта си на никой мъж.

Трябваше да се върне в Бат. Ако той има намерение да остане, трябва да напусне колкото се може по-бързо. Може би още утре. Сюзън ще бъде много натъжена, но ще се наложи да тръгнат.

И тогава вратата на беседката рязко се отвори и някой се втурна вътре. Хариет отвори очи и обърна глава. И отново ги затвори. Разбира се. Фреди бе негов приятел. А тя бе казала на Фреди къде отива, в случай че Сюзън се нуждае от нея. А може би му бе казала поради друга причина? Вече не бе сигурна в мотивите си.

— А! — възкликна херцогът на Тенби. — Току-що погубих чифт от най-добрите ботуши на Хесиан и едно от най-скъпите палта на Уестън. Времето навън напомня на грахова супа.

— Махнете се — изплака тя. — Не ви искам тук. Не ви искам в живота си, ваша светлост.

— Наистина ли, Хариет? — попита той. — Ще ми позволиш ли поне да си поема дъх и малко да се поизсуша?

— Защо дойдохте? — попита тя. — За да ме измъчвате ли?

— Каква странна причина би било това — намръщи се той. — Знаете ли, че годежът ми е развален, Хариет? Изглежда Филис се е опитала да избяга с някакъв съсед, човек толкова скучен и незначителен, че дори не мога да си спомня как изглежда. Падение, нали?

— Може би тя го обича — допусна Хариет.

— Без съмнение трябва да го обича — каза той. — Иначе нямаше да рискува името си, богатството си, за да избяга с него, когато можеше да има мен, нали?

— Радвам се за нея — кимна тя. — Не бих ви пожелала на никого, ваша светлост.

— Каква великолепна реплика — каза той. — Срамота е да се подхвърля просто ей така, без публика.

— И така — погледна го тя, — мотивите ви да дойдете тук са ясни. Няма пречки да подновим нашата връзка. Сега, когато няма прелюбодеяния, няма причина да имам скрупули. Бяхме се уговорили да се срещаме два пъти седмично до края на сезона за час и половина физическо удоволствие. Вие сте дошъл да претендирате за това, което е останало от времето. И може би за по-дълго време, ако не ви омръзна дотогава. По всичко изглежда, че няма да има венчавка през лятото. Освен ако пред погледа ви вече не е попаднала някоя друга подходяща дама.

— Беше истинско удоволствие, Хариет — каза той. Гласът му сякаш я галеше. — Трябва да признаеш това.

Тя отвори отново очи и го погледна. Той седеше доста близо до нея. Очите му изглеждаха съвсем като сребърни на светлината на мрачния следобед.

— Да — кимна рязко тя. — И само това има значение, нали? Удовлетворяването на плътското желание.

— Би ли станала моя любовница отново? — попита той тихо.

Тя отново затвори очи. Макар че очакваше въпроса, не бе очаквала вълната на копнеж, който пристигна с него. Почти повярва на думите, които бе казала в горчивината си. Можеше да бъде с него. Само една-единствена дума. Илюзия за любов. Можеше да има ръцете, целувките, тялото му. За кратко време. А може би и не толкова кратко.

— Не — отсече тя.

— Защо не, Хариет? — тя почувства, че кокалчетата на ръката му галят гърба на ръката й, но той се отдръпна, преди да успее да помръдне.

— Защото това не ме прави щастлива — отрони тихо.

— Не си била щастлива в прегръдките ми? — попита той. — Съжалявам.

— Беше грях — каза тя. — Това, което си давахме — и вземахме един от друг — трябва да бъде давано и вземано само в брака. Грешно е, когато се прави заради самото себе си. Не мога да го направя отново, Ар… ваша светлост. Винаги ще ми тежи на съвестта, че поставих удоволствието пред морала.

— Защо го направи? — попита той. — Изненада ме, трябва да призная.

Тя отвори очи още веднъж и го погледна. Той седеше леко извърнат настрани и подпрял лакът на пейката.

— Защото винаги съм ви желала — каза тя. — Помислих, че тази година, щом съм вдовица и вие сте още неженен, бих могла да ви имам и никой няма да бъде наранен. Сгреших. Аз бях наранена. Това бе грях. Онази стая. Какво правехме там? То бе лишено от всичко… Бях много нещастна.

— Наистина ли, Хариет? — Очите му изведнъж станаха дълбоки и това я изплаши. Тя отново затвори очи и подпря глава на стъклото. — Аз също бях нещастен.

— Защото не довършихте това, което започнахте миналия четвъртък — попита тя. — Защото няма да лягам повече с вас? Ще си намерите някоя друга. Сигурно има безброй жени в обществото, които ще са радостни да легнат с вас и тълпи жени от театъра, които ще са доволни да бъдат наети от вас.

— Искаш да ме нараниш ли, като говориш така, Хариет? — попита той. — Ако е така, то успяваш прекрасно.

— Не мисля, че знаете какво е да си наранен — изгледа го прямо тя. — С изключение, може би, на гордостта. Това трябва да е черната ви седмица. Отхвърлен от годеница и любовница.

— Може би — съгласи се той — трябва да отговоря на въпроса, с който започна. Причината да дойда тук. Дойдох да моля за прошката ти, Хариет.

— За какво? — сепна се тя. — Вие не направихте нищо без мое съгласие. В четвъртък бяхте прав. Желаех ви. Исках да ме насилите, така че съвестта ми да е чиста.

— Ти си неизлечимо честна — промълви той. — Но не беше само това, Хариет. Дойдох да моля за прошка за изминалите шест години. — Тя обърна глава, за да го погледне. — Знаех, че освен девствена, ти бе и напълно невинна. Знаех, че като дъщеря на свещеник много цениш моралните си норми. Но аз те желаех и мислех, че мога да те имам и се убеждавах, че нещата, които можех да ти дам — като пари, скъпоценности и сигурност за бъдещето ти — оправдават моето предложение. Не бях прав. Ще можеш ли да ми простиш?

Той я бе изумил. Преглътна.

— Благодаря ви — отрони едва чуто. — О, благодаря ви. Да.

— Едното бреме падна — въздъхна той. — Това бе бреме, Хариет. Аз ти благодаря, скъпа моя. А тази година…

— Тази година аз вече не бях такава, каквато бях преди шест години — прекъсна го тя бързо. — И тази година се съгласих. Тази година не трябва да тежи на съвестта ви.

— Тази година ти ме прелъсти — каза той. — Моля за твоята прошка, задето се оставих да бъда прелъстен, Хариет.

Тя се вторачи в него напълно слисана.

— Ти ме прелъсти — каза той. — В Кю ти ми предложи картбланш.

— Не съм. — Тя не бе сигурна дали успя да изрече на глас думите.

— Внимателно си припомни разговора, който водихме там — настоя той. — Мисля, че ще трябва да си признаеш, Хариет, че ти ми предложи да станеш моя любовница. Аз не съм те молил за нищо такова.

Можеше ли да е вярно? Не можеше да събере мислите си, за да си припомни онзи следобед, но си спомни, че се бе упреквала, задето не го остави той да говори първи, за да разбере ясно намеренията му. Но можеше да си спомни, че той започна разговора, като й каза, че я желае.

— Нямаше ли да ме помолите да стана ваша любовница? — попита тя.

— Не.

Тя скочи ужасена на крака. Покри с ръце лицето си. Ако пред краката й земята се разтвореше, с радост би скочила вътре.

— Чувстваш ли се унижена? — попита той. — Пред себе си виждаш един прелъстен мъж, Хариет. Или по-точно, ще го видиш, ако се обърнеш и откриеш очите си.

— Махнете се — прошепна тя. — Моля ви, махнете си.

— Трябва отново да поискам прошката ти — произнесе също почти шепнешком той.

Не бе разбрала, че се е изправил, докато не почувства ръцете му на раменете си. Зарови глава в гърдите му, все още държейки лицето си с ръце. Той я галеше нежно по гърба.

— Приех предложението ти, защото то изглеждаше по-лесно, Хариет. Можех да имам каквото исках — или каквото мислех, че искам — без жертви, без ангажименти. Но ти беше права преди няколко минути. Всичко това беше грешно, защото бе лишено от каквото и да било, освен от физическо удоволствие. Е, не съвсем, но никой от нас не допускаше нищо повече. Нямаше никакво бъдеще. Само леглото с надеждата, че ще дойде време, когато ще си омръзнем и ще бъдем доволни да се разделим. Това е всичко, което съм правил с жените преди теб.

— Моля ви, вървете си — вече изплака тя.

— Прости ми — настоя той — за страхливостта, Хариет. И за това, че те унижавах и ти причинявах болка.

— Не сте ме унижавал — каза тя. — Аз сама го пожелах. И не сте ме наранявал. Аз, аз… не съм била наранена.

— Надявам се, че лъжеш — промълви той тихо.

Най-сетне тя вдигна глава и опря ръце под раменете му.

— Вие ми казахте, че ме желаете — каза тя. — Ако не сте възнамерявал да ми предложите картбланш, тогава какво?

— Щях да те помоля да се омъжиш за мен.

Стомахът й се преобърна.

— Не ви вярвам — каза тя.

Той цъкна с език.

— Щях да те помоля още преди шест години — каза той. — Тогава щях да те намеря за трети път, Хариет. Но дядо ми се разболя и умря и изведнъж аз станах Тенби, издигнах се няколко стъпала нагоре, получих титлата и всичките отговорности, които вървят заедно с нея. Така че не го направих. И никога не попитах Фреди за теб. Не знаех, че си се омъжила. И че си станала майка.

— Нямаше да ви бъде разрешено да се ожените за мен — каза тя, вторачила очи в диаманта на връзката му.

— Щеше да бъде много трудно — призна той.

— Добре, тогава. — Почувства се необяснимо защо наранена. — Имал сте щастливо избавление. И тази година също, ако казвате истината за Кю. Дадох ви безплатно това, което искахте.

— Като се изключи фактът, че не исках това — възрази й той.

— Съжалявам — въздъхна тя, опитвайки се да се отдръпне от него. — Още в началото ви казах, че не съм много опитна. Познавах само възрастния си и болен съпруг, който ми даде много любов, но не и вашия опит.

— Виждаш ли? — каза той. Гласът му бе толкова тих, че това прозвуча повече като ласка, отколкото като проговорени думи. — Не това исках, Хариет. Исках да ти дам много любов. Вместо това ти дадох сексуален опит. И двамата знаем къде и с кого съм го придобил.

— Не… — Гласът й бе плач, когато зарови лице в гърдите му. — Недей, Арчи. Не знаеш колко съм уязвима. Сърцето ми вече е разбито. Не ме съсипвай.

— Защо е разбито? — попита той. — Кажи. Кажи го с думи.

— Знаеш много добре — каза тя, удряйки леко два пъти с юмруци по гърдите му. — Не ме измъчвай. Знаеш много добре.

— Надявам се да е така — изрече със съчувствие той. — Ще ми позволиш ли да се реабилитирам за двата неуспешни опита, Хариет? Ще се омъжиш ли за мен, любов моя?

Нежността, повече от самото предложение, подкоси колената й.

— Херцогинята… — започна тя.

— … ме изпрати тук с благословията си — довърши той. — При всички случаи щях да дойда, Хариет, но се зарадвах, когато тя даде благословията си. Тя наистина ще те обича до края на живота си, ако ми подариш момче до една година.

— О, Арчи — дъхът й секна.

— Аз ще те обичам до края на живота си дори и да не го направиш — додаде той. — Или ако ми дариш десет дъщери вместо това. Ще се омъжиш ли за мен?

— Сюзън…

— … е на път да спечели сърцето ми — пак довърши той. — Тя притежава всички хитрини на майка си. Нямам никакъв шанс. И се надявам, че ако се науча да вия като вълк, вместо да ръмжа като куче, може би също ще спечеля сърцето й. Ще ми позволиш ли да опитам? Ще ми позволиш ли да й бъда баща? Ще се омъжиш ли за мен?

— Арчи — изхлипа тя.

— Да, любов моя.

Но тя можеше само да повтаря името му.

— Стана ужасно нечленоразделна — позасмя се тихо той. — Мога ли да те целуна, докато намислиш какво да кажеш.

— Арчи — пак повтори тя.

— Винаги бърборя, когато съм нервен — каза той. — Макар да не си спомням да съм бил нервен с някой друг, освен с теб, Хариет. Това въобще не е мъжествено или по херцогски. Ще те целуна.

Тя повдигна лице към неговото и затвори очи, когато устните му се притиснаха в нейните. Колената я предадоха и тя остана без дъх. Отпусна се в прегръдките му, с ръце около врата му, с отворена от езика му уста. Накрая всичките й защити бяха превзети, без остатък, изцяло, безвъзвратно.

И тогава сребърните очи се взряха в нейните.

— За един мъж е много ласкателно да види такава празнота в очите на жената, която целува — каза той. — Да бъда ли достатъчно безскрупулен и да използвам предимството? Ще се омъжиш ли за мен?

— Да.

— Да. Трябваше ли да използвам предимството? — повдигна той вежди.

Тя му се усмихна.

— Арчи, понякога оглупяваш…

Той я погледна в очите и тя разбра, че по време на целувката всичките му защити също са срутени. Виждаше в очите му уязвимост, копнеж и нещо друго.

— Обичам те — каза тя. — Винаги съм те обичала.

— А! — възкликна той. — Най-сетне дойде времето на изповедите. Желаех те страстно, Хариет. Винаги съм те желал. Не разбирах това, докато не утолих тази страст и веднага закопнях отново. Ти предизвикваш в мен глад, който само ти можеш да задоволиш. Глад за любов. Да получавам. И да давам.

— Арчи — успя да прошепне тя.

— Следващата седмица — продължи той — ще ни е необходимо специално разрешително. Трябва да започнем работа върху това момче без повече отлагане, Хариет. Или за тези десет момичета. Или върху всичките единадесет, ако предпочиташ. О, скъпа, никога ли няма да разбереш какво прави с пулса ми това изчервяване.

— Може би — промълви тя — трябва да се върнем в къщата и да кажем на Сюзън. И на Клара и Фреди.

— И обратно в Лондон, за да кажем на баба и леля Софи — допълни той. — Трябва да сме готови да останем без дъх от прегръдките на леля Софи, а и без здрави кости. Косата ми настръхва при тази перспектива. Но нищо не може да бъде направено в близко бъдеще, Хариет. Палтото и ботушите ми ще бъдат безвъзвратно погубени, ако изляза отново в този дъжд. Изглежда ще спре след около час и нещо, не мислиш ли? Тъкмо за чая? Какво можем да правим по време на това досадно чакане?

Тя се засмя и облегна чело на гърдите му.

— Не мога да си представя — промърмори тя. — Но съм сигурна, че ти ще измислиш нещо, Арчи.

— Искам да разбера как ще бъде, когато се слеем не само заради физическото удоволствие — каза той. — Когато е направено и от любов. Имаш ли нещо против да ми помогнеш? Това е нещо, което не може да се прави от един човек.

— Арчи — прошепна тя.

— Отново нечленоразделна реч? Мога ли да приема тази единствена дума като съгласие? Повдигни лице, скъпа, и да започваме. Един час не е чак толкова много време, нали?

Тя повдигна лице.

— О, моя малка сладка срамежливке — промълви той, гледайки отблизо и с любов лицето й, преди устните им отново да се слеят.