Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (16)

Глава шестнадесета

Херцогът на Тенби пътуваше с кабриолета си към Ебъри корт в Кент. През целия уикенд бе водил вътрешна борба със самия себе си — борба между това, което дължеше на Хариет, чувствата си, и това, което дължеше на своето положение. Леля му, разбира се, го бе подтикнала да захвърли всякаква предпазливост. Тя дори не изчака да се върнат вкъщи след посещението у сър Клайв Форбс, където разбраха, че Хариет е заминала. Херцогът се съмняваше дали лейди Форбс щеше да му каже къде е заминала Хариет — жената го бе погледнала доста сурово. Но бе информирала леля му.

— Трябва да отидеш при нея, Арчибалд, скъпи — бе заявила леля му, когато те бяха отново в каретата. — Ти си отново свободен и обичаш момичето.

— Само това ли има значение, лельо — попита той. — Любовта?

— За нещастие, не — избоботи тя, след като той повтори въпроса си. — Човек не трябва да бъде толкова безразсъден. Не може да се живее от любов. Но ако се наложи да се избира между любовта и дълга и изборът на любовта не води до катастрофа, тогава трябва да се избере любовта. Ще донесе ли нещастие в живота ти евентуален брак с моята малка лейди Уингъм, Арчибалд?

В никакъв случай! Но може би този брак ще донесе нещастие в нейния живот. Той не беше джентълмен. Той бе непочтен мъж. Тя не искаше да го вижда отново. Освен това, той подозираше, че е дълбоко наранена. Подозираше, че го обича.

— Същият съвет ли даде и на лейди Филис? — попита той високо.

— Тя постъпва глупаво — отговори леля му. — Бягството с любимия е глупаво, дори и да имат намерение да живеят тихо в провинцията. Но може би тя очаква да бъде спряна. След като веднъж ти е писала и е изпратила писмото, това, че ще я спрат, няма да има значение, нали? Вероятно вече е убедила родителите си да й разрешат да се омъжи за мъжа, когото харесва. Един ден той ще бъде барон, нали знаеш.

Тя се оказа напълно права. Когато графът на Барторп, доста притеснен, се отби скоро след като пристигнаха у дома, той информира херцога, че лейди Филис се е върнала в провинцията заедно с майка си и по всяка вероятност ще се омъжи за мистър Дейвид Локхард на или скоро след двадесет и първия си рожден ден.

Херцогинята запази мълчание до събота следобед. Тя влезе в библиотеката, където внукът й бе прекарал целия ден и седна на един стол срещу него.

— Заминала е в провинцията, така ли? — попита тя.

— С графинята — отвърна той. — Това е по-добре за нея, отколкото бягството. Животът й щеше да бъде труден. Няма да е лесен дори и след един развален годеж.

— Нямах предвид лейди Филис — уточни баба му.

Ръката му си играеше с преспапието на бюрото пред него.

— Заминала е за Кент — обясни той. — Съпругата на Фреди Съливан е нейна приятелка.

— И ти възнамеряваш да я последваш? — попита тя. — Възнамеряваш ли да се ожениш за нея, Тенби?

— Какво те кара да мислиш, че обмислям подобно нещо? — осведоми се той.

— Тя е изключително красива жена — отговори баба му. — Очарователна и скромна. Забелязвах как е гледаш, Тенби. И как тя те гледа, макар че тя е по-въздържана от тебе.

— Преди шест години — изрече той — възнамерявах да я помоля да се омъжи за мен. Но бях извикан на смъртния одър на дядо.

— Значи дългогодишно увлечение? — попита тя.

— Дългогодишна любов — уточни той тихо, хвърляйки й бърз поглед.

Тя изглеждаше особено сурова и високомерна.

— Съвсем млада научих — започна тя, — че в живота има неща, които са много по-важни от любовта, Тенби. Любовта, както и егоизмът, трябва винаги да бъде поставяна на последно място. Научих много рано да не търся щастие в живота и да презирам тези, които правят щастието цел на живота си. Питах се вчера и днес какво ми е донесъл животът, какво ми е най-скъпо в живота. Родителите ми, приятелите, дядо ти, баща ти и ти, Тенби. Може би защото си последен в този списък или единственият, който все още е с мен в моите стари години. Кой знае! Но стигнах до извода, че нищо и никой в моя живот не е означавал повече за мен от теб.

— Бабо — опита се да я прекъсне той нещастно и зачака товара на дълга да легне отново на раменете му.

— Защото те обичам, моето момче — продължи тя, гледайки го по-сурово, откогато и да било. — Не съм мислила за това преди, защото любовта не бе толкова важна за мен. Но когато се замислих вчера и днес, разбрах, че това е така и че това малко разбива сърцето ми. Любовта наранява. Помня това от много дълго време. Искам да умра сигурна, че си щастлив, Тенби, и като знам, че си поставил любовта над другите важни неща в живота си. Бих искала да видя наследника ти, преди да умра. Но по-важно е да те видя щастлив.

Погледна го така, сякаш току-що бе произнесла най-строгата лекция в живота си. Точно така изглеждаше и когато го хвана, дванадесетгодишен, да лудува с тълпа селски момчета. Първо бе нейната лекция за това какво дължи на положението си, а след това бастунът на дядо му.

— Бабо — промълви той отново и ръката му стисна преспапието.

— Ако тя ще те направи щастлив — не го изслуша херцогинята, — ако лейди Уингъм ще те направи щастлив, тогава аз с удоволствие ще стана вдовстваща херцогиня, за да може тя да вземе моята титла. И ще обикна момичето. И ще очаквам следващата пролет да ти роди момче. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма да съм вечно до теб. А и майка ти се нуждае от внук.

— Бабо — повтори той. — Тя може да не иска да се омъжи за мен.

Херцогинята се изправи на крака и застана пред него.

— Като херцог на Тенби ти имаш задължение да осигуриш продължение на рода. Ако лейди Уингъм е херцогинята, която искаш, трябва да се погрижиш тя да пожелае да се омъжи за теб. Без глупости и без отлагане.

Нейното внезапно и неочаквано съгласие направи донякъде решението още по-трудно. Баба му и дядо му, без да бяха съвсем наясно с това след единадесетата му година, управляваха живота му чрез строгост и привързаност. Наистина, след като стана пълнолетен, бе живял доста независим живот и бе вкусил всички удоволствия, които младостта можеше да предложи. Но дядо му и баба му не се мръщеха на това. На мъж с неговото положение и богатство се разрешаваше да се позабавлява бурно на младини. Част от израстването. Но при важни обстоятелства той винаги се бе подчинявал и действал според възпитанието си.

Сега, през тези няколко дни, той почувства, че най-накрая бе истински възмъжал. Истински късмет го бе освободил от начина на живот, за който бе подготвен. И който щеше да мрази и може би щеше да предаде на своите деца. Беше му дадена свободата и шансът да опита отново. Не искаше да се бунтува само заради бунта. Но искаше сам да се погрижи за собствения си живот, да вземе сам решение за бъдещето си, да бъде достоен херцог на Тенби по свой собствен начин.

Фактът, че баба му бе дала благословията си за това, към което той се стремеше, донякъде усложняваше нещата. Ако щеше да търчи след Хариет и да се опитва да я убеждава да се омъжи за него, въпреки лошото му отношение към нея през цялото им познанство, искаше това да стане, защото той го желае. От друга страна, разбира се, ще е добре да знае, че няма да нарани баба си.

В края на краищата разбра, че всъщност няма никакъв избор. Ако не тръгне след Хариет, просто ще бъде нещастен. И то за цял живот. Обичал я бе шест години. Все още я обичаше. Винаги щеше да я обича. Още когато прочете писмото на Филис, бе разбрал, че ще направи предложение на Хариет.

В кабриолета на път за Ебъри корт бе по-нервен от когато и да било в живота си.

 

 

Когато зави по алеята, видя, че пред къщата има хора. Мъж и две деца. Трябва да бяха Фреди и синовете му. Това щеше да направи нещата малко по-лесни. Нямаше да се наложи да влиза в къщата сам. Усмихна се на приятеля си, когато скочи от кабриолета и подаде поводите на един коняр, притичал от конюшнята. Фреди вървеше към него, облечен само с риза, с развяваща се от вятъра коса. Все още бе странно да се види Фреди като домашар.

Те се ръкуваха сърдечно.

— Арчи — започна с усмивка Фредерик, — както винаги изглеждаш така, сякаш идваш направо от Бонд стрийт. Решил си най-сетне да се отбиеш при стария си приятел. Точно навреме. Чух, че приемаш поздравления.

— Да — усмихна се отново херцогът. Той почувства силно желание да продължи този разговор. — Току-що бях освободен от един отегчителен годеж. Виждаш отново свободен човек, Фреди, момчето ми.

Приятелят му се засмя и го тупна по рамото.

— Двойни поздравления — каза той. — Това е повече от кратка визита тогава, Арч. Добре. Клара ще е радостна да те види. И може да ми помогнеш в уроците по крикет.

Херцогът погледна двете деца, едното — с бухалка за крикет, а другото хвърляше. В същия момент топката разби вратичката, след като батсменът безуспешно разцепи въздуха с бухалката. По-големият син на Фреди нададе триумфален вик и се хвърли по гръб върху тревата. Батсменът избухна в сълзи.

— О, о — възкликна Фреди.

— Сдобил си се малка руса красавица, а аз да не знам, Фреди? — каза херцогът посягайки към монокъла си, докато вървеше заедно с приятеля си към децата.

Тогава малкото момиче се обърна, с нещастна физиономия, гледайки умолително към Фреди.

— Не мога да я улуча — оплака се тя. — Няма смисъл, не мога да я улуча.

Огромни зелени очи. Разрошени златисторуси къдрици. Съвършено малко копие на Хариет. О, Господи! Херцогът пусна дръжката на монокъла си, когато Фреди клекна и поглади косата на детето. Той внезапно се почувства на мили далеч от Хариет. Беше си мислил, че я познава. А не бе знаел нищо за най-важния — наистина най-важния факт в нейния живот. Бракът й е бил плодотворен. Тя имаше това малко дете, което да дава любов и смисъл на живота й.

И тогава той видя с ъгълчето на очите си, че Фреди и тези две деца не са излезли от къщата сами. Обърна се и зачака приближаването на Клара Съливан през моравата с Хариет и бебето на Фреди, щавещо между тях. Сърцето му сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Той се поклони на двете дами и поднесе ръката на Клара до устните си.

— Дойдох да се натрапя на гостоприемството ви за ден или два, мадам — каза той. — Ако ме приемете.

— Ако ви приемем? — попита тя. — Колко глупаво, ваша светлост, след като Фреди непрекъснато ви кани тук. Познавате Хариет, лейди Уингъм, разбира се.

Той я погледна в очите за първи път.

— Как сте, мадам? — запита той. — Имате много красива дъщеря. Не знаех за нейното съществуване.

— Обяснимо е — отговори вместо гостенката си Клара — когато човек е в Лондон и се забавлява през сезона. Децата са затворници в детските стаи.

— Винаги прекарвах сутрините със Сюзън — отрони Хариет тихо. — И час или повече вечерта. Дъщеря ми е по-важна от всеки друг в живота ми. — Лицето й бе бледо, очите и гласът й предизвикателни.

Вниманието им бе отвлечено. Фреди все още мърмореше успокояващи неща на Сюзън и се опитваше да я убеди да вземе отново бухалката. Синът му обаче беше на друго мнение.

— Ти вземи бухалката, тате — предложи той. — Много е весело, когато ти пазиш. Изпрати я вътре да играе с Кевин. Тя е просто момиче. Момичетата са досадни и не разбират нищо.

— О — възкликна Клара, докато херцогът посягаше към монокъла си.

— Ще я поразходя малко — вметна Хариет бързо. — Сигурна съм, че тя наистина разваля играта.

Фредерик се бе изправил.

— Пол, момчето ми — каза той, заканвайки се с пръст, — ти и аз ще се разходим до къщата, преди да се върнем отново да играем — със Сюзън. Ела. — Той протегна ръка, която синът му взе, изглеждайки значително покорен.

Хариет се притесни.

— Какво ще прави Фреди? — попита тя.

— Ще наплеска Пол — обясни Клара. — Сърцето ми се къса всеки път, когато това трябва да стане, но вече не се опитвам да го спра, както правех в началото. Фреди дарява момчетата с тонове любов, но те трябва да се научат да не бъдат изчадия. Не, Хариет, не трябва да се чувстваш виновна. Дори моята длан ме сърби при тази ужасна неучтивост. Моят син не трябва да говори за другите деца по този начин — дори на петгодишна възраст.

Херцогът се приближи до малкото момиче, което неутешимо удряше с крак тревата.

— Изглежда бухалката не е улучила топката? — попита той.

— Не. Това е глупава игра — каза тя. — Не ми харесва.

— Това, което винаги откривам, когато играя — каза той, — е, че трябва да не мисля за вратичката зад моята бухалка като за обикновени парчета дърво.

Тя му хвърли бърз поглед със зелените си очи, които му изглеждаха много познати.

— Но те са от дърво — каза тя. — Вижте. И непрекъснато падат.

Той клекна до нея. Пред детето, което Хариет бе родила. Детето, което тя обичаше повече от когото и да било на този свят. Сюзън.

— Назови някого, когото обичаш — каза той.

Тя го изгледа с любопитство.

— Мама — каза тя.

— Добре — отвърна той. — Сега някой друг.

Тя се замисли.

— Моята нова кукла — каза тя. — Тази, която леля Аманда и чичо Клайв ми подариха.

— Още някой — каза той.

Тя мисли доста дълго и отговори:

— Чичо Фреди.

— Великолепно. — Той я обърна, ръката му бе върху малкия крехък кръст, и й показа пръчките на вратичката. — Средната е мама, тази от твоята страна е куклата ти, а онази от другата страна е чичо Фреди.

Тя се изкикоти.

— Твоята работа — започна той, — е да ги пазиш с бухалката си, така че топката да не ги удари и събори. На мен това чудесно ми помагаше. Мама и баба и кучето ми рядко биваха удряни. Аз ги защитавах.

Тя се обърна и погледна в лицето му с искрените, доверчиви очи на Хариет.

— Но топката няма да удари бухалката — каза тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Мама ще бъде ударена.

— Всичко е въпрос на време — успокои я той. — Ако замахнеш към топката веднага щом боулерът я пусне, бухалката ти е наоколо и безполезна, когато топката долети. От друга страна, ако изчакаш докато топката се изравни с теб и тогава замахнеш, вратичката е съборена, преди още бухалката да е помръднала. Тайната е да замахнеш в най-подходящия момент.

Тя въздъхна, забеляза монокъла му и докосна обсипаната със скъпоценни камъни дръжка с малкия си пръст.

— Красиво е — каза тя.

— Благодаря ти — усмихна се той. — Ще ти позволя да погледнеш през него щом удариш топката. Нека да ти хвърля няколко топки, за да потренираш. За момента вратичката представлява отново само дървени пръчици. Съгласна ли си?

— Не мога да я ударя — предупреди го тя. — Ще се разсърдиш като Пол.

— Нека да опитаме — каза той сериозно, изправяйки се на крака и подавайки й малката бухалка.

Тя въздъхна отново и я взе. Първия път, когато хвърли топката към нея, бавно и леко, тя унищожи малка част от безупречно поддържаната ливада на Фреди и вратата бе разбита.

— Това винаги се случва първия път по време на обучението — насърчи я той. — Следващия път дръж бухалката по-здраво и се наведи към топката. Така ще разбереш кога точно пристига.

Тя улови следващата му топка и вратата зад гърба й остана непокътната. Събори я, когато започна да подскача, пискайки от радост.

— Мамо, мамо — извика тя. — Видя ли?

Херцогът се разсмя.

— Да, разбира се, че видях — отговори Хариет и той разбра, че тя все още стои там. Клара подтичваше след бебето, което бягаше по тревата с широко разтворени крака.

— Идват Пол и чичо Фреди — осведоми херцогът, прикривайки усмивката си при безгрижния израз на лицето на момчето. Този израз му бе добре познат от собственото му детство. Израз, който казваше, че нажиленият му задник въобще не го интересува. — Може би Пол ще хвърля, докато аз ти помогна с бухалката. Тези пръчки са мама, куклата ти и чичо Фреди.

— Не, не, куклата ми — сочейки най-близката пръчка. — Ти. Кой си ти?

— Тенби — отговори той. — Сега наистина трябва да се уверим, че ще направим добра защита.

Пол се приближи.

— Извинявай, Сюзън — каза той. — Аз не улучвам винаги топката, въпреки че татко хвърля бавно, а дори не съм и момиче.

Фреди затвори очи за кратко.

— Ти ще хвърляш — каза тя. — Чичо Фреди ще стои тук. Тенби ще ми помага с бухалката. — Тя повиши глас. — Мамо, гледай. Мамо, лельо Клара.

Херцогът и Фреди размениха усмивки.

— Бъди готов да преследваш след шест, Фреди, момчето ми — каза херцогът, заставайки зад Сюзън и поставяйки ръцете си върху нейните на дръжката на бухалката. — Готово. Хвърляй, Пол, момчето ми.

 

 

Всички пиха чай в детската стая. През няколкото дни, които беше тук, Хариет разбра, че това е ежедневен ритуал, нарушаван с неохота само когато имаше посетители, които нямаха деца. Днес бе по-лесно да се избегне несръчността, докато играеше с бебето и му строеше кули от дървените кубчета, а то ги събаряше и тя трябваше да започне отново. Фреди се боричкаше на пода с Пол, докато Клара наливаше чая. Сюзън, притеснено и необяснимо защо, взела под мишница любимата си книжка, се промъкна до стола на херцога и му я подаде. Хариет се зачуди дали ще му е приятно да почете на Сюзън и дали ще прочете добре репликите на вълка за удоволствие на Сюзън. Тя чу дълбоко и заплашително ръмжене, както си бе мислила. С крайчеца на окото си забеляза, че Сюзън държи монокъла пред очите си.

По-късно в стаята си, след като се изми, преоблече и подреди косата си, поразрошена от бриза навън, Хариет се зачуди дали ще е в състояние да слезе за вечеря.

Децата нямаше да ги има. Щяха да бъдат само четиримата. Две двойки. Клара и Фреди и тя и годеникът на лейди Филис Рийдър. Чудеше се дали е знаел, че тя е тук, когато е решил да посети стария си приятел. Сигурно не. Със сигурност иска да я среща колкото се може по-рядко, което искаше и тя. Освен ако не я дебнеше и измъчваше. Не бе лесно за човек с неговото положение да се откаже от притежанието си, докато не е напълно готов да го направи.

Не искаше да мисли, че той е дошъл, за да я измъчва. Искаше да вярва, че не е била права, когато го обвини, че е непочтен. Искаше й се да вярва, че караницата извади на бял свят най-лошото и у двамата и по никой начин не представляваше личностите, които те наистина бяха.

Неприятна й бе мисълта, че сега той знаеше за Сюзън. Защо не желаеше да знае за дъщеря й? Не беше сигурна. Освен, може би, че криейки част от себе си от него, тя си мислеше, че пази идентичността си да се спаси от потапяне изцяло в любовта си към него. Сега тя се чувстваше абсолютно беззащитна. И той бе играл със Сюзън, проявявайки търпение и хумор, които тя не бе очаквала от него, макар че бе забелязала нещо с децата на Мингей в Барторп.

Той три пъти подред бе прочел приказката на Сюзън, повтаряйки думите на вълка всеки път, когато Сюзън пожелаеше.

Мили Боже, помисли си Хариет, чувствайки болка, той ще стане също толкова добър баща, колкото и Фреди. На нейните деца. Децата на лейди Филис Рийдър. Пребори се със сълзите, които напираха в очите й. Прехапа устни, когато на вратата се почука и вътре надникна Клара.

— Готова ли си? — попита тя. — Добре. Ще слезем долу заедно.

Хариет поклати глава.

— Аз… аз не се чувствам много добре — въздъхна тя — и не съм гладна. Май чистият въздух ми дойде много. Беше доста ветровито, нали? Бих предпочела да остана тук, ако не възразяваш, Клара.

— Но ти си облечена — отговори Клара. След кратка пауза тя влезе в стаята и затвори тихо вратата зад себе си. — Това не е съвпадение, нали? Казах на Фреди, че това не е съвпадение и той се съгласи.

— Какво не е съвпадение? — престори се, че не разбира Хариет.

— Той каза ли ти? — запита Клара, — че годежът му е развален. Годеницата му избягала с някой друг или се опитала да избяга.

С мистър Дейвид Локхард. О, Господи!…

— Не — отговори. — Не ми е казвал. Защо трябва да ми казва? — Но почувства как издайническа руменина плъзва по бузите й.

— Хариет! — Клара прекоси стаята, коленичи пред нея и сграбчи ръцете й. — О, Хариет, скъпа, не е минало през всичките тези години, нали?

— Аз… — Хариет пое дълбоко дъх. — Не.

— И той те преследва тук? — попита Клара. — Както направи и преди? Правил ли ти е отново неприлични предложения? Да кажа ли на Фреди да го отпрати? Фреди ще го направи, ако му кажа, че той те безпокои, въпреки че Тенби му е приятел. Няма да позволя да бъдеш притеснявана в моя дом, Хариет.

Хариет погледна към ръцете си.

— Може би мен трябва да отпратиш — каза тя. — Бях негова любовница близо месец, Клара. Но вече не съм. Приключих това миналата седмица.

— О, Хариет — Клара стисна ръцете й още по-силно. — О, бедна моя. Той е безскрупулен, що се отнася до жените. Ще накарам Фреди да го помоли да напусне.

— Не — възпря я Хариет. — Не го прави. Аз избягах преди шест години — върнах се в Бат, вместо да дойда с теб и Фреди в Лондон и може би да го видя отново. Избягах и миналата седмица, защото не исках да рискувам да се срещаме на всеки прием и бал. Ще престана да бягам и да го избягвам. Трябва да свикна с факта, че той обитава този свят, който и аз, и че понякога, когато съм в Лондон или другаде, ще се срещаме. Трябва да се науча да го срещам както всеки друг мъж.

— О, Хариет…

— Аз — продължи Хариет — ще го разлюбя, дори ако това отнеме останалата част от живота ми. — Тя се изправи на крака. Клара също стана. — Нека да слизаме долу. Огладнях.

Клара се засмя, въпреки съчувствения поглед в очите й.

— Харесвам духа ти — каза. — Той все пак е джентълмен. Няма да ти навреди в нашия дом. Беше много добър и със Сюзън.

— Не искам да е близо до Сюзън — каза Хариет, вървейки доста войнствено към вратата. — Сюзън е дъщеря на Годфри. И моя. Не искам да му се усмихва и да му носи книгите си, за да й чете. Спря изведнъж и погледна към Клара! За момент трябваше да прехапе отново устната си. — Трябваше да избера нов баща за Сюзън, докато бях в Лондон. Тя толкова се нуждае от баща, Клара. Това че й разправям как Годфри си играеше с нея, не може да замести нуждата някой да си играе с нея.

Клара поклати глава.

— Сюзън ще има нов баща много скоро — отрони тя. — А ти нов съпруг, Хариет. Ще стане, скъпа. Обещавам ти.

Тя взе Хариет под ръка и двете тръгнаха към стълбището.