Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (10)

Глава десета

С огромно вълнение Хариет слезе от каретата на сър Клайв пред къщата на Сейнт Джеймс скуеър следващия понеделник. В петък, когато пристигна поканата за нея, тя с надежда бе поглеждала към купчината писма за лейди Форбс, но сред тях нямаше плик с подобен цвят. Хариет бе поканена сама на вечеря.

Първата й реакция бе да откаже. Щом той се бе ядосал, че е отишла там на чай, ще побеснее, ако се появеше на вечеря, макар и сред другите гости. Но от друга страна, без съмнение херцогът знаеше за вечерята и би трябвало да е запознат със списъка на гостите. Поканата бе от негово и на херцогинята име. Освен това неочакваният й гняв, когато я бе обвинил в неприлично държание, й бе напомнил, че тя все пак е уважавана дама според стандартите на доброто общество. Нямаше никакви, причини да откаже поканата.

Не искаше да отива. По-добре щеше да се чувства, ако не отиде. И все пак нямаше да му позволи да я накара да се чувства по-нисша. Освен това, знаеше защо е била поканена. Събитие като официална вечеря, последвана от парти, бе тежко изпитание за лейди София Дейвънпорт, която много обичаше компаниите, но чиято глухота й пречеше да се забавлява истински. Хариет бе поканена, за да й прави компания. Не се чувстваше обидена от това. Всъщност, беше доволна. Нямаше да се чувства очебийно самотна.

И все пак се вълнуваше, когато слезе от каретата. Първия път, когато видя къщата, бе изпълнена със страхопочитание от размерите и великолепието й. Тогава си бе помислила, че това прилича повече на дворец, отколкото на частен дом. Сега, знаейки, че е негова, трябваше да се пребори с чувството за малоценност, което не би трябвало да изпитва. Но, разбира се, той бе от един друг свят, доста по-различен от нейния.

Бяха се срещнали следобеда и не бяха споменали и дума за вечерята. Не го попита защо е сред поканените. Той не я попита защо е приела поканата. Не искаше да мисли за следобеда. Не сега. Не, и докато не се върнеше у дома и не останеше сама. Беше доста смущаващо.

На равни интервали покрай стените на големия коридор стояха лакеи, облечени във великолепни ливреи в синьо и бяло и всичките със снежнобели перуки. Един прислужник, може би икономът или управителят й се поклони дълбоко, щракна с пръсти към най-близкия лакей, който взе наметалото й и я придружи нагоре по стълбището покрай огромни и стари портрети, без съмнение предците Вини, до гостната, където обяви пристигането й с толкова дълбок и висок глас, който трябва да се бе чул и в най-отдалечените ъгли на стаята. Хариет горещо желаеше с нея да бяха Аманда и сър Клайв. Или Годфри.

Херцогинята на Тенби, облечена в царствена морава рокля и с поклащащи се пера, се понесе към нея.

— Скъпа моя лейди Уингъм — посрещна я тя с любезно протегната ръка, — колко мило, че сте в състояние да присъствате след толкова кратко предизвестие. Какъв възхитителен нюанс на розовото. — Тя огледа копринената наситено розова рокля, която Хариет обличаше за първи път.

Хариет направи реверанс.

— Ваша светлост — промърмори тя.

Стаята изглеждаше пълна с хора. Но Хариет видя само един човек. Той вървеше към нея и изглеждаше величествено красив в бургундско червено, синьо и бяло.

— Лейди Уингъм — той се поклони и вдигна ръката й до устните си. — Радвам се да ви видя отново, мадам. Надявам се, че сте добре.

— Благодаря ви, ваша светлост. — Тя отново направи реверанс.

Следобеда в каретата, на път за тяхното любовно гнездо, той бе държал ръката й в своята и й бе говорил най-различни неща. За първи път не пътуваха в почти пълно мълчание. Мълчаха по пътя обратно, но това бе друго мълчание и той отново държеше ръката й. Сега я гледаше с учтиво изражение и празни очи.

— Погрижи се лейди Уингъм да получи питие, Тенби — помоли херцогинята. — Сигурна съм, че Софи с нетърпение очаква пристигането ви.

Хариет се усмихна. Значи, не бе сгрешила. Облегна се на ръката на херцога и бе поведена към лейди Софи, която разговаряше с графа и графинята на Барторп. Те се усмихнаха благодарно за това, че ги прекъсват и се отдалечиха.

— А, скъпа моя лейди Уингъм — избоботи лейди София, показвайки с движение на ръката, че очаква да бъде целуната. — Изглеждате свежа като розова пъпка през юни. И два пъти по-красива. Съгласен ли си, Арчибалд?

— Едва ли бих могъл да го кажа по-добре, лельо — кимна учтиво той. — Ще ви донеса чаша шери, лейди Уингъм.

Хариет се наведе над старата дама и целуна покритата й с руж буза, преди да седне до нея.

— Благодаря ви, мадам — изрече тя тихо, стараейки се да произнася думите ясно, за да може лейди София да вижда устните й. — Това е цветът, който Годфри много харесваше.

— Всички тук тази вечер шепнат — изръмжа лейди София раздразнено. — Недвусмислено заявих на Сади и Арчибалд, че няма да присъствам на вечерята, ако до мен не е скъпото ми момиче, за да ми прави компания. Ще ми кажеш всички клюки, които чуеш на масата. И ще ми разкажеш всичко, което си правила през тази седмица и колко разбити сърца си оставила след себе си. Толкова се радвам да видя хубавото ти усмихнато личице, скъпа моя.

— Четиринадесет — каза смеейки се Хариет. — Четиринадесет разбити сърца, ако не се брои Уелският принц.

Старата дама избухна в смях, привличайки към себе си вниманието на доста от гостите. Херцогът на Тенби подаде чаша на Хариет.

— Тази шега трябва да е много добра, за да не бъде споделена.

— Моята млада любимка е спечелила сърцата на петнадесет млади контета, сред които и това на Принца — изрева лейди София. — Аа, само да бях петдесет или шестдесет години по-млада, дете! Щяхме да направим отбор, какъвто обществото не е виждало.

Бузите на Хариет станаха алени. Не вдигна поглед, за да види изражението на херцога — или на когото и да било друг.

— В такъв случай човек трябва да внимава — каза той тихо, — да стои надалеч от лейди Уингъм, освен ако не иска да остане с разбито сърце.

— Аа? — попита лейди София. — Какво каза той, скъпа?

Хариет, все още чувствайки се неудобно, повтори думите му колкото може по-тихо и старата дама отново се засмя.

Хариет бързо разбра каква бе целта на вечерята. Херцогът се поклони пред графинята на Барторп, майката на лейди Филис, когато съобщиха, че вечерята е сервирана и я поведе към трапезарията. Той я настани вдясно от себе си начело на масата. Пристигането на херцогинята в града очевидно придвижи ухажването в друга фаза, правейки го почти официално. Или, може би, напълно официално. Може би годежът ще бъде обявен след вечерята. Стомахът на Хариет се сви само при мисълта за това. Но не! Той щеше да поведе самата лейди Филис, ако нещата бяха толкова напреднали.

Хариет размени няколко думи с виконт Тревър, който седеше от дясната й страна, макар че вниманието й по време на вечерята бе отделено за лейди София. Беше доволна от необходимостта да говори почти безспирно.

Това отвличаше мислите й от странната ситуация. Вечеряше с херцога и херцогинята на Тенби. На масата имаше двадесет и четири души. Тя бе с най-нисък ранг от всички тях, обикновена баронеса.

Опита се да не поглежда и да не мисли за херцога на Тенби в началото на масата. Тази вечер й бе трудно, дори и в мислите си, да го нарича с друго име. Беше й трудно да осъзнае, че този мъж е нейният любовник.

Любовник. Стомахът на Хариет се сви отново. Започваше да мисли за него като за свой любовник, макар че той, разбира се, не беше такъв. Херцогът бе взел насериозно нейните обвинения по време на скандала миналата седмица. Днес, след като разговаря с нея в каретата през целия път, той мълча в спалнята. Целуваше я дълго и бавно, и нежно, а след това я бе любил също така дълго и бавно. Беше предателски лесно да започне да използва тази дума, за да назове това, което ставаше помежду им. Изглеждаше така, сякаш той правеше любов с нея. Умът й разбираше разликата, но сърцето…

Тя бе затворила очите си и се бе отдала на фантазии. Той се бе изправил на лакти, за да не я притиска с тежестта си, докато се движеше ритмично. Когато отвори очи, тя видя, че и неговите очи бяха затворени. Сякаш и той като нея не искаше повече да вижда реалността. Когато свършиха, той я прегърна силно, покри я със завивките и тя се унесе. Когато по-късно се събуди, ръката му нежно масажираше главата й, което значеше, че и той е буден. Но той не я облада отново, а лежа мълчаливо до нея, докато стана време да тръгват. Странно защо, това й заприлича на любов. Много повече, отколкото ако я бе любил отново.

О, толкова много й заприлича на любов! Прибра се у дома смутена. Губеше връзка с действителността. Позволяваше на бляновете си да станат твърде истински. Блянове и реалност никога не трябва да се смесват. Истината бе, че те имаха сексуална връзка и че определено се харесваха. Това бе всичко. Следващия път трябваше да държи очите си отворени.

Знаеше, че бе направила най-голямата грешка в живота си, когато се бе съгласила да стане негова любовница. Тогава си бе казала, че е по-добре да го има за кратко, отколкото въобще да го няма. Дори се бе убеждавала, че след като го е притежавала няколко пъти, ще бъде задоволена и ще е в състояние да се върне у дома и да го забрави. Колко глупава и наивна е била! Не се бе осмелила да размисли за силата на сърдечната болка, пред която щеше да се изправи, когато всичко свърши. Аманда бе права, разбира се. Но сега бе твърде късно да извлече полза от добър съвет или от новопридобития си опит.

Херцогинята на Тенби даде знак на дамите да се изправят и да я последват в гостната. Маркизата на Кингсли от едната страна и Хариет от другата помогнаха на лейди София да стане.

 

 

Беше имал малък спор с баба си, след като се върна от срещата си с Хариет следобед. Не че някой наистина си позволяваше да спори с херцогинята, разбира се. Можеше да се надява само да преговаря с нея. Тя бе поискала той да поведе лейди Филис към трапезарията. И бе решила да има танци в гостната след вечеря. Дори през деня се бе заела със задачата да наеме пианист, цигулар и челист, които да свирят. Херцогът трябваше да покани лейди Филис за първия танц — старомоден менует.

Той разбираше много добре какво цели баба му, макар още да не бе срещала лейди Филис. Искаше да върже ръцете му, да не му позволи да се откаже от обещанието си да се ожени през лятото. Опитваше се да ускори нещата, да го накара да обърне такова внимание на момичето, че да се чувства задължен да й направи предложение доста преди края на сезона.

Той се съгласи с неохота да танцува с лейди Филис. Но нямаше да я поведе към трапезарията. Това бе твърде очебийна чест за младо неомъжено момиче, което той дори не ухажваше официално. Остана непреклонен, въпреки твърдия поглед и стиснатата челюст на баба си.

— Ти още не си я виждала, бабо — изрече той раздразнено. — Откъде си сигурна, че ще искаш да поощриш ухажването?

— Наистина няма значение какво ще видят очите ми, Тенби — заяви тя. — И какво виждат твоите, щом става дума за това. Тя е дъщеря на Барторп и е подходяща за твоя съпруга. И, което е по-важно, ще бъде достойна майка на твоя наследник.

Той въздъхна.

— Ще водя графинята за вечеря — предложи той накрая. — Това задоволява ли те?

— Ще бъде по-уместно, Тенби — съгласи се тя след кратък размисъл, — след като момичето още не ми е представено. Твоето предложение е по-добро. Много добре.

Твърде малка победа. Всички, дори слугите му, щяха да бъдат наясно за целта на вечерята и неофициалните танци след нея. Нямаше нужда да се обявява ухажване. Човек само трябва да се поклони на подходящо място и приказките започват. Веднага щом поведе лейди Барторп за вечеря и открие танците с лейди Филис, всички мостове щяха да бъдат бързо изгорени. Опита се да си представи как ще прекара живота си с момичето. Опита се да си я представи в леглото. Но тези мисли само развалиха настроението му. Понякога му се искаше да бе роден по-обикновен човек. Какъв разкош е да можеш сам да избираш годеницата си или въобще да не избираш.

Това, с което не трябваше да се съгласява, бе присъствието на Хариет. Не би могъл да го направи лесно, разбира се, от уважение към леля си, но трябваше да бъде по-твърд. Поне баба му щеше да бъде спокойна. Откри, че не може да се съсредоточи върху нищо и никой друг, освен върху Хариет, която седеше и се смееше весело до леля му и ядеше много малко, тъй като почти през цялото време приказваше. Изглеждаше изумително красива. Искаше му се да не бе обличала точно тази рокля. Как можеше да свали очи от нея? Но Хариет щеше да изглежда красива и в стар чувал.

Той се отпусна малко, когато дамите напуснаха трапезарията, но знаеше, че това няма да е задълго. Трябваше да се върнат в гостната преди дамите да се почувстват пренебрегнати. По-малко от половин час след напускането на дамите, херцогът се изправи от масата.

Той танцува с лейди Филис, лейди Лейла и херцогинята на Крейл. Лейди Филис бе мълчалива, лейди Лейла се смееше, а херцогинята приказваше неспирно. Знаеше, че баба му преценява вечерята като успешна. Хариет танцува веднъж, със Сотби, братът на Барторп, който й бе хвърлил око и бе един от постоянните й ухажори. Тревърс бе седял до нея за известно време и след това се бе оттеглил, без съмнение, защото трябваше да повтаря по два пъти всичко, което казваше заради лейди Софи. Херцогът мислено се усмихна. Добрата стара леля Софи. Той се пребори с желанието да се изсмее на глас и да изуми херцогинята на Крейл, когато си спомни малката шега на Хариет преди вечеря и притеснението, което тя изпита, когато шегата й стана публично достояние. Неговата малка срамежливка.

Между два танца той се приближи до леля си. Знаеше, че баба му е наясно, че Хариет му харесва и ще го наблюдава като орлица. Но в края на краищата Хариет бе негова гостенка. И бе учтиво да отдели известно време на леля си. Повечето от другите гости старателно я избягваха. Не че тя забелязваше това. Беше луда по Хариет. Сякаш й бе внучка.

— А, ето те и теб, скъпи Арчибалд — избоботи тя, повдигайки обсипания си със скъпоценни камъни лорнет, който използваше при особени случаи. — Танцуваш горе-долу прилично, момчето ми.

— Прилично? — Той си играеше с шнура на монокъла си. — Трябва ли да ти благодаря, лельо Софи, или да те изгледам надменно през монокъла?

Тя избуча.

— На мен тези не ми минават, момче — отговори тя. — Аз съм усъвършенствала изкуството с тази малка скъпоценна играчка много преди да си роден. — Тя го потупа с лорнета по ръкава.

Хариет си играеше с ветрилото си, разтваряйки го, при което се откриваше букет от свежи розови пъпки, и затваряйки го отново. Херцогът не осъзнаваше, че я наблюдава, докато леля му не проговори.

— Трябва да танцуваш с нея, Арчибалд — обяви тя. — Без съмнение тя е най-красивото младо момиче тук и привлича всички погледи. Включително и твоя, скъпо, момче. Танцувай, мила! Не трябва да седиш залепена до една стара жена, когато има танци и още сърца за разбиване.

Пръстите на Хариет побеляха върху дръжката на ветрилото, когато го затвори. Но погледна нагоре с усмивка.

— Не мога и да си представя някой друг, с когото да ми е толкова добре колкото с вас, мадам — каза тя, протягайки ръка и слагайки я върху гърба на изкривената ръка на леля му. — Вие ми напомняте за дома и за… Годфри.

Баба му сигурно щеше да поиска главата му върху поднос. Херцогът се поклони и протегна ръка.

— Мадам? — каза той. — Мисля, че следва валс. Ще ми окажете ли честта? — Между него и баба му имаше уговорка да танцува първия валс с лейди Филис — макар той да мислеше, че ще е проява на лош вкус да танцува два пъти с нея.

Очите на Хариет пропътуваха по дрехата му, шията, спряха се върху брадичката му и най-сетне срещнаха неговите. Тези откровени, красиви, зелени очи, в които той нарочно избягваше да гледа, докато я любеше следобеда. Тя се изчерви почти колкото роклята си.

— Благодаря ви, ваша светлост — отговори и сложи ръка в неговата. Същата малка нежна ръка, която той бе държал в своята на отиване и връщане от любовното им гнездо.

Леля му кимна триумфално. Баба му едновременно се усмихваше и изглеждаше със стиснати устни. Щеше да му се наложи да изтърпи конското евангелие преди лягане тази вечер, би могъл да се обзаложи за това. Брус му се ухили и намигна. Тревърс и Сотби го гледаха завистливо, както и маркиз Йърбъроу, което бе доста интересно. Той бе достатъчно възрастен, за да й бъде баща и бе един от най-известните лондонски развратници. Лейди Филис бе поканена за валса от херцога на Крейл. А той самият щеше да танцува с най-красивата и нежна дама в залата — леля му имаше право.

Очите на Хариет бяха вторачени в диамантената игла на връзката му, когато сложи ръка върху рамото му.

— Питам се — каза той тихо — дали ще има някои тромави волове, от които да те предпазя тази вечер. — Тя го погледна бързо и се усмихна. Колко отдавна му се струваше балът в лейди Авинглей, когато танцува валс с нея. И нищо от очарованието да я срещне отново не бе изчезнало. Това бе обезпокоително, след като от две седмици тя бе негова любовница и бе разкрил всичките й тайни. Освен една — какво го привлича в нея толкова и го кара да я желае все повече и повече, въпреки че тя не използваше никоя от обичайните женски хитрини? Защо я обича и защо не бе обичал никоя друга преди или след нея?

Той се усмихна и се огледа наоколо, спомняйки се, че е домакин на собствения си прием. Танцуваха шест двойки. Брус танцуваше с лейди Лейла и понасяше кикотенето й с учтива усмивка. Брус трябваше да внимава, защото той самият можеше да попадне в капан. Крейл, баща му, нямаше дълго да бъде снизходителен към ергенството му.

— Ти правиш вечерта много приятна за леля ми — й прошепна той. — Тя не понася с търпение глухотата си.

— Трябва да е голямо нещастие — отвърна Хариет. — Отчасти защото прави другите хора нетърпеливи. Винаги си напомням, че един ден и аз може да съм стара и донякъде недъгава. Надявам се, някой да бъде внимателен с мен, когато това стане.

Как може някой да не бъде внимателен с Хариет?

— Човек някак си не може да мисли за леля Софи като за недъгава — усмихна се той. — Тя е самият дявол.

Тя го погледна сепнато и също се усмихна.

— Съжалявам — каза. — Ти не искаше да танцуваш с мен. И да ме каниш тук. Лейди София има дарбата да постига своето.

— Точно обратното — възрази той, съвсем уверен, че червенината скоро ще залее бузите й. — Много исках да танцувам с теб, Хариет. И да те поканя тук. Понякога — всъщност повечето време — много обичам стария дявол.

Тя се изчерви и той се усмихна. И напълно забрави двадесет и двамата си гости и всичко наоколо. И особено присъствието на баба си, която знаеше, че той харесва Хариет. Танцуваше и очите и сетивата му се наслаждаваха на партньорката му и се чувстваше абсолютно щастлив. Днес тя се бе любила мълчаливо и със затворени очи. И с отстъпчиво и страстно тяло. Бе намерил най-добрия начин да й доставя удоволствие. Тя харесваше бавната, почти ленива любов повече отколкото енергичното представление, както бе описала по-раншните им срещи. Обичаше да заспива в прегръдките му след това. И го бе научила също да се наслаждава на тези неща, нежността на споделената физическа страст и нейните последици, повече отколкото на яростта на самото любене.

Неопитна, каквато беше, тя го бе научила на едно друго измерение на любовта, което едновременно го омайваше и късаше сърцето му. Срещата и съединяването на телата им в акта можеше да бъде и най-пълния, най-завършения израз на любов, тяхното най-пълно себеотдаване. Понякога се питаше — питаше се и сега — дали го обича. Понякога си мислеше, че е така. Със сигурност Хариет нямаше да му се отдаде заради физическото удоволствие. Не можеше да й разкрие своята любов. Не можеше да й предложи нищо повече от това, което вече й даваше — тялото си.

Страхуваше се от приближаването на лятото повече, отколкото се бе страхувал, от каквото и да е през живота си.

— Хариет! — Не разбра, че е произнесъл неволно името й на глас, докато тя не вдигна очи към него. Но той нямаше какво повече да каже, освен да изповяда любовта си. Тя се взря в очите му в продължение на цяла вечност — всъщност само за няколко секунди — преди да се вторачи отново в диамантената игла на връзката му.

Искаше му се да я отведе някъде, където може да я целуне. Това го върна обратно към всичко, което го заобикаляше. Почувства се така, сякаш се завръщаше в стаята след дълго отсъствие. И може би наистина бе отсъствал. Валсът беше към края си. Той сложи ръката на Хариет върху ръкава си и я върна на празния стол до леля си. Поклони се и й благодари. Какво бе това в Хариет, чудеше се той, което й позволяваше да изглежда сладка и чиста, дори след като бе споделяла неговото любовно гнездо няколко пъти?

— Вие бяхте най-красивата двойка, която съм виждала от много време — обяви леля му смущаващо високо. — Танцуваш толкова добре, скъпа! Помня това още от Бат, където Уингъм те водеше на събирания и всички джентълмени се тълпяха, за да танцуват с теб. Но никой не бе толкова хубав, колкото Арчибалд, а?

Хариет тихо говореше нещо, когато херцогът се поклони и се отдалечи. Той трепна вътрешно, когато забеляза, че баба му и още някои от гостите му бяха чули забележката на леля му. Следващият танц също щеше да бъде валс — очевидно това бе дело на баба му. Той прекоси стаята, за да покани лейди Филис.

След като танцува с маркиза на Йърбъроу, Хариет се оттегли в дамската стая. Все още се чувстваше развълнувана от валса с херцога на Тенби. Докато танцуваха, тя имаше смущаващото усещане, че са център на внимание, точно както беше и на бала на лейди Авинглей.

Тъкмо щеше да излиза от стаята пет минути по-късно, когато вратата се отвори и лейди Филис Рийдър влезе. Хариет й се усмихна, когато се разминаха. Но момичето я спря.

— Има ли прислужнички тук? — попита тя. — О, скъпа! Подгъвът ми се скъса. Ще бъдете ли така добра да го забодете с карфица, лейди Уингъм? Благодаря на Бога, че има чиния с карфици до мивката.

Хариет се отпусна на колене с карфиците до себе си и започна да поправя роклята, след като убеди лейди Филис, че повредата не е голяма.

— О — изрече момичето с въздишка след няколко мига мълчание. — Толкова ви завиждам, лейди Уингъм! Сигурно е прекрасно да си вдовица и да се забавляваш по време на сезона. Освен ако не сте била влюбена в съпруга си, разбира се — добави тя бързо.

— Бях — каза Хариет. Но се усмихна, за да покаже, че не се е обидила. — Вие не се ли забавлявате през сезона?

Момичето направи гримаса.

— Готово ли е? О, благодаря ви. Мислех, че е толкова скъсана, че ще трябва да стоя в ъгъла до края на танците. Страхотно се забавлявах през последните два сезона. Но тази година татко ми даде ясно да разбера, че трябва да бъда сериозна. И за късмет, Тенби реши точно тази година да си търси годеница.

На Хариет й се прииска да бе избягала навреме.

— Не харесвате ли херцога на Тенби? — попита тя неохотно.

Момичето вдигна рамене.

— Той е доста красив — каза тя. — С изключение на тези студени, бледи очи. Карат ме да са разтрепервам, трябва да си призная. Просто мразя да ме гледат така, сякаш ще ме възпитават. Дразни ли ви моята словоохотливост? Това, което ви казвам, е истина. Мислите ли, че той въобще се интересува от мен?

— Не съм запозната с чувствата на негова светлост — каза Хариет. — Не можете ли просто да го обезсърчите?

— Пфу — възкликна момичето. — Татко ще се отрече от мен, а мама ще ми натяква това до Коледа. Мечтая да се омъжа по любов, това е — от две години. Глупаво е да си дъщеря на граф, нали?

— Не — каза Хариет. — Не е глупаво.

— Вие по любов ли се омъжихте? — въздъхна момичето. — Но съм чувала, че лорд Уингъм бил старец. Няма значение. Желая вие да бъдете графска дъщеря. Желая вие да можете да се омъжите за Тенби.

— Аз? — попита я Хариет изумена.

— Той ви обожава — каза лейди Филис. — Целият свят знае. И това не е чудно. Всички джентълмени ви обожават. Вие сте толкова красива. Щях да ви завиждам, ако нямах свои собствени обожатели. Но всички те се разбягаха, когато стана ясно, че ще бъда съпруга на Тенби. Дори няма да мога да си намеря любовници след сватбата. Пак ли ви шокирах? Залагам годишните си джобни пари, че Тенби няма да позволи това, въпреки че той несъмнено ще има три или четири любовници на разположение по всяко време.

— Готово — каза Хариет весело. — Няма да се наложи да стоите в ъгъла. Трябва да се връщам при лейди София.

Момичето отново направи гримаса.

— Като си представя, че това нещо ще ми бъде леля през останалия ми живот — избъбри тя.

Хариет се усмихна сковано и излезе от стаята.